Четвъртият амулет

Глава 14

Фъргъсън се обади на Гарет два часа, след като се прибраха в селската къща.

— Какво? Просто информация? — запита саркастично. Няма ли някое местопрестъпление, което трябва да почистя? Трупове?

— Дардън каза, че наистина си ядосан.

— Не ми харесва да ме използват.

— И на мен. Но ти не се поколеба да почукаш на вратата ми, когато някой трябваше да измъкне Емили от онази планина. Какво откри за Бабин?

— Дардън ме увери, че знаеш основното.

— Онова, което ме интересува, е фразата неограничени средства. Бабин разполага ли с такива?

— Не. Справя се добре, но още не е стигнал дотам.

— Но има имение в провинцията.

— Играе хазарт. Залага много. И един ден се върнал от Монте Карло с цял чувал пари. Платил таксите и данъците и пак му останали достатъчно да построи имението.

— Щастливо копеле! — измърмори Гарет, спомнил си замъка, построен от Михаил Зелов. — Това, изглежда, е предпочитаният начин да се сдобиеш с богатство. Някой провери ли казината?

— Разбира се. Проверени са. — Продължи: — Но кой може да каже дали управителят на казиното не е взел достатъчно пари, за да каже това, което Бабин иска да чуем?

— Какъв циник си — каза Гарет. — Каза, че се справя много добре. Кои са основните клиенти на Бабин?

— Няколко фабриканта от Англия, заселили се тук след края на Студената война и справящи се дори по-добре от Бабин.

— Имена.

— Основните му клиенти са Джон Бродерик, Питър Джослин, Уилям Смит. Всеки един от тези тримата разполага с неограничени средства. Бабин също така изпълнява поръчки на руското правителство и Руската ортодоксална църква. Често се среща с митрополит Димитри Пушкал.

— Какво?

— Митрополит Димитри е един от най-влиятелните мъже на църквата. И църквата, и правителството имат огромно влияние, но в различни сфери. На Бабин се налага да се разбира и с двете сили, за да защити клиентите си. Човек никога не знае кога малък подкуп или сделка с някой от двата лагера може да осигури къща имение или безпроблемен лиценз.

— Бабин има ли семейство? Любовница?

— Не и в настоящия момент.

— Има русокоса красавица за секретарка.

— Надя Владар. Не му е любовница. Макар че я дава на клиентите си в определени случаи. Тя му е удобна и й плаща много добре.

— Изглеждаше доста нетърпелива да му угоди.

— Нещо друго?

— Ще имам нужда от подробни доклади за Смит, Бродерик и Джослин.

— Изпреварих те. Вече съм дал заповеди да се изработят.

— Направи пауза. — Нали знаеш, че няма още много дълго да успяваш да ме държиш на тъмно и да ме караш да ти съдействам?

— Знам. Но мислех, че ще ми съдействаш, докато не започнеш да се съмняваш, че ще ти дам исканото от теб.

Фъргъсън не проговори няколко секунди, но Гарет долови разочарованието му дори в мълчанието му.

— Ти, кучи сине! От какво друго имаш нужда?

— Ще ти кажа.

— Сигурен съм. — Фъргъсън затвори.

— Чу го, Емили. — Гарет бе включил телефона си на високоговорител. — Някакви идеи?

— Бабин е само посредник.

Гарет кимна.

— Но на кого посредничи?

— Може би ще узнаем, когато получим докладите на Фъргъсън. — Поклати глава. — Но никак не ми се иска да чакам, по дяволите.

— Може да не ти се наложи да чакаш за всичко. Има вероятност Бабин да се е свързал със Стонтън след обаждането на Зелов. И със сигурност ще се свърже с него сега, когато сме на негов терен.

— И Стонтън ще дойде при нас. — Осъзнаването на този факт бе като смразяващ удар. Нали точно това искаше? Но въпреки всичко продължаваше да се чувства уязвима. — Той все още иска да ме залови. Можем да използваме това, за да му устроим капан.

— Не още. Иска ми се да ги съберем всичките на едно място по едно и също време. Просто трябва да стоим тихо, докато не сме готови.

— А Стонтън ще ни позволи ли да седим мирно и тихо? А ако се впусне да ни преследва?

