Да опитомиш планинец

Глава 6

– Какво правиш? – попита Юън, когато Нора се приближи до него с леко дяволито израз на лицето. Изражението ѝ бе толкова неприсъщо, че накара косъмчетата по врата му да настръхнат.

Тя му подаде лютнята.

– Каза, че ще ме научиш да свиря. Бих желала още един урок.

Той пое инструмента от ръцете ѝ, докато тя сядаше до него.

Близо до него.

Опита се да пренебрегне веселия блясък в очите ѝ и начина, по който кичури от русата ѝ коса падаха край лицето ѝ, докато тя смъкваше воала си, за да го гледа.

Нора притежаваше голяма красота. Хубост, която го караше да изгаря за нея. Дори сега можеше да почувства невинната ѝ целувка, да си спомни усещането за топлия ѝ дъх върху лицето си. Начинът, по който изглеждаше, когато му бе казала, че се целува добре… Разпалваше кръвта му. Сърцето му биеше лудо и той се почувства странно замаян, сякаш самото ѝ присъствие го опияняваше. Караше го да се чувства омаян и щастлив. Никоя жена досега не бе предизвиквала такива усещания в него.

Дори Айзобел.

Тя бе възбуждала само тялото му. Тогава бе прекалено млад и неопитен, за да направи разлика между любов и похот. Това, което изпитваше към Нора, беше нещо съвсем различно. Всъщност наистина харесваше девойчето. Допадаше му да прекарва времето си с нея, да слуша гениалните ѝ идеи и безспирните ѝ истории. Успокояваше го на някакво дълбоко вътрешно ниво.

Той хвана лявата ѝ ръка и намести пръстите ѝ в позиция, докато ѝ показваше първите три ноти от любимата балада на майка си.

– Отдава ти се да преподаваш – каза Бейвъл от другата страна на огъня.

– Да, така е – съгласи се Нора.

Несвикнал с похвали, Юън прочисти гърлото си и ѝ показа друг такт.

– Учителят е толкова добър, колкото ученика.

Тя му се усмихна.

Омагьосан, той не можеше да свали очите си от нея. Кожата ѝ бе гладка и перфектна. Очите ѝ ясни и ярки. Устните ѝ – червени и пищни, създадени за дълги горещи целувки, които биха подлудили всеки мъж от желание.

А тя определено му причиняваше точно това. Чувстваше се дързък и донякъде свободен. Желаеше я напук на смислените доводи. Присъствието ѝ го отвеждаше отвъд здравия разум. Изпращаше го директно в измерението на фантазията, където всичко бе възможно. Там нямаше минало, което да го измъчва. Или бъдеще, от което да се бои. Бяха само двамата и нищо друго не беше от значение.

Трябваше да се махне от нея, и то бързо, преди волята му съвсем да рухне. Отдръпвайки се, така че вече да не е близо до нея и опасността, която тя представляваше, Юън кимна, отчитайки напредака ѝ.

– Продължавай да упражняваш тези ноти и ще те науча на още по-късно.

Докато тя свиреше, Бейвъл се отдалечи, за да вземе собствената си лютня.

– Ти свири твоите три ноти, Нора – каза той, когато се върна на мястото си.

Докато тя продължаваше да свири, той композира мелодия, която да пасва с нейната.

Катарина се приближи, пляскайки ритмично с ръце на музиката им.

Юън се отпусна назад, за да слуша и гледа.

Кехлибарените очи на Нора бяха озарени от щастие, бузите ѝ се бяха зачервили. Без съмнение се наслаждаваше на малкото участие, което имаше в тази хармония. Яркият цвят изглеждаше добре на лицето ѝ и караше Юън да се чуди как би изглеждала, когато е разгорещена от страст.

Стискайки зъби, той извърна поглед, неспособен да мисли за това. Възпираше се да мечтае за лакомството, което бе сигурен, че ще бъде. Когато затвори очи, можеше да се закълне, че успява да вкуси сладко-соления вкус на кожата ѝ. Да я почувства топла и приветстваща го в ръцете му….

Какво ли би било да легне с нея?

Нора се усмихна на Бейвъл, докато свиреше. Никога досега през живота си не бе имала подобна вечер. Тя създаваше музика. Истинска музика! Юън беше срещу нея, с възбуждащото си присъствие, а Катарина танцуваше на музиката, която свиреха. Пейгън стоеше настрана, като не откъсваше очи от танца ѝ.

Лисандър извади барабан, който използваше, за да отмерва ритъма на движенията на Катарина. Нора бе впечатлена от екзотичния и див танц на жената, докато не погледна към Юън, който я наблюдаваше, сякаш тя го бе хипнотизирала. Напомни ѝ на гладен вълк, който дебне кокошка, която смяташе да изяде.

За първи път в живота си Нора усети пронизваща ревност. Как смееше Юън да гледа Катарина по такъв начин. Сякаш искаше да я целуне или да направи нещо повече от това. Той не биваше да я гледа. Нито пък трябваше да кара Нора да се чувства разгорещена и нервна когато седеше прекалено близо до нея. И все пак той правеше всичко това, че и повече.

Изпитвайки нужда да отклони вниманието му от Катарина, Нора му подаде лютнята си.

– Искаш ли да посвириш?

Той поклати глава.

– Не.

– О, хайде де! – възкликна Виктор. – Изсвири някоя песен, ако можеш.

– Не, сериозно – настоя Юън. – Никога не съм свирил пред публика.

– Бих искала да те чуя как свириш – каза Катарина с жарък и плътен глас.

Нора се намръщи в отговор на многозначителния тон.

– Добре тогава – отвърна Юън, като постави лютнята в скута си.

Сега Нора наистина се разстрои. Той отказа да свири, когато тя го помоли, но го направи за Катарина?

Лош човек!

Мъжете започнаха да свирят бърза мелодия: такава, която позволяваше на Катарина да танцува като Саломе12. Само, че жената не искаше главата на Юън Нора бе сигурна в това. Как можеше Катарина да се държи така след разговора им? Тази жена беше същински Юда. Висок, чернокос, красