Четвъртият амулет

Глава 9

— Ще почукам на вратата ти след две минути — каза той, когато Емили вдигна телефонната слушалка час по-късно. — Съжалявам, ако съм те събудил.

— Не ме събуди. Не можах да заспя. Нещо не е наред ли? Защо искаш… — Но Гарет бе затворил вече. Емили едва бе успяла да стане от леглото и да запали лампата и Гарет почука. — Какво има? Защо…

— Дрехите ти. — Остави куфара до вратата.

Тя изпита огромно облекчение.

— О, това ли е всичко? Помислих, че… — Млъкна, като видя изражението му.

— Трябва да поговорим. — Влезе и затвори вратата след себе си. — Помниш: докато бяхме в хеликоптера, те предупредих, че трябва да намерим място, за да поговорим.

Помнеше, но откри, че подсъзнателно се е опитвала да забрави. А ето, че сега щеше да й се наложи да разговаря. Навлажни устни.

— Не става въпрос за Зелов, нали?

— Може и да става. Не знам. Ти ще трябва да ми кажеш. — Гледаше я право в очите. — Ще трябва да ми кажеш всичко. За всяка минута от времето, прекарано със Стонтън. И всяка подробност.

Тя трепна. Знаеше, че моментът наближава, но шокът пак бе така силен.

— Не помня абсолютно всяка подробност. Някои неща ми се губят.

— Аз ще ти помогна.

Ще й помогне отново да преживее ада?

— Казах ти за чука. Само това е важно.

— Само това важно нещо си спомни. Но може да има и още. Ще трябва да изровим всичко от паметта ти.

— Звучиш застрашително — каза тя неспокойно. — Сякаш ще ми вадиш зъби без упойка.

— Не. — Той стисна устни. — И няма да спра, докато не извадя всичко на бял свят, независимо колко болка ще ти причиня. Трябва да бъде сторено. Чаках прекалено дълго.

Изражението му бе твърдо, безмилостно, но все пак нелишено от чувства. Само че тя не можеше да разгадае какви точно са.

— Твоят човек от ЦРУ, онзи Фъргъсън, искаше да ме подложи на разпит, но ти го спря.

— Защото тогава беше прекалено уязвима. Не исках да се пречупиш.

— Но ето, че сега ти се каниш да го направиш.

— Ако се пречупиш, ще намеря начин да събера парченцата.

Мили Боже, как се страхуваше само!

— Мога да откажа.

— Да, можеш.

Тя затвори очи и усети как паниката се надига в нея.

— Не, не мога. Защото си прав, по дяволите. Не мога да имам доверие на себе си, защото наистина исках да блокирам спомените за случилото се. Спомням си как лежах в онази колиба и се ужасявах, че мога някога отново да видя Джоел. Опитвах се да издигна стена около себе си, но не се получи.

— Когато отвори очи, в тях имаше сълзи. — Да, не се получи. Стонтън всеки път успяваше отново да отвори раните ми. Да, възможно е да знам нещо, без да съзнавам, че го знам. — Пое си дълбоко дъх. — Съжалявам, че ти се съпротивлявам. Обещах да ти кажа всичко, нали? И ще го направя. Просто се стовари върху мен като… Не очаквах да е тази вечер. — Извърна се. — Добре, да проведем този разговор. Или трябва да го наречем признание? Ирана вероятно ще го нарече така…

— Няма какво да признаваш, по дяволите. Не си виновна за нищо.

— Чувствам се виновна. Не мога да преодолея чувството за вина. Сигурно имаше начин да му помогна. — Опитваше се да се владее и да спре треперенето на гласа си. — Не трябва ли да ме записваш? Или пък да си водиш бележки?

— Не. Ще запомня абсолютно всичко.

— Разбира се. Много си умен. — Сви се на фотьойла до прозореца. Беше й студено, ужасно студено. — Ще се увериш, че и аз помня всичко.

— Да — каза той с дрезгав глас. — Всичко.

— Престани да стоиш така над мен. Седни някъде. И да приключим с това.

Той седна в края на леглото. Тя извърна глава и загледа с празен поглед стената зад него. Щеше да се справи. Трябваше само да помни, че го прави в памет на Джоел. Единственият начин да му помогне беше да преживее отново целия ужас. Още веднъж.

— Откъде искаш да започна?

— От слизането ти от самолета в Кабул.

— Толкова отдалеч?

— Да. Искам да знам всяка подробност.

