Да обичаш Порода

Седемнадесета глава

Хармъни не беше сигурна какво я събуди. Но за първи път откакто бе дошла в дома на Ланс, той остана да спи дълбоко, когато тя стана, изкъпа се и се облече. Слънцето се показваше, ивици розово, златисто огненочервено осветиха небето, когато то се надигна над хоризонта и я призова.

Младата жена усещаше как я притегля. Блатото от емоции, което я изпълни, накара кожата й да настръхне, а краката й да поискат да бягат. Стените я притискаха, чувстваше се така, сякаш въздуха около нея я задушава.

И не можеше да спре да мисли за Джейми Мейсън.

Докато прекосяваше безшумно спалнята, облечена в дънки и потник, тя погледна назад към Ланс, спящ в леглото. Не искаше да го събуди. Той я караше да закопнее за толкова много неща, караше я да иска да мисли за себе си, а не за мисията, на която се бе отдала преди години. Караше я да желае да се скрие в това огромно легло и да забрави за съществуването на света извън къщата.

За съжаление той съществуваше и нуждата да бяга, да прочисти съзнанието си, беше непреодолима. Набра кода на охранителната система, отвори прозореца на спалнята, в която бе спала в началото, и се плъзна в сенките край къщата.

Беше напълно сигурна, че не я наблюдават. Пистолетът на едното й бедро и ножа, пристегнат на другото обаче, й даваха поне малко увереност в способността й да се защити.

След като активира отново системата за сигурност чрез натискане на устройството, монтирано до вътрешната част на рамката, Хармъни затвори прозореца достатъчно бързо, преди системата да засече движението. Остана там, докато металната ключалка щракне на място, след което се раздвижи.

Познаваше Дейн и Райън. Те щяха да наблюдават от боровете над къщата — място, което позволяваше ясна гледка към земята около нея. Да мине покрай тях може да не беше лесно, но го бе правила и преди и бе уверена, че може да го направи отново.

Можеше да подуши и Породата, която следеше къщата. Въпреки опита му да стои срещу вятъра, миризмата му се носеше към нея.

Усмихната триумфално, Хармъни се измъкна от района, накрая се плъзна по неравните хълмчета, докато достигна до откритото пространство зад тях.

Вдъхна дълбоко, когато слънцето се показа още повече над хоризонта, заливайки долината и тесния каньон отвъд нея в множество цветове.

Земята не беше пустинна, но не беше и пасище. Беше смесица, съчетани заедно с малки площи от разцъфнали цветни пустинни цветя и сенчести дървета, които създаваха една приказна страна.

Усмихвайки се, Хармъни намести практичния колан около бедрата си. Отзад бе прикачена малка бутилка с вода, а от другата отстрани имаше удобен вързоп. Оръжията й бяха прикрепени удобно на тялото й и тя бе готова да бяга.

Хармъни продължи да тича, докато кръвта пееше във вените й. В началото краката й бяха слаби и чувстваше изгаряща болка, но сега вече бяха уверени и силни. Неравният терен и плитките дерета бяха предизвикателство. Това бе земя, която не познаваше, и бягането през нея невинаги бе смятано за най-блестящия ход. Не и пътя, по който обикновено тичаше Хармъни. Невероятно силен, вятърът шибаше тялото й, изпълваше порите й и я зареждаше с енергия.

Младата жена усещаше как слънцето я целува. Хладният сутрешен въздух все още витаеше, но обещанието за топлина изпълваше земята. И Хармъни обичаше това.

Бягането бе едно от удоволствията, които винаги се стараеше да си позволи. Ограниченията я правеха нервна и раздразнителна. Мразеше да я притискат стените и жадуваше за широките открити пространства. И намери това тук.

Цивилизацията не бе нахлула достатъчно далеч, за да отнеме чувството за самота, сливането на духа и земята.

Най-накрая усилието си каза думата и Хармъни разбра, че ще трябва да спре, за да си почине. Не разполагаше с много време, преди да трябва да се връща обратно. Ланс щеше да побеснее, когато открие, че я няма, въпреки бележката, която му бе оставила. Но тя се нуждаеше от това. Трябваше да се съсредоточи, да прочисти съзнанието си, да приеме неприемливото.

Не можеше да убие Мейсън. Дори като Смъртта, това не би било приемливо. Смъртта не нападаше, докато не бъде пролята първата капка кръв. Но Смъртта никога не си позволяваше да се заплете, както Хармъни.

