Да изкушиш звяра

Глава 4

Почти час по-късно, Меринъс беше стиснала зъби напълно отчаяна, защото минаваше за пореден път покрай един от селските пътища, който вече бе огледала многократно, докато търсеше дома на Калън. Писмените указания до нея й бяха дали само няколко бегли насоки, за да стигне до мястото, където се намираше в момента, когато джипът й поднесе и се отклони по един черен път, който изглежда не водеше до никъде.

Меринъс натисна спирачката, облегна се и се огледа наоколо объркано. Как бе направила това? Можеше да се закълне, че бе поела по правилния път няколко завоя назад.

— Господи, спаси ме от прекалено умните указания — измърмори тя.

Отмятайки назад косата от челото си, подкара джипа на заден ход и обърна в широкия тревист банкет, край пътя. Със сигурност това не може да бъде толкова трудно, помисли си тя. По дяволите, досега никога не се бе губила, в който и да е голям град, а сега, този малък провинциален окръг, я караше да се съмнява в способностите си. Това не може да се случва, братята й щяха да й се присмиват, докато е жива, ако разберат.

— По дяволите — тя отново излезе от пътя няколко мили по-надолу, огледа се и призна поражението си. Беше се изгубила. Напълно, истински и безвъзвратно изгубена и нямаше кого друг да вини, освен себе си.

От устните й се изтръгна дълбока въздиша и младата жена се огледа уморено. Трябваше да се измъкне от тук. Имаше нещо, което бе пропуснала. Излизайки от Сув-а, Меринъс протегна схванатите си мускули, след това пое към края на пътя, поглеждайки надолу към долината за някакви признаци на цивилизация.

Нямаше никакви знаци или пък бяха прекалено скрити, за да ги открие. Всичко, което можеше да види, бе това, което я обграждаше — дървета и гъст храсталак. Не се мяркаше дори покрив на къща или хамбар. Не че хамбарът означаваше нещо тук — бе видяла много от тях, разграбени и пропаднали от липса на грижи — твърде далеч от къщите.

След като се огледа наоколо още миг, Меринъс тръгна към другата страна на пътя и започна да изкачва пеша гористото възвишение. Може би, ако успееше да се придвижи по-нагоре, щеше да види нещо. Трябваше да има къща някъде наоколо. Не беше като да е в пустинята или в тропическите гори, по дяволите. Все пак, тук живееха хора. Един фермер я бе уверил по-рано, че ако има път, значи той води някъде. Така че тук трябваше да има нещо или някого. И бе наложително да ги открие скоро. Започваше да се стъмва, а тя определено не искаше да остане тук, сама в мрака.

Когато навлезе в гъстата част на гората, Меринъс се обърна, за да се увери, че нейният джип още се вижда. Докато го правеше, някакъв шум зад нея я стресна и я накара да се извърне уплашено.

На няколко стъпки от нея стоеше един мъж, очите му тъмнееха под периферията на камуфлажната шапка, докато я наблюдаваше. Меринъс усети как сърцето й започва да препуска бързо от страх, когато очите му обходиха тялото й, блестящи от смъртоносно намерение.

— Я, какво си имаме тук? — той беше висок, камуфлажната му шапка падаше върху тъмните зацапани очи, а лицето му изглеждаше сурово и заплашително в сянката на гората.

Меринъс усети как страхът пропълзя по тялото й. Сърцето й започна да бие учестено и чу как кръвта забуча в ушите й, когато видя студеното, жестоко изражение на лицето му.

— Изгубих се — Меринъс отстъпи назад, когато мъжът се надвеси над нея, а очите му се присвиха похотливо. — Тъкмо търсех път през планината.

— Изгубена? — подигра се той, а погледът му я събличаше. — Бедното малко същество. Нуждаеш се от малко помощ, нали?

Гласът му подозрително звучеше като на човека, който й бе дал обърканите указания по телефона.

