Да обичаш Порода

Деветнадесета глава

Задният вход на шерифството се отвори веднага след като Ланс закова Райдъра на паркинга, на не повече от три метра от вратата.

Протестиращи и журналисти се вълнуваха около външната страна на сградата. Хармъни последва Ланс и нахълта бързо в сградата.

— Имат разрешение, шерифе. — Лени беше потен, а по закръгленото му лице се четеше безсилие. — Някак си са успели да накарат кмета да го подпише.

— Невестулка — изръмжа Ланс, сложи ръка на гърба на Хармъни и я поведе към кабинета си. — Дръж ги далеч от тук. Уайът и пасмината му тук ли са?

— В офиса ти. С техния адвокат. — Лени кимна.

Хармъни се стегна, ръката й падна на оръжието й. Фактът, че Джонас бе довел адвокатката си, не вещаеше нищо добро. Джес Уордън беше баракуда, Хармъни беше разбрала това, когато Джонас я бе държал в клетките в Убежището. Тя познаваше Закона за Породите като дланта си и беше добре запозната с прилагането му.

— Да свършваме с това — каза рязко Ланс, като минаха през вратата.

В последната секунда, той избута Хармъни зад себе си и отвори вратата.

Джонас ги чакаше. Мерк, Руул и Лоу носеха късите си автоматични пушки небрежно в готовност. Бяха облечени в черни униформи, а израженията им бяха сурови, безстрастни.

Ръката на Хармъни се стегна върху оръжието й, когато влезе в офиса зад Ланс. Това беше. Джонас беше намерил това, от което се нуждаеше. Не би имало значение, че той знаеше, че тя не е извършила тези убийства. Той можеше да ги използва. И това щеше да му бъде достатъчно.

— Искам оръжията ти, Хармъни. — Гласът на Джонас съдържаше предупредителен тътен, когато Ланс затвори вратата за тях. — Имаме нужда от теб в Убежището за разпит за смъртта на Томи Мейсън.

— Джонас, не искаш да правиш това — предупреди го Ланс и Хармъни усети как напрежението в стаята нараства. — Знаеш, че няма да ти позволя да я отведеш.

Хармъни изсумтя.

— Това господство е наистина сладко — изръмжа тя. — И тестостеронното претоварване е на път да ме смаже. Може ли да минем без него, моля?

Младата жена отпусна тялото си, съзнателно разхлаби мускулите си, докато обмисляше възможностите си. Вратата беше до нея, измъкването нямаше да се окаже трудно. Да избяга щеше да бъде доста сложно.

Адвокатката, Джес Уордън, вероятно бе единствения човек в стаята, който щеше да обърне внимание на думите. Устните на Джес се извиха в развеселено съгласие, докато се облягаше на предната част на бюрото на Ланс.

— Хармъни, помниш ли, когато те предупредих, че Джонас иска нещо? — напомни й Ланс тихо.

— Да. И какво? — Разбира се, че искаше нещо. Всеки искаше нещо от нея.

— Попитай го какво иска.

Хармъни видя как Джонас вдигна вежди, а в погледът му се четеше възхищение.

— Твоят шериф е бърз — промърмори той и пое дълбоко дъх. — По повече от един начин.

— Джонас! — Гласът на Ланс изплющя заповеднически. — Не изгаряй мостовете си, човече.

Устните на Джонас се извиха подигравателно.

— Добре, да видим дали можем да направим това по лесния начин — сви рамене безразлично Породата. — Искам сянката ти. Ще следвате плана на мисията, ще действаме заедно и ще успеем да заловим екипа, който многократно те спасява. Искам ги и двамата.

Дейн? Той искаше Дейн и Райън? Не информацията, която тя бе откраднала от лабораториите? Хармъни се вторачи в него объркано.

— Защо?

— Това не те интересува, Хармъни — отвърна той. — Дай ми това, което искам и малките ти провинения ще бъдат забравени. Досието ти ще бъде изчистено и ще получиш свободата си. Свободата да останеш с Ланс.

— А ако не го направя?

— Ако не го направиш, ще те отведа с мен и Закона за Породите ще влезе в сила. Ти си издирван убиец, не само от Бюрото, но и от редовните органи на реда. Като Смъртта предлагат доста висока цена за главата ти в няколко държави. Дай ми каквото искам и ти гарантирам, лично аз, че всеки ще повярва, че Смъртта е мъртва. Хармъни ще може да живее живота си спокойно.

