Четвъртият амулет

Глава 5

— Справи се много добре — каза Гарет, като излезе от пилотската кабина, след като хеликоптерът отново излетя. Седна до Емили. — Видеото беше добро. Ти излъчваше искреност и изглеждаше дяволски крехка. Много убедителна.

— Не исках да изглеждам крехка. Исках да бъда възможно най-искрена при дадените обстоятелства. Мразя лъжите.

— В момента си крехка и уязвима. Това не е лъжа. — Тя отвори уста, но той вдигна ръка. — Помисли. Инстинктът ти диктува да отречеш, но трябва да признаеш слабостта си, за да можеш да я преодолееш.

— Лесно е да се каже. Ти признавал ли си някога слабостта си, Гарет?

— Веднъж. Затова знам, че човек трябва да работи, за да я победи.

Нямаше обаче да й разкрие естеството на тази слабост и тя го разбра. Е, нямаше право да пита и да настоява, след като той нямаше намерение да й каже нещо повече. Поне засега.

— Къде отиваме?

— Пакистан. Имам връзки, които ще ни укрият. А оттам ще отидем в Гърция.

Тя смръщи вежди.

— Защо?

— Защото ти казах, че трябва да останеш в сянка известно време. Имам къща в малко селце на един гръцки остров. Ще бъде идеална за теб.

— За колко време?

— Две седмици.

Тя поклати глава.

— Това е прекалено много.

— Ти направи избора си. Това е равносилно на сделка. Ще правиш каквото кажа. — Направи пауза. — И ще останеш скрита за света, докато кажа.

— Не е необходимо. Направих онова видео за Фъргъсън. Това е достатъчно.

— Кажи ми отново, когато гледаш предаванията по телевизията и прочетеш историите във вестниците за изчезването си. Ти предизвика раздвижване и ще мине време, преди вълните да утихнат. — Добави: — А и на мен ще ми трябва време да намеря Стонтън. Дардън започна само предварителното търсене.

— Все някой трябва да го познава. Тези, които са го срещали, ще го помнят. Той е чудовище.

— И прилича ли на Франкенщайн?

— Не.

— Грозен ли е? Заплашителен ли е?

— Не и на външен вид.

— Значи в момента е чудовище само за теб. За съседа си може би е съвсем обикновен човек.

Предполагаше, че е прав, но й се струваше невъзможно явното зло да не бъде очевидно за околните.

— Колко време ще отнеме?

Той сви рамене.

— Не знам. Мога само да обещая, че ще го открия. — Направи пауза. — Ще помогне, ако можеш да ми кажеш защо Стонтън е отвлякъл камионите ви? Можеш ли да говориш за това?

Кръвта, която се стичаше изпод камиона.

Джоел, стенещ в агонията си.

— Всичко е наред. — Погледът на Гарет не се отделяше от лицето й. — Ще говорим за това по-късно.

— Не. — Опитай се да не мислиш за нещо друго, освен за въпроса. Навлажни устни. — Търсеха някакъв чук. Стонтън го нарече чукът на Зелов. Каза, че в дръжката има скрит скъп руски артефакт. Казали му, че е в музея. Мислеше, че знам къде е и съм го скрила.

— А ти скри ли го?

— Господи, не! Непрекъснато му го повтарях, но той не ми вярваше. Кълнях се в гроба на баща си, че не знам нищо, но не. — Заби нокти в дланите си. — Отново и отново. Непрекъснато му го повтарях. Не искаше да ми повярва. Казвах му…

— Емили. — Взе дланите й в своите. — Не говори. Няма нужда да знам нищо повече. — Гласът му стана по-груб. — Трябваше да преценя по-добре и да не те подлагам на това. Още не си готова да се изправиш срещу него.

— Трябва — отговори тя неспокойно. — Не бих могла да живея със себе си, ако се крия от истината. Нямам право. Просто… е трудно. — Пое си дъх на пресекулки. — Непрекъснато мислех за чука. Господ ми е свидетел, непрекъснато. Дори го сънувах. Това е начинът да го заловим, нали? Той иска чука на Зелов. Ще го търси. Ако ние го намерим първи, може би ще успеем да му устроим капан. Защо не се сетих за това по-рано?

