Да обичаш Порода

Двадесет и трета глава

Хармъни бе живяла в тези планини с месеци през последните десет години. Беше правила лагер тук, беше ги използвала за база и бе научила всяко кътче, което криеше тази земя.

Познаваше всяко дърво, всеки вековен камък и всеки обитател на тези гори.

Совите, които ги наблюдаваха, не изкрещяха любопитно, щом минаха покрай тях; опосумите, които ги наблюдаваха под скалните блокове, не издадоха предупредителни шумове; миещите мечки, търсещи храна под падналото дърво, не ги забелязаха.

Ланс споделяше миризмата й и по тази причина той бе приет тук, тъй като Хармъни бе една от тях — нито хищник, нито плячка — просто част от земята, на която те бяха родени, уханието на планината бе станало част от съществото й.

Тя не чу нищо необичайно, докато приближаваха към бърлогата на пумата, не долови необичаен аромат, и все пак косъмчетата на тила й настръхнаха.

— Чувстваш ли го? — Тя се постара гласът й да бъде чут единствено от мъжа, коленичил до нея.

— В безопасност си. — Увереността в гласа му не успя да прогони страховете й.

Тя щеше да извърви много повече километри, ако той не я побутваше постоянно. Ланс бе непоклатим, доминантността, която само бе зърнала, докато бяха в Броукен Бът, сега се проявяваше в пълната си сила. Това би трябвало да потисне собствената й независимост, собствената й сила, но вместо това ги подсилваше. Само ако можеше да се отърве от това напрежение в тила си. Първичното осъзнаване, че нещо се случва, че нещо не е напълно наред в цялата тази рискована ситуация. Освен това не можеше да се отърси от чувството, че Ланс крие нещо от нея. Мъжът, който, докато бяха в Броукен Бът, я бе уверил, че това е нейният свят и че ще я следва, бе решил да промени правилата.

Не че по някакъв начин, не я следваше. Правеше го. Поне отчасти. Той прикриваше гърба й, позволявайки й да ги води навътре в гората, въпреки че инстинктите й крещяха да се обърне и да се махне от там.

Оглеждайки отново района, тя не успя да засече никакви форми на живот, освен тези в природата. Поемайки си дълбоко въздух, тя се изправи, напрягайки се, докато вървеше по каменните блокове обграждащи планината и криещи малката пещера, където бе скрила кутията с информацията и файловете.

Нощта бе оцветена в механичнозелено, червено и виолетово, от очилата за нощно виждане, които бяха сложили преди да влязат сред дивата природа. Нощите никога не бяха спокойни. Притаен в сенките, един вълк наблюдаваше преминаването й, а кехлибарените му очи се присвиха подозрително, въпреки че им позволи да преминат покрай него.

Хармъни бе наясно, че Ланс е плътно зад нея, а автоматичната пушка, която носеше, бе заредена и готова за употреба. Когато тръгнаха пеша, той бе свалил предпазителя, вероятно надявайки се, че тя няма да чуе тихото плъзване на метал върху метал. Но тя го чу.

Той не бе толкова уверен, колкото се опитваше да я убеди. Ланс можеше да почувства вибриращата опасност и тя бе сигурна, че лекият бриз, който преминаваше около тях, му носи много повече информация от тази, което бе споделил с нея.

Половин час по-късно стигнаха до неравно парче земя и заобикаляйки тичащите около тях мишки, те тръгнаха към разпръснатите камъни и разлистени храсти, които криеха входа на пещерата.

Тя повдигна ръка, давайки знак, че смята да спре, преди да влезе в малката пещера. Поглеждайки нагоре, тя огледа дърветата, планинските растения, трепетликите и белият смърч, който растеше наоколо.

— Свършвай с това, Хармъни. — Гласът на Ланс бе тих и твърд. — Ще те прикривам от тук.

Тя прехапа несигурно устни.

— Сигурен ли си?

— Вятърът е сигурен, скъпа. — Той издиша бавно зад нея. — Това е твоето място. Отивай.