— Тук ще сме в безопасност още известно време. Няма доказателства, че сме наели тази къща. И се погрижих да не ни проследят от офиса на Бабин дотук.

— Не искам да седя мирно и тихо — каза тя. — Можем да ги съберем всичките и по-късно. Искам Стонтън.

— Знам. — Облегна се назад. — Но също така искаш да откриеш причината, поради която той причинява всичкото това страдание. Искаш да намериш чука. Каза, че веднъж си го сънувала. Искаш ли някой от тези богати фабриканти да го открие и да получи съкровището, за което Джоел плати с живота си?

— Не бъди глупав. Разбира се, че не искам. — Чукът беше като главата на медуза, от която се подават змии и задушават всичко около себе си. Беше отнел живота на Джоел. Понякога се чувстваше така, сякаш някой я удряше с него. — Но не ми се иска да се окажеш и прав.

— Прав съм, Емили.

Тя го гледаше с безпомощност и разочарование. По дяволите, съзнаваше, че е прав. Знаеше, че е човек на разума и поставя последователно цели, които накрая щяха да ги отведат до желаното място и желания момент, но това не я спираше да иска действието да се развива по-бързо, да залови Стонтън, преди да се е изплъзнал.

— Добре. Засега. — Завъртя се на пети. — Но няма да чакам, ако се появи шанс да заловим Стонтън. — Отиде в стаята си и твърдо затвори вратата след себе си.

Гарет гледаше замислено затворената врата.

Емили временно се бе предала, но това нямаше да е задълго. Откакто бяха дошли тук и се бяха изправили срещу Бабин, тя бе изпаднала в емоционална нестабилност. И кой би могъл да я вини? Всичко предизвикваше спомените й за преживяния в планината ужас. Цяло чудо бе, че въобще се държеше.

Но напрежението и ужасът щяха да нарастват с напредването им по следата. Досега успяваше да й помага. Но… Всъщност той може би дори бе част от проблема. Беше казала, че я е накарал да се почувства жива. По дяволите, никога не би помислил, че иска чувствата й отново да се притъпят.

Добре де, не да се притъпят, а да не са така остри.

Обаче нищо в тяхната връзка не допринасяше за спокойствието и изглаждането на чувствата. Връзката между тях бе страстна, двамата все още се опознаваха физически и емоционално. Да, той не бе това, от което тя имаше нужда в момента.

Извади бавно телефона си и набра номера.

— Емили добре ли е? — запита Ирана веднага, след като отговори на обаждането му. — Снощи я сънувах, Гарет.

— Добре е. Но е малко напрегната. Ти как си, Ирана?

— Чудесно. Заета съм. Но доктор Кайду има толкова много помощници, че се настъпват един друг. — Направи пауза. — Няма да му липсвам, ако го изоставя. Кога искаш да се преместя?

Той се засмя.

— Как разбра?

— Ти ми се обади. Говориш малко колебливо. Вероятно не искаш да ме молиш за услуга. Никога не го правиш.

— Услугата е голяма. Можеш ли да дойдеш в Москва веднага?

— Защо?

— Както казах, Емили е напрегната. Опитвам се да намеря начин да я предпазя да не избухне или да направи нещо опасно. Твоето присъствие ще й се отрази добре. — Добави: — Ситуацията тук не ми харесва особено. Нещата могат да станат много грозни и ти можеш да се окажеш в центъра на всичко това.

— Това не ме безпокои. Никак не ми хареса, че Стонтън вдигна във въздуха болницата ми.

— Способен е и на далеч по-лоши неща.

— Предполагам, че дяволът се е вселил в него. Емили е изключително издръжлива и все пак той е успял да й причини истински кошмар. Тя ли е единствената причина да искаш да дойда?

— Тя е главната причина. Но можеш да помогнеш и с нещо друго, ако искаш. Възможно е да ни се наложи да имаме работа с Руската ортодоксална църква. Една от следите води в тази посока. Ти ще можеш да общуваш с тях на по-високо ниво от нас.

Ирана се засмя.

— Откъде ти хрумна това? Монахиня от Римокатолическата църква, която е отхвърлила клетвата си? Вероятно ще ме изритат.

— Но ти познаваш мисленето им. И си добре образована по отношение на историята на църквите.

