Да обичаш Порода

Дванадесета глава

На следващата вечер, Ланс замени разнебитения Райдър със своя собствен. За съжаление с него вървеше и той. За да добави и обида в това деяние, той промени също и графика й.

— Ако ще стоя цялата проклета нощ буден, тогава е по-добре да поработя — каза рязко мъжът същата сутрин, когато я информира за промяната.

Когато се обадиха за нередности и бой в един от най-популярните барове, Хармъни едва не потри ръце от радост. Наведе се напред, разтягайки предпазния колан, докато Ланс шофираше към заведението.

Не беше имала добър бой от месеци. За съжаление, когато адреналина започна да нахлува във вените й, възбудата в тялото й се увеличи. Тя беше почти като наркотик в кръвта й, кожата й стана чувствителна, а нервните й окончания започнаха да пулсират.

Хармъни отметна предпазния колан и отвори вратата още преди Райдъра да спре напълно. Пренебрегвайки Ланс, който извика името й, тя се отправи към бара и боя вътре.

— О, не, не. — Той я хвана за ръката и я дръпна изненадващо да спре.

Хармъни го погледна шокирано.

— Какво?

— Вземи показанията им! — посочи той властно към малката тълпа отвън. — Веднага!

— Но боя… — О, господи, наистина имаше нужда от изразходване на енергия. Усещаше как тази нужда стяга корема й и се надига във вените й.

— Показания — озъби се Ланс, израза на очите му я накара да се поколебае. — Веднага.

Хармъни изръмжа яростно, кучешките й зъби проблеснаха, когато звукът избоботи в гърлото й. Ланс сграбчи ръката й и плесна бележника си в нея.

— Веднага. — Тонът му беше примитивен, толкова заповеднически, че тя се изненада за миг. — Точно сега.

Хармъни взе бележника, ядосана от несправедливостта, докато той и другите започнаха да разчистват бара.

— Това не беше честно — сопна се тя, когато той излезе от бара един час по-късно с натъртване по слепоочието, дърпайки за яката на ризата дръглив каубой към чакащата патрулна кола. — Можех да помогна.

Ланс изсумтя грубо.

— Нямаше да ти посинят очите, ако ми беше позволил да помогна — продължи тя, стискайки в юмрук измачкания му бележник. — Не мога да повярвам, че го направи.

Не можеше да повярва, че се бе подчинила сляпо, като някаква покорна слабачка, която не знае как да отвърне на удара. Никога не се бе подчинявала на някого през живота си. Защо, по дяволите, да започва сега?

— Отношението ти започва да ме дразни, шерифе — информира го жената, опитвайки се да не се вглежда твърде дълбоко във факта, че образно казано, си бе подвила опашката и се бе подчинила.

— Взе ли показанията?

— До последния свидетел — отговори тя с фалшива приветливост и го изгледа кръвнишки, когато не видя и следа от извинение в изражението му. — Трябваше да ме оставиш да вляза.

— Защо? — излая Ланс, като се обърна и тръгна към Райдъра. — За да изразходиш част от енергията, която бушува в тялото ти? Не мисля така. Качвай се в Райдъра.

Отвори вратата й и тя мина покрай него.

— Това е най-идиотското нещо, което съм чувала да излиза от устата ти — сопна се тя, когато той затръшна вратата и заобиколи автомобила. — Аз не съм ти домашен любимец, който можеш да изпратиш в ъгъла и да му заповядаш да седне.

— Това е куче. — Ланс завъртя ключа в стартера и запали двигателя. — Всеки знае, че котките не могат да се дресират.

Хармъни се възмути.

— Аз не съм котка — изсъска тя.

По дяволите. Мразеше този звук.

Както и самодоволната усмивка, която разтегна устните му.

— Мислиш ли, че това ще ме вкара в леглото ти? — обърна се към него подигравателно. — Аз не смятам така, любовнико. Ще трябва да вложиш малко повече старание, шибаните ти отчети не могат да ме ядосат чак толкова.

Ланс само изсумтя в отговор. Хармъни мразеше, когато прави така.

Когато отвори уста да избухне, диспечера се обади за семейна нередност. Ланс веднага се усмири, когато отговори на повикването с леден гняв.