— Това няма да стане, Джонас. — Гласът на Ланс я изненада. Но това, което я изненада повече, беше колко непринудено ръката му се отпусна на оръжието му. — Хармъни е приела своята част от сделката. Аз лично ще свидетелствам за това.

— Мислиш, че можеш да спасиш Смъртта толкова лесно? — попита Джонас меко, почти нежно. — Тя е издирван престъпник.

Хармъни прецени шансовете си да достигне до вратата. Дейн и Райън щяха да я открият, всичко, което трябваше да направи, бе да се махне от там. Почувства болка дълбоко вътре в себе си при мисълта да остави Ланс. Топлината му, насладата от докосването му.

— Законът на Породите ще направи това за мен. — Младата жена застина при думите на Ланс. — Законът за Породите се отменя, когато е замесено дете. В мига, в който Хармъни забременя, бе оневинена, освен ако не убие отново. И тя е бременна. Не можеш да я отведеш, Джонас.

Хармъни едва сдържа усмивката си. Ланс със сигурност знаеше, че това няма да свърши работа. Джонас щеше да знае по-добре.

Но вместо това, Джонас кимна.

— Подуших това в мига, в който тя прекрачи прага на вратата. Но помисли, Ланс. Ще бъде ли тя някога в безопасност с теб?

— Не съм бременна. — Останалата част от разговора не достигна съзнанието й, защото нейният свят се сви до това единствено късче информация. — Невъзможно е.

Погледът й обходи стаята, срещайки съжаление, съчувствие и знание в израженията, обърнати към нея.

— Невъзможно е — повтори тя.

— Хармъни, бременна си — заяви тихо Джонас. — И двамата знаем, че ако сянката ти научи за това, ще те отведе. Ще те вземе сам, защото най-важната му цел е да те предпази. А това дете ще те отслаби.

— Никой няма да ме залови, освен ако аз не пожелая да бъда заловена — изсъска му Хармъни. — Ти успя, защото бях глупачка, и все още те наричах свой брат. — Мисълта за това прониза душата й. — Не можех да нараня твоите хора, не можех да се освободя без да ги убия, затова им позволих да ме отведат.

Хармъни не можеше да диша. Всяка глътка въздух беше болезнена, последиците от това, което те бяха казали, я погубваха. Как не бе разбрала, че е бременна? Това бе нейното тяло, нейното дете. Със сигурност щеше да разбере.

За миг изражението на Джонас сякаш се разнежи.

— Женските Породи рядко могат да доловят миризмата на собствената си бременност. Но тя съществува, Хармъни. Аз мога да я подуша, а ветровете са я прошепнали на Ланс. Не можеш да избягаш от това. Ти си тук. И си бременна. Човекът, който те защитава, няма да позволи да останеш. Помогни ми да го хвана, преди да те откъсне от Ланс.

— Престани, Джонас — предупреди го Ланс строго.

— Той няма да ме залови, защото аз няма да го допусна. — Беше бременна. Детето на Ланс растеше вътре в нея. Чувстваше как става все по-слаба, избори, които мислеше, че е заровила под това знание.

— Ти вече си слаба. И знаеш, че ще те вземе. Ти си важна за него, заради информацията, която открадна от онези лаборатории. Той няма да позволи никой друг да притежава тази информация. Няма никакъв шанс да споделиш онова, което имаш. Чифтосана, бременна, ти си слаба, и следователно си заплаха. Той няма да допусне това. Няма да ти позволи да обърнеш това доказателство към някой друг.

— Откъде знаеш?

— Защото той е първият Лъв. Първият създаден, Хармъни. Неговият генетичен модел е оригинала за всяка Порода, която произлиза след него. Мадам Ла Рю притежаваше последното доказателство за съществуването му, в документите и файловете, които ти открадна. Ти си неговата слабост.

Думите му я шокираха. Разтърси я това, че Джонас знаеше информацията, която съдържаха файловете — но първият Лъв не можеше да бъде Дейн.

Хармъни поклати глава бавно.

— Той е прекалено млад. Няма мирис на Порода…

— Той няма миризма изобщо. Забравяш, че е чифтосан с един от най-големите експерти от Съвета по генетика по създаване на Породи за момента. Ако е намерил начин да прикрие миризмата си, тогава общността на Породите също може да използва това знание.

— Той е прекалено млад.

— След настъпване на разгонването, Породата и половинката й спират да стареят — отговори Джонас. — Нямаме никаква представа колко дълго могат да живеят двойките. Имаме нужда от това знание.

