Да обичаш Порода

Трета глава

Ланс беше разсеян. На следващата сутрин крачеше из кабинета си, намръщен, тялото му гореше, пенисът му пулсираше в дънките му, а ухапването на рамото му пламтеше от нужда.

Мамка му. Проклета Порода. Бе разбрал каква е Хармъни в мига, в който онези малки, остри зъби пронизаха рамото му. Беше видял белега на рамото на братовчедка си Мегън преди година. Поставен там от половинката й, Брейдън Арнес.

— Не мога да открия никой, който отговаря на описанието ти в базата данни, Ланс — изръмжа Брейдън раздразнено.

— Виж сега, по дяволите, знам, че тя е Порода — озъби се Ланс. — Трябва да е там.

— Ланс, претърсвам проклетите файлове от един час насам. Тя не е тук. За какво, по дяволите, е всичко това?

Ланс пое дълбоко дъх.

— Кучката ме ухапа миналата нощ, Брейдън — изръмжа най-сетне. — Забърсах я в бара и я заведох у дома.

— Правил си секс с нея и тя те е ухапала? — Гласът на Брейдън беше мек и предпазлив. — Как каза, че й е името?

— Хармъни. Не спомена фамилно име. Червеникавокафява коса, светлозелени очи, метър и седемдесет.

— Татуировки или отличителни белези? — попита Брейдън.

Ланс се намръщи. Спомни си бегло една малка татуировка.

— На дясното рамо, не съм много сигурен, но мисля, че беше коса.

Тишина изпълни телефонната линия, а въздухът около него прошумоля предупредително.

— Сигурен ли си за това? Коса?

— Червена коса, не повече от три сантиметра голяма. Видях я точно преди да облече потника си. Но веднага забравих за нея, когато тя се обърна с шибан пистолет в ръка.

Тя бе насочила пистолет към него. Малък, късоцевен, но мощен военен Барета. А тези бебчета бяха наистина мощни, въпреки размера си.

— Проклятие. Това е лошо. — Гласът на Брейдън внезапно стана по-дълбок, животинското ръмжене, наследство от вида му, се проявяваше само по време на гняв или стрес.

— Частта, че е Порода, или частта с косата? — попита Ланс. — Трябва да бъдеш малко по-ясен, Брейдън. Умът ми не работи с нормалната си скорост.

И той знаеше защо. Знаеше и това го гневеше. Бог да й е на помощ, ако я пипне отново. Първото нещо, което щеше да направи, беше да напляска хубавото й задниче, задето бе избягала. Второто, което щеше да направи, беше да я чука, докато не й останат сили да избяга отново.

— Според моите файлове, Породата с тази татуировка е гаднярка, с която не би искал да се забъркваш. Ние я наричаме с името, дадено й в лабораториите, защото тя не си е избирала друго, доколкото знаем. Името й е Смърт, Ланс. Издирвана е не само от Отдела по делата на Породите, но и от няколко правителствени агенции за разпит във връзка с убийствата на лица, заподозрени като насилници на деца, както и предполагаеми учени от Съвета. Ако Смъртта се е чифтосала с теб, брат’чед, ти си прецакан.

Жената в ръцете му не беше убиец.

— Трябва да има грешка.

— Няма грешка — опроверга го Брейдън. — Никоя друга Порода не би посмяла да носи тази татуировка. Смъртта е властна кучка. Тя е убиец от клас А с добавена оценка за майсторството й с ножовете. Смъртта не изпитва чувства, Ланс. И не разбирам как, по дяволите, може да си чифтосан с нея.

Защото във всеки случай на чифтосване, настъпил в обществото на Породите, беше замесена емоция. Доколкото им бе известно, не съществуваше чифтосване, което да е само физическо, винаги бе и психологическо и емоционално. Ланс знаеше това от малкото обяснения, които Мегън му бе дала по отношение на връзката си с Брейдън.