— Какво има? — Хармъни усещаше гнева, вихрещ се около него.

— Томи Мейсън — изплю той. — Последният път, когато получихме обаждане за неговата къща, той беше пребил съпругата си почти до смърт. А тя се закле, че не я е докосвал. Той успява да заобиколи всеки шибан закон за домашно насилие, написан в книгите.

Хармъни пое дъх бавно.

— Може би аз съм неподходящия човек за този случай — каза най-сетне тя. — Не се справям добре с тези ситуации, Ланс.

Неща, подобни на това, я бяха поставили в настоящето й положение. Несправедливостта за чудовищата по света, които се разминаваха с наказанието за мъченията и тормоза. Гледката на празните очи на младите жертви, или пречупените безжизнени тела на млади жени. Правосъдието невинаги успяваше да накара болните зверове да си платят за престъпленията си.

— Тогава е по-добре да започнеш. — Ланс увеличи скоростта, измъкна Райдъра от паркинга на бара, пусна сирените и се отправи към покрайнините на града.

— Шерифе, имаме стрелба — докладва диспечера, докато Ланс вземаше един завой с висока скорост. — Мейсън е стрелял по щатските полицаи, когато са пристигнали. Имаме ситуация със заложници.

Тихото проклятие на Ланс накара косъмчетата на тила й да настръхнат. Райдъра се наклони на един завой и мигащите светлини на щатската полиция се появиха пред тях.

— Остани в Райдъра — нареди той тихо. — Аз ще се погрижа за това.

— Върви по дяволите — изрече Хармъни хладно.

— Виж, Хармъни, съпругата на Мейсън има дете. Превърнал ги е в заложници и ако е пиян, ще бъде непредсказуем.

— Ти реши да ме доведеш тук. — Щом имаше замесено дете, нямаше шанс да остане в автомобила.

— И сгреших — каза Ланс спокойно, погледът му внезапно омекна, изпълнен с разкаяние. — Няма да те изложа на риск по този начин. Остани в Райдъра.

— Не се притеснявай, шерифе, няма да те затрудня. — Хармъни се надяваше усмивката й да изглежда уверена. Не можеше да го пришпорва, когато той правеше нещо толкова неочаквано. По дяволите, почти я накара да почувства топлината, без да я докосва. — Ти се погрижи за твоята част, а аз ще се погрижа за моята.

Райдъра спря зад крайцера на щатската полиция. Хармъни последва Ланс, когато той слезе от автомобила, и се приведе, докато се придвижваха към командира.

— Той започна да стреля веднага след пристигането ни, Ланс. — Значката му го представяше като капитан Стивън Нюнън.

Стоеше приведен до отворената врата на автомобила си и се взираше в къщата.

— Държи я в предната спалня. Всеки път, когато се опитаме да се раздвижим, той стреля. Заплашва, че ще убие жената.

— Джейми вътре ли е? — попита Ланс.

— Не е споменавал детето, но съседите казаха, че момчето си е вкъщи. — Капитанът се намръщи. — Не сме го виждали обаче.

Докато вниманието на Ланс бе насочено към капитана, Хармъни се плъзна бавно покрай крайцера и тръгна към затъмнената канавка, която минаваше покрай предната част на къщата. Наблюдението на къщата в панорамен изглед от въоръжени мъже не беше най-добрия начин на действие и със сигурност нямаше да помогне на онова дете и майка му.

Хармъни имаше много по-добра идея и не беше толкова глупава, че да иска разрешение. Ниско приведена, тя стигна до задната част на крайцера и се плъзна по земята, възнамерявайки да пълзи до канавката, която започваше от другата страна на автомобила.

— Спри! — Една силна ръка се обви около глезена й.

Завъртя се по гръб и се взря в Ланс.

— Мога да ги измъкна без някой да умре. Кълна се. — Погледът й беше хладнокръвен. — Защо да рискуваш нечий живот? Знаеш, че мога да го направя, Ланс.

— А ако детето е мъртво? — изръмжа той все така тихо, въпреки че яростта пулсираше в гласа му. — Какво ще направиш тогава, Хармъни?

Хармъни знаеше за какво говори той. Ако убиеше, Джонас щеше да я получи. Особено в тази ситуация.

Младата жена пое рязко дъх.