— Тогава защо той не е взел информацията? — озъби се Хармъни. — Ако това беше истина, той щеше да ми каже. Щеше да поиска онова, което притежавам, и аз щях лесно да го обърна към него. Това няма смисъл, Джонас. Лъжеш.

— Не знам защо сам не е опитал да обезпечи информацията — каза Джонас. — И затова те доведох тук, защото знаех, че ще се чифтосаш с Ланс, ще забременееш и необходимостта да защитиш половинката и детето си ще надделее над приятелството ти с този мъж. Хармъни, чуй ме. — Гласът му стана по-груб, когато се вторачи в нея, живачните му очи бяха по-меки от преди. — Ти си ми сестра. Знам каква беше Ла Рю. Но знаех, че никога няма да ми повярваш, че никога няма да ми се довериш толкова лесно. Трябва да получим отговорите за чифтосването, които притежават първия Лъв и неговата половинка.

— Ще му пратя съобщение… — възрази Хармъни.

— Смяташ ли, че не съм опитвал това? — попита Джонас. — Мислиш ли, че не съм опитал всичко, преди да те замеся по този начин?

Тя пристъпи към вратата, осъзнавайки, че Ланс я прикрива, въпреки внезапното раздвижване на хората на Джонас.

— Не се опитвай да избягаш, Хармъни. Разположил съм хора извън сградата. Не ме карай да го правя.

— Кучи син! — Гласът на Ланс отекна яростно. — Мислиш ли, че ще позволя това да ти се размине, Джонас? Наистина ли смяташ, че ще допусна да я използваш по този начин?

— Не можеш да го спреш — прошепна жената. — Погледни го — той знае, че не можеш да го спреш.

— Как ли пък не. — Той сграбчи китката й, преди тя да побегне, преди да измине скъпоценните сантиметри до вратата.

— Хармъни. — Гласът на Джонас стана още по-нежен, напомняйки й за брата, който някога бе ресал косата й, за младият мъж, който се бореше да намери път за бягство за онези, които води. — Направихме всеки опит да убедим първият Лъв да се свърже с нас. Да ни помогне. Разполагаме с няколко месеца, може би година, докато света научи истината за разгонването. Ти си умна, скъпа. Знаеш какво ще се случи, когато това попадне в медиите. Натрапчива сексуална възбуда, принудително обвързване. Ще бъдем унищожени.

Скъпа. Този глас. Нотката на болезнена топлина в тона му. Очите на Хармъни се напълниха със сълзи. Тя примигна яростно и преглътна стегнатото кълбо от емоции, заседнало в гърлото й.

Поклати глава, чувствайки как мрака поглъща съзнанието й. Чувството за предателство я прониза дълбоко.

— Ти ме използва — прошепна тя болезнено, взирайки се в него, докато остриетата на тази мисъл се забиваха в нея. — Не си се опитвал да ми помогнеш. Използваш ме.

— Опитвах се да направя и двете, по дяволите — отвърна Джонас намръщено. — Щяха да те хванат или да те убият. Нямаше да стигнеш до никъде.

— Как разбра, че аз съм половинката й? — попита Ланс остро.

— Няма значение как разбрах — отсече Породата. — Нищо друго няма значение, освен онова, пред което сме изправени сега. Тя е бременна. И детето, което носи, е твое, Ланс. Дете на земята. Ще позволиш ли да ти бъде отнето? Или от мен, или от мъжа, който я защитава?

— Ако може да ти помогне, ще трябва — извика Хармъни.

Познаваше Дейн. Той беше безжалостен, да. Можеше да бъде упорит и често прекалено строг. Но никога нямаше да обърне гръб на хората си по такъв начин, ако беше Порода.

— Самият факт, че той е жив ще отговори на много от нашите въпроси, Хармъни — изръмжа Джонас. — Той не ти е спасител. Защитава те поради някаква причина.

— Той беше там, когато ти не беше — озъби се жената, опитвайки се да отблъсне Ланс, който я държеше неподвижна. — Ти си изпратил шибаните си Койоти след мен, докато все още беше в лабораторията. Казал си им как да ме заловят. Ти ме искаше мъртва!

— Никога не съм искал да си мъртва. Исках да си безопасност.

— Шибан лъжец! — Викът, който се изтръгна от гърлото й, прониза гърдите й.

— Достатъчно! — отсече Ланс между тях. — Придържай се към плана, Хармъни.

— Какъв план? — изсмя се тя, като се обърна и се взря отново в Джонас. — Той е начертал плана ти, Ланс. Твоя, моя и на децата ни. Каква интересна история ще имам за него, когато разкрия, че неговата безопасност е била закупена с кръвта на единствения човек, готов да рискува живота си, за да ме спаси, освен теб.