Задъхана, Хармъни забави бягането си до вървеж, за да се охлади и да остави кръвта да потече естествено във вените й. Пое дълбоко дъх, вдигна лице към хладния бриз и усети потта, която се изливаше от тялото й.

Споменът за Джонас се надигна в съзнанието й. Как щеше да дойде при нея веднага след завръщането си от мисия, сякаш знаеше за болката, разтърсваща тялото й. Щеше да я вземе от тънкото легло в клетката и да я отнесе до удобната самостоятелна стая, в която той бе настанен. И там, щеше да я остави върху хладните меки чаршафи. Щеше да среше косата й. Понякога, помисли си тя, може би щеше да припее приспивна песен.

— Майната му! — изръмжа Хармъни от спомените. Тези дни си бяха отишли. Момичето, което тя беше. Братът, който той беше.

— Такъв език от тази хубави устни. Би ли говорила пред дете по такъв начин?

Хармъни се завъртя и се приведе, като едновременно с това извади пистолета от кобура, и се втренчи в стареца, който я наблюдаваше от сянката на една топола на няколко метра разстояние.

Чудесно. Беше така дяволски объркана сега, че старецът би могъл да върви по нея. Тогава очите й се присвиха.

— Ти си дядото на Ланс — отбеляза тя и плъзна пистолета бавно в кобура, докато продължаваше да го наблюдава предпазливо. — Защо си тук?

— Защото ти си тук. — Усмивката му се озари със сянка на мъжки чар, напомняйки й за Ланс.

— Хубаво. — Хармъни сви рамене, но все още го гледаше предпазливо. — Тогава какво искаш?

— Може би да се опозная с новия си внук. — Той тръгна към нея бавно, изкривените му крака го донесоха до едно прикритие от камъни, разположено до тревиста могила.

Старецът махна с ръка към скалите. Чу се съскане и шумолене на храстите около тях, и секунда по-късно недоволна гърмяща змия се плъзна от скалите.

Хармъни отстъпи назад, гледайки как змията продължи своя път до тясната канавка, след това между скалите далеч надолу в плиткото дере.

— Готин номер. — Хармъни вдигна вежди, сякаш бе впечатлена.

Джоузеф Редулф изсумтя.

— Това не е нищо. Всички същества на земята притежават такива качества. Трябва само да се научат как да ги използват. Ела, поседни с мен. — Потупа широкия камък с кокалестите си пръсти.

— Не знам, напомняш ми прекалено много за Ланс. Това може да е опасно за психичното ми състояние. — Тя скръсти ръце пред гърдите си, виждайки доволната усмивка, която заля обветреното му лице.

— Ах, ти си чаровница. — Възрастният мъж поклати пръст към нея. — И мислиш да завъртиш главата на един старец с ласкателство.

— Имам чувството, че ласкателството е последното нещо, което ще завърти главата ти. — Устните й се разтегнаха неохотно в усмивка. — Знаеше ли, че ще съм тук?

Тя прекрачи скалата и се отпусна върху нея, като извади бутилката с вода от колана си. Спомни си първото си впечатление от него и разбра, че той е като Ланс. Само че по-силен. Беше човек, който слуша земята, също така и говори на земята.

— Знаех. Ветровете ми прошепнаха твоето име и ме доведоха тук. Затова дойдох.

Хармъни отвори капачката и му подаде бутилката. Когато направи жест с ръка, че отказва, тя я наклони и пое дълга освежаваща глътка.

— И така, защо ветровете те доведоха при мен?

— Ах, понякога ветровете пазят тайни — въздъхна той. — Аз просто следвам техните насоки.

Някак си Хармъни се съмняваше в това.

— Все още си несигурна по отношение на моя внук? — попита я старецът тогава.

Хармъни подпря лакти на коленете си, докато се взираше в земята.

— Не съм несигурна. — Тя сви рамене, чувствайки се неудобно. Не говореше лесно с хората. Ланс беше изключение. Но не можеше да не говори с неговия дядо. Имаше чувството, че той така или иначе нямаше да й позволи да го игнорира.

— Може би не си сигурна в себе си? — каза той тихо.

Хармъни вдигна глава и се загледа в далечината намръщено.

— Може би — призна най-сетне тихо. — Без значение колко много искам това, което той ми предлага, Смъртта все още е тук.