— Сигурна съм, че мога да се справя — тя се отдръпна бавно, борейки се с паниката, която се надигаше в тялото гърлото й.

Докато се опитваше да се оттегли, някой зад нея улови ръцете й. Страхът премина през тялото й със силата на приливна вълна. Меринъс усети как я обхваща истерия, когато почувства здравата хватка и твърдото тяло зад себе си.

— Сигурно можем да ти помогнем да намериш пътя си — предложи глас зад нея, докато здрави като стомана ръце, я притиснаха по-близо до високо мъжко тяло. — Но вероятно, първо искаш да се позабавляваш с нас.

Това не беше въпрос, а изразяване на намерение. Меринъс преглътна, борейки се да запази разсъдъка си, докато страха я заливаше. Бе изпаднала в голяма беда и го знаеше.

Господи. Какво й беше обяснявал Кейн? Какво бе казал да прави?

Когато човекът зад нея затегна хватката си, Меринъс отпусна мускулите на краката си, вдигайки ги от земята. Изненадания звук на мъжа бе единствения знак, че го е извадила от равновесие. Когато започна да пада, Меринъс изви тялото си и се търкулна встрани от мъжа. След това скочи на крака и побягна.

Виковете й отекнаха в гората, когато чу първия мъж да издава заповед за залавянето й. Тя тичаше и крещеше. Не се опитваше да пести силите си, защото знаеше, че вероятно няма да стигне до джипа, затова използва енергията си да огласи пустата околност с ужасените си викове.

Меринъс почти стигна до автомобила. Беше на не повече от крачка от защитния подслон, когато я хванаха. Тялото й се сблъска с твърдата камениста земя с достатъчна сила, за да изкара въздуха от дробовете й и да прекрати виковете.

— Кучка — изпсува мъжът, когато тя извика. Дръпна ръцете й отзад и грубо я издърпа на крака.

Като се бореше да си поеме дъх, усещайки металния вкус на собствената си кръв в устата и ужасния мирис на страха, тя се изправи отново лице в лице срещу един от нападателите си.

— Аз съм журналист — каза задъхано тя. — Меринъс Тайлър от Националния форум. Ще дойдат да ме търсят.

— И какво прави тук една сладка малка журналистка? — ако изобщо беше възможно, гласът му стана още по-студен, по-жесток. — Може би трябва да те научим къде не трябва да си пъхаш хубавия малък нос, г-це Тайлър.

Меринъс не бе подготвена за ръката, която без предупреждение се стрелна и я удари през лицето, с достатъчно сила да извърти главата й на една страна и да види звезди пред очите си. Светът около нея сякаш притъмня. Можеше да се закълне, че чува далечен вой и гневно котешко ръмжене, ехтящи през гората.

Някой внезапно я освободи и Меринъс падна замаяна на земята. Чуха се изстрели и тя долови отдалечаващия се звук от тежките ботушите на нападателите си. Подпря се с ръка на грубата пясъчна настилка, докато отчаяно се опитваше да пропълзи до Сув-а. Трябваше да стигне до автомобила. Мобилният й телефон беше там. Щеше да се обади на шерифа, той със сигурност познаваше достатъчно добре района, за да я открие.

— Спокойно — две мъжки ръце я подкрепиха внимателно. Младата жена се сви от докосването и проплака. — Всичко е наред. Хайде, побързай, качвай се в колата и да се махаме оттук.

Меринъс усети меката седалка и започна да се бори да се качи върху нея, въпреки ръцете, които я вдигнаха нежно и бързо я поставиха в джипа.

— Да тръгваме — грубата заповед беше издадена от този, който скочи на седалката до нея и затръшна вратата.

— Какво, по дяволите, прави тя тук все пак? — дочу се женски глас, щом двигателят на автомобила изръмжа. Превозното средство рязко се наклони и силно се раздруса, което бе показателно за скоростта, с която шофьорът потегли.