— Ако толкова много го е грижа за теб, ще помогне на хората ти, както и на неговите — изръмжа Джонас.

— Ако гориш, дори не бих се изплюла върху теб — изсъска Хармъни. — Нищо чудно, че Дейн отказва да отговори на несъмнено позорните ти заповеди.

Ланс щеше да се изсмее на изражението на Джонас, ако ситуацията не беше толкова опасна. Хармъни беше готова да избяга. Ланс можеше да почувства това във въздуха около него, викът й за свобода отекна в главата му.

— Достатъчно! — Гласът му се извиси, когато Джонас отвори уста да проговори. — Той е шибан задник и всички го знаем, Хармъни. Но не можем да го убием. Ще направим сделка с него.

— Определено ще ти благодаря по-късно — промърмори Джонас.

— Не е нужно — отвърна Ланс, обви пръсти около китката на Хармъни и я задържа здраво. За ръката, с която използваше пистолета. Пръстите й потрепваха твърде близо до оръжието й.

Мерк, Лоу и Руул наблюдаваха отблизо. Ланс знаеше, че цялото им внимание е насочено към Хармъни и опита за бягство, който вярваха, че ще предприеме.

— Ще ти дам файловете, които имам за него — каза Хармъни, изненадвайки Ланс. — Мога да ги получа бързо. Ще ги имаш.

— Те няма да имат онова, от което се нуждаем, Хармъни. — Той поклати глава твърдо. — Трябва ни Лео. И ни трябва веднага.

Джонас я притискаше и Ланс го знаеше. Опитваше се да я накара да побегне. Искаше тя да бяга. Това бе една от причините Ланс да стои до голяма степен мълчаливо до този момент. Имаше информация в онова, което не бе изречено, в емоциите, шумолящи във въздуха.

— Седни. — Ланс натисна Хармъни да седне на стола и тя го погледна изненадано. Мъжът се приведе над нея и се взря в странно оцветените й гневни очи. — Тихо — каза той меко, но властно. — Веднага.

Младата жена стисна устни, а погледа й пламна.

— Няма…

— Веднага! — Нещо в него щракна. Проклет да бъде, ако й позволи да изложи живота си на опасност. Не и сега. Не и когато бе толкова близо до свободата.

Хармъни се облегна на стола и погледна половинката си внимателно.

— Благодаря. — Докосна бузата й нежно, като прокара върховете на пръстите си надолу към челюстта й, след което се изправи и се обърна отново към Джонас.

Другият мъж наблюдаваше размяната предпазливо.

— Готов ли си да изгориш този мост? — Ланс опря ръце на бюрото си. — Чувам, че Мегън е станала много близка със съпругата на водача на Прайда. Тя също не ти е голям почитател.

Джонас скръсти ръце на гърдите си.

— Наясно съм с това.

— Наистина ли искаш цялото ми семейство да станат твои врагове, Джонас? — попита внимателно. — Помисли ли върху това, когато провеждаше малкия си научен проект, за да видиш дали Хармъни и аз ще се съчетаем като половинки? Че ще спечелиш не само моята омраза, но също така и тази на семейството ми?

Сребристите очи на Джонас се присвиха и запламтяха на фона на мургавото му лице.

— Ще направя каквото е необходимо, за да спася Породите, Ланс — изръмжа той. — Ще се боря, с когото и с каквото се наложи. Хармъни няма да ми се довери, това е очевидно. А докато не бе настъпило разгонването и зачеването, аз не можех да се доверя на теб. Сега всичко зависи от двама ви. Ще ми помогнеш ли да хвана Лео, или ще рискуваш света да научи за разгонването, и евентуално унищожаването на твоята жена, дете и братовчедка ти Мегън в процеса?

— И ако Хармъни не го направи, тогава няма да вдигнеш дори ръка, за да й помогнеш? — подтикна го Ланс.

Джонас се вгледа в Хармъни няколко дълги мълчаливи секунди.

— Бих умрял за сестра си. Но когато истината за разгонването излезе наяве, ако ние не сме подготвени за това, ако не разполагаме с отговорите, които трябва да предоставим на обществеността, тогава няма да бъда в състояние да спася никого. Нито себе си, нито моите хора, нито сестра си.