— Не споря. Само съм изненадана. — Но изпита облекчение, че не трябва веднага да се потопи в спомените си за онзи ден в музея. — Ние всъщност не отидохме в Афганистан заради онзи музей. Бяхме насочени към него от някаква важна клечка в централното правителство, Аман Немид. Бил израснал в онзи район и… — Продължи да говори много бързо, почти като в треска, без да си позволява да види посоката, в която водят думите й.

И така стигна до онзи момент, когато двамата с Джоел бяха в камиона. Разказа му как са се шегували за музиката на Спрингстийн, но най-вече са се тревожели за времето.

И изведнъж замръзна. Моментът наближаваше. Беше съвсем близо.

— Брус Спрингстийн? — запита Гарет. — „Танц в мрака“?

Но тя всъщност не се намираше там, на онзи път. Беше тук, с Гарет. Трябваше да държи двата мига отделно един от друг, да не им позволява да се сливат.

— Харесвам Спрингстийн.

Беше събрала вече сили да продължи. Пак говореше бързо. Разказа му за преобърнатия камион. И за кръвта, която се стичаше изпод него. И за Стонтън, застанал пред тях с автомат АК-47 в ръка.

Говори.

Не чувствай нищо.

Не мисли.

Просто говори.

Не мисли, за Бога!

— Захапах устната му колкото можах по-силно. Тя се разкърви. — Думите излизаха от устните й една през друга. — Почувствах се добре. Исках да се държа зверски с него. Вече нищо нямаше значение. Той ме удари, след това ме избута навън, на снега, и ме поведе към палатката на Шафир Али. И ругаеше под носа си, заплашваше ме. Но за мен наистина нищо нямаше значение. Не можеше да ме нарани повече…

— Престани. — Гарет изведнъж се озова коленичил до нея. — Не говори повече.

— Не съм свършила. Каза, че трябва да ти разкажа всичко. Заведе ме при Шафир Али и му каза…

— Напротив, разказа ми вече всичко. И с това е приключено. — Сграбчи я за рамото и я разтърси. — Замълчи. Окей?

Тя го гледаше замаяна. Поглеждаше го за първи път, откакто беше започнала разказа си. Изражението му не беше вече твърдо; беше разкривено от болка, измъчено…

— Свърши ли?

— Господи, да. — Той запали лампата. Взе я на ръце и я отнесе до леглото. — Никога вече. Можеш да забравиш.

— Не, не мога. — Опитваше се да не заеква. — Спомените са там, дебнат, чакат. Трябва само да им позволя и ще нахлуят отново в съзнанието ми…

— Да. Но няма да им позволим.

В гласа му се долавяше горчивина. А тя трябваше да се опита да помисли защо… Не, бе прекалено болезнено. Едва усещаше присъствието на Гарет в последните часове. Той бе само глас, който я водеше, подтикваше, разпитваше и понякога, когато много й се искаше да продължи бързо напред, я спираше. Отначало мразеше този глас, но после той бе станал част от нея. Странно…

Той я сложи да си легне и я зави с одеялото. После легна до нея и я взе в прегръдките си.

— Заспивай. Ще остана с теб. Тази вечер няма да сънуваш кошмари. Ще те пазя. Бог ми е свидетел, това е най-малкото, което мога да направя.

Отново горчивата нотка в гласа му. Да, дръж кошмарите далеч от мен. Тази вечер съм прекалено слаба, за да се справя.

— Благодаря ти. — Затвори очи и се сгуши в него. — Много съм уморена…

— Разтърсена си до дъното на душата си. — Думите му стигаха до нея приглушени, защото бе заровил устни в косите й. — Знам, че докато ме мразиш, няма да ми повярваш, но… съжалявам.

— Вярвам ти. — Отвори очи и го погледна. — И не те мразя. Защо да те мразя? Трябва да свършим с това, за да продължим напред.

— И аз бях този, който настоя. — Изкриви устни. — Като че ли съм обречен да бъда катализатор, нали? Първо Ирана, сега — ти.

— Не мога да обвинявам теб, когато всъщност засяга мен.

— Не. Става въпрос за Стонтън. — Махна кичурите коса от лицето й. — Нима искаш да ми кажеш, че не си ме намразила дори за миг, докато ми разказваше за случилото се?

— В началото аз… Но после ти стана част от всичко това.

— Какво?

Тя се опита да събере мислите си.