— Неспособността ти да мислиш трезво е разбираема в момента — каза той сухо. — Започваш да трепериш всеки път, когато разговорът се насочи към Стонтън.

— Аз не… — Но щеше да трепери, ако той не я държеше за ръцете и тя не усещаше силата му. — Не защото се страхувам от него.

— Знам. Това е, защото онзи кучи син ти е нанесъл не само физически, но и психически травми. Точно по тази причина е добра идеята да си починеш известно време, за да можеш да се възстановиш, да бъдеш отново във върхова форма.

— Ще съм по-добре, ако отидем…

— Не. — Той беше категоричен. — Няма да рискувам да пострадаш отново нито преди, нито след като се отървем от Стонтън. Казах ти, измъкнах те от ръцете му и се гордея със свършената работа. И ще останеш непокътната, физически и психически, през следващите сто години или приблизително толкова.

Тя повдигна вежди.

— Сто години?

— Защо не? Светът се променя, еволюира с всяка секунда. Аз вярвам в бъдещето. Ето, ти работиш със съкровищата на миналото и знаеш, че хиляда години са само едно мигване на клепачите. Ние просто гледаме на нещата по различен начин. — Пусна ръцете й. — Ще отида до пилотската кабина и ще кажа на Дардън да прибави информацията за чука на Зелов към всичко останало и да види дали ще успее да научи нещо. Ще бъдеш ли добре?

— Да. — Загледа го как се отдалечава. Щеше да бъде още по-добре, ако той държеше ръцете й. Ужасно бе да се чувства така уязвима и сама, след като винаги е била силна и независима. Но това състояние щеше да премине. Трябваше просто да бъде търпелива и щеше отново да стане себе си.

Но дали беше вярно? Дали някога щеше отново да бъде предишната Емили Хъдсън — онази, която още не бе срещнала Стонтън?

Да, по дяволите, нямаше да позволи на Стонтън да изкриви душата й, както бе направил с чувствата й. Това щеше да бъде победа за него, а тя нямаше да му позволи да триумфира.

Трябваше да се научи да отделя нещата едно от друго, да изолира болката и да използва ума и паметта си като оръжия в битката. Трябваше да е подготвена при следващия си разговор с Гарет. Не биваше отново да се осланя на него.

— Не е в ръцете на ЦРУ — каза Борг. — Фъргъсън току-що направи изявление, че я е изпратил на усамотено място, за да се възстанови.

— Глупости — каза Стонтън. — Опитва се да спаси задника си. Тази кучка няма да позволи на никого да я изпрати където и да е. — Смръщи вежди. — Може би не ЦРУ я отмъкна от мен. Чудех се как така изведнъж успяха да ни намерят, след като седмици наред се лутаха в планината.

— А кой друг?

Той сви рамене.

— Нямам представа. Но все някой трябва да знае. Който и да е нападнал лагера ни, трябва да е получил подробна информация от някого, който живее в тези планини. А ние трябва само да намерим този човек и да му зададем няколко въпроса.

— Може и да не ни посрещнат добре в планините — каза Борг. — Трудно е да се спре мълвата сред онези племена. След онова, което стори на хората на Шафир Али…

— Не знам за какво говориш — повдигна вежди Стонтън. — ЦРУ взривиха колибата. Планинските племена се подкрепят. Никак няма да е трудно да се раздухат пламъците и положението да стане доста неприятно за онези, които са помогнали това да се случи. Необходимо е само някой да посочи с пръст виновника. — Стонтън се усмихна. — Да, само толкова е необходимо.

— Красиво е — прошепна Емили. — Не мисля, че някога съм виждала по-красиво или по-спокойно място.