Отивай. Последната дума бе команда, която я принуди да действа. Навеждайки се, тя премина през периметъра, а раменете й се стегнаха напрегнато, докато се промъкваше в сенките. Не че сенките щяха да й помогнат особено, ако ги наблюдаваше някой Койот. Дори и хората можеха да имат уред за нощно виждане като нейният. Нощта вече не бе толкова безопасна, както бе преди, за съществата в гората.

Навеждайки се още по-ниско, тя влезе бавно в пещерата, мъркайки тихо, щом чу предупредителното съскане на майката пума. Хармъни влезе в пещерата, докато лъвицата се оттегли назад в сенките. Двете малки заоглеждаха Хармъни с интерес, докато кехлибарените очи на майка им се присвиха, докато вдишваше внимателно аромата на Хармъни.

Тогава от гърлото на пумата се изтръгна приветствено дрезгаво ръмжене. Миризмата на Хармъни бе част от тази пещера, а пантерата бе същата, която обитаваше това скривалище през последните пет години. Тя бе отглеждала малките си тук, бе ловувала.

— Да, с теб сме стари приятелки, нали? — промърмори Хармъни, думите почти се изгубиха под лекото мъркане, което издаваше, за да общува с пумата. — Дойдох да взема това, което е моя. Нищо повече.

Заставайки на колене, за да не плаши голямата котка, Хармъни посегна към процепа в стената на пещерата, който бе скрит в дълбоките сенки. Кутия все още бе там, студена на допир и покрита с прах от годините, през която е седяла скрита.

Изваждайки я, тя се подготви да се обърне, само за да се озове пред две игриви котета, малките им лапички посягаха към ухото й, докато от гърдите им се откъсваха котешки звуци.

Майката се изправи на крака, но остана да ги наблюдава от безопасно разстояние. Внимателно Хармъни посегна и погали мъжкото коте по коремчето, когато то захапа ръкавицата на китката й.

Усмивка изкриви устните й, когато сестричката му изръмжа и бутна братчето си, завиждайки му. Докато котетата се занимаваха едно с друго, Хармъни започна бавно да се оттегля назад. Погледа й се насочи към майката лъвица, когато тя вдигна глава и присви очи към входа на пещерата.

— Знам — прошепна болезнено Хармъни. — Те ме чакат отвън, нали?

Сълзи изпълниха очите й и тя притисна свободната си ръка, защитнически към корема си, а пантерата насочи погледа си към нея.

— Остани тук. Без значение какво ще стане — прошепна тя. — Пази бебетата си. Заради мен.

Тя скочи на крака, щом чу първите изстрели, главата й се обърна към входа, а страхът сграбчи сърцето й в силната си хватка. Ланс бе навън и сам.

Обръщайки се, Хармъни изтича към входа. Оръжието й напусна кобура си, в мига, в който тя преметна кожения ремък на кутията през рамото си, подсигурявайки я на гърба си, за да освободи ръцете си.

— Ланс. — Тя се изтърколи от пещерата, вдигайки облаци прах, докато се приютяваше зад една скала.

Копелетата се бяха приближили към тях, движейки се срещу вятъра, което обясняваше защо не ги бе подушила, а само бе усетила присъствието им. Господи, трябваше да последва собствените си инстинкти, вместо да слуша Ланс.

— Стой долу. Те са на дванадесет часа и на три часа — проехтя гласът му от слушалката, която бе оставила да виси до ухото й. — Има поне дузина, които стрелят по нас.

Той се движеше. Вече не бе зад нея, а пред нея. Промъквайки се между камъните и падналите дървета, Хармъни стреляше по посока на светлините, на оръжията, които индикираха къде се намират нападателите им.

Можеше да са повече от половин дузина. Стреляйки, тя огласи нощта. Знаеше, че най-добрият им шанс е да слязат от планината и да се махнат от това място. Да останат и да се бият, нямаше да ги доведе до никъде. Превъзхождаха ги числено и вероятно имаха повече оръжия от тях.