— А Смъртта носи голямо чувство за вина и голяма отговорност.

Младата жена кимна, без да си направи труда да попита от къде знае той разликата между Смъртта и Хармъни.

— Моят внук е добър човек — каза дядото. — Наблюдавал съм го как расте, гледал съм как момчешкият смях се превръща в мъжко веселие. Виждал съм го паднал на колене, да се насилва да се изправи отново и да тръгва отново гордо. Този мъж е по-приемлив и по-разбран от повечето.

— Смъртта го петни — прошепна тя. — Тя носи опасност и кръв. Той никога няма да бъде в безопасност.

Смехът на Джоузеф не би трябвало да я шокира. Хармъни го погледна невярващо, когато той се протегна, махна с ръка и бризът пред тях започна да завихря прах и пръст, разрасна се, извисяваше се все повече и повече, докато не достигна повече от четири метра над тях и засвистя от сила.

Също толкова бързо той спадна, намалявайки постепенно, докато тъмният облак не се отпусна обратно на земята и пръстта се разпръсна в краката им.

— Земята защитава тези, които търсят прегръдката й. — Гласът му се задълбочи предупредително. — Внукът ми и онова, което е негово, винаги ще имат защитата й. Без значение върху коя земя стъпват или от коя страна враговете им смятат да атакуват. Тя винаги ще го защитава и ще се грижи за това, което е негово. Земята те прати в неговите обятия и само тя може да те откъсне от тях.

Хармъни се обърна и го погледна, докато думите му потъваха в съзнанието й, в душата й.

— Защо ще избере мен? — прошепна тя. — Всяка част от мен е опетнена с кръв.

Джоузеф изсумтя.

— Ти направи на земята услуга с животите, които си отнела. Но времето за това вече е към края си. Върни се при моя внук и когато го направиш, реши веднъж завинаги. Хармъни ли си, или си Смъртта? Двете вече не можете да бъдете свързани и да оцелеете. Направи своя избор сега, преди да унищожиш не само себе си, но и човекът, който ще ти даде живот.

Да направи избор. Ако избереше Ланс, тогава Смъртта щеше да изчезне завинаги, както и отмъщението. Щеше да изчезне и безопасността за младите жени и децата, които тя защитаваше. Това беше избор, който се страхуваше, че накрая ще я унищожи.

Джонас се промъкваше през тихата къща, очите му бяха присвити, а сетивата му будни, докато търсеше признаци на нещо различно от смърт.

Погледа му се стесни още повече, когато попадна върху фигурата, намираща се в средата на пода на спалнята. Гърлото на Томи Мейсън беше прерязано, една почти перфектна имитация на Ласката на Смъртта, отличителния подпис на серийния отмъстител, който бе нанасял удари в Съединените щати и Европа през последните десет години.

Имаше няколко леки аномалии в разреза. Дълбочината, ъгъла на раната, ширината на използвания нож. Но не достатъчни, че някой друг, освен Порода, да може да ги идентифицира. Само някой прекалено запознат с обучението на Смъртта щеше да забележи разликите.

— Къде са жената и детето? — заговори тихо в комуникатора.

— Все още са заключени в мазето. Живи са.

Джонас коленичи до трупа и започна да го изучава. Мейсън не беше мъртъв от дълго време. Един час може би. Джонас погледна часовника си. Беше едва осем сутринта.

— Не мога да подуша нищо необичайно някъде другаде в къщата — докладва Мерк по комуникационната връзка. — Нищо, освен страх и мръсотия.

Джонас потърка челюстта си с ръка. Някой определено имитираше Хармъни и очакваше той да завърже примката около врата й.

Шпионин в Убежището, помисли си той, клатейки глава. Само определен брой хора знаеха за присъствието на Смъртта в клетките под сградата за задържане. Джонас бе намалил списъка със заподозрените, но предпочиташе да го направи по друг начин.

— Някой е докладвал, че тя отиде да бяга, тогава някой е дошъл и е извършил убийството — промърмори той на микрофона. — Часът на смъртта ще съвпадне с нейното отсъствие от дома на Ланс и ще предизвика дело за вината й.

— Има само една групировка, която би стигнала до такава крайност — отбеляза Руул, като влезе в спалнята. — Алонзо сигурно е разбрал коя е тя.