— Част от случилото се. Част от мен. Вече не бях сама. Бяхме заедно. — Не можеше повече да държи очите си отворени. — Щеше да бъде съкрушително, ако трябваше да преживея целия този ужас сама. Но този път не бях сама. Чувствах се така, сякаш стоиш до мен.

— До теб бях. И ще бъда.

— Затова не можех да те мразя… — През главата й мина внезапна мисъл. — Казах ли нещо, което можем да използваме?

— Да. Няколко неща всъщност.

— Значи не е било напразно.

— Не. Щях да си прережа гърлото, ако беше напразно. — Целуна я леко по челото. — Заспивай.

Тя вече се унасяше в сън.

— Съжалявам за приятеля ти. За Кариф. Това не го казах, нали? — прошепна. — Знам какво е да изгубиш…

— Знам. Заспивай.

— Исках само да ти кажа…

Дишането на Емили бе дълбоко и равномерно. Гушеше се в него като малко момиченце в плюшеното си мече.

Само че Гарет не беше плюшено мече и през последния час я бе накарал да премине през ада. Нищо чудно, че едва не бе изгубила съзнание, когато бе свършила разказа си.

Ти беше част от него. Част от мен.

И беше права. Той наистина беше там. С всяка произнесена от нея дума, той се потопяваше все по-дълбоко в грозотата и ужаса на преживяното от нея. Беше усетил страха, гнева и безпомощността й.

И омразата й към Стонтън.

И ето, че омразата сега бе и негова.

Гарет бе все още до нея, когато Емили се събуди на следващата сутрин. Лежеше по гръб, подложил ръка под главата си и втренчил празен поглед в стената пред себе си. Погледна я, когато тя се размърда.

— Будна ли си? — Легна на една страна и погледна право в очите й. — Добре ли си?

Беше. Преди миг, но сега изведнъж не бе така сигурна. Той бе прекалено близо до нея. Тъмните му очи я пронизваха. Чувствената извивка на устните му и високите му скули я мамеха да протегне ръка и да ги докосне. Какво я прихващаше? Изведнъж й стана трудно да диша. Усещаше топлината на тялото му и нейното му отговаряше с неясен копнеж. Бузите й пламнаха.

— О, да — отговори тихо. Той я гледаше с присвити очи. — Повече от добре си. — Докосна леко с пръсти вдлъбнатинката на гърлото й. Усети пулса й.

— Добре… съм.

Той я гледа втренчено около секунда. После отдръпна ръка и извърна глава.

— Добре. Време е за действие. Трябва да изпълним плана си. — Седна и спусна крака на пода. — Може и да нямаме време да закусим тук. Ще хапнем на летището.

Отсеченият му говор развали магията и интимността на мига отпреди малко. Тя осъзна това със смущаваща смесица от облекчение и разочарование.

— Каза, че трябва да пазя инкогнито, доколкото мога. Да се кача на борда на самолет, където задължително ще трябва да покажа документите си, едва ли е в съгласие с това.

— Няма проблем, ако документите ти са в ред — каза той. — Помолих Дардън да ти уреди фалшив паспорт още в деня, в който отведе Ирана. Когато адът избухна в пламъци, той вече беше у мен. Сега се казваш Сандра Мартинес. На снимката едва се различаваш, но косата е тъмна, а кожата — мургава. Прибери косата си в кок. По пътя за летището ще се отбием в магазин за театрален реквизит и ще купим тъмна перука и грим.

— Ти също ли имаш фалшив паспорт?

Той се усмихна и поклати глава.

— Имам дори няколко, които са ми винаги подръка. — Тръгна към вратата. — Макар вече да не се занимавам с контрабанда, старите навици умират трудно, нали знаеш?

— Гарет?

Той спря, обърна се и я погледна. Тя навлажни устни.

— Благодаря — каза някак непохватно. — Щях да съм добре и без теб. Не беше необходимо да оставаш през цялата нощ.

— Да. Беше необходимо. — Устните му се извиха в горчива усмивка. — Бих искал да кажа, че за мен е било удоволствие, но не беше. Не съм свикнал да спя с жени без сексуалното удовлетворение. За мен е дяволски трудно. — Засмя се тихо. — Наистина. — После усмивката му се стопи. — Но си струваше. Трябваше да свърша нещо полезно и добро, да ти дам нещо, да ти се реванширам за снощи. Затова бдях над теб и държах чудовищата на разстояние. Не обезглавих дракона, но и това ще стане. — Отвори вратата. — Можеш ли да се приготвиш за четирийсет минути?

