Да обичаш Порода

Осемнадесета глава

Телефонът звънеше, когато Хармъни се промъкна обратно в къщата. Чу Ланс да отговаря. Няколко секунди по-късно чу цинично проклятие, миг преди да извика името й повелително.

Тя премина през коридора до вратата и се облегна небрежно на рамката, докато Ланс издърпваше долнището на анцуга по дългите си мускулести крака.

— Какво става?

Той завъртя рязко глава и присви очи при вида на облеклото, оръжията и мократа й коса.

— Къде беше? — Гневният въпрос я накара да вдигне вежди.

— Ходих да потичам. Защо?

— Да потичаш? — изплющя той. — След като почти те отвлякоха снощи, ти просто си излязла да потичаш?

— Не бях в опасност — провлече тя бавно. — Какво толкова?

— По кое време излезе? — Ланс тръгна към Хармъни, спря точно пред нея, след което се протегна и извади ножа й от калъфа.

— На разсъмване.

Хармъни видя как погледът му се насочи към острието, а пръстите му се плъзнаха по него, изпробвайки остротата му, преди да повдигне очи към нея.

Челюстта му се присви, мускулът подскочи под плътта, докато я гледаше.

— Какво не е наред, Ланс? — Хармъни се изправи бавно. Можеше да види сянка на съмнение в погледа му и искра гняв, проблясваща под нея.

— Ходи ли в къщата на Томи Мейсън? — попита най-сетне мъжът, гласът му бе мрачен, предупредителен.

— Къщата на Мейсън? — Хармъни сбърчи чело, докато го наблюдаваше. — Защо да ходя там? Той не е направил нищо все още.

— Не се шегувай с това, по дяволите! — Ръката му стисна дръжката на ножа. — Ходи ли там?

— Не, Ланс, не съм ходила там. — Тя поклати глава бавно. — Защо?

— Почисти се. Мейсън е бил убит. Съпругата и синът му са били заключени в мазето и гърлото му е прерязано точно на зазоряване. Отиваме направо там.

Хармъни се вцепени от шок при тази информация.

— И ти мислиш, че съм го направила аз? — попита го предпазливо. — Казах ти, че не съм ходила там, Ланс. Това не е ли достатъчно?

Ако не беше, тогава проклета да е, ако му каже с кого е била. Мамка му. Би трябвало да разбира по-добре пълното доверие, помисли си тя болезнено. Любов. Глупости.

— За мен е достатъчно — каза остро Ланс, но тя разбра, че в действителност не е. — Но за Джонас няма да бъде. Сега се почисти — повтори той, като й подаде обратно ножа. — Имаме да разследваме местопрестъпление.

Хармъни пое оръжието и го прибра бавно в калъфа, без да го изпуска от поглед. За него беше достатъчно, но не й вярваше наистина.

В усмивката, която разтегна устните й, нямаше нищо весело.

— Да, разбира се, Ланс. Ще се приготвя. — Тя се отдръпна от него, вдигайки брадичка, докато се опитваше да потисне разочарованието и болката си. — Дори ще побързам.

Ланс проследи оттеглянето й, гърдите му се свиха болезнено, докато търсеше отговорите, от които се нуждаеше, във въздуха около себе си. Но той беше странно тих. Нямаше го ехото от викове или невинност, сякаш ветровете го бяха изоставили. Хармъни нямаше да го излъже, но това нямаше да спре Джонас. И сега, когато се нуждаеше от шепотите във въздуха, те бяха изчезнали.

Господи, всичко си пасваше идеално. Но той не вярваше, че Хармъни наистина е извършила престъплението. След като отричаше, Ланс знаеше, че не го е извършила. Някой друг обаче го бе сторил и беше дяволски решен да натопи Хармъни за това. Ланс стисна зъби, насилвайки се да тръгне към банята, вместо да последва половинката си.

Какво, по дяволите, трябваше да направи сега? Трябваше да я попита, трябваше да разбере дали го е извършила тя. Не че щеше да я обвини, ако беше така. Ланс я познаваше, знаеше за демоните, които я преследваха, и знаеше колко трудно би трябвало да бъде за нея всичко това.