Дейн дъвчеше края на пурата си, докато наблюдаваше как Х.Р. Алонзо се движи сред протестиращите пред сградата на шерифството. Беше наистина трудно да си представи този човек като далечен чичо. Силни челюсти, нисък ръст и мънистени очички не се вписваха особено в името Вандерел. Макар че той не беше Вандерел, беше син на дъщеря Вандерел, и се оказа, че генетиката не бе направила успешна кръстоска. Жалко всъщност. Един истински Вандерел, макар и користен по сърце и твърде решен да следва собствената си цел, имаше малко благоприличие. Беше очевидно, че в генетиката на Хенри Ричард Алонзо липсваше този компонент.

И все пак му беше чичо. Внук на човека, чиято сперма бе създала първият Лъв. Илай Вандерел Демарси и съпругата му бяха създали дъщеря, след което Илай бе насочил вниманието си към Съвета по генетика и създаването на представата му за перфектен син. В крайна сметка съпругата му отказала да ражда повече деца, а както старият Вандерел Демарси бе казал на Лео, един син означава всичко. Илай беше решен да отгледа сина си като никой друг. Без значение какво ще му струва.

Арогантността и чувството му за превъзходство никога не са били под въпрос. Решителността му да има син по-силен, по-интелигентен и уникален от всеки друг, можеше да го определи като луд.

Спермата на Илай, макар и генетично променена, беше започнала процеса. След това той се бе заел със създаване на империя за своя син. Империята Вандерел. Конгломерат от корпорации, ръководен от мним далечен роднина. Погледът му бе забележително мъдро насочен към бъдещето. Електроника, оръжия и специализирани превозни средства.

Дейн поклати глава при спомена за стареца. Той бе починал малко след бягството на Лео от лабораторията, но бе умрял, знаейки, че е дал свобода на своя син и че синът му винаги ще знае какво е сигурност.

Това беше преди повече от шестдесет години. Империята Вандерел беше преуспяваща, вече световна сила, макар че човекът, стоящ зад нея, винаги внимаваше да остане скрит.

За съжаление по някакъв начин Алонзо бе узнал за участието на стария Илай в Съвета по генетика и родството му с Породите. Бедните господа, доста са били разстроени от това.

— Лео започва да се изнервя — промърмори Райън, когато той тръгна към кафенето отсреща. — Иска да се придвижим към нея.

Чудесно. Старецът искаше раздвижване.

Това обикновено означаваше, че реве от единият край на имението до другия и заплашва сам да потегли към Броукен Бът.

Вината беше негова, призна си Дейн. Първият път, когато бе открил Хармъни, ранена, почти изпотрошена, изпаднала в треска, той я бе отвел при майка си. По дяволите, не беше лекар. Майка му по едно време бе била най-важният специалист по генетика на Породите и заболявания. Тя бе идеалното решение.

Докато Хармъни лежеше в трескава мъгла и плачеше като детето, което всъщност беше, Лео беше този, който седеше до нея. Който плачеше с нея. Сега старецът мислеше за нея като за своя собствена дъщеря. А никой не застрашаваше онова, което принадлежи на Лео Вандерел. Ако такъв човек останеше жив, то бе само за да може да съжалява.

Дейн се втренчи в Райън мълчаливо с присвити очи, докато четеше вината по лицето на приятеля си. Рай отметна тъмната коса от челото си. В очите му се спотайваше веселие.

Райън бе смятан за много привлекателен от жените. Чертите му бяха изваяни и леко отсечени. Устните му — леко пълни, а сините му очи — често пълни със смях. И беше ужасно влюбен в половинката на Лео, майката на Дейн.

Майката на Дейн се бе обадила по-рано и вместо Дейн да се изправя пред разпита й, бе дал телефона на Рай, за да даде обяснения вместо него. Лоша идея. Райън бе толкова заслепен от жената, че всичко, което можеше да направи, бе да не заеква, когато говори с нея. Винаги издаваше плановете им на говорещата измамно меко и нежно половинка на първият Лъв.

Дейн извърна глава и се загледа през прозореца към протестиращите пред шерифството. Лео никога нямаше да се съгласи да отведат Хармъни от половинката й. Идеята беше добра и изпълнима, но Дейн познаваше баща си. Старецът щеше да получи удар.

Старец. Дейн едва не изсумтя. На деветдесет, Лео все още бе в разцвета на силите си, както й съпругата му. И в това бе същността на този малък кошмар.

— Джонас е направил своя ход — промърмори Дейн. — Сега ще се опита да се пазари с нея. Може да приеме информацията, която Хармъни има, ако тя му откаже онова, което наистина иска той.

