Да обичаш Порода

Двадесета глава

Беше бременна. А това не беше нещо, което един убиец би приел лесно, Хармъни бе сигурна. Честно казано, това я ужасяваше. А тя не се беше чувствала ужасена от много дълго време.

Когато Джонас и неговата пасмина, включително и адвокатката, напуснаха офиса и излетяха с лъскавия им малък черен хеликоптер, Хармъни се отправи към канапето от другата страна на стаята и седна уморено.

Странно, не се чувстваше различно. Не трябваше ли да се чувства бременна, или нещо такова? Не трябваше ли светът да изглежда различно или тялото й да се чувства различно?

Ланс заобиколи бюрото си и се тръшна на стола, а Хармъни отпусна глава назад върху възглавниците и се замисли. Не обичаше да мисли. Не обичаше да се намира между чука и наковалнята, но сега беше там. Благодарение на Джонас.

Брат й. Тя стисна зъби при мисълта за родствената им връзка. След това изскърца с тях, когато логическата част от мозъка й се съгласи с него. Тя щеше да направи същото. Защитаването на Породите беше несигурна работа в този момент и ако особеностите около разгонването и стареенето излезеха наяве, всички щяха да бъдат прецакани. По дяволите, това побъркваше Хармъни, когато хормоните бушуваха. Не че наистина си бе позволявала да мисли за това до този момент. Обаче сега трябваше.

Беше прецакана. И то не по добрия начин.

Беше бременна. Имаше нов живот, който да защитава. Дете. Детето на Ланс. Как щеше да предпази себе си, детето си и Ланс? Докато Смъртта беше жива, опасността щеше да виси над нея.

И все пак тя не можеше да предаде Дейн. Нямаше значение защо той е бил или не е бил там, за да я спасява през последните десет години. Беше факт, че го е правил. Беше се грижил за нея, беше излекувал потенциално смъртоносните й рани и й беше осигурил място, където да се скрие, когато тя трябваше да оздравее.

Грижеше се за нея. Каквито и да бяха причините му, каквото и да искаше от нея, той го бе сторил. Може да му беше ядосана сега, но знаеше това.

Господи, можеха ли нещата да станат по-лоши? Алонзо протестираше пред вратите на шерифството, Джонас бе решен да залови единствения приятел, който някога бе имала, а тя бе чифтосана с мъж, който бе решен да не я пуска да си тръгне. Изобщо не се съмняваше, че Ланс ще я върже и затвори в една от неговите проклети килии, ако с това щеше да я задържи.

Бременна.

Хармъни положи внимателно ръка върху корема си и се намръщи, докато се опитваше да осмисли това. Очевидно хормоналната терапия не струваше. Тя не бе спряла разгонването, нито бе предотвратила зачеването. Всичко, което бе направила, бе да се погрижи Хармъни да не избяга. А трябваше да бяга, нали?

Добре, така или иначе нямаше да избяга. Прииска й се да ритне нещо. От първата вечер, когато бе срещнала Ланс, беше хваната в капана и го знаеше. Проклето да е разгонването, този мъж знаеше как да докосва, да прегръща и как да накара една жена да се пристрасти дори без глупавите й хормони.

Трябваше да има начин да се измъкне от това. Начин да даде на Джонас това, което иска, без да предава Дейн и начин да се увери, че Дейн ще остане в безопасност. Не беше възможно той да е първият Лъв, без значение какво твърдеше Джонас. Повечето от електронните файлове бяха криптирани, но информацията за първият Лъв беше трудна. Множество страници с генетични доклади и тренировъчни профили. Ако нямаше още хард дискове, заедно с тези файлове, Хармъни никога нямаше да се справи.

А и тя не беше хакер. Електрониката, когато не ставаше въпрос за система за сигурност или оръжия, не беше стихията й. Компютрите бяха трън в задника, а джобните модели направо я подлудяваха. А клетъчните телефони бяха за хора с предсмъртно желание. Те можеха да бъдат хакнати, проследени и подслушвани, както тя често се опитваше да каже на Дейн. По тази причина тя дори нямаше мобилен телефон, за да му се обади. А сега наистина трябваше да говори с него. Защото искаше да знае какво, по дяволите, планира той. Може би щеше да успее да се промъкне в свързващия офис и да проведе един бърз разговор…

— Не и в този живот.