— Заради светлината е — каза Гарет, докато й помагаше да слезе от хеликоптера. — Светлината в Гърция е като чисто злато. И като че ли е особено ярка тук, на остров Микала.

Може би беше от светлината, може би от безкрайната синева на морето, а може би от белия пясък, който отразяваше сиянието. Каквото и да е, цялостният ефект е като чели те обгръща златиста мараня, помисли си Емили.

— Селцето е толкова малко.

— Да — усмихна се той. — И Слава Богу. Един свещеник, двама учители и един съдия. Тук всички се разбираме прекрасно.

— Къде е къщата ти?

Гарет кимна към измазана в бяло къща, разположена на хълма, по който се изкачваха.

— Ето я. — Посочи и по-голяма, двуетажна, постройка на плажа. — Но ти ще отседнеш там. Това е владението на нашата сестра Ирана.

Тя замръзна.

— Сестра? Монахиня?

— Е, всъщност тя вече не е сестра. Беше. Работеше в малка болница извън Атина, когато я срещнах преди десет години. Спаси ми живота, защото слязох на брега с три рани от куршум в тялото. — Обърна се към Дардън. — Отиди да кажеш на Ирана за пристигането ни.

Дардън кимна и закрачи бързо надолу по пътеката.

— Монахиня? — повтори Емили.

— Вече не. Ирана Повак. Сега тя е пълноправен лекар, макар да бе само интернист, когато я срещнах. Преживяваше криза на вярата, но не можех да й помогна. Както и да е, след като реши да напусне ордена, основах за нея болница и възстановителен център тук, на острова. Приема ограничен брой пациенти, защото е заета с изследователска работа. Но всички са или смятани за безнадеждно болни, или принадлежат към кастата на отхвърлените.

— Няма да отида там — каза Емили. — Съвсем здрава съм и не искам да споделя нищо с никого. Нито с монахиня, нито със свещеник, нито…

— Никой не те моли да оголваш душата си — каза грубо Гарет. — Това е възможно най-лошото за теб сега. Моля те само да останеш при Ирана два дни и да видиш дали ще се получи. Ако не ти хареса, аз съм само на четири мили от теб. Здрав пациент като теб може да измине разстоянието за нула време.

— Мога да дойда веднага. — Обърна се с лице към него. — Защо не ме искаш?

— Искам те. Но искам и да оздравееш бързо. Колкото повече време ти е необходимо, за да се възстановиш, толкова по-късно ще тръгнем по дирите на Стонтън.

— И тази сестра Ирана ще ме благослови и ще направи така, че всичко да е наред?

— Ирана е просто неутрален терен. Няма нищо неутрално в мен, а това може да попречи на възстановяването ти. Тя няма да иска нищо от теб. А е прекалено умна, за да помисли, че може да разреши всички проблеми на света. — Подаде й ръка. — Обеща да правиш каквото ти кажа. Два дни?

Тя се поколеба, после не обърна внимание на ръката му, мина покрай него и заслиза надолу по хълма.

— Ако не се опита да спаси душата ми. Нищо не може да ме спре да убия Стонтън.

— Ирана вярва, че само Бог може да спасява душите. И ако не споменеш за смъртоносните си намерения, тя няма да има причина за тревога. — Последва я. — И тъй като нямаш желание да довериш нищо на никого… Ето я и нея. — Махна с ръка на жената, която излезе от болницата. — Не мислех, че ще има търпение да чака, докато отидем при нея.

— Какво си намислил сега, Гарет? — извика Ирана Повак. — Дардън каза, че може би съм в беда. — Ирана бе стройна и атлетична жена в края на трийсетте. Тъмната й коса бе прибрана в свободен кок. Бе облечена в дънки и свободна бяла блуза.

— Нима бих ти причинил това?

— Да. — Погледът на Ирана се спря върху Емили и очите й светнаха. Беше я познала. — Пресвета Дево, в беда съм. Ти луд ли си, Гарет? Островът ще се напълни с репортери.

— Никой не знае, че тя е тук. Твоите медицински сестри няма да проговорят. Колко пациенти имаш в момента?