Джейми Мейсън беше дребен за възрастта си. Беше винаги изцапан и изплашен. Неговата майка, Лиза, не беше в по-добро състояние. И двамата бяха прекалено млади, за да знаят как, по дяволите, да се справят със страха, който Томи Мейсън всяваше. А това беше нещо, което Ланс знаеше, че преследва Хармъни. Тази слабост и страх. Мисълта, че чудовищата ги използват толкова лесно.

Сдържайки проклятието си, Ланс се запъти към банята, насилвайки се да се събуди, да помисли. Това щеше да се превърне в кошмар, ако не бъде дяволски внимателен. Усещаше го. Джонас нямаше да се сдържи да използва това срещу Хармъни.

Час и половина по-късно, Хармъни го чакаше, когато той тръгна по коридора. Облегната на кухненската врата, с палци, закачени на широкия кожен колан, пристегнат около ханша й.

— Да вървим — каза Ланс. — Искам да отида там, преди сцената да изстине напълно.

Хармъни тръгна след него мълчаливо.

— Видя ли някого, когато излезе от къщата? — попита той, когато вратите на Райдъра бяха затворени.

— Не видях никого. Успях да подуша момчето на Джонас, Лоу, в предната част на къщата, но се съмнявам да ме е видял. Не исках някой да ме последва.

— Понякога си прекалено независима — изръмжа мъжът. — Защо не ме събуди?

— Ооо, защото съм голямо момиче. — Хармъни махна с ръка подигравателно. — А и не исках да споря за едно просто бягане.

— Едно просто бягане, което може да завърши с отвличане?

— Може би. Просто поех риска. Няма да приема да бъда затворена в клетка. От никакъв вид. Дори и заради теб.

Ланс стисна силно волана.

— Дори ако от това зависи безопасността ти?

— Моята безопасност не беше замесена — отговори тя тихо. — Ако беше, ти щеше да бъдеш предупреден. Ветровете ти говорят. Щяха да те събудят още преди да се измъкна от къщата.

Ланс се обърна бавно към нея. Тя гледаше право напред, лицето й бе съвършено спокойно, но той можеше да усети болката, която се излъчва от нея.

— Някой те е видял да излизаш — каза Ланс тихо. — Използвали са нуждата ти да потичаш, за да те натопят за убийство, което ще накара Джонас да тръгне след теб. Вече не си сама, Хармъни. Не си ти срещу света. И двамата сме. И може би е време да започнеш да се съобразяваш с това.

Щеше да му докара инсулт, ако това й станеше навик. Съзнателното поставяне на живота й в опасност, знаейки, че шансовете не са на нейна страна, но въпреки това да застава срещу тях.

Ланс не беше достатъчно опитен в посланията, които му носеха ветровете, трябваше да приеме дядо му да го научи, да му помогне да разбере посланията им. Беше разбрал, че когато се наложеше да я защити, ветровете щяха да го предупредят, а ако е далече от него, щяха да му осигурят достатъчно време, за да стигне до нея, и все пак този факт не можеше да го накара да се успокои напълно.

Когато зави с Райдъра към главния път, Ланс погледна към мълчаливия й профил. Тя толкова бе свикнала да бъде сама, да не отговаря пред някого. Това щеше да бъде трудно за нея и след като научеше, че е бременна щеше да стане още по-трудно и за двама им.

Обуздавайки желанието да се върне у дома, да я успокои, Ланс натисна педала на газта и увеличи скоростта на път за къщата на Мейсън. Доказателството срещу нея можеше лесно да бъде използвано. А Ланс познаваше Джонас — той щеше да го използва. Каквото и да искаше Джонас от Хармъни, това щеше да се включи идеално в плановете му.

Раната приличаше на тази на бармана. Хармъни клекна и наклони глава, взирайки се в началото на разреза. От ляво на дясно започваше точно под лявото ухо и завършваше точно под дясното. Убиецът беше силен, достатъчно силен, за да задържи Томи Мейсън неподвижен за главата, докато прави разреза.