— Да.

— Ще се видим след четирийсет минути тогава.

Тя скочи от леглото веднага щом вратата се затвори след него. Мислеше, че ще бъде нервна и измъчена след изминалата нощ, но не бе. Спомените бяха болезнени, истинска агония, но беше преминала през тях и бе оцеляла. Двамата бяха преминали през тях и сега се чувстваше по-силна. Истината беше, че усещаше Гарет като част от това. Беше странно. Отначало той бе като сянка, кръжаща около нея. След това сянката се бе приближила и се бе сляла с нея. Странно и… успокояващо.

Успокояващо обикновено не бе дума, която се свързваше с Гарет. Той бе умен, познаваше света, беше опасен и разнолик. Но ето, че имаше и моменти, когато се чувстваше в по-голяма безопасност с него, отколкото с всеки друг на света.

Сви рамене и тръгна към банята. Това ровене в душата на Гарет не й се отразяваше добре. Не бе важно какво чувства към него. Беше важно дали и как той ще й помогне да намери и убие Стонтън.

И човека, който го бе наел. Все още й бе трудно да фокусира вниманието си върху някого, освен върху Стонтън. Имаше нужда от име, от лице.

Но сега разполагаше и с друго име. Николай Зелов. Потомъкът на мъжа, манипулирал Распутин и царското семейство. Николай Зелов, посетил Москва само преди пет месеца.

Николай Зелов. Мъжът, който може би щеше да ги отведе до Стонтън.

— Много екзотично — каза Гарет, наклони глава и я огледа внимателно, след като излязоха от магазина за театрален реквизит. — Удивително е какво може да направи промяната на цвета на косата.

Емили поклати глава и докосна късата тъмна перука.

— Не мисля, че изглеждам много по-различно.

— Достатъчно. Тъмна кожа, тъмна коса, различен стил. Повечето хора не се заглеждат, нито анализират. Приемат онова, което виждат на повърхността. — Отвори й вратата на чакащото ги такси. — Това е най-доброто, което можем да направим, без да се впускаме подробно в изкуството на дегизирането. Което щеше да бъде ужасно неудобно за теб. — Влезе в таксито. — Повярвай ми.

— На теб налагало ли ти се е някога да се дегизираш? — запита тя, обзета от любопитство.

— Да. — Не се впусна в подробности. — Но за теб и толкова е достатъчно. Много ми се искаше да можехме да избегнем какъвто и да е обществен транспорт, но нямаме време да уредим нещо друго.

— Не съм била в Съединените щати доста дълго време. Толкова ли са засилени мерките за сигурност?

— Положението е достатъчно затегнато, но не за мерките за сигурност в Щатите се тревожа. Първо трябва да спрем на друго място.

Тя го погледна изненадана.

— Къде?

— Кабул.

Тя замръзна.

— Ще се върнем в Афганистан?

Той кимна.

— Трябва да проследим една следа там, преди да отлетим за Ню Йорк. Трябва да говоря с един човек в Кабул.

— Кой?

— Аман Немид. Ти каза, че това е името на човека от правителството, който ви е отклонил от предварителната ви мисия в Афганистан и ви е насочил към онзи музей. Той ви е казал да разчистите музея в планината, нали така?

Тя кимна.

— Той е живял в онзи район и очевидно е имал особен интерес.

— Просто искам да знам доколко особен е бил интересът му. Искам да говоря с него.

— Мислиш, че може да е замесен в нападението над нас?

— Може би. Всичко, различно от нормалното, ми се струва подозрително. Особено когато резултатът от него е необичаен.

— Той е член на Националния съвет и очевидно се ползва с уважението на ООН. Защото, ако не бе така, те нямаше да удовлетворят молбата му и да ни пренасочат. Но е възможно самият той да не е замесен.

— Добре. Само ще му зададем няколко въпроса.

— Наистина ли смяташ, че е възможно Немид да е заложил капана заедно със Стонтън?

— Може би той има личен интерес и ви е изпратил да му донесете каквото му трябва, без риск за него. Особено ако е знаел, че и други се интересуват от експонатите в онзи музей.

Емили поклати глава.

— Не вярвам, че щеше да изпрати екипа ни там, ако е знаел какво ни очаква.

Той сви рамене.