Тя чу разярен болезнен вик и устните й се свиха доволно, карайки я да погледне назад към проблясъците от автоматичните оръжия вдясно на нея. Нощта избухна от насилието ехтящо около нея.

— Трябва да слезем от планината — извика тя в свръзката си. — Тук не е подходящо място да се скрием. В града ще намерим повече места и шанса да ни заловят ще е по-малък.

— Махай се от тук — заповяда й Ланс. — Аз съм след теб.

В този миг тя го чу в гласа му, помириса го във въздуха. Той я лъжеше. Той не бе просто уклончив, което щеше да е по-трудно за засичане. Той нямаше намерение да я последва.

— Какво си направил? — изпищя тя в свръзката, а кръвта във вените й се вледени от ужас. — Тръгвай, ще те прикривам на шест часа. Не се ебавай с мен, Ланс.

Тя чу проклятията му.

— Хармъни. Тръгвай. — В гласът му ясно се долавяше твърдата заповед. Както и съжалението му. Той нямаше да излезе жив от тази гора.

Хармъни почувства как ужаса обхваща тялото й, отслабва я, карайки я почти да се срине на колене заради нуждата да изкрещи. Бяха обградени, стреляха по тях с автоматични оръжия и тя знаеше, че с всяка изминала секунда шансовете им да се измъкнат намаляват.

Присвивайки очи, тя погледна към светлината от автоматичните оръжия и гледайки през очилата си за нощно виждане, тя стреля, удряйки този, който не бе достатъчно бърз да се отмести, само за да бъде заменен от друг нападател. Трябваше да знае, че това е капан. По дяволите, не биваше да обръща гръб на инстинктите си.

— Няма да тръгна без теб, Ланс. Идвай. Махаме се от тук още сега.

— Казах да тръгваш. — Гласът му бе твърд и заповеднически. Тя почти можеше да почувства силата и топлината му. Нямаше да може да живее, ако не ги почувства отново.

— Нямаме много време. — Тя можеше да чуе сълзите в гласа си, накъсаната молба, която никога не бе изричала. — Домъкни си задника тук. Ще те прикривам…

— Обичам те, Хармъни.

— Не! Проклето копеле, не ми го причинявай.

Хармъни се почувства така, сякаш се движи на бавни обороти. Бяха ги обградили прекалено много и се приближаваха, въпреки че ги обстрелваха и въпреки враговете, които изстрелите й покосяваха. Ако не тръгнеха, и то веднага, и двамата щяха да умрат.

Ланс също стреляше по нападателите им, но стоеше на едно място, пазейки пътят им за бягство отворен.

— Ланс, и двамата можем да се измъкнем — изкрещя тя по свръзката. — Няма да тръгна сама.

— Върви. Веднага. — Гласът му бе свиреп, заповеднически. — Отиди в Ийст Парт. Дейн ще те намери…

— Не. — Беше принудена да се оттегли назад, търсейки място, където да се прикрие, преди отново да започне да стреля.

Ланс бе прекалено далеч от нея. Трябваше да се добере до него. Господ й бе свидетел, щеше да го направи. Той не можеше да я остави сама. Не и сега. Сега не можеше да бъде сама.

Ледена тръпка премина през тялото й, докато скъсяваше дистанцията помежду им. Сега нападателите им бяха по-малко.

Имаше миниатюрен шанс, ако са двамата заедно, да успеят.

Нямаше да е лесно. Между тях имаше повече от седемдесет метра, а по пътят имаше малко места да се прикрие, но достатъчно. Вероятно щяха да бъдат достатъчно.

— Тръгвай, скъпа. Махай се от тук. — Гласът на Ланс бе спокоен и търпелив. — Аз ще ги държа далеч от теб.

— Приготви се, идвам при теб…

— Не!

— Проклет да си. Или ще живеем заедно или заедно ще умрем. Сам избери.