Джонас сви устни. Тя не беше същото момиче, което бе преди десет години. Беше понапълняла, беше станала по-здрава, чертите на лицето й се бяха загладили. Но ако някой знаеше какво да търси, щеше да види приликата. Алонзо може би знаеше само, че Хармъни е тук, ако шпионинът от Убежището го е предупредил. Кучи син, кога копелето, което издаваше тайните им, щеше да оплеска нещата достатъчно, за да го хванат?

Трябваше сам да убие Алонзо. Ако не бе постигнал такава популярност, такова внимание през последните години, тогава Джонас щеше да го стори. За съжаление смъртта му би донесла само подозрение към общността на Породите.

— С любезното съдействие на нашия приятел — шпионина в Убежището — промърмори Джонас и се изправи. — Поне са оставили жената и детето живи.

— Смъртта никога няма да ги нарани. — Руул сви рамене. — Какво ще правим сега?

Джонас потърка врата си уморено.

— Ще използваме това.

— По дяволите, Джонас. — Гласът на Руул беше изпълнен с недоверие. — Не можеш да поискаш Закона за Породите за нея заради това. Тя не го е направила.

— Мамка му, Руул — озъби се той. — Наистина ли мислиш, че ще видя сестра си мъртва заради престъплението на някой друг? По дяволите, не бих използвал Закона за Породите за престъпленията й, защо да го правя сега?

— Ти не си точно братски настроен — посочи Руул. — Защо просто не я помолиш да сътрудничи?

— Защото тя никога няма да го предаде, независимо дали ми вярва или не. Хармъни е нищо, ако не е лоялна. Единственият шанс, който имам, за да го заловя, е да я притисна, докато един от двамата не направи грешка.

— Искаш тази нейна сянка дяволски много — посочи Руул.

— Не достатъчно, за да жертвам единственото хубаво нещо, което някога е излязло от онези шибани лаборатории — изръмжа той, преди да поеме дълбоко дъх и да сграбчи контрола си с двете ръце. — Той е първият Лъв. Той и неговата половинка са това, което ни трябва. Отговорите на процеса на стареенето. Трябва да разберем какво, по дяволите, става, преди доказателството да достигне до пресата. Искам го много, Руул, но не достатъчно, за да застраша наистина живота й със Закона за Породите. Той и неговата половинка притежават отговорите за разгонването и остаряването и аз искам тези проклети отговори.

Откритието на малкото доказателство, до което се бяха добрали, че първият Лъв е все още жив, почти един век след раждането му, и все още е във върховото си физическо състояние, беше щастлива случайност.

След като Хармъни бе игнорирала съобщенията му да се срещне с него преди години, Джонас бе започнал да я преследва. Преди две години, почти я бе заловил, след като я бяха хванали Койотите на Съвета. Беше закъснял само с няколко часа. Хармъни вече беше спасена.

Но нейният спасител беше оставил нещо след себе си. Окървавени остатъци от риза. Само една Порода носеше специфичното ДНК, което съдържаше кръвта. Първият Лъв. Първата Порода, създавана някога. Казано просто — праотеца на всички тях.

Преди близо век първият Лъв се предполага, че е загинал в катастрофа с хеликоптер, докато бягал с учения, негова половинка от Южноамериканската лаборатория, в която е бил създаден.

Къде беше половинката, Джонас не можеше да отгатне. Но знаеше, че където е Хармъни, Лъва няма да е далеч от нея. За съжаление шпионинът, работещ в Убежището, също е бил осведомен за Хармъни и сега Джонас се обзалагаше, че и Алонзо знае.

— Да се махаме от тук. — Джонас се обърна, за да се увери, че не оставя никакви доказателства за стъпките си. — Направи анонимно обаждане до шерифството след около час и съобщи за виковете на жената и детето. След това ще отлетим обратно.

— Ланс ще те убие, ако се опиташ да вземеш Хармъни — предупреди го Руул, когато излязоха от стаята.

— Ланс ще се бори за нея. — Джонас направи гримаса. — Но той знае залозите. Както и тя. Хармъни ще ми предаде сянката си и никой никога няма да разбере, че тя е тук. Аз сам ще се погрижа за това.

Имаше много път, който трябваше да измине, за да осигури оцеляването на Породите, но нямаше да пожертва сестра си, или детето, което тя в крайна сметка щеше да зачене. Тя беше последната капка нежност, останала в живота му. И той щеше да се погрижи да си остане така.