— Този въпрос трябва да проучим. Зелов може да почака ден — два. — Направи гримаса. — Както казах, иска ми се да не се налагаше да ходим в Кабул. Летището там е територия на Фъргъсън, което го прави двойно по-опасно. Ще се обадя на Дардън и ще го помоля да намери начин да ни измъкне оттам. Искам обаче да тръгнем веднага.

Очевидно мислеше, че рискът тя да бъде разпозната, си струва.

— Да тръгваме, тогава.

— Без спорове?

— Нали не мислиш наистина, че бих започнала да споря с теб? — Никак не й се искаше да се върне в Афганистан. — Страхуваше се, че спомените й ще изскочат на бял свят още по-ярки отпреди. — Ако Аман Немид е замесен, искам да го знам. Ако не ни беше изпратил в онзи музей, последвалите събития никога нямаше да се случат. — Погледна през прозореца на таксито. — Аз не направих такава връзка между събитията, но много бих искала да знам дали тя съществува. Знаеш ли къде живее?

— Проверих тази сутрин. Има къща в покрайнините на града. Което може да се окаже много удобно за нас. — Усмихна се. — Обичам уединението.

— Няма да повярваш! — обърна се Мур към Фъргъсън. — Видели са Гарет на летището.

Фъргъсън замръзна на мястото си.

— Тук, в Кабул? Сигурен ли си?

— Дитрих е абсолютно сигурен. Нали накара всичките ни хора да разглеждат снимката му, докато не запомнят всяка черта на лицето му. Видял ги е да излизат от митницата.

— Е?

— С него е имало жена. Дитрих не е успял да я разгледа добре. Тъмна коса.

Фъргъсън започна да ругае.

— Не би го направил. Не може да има кураж да я доведе тук.

— Емили Хъдсън?

— Коя друга? Дитрих проследил ли ги е?

— Нямаше да рискува да ни се обади, ако не беше.

— Дяволски си прав. И е по-добре да не ги губи от поглед. Кажи на Дитрих да не се приближава много до тях, докато не отида при него. — Изправи се. — Хайде. Да действаме.

— Следят ни — каза Гарет, без да откъсва поглед от страничното огледало. — Внимава много. Добър е.

Погледът на Емили се стрелна към огледалото.

— Откога?

— Забелязах го на няколко пресечки от летището.

Бяха тръгнали от летището преди двайсет минути.

— Защо не ми каза?

— Казвам ти сега. Исках да видя дали към него ще се присъедини и някой друг.

— Кой мислиш, че е? Стонтън?

— Обзалагам се, че е от хората на Фъргъсън — каза Гарет. — Фъргъсън винаги има свои хора на летището.

— И въпреки това дойдохме тук?

— Казах ти, че искам да разговарям с Немид.

И нищо няма да го спре, осъзна Емили и за пореден път усети, че може да бъде безмилостен.

— Възможно е да имаме проблеми, ако Фъргъсън застане на пътя ни.

— Да, време е да се отървем от него. — Натисна силно педала за газта и колата се стрелна напред. — Дръж се.

Налагаше се да се държи. Следващите десет минути бяха кошмар от прави линии, завои, внезапни спирания и обръщания.

— Добре, мисля, че вече сме чисти. — Гарет отново погледна в страничното огледало. — Къщата на Немид трябва да е на миля оттук.

— Ще отидем просто така и ще натиснем входния звънец?

— Не. Обичам елемента на изненадата и заплахата. Осъзнал съм, че дава отлични резултати. Първо ще огледам, за да видя къде по-точно е той. След това ще влезем.

— А ако вратите са заключени?

— Няма проблем.

Да, можеше да си представи, че е вещ с ключалките. Вероятно бе запознат с различни техники за влизане с взлом.

— Не сме кой знае каква заплаха. И дори не сме сигурни, че е виновен.

— Предлагам да дойдеш с мен и сама да се увериш във виновността или невинността. А също и да разбереш дали съм, или не съм заплаха. — Погледна я, докато паркираше колата близо до просторната къща, обградена от ниска тухлена стена. — Или искаш да изчакаш отвън?

— Не. — Тя слезе от колата. — Няма да чакам тук.

— И аз така си помислих. — Погледът му обходи фасадата на къщата. — Свети в далечния край. Да започнем оттам. — Извади малка черна кутийка от джоба си. — А можем да използваме и детектор за инфрачервена светлина. Топлинният анализ ще ни каже дали в къщата има някой.