Ланс вдиша дълбоко. Знаеше, че ще стане така. Знаеше го. Бе чул собствената си смърт, понесена от вятъра, бе чул, че това е цената, която трябва да плати и бе готов да го стори. Хармъни щеше да му липсва. Дори в смъртта, тя щеше да му липсва.

Той повдигна глава и очите му се присвиха зад очилата за нощно виждане, докато чакаше това, което знаеше, че се задава. Докато пътуваха към Колорадо, не се зачуди за това, което следваше. Нищо на този свят не идваше без цена. Животът и щастието на жена му и детето му си струваха той да жертва собствения си живот.

Прикривайки Хармъни, той се измъкна от защитата на скалния блок, зад който бе застанал, ставайки открита мишена за врага. Цената на свободата й бе неговата кръв. Тя щеше да бъде в безопасност.

Ветровете му бяха дали това обещание и кръвта му щеше да бъде пролята.

Безценният й Дейн щеше да я скрие, нея и детето, което двамата с Ланс бяха създали. Те щяха да бъдат защитени и само това имаше значение. Той може и да не разбираше цената, която ветровете поискаха за свободата й, за живота й, но нямаше да им я откаже.

Ланс можеше да чуе вятъра, извиващ се през планината, изисквайки кръвта му по начин, който не можеше да игнорира. И в този миг разбра защо. Докато Хармъни приближаваше, за да го спаси, висок русокос мъж излезе от сенките, а лицето му бе изкривено в маниакална усмивка. Копелето излезе от скривалището си, насочи оръжието си към нея и лицето му се изкриви от ярост, когато започна да стреля.

Ланс се хвърли пред Хармъни, знаейки, че в мига, в който куршума напусне пълнителя, ще се забие в нечие тяло. По-добре да е в неговите гърди, вместо в нейните. По-добре в неговото сърце, вместо в това, което никога не бе познало свободата, което никога не бе познало любовта. Ветровете бяха дали обещание в замяна на жертвата му. Смехът на детето му, свободата на жена му. Те щяха да оцелеят.

Хармъни усети удара на тялото на Ланс срещу своето, когато паднаха на земята. Знаеше. Погледа й се насочи към гърдите му и във въздуха отекна рева й. Вбесен женски писък, който се смеси с рева на пумата.

— Копеле! — Тя вдигна пистолета, пръста й натисна спусъка и куршума полетя към целта си. — Ти болно, извратено копеле!

Тя видя как очите му се разшириха шокирано, сякаш той бе вярвал, че не може да умре. Сякаш имаше правото да живее, за да унищожи това, което й принадлежеше.

Хармъни го познаваше. Той бе едно от онези фанатични копелета, които се бяха присъединили към Алонзо. Алонзо също щеше да плати за това. Господ да й е на помощ, ако Ланс умреше, те всички щяха да платят.

Тя хвърли пистолета, заставайки на колене, преди да метне настрани и кутията с информацията, която бе важно да спаси. Хармъни нямаше идея къде падна и не я бе грижа.

Ръцете й зашариха по гърдите на Ланс, вече не я бе грижа кой стреля по нея. Нямаше значение. Смъртта бе за предпочитане пред ужаса и агонията, които в момента разкъсваха ума й.

Никоя болка не можеше да бъде и на половина толкова силна. Никакъв ужас не би могъл да се сравни с това да погледне в тъмните очи на Ланс, след като свали очилата за нощно виждане, и да види знанието, стаено в дълбините им.

— Не… — Викът й се сля с далечния вой на вятъра, звуците експлодираха около нея, а в ушите й отекна силно бръмчене.

Нищо от това не бе от значение.

— Шшш… — Лицето на Ланс се изкриви от болка, когато тя опита да спре кървенето от гърдите му. Можеше да го почувства по пръстите си, копринен и горещ, животът се оттичаше от него, изливайки се върху ръцете й.

— Не. Не. Не. О, боже! Не ме оставяй. Не ме оставяй. — Тя плачеше. Хармъни чувстваше как сълзи се стичат по лицето й, докато гледаше как отстрани на едното му око бавно потече една сълза.