— Тогава има грешка — каза Ланс със стържещ глас. — Има ли описание на тази Смърт?

— О, да — въздъхна другият мъж. — Описанието на косата й ме обърква. Косата й е с цвета на гривата на истински лъв, а не само подобен. Цвета на очите й е светлозелен. Ръст метър и седемдесет, двадесет и пет годишна. Избягала е от лабораториите на петнадесет, след като е убила всички учени там. Включително и собствената си майка.

Въздухът започна да вие в ухото на Ланс.

— Тук е отбелязано, че май наскоро е била забелязана в щатите, но не е актуализирано.

— Дай ми досието й. Искам пълното й досие, и виж какво друго можеш да разбереш. Взимам си почивен ден и сам ще я потърся.

— Уау, задръж, човече — протестира яростно Брейдън. — Не чу ли какво казах току-що? Тази жена е един от най-смъртоносните убийци в нашите редици. Тя преследва Койоти за забавление, Ланс. И ги убива. Ще те извади от строя ако дори помисли, че ще се доближиш до нея.

— Според вас, разгонването действа в двете посоки, нали така? — напомни му Ланс.

— Доколкото знам. Според всички доклади на Отдела, в които са описани чифтосаните двойки, винаги е двупосочна улица.

— Тогава най-вероятно тя не е в по-добра форма от мен — посочи Ланс.

Брейдън въздъхна.

— Ако разгонването е двустранно, вероятно тя е в по-лошо състояние — изръмжа той. — Ако, Ланс. Това е само предположение, по дяволите. От това, което виждам в базата данни тук, тази жена няма душа. Може да преплуваш ада сам.

— Не е трудно. — Шерифът прокара пръсти през косата си и направи гримаса при спомена за лицето и очите й преди да си тръгне. — Засяга също и нея, Брейдън. Залагам живота си за това.

— И точно това залагаш. — Породата въздъхна тежко. — Дай ми един час. Чакай ме там и аз ще изляза с теб. Нуждаеш се от подкрепление за това, Ланс, а и не искам Мегън близо до нея. Тя все още не се е възстановила от търсенето й.

— Какво търсене? — Ланс стисна зъби при тази информация.

— След като напуснахме Убежището миналата година, първата ни мисия бе да намерим Смъртта. Смятахме, че сме се доближили до нея, и тогава тя просто изчезна.

— Къде е Мегън? — Тя щеше да му каже. Нямаше да скрие информация, която знае, че ще му е нужна.

— Мегън отлетя обратно в Убежището тази сутрин, за да заведе едно от новите момичета, които тренираме тук, в ранчото. Няма да се върне до сутринта.

Не беше ли това идеално подбран момент?

Ланс се загледа в парка, видя как бриза поклаща дърветата и чу тихия психически стон, прошумолял около него, предупреждение и молба.

— Тръгвам след час — каза най-сетне и въздъхна тежко. — Ела тук, ако ще идваш с мен. Нямам на разположение цял ден.

Защото ако нямаше Хармъни отново под себе си, той щеше да експлодира от страстта, бушуваща в тялото му.

— Ще събера всичко веднага. Ще се видим след един час. — Връзката прекъсна и Ланс дръпна телефона от ухото си и го хвърли на бюрото.

Точно това му трябваше, по дяволите, намръщи се той. Х.Р. Алонзо, един от най-злобните противници на Породите, вече протестиращи пред кметството срещу тренирането на Породите в ранчото на Мегън, а членовете на сектата Чиста раса се стичаха там. Журналистите се бяха настанили в хотелите и ситуацията бързо ескалираше от просто главоболие до истински проблем.

Ланс със сигурност не се нуждаеше от това допълнително усложнение. И в мига, в който Хармъни попаднеше отново в ръцете му, той възнамеряваше да изрази недоволството си. По най-различни начини. И всички те гарантираха, че ще я накара да свърши.