От ъгъла на раната Хармъни прецени, че главата е била извита назад върху нещо.

Младата жена подпря лакти на коленете си и присви очи, докато проследяваше раната. Беше чисто направена, прецизна. Острието почти сигурно бе беше на боен нож, но не беше специално модифициран. Нейният нож имаше острота, която дори членовете на Специалните части, които притежаваха такива, не достигаха.

Някой не си бе научил домашното. Но това не я изненада, че я имитират. Някой знаеше, че тя е тук, което означаваше, че Джонас не е открил своя малък шпионин в Убежището.

— Знаеш ли, тази поза е много погрешна на доста равнища, Хармъни.

Породата вдигна поглед към Ланс, когато той влезе в спалнята, наблюдавайки я как застава над тялото на Мейсън, с крака от двете му страни.

— Светлината е по-добра — промърмори тя. — Някой не се грижи правилно за острието си. Ела.

Мъжът пристъпи към тялото.

Хармъни използва молива, който беше взела от един заместник по-рано и посочи отблизо назъбеното разкъсване на иначе чистия разрез в горния край.

— Има неравност по острието. Доста видима. Ако си забелязал по-рано…

— Забелязах — прекъсна я той.

Тя го изгледа озадачено, срещайки присвитите му очи, след което кимна бавно. Дали стаята се подслушваше? Хармъни огледа голата спалня. Имаше двойно легло; чаршафите бяха мръсни, а завивките — разкъсани. В ъгъла имаше малък гардероб, освен него нямаше нищо друго.

— Дейв каза, че статистиката показва, че Томи Мейсън е точно… — Хармъни провери в бележника си. — Метър и седемдесет и седем. Вашият убиец е метър и деветдесет. Въз основа на ъгъла на раната на бармана, както и на тази, няма да има повече от три сантиметра, плюс-минус, разлика.

Хармъни отново се вгледа в трупа внимателно.

— Няма рани по ръцете от самозащита, следователно не е имал време да се отбранява. Нападението е дошло откъм гърба със сигурност. Ъгълът е различен, ако те атакуват отпред. По тялото има много слаб земен мирис. Това не е естествената му специфична воня. Предполагам, че убиецът ти е прекарал известно време лежащ върху влажната земя, преди да влезе.

— Лиза каза, че ги е натикал в мазето, за да се срещне с някой. Някой, когото не е искал да видят. Тя каза, че е бил склонен да го направи обаче.

— Няма свидетели. — Младата жена кимна. — Това й е спасило живота.

Хармъни се изправи бавно.

— Дали убиецът е Порода? — попита Ланс, когато тя отстъпи настрана от тялото.

— Съмнявам се. Породите не могат да прикрият естествената си миризма, когато докоснат нещо. Който и да го е убил, го е държал много близо за няколко секунди. Миризмата щеше да бъде още по дрехите.

— Имам доклад за Порода, която може да прикрие миризмата си — съобщи Ланс внимателно. — Когато е необходимо.

Хармъни сви рамене.

— Има няколко случая, в които миризмата може да бъде временно прикрита от Порода. Но не и по този начин. — Тя махна с ръка към трупа. — За да прикрие всички следи, Породата трябва да атакува отпред. В този случай е било дебнещо нападение. А и той е задържал жертвата си секунда или две, наслаждавайки се на убийството.

Ланс погледна отново към тялото.

— Кръвта е по предната част на дрехите — каза той. — Ако убиецът го е пуснал веднага, щеше да потече в различна посока.

— Да. — Хармъни сложи молива, който й бе дал заместника, зад ухото си, потри ръце и огледа стаята отново. — Който и да е бил, е внимавал. — Тя посочи отворения прозорец. — Всички прозорци са отворени, колкото да позволят въздуха да циркулира, за да разсее миризмите. Искал е да се подсигури, че няма да го засека.

Съществуваха много начини да се скриеш от друга Порода, трикове, които Хармъни бе научила през годините, в стремежа си да остане поне една крачка пред Койотите.