— Историята?

— Това е само следа, но ми се струва странно, че църквата е замесена. Възможно е да има нещо общо с Распутин и борбата му с църквата.

— Изгубих нишката.

— Дардън ще ти обясни всичко. — Направи пауза. — Ако решиш да ни помогнеш. Не ми се иска да те моля, Ирана. Осигурих ти безопасност и не ми се налага да се тревожа за теб в момента.

— Само защото ти позволих. — Тя мълча един миг. — Ще ти позволя дотолкова, доколкото съвестта ми позволява. Има много неща, по които двамата с теб не сме в съгласие, Гарет. Но сме съгласни, че Емили трябва да бъде обичана и закриляна. Ще дойда веднага. Ще резервирам места в първия самолет за Москва, след като се прибера от църква довечера.

— Никакви резервации. И необходимо ли е да ходиш на църква днес? Питам се дали няма да се съгласиш да тръгнеш към летището до няколко часа? Дардън обикновено използва пилота Чад Нали от този район. Той често лети до и от Мароко. Дардън ще се свърже с него и ще можеш да тръгнеш още тази вечер. Не искам да рискувам Стонтън да узнае, че си в страната. — И добави, много сериозно: — Обещавам да си в безопасност, Ирана.

— Посещенията в църквата никога не са задължение. Носят ми утеха. Днес не можах да намеря промеждутък да отсъствам от клиниката и ще съм готова за вашия мистър Нали. — Направи пауза. — Казах ти, че снощи сънувах Емили. Не ме запита какъв е бил сънят ми.

— Заплаха? Опасност?

— Не. Емили беше щастлива, много щастлива. Беше като пеперуда, която се къпе в слънчева светлина. Събудих се усмихната. Беше ли Емили щастлива снощи, Гарет?

Чувствам се жива.

— Надявам се, Ирана.

— И аз. Ще се видим скоро. — И тя затвори.

Пеперуда, къпеща се в слънчева светлина…

Никога не бе виждал тази страна на Емили. Не, беше я виждал, но не я бе причислявал към личността на жената, която обожаваше музиката на Брус Спрингстийн и филма „Казабланка“. Беше близо през изминалата нощ, но сексът обикновено омаловажава всичко друго.

Пеперуда, къпеща се в слънчева светлина…

Най-после!

Бабин бе чакал цял ден, за да може да се качи в колата си, да подкара по шосето и така да се отдалечи от възможните електронни подслушватели. Набра номера на Стонтън с трескава бързина.

— Къде си, по дяволите?

— В Москва. Пристигнах снощи. Каза, че не искаш да се свържа директно с теб. — Долавяше се слаба присмехулна нотка в гласа му, когато продължи: — А знаеш, че винаги ти се подчинявам, Бабин.

— Не ми се подчини, когато ти казах да изпратиш някой наистина добър да убие Гарет и да отвлече жената. — От устата на Бабин излезе дълга и цветуща ругатня, преди да продължи: — Днес бяха в офиса ми. Знаят за мен.

— Нима? Изпратих добър в занаята човек, но трябваше да ми позволиш да отида сам. Това и исках, ако си спомняш.

— Не ми пробутвай разни глупости от рода на нали ти казах. Заръчах ти да свършиш работата, а ти се провали.

— Не съм се провалил. Ти се провали, Бабин. Вината е твоя и ще трябва да я поемеш.

Стонтън и бездруго никога не бе проявявал уважение, но сега в тона му се съдържаше такава арогантност, каквато Бабин не бе чувал през живота си.

— Вина?

— Наистина ли мислеше, че не знам за Джослин? Никога не сключвам сделка, ако не мога да я контролирам. Много се забавлявах, когато ми даваше информация на ужасно оскъдни парченца. Знаех всичко, което ти знаеше, та дори и повече.

Шокът скова Бабин.

— Ти, кучи сине!

— Но аз мога да бъда великодушен. Няма да кажа на Джослин как си прецакал нещата.

— Ти ги прецака. И какво ще направиш сега по въпроса?

— Какво искаш да направя?

— Искам да намериш Гарет и жената и да ги елиминираш. Да ме защитиш и да се погрижиш те да не узнаят нещо, което не трябва да знаят.