Той трябваше да я принуди да му я даде преди години, помисли си Дейн. Но запазвайки това, мисълта какво ще се случи с първият Лъв, ако Съвета го открият, поддържаше желанието на Хармъни да се бори да живее. Оцеляването й зависеше от вярата й, че е единствената, която знае за съществуването на Лео. Дейн й имаше доверие — дори повече, познаваше я така, както половинката й я познава. Беше се борила като дива котка да скрие и запази това, което бе откраднала от онези лаборатории. Беше се борила да живее и той искаше да помогне. Имаше нужда Хармъни да живее.

— Джонас иска теб — напомни му Райън.

Ааа, да. Доклада на Елиана, че Джонас е тръгнал след сянката, която пази живота на Хармъни. Момчето бе отхапало повече, отколкото може да сдъвче. Ако случайно Джонас успееше да го залови, нямаше да го задържи за дълго. Ако Лео имаше собственическо отношение към Хармъни, тогава чувствата му бяха често обсебващи, когато бе замесен единственият му син.

Не че Дейн имаше намерение да се остави да го заловят.

— Той ще я обвини в убийствата. Ще призове Закона на Породите и ще я задържи на мига. Лео ще се разтревожи — напомни му Райън.

Дейн поклати глава.

— Ще получи аневризма. Няма да се разтревожи.

Устните на Райън се извиха.

Като партньор Райън де Салво беше най-добрия, който една Порода може да пожелае. Особено една хибридна Порода с тайните, които Дейн имаше. Признанието, че е надхвърлил петдесетте щеше да шокира повечето хора. Рай го беше приел като нормално.

— Какъв е плана? — попита Райън, докато приятелят му наблюдаваше протестиращите разсеяно.

— Трябва да имаме план? — Дейн се облегна назад, постави пурата между зъбите си и се усмихна бавно. — Да прелетим, приятелю. Интересно ми е да видя колко далеч ще стигне Джонас с малкия си план. Да видим какво е направил.

Райън го погледна изумено.

— Шегуваш се.

Дейн се ухили.

— Не съвсем. Мисля, че е време да науча от какво тесто е замесен малкият ми полубрат, а? Семето, което Съвета е запазило от стареца, е създало Джонас. Да видим дали той притежава същата стоманена решителност.

За щастие Хармъни беше резултат от друга бащина линия на Порода. В противен случай, чувствата му към нея щяха да го погубят още преди години. Лео не беше съгласен с нарушаването на някои правила. Това бе едно от тях. Ако Дейн чукаше женска Порода, тогава по-добре да е сто процента сигурен от каква бащина линия е. Което означаваше, че майка му е направила задълбочен генетичен анализ. Което пък не благоприятстваше за добрия сексуален живот на един мъж — майка му да проверява надеждността на бъдещата му любовница.

Достатъчно лошо беше, когато Лео научи, че е вкарал Хармъни в леглото си. Старецът бе беснял в продължение на месеци, разярен, че Дейн се е осмелил да я вземе без чифтосване.

— А информацията, която тя притежава?

— За съжаление, трябва да обезпечим файловете, които е откраднала. Повече не можем да й позволим да ги задържи. — Дейн извади пурата от устата си и издуха струйка дим, а погледът му се отклони към сервитьорката, движеща се из помещението. Беше прекрасно дребно същество, а той имаше нужда да облекчи напрежението, нарастващо вътре в него.

Когато тя погледна към него, той й намигна бавно и видя лекото й изчервяване.

— И как смяташ да го направиш? — попита Райън подозрително.

— Не аз. — Дейн сви рамене. — Хармъни ще го направи. Ние просто ще я следим и ще я освободим от наградата й. И, разбира се, Джонас ще я последва, за да я защити, и вероятно да ме залови. За последното ще трябва да го разочароваме.

— Боже, ти си си изгубил ума. — Рай се облегна бавно на стола си. — Старецът ще побеснее, ако научи за това, Дейн. Той не харесва игричките, които продължаваш да играеш със Съвета и Джонас.

— Кой казва, че трябва да знае? — Дейн се ухили и постави нова тънка пура между устните си. — Райън, трябва да те държа далеч от майка ми. Любовта ти към нея ще те погуби, освен факта, че те прави нетърпелив да разкриеш всичките ни тайни.

Райън се ухили.

— Тя е една добре изглеждаща жена, Дейн.

— Тя ми е майка. — Предупредителният поглед не помогна много.

Райън изпусна въздишка, изпълнена със съжаление.

— Има дни, когато се чудя на това…