— Има отпечатък от стъпка под прозореца, през който мина ти миналата нощ, но нищо друго. Внимателен е, Хармъни. Дяволски внимателен.

Прозорецът може да беше съвпадение, но, по дяволите, тя просто не вярваше в съвпадения. Някой друг, освен приятелски настроената лъвска порода в съседство, я наблюдаваше.

— Извършителят е знаел, че не съм в къщата тази сутрин — каза жената замислено, запазвайки гласа си тих, когато Ланс се наведе по-близо до нея. — Колко задници ме наблюдават? Чудя се как не се препъват един в друг. Няма начин убиецът да ме е следил, а след това да е свикал среща. Не е разполагал с време. Нуждаел се е от партньор.

— Без съмнение. Лиза каза, че Томи не е очаквал срещата — каза Ланс, преди да попита: — Приключи ли тук?

Хармъни въздъхна тихо.

— Не мога да открия нищо, Ланс. Който и да го е сторил, е бил дяволски внимателен до сега. Знае хитростите.

В този миг нещо проблесна в паметта й. Беше като коварен сърбеж между плешките. Осъзнаване, нещо познато, за което не бе сигурна.

Хармъни имаше перфектна памет, а тя сама по себе си беше оръжие. Не беше фотографска памет, но не забравяше подробности. До сега.

— Тогава да отидем в офиса и да напишем доклада. Дейвид предприе разследване и докато не постигнем нещо, ти си отстранена от патрулиране.

— Но Джонас…

— Майната му на Джонас — изръмжа Ланс, когато излязоха от къщата, ръката му се отпусна на кръста й, а високото му тяло сякаш надвисна над нея. — Аз ще се заема с него.

— Чух, че той си пада по бързия секс, не вярвам, че преживяването ще ти хареса. — Хармъни обърна ръка, провери ноктите си, след това тръгна след Ланс към Райдъра.

— Пада си по бързият секс? — повтори мъжът бавно. — Господи, определено нямах нужда от тази представа в главата си. — Той сякаш потръпна, когато тя отвори вратата на автомобила и скочи вътре.

Когато Хармъни понечи да затвори вратата, Ланс пристъпи между нея и седалката, наведе се и се взря в нея. Младата жена посрещна погледа му спокойно, чудейки се дали гнева, кипящ вътре в нея, се забелязва в очите й.

Може би не трябваше да се гневи. Ако той искаше да приеме Смъртта и Хармъни заедно, коя беше тя да се оплаква?

— Изпусни го, преди да влезем в офиса — нареди Ланс, гласът му прозвуча с онзи заповеднически тон, който сякаш пронизваше едновременно и мозъка, и вагината й.

— Да изпусна какво? — Хармъни го изгледа. — Не знам за какво говориш.

— За това, че си на ръба да се разсъскаш? — изсумтя той. — Не си прави труда да ме лъжеш, Хармъни.

— Защо, защото вятърът ще ти каже истината?

— О, скъпа, няма нужда проклетия вятър да ми го шепне. — Той доближи лицето си към нейното, гневът проблясваше в погледа му. — Мога да кажа кога ме лъжеш само като погледна лицето ти.

Хармъни стисна устни упорито. Начинът, по който бе реагирал тази сутрин, беше труден за вярване.

— Сега е най-подходящото време да започнеш да говориш — отсече Ланс. — Защото този поглед ме кара да се надървя и това ми вдъхва достатъчно решителност да предизвикам отговорите ти по друг начин.

Хармъни едва не простена при мисълта за удоволствието. За един кратък миг тялото й пламна, изгаряща възбуда започна да пулсира във вените й.

Молейки се Ланс да не вижда отклика й по лицето й, тя продължи да се взира мълчаливо в него. За щастие, бе способна да сдържа съскането си.

Все още не можеше да забрави, че той не й бе повярвал, когато бе отрекла, че е убила Мейсън. Беше видяла подозрението в очите му, беше го чула в отговора му. Без значение какво казваше сега, тогава не й беше повярвал.