Тъй като Меринъс дишаше вече по-лесно, вдигна глава и се взря в най-наелектризиращите златни очи, които някога бе виждала. Тя ахна, и за нейно дълбоко унижение и неудобство, почувства как тъмнината бавно се затваря над нея.

— Ще припадна… — тъмнината се спусна, нежна и примамлива.

След това младата жена падна върху гърдите на Калън.

— По дяволите — Калън я задържа близо до гърдите си с една ръка, докато с другата се подпираше в страните на джипа, в опит да запази равновесие.

Той все още трепереше. Не можеше да направи друго, освен да я прегръща. Притискаше я здраво към гърдите си, докато благодареше на Бога, отново и отново, че я бе открил навреме. Какво, по дяволите, правеше тя там? На онова място нямаше нищо друго, освен скални отломки и пустош, в продължение на километри във всяка посока. Знаеше, че отчаяно се опитва да открие пътя към дома му, но със сигурност имаше достатъчно здрав разум, за да разбере, че не е там горе.

— Хей, виж това — Шера протегна лист хартия към него, докато управляваше автомобила бързо, надолу по планината. — Къде ще я отведем? В твоя дом или в хотелската й стая?

— В нейната стая — Калън взе хартията от ръката й, поглеждайки към набързо написаните указания. — Как, по дяволите, е получила това?

Той срещна погледа на Шера в огледалото за обратно виждане.

— Изглежда момчетата са искали да си поиграят, Калън — каза тя тихо. — Виждали са те с нея и знаят, че те търси.

Средство. Това бе всичко, което бе тя за тях. Начин да го подразнят, като вземат нещо, което си мислеха, че той иска. Не е бил достатъчно внимателен. По някакъв начин бе позволил на копелетата да разберат за интереса му към нея. Той я повдигна в скута си — придържайки я по-близо и поемайки трусовете на джипа, който подскачаше по неравния път — за да я предпази. Тя беше толкова лека в ръцете му, тялото й — деликатно и малко срещу неговата висока и мускулеста фигура.

Калън вдиша уханието й, като опита да не обръща внимание на силното пулсиране на ерекцията в джинсите си и на желанието да погали кожата й с устни. Задоволи се с потъркването на бузата си в копринената й коса. От нея се носеше леко ухание на праскови и сметана, както и от кожата й… Ароматът й го изкушаваше. Много обичаше праскови.

— Калън, какво смяташ да правиш? — притисна го Шера.

Сега Меринъс се намираше в опасност — и двамата го знаеха.

— Сложи Дейън да я наблюдава — отговори мъжът. — Тя не го познава. Кажи му да стои възможно най-близо, за всеки случай. Нареди му да ми се обади, ако се случи нещо непредвидено.

— Не е нужно неприятностите да я търсят, тя очевидно ги намира и сама.

Калън се усмихна, пръстите му погалиха леко ръката на Меринъс. Тя не се предаваше лесно, трябваше да й го признае. Беше дяволски упорита, а той не смяташе, че в този случай, това й качество би могло да се причисли към добрите черти.

— Все още ли е в безсъзнание? — попита разтревожено Шера.

— Да. Така че побързай и стигни до този проклет мотел, преди любопитната глупачка да се събуди. За всички ни ще бъде най-добре, да не ни вижда, когато се събуди.

Калън беше сигурен, че тя нямаше да се зарадва особено, ако точно сега се събудеше в ръцете му. Да не говорим за проклетите въпроси, които със сигурност, моментално щяха да се излеят от устата й. Тя само чакаше възможността да му стъпи на врата, а той не бе особено нетърпелив, да й даде тази възможност. Но това рано или късно, щеше да се случи. И знаеше, че единственият начин да избяга от нея, е отново да напусне страната. Нещо, което така или иначе щеше да направи много скоро, за да примами проклетите войници надалеч, преди да са научили за целия Прайд. Колкото до Съвета, те знаеха, че другите бяха загинали в ужасната експлозия преди десет години. Калън искаше това да си остане така.