Хармъни вдигна глава и се взря в половинката си. Този властен тон караше нервните окончания на едно момиче да се събудят, но сега не беше време за това.

— Глупав вятър. — Думите прозвучаха почти като ръмжене. — Това е толкова несправедливо, Ланс. По-лошо е дори от четенето на мисли.

— Свиквай.

Хармъни свъси вежди към сърдиткото, който бе заел мястото на обикновено веселият й любовник. Ланс седна, опря лакти на бюрото и прегледа папката. Доста дебела папка. Очите й се присвиха, когато той обърна страницата и тя съзря едно име. Това нейното досие ли беше?

— Какво правиш?

— Опитвам се да разбера как да обезвредим това копеле, брат ти — изръмжа мъжът.

Хармъни сви рамене.

— Дейн. Но той не е първият Лъв.

— Без майтап! — изръмжа отново Ланс. — От къде знаеш?

Хармъни извъртя очи и се изправи на крака.

— Защото Дейн не е чифтосан. А първият Лъв е.

— А ти откъде знаеш?

Хармъни пъхна ръце в задните джобове на дънките си, докато обмисляше възможностите си за отговор.

— Хармъни? — В тона му се появи отново онази властна нотка.

— Е, според онова, което казват, след като се чифтосаш, не можеш да правиш секс с друг. Нали така?

— Да — изплю той.

— Ами — Хармъни размърда рамене неловко. — Ако Дейн е първият Лъв, тогава е нарушил това малко правило.

— Не е възможно — изръмжа Ланс. — Брейдън каза, че мъжете дори не могат да се „заинтересоват“ от друга жена. Сега ми обясни как Дейн е нарушил това малко правило.

Младата жена стисна устни.

— Ами… Защото… — Тя се покашля. Беше й дяволски неловко. — Аз спах с него.

— Мамка му, знаех си! — озъби се Ланс и затвори папката шумно. — И защо не даде тази информация по-рано? Когато тя можеше да обезвреди Джонас?

— Защото, може би, това не е негова работа — озъби се тя в отговор, разкривайки кучешките си зъби. Сега вече щеше да я ядоса.

— И смяташ, че това не би помогнало, ако той знае, че Дейн не е първият Лъв?

— Е, не знам това със сигурност — намръщи се жената. — Какво се случва, когато половинката ти умре? Въпреки че не мисля, че е чифтосан. — Тя бърбореше. Хармъни Ланкастър, известна като Смъртта, се превръщаше в глупачка. Изведнъж затвори уста. — Виж, Джонас няма да се оттегли просто така — информира го тя, когато Ланс я погледна намръщено. — Веднъж насади ли се нещо в главата му, то си остава там. Беше такъв в лабораториите и оттогава не се е променил.

— И как ще помогне това да се обадиш на безценния ти Дейн?

Хармъни облиза устни.

— Ами мога да му кажа какво става.

— И как ще ни помогне това? — Гласът му стана по-груб и гневен.

— Той би могъл да ни скрие. Само докато разберем това…

Ланс наведе глава.

— Той може да го направи, Ланс — прошепна младата жена. — Само докато бебето… — Тя преглътна сълзите си. — Докато то е в безопасност.

Усещаше как ръцете й треперят, чувстваше как емоциите я поглъщат. О, Господи, не можеше да понесе това.

Ланс вдигна глава след няколко напрегнати секунди. Гневът, който Хармъни очакваше, го нямаше, но изражението му изобщо не бе окуражително.

— Ланс, чуй ме. Той знае как да го направи. Крил ме е достатъчно пъти…

— Ако побегнем сега, никога няма да спрем, Хармъни. — Гласът му беше нежен, но властен. — Не искам това за нас, или за нашето дете.

Раменете на Хармъни увиснаха и тя се извърна от него. Какво друго можеха да направят?

— Трябват ни файловете, които си откраднала — заяви тогава половинката й.

Хармъни се завъртя.

— Как ще помогнат? Заради шпионина в Убежището не можем да направим нищо с тях. Няма начин Лео да остане в безопасност, ако съществуването му бъде разкрито.

— Джонас беше прав, Хармъни — каза Ланс. — Съществуването на чифтосването е бомба със закъснител, която само чака да бъде взривена. Когато това се случи, Породите никога няма да бъдат в безопасност.