— Само седем.

— Няма да е много трудно Емили да е в пълно уединение.

— Не искам да бъда изолирана от всички — каза Емили. — Да забравим.

— Мога да я настаня във вилата, където обикновено настаняваме заразноболните — каза Ирана. — Там никой не влиза.

— Чудесно. — Обърна се отново към Емили. — Ще се видим след два дни, освен ако не ми се обадиш.

— Няма да стоя затворена по цял ден.

— Нали искаше да запазим самоличността ти в тайна.

— Това е различно.

Той срещна погледа й.

— Да, така е. Но ще трябва да уточниш подробностите с Ирана.

Емили стисна ръце в юмруци и го загледа как се отдалечава.

— Всичко ще е наред — каза Ирана тихо. — Сигурно мисли, че така е най-добре. В противен случай нямаше да те доведе при мен. Той не те изоставя.

Емили се обърна към нея.

— Не искам да ме поверяват на ничии грижи. Мога и сама да се грижа за себе си.

— Но понякога е по-добре човек просто да се отпусне и да няма никакви тревоги. Трябва да си преминала през тежко изпитание. — Неочаквана усмивка озари лицето й. — Обещавам, че няма да те глезя и няма да задавам никакви въпроси.

— Глезя? Доста старомодна дума, нали?

— Да. Гарет ми подари цяла библиотека стари книги, когато се опитвах да науча английски. Всичко от Шекспир до Франсес Ходжсън Бърнет. Мислех, че всички използват подобни думи. — Засмя се тихо. — А Гарет никога не ме поправя. Лукав дявол. Отне ми цяла година да изкореня старите думи и фрази. Но някои запазих в речника си, защото ми харесва как звучат.

— Английският ти е много добър. — Истина беше. Ирана говореше с едва доловим акцент.

— Харесвам този език. Едновременно труден и измамен. Обожавам предизвикателствата.

Емили се усмихна.

— Като, например, това да ме захвърлят в скута ти?

— Имах избор. Гарет винаги ми дава избор. — Срещна погледа на Емили. — Избрах теб, Емили. И сега ти трябва да решиш дали ще избереш мен.

— И какво ще направиш, ако не те избера?

— Ще те върна на него. Дължа му много, но и той понякога прави грешки. — Наклони глава. — Това една от тях ли е?

Емили не отговори веднага. Гледаше втренчено другата жена. Ирана не отговаряше на представата, създадена от няколкото думи на Гарет за нея. В нея нямаше нищо спокойно, съзерцателно или монашеско. Тя бе пълна с живот и чувство за хумор. Бе жизнена и силна. Но Емили не можеше дори да си представи, че би нарушила нечие лично пространство.

— Може би не е грешка — каза бавно и се усмихна. — Тъй като обеща да не ме глезиш.

Ирана се засмя.

— Не, вместо това, ще ти позволя да прочетеш книгите ми от Джейн Остин. Този период от време странно успокоява. Някои от правилата на тогавашното общество са безсмислени, но поне са съществували правила. — Хвана Емили за лакътя и я поведе по пътеката. — Ще те посещавам веднъж дневно във вилата, но ти ще трябва да ме поканиш, ако искаш да остана. Няма да се натрапвам. И мисля, че Гарет греши в желанието си да те изолира напълно от света. Ще те накарам да работиш. Била ли си някога медицинска сестра?

— Не.

— Е, в такъв случай, тук има много подове за търкане. Работата ще ти попречи да изпаднеш в меланхолия. Да, работата е полезна за душата.

— Да, така е. — Емили изпита огромно и неочаквано облекчение. — Работя още от шестнайсетгодишна. Не се страхувам от тежка работа.

Ирана изведнъж смръщи вежди.

— Но ти накуцваш. Ще можеш ли да работиш?

— Само драскотина. Искам да работя.