— Наистина ли? Умна машинка. Баща ми също би могъл да използва такъв детектор, когато бяхме на снимки в дивата природа. — Погледът й не се откъсваше от прозореца, през който струеше светлина. — Виждаш ли нещо?

— Да. — Сведе поглед към детектора и смръщи вежди. — Има две движещи се тела и две неподвижни в онази стая. Какво ли става, по дяволите?

— Как така си го изгубил? — запита Фъргъсън.

— Разбра, че го следя — отговори Дитрих. — Дяволски добър е.

— Ако ти беше добър, нямаше да разбере, че го следят. Къде беше ти, когато разбра, че се опитва да те изгуби?

— На около шест пресечки оттук.

Шест пресечки.

Там се намираше един от най-добрите квартали на Кабул. Какво правеше Гарет в този район? Какво въобще правеше в Кабул? Извади GPS-а от джоба си, набра „карта на града“ и после я сви до района, който го интересуваше. След това започна да разглежда адресите и имената на хората, живеещи в квартала.

— Ще те хвана, Гарет — прошепна.

— Това не ми харесва. — Гарет спря рязко. Приближаваха се към прозореца, от който струеше светлина и разпръскваше мрака в двора. — Четири тела в онази стая. Но къде е охраната? Би трябвало да има поне в двора.

— Може би няма охрана. — Макар че това би било крайно необичайно. Тя знаеше, че напрегнатата политическа ситуация в Афганистан изискваше членовете на съвета да бъдат внимателно охранявани. — Възможно е също да не си е у дома.

— Може би. — Гарет хвърли поглед на детектора и замръзна. — Две от телата вече ги няма в стаята. Движат се към задната част на къщата. Това не ми харесва — повтори. — Ще вляза сам, за да проверя. Не спори с мен. Ти нямаш оръжие, а и ще ми пречиш. Ако не ти се обадя след три минути, изчезвай оттук.

— Не, чакай. Искам да…

Но той вече бе отворил вратата и бе влязъл.

Тя изруга, когато вратата се затръшна под носа й.

Дали не трябваше да последва Гарет?

Ако се впуснеше да го преследва слепешката, това би могло да бъде едновременно непохватно и опасно. Той беше прав — тя нямаше оръжие. Което нямаше да се случи втори път. Но сега бе разумно да стои отвън и да чака.

Не искаше да бъде разумна. Искаше да го последва и…

Нямаше значение какво иска тя. Нямаше да рискува Гарет да бъде ранен. Щеше да стои тук и да чака, по дяволите.

Тук, в двора, бе тихо и спокойно. Чуваше се само лекото ромолене на фонтана и жуженето на нощните насекоми. Би трябвало да се чувства спокойна, но не бе така. Не й харесваше…

Вратата се отвори рязко.

— Хайде! — каза Гарет. — Бързо!

Гласът му бе рязък, а устните — здраво стиснати. Нещо не беше наред. Тя бе до него само за секунда.

— Какво има? — прошепна.

— Няма нужда да пазиш тишина — каза Гарет мрачно. — Никой не може да те чуе. — Отвори вратата на библиотеката. — Нямаше да те пусна да влезеш, ако нямах нужда от помощта ти.

Кръв.

Вляво до вратата лежеше, сгърчено, тялото на мъж. Кръвта изтичаше от раната в стомаха му.

— Мили Боже! — прошепна Емили.

— Това е охраната. — Гарет закрачи към бюрото. — Немид е ей там. Държи пистолет в ръката си. Очевидно е искал да се намеси, когато охраната е била елиминирана.

Емили прекоси бавно стаята и втренчи поглед в трупа на Немид. Или в онова, което бе останало от Немид. Главата му бе наполовина отделена от тялото.

— Стонтън.

— Моето предположение е същото. Или по-вероятно някой, който работи за него. Топлината бе от телата на неговите хора. Те вървяха към задния изход. Огледах. Вратата на кухнята беше широко отворена — каза Гарет. — Убити са съвсем скоро. — Огледа библиотеката. — А след това са разхвърляли, за да прилича на обир.

Едва сега Емили забеляза, че възглавничките от дивана са разхвърляни по пода. Сейфът зееше отворен, а документите лежаха на пода под него. Хартиите по бюрото бяха в безпорядък, а от лавиците бяха издърпани няколко книги.

— Да, искали са да прилича на обир.