— Не мисля, че нашата сделка включваше твоята защита, Бабин. Разполагаш с охрана, която да свърши това. А аз трябва да изпържа някои други риби. Откри ли къде са отседнали Емили и Гарет?

— Не. Изненадаха ме. Мислех, че си се погрижил за тях. Нямах време да…

— Значи провалът ти е двоен. Ще трябва да поработя здравата, за да ги открия. И само защото ти вечно се проваляш.

— Не съм… — Но Стонтън вече бе затворил.

Копеле. Бабин също натисна бутона за край на разговора. Не бе очаквал Стонтън да се разбунтува така и никога не бе подозирал, че той знае кой контролира парите. Джослин. Чувстваше се неудобно от факта, че Стонтън се опитваше да обвини него за всичко. Все пак, Стонтън не бе успял да измъкне информацията от жената, а после бе позволил тя да бъде спасена.

Да не би Стонтън да се опитва да предотврати да бъде убит, като подстави мен?

За първи път Бабин бе завладян от страх. Инстинктът му обикновено бе безпогрешен, а сега му подсказваше, че Стонтън се кани да забие нож в гърба му. Онези, които дават парите, никога не толерират грешки и провали, които не могат да бъдат поправени. Независимо кой ги е допуснал.

Стонтън трябваше да бъде елиминиран от играта. Той бе открил Стонтън, а сега щеше да намери друг убиец, който да се погрижи за него.

Вече бе почти стигнал до портата от ковано желязо и виждаше кулите на замъка през дърветата. Изпита вечното удоволствие, което тази гледка му носеше. Нямаше ги вече князете, царя и царицата. Този свят сега принадлежеше на Бабин. Той бе работил за него. Беше лъгал и мамил и прегазвал хората, осмелили се да се изпречат на пътя му.

Точно както сега щеше да прегази Гарет и онази кучка.

Точно както щеше да прегази и Стонтън.

От стаята на Емили вече часове не идваше нито звук, а беше почти полунощ. Дали спи, ши просто ме избягва?, питаше се Гарет. А може би и двете. Тя бе разтревожена, когато го остави, а сексът, който бяха правили предната нощ, може би беше емоционален товар за нея.

Щеше да се справи с тази възможност по-късно. Тази вечер просто се радваше, че не му се налага да търси начини да я избягва. Подобна ситуация би била изключително деликатна.

Ослуша се. Определено не се чуваше нищо. Надявам се да се наспиш добре, Емили.

Време беше да предприеме нещо.

Прекоси безшумно стаята и отвори входната врата. Колата бе паркирана на алеята, а Поли се бе облегнал на нея.

Изправи гръб, когато Гарет тръгна към него.

— Какво става, по дяволите? Дардън ми каза да се срещнем тук.

— Отиваме на лов. Влез в колата. Ще шофираш ти.

— На лов? — повтори Поли предпазливо. — Аз не съм от хората, които обичат заниманията на чист въздух. Мислех, че си забелязал.

— Не мисля, че ще се изисква да стоим на чист въздух. — Седна до него. — Но, от друга страна, човек никога не знае.

— Виж, няма да ме изхвърли някъде по пътя, нали? — Запали двигателя. — Знам, че си ми ядосан, но трябва само да ми кажеш, за да си тръгна.

— Как бих могъл да те изхвърля? Нали ти шофираш.

— Е, просто в това виждам повече смисъл, отколкото в ходенето на лов. Не съм виновен, нали знаеш. Жените просто не могат да ми устоят. Аз нищо не правя.

— Млъкни, Поли.

Той мълча известно време.

— Къде отиваме?

— На посещение при Бабин.

— О! — Поли се замисли. — Насилие и бъркотия? И в това не съм добър. Не предпочиташ ли Дардън да е до теб в такива моменти?

— С цялото си сърце.

Поли въздъхна от облекчение.

— Тогава ще обърна и ще се прибера в къщата.

— Имам нужда от човек, на когото да се доверя, да наглежда Емили. Това е по-важно, отколкото да ми пази гърба. Дардън получи заповедите си.

— А аз какво трябва да правя?

— Нищо, което да ме вкара в беля. Можеш да бъдеш само наблюдател или само шофьор. Аз ще свърша останалото.