Хармъни едва се бе приготвила, когато Джонас и адвоката на Породите пристигнаха в хотелската й стая късно тази сутрин. Не беше спала и гримът не прикриваше резултатите от безсънието много добре. И я болеше. Една физическа, жадуваща болка от възбудата, нарастваща вътре в нея.

От кога липсата на секс предизвикваше наистина болка?

Облечена в черната униформа от мек памук на Силите на Породите, тя намести удобния колан на кръста си и се увери, че пистолета й е на сигурно място в кобура. Ножът бе пристегнат на другото й бедро, а на десния й глезен бе затъкнат втори. Дрехите обаче, я подлудяваха.

Потриването на плата по кожата й беше дразнещо, и тя се запита дали ще го понесе. И беше възбудена. Чувстваше се така, сякаш изгаря жива отвътре навън.

Утробата й пулсираше от желание, вагината й бе толкова влажна, че тя се бе отказала от опитите си да възпре хлъзгавите сокове, които я държаха готова за проникване и само благодареше на Бога, че не се просмукват през дрехите й.

Когато отвори вратата на Джонас, Хармъни отбягна погледа му, пристъпи в коридора и затръшна вратата зад себе си. До Джонас, Дж. Р. „Джес“ Уордън, адвокатът на Отдела по делата на Породите, я погледна в очите с лека изненада.

— Да приключваме с това — каза остро тя, като тръгна надолу по коридора. — Уведоми ли твоя шериф вече с кого е натоварен?

— Добре ли спа миналата нощ, Хармъни? — Гласът на Джонас бе подигравателен, когато най-сетне тръгна след нея. Ноздрите му пламнаха, когато очите й се присвиха към него.

Копеле. Той знаеше. Каквото и да не бе наред с нея, той можеше да го подуши.

— Спах добре, Джонас — измърка тя заплашително, погледна към Джес, и след това отново към него. — А ти?

Устните му се извиха, въпреки че самодоволната увереност остана на лицето му.

— Аз спах доста добре. — Джонас се придвижи бавно пред нея. — Изглеждаш развълнувана тази сутрин. Нещо не е наред ли?

Хармъни се изкуши да изръмжи, но потисна това желание.

— Просто обикновената ти психоза — отвърна жената презрително, повтаряйки психологическия профил, който Джонас бе поръчал преди тя да тръгне за Броукен Бът.

Сякаш склонността й към проливане на кръв имаше нещо общо с генетиката й. Животите, които бе отнела след бягството от лабораториите, изобщо не тежаха на съвестта й. Чудовищата, които бе отстранила, бяха заболяване. Светът бе по-добър без тях.

Не че животите, които бе отнела преди бягството, преследваха сънищата й. Бяха онези, които я оставяха задъхана, мълвяща молби, докато се мъчеше да избяга от ужасите, които я спохождаха. Хармъни не беше още жива, защото обичаше живота. Нито беше тук за отмъщение. Живееше, защото знаеше за ада, който я очаква след смъртта й.

Хармъни влезе в асансьора след Джонас и се обърна с лице към вратата, пренебрегвайки погледа, който й хвърли брат й. Наричаха го Джонас Уайът. А тя го наричаше Алфа едно. Водачът на малката група от Лъвски Породи във френските лаборатории, в които бяха създадени.

Въпреки че той бе по-млад от неколцината други Породи там, неговата сила и вродено надмощие му бяха осигурили постоянно израстване в редиците. Той бе създаден като потомък от няколко специално подбрани женски, като последен опит да се види дали биха могли да създадат войника, който търсят чрез други средства. Вместо това, Джонас се бе отличил в области, които главният учен, мадам Ла Рю, изобщо не бе очаквала.

Измамен, силен, съвършено логичен и хладнокръвен, Джонас бе поел контрола над другите мъже от момента, в който достигна зрялост. Манипулираше ги, маневрираше помежду им и винаги успяваше да изкара най-доброто от тях.