— Пристигнахме — Шера отби бързо до вратата на мотелската стая. Грабна чантата на Меринъс, претърси я и изрови ключа от дъното й.

Калън я остави да отвори вратата, преди бързо да излезе от автомобила с Меринъс, отпусната в прегръдките му и да се вмъкне в стаята. Докато я полагаше на леглото, забеляза бялата роба, която лежеше върху матрака и останките от вечерята й върху масата. Телевизорът беше включен, а звукът му намален. Слаба светлина осветяваше пространството около леглото.

Той се отдръпна от нея неохотно, съжалявайки, че трябва да си тръгне, преди да се е събудила. Докосна бузата й с кратка ласка, след това, преди да успее да се спре, се наведе напред и притисна устни в ъгълчето на устата й, а езикът му леко докосна нежната извивка. Тя беше толкова мека и по-сладка, отколкото бе предполагал.

— Калън, трябва да побързаме — прошепна Шера от външната страна на вратата. — Преди някой да ни е видял.

Устните на Меринъс се разтвориха, а от гърлото й се изтръгна нисък стон, когато главата й се обърна, в несъзнателно търсене на още милувки. Езикът й докосна неговия, колебливо, нерешително. Той се бореше да запази целувката лека и да потисне желанието си да проникне в топлите дълбини на устата й, за което копнееше. Задоволи се да преплете нежно езика си с нейния, след това се отдръпна бързо и се насили да излезе от стаята.

Полека затвори вратата зад себе си, докато камиона на Танер паркираше зад джипа. Следвайки Шера, Калън скочи в кабината бързо и тихо, наблюдавайки вратата, докато Танер обръщаше. После се вгледа право напред, пренебрегвайки тревожния поглед на Шера и собствените си потребности, пулсиращи горещо и настойчиво в кръвта му. Мамка му, желаеше Меринъс. Копнееше да я усети под себе си, да гали всяка сладка извивка на деликатното й тяло, преди да се зарови дълбоко в нея, така че вече да не знае къде свършва тялото му и къде започва нейното.

Докато потегляха от паркинга, Калън наблюдаваше как Дейън се придвижва към малък, изолиран паркинг с видимост към вратата на Меринъс. Тя щеше да бъде внимателно наблюдавана, докато Калън се приготвеше за тръгване. Трябваше да го направи по-рано, преди тези проклети наемници да разберат по някакъв начин увлечението му по нея. Преди да решат да я използват срещу него.

— Обади се на Тайбър, щом стигнем до станцията — каза той на Танер, а гласът му прозвуча студено, когато взе решението. — Тази вечер ще тръгнем след проклетите копелета.

— Разбира се — гласът на Танер беше остър от гняв. Той може и да не бе лично замесен, но Меринъс беше жена и трябваше да бъде защитена, независимо от цената. По-младият мъж рядко стигаше до насилие, докато не се изправеше пред малтретирането на жени — млади или възрастни.

— Шера, върни се в мотела и изпрати Дейън — Калън знаеше, че той ще бъде ядосан, защото неговият отговор бе да не обръщат внимание на копелетата. — Стой там и я наблюдавай. Ако искаш, вземи Даун.

Шера беше повече от способна да се защитава, но Калън не обичаше да я изпраща сама.

— Вземи парче от тях и заради мен — спомени и горчивина изпълваха гласа й.

— За всички нас — кимна Калън, докато Танер влизаше в газостанцията. — Да вземем заедно нещата и ще тръгваме.

Те знаеха къде лагеруват войниците, въпреки, че мъжете не бяха наясно с това. Подобно на другите преди тях, смятаха, че обучението и предпазните мерки ще ги скрият от инстинктите, характерни за ДНК-то на Калън. Сега щяха да разберат, че грешат.