— Добре — отговори Поли. — Това звучи достатъчно безобидно. Бабин живее във великолепен замък. Как ще влезем?

— Ще оставим колата при портата и ще прехвърлим оградата. — И добави: — Надявам се по нея да не протича електричество.

— И аз — каза Поли. — Вероятно знаеш всичко за онова имение. Все пак, то е историческа забележителност. Ще направя всичко, което искаш. Може и да не съм добър в това, но няма да ти откажа.

Гарет дълго го изучава с поглед, после бавно кимна.

— Само за това те моля. — Сви рамене. — Дардън ми даде карта на района, свалена от Интернет, на която е отбелязана и охранителната система. Портата е снабдена с аларма, но оградата — не. По нея не протича електричество. В останалите части на къщата също има охранителни инсталации, но са поне на двайсет години. Инсталирани са от предишния собственик. Мога да ги обезвредя.

— Сигурен съм, че можеш. А ти сигурен ли си, че не искаш да се върнеш за Дардън?

— Да. Мисля, че имаш нужда от ново предизвикателство. Понякога е добре човек да разширява кръгозора си на действие. — Усмивката му беше странно изкривена. — Нали каза, че не полагаш никакви усилия, за да бъдеш неустоим.

— Остани тук, Поли. — Гарет провери инфрачервения си детектор. — Има трима души в помещенията на долния етаж. Един в спалнята на втория. Двама мъже охрана се сменят на два часа. Не се движат. Остани тук, в сянката, и ела да ме предупредиш, ако…

— Къде да дойда?

Гарет отново погледна детектора, за да е сигурен.

— В спалнята на втория етаж. Ще обезвредя алармата на вратата и сензора за движение. — Тръгна към огромната странична врата на двореца. — Не мърдай.

— Нито мускул. — Наклони глава. — Знаеш ли, започва да ми става интересно. Ще наблюдавам зорко като ястреб. Повярвай.

Докато обезвреждаше алармената инсталация, Гарет си помисли, че много му се иска да има доверие на Поли. И да имаше желание да му помогне, Поли не притежаваше опита на Дардън. Е, щеше да му се наложи да се справи. Гарет трябваше да действа бързо. Не само защото Емили беше на ръба и можеше да реши, че трябва да действа сама, ако не й демонстрираше напредък, но и защото сега, след като се бяха разкрили пред Бабин, той можеше бързо да се скрие и да прикрие следите си.

Най-после свърши с обезвредяването и отвори тежката врата.

Беше странно, че Бабин не бе осъвременил мерките си за сигурност. Може би бе така погълнат от миналото величие на двореца, та бе приел, че всичко тук е в пълна изрядност. Или може би Гарет щеше да бъде неприятно изненадан, когато се опиташе да влезе в спалнята на господаря.

Открехна вратата. Не последва нито изненада, нито шок.

Добре. Трябваше да действа бързо, преди Бабин да се е събудил и да е хванал оръжието.

Отвори вратата и се втурна през стаята към леглото.

Бабин не беше там.

Беше се претърколил на пода при отварянето на вратата и сега трескаво пълзеше към нощното шкафче.

Гарет обви ръка около врата му и го дръпна назад. В следващата секунда Бабин лежеше на пода, а Гарет беше върху него, допрял нож до гърлото му.

— Реших, че трябва да си поговорим още малко.

Протегна ръка и запали лампата върху нощното шкафче.

Искаше да вижда изражението му. Лицето на Бабин бе зачервено от злоба. На него не беше изписан страх. Това не бе добре. Натисна малко по-силно с върха на ножа и по шията на Бабин потече струйка кръв. Така беше по-добре. В очите му проблесна страх.

— Разбира се, ако избереш да не ми кажеш онова, което знаеш, мога просто да те убия. Което ще се хареса на Емили.

— Тази кучка!

Натисна още малко по-силно.

— Не бих говорил така за Емили, ако бях на твое място. Това извиква раздразнението ми.

В тъмните очи на Бабин гореше гняв.

— Не можеш да постъпиш така с мен. Тук е пълно с охрана. Всяка минута някой от тях ще открие присъствието ти.