Хармъни се вторачи в тавана търпеливо.

— Шериф Джейкъбс ще бъде твоя пример — информира я Джонас, когато вратите се отвориха и те пристъпиха във фоайето, адвокатът вървеше след тях. — Ще живееш в неговата къща, под негово ръководство, докато си тук. Той ще докладва на Отдела веднъж в седмицата за напредъка ти. Той е доста отговорна личност. Сигурен съм, че няма да се наложи да се притесняваш за него.

Хармъни задържа темпото си на ходене, като вървеше заедно с него, опитвайки се да запази мнението си относно неговите заповеди.

Нямаше представа каква игра играе Джонас, или как се надява да постигне целите си, вкарвайки я в този малък туристически капан, но бе сигурна, че ще разбере. Знаеше едно нещо: тя нямаше да издаде единственото, което подозираше, че иска той — информацията, която криеше за първия Лъв, първата създадена и все още жива Порода. Информация, която тя бе откраднала, когато бе избягала от лабораториите.

— Слушаш ли ме, Хармъни? — попита Джонас най-накрая, когато излязоха на слънчевия двор пред входа на хотела и той намести тъмните очила на очите си.

— Чух те, Джонас — усмихна се жената хладно, напомняйки си твърдо, че не може да го убие. Е, можеше. Щеше да бъде голяма битка, но технически, можеше да се уреди. Но бе почти сигурна, че да го направи в този момент, не бе в неин интерес.

Той се усмихна и кучешките му зъби проблеснаха застрашително. Изглежда тези дни драмата вървеше ръка за ръка с Породите. Хармъни си спомни времето, когато те държаха мненията си за себе си и просто убиваха. По-скоро тя така правеше. Заплахите просто бяха безполезни при нея.

— Мисля, че ще харесаш шериф Джейкъбс. — Джонас най-сетне кимна към сградата на съда и шерифския отдел от другата страна на малкия парк, който преминаваха. — Няколко от женските Породи го смятат за доста красив.

Хармъни едва потисна една тръпка и скимтенето, което напираше на устните й, докато вървеше в крачка с него. Ходенето беше мъчително. Болезнено. Подутите гънки на женствеността й се триеха по копринените й бикини, а набъбналата пъпка на клитора й настояваше за облекчение. Беше опитала да се самозадоволи. На свой риск. Но това само бе увеличило възбудата, вместо да я намали.

Докато прекосяваха парка, Хармъни се бореше да потисне нарастващата си възбуда. Джонас поддържаше равномерно темпо на ходене, а гласът му бе монотонен. Съветваше я как да действа и реагира като заместник на шерифа. Сякаш тя не знаеше нищо друго, освен как да убива.

— Пристигнахме. — Тримата стъпиха на пътеката, водеща към входа на шерифството. Сградата беше едноетажна, с високи с широки прозорци и очарованието на стария запад, който тя оцени.

Вратата се отвори и Джонас отстъпи настрани, оставяйки я тя да влезе първа. Хармъни му хвърли подозрителен поглед и получи една подигравателна усмивка в замяна.

— Право напред. — Той кимна към коридора от другата страна на рецепцията, като вдигна ръка към дежурния сержант. — Офисът му е в края на коридора.

Хармъни пое дълбоко дъх, молейки се за търпение. Сепна се и потрепери от близостта на Джонас, когато ръката му се насочи към гърба й.

— Добре ли си? — Той вдигна вежди, а сребристите му очи проблеснаха развеселено.

Не, не беше добре, помисли си тя, когато изведнъж усети наченки на страх в корема си. Нещо ужасно не бе наред. Усещането на ръката му, дори през дрехите, почти й причини гадене. Дори и сега, плътта й стана лепкава, а под кожата й се надигна студен огън.

— Да приключваме с това. — По гръбнака й премина тръпка, когато тръгна надолу по коридора.