— Какво предлагаш тогава? — Тя махна с ръка подигравателно. — Направо да го пратим при Съвета. Защото Койотите ще разбият войниците на Породите. Няма начин да го опазим, ако новината за него достигне до Убежището.

— Ще вземем информацията и ще отидем там — каза Ланс. — С малко късмет, в дисковете, които си намерила, ще се съдържа информация за разгонването.

Гласът му вибрираше от знание. Боже, това нещо с вятъра наистина ще я подлуди.

Хармъни потърка лицето си, притискайки с длани очите си, докато се бореше с желанието не просто да защити и открие първият Лъв, но и да запази собствената си реалност.

— Ако е толкова добър в криенето на хора, тогава може би този Дейн ще скрие и първият Лъв — предположи Ланс. — Можем да проверим информацията за себе си…

— Голяма част от нея е криптирана. — Хармъни поклати глава. — Аз не мога да разбия кода. — Отпусна ръце и се взря в него отчаяно.

Ланс се усмихна и се надигна от бюрото.

— Имам един братовчед, който по една случайност е ненадминат в разбиването на криптирани от Съвета файлове — каза той. — Можеш да се довериш на Брейдън, Хармъни. Ние можем да му се доверим. Ще запазим онова, което искаш да остане скрито и ще се спазарим с Джонас за останалото. Това ще ни спечели времето, което ни е необходимо да открием твоя Лео.

— Играем си със самоличността на първият Лъв — прошепна тя. — И с неговата безопасност.

— Ако той все още е жив, значи има богат опит в това да се пази. Нека видим първо с какво разполагаш, после ще решим. Ще преценим възможностите си и ще тръгнем от там.

— Няма да бъде лесно да се измъкнем от Дейн и от Джонас — промърмори Хармъни притеснено. — Да не говорим за нашият приятел убиец-имитатор. Те ще очакват това. Все още мисля, че трябва да кажем на Дейн.

Ланс я наблюдаваше мълчаливо със замислен поглед.

— О, те определено очакват това. — Мъжът най-накрая заобиколи бюрото и тръгна към нея. — Но ние имаме скрит коз в ръкава си, скъпа. Имаме ветровете. Освен това си водя с мен един печен бивш убиец, който знае много добре как да избяга от опашките си. С тези две оръжия на своя страна, мисля, че ще ги победим. Колкото до това да кажеш на Дейн, мислила ли си, че той може да не знае за Лео? Ако не знае, тогава ти не би искала да разкриваш тази информация. А той никога няма да си тръгне без обяснения.

— Те ще чакат да отида за информацията. Ще го очакват, Ланс. — Хармъни стоеше далеч от мястото, където бе скрила кожената чанта със сведенията, които бе откраднала. Беше задържала хард диска за известно време, докато накрая не се бе отказала от опитите си да отвори криптираните файлове. Беше го опаковала и върнала при останалите в скривалището. Това беше преди няколко години.

— Хармъни, нямаме избор. — Гласът, както и изражението му, станаха по-твърди. — Няма да позволя Джонас да продължава да те разиграва по този начин. И проклет да съм, ако допусна този кучи син Дейн да се опита да отвлече теб и детето ми. Край на това!

Хармъни почти потръпна при тона на гласа му. Почувства как соковете й се разливат, разпалват женската й същност и я подготвят за него. Кой би могъл да твърди, че тя може да бъде толкова жена? Със сигурност не и тя. Не бе била преди Ланс.

Хармъни пое дълбоко дъх, опитвайки се да се сдържи да не му се нахвърли. Не можеше да обвинява за това разгонването. Възбудата, заливаща я сега, беше различна, но също толкова гореща. По-силна. И по-разрушителна за разума й, отколкото разгонването някога бе било.

Възможно ли бе част от нея да е програмирана на подчинение? Или това беше естествено? Беше ли това любов?

— Хармъни. — Ланс изръмжа предупредително, и Хармъни осъзна, че все още се взира в него намръщено.

— Добре. Ще вземем документите. — Тя мушна ръце в джобовете си, след което се обърна и прекоси стаята, за да застане до прозореца.

Щората беше спусната, закривайки гледката на детската площадка отвън. Но това нямаше значение, тя не би видяла нищо така или иначе.