— Тогава копелето ще живее. Засега — озъби се тя. — Освен ако твоята прекрасна съдебна система не реши, че може да не е виновен. Тогава може да се наложи да премислим нещата.

Ланс присви очи.

— Аз съм бърза и безшумна. Изобщо няма да разбере, че съм влязла. Той е само битов насилник, Ланс. Не е някой Койот, тръгнал на лов. Мога да го заловя.

От къщата се чу изстрел, последван от женски вик. Ланс трепна и пусна бавно глезена й. Протегна се към малката чантичка отстрани на колана му и извади комплект комуникационни връзки, които се прикрепваха на ухото с малък микрофон, удължен да приляга на бузата.

— Използвай това. — Подаде й единият комплект, а другият постави на ухото си. — Няма да бъда доволен, ако се наложи да използвам чувал за труп тази нощ, Хармъни — информира я тихо, звукът на гласа му дойде по комуникационната връзка, която тя постави на ухото си.

— Без чували за трупове — обеща тя с усмивка, след което го целуна бързо.

Обърна се по корем, плъзна се в канавката и се потопи в дълбоките сенки на няколко метра от къщата. Черният цвят на униформата й се сля с тъмнината, давайки й необходимата допълнителна маскировка, докато пълзеше в канавката и в бурените и храстите, растящи в края на имота.

Продължи да лази през буйната трева и осеяния с камъни двор, без да откъсва очи от прозореца, който гледаше към тази страна на къщата.

— Движа се по протежение на къщата — прошепна Хармъни на микрофона, когато най-сетне стигна външната част на сградата. Изправи се на крака и се прилепи към стената. — Има ли заден вход?

— Той води в кухнята — отговори Ланс. — Има къс коридор, който води към всекидневната, а до нея е спалнята, където той държи жената.

— Тръгвам. Започва радио мълчание. — Хармъни изключи микрофона, оставяйки само приемника включен, докато се придвижваше към задната част на къщата.

Подмина задната врата и вместо това се насочи към прозореца в далечния край на къщата. Той беше здраво затворен, но малката метална ключалка се отключи лесно, когато Хармъни плъзна острието на ножа под рамката и започна да я отлепва нагоре.

За няколко минути отвори прозореца и се вмъкна в къщата. Вече можеше да го чуе. Гласът му беше завален, яростен, докато кълнеше от предната спалня.

— Хармъни, един от съседите пристигна и съобщи, че Мейсън го е заплашил с нож. Автоматичен нож — проговори Ланс в ухото й. — Това означава, че си имаме работа с уличен боец, така че внимавай.

Значи лошото момче обича да си играе с ножове. Е, тя също.

Хармъни затвори прозореца, след което се огледа внимателно. Намираше се в стаята на момчето, миризмата му беше навсякъде. Имаше няколко играчки, малко легло и гардероб, както и няколко скъсани тениски. Вдишвайки пустотата, която свидетелстваше за живота, който детето може би водеше, Хармъни тръгна към вратата, слушайки как Томи Мейсън крещи на жена си.

— Ти, глупава кучко. Предупредих те какво ще се случи, ако се опиташ да ме напуснеш. Предупредих ли те?

Хармъни чуваше риданията на жената, но не можеше да чуе детето.

Откри момченцето във всекидневната, сгушено в ъгъла, ръцете му покриваха ушите, докато то се люлееше напред-назад. По прашното му лице се стичаха сълзи, а очите му бяха стиснати.

Хармъни се приближи, веднага сложи ръка на устата му и прошепна с мек, напевен глас в ухото му:

— Спокойно, миличък.

Очите му се отвориха.

— Шшт — прошепна тя отново, пръстите й се плъзнаха бързо и нежно по крехкото треперещо тяло. — Ранен ли си?

Детето поклати глава отрицателно, но очите му бяха обезумели, ужасени, когато майка му изкрещя името му от другата стая.

— Трябва да изкрещя, ако някой дойде. — Гласът му потрепваше, докато се опитваше да говори. — Той ще я нарани отново. Трябва да извикам.

Хармъни постави пръсти на устните му.

— Довери ми се.

То поклати отчаяно глава, сълзите се лееха от обезумелите сини очи, а тялото му се разтърсваше от безшумни ридания.