Джонас бе намислил нещо и тя го знаеше. Усещаше как стомаха й се стяга предупредително, чувството за опасност натежаваше на раменете й, докато приближаваха края на коридора.

Тогава уханието му я блъсна. Полунощ и ураган. Земният аромат, свеж и първичен, я привлече, напомняйки й насилствено за мъчителната нужда, нарастваща вътре в нея.

Стъпките й се забавиха.

— Продължавай да се движиш, Хармъни. — Гласът на Джонас бе заповеднически, нетърпящ никакъв отказ. Хармъни усети как всяко нервно окончание в тялото й се пробужда от осъзнаването.

Ланс.

— Как е неговото име? — прошепна тя. Приближаваха се неотклонно към вратата; осъзнаваше, че няма как да избяга. Да мине покрай Джонас би било невъзможно.

Хармъни спря на няколко стъпки от вратата, уханието на мъжа вътре разпали страстта й до невъобразими висини. Почти усещаше докосването му, въздуха около нея се сгъсти. Ръцете му — големи и загрубели, устните му — твърди и горещи.

— Ланс.

Отговорът я накара да затвори очи, истината разцъфна вътре в нея. Хармъни се обърна бавно и се взря в Джонас. Той посрещна погледа й хладнокръвно.

— Какво направи с мен? — прошепна тя, знаеше, бе сигурна, че Джонас разбира какво се случва с нея и защо.

Кръвните тестове, проби от слюнка, психологически профили — те са били направени с причина. Заради това. Знаеше го. Тя не би оцеляла в този свят последните десет години и със своята работа, ако не се бе научила кога да се доверява на собствените си инстинкти.

— Нека просто кажем, че се подсигурявам — отбеляза Джонас, протегна ръка покрай нея и почука на вратата настойчиво. — Можеш да ми благодариш по-късно.

Хармъни се обърна, когато вратата се отвори и уханието на чиста, силна, мъжка страст я заля. Усети как коленете й омекват и утробата й се стяга болезнено, когато се взря в изненаданите, после подозрителни среднощни сини очи.

Ланс откъсна поглед от Хармъни, за да погледне зад нея. Намръщването му се задълбочи, а гневът изкриви чертите на лицето му.

— Какво, по дяволите, правиш ти тук? — озъби се към Джонас, миг преди да улови ръката на Хармъни и да я издърпа в стаята.

По всяко друго време факта, че някой се опитва да затръшне вратата под носа на Джонас, щеше да е смешно. Хармъни можеше дори да изпита уважение към този опит, ако не бе на път да достигне оргазъм от усещането на ръката на Ланс, обвита около нейната.

Когато Джонас пристъпи в стаята, младата жена се отдръпна от Ланс само за да се обърне и да се изправи пред още един обезсърчаващ човек.

Брейдън Арнес. Съпруг на емпата Мегън Арнес. Те я бяха проследили до Франция миналата година и почти бяха успели да я заловят.

Хармъни отстъпи назад, ръката й се насочи към пистолета, висящ на бедрото й. Отдръпна се достатъчно далеч, за да може да държи под око и тримата мъже.

Това не беше хубаво.

— Ти! Не мърдай и махни ръката си от проклетия пистолет. — Ланс посочи с пръст към нея яростно, суровата властност в гласът му накара очите й да се разширят. — А ти можеш да се разкараш от офиса ми. — Обърна се рязко, когато Джонас затвори вратата зад себе си. — Ти и твоя адвокат-мошеник. Преживях достатъчно от игричките ти миналата година, Джонас.

Джес Уордън се усмихна отчасти развеселено, отчасти със съжаление, сякаш думите му бяха по-скоро комплимент, отколкото обида. Но погледа й не се отдели от Ланс. Светлосивите й очи проблеснаха от интерес и страст. По дяволите, Хармъни можеше да подуши желанието на другата жена и това я разгневи.