Това беше прекалено непознато. Какво, по дяволите, трябваше да направи сега? Чифтосването беше едно. Беше започнала да привиква към него. Беше се справила, нали така?

Ръката й спадна на корема й отново.

— Страх ме е — прошепна тя, вдигна ръката си и погледна към Ланс.

Горчив смях се надигна в нея.

— Не мисля, че някога съм била уплашена преди, Ланс.

Беше се измъкнала от лабораториите чрез стрелба и нито веднъж не бе изпитала страх. Беше се изправяла пред серийни изнасилвачи, убийци, престъпници и Койоти и окото й не бе трепвало пред опасността. Но мисълта за дете я ужасяваше.

Хармъни зърна изражението му и с мъка преглътна сълзите си. В очите му се спотайваше гняв, но това, което надделяваше над него, бе загриженост и мрачна решителност.

Ланс прекоси бързо стаята и я прегърна, притисна главата й към гърдите си, а ръцете му я обгърнаха здраво. Господи, как щеше да оцелее без нея? От първият миг тя бе намерила пътя към сърцето му и бе превзела душата му. Беше вдъхнала живот в неговия свят и той нямаше намерение да позволи на никого да му отнеме това. Нито на Джонас, нито на непознатия Дейн и със сигурност не и на Съвета по генетика.

Ланс усети как ръцете й се обвиват около гърба му и тръпката, която премина през тялото й, когато той притисна лицето си към косата й.

— Детето ни ще бъде добре — прошепна той. — Ще го научим как да играе бейзбол и как да ловува. Ще се научим как се пекат сладки за него и как да го накараме да се смее. И ще го защитим, Хармъни, обещавам ти.

Младата жена отново потръпна, опитвайки се да сведе глава, когато той се отдръпна леко назад, за да я погледне.

— Довери ми се — прошепна половинката й.

Лицето й се повдигна, очите й — тези красиви светлозелени котешки очи — плуваха в сълзи, когато тя се взря в него.

— Да си жена е гадно — прошепна тя. — Никога не съм имала този проблем преди теб.

Ланс се намръщи объркано. За какво, по дяволите, говореше?

— Какъв проблем?

— Да се нуждая от някого — прошепна Хармъни. — Да се нуждая от него повече, отколкото от свобода или от необходимостта да бягам. Да се нуждая от него повече, отколкото от това, за което се боря от толкова дълго време.

Ланс приглади назад косата й, усещайки как гърдите му се стягат още повече, когато тя отново разби сърцето му. Онова, което другите жени приемаха за даденост — любовта на един мъж, нуждата от него, близостта му — неговата жена смяташе за чудо.

— Аз винаги съм имал нужда от теб — проговори той тихо. — Мечтаех за теб. Чувах плача ти около мен и чувствах докосването ти в бриза, който ме галеше. Винаги съм знаел, любима.

Една сълза се откъсна от окото й.

— Аз знам как да отнемам живот, Ланс. Не знам как да създавам такъв.

Тя щеше да изтръгне сърцето от гърдите му. Ланс положи ръка върху корема й и почувства топлината на плътта й и тръпката в отговор на неговото докосване.

— Ти вече създаде живот — прошепна той и сведе устни към нейните. — Прекрасен чист живот, любима.

Устните й се разтвориха за неговите и от гърлото й се откъсна тихо скимтене — звук, изпълнен с уязвима нужда и болезнено желание. Желание, което Ланс знаеше, че изпитва единствено към него. Това бе неговата жена, неговата половинка. И с божията помощ, щеше да я пази.

Но първо щеше да я целуне. Устните й, отворени за него, приеха целувката му и той усети как Хармъни се разтопи под него. Сля се с него.

Хармъни се загуби в докосването на Ланс. Ръцете й се притискаха към гърдите му, притегляйки топлината му, усещаше горещата страст на тялото му и нещо повече. Усещаше покровителството му, доминиращата склонност да я закриля, да я успокоява. Ръцете му се обвиха около нея и удоволствието започна да се надига вътре в нея.

Една от големите му, мазолести длани се плъзна в косата й и подръпна кичурите, изпращайки електрически вълни през нервните й окончания.