— Има четирима души охрана на приземния етаж. Двама близо до портата. Двама от западната страна. Моите хора ще се погрижат за тях. — Да, разбира се. Най-опашатата лъжа на века. — Имаш слуги, но се съмнявам да дойдат да те спасят. Не, само ти и аз сме, Бабин. — И добави тихо: — А ако не проговориш, скоро ще бъда само аз. Тези стаи и коридори са толкова големи, така величествени. Нима искаш духът ти да броди из тях заедно с този на великия Игор? Не… Не знам защо, но съм сигурен, че няма да ти остане територия тук, на Земята. Ще отидеш право в ада, Бабин.

Изражението му се промени, стана по-твърдо.

— Не знам нищо. Казах ти истината.

— Емили е сигурна, че си бил в онази колиба в планината. Стонтън е сгрешил някъде.

Бабин сви устни.

— Този кучи син! Знаех си, че ще стане причина да ме заловят.

— Значи го познаваш. Ето, че постигнахме малък напредък. — Наведе се напред. — Слушай ме внимателно, Бабин. Емили иска отмъщение, но може би ще успея да я убедя, че няма нужда и от твоята глава в добавка на тази на Стонтън. — Добави: — Ако ми дадеш нещо, което да мога да използвам.

— Няма да ме убиеш — каза Бабин. — Ще бъде глупаво от твоя страна. Ще останеш на тъмно, нищо повече няма да научиш.

— Вярно. Но винаги има повече от един начин да откриеш нещо. Ти просто ми се струваш най-удобният в момента.

Бабин поклати глава, после извика, защото ножът направи плитък разрез по шията му.

— Виж, прибери ножа. А когато охраната дойде, ще им кажа да не те закачат. Няма да търся отмъщение.

Нямаше да се хване на тази въдица.

— Но аз търся отмъщение. Слушай ме внимателно, Бабин. Искам да знам всичко, но има малко неща, които могат да спасят живота ти. Искам да знам кой плаща на теб и Стонтън. Искам да знам защо Николай Зелов е дошъл в Русия преди пет месеца. Искам да знам къде мога да намеря „Книга за живите“ на Михаил Зелов. Искам да знам какво е скрито в дръжката на чука на Зелов. Искам да знам нещо повече и за амулета на Распутин, който бе скрит в къщата на Немид. Ако науча всичко, което искам, ще те пощадя. — Задържа погледа на Бабин, после тихо добави: — Страшно много ми се иска да те убия. Започвам да ставам нетърпелив. Не виждаш ли?

Най-после страх. Силен страх. Бабин преглътна мъчително.

— Защо да ти вярвам?

— Може би не трябва. Зависи от теб. От друга страна, може да не постъпя умно, като те убия, защото винаги може да остане някоя малка подробност, която да искам да науча по-късно. — Каза тихо: — Но трябва да е наистина много малка подробност, Бабин. Която е по-добре да не забравяш да ми кажеш, все пак.

Бабин навлажни устни.

— Ще трябва да си помисля. Ще ми позволиш ли да седна на стола?

Печелеше време.

Въпреки завладялата го паника, копелето все още се надяваше да се спаси. И колкото повече време минаваше, толкова повече нарастваше вероятността охраната да открие Поли и да вдигне тревога.

— Харесва ми и там, където си сега. На всяка цена си помисли. Давам ти две минути.

Няма полза, помисли си Емили. Не можеше да заспи. Лежеше от часове, но умът й не искаше да се успокои. И не само умът й, чувствата й бяха така преплетени, че не можеше да ги осъзнае.

Гарет.

Мисълта за него бе като лъч светлина в мрака. В целия този смут около нея, можеше да има доверие само на Гарет. Работеха заедно и макар че не бе съгласна с всичко, което той правеше или казваше, знаеше, че може да разчита на него.

Знаеше още, че когато той я вземеше в прегръдките си, се чувстваше жива и в безопасност.

Имаше нужда от това чувство, след като бе погледнала онова прасе Бабин право в лицето и бе разбрала, че не го интересува нищо друго, освен собствената му егоистична алчност.

Не можеше да отиде при Гарет и да го използва само защото искаше да отдалечи от себе си мрака и да почувства отново красотата и завършеността, които бе изпитала предната вечер. Това също щеше да бъде проява на егоизъм.