— Ако си тръгна, Хармъни идва с мен. — Джонас сви рамене леко, пъхна ръце в джобовете на панталона си и се залюля на пети.

Ръката на Хармъни стисна дръжката на пистолета. Познаваше този тон, знаеше също и колко опасен може да бъде Джонас, когато го използва.

Боже, той бе такъв манипулатор. Дори Хармъни разбра, че емоциите и страстта, изгарящи Ланс, са опасна комбинация точно в този момент. Каквото и да се случваше, то изпращаше толкова много тестостерон в тялото му, че тя можеше да го подуши — тъмен, мъжествен, силно възпламеним аромат.

— Назад, Джонас — изръмжа Хармъни, косъмчетата на тила й настръхнаха, когато погледът му се насочи отново към нея.

Младата жена можеше да чуе тихото, гневно ръмжене, надигащо се в гърлото й. Нямаше представа какво го причинява или от къде идва. Всичко, което знаеше, бе, че въпреки заплахата, която Джонас насочваше към нея лично, тя няма да му позволи да се изправи срещу Ланс.

Беше наясно с внимателната, предпазлива поза на Брейдън, който я наблюдаваше, но задържа очите си върху Джонас. Другата Порода можеше да се опита да я спре, но не и преди тя да нанесе известни вреди. Достатъчно вреди може би, за да отклони вниманието му от Ланс.

— Наистина ли искаш да се върнеш обратно в Убежището, Хармъни? — попита тогава Джес хладно, докато местеше погледа си между нея и Джонас.

Хармъни се вторачи в Джонас със студена враждебност, игнорирайки изразителния тон на другата жена.

— Той няма да ме върне — поклати глава твърдо. — Не и сега. Не е изиграл тази малка тренировка за нищо.

Джонас се изсмя, изражението му бе отчасти одобрително, отчасти хитро, когато се обърна отново към Ланс.

— Тя се учи добре, въпреки времето, прекарано в убиване на дребни престъпници след лабораториите. Жалко, че не се придържа само към изтребването на войници на Съвета и Койотите, изпратени след нея. Може и да успее да ме накара да не тръгна след нея.

Да. Точно така. Хармъни наистина вярваше в това.

Ланс не продума, но младата жена имаше чувството, че той е по-опасен сега. Можеше да го усети, като зловещ шепот във въздуха около нея.

Тогава се намеси Брейдън.

— Джонас, прекрачваш границите отново. Предполагам, че това е Смъртта. — Той кимна към Хармъни. — Ланс е доста сигурен за татуировката, която тя има на рамото си и няма съмнение, че е малката котка, която го е ухапала.

Джонас погледна към нея и вдигна вежди подигравателно.

— Трябваше да се досетя, че няма да следва заповедите и да отиде право в хотелската си стая, докато аз пристигна. — Вдигна рамене небрежно и погледна към Ланс.

В този момент Джес пристъпи напред.

— Разполагаме с документите, изпратени по факса миналата нощ. Вашите началници в Санта Фе одобряват представителството на Силите на Породите във вашия отдел. Както знаете…

— Тя остава с мен. Ще погледна документите по-късно. Сега се разкарайте от офиса ми.

Хармъни се стегна от ниската примитивна вибрация в гласа на Ланс.

Усмивката на Джонас беше едно предизвикателство. Джес погледна към Ланс изненадано.

— Може би трябва да я взема с мен.

— Ланс, спри! — Преди Ланс да се раздвижи, Хармъни скочи между двамата мъже. Възторжено удоволствие нахлу в тялото й, когато ръцете й сграбчиха твърдите мускули на бицепсите му, и го тласна назад, опитвайки се да го предпази от това да разкъса Джонас, както очевидно възнамеряваше.

— Махни се от пътя ми. — Мириса на неговата ярост кипеше във въздуха, въпреки нежността на ръцете му, когато уловиха раменете й.