О, тя харесваше това. Това беше удоволствие. По-голямо удоволствие, от което всеки човек би трябвало да се страхува; удоволствие, без което Хармъни знаеше, че никога повече няма да може да живее.

— Искам да те отведа у дома — прошепна Ланс до устните й. — Искам да бъда вътре в теб, Хармъни. Искам да те усещам, гореща и влажна, да ме стискаш и да крещиш под мен.

Хармъни почувства как вагината й се свива в отговор.

— Може да заключим вратата на офиса. — Тя се опита да улови устните му отново, да се потопи в удоволствието и емоциите, които изпитваше само с Ланс.

Мъжът се засмя и се отдръпна назад.

— Без повече секс в офиса — изръмжа той. — Няма да бъда в състояние да вървя, когато приключим, какво остава да шофирам, ако твоето малко палаво котенце ме стисне отново, както миналата нощ. Ти ме оставяш като празна черупка, любима.

Хармъни плъзна длани по гърдите му, след това по мощните мускули на ръцете му.

— Не те чувствам като черупка — прошепна тя. — Чувствам те твърд и готов за мен. Но ако настояваш, аз ще шофирам вместо теб.

Хармъни едва не се изсмя на колебанието, изписало се за секунда на лицето му. След това той се усмихна и поклати глава бавно.

— Прибираме се вкъщи — каза той и се отдръпна от нея. — Дейв е компетентен да ме замести временно. Приключих с канцеларската работа, докато ти се взираше в тавана и ръмжеше.

— Не ръмжах — намръщи се тя гневно.

— Прощавай, любима, но ръмжеше. — Ланс я посочи с пръст, докато отиваше към бюрото си. — Най-сладките тихи звуци, които някога съм чувал през живота си, но определено беше ръмжене.

Хармъни не си спомняше нещо такова.

— Причуват ти се разни неща. — Тя опря ръце на кръста си и придружи смръщването си с гневен поглед, когато той събра купчината документи от бюрото си и тръгна обратно към нея.

— Мечтай си, коте. — Ланс я потупа по дупето, когато мина покрай нея. — Да се прибираме вкъщи. Имам планове за изпълняване.

Хенри Ричард Алонзо наблюдаваше от безопасността на една витрина, когато Райдъра се измъкна от задния паркинг на шерифството и пое нагоре по улицата. И двамата бяха вътре в него. Шерифът и неговата курва Порода. Кучката парадираше със статута си на Порода с униформата, която обикновено носеше и с презрението си към света. Тя беше убиец, точно като всички женски от този вид, той просто трябваше да го докаже.

Беше се надявал двете убийства, които бе инсценирал да хвърлят достатъчно подозрение върху нея, за да я съдят по собствените й закони. Тя бе достатъчно млада и приличаше на Породата, заподозряна в няколко убийства. Алонзо дори бе получил доклади от шпионина си в Убежището, че Смъртта е била там, под надзора на Джонас.

Ако Хармъни Ланкастър беше Смъртта обаче, нямаше да се налага неговият човек да извършва убийствата. Тя щеше да удари бързо, без милост.

Алонзо потърка челюстта си и стисна зъби, когато Райдъра изчезна от погледа му. Този глупав шериф щеше да съсипе всичко. Без съмнение спеше с нея. Мъжете не можеха да устоят на сексуалността на женските котки.

— Преподобни. — Акер Макуайър пристъпи към него бавно, високото му върлинесто тяло мина през входа на витрината. — Сега какво, сър?

Висок. Рус. Убиец, толкова безмилостен, колкото и онзи, който наричаха Смъртта. Той беше Дресьор в лабораториите, дори бе прекарал няколко месеца във френската лаборатория, макар и след бягството на Смъртта.

— Наблюдаваме ги — изръмжа той. — Джонас е намислил нещо.

— Има доклад от Убежището. Може би тя е Смъртта. Хеликоптерът беше проследен от Убежището до Карлсбад в нощта, в която си е тръгнала. На следващия ден Хармъни Ланкастър се появи тук, както и в базата данни на Породите.

Можеше ли тя да е Смъртта?

Хенри Ричард мушна ръце в широките джобове на спортните си панталони и се загледа в посоката, която Райдъра бе поел. Тя беше на точната възраст и телосложение. И имаше прилика със снимките, до които се бе добрал, въпреки че бе толкова слаба, че не можеше да е сигурен, че е тя. Но беше възможно.