За мен е достатъчно. Сякаш това не би било достатъчно доказателство за някой друг.

— Хармъни… — Ланс произнесе името й предупредително.

— Не е ли по-добре да тръгваме към офиса? — попита тя студено. — Както ти каза, Джонас ще пристигне скоро, а аз имам да пиша доклад.

По лицето му се изписа неудовлетворение, а ръката му стисна рамката на вратата. Един мускул на челюстта му потрепна, преди да отстъпи назад и да затръшне вратата, след което заобиколи Райдъра. Арогантен мъжкар. Тя не лъжеше — е, с изключение на Джонас може би. И Дейн понякога.

Хармъни сви устни. Добре де, лъжеше, ако целта й си заслужаваше. Но не и Ланс и не и за това. За първи път през живота си някой искаше да има нещо с нея, вместо да иска нещо от нея. Не можеше да предаде това, без значение какво си мислеше той.

По дяволите, правеше се на луда за нещо, за което не би трябвало дори да се тревожи. В края на краищата, той беше вързан за нея, нали така? Не можеше да се чифтоса с друга. Ако следваха модела в природата, лъвовете се чифтосваха веднъж.

Може би това не бе нещо, което трябваше да разбере. Брейдън щеше да знае, би могла да го попита.

— Хармъни, този израз на лицето ти…

— Някога ходил ли си на паркинг? — Беше започнала да изгаря от възбуда. Не от разгонване, а от много различна възбуда. По-естествена, непринудена. Не можеше да я отхвърли, дори да искаше. А проблема беше, че не искаше.

— Паркинг? — Изражението му беше малко объркано.

— Да. Да закараш една жена в пустинята, да паркираш и да го направиш в Райдъра?

Ланс изтри лицето си с ръка.

— Ядосана си ми, защото не съм те взел на паркинг? — попита той предпазливо.

— Не. Ядосана съм за нещо много по-важно. — Хармъни подмина въпроса му. — Любопитна съм за паркинга.

— Колко любопитна? — попита мъжът, като се отклони от главния път.

— Е, аз никога не съм ходила. — Обърна се към него, кръстоса крака, протегна ръка между седалките и я отпусна на тила му. Ноктите й се плъзнаха по твърдата загрубяла кожа. Ланс потръпна.

Хармъни облиза устни при отклика му.

— Някой ден — въздъхна той, — кълна се, ще те напляскам.

Пръстите й се плъзнаха по долния край на дългата му коса.

— Ще ми хареса ли?

— Защо си ми ядосана, Хармъни? — Ланс я погледна, нежността в очите му, руменината от възбудата по лицето му, я разколебаха. — Не си любопитна за паркинга или пляскането. Все още. Наранена си. Как те нараних?

Мисълта, че той толкова лесно бе прозрял опита й да го разсее със сексуалността му, накара гърдите й да се стегнат от емоция.

— Ти не ми вярваш — прошепна тя, дишайки дълбоко, докато се опитваше да потисне болката. — Имах нужда да ми повярваш.

— Хармъни…

— Шериф Джейкъбс, имаме ситуация тук. — Гласът на Лени по радиоприемника прекъсна думите му. — Г-н Уайът се приземи току-що заедно с трима от неговите хора и настоява да се срещне със заместник Ланкастър, а Алонзо е събрал цяла тълпа пред входа. По-добре елате тук бързо.

Ланс присви устни гневно и натисна копчето за връзка на волана.

— На път сме. Ще спрем отзад и ще използваме входа там. Придружи момчетата от Отдела до офиса ми и провери дали групата на Алонзо имат разрешително за протест. Ако нямат, ги арестувай.

— Да ги арестувам? — Лени прозвуча така, сякаш се съмняваше, че е чул правилно.

— Арестувай ги до един — изрева Ланс. — Ще се оправя с тях, когато дойда. Край.

— Нека забавлението започне — промърмори Хармъни и се обърна отново напред, когато Ланс я стрелна с мрачен поглед.

— Мамка му! — изруга той под носа си. — Знаех си, че не трябва да вдигам телефона тази сутрин.