— Добре, тук наистина има много работа. Но мисля, че първо трябва да погледнем раните ти и да ти дадем антибиотици. — Спря и зарея поглед над хоризонта. — Слънцето залязва. На острова няма по-прекрасно време от деня. Златистата светлина е навсякъде…

Сияние се излъчва и от Ирана Повак, помисли си Емили, докато я гледаше. Костите на лицето й бяха добре очертани, устата й бе широка, устните — красиви. Дълбоко поставените й тъмни очи блестяха оживено, а малкото бръчки говореха по-скоро за сила и издръжливост, отколкото за възраст. Ирана я погледна в отговор.

— Гарет е прав да те доведе тук. Този остров може да те излекува, ако му позволиш. — Тръгна отново по пътеката. — Той излекува мен.

Гарет изчака да настъпи третият ден, преди да се обади на Ирана.

— Как е тя?

— Беше неспокойна през първия ден. После, когато разбра, че никой няма да я притиска да прави каквото и да е, се отпусна. Дадох й работа — лъскането на подовете.

— Исках тя да си почива, по дяволите.

— Но тя не искаше. Трябваше насила да я накарам да престане да работи в края на деня. Трудно я убедих да се върне във вилата. Но е достатъчно уморена и заспива веднага. Събужда се със зората и идва в болницата. — Направи пауза. — Но има кошмари, Гарет.

— Щях да се изненадам, ако нямаше.

— Ще ми кажеш ли какво са й сторили?

— Не. Аз самият не знам много. Измъчвали са приятеля й до смърт и тя се чувства виновна. Ще ми каже повече, когато е готова. — Добави: — Или пък на теб. Не заемам първо място в списъка й на хора, на които може да има доверие.

— Грешиш. Мисля, че ти вярва. Двамата очевидно сте изградили връзка помежду си.

Гарет изведнъж си спомни кръвта и смъртта онази нощ в палатката на Шафир Али.

— Не такава, каквато ти би одобрила, Ирана.

— Не одобрявам доста от нещата, които правиш. Нито ги разбирам. Но вярвам, че съществува равновесие във Вселената, и тъй като Бог е създал Вселената, той сигурно одобрява равновесието.

— Църквата не е съгласна с тази философия. Свещениците биха казали, че грехът е грях, Ирана.

— Причината да напусна ордена беше, че бях твърде склонна да приема всичко, което Църквата смяташе за дадено. Това също ме превръща в грешница, Гарет. — Смени темата. — Какво искаш от мен да направя, за да спрат кошмарите й? Мога да й дам приспивателни и така сънят й ще е по-дълбок. Но не искам.

— И аз. — Замисли се. — Не прави нищо. Да видим дали няма сами да си отидат.

— Може би. Ако говори за това.

— Не желае. Не я притискай. Така ще престане да ти вярва.

— Трябва да има причина човек да се довери на някого. Но споделянето лекува душата. — Той понечи да каже нещо, но тя го прекъсна. — Не се тревожи. Знам, че нямам право да нарушавам личното й пространство. Колко време искаш да я задържа?

— Колкото можеш по-дълго. Но тя едва ли ще ти позволи повече от седмица — две.

— А после отново ще се хвърли в огъня. Бедната жена.

— Ще се грижа за безопасността й.

— Знам. Ти си добър човек, Гарет.

— Само в твоите очи.

— Вярно е. Но съм длъжна да вярвам на преценката си и че добрината ти не е плод на престореност или суета. В противен случай, със сигурност щях да бъда изгубена. Отказала съм се от прекалено много неща заради тази своя вяра. — И добави: — Ще ти кажа, ако има промяна. — И затвори.

Има кошмари.

Някога Ирана също премина през истински кошмар, помисли си Гарет. Не беше предизвикан от насилие като преживяното от Емили, но също толкова мъчителен.

— Как е Емили? — запита Дардън от стола зад Гарет. — Предполагам, че се е настанила удобно, след като не те помоли да я вземеш при себе си вчера.