— Така трябва — прошепна той дрезгаво. — Знаех, че така трябва да стане.

Около тях отекнаха викове. Стрелба. Чу се звук на мотор. Тя не знаеше какво се случва, но не я бе грижа.

— Не ме оставяй. — Тя се задушаваше само от мисълта да живее без него. Да бъде сама. — Моля те, Господи. Ланс. Моля те.

Лицето му се изкриви от болка, а в стомаха й се настани ледена буца, когато осъзна, че всичко това е по нейна вина.

Все пак тя го бе убила.

— Ще те последвам — изплака тя. — Точно както се заклех, ще те последвам.

— Не… живей свободна… — Изражението му отново се сгърчи от болка.

— Ще те последвам — изпищя тя. — Ти ме накара да ме е грижа. Ти ме накара да чувствам, проклет да си. Няма да живея без теб. Не мога да живея без теб.

Тя се премести да докосне лицето му, в мига, в който две силни ръце сграбчиха раменете й, и я издърпаха от него.

Вбесена, подивяла, тя започна да се бори, виждайки че сенките се приближават към тях. Смъртта го взимаше, отскубвайки я от него, за да може да изтръгне душата от тялото му. Нейната цена. Това бе цената за невинните животи, които бе отнела като дете. Сега трябваше да плати.

— Вземи мен — изпищя тя, борейки се с ръцете, които я държаха, борейки се да сдържи плача си. — Вземи мен. Убий ме. Не го взимай. Моля те… моля те…

Тя едва усети плесницата по лицето си, но много добре разпозна гласа, който изкрещя в ухото й.

— Хармъни, мамка му, остави ни да му помогнем.

Джонас!

Сенките изчезнаха и изведнъж светлината от хеликоптера освети измъченото му изражение.

— Готов е. Да излитаме.

Тя се завъртя, за да погледне назад. Рул, Мерк и Лоу, стояха защитнически около Елиана и двете породи, които вдигнаха носилката, на която бе положен Ланс.

Тя се отскубна от хватката на Джонас.

— Мърдай! — Той я сграбчи отново за ръката и я задърпа към хеликоптера. — Още от тези копелета се изкачват по планината, за да се доберат до теб.

Тя се дръпна, поглеждайки назад, докато останалите бързаха напред. Някакво шесто чувство я накара да погледне натам. Дейн излезе от сенките, лицето му бе покрито с кал и мръсотия, а изражението му бе гневно. Загрижено.

Ланс щеше да й бъде отнет заради това. Заради миналото, което не искаше да умре, и заради бъдещето, което никога не е било предназначено за нея. Защото тя бе слаба, защото я бе грижа повече за останалите, отколкото я бе грижа за него. Тя гледаше как Дейн се оттегля отново в сенките, миг преди да се наведе и да вдигне кутията, която тя бе захвърлила настрани.

Вървейки с Джонас, тя обърна гръб на Дейн, оставяйки последната връзка с миналото й да се скъса. Джонас искаше Дейн и знаеше, че мъжът е там. Но бе избрал да спаси Ланс. Сега Ланс бе най-важен.

— Давай. Давай. — Джонас почти я хвърли в хеликоптера, докато тя се препъваше и крещеше, опитвайки се да се добере до Ланс.

— Дръж го, Хармъни — извика Елиана, грабвайки ръцете й и поставяйки ги на главата му, докато я гледаше в очите. — Не го пускай. Говори му. Лошо е. Много лошо. Бори се за него, Хармъни.

Очите му бяха отворени, но замъглени, шокирани. Тя държеше главата му и плачеше, шепнейки му единствените думи, които знаеше, че имат най-голямо значение.

— Обичам те. Моля те, Ланс, не ме оставяй. Не искаш да те последвам, наистина не го искаш. Моля те, моля те, не ме оставяй.

Той трябваше да живее. Трябваше да живее заради нея, заради детето им, защото Хармъни знаеше, че без него за нея нямаше живот, нямаше любов, нямаше свобода.