— Някога виждал ли си Порода?

Момченцето почти се усмири, а очите му се разшириха. Повечето деца бяха очаровани от темата за Породите. Пишеха писма до Убежището и няколко пъти Танер Рейнолдс, връзката на Породите с обществото, бе омайвал децата в няколко училища. Те бяха най-новата версия супергерои за малките умове.

Хармъни повдигна горната си устна и му показа кучешките си зъби, малко скромни може би, но впечатляващи. Детето примигна към нея шокирано.

— Обзалагам се, че ако стоиш много, много тихо, мога да се уверя, че мама е добре. И ще се погрижа той никога повече да се не върне. Можеш ли да стоиш тихо само още няколко минути и да ми дадеш тази възможност?

Малкото му тяло се разтърси от безмълвно ридание. Очевидно беше недохранен и ужасен.

— Много добре — каза напевно в ухото му. — Сега бъди много, много тих. Разбрахме ли се?

Детето кимна отчаяно.

Хармъни дръпна надолу микрофона и активира връзката.

— Детето е невредимо. Вляво като влезете, сгушено в ъгъла. Отивам за майката.

— Спокойно, Хармъни — предупреди я Ланс с разтревожен глас. — Запази връзката включена.

Хармъни отмести микрофона. Кабелът беше разсейване, от което не се нуждаеше.

Сложи пръст на устните си, хвърли на момчето един последен поглед и тръгна обратно към вратата. Изчака, докато се увери, че момчето не може да я види, преди да извади бойния нож от калъфа отстрани на тялото й, и се върна в коридора. Вратата на спалнята беше отворена, а стаята се осветяваше от мигащите светлини на крайцера отвън.

— Кучи синове. Нямат право да се намесват в моите работи. — Звукът на ръка, срещаща плът бе последван от накъсан женски вик. — Всичко е по твоя вина, ти, хленчеща кучко.

Хармъни легна по корем и започна да се придвижва сантиметър по сантиметър през входа, стоеше ниско долу и безшумно, докато Томи Мейсън крещеше на съпругата си. Краката й минаха през вратата, когато едрото приличащо на мечка подобие на човек извади ножа от панталоните си и го отвори.

Сграбчи с едната си ръка дългата коса на съпругата си, а с другата вдигна ножа. Хармъни разбра, че времето й изтича. Претърколи се бързо, изправи се на крака и ножът й преряза косата, която мъжът държеше, и блъсна жената на пода.

— Какво, по дяволите? — Насилникът скочи назад изненадано, после очите му се присвиха гневно към Хармъни. — Мъртва си, кучко.

Младата жена въздъхна драматично.

— Това съм го чувала.

Той трябваше да излезе от къщата жив, напомни си тя, когато заби длан в носа му, отдръпвайки се само колкото да засили удара си. Когато мъжът политна назад, тя го хвана за китката, изтръгна ножа от ръката му и след това я изви, докато той не падна на колене. Заби коляно в кръста му, принуждавайки го да легне на пода и щракна белезниците на китките му.

— Това е, задник — изсъска в ухото му. — Арестуван си.

После сграбчи косата му, дръпна главата му назад и я удари в пода. Първият път той успя да простене и да се размята яростно. Вторият път се свлече под нея, а едрото му тяло се отпусна безжизнено.

Беше едва ли не прекалено лесно. Адреналинът, бушуващ в тялото й, не бе получил борбата, от която се нуждаеше. Той пулсираше и туптеше във вените й, докато под кожата й не започна да се надига студен огън.

Хармъни скочи от гърба на падналия, тръсна ръце, след което ги изтри в бедрата си. Боже. Какво, по дяволите, беше това?

— Хармъни, мамка му, отговори ми — изкрещя Ланс в ухото й и тя осъзна, че чува гласът му от няколко секунди.

Пое бавно дъх и обходи с поглед стаята, преди да открие тялото на младата жена, замаяно на пода.

— Хармъни… Отговори веднага, по дяволите. — Дрезгавият му глас изпрати вълна от страст.

Хармъни включи микрофона и изтананика:

— Имам подарък за теб, скъпи. Искаш ли да дойдеш да го си го вземеш?

Да, това беше страст.