— Настанила не е точната дума. Ирана каза, че Емили лекува психическата си травма с усилена работа. Но излязла от черупката си, след като се уверила, че Ирана не е заплаха. Щом се възстанови, ще се изправим срещу съвсем нова ситуация.

— Поне ще се възстанови бързо.

— Което няма да ни помогне особено, освен ако не разполагаме с нещо, което Емили е готова да чуе. Някакви новини за Стонтън?

— Още не. В момента чакам информация от връзките си в Интерпол.

— А за чука на Зелов?

— Имаш ли представа колко души с фамилията Зелов има само в Русия? Проверих повечето от тях и съпоставих данните с тези на всички компании за дърводелски сечива и железарски инструменти. Нищо.

— По-вероятно е този Зелов да е контрабандист или престъпник, щом в дръжката на чука има скрит артефакт. Виж какво ще успееш да намериш във файловете на ФСБ.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Нямам никакви връзки, откакто КГБ се превърна във ФСБ. Може да струва скъпо. Някакви ограничения?

— Не.

— И аз така си помислих. — Дардън мълча около секунда. — Не се ли замесваш прекалено дълбоко? Все още можеш да я предадеш на Фъргъсън.

— Това не е възможност. Открий връзката със Зелов.

— Добре. — Дардън стана и тръгна към вратата. — Веднага. Дано по-скоро започнем истинските действия. Ставам неспокоен. Никога не съм разбирал защо ти харесва тук. Този остров е прекалено спокоен за мен.

Да. Гарет разбираше защо Микала е прекалено скучен за Дардън. Но, по някаква причина, Гарет не усещаше никакво неспокойствие, когато беше тук. Чувстваше се у дома си — като че ли тук му бе мястото. Странно, след като не се чувстваше у дома си никъде другаде по света. Дали не бе заради Ирана и болницата? Той нямаше нищо друго общо с нея, освен финансирането й. А Ирана обикновено бе прекалено заета, за да прекара повече от една или две вечери с него, докато бе на острова.

Отиде до прозореца и погледна надолу, към болницата на брега. Тя бе тебеширенобяла на лунната светлина. Зърна и вилата, разположена встрани от основната сграда. Вятърът караше вълните да се къдрят примамливо, преди да се разбият в пясъка.

Мир. Дали Ирана усещаше същото, когато гледаше морето? Вероятно. Беше си заслужила това неземно спокойствие. Надяваше се Емили също да усеща покой в душата си сега.

Господ знаеше, това нямаше да продължи дълго.

Емили изпищя! Седна рязко в леглото. Сърцето й биеше тежко.

Стонтън. Кръв. Агония.

— Всичко е наред. Това е само сън.

Погледът на Емили се стрелна към стола, изправен в ъгъла. Ирана се наведе напред, лицето й се показа из сенките. Включи лампата.

— Не се страхувай. Нямах намерение да се натрапвам. Просто не исках да бъдеш сама, като се събудиш.

— Откога си тук?

— От около час. — Изправи се. — Искаш ли чаша вода?

Емили осъзна, че гърлото й е сухо.

— Да. Но мога и сама да си налея.

— Защо? И бездруго имам нужда да опъна краката си. — Ирана отиде до нощното шкафче, върху което стоеше гарафата, и напълни чаша вода. — Не съм свикнала да стоя неподвижно. Ако не спя, трябва да се движа.

Емили погледна часовника. Беше 2:40 сутринта.

— По това време трябва да спиш. — Взе чашата, подадена й от Ирана. — Нямам нужда от теб.

Ирана сви рамене.

— Може би аз съм имала нужда. Не можех да спя, защото се тревожех за теб. Открила съм, че ако не правя нищо, когато се тревожа за някого, съжалявам. И затова останах при теб. — Седна отново на стола. — Изпий водата. Знам, че искаш да си тръгна. Ще го направя, когато съм сигурна, че си напълно будна. Лесно е да изпаднеш отново в кошмар.

Емили отпи глътка вода.

— Вече съм будна. — Но осъзна, че не иска Ирана да си тръгне толкова скоро. Все още не можеше да се отърве от ужаса, преживян в лагера. — Много си мила с мен, но съм сигурна, че имаш и други пациенти и че те също имат нужда от теб. Не искам да бъда натрапница тук.

— Не си. Работиш, ядеш, спиш. — Направи пауза. — А Сатаната ти изпраща кошмари от време на време, за да вдъхва страх у теб.

— Сатаната? — Да, Стонтън бе олицетворение на Сатаната. — Предполагам, че може и така да се каже. На този свят Сатаната има какви ли не образи. Предполагам, че за теб е естествено да обвиняваш Луцифер. Гарет ми каза, че някога си била монахиня.

— Да.

— И че си подлагала вярата си на съмнение, когато те срещнал.

— Не. Никога не съм се съмнявала в Бог или в желанието си да му служа. — Направи гримаса. — Проблемът бе в това, как трябва да му служа. Непрекъснато се бунтувах, непрекъснато задавах въпроси, винаги бях готова да вярвам, че единствено съзнанието и съвестта ми трябва да диктуват действията ми. Църквата е силна и прекрасна институция. Цели единайсет години се опитвах да служа на Бога по начина, който Църквата смяташе за правилен. — Поклати глава. — Провалих се.

— Гарет каза, че вината е отчасти негова.

— Така ли? Греши и съм му го казвала стотици пъти. — Усмихна се. — Но ако вината го кара да спонсорира болницата ми и ми помага да лекувам болните, не е толкова лошо нещо. Някой ден вината му ще се стопи и ще остане само добротата и щедростта.

— Защо се самообвинява той?

— Запитай него. Каза ми, че признанията не са нещо добро. Макар аз да съм тази, която оголва душата си. — Изправи се.

— Сега ще те оставя да се опиташ да заспиш отново. Макар да не обещавам, че няма да те нагледам пак по-късно.

— Наистина не е необходимо. Но ти благодаря за загрижеността.

— Необходимо е — каза Ирана. — Заради собственото ми спокойствие. Иска ми се да мога да кажа, че такава е Божията воля, но не притежавам необходимата за това арогантност. Подозирам, че сестрите са били прави за суетата и егоизма ми. Винаги съм вярвала, че трябва да се ръководя от инстинктите си. — Отвори вратата и се спря на прага. — Ако натиснеш бутона на нощното шкафче, в стаята ми ще звънне звънец. Ще дойда, ако имаш нужда от мен.

Емили поклати глава. Ирана се усмихна.

— Нека е, както желаеш. Но отсега нататък аз ще сервирам храната ти. С това ще трябва да се примириш. И ще намаля работата ти в болницата до шест часа на ден. Терапията свърши.

— Не!

— Да. Бе все едно да ти давам успокоителни. Време е постепенно да се върнеш в реалния свят.

Реалният свят. Да, напоследък се чувстваше като в сън. Тежка и упорита работа, вечно бе втренчила поглед в плочките, които търкаше. После бе забелязала белите завеси, морския бриз и яркото слънце, което идваше след мрака.

— Но не веднага. — Ирана бе разчела правилно редуващите се на лицето й изражения. — Казах постепенно, Емили. Гарет иска да те задържа възможно най-дълго.

— А ти винаги ли спазваш нарежданията му?

— Не, за Бога, но понякога двамата сме на едно мнение. — Махна й с ръка и затвори вратата след себе си.

Реалният свят. Стонтън, грозни спомени и кошмари, които може би никога нямаше да престанат.

Но не сега, не в тази минута. Легна отново на възглавницата и загледа лъча лунна светлина, който се процеждаше през прозореца. Изпита странно чувство за покой. Почувства лекия бриз, който премина покрай завесите и погали бузите й. Тук нямаше нищо грубо или заплашително. Ирана щеше да дойде, ако натиснеше бутона на нощното шкафче. Гарет беше във вилата на хълма. Не можеше да нарече нито един от двамата приятел, но се чувстваше в безопасност с тях.

Не беше сама.