— Това не е пътя — озъби му се тя, борейки се да остане между него и Джонас, докато той се опитваше да я отстрани. — Остави го. Той се весели и си играе с теб. Опитва се да ти противодейства. Остави го.

— Първо ще се справя с него, а после ще стигна до теб. — Сините му очи горяха, когато погледна надолу към нея.

— Ланс, започваш по грешния начин — провлече Брейдън. — Хайде, човече, спомни си как конфронтира Мегън миналата година. Спри и помисли.

— И как трябва да подходи той, Брейдън? — попита Джонас. — Толкова бързо ли забрави, че служиш на Отдела?

— Не съм забравил нищо, Джонас. — Веселието на Брейдън беше много осезаемо и много истинско. — Но също така знам кой е шефът ти. Нека не стигаме до там, ясно?

Очите на Джонас се присвиха за миг, след което устните му се извиха от одобрителна усмивка.

— Учиш се — кимна рязко към него.

Ланс намести гърба на Хармъни към гърдите си и стисна раменете й по-силно.

— Махайте се от тук. — Младата жена едва говореше заради желанието, което я връхлиташе.

— Не още — обади се Ланс. — Забравяте нещо.

— И какво е то? — Джонас наклони глава любопитно.

— Хормоналното лечение — изрече остро. — Знам какво става тук, Джонас. Не се опитвай да ме измамиш.

Очите на Джонас се присвиха към Брейдън.

— Не е законно да даваме такава информация, Брейдън.

Другият мъж сви рамене.

— Не съм казвал нито дума. Сигурно вятърът му е казал.

Вятърът?

Джонас сви устни раздразнено, след което отново погледна към Ланс.

— Съвсем не очаквах това — излъга той гладко. Хармъни знаеше, че лъже. — Трябва да се свържа с Убежището и да изчакаме Ели да долети до тук. Може да отнеме няколко дни.

— Кучи син. Ще я оставиш да изстрада това. — Чиста изумителна ярост прозвуча в гласа на Ланс, докато Хармъни се опитваше да разбере точно за какво говорят те. — Знаеш какво ще се случи.

— Мисля, че от нея ще излезе чудесна майка — изтананика Джонас, натисна дръжката и отвори вратата. — Може би това ще я укроти малко. Ако е късметлийка. Готова ли си, Джес?

— Имаме нужда от документите… — протестира отново Джес.

— Той може да ги изпрати по факса в офиса ми. — Джонас задържа вратата отворена за нея и тя се подчини, но Хармъни имаше чувството, че не е толкова покорна, колкото показва.

Преди някой да реагира, вратата се затвори зад тях и Хармъни се обърна към Ланс бавно. Не бе пропуснала прощалния удар на Джонас изобщо. Въпреки че нямаше смисъл. Женските Породи не можеха да забременеят. Това бе доказано.

По дяволите, бяха се опитвали в продължение на години в лабораториите без успех. Но пък и тя не бе чувала и за странната сексуална възбуда, която я атакуваше.

— Какво говори той? — Чувстваше се замаяна, извадена от равновесие. Не искаше нещо друго, освен да се плъзне по тялото му и да го умолява да я вземе, но внезапния страх, че Джонас може би е намерил идеалното отмъщение за нея, я остави неподвижна. — Жените Породи не забременяват.

— При подходящите обстоятелства могат. — Ланс направи гримаса.

— Какви обстоятелства? — Усети как паниката започва да се промъква в нея сега. Сякаш емоциите, бушуващи диво вътре в нея, не бяха достатъчни. Това бе грижа, от която не се нуждаеше.

Ланс се обърна към нея бавно, скръсти ръце на гърдите си и я погледна с гореща, едва сдържана страст.

— Разгонване. Ние се чифтосахме миналата нощ, Хармъни. Не просто се чукахме. Ако това продължи без хормоналната терапия, която Породите произвеждат, ти ще забременееш. И най-вероятно доста бързо. Сега, какво ме кара да мисля, че Джонас знаеше това?