— Има ли някаква информация за това как Джонас я е заловил, или защо й е позволил да живее?

Дори Породите бяха обявили цена за главата на Смъртта.

— Само това, че тя има нещо, което той иска. — Акер поклати глава, светлорусите кичури на косата му се развяха от вятъра.

— Тогава сигурно е тя — каза замислено. — Той ще иска информацията, която е откраднала, когато е избягала.

— Джонас Уайът не е единственият, който иска тази информация. Хората му са успели да я проследят до определено място, но не и по-нататък. Информацията, която тя е откраднала от лабораториите в деня, в който е убила учените, работещи там, е била толкова тайна и важна, че са били изразходвани милиони в опити да се открие.

— Ние можем да я хванем.

Хенри поклати глава бавно.

— Ще я проследим. Джонас ще пренебрегне убийствата, вярва, че ги е извършила в замяна на информацията, която притежава. Това би могло да обясни защо той си тръгна без нея.

— Аз изимитирах метода й на убийство точно. — Уверенията на Акер нямаха значение. От значение бяха само резултатите.

Хенри кимна отново.

— Да. Това би обяснило всичко. Те определено я подозират за убийствата, така че тя може да се окаже Смъртта. Наблюдавай я. Ако се отправят извън града, тогава ще знаем, че е тя.

Почувства задоволство. Беше толкова близо до унищожаването на Породите. Усещаше го. Ако Хармъни Ланкастър наистина беше Смъртта и Акер бе извършил престъпленията по достатъчно сходен начин с нейния маниер, тогава обвинението й щеше да бъде много по-лесно. И задоволяващо. Той щеше да й покаже колко неуравновесени са Породите и колко си приличат с безмилостните животни, които са били създадени да бъдат.

Не би позволил на нищо да открадне този шанс от него. Достатъчно е било откраднато от него заради измяната на дядо му, помагал при създаването на тези чудовища, тия мерзости срещу всемогъщия Бог.

Как му се искаше дядо му да е все още жив. Хенри Вандерел Демарси беше глупак.

Дъщеря му, майката на Хенри Ричард, не била достатъчна за баща си. Вандерел Демарси искаше син, а не внукът, който щеше да се роди по-късно. И бе създал сина си. Беше позволил семето му да бъде опетнено от Породи, така че да може да предаде дъщерята, която му е била дадена.

Хенри Ричард Вандерел Демарси. Копелето. Дядото на Х.Р., дори бе кръстен на него, въпреки че отказваше да използва това име, или част от него. Не искаше да бъде част от този род. Ако беше още жив, Алонзо щеше да го убие. Той бе помогнал в създаването на тези чудовища, за да има перфектния си син, беше откраднал голяма част от огромното си богатство, за да го даде на този син. По този начин бе оставил бабата на Алонзо с толкова пари, колкото да задържи имението, което й бе дадено. А нейните роднини в Южна Африка със сигурност не бяха проявили никакъв интерес да й помогнат в този момент.

Вандерел Индъстрис сега бе един от най-големите конгломерати в света и дори те, копелетата, поддържаха Породите. Въпреки че не би трябвало да очаква друго. Очевидно генетиката на Вандерел носеше следа от лудост.

Алонзо щеше да им прости не повече, отколкото би простил на дядо си.

Х.Р оголи зъби яростно. Първият Лъв. Първият създаден някога, първият избягал. И с бягството си той бе получил богатството, което дядото на Х.Р. тайно бе откраднал под носа на съпругата си, а след това бе изчезнал безследно.

Копеле. Семейството на Х.Р. бе пострадало. Те се бяха борили и мизерствали след смъртта му, докато майка му не се бе омъжила в могъщата фамилия Алонзо.

Дядо му ги бе предал заради едно животно.

Хенри се закле отново, както бе правил в продължение на десетилетия, че всяка Порода ще си плати. Че той лично ще се погрижи да изчезнат от лицето на земята. Те бяха отвратителни. Създания. Нямаха право да живеят и той щеше да се погрижи да се върнат в ада, от който бяха изпълзели. Щяха да се присъединят към стария Хенри Вандерел Демарси в огньовете на вечния съд. И той щеше да бъде този, който ще ги прати там.