По дяволите. Имаше нужда от него, желаеше го и щеше да се погрижи той да я използва също толкова, колкото тя — него.

Спусна крака на пода, стана от леглото и тръгна към вратата. Отново беше боса. Не искаше да спре, за да си обуе обувки. Искаше да стигне по-бързо при Гарет. О, добре, имаше само няколко метра до разтегателния диван и нямаше да й навреди, ако…

Спря изненадана, след като излезе от стаята си. До кухненската маса седеше Дардън. Работеше с компютъра. Вдигна бързо поглед и й се усмихна.

— Не можеш да спиш? И аз не мога. Какво ще кажеш за чашка кафе?

— Кафе? Кофеинът ще те държи буден цяла нощ.

— И бездруго няма да спя. Поне да се насладя на чашка хубаво, гъсто, ароматно кафе. Знаеш ли, че Гарет го пие с водка?

— Да, каза ми.

— Седни. — Изправи се. — Аз ще го приготвя.

Тя поклати глава и закрачи към вратата.

— Отивам да видя Гарет.

— Емили. — Хвърли поглед през рамо и видя Дардън да клати глава. — Знаех, че нещо все ще се обърка. Никога не е лесно.

Тя замръзна с ръка върху бравата.

— Какво се е объркало? Да не би да се е случило нещо с Гарет?

— Не. — Направи гримаса. — Но в момента не е тук.

Тя се завъртя рязко и втренчи поглед в него.

— И къде е той, Дардън?

— Ела тук и седни. Ще направя кафе.

— Къде е той, Дардън?

— Реши, че е по-добре да поговори отново с Бабин, преди да е реагирал на посещението ви.

Не беше дори шокирана. Още когато бе видяла изражението на Дардън, бе разбрала къде е Гарет. Господи, надяваше се да греши…

— Сигурна съм, че онази свиня разполага с достатъчно убийци. Той е наел Стонтън, нали? — При тази мисъл, паниката се надигна в нея. — Може би Стонтън ще…

— Вярвам, че Гарет ще се зарадва, ако случайно попадне на него. Но знам, че не очакваше това да се случи — каза Дардън бързо. — Не виждаше Стонтън в ролята на куче пазач на онази отрепка.

Тя също не можеше да си го представи в тази роля и това бе единственото добро, което виждаше в ситуацията.

— Ти защо не отиде с него?

— Той не пожела. — Обърна се и напълни джезвето с вода. — Каза, че ще се задоволи с Поли.

— Поли?

— Поли е добро момче. — Дардън продължаваше да избягва погледа й. — И, освен това, Гарет обича да е сам, когато има подобна работа. Така ти ще можеш да реагираш по-бързо, ако нещо… — И незабавно добави: — Но нищо няма да се обърка.

Всичко би могло да се обърка. Възможно бе дори Гарет да е вече мъртъв.

— От колко време го няма?

— Около четири часа.

— И не се е обаждал?

— Не съм и очаквал да се обади. — Постави джезвето на котлона. — Каза аз да му се обадя, ако тук нещо се обърка, но той…

— Погледни ме, Дардън.

Той въздъхна и се обърна с лице към нея.

— Казах му, че аз ще поема удара. Хайде, стреляй.

— Накарал те е да останеш, за да се погрижиш за мен, нали? — Сви длани в юмруци. — И не ми е казал. Просто е тръгнал и ме е оставил, без да ми каже и дума.

— Както казах, Гарет обича да работи сам.

— Взел е Поли.

— Щеше да се тревожи за теб. Ролята на Поли няма да е голяма и няма да му се наложи да го наблюдава непрекъснато.

— Без да ми каже и дума. — Не можеше да спре да мисли за това. Чувстваше се така, сякаш я бе предал. Бабин бе и неин враг, не само на Гарет, а той не й бе позволил да тръгне с него. Беше се изправил срещу Бабин сам.

Възможно бе никога да не се върне.

— Седни. — Дардън бе прекосил кухнята и я побутваше към стола. — Не изглеждаш много добре.

Не се чувстваше добре. Коленете й трепереха, гадеше й се.

— Престани да се суетиш над мен. Добре съм. — Отпусна се на стола. Но не беше добре. Щеше да бъде, когато в кухнята влезеше Гарет.

А после собственоръчно щеше да го убие.