— А може би са бързали. Затова и се обзалагам, че са били хората на Стонтън.

— Борг.

— Няма значение. Съществува и вероятността да не са намерили, каквото са търсели. Не са имали много време преди нашето идване. Някой е стоял на пост, докато другите са тършували. Затова те повиках вътре. Трябва да действаме бързо. Да видим дали ще открием онова, което те не са успели.

— Но ние дори не знаем какво са търсели — каза Емили. — Чук? Не, едва ли биха го търсили сред книгите. Някои са отворени — вероятно са били прелистени. Вероятно са търсили някакъв лист или документ. — Навсякъде около нея бе смъртта. Кръвта. Пое си дълбоко дъх. — Ще прегледам книгите, които са останали по лавиците. Ти провери какво има на бюрото.

— Провери и онези, които са захвърлили на пода. Опипай ги за плътност. Лист може да се скрие и под корицата.

— Няма нужда да ме учиш. Знам всичко за кражбата и укриването на предмети. — Спомни си как опипваха стените на мазето на онзи музей с Джоел. — Провери и стените за скрити кухини или сейфове. — Поклати глава. — Не, аз ще го направя. — Тръгна към стената до рафтовете с книги. — Ще се справя по-бързо.

Той кимна.

— Да. — Отиде до бюрото и коленичи. — Бързината е основният ни приоритет. Фъргъсън е дяволски добър. Ще ни изпрати опашка само за секунда.

— Откри ли нещо? — Мур запита Фъргъсън.

— Нищо. — Придвижи се към следващия квадрант на картата. — Нито Гарет, нито Емили Хъдсън, имат връзка с някой от хората от квартала.

— Само доколкото е известно на нас — каза Мур.

— Единствено от това имах нужда. Окуражаване — измърмори кисело Фъргъсън. — Ще ги открия.

— Можем да се обадим в щаба и да ги помолим да използват сателитна връзка…

— Още преди да сме приключили разговора, Гарет и Хъдсън ще са изчезнали от града. — Продължи да изучава квадранта и да натиска бутона за имената и адресите на хората. — Щеше да стане по-бързо, ако не се налагаше да прегледаме толкова много… Да! — Един от адресите се бе появил с червени букви на екрана. Бе последван почти мигновено от име и телефонен номер. — Немид. Каква връзка…? — След това изведнъж се сети. Точно Немид бе изпратил Емили Хъдсън в музея, а и бе един от най-търпеливите тя да бъде издирена. — Намерихме ги. — Запали двигателя. — Колко време ще ни е необходимо да стигнем там?

Проверката бе направена отново с помощта на GPS-а.

— Дотам има около девет километра.

Гарет откри тайно чекмедже в лявата страна на бюрото.

— Немид като че ли е имал особена страст към тайните скривалища. Редовният сейф не му е бил достатъчен.

— Сейфът е първото място, където всеки ще погледне — каза Емили и прокара пръсти високо по стената. — Има ли нещо в чекмеджето?

— Скоро ще узнаем. — Извади джобното си ножче, пъхна го в прореза и отвори чекмеджето. — Документи. Възможно е да сме открили някаква мръсотия.

— Вземи ги. — Продължи да опипва стената, а като свърши, се премести на стената от другата страна на вратата. — И продължавай да търсиш. Тайното чекмедже на бюрото е второто място, където всеки би надникнал. Немид беше умен човек. Знаел е, че трябва да се опита да заблуди крадците. Не би използвал нещо толкова просто.

— Възможно е да сме намерили каквото търсим. Нямаме много време.

— Още малко.

— Виж, Емили, имаме два трупа, а отпечатъците ни са из цялата стая. Кой би могъл да докаже, че не си дошла да убиеш Немид, защото ви е изпратил в онзи музей? Не можем да си позволим да ни хванат тук.

Тя се поколеба.

— Още само няколко минути. — Прекоси стаята, като не откъсваше поглед от сгърчения труп на Немид, и започна да опипва стената зад бюрото. Пръстите й бяха бързи и изключително чувствителни. — Остави ме да довърша…

— Четири минути — каза Мур. — Да повикам ли подкрепления?

— Не. Искам да се справя сам.

— Точно така. Емили Хъдсън все още е героиня за медиите. Не искаме да ни създава проблеми.

— Тя вече ни създава проблеми — каза Фъргъсън, като подчерта всяка дума. — Но ще намеря начин да сложа край. Ще намеря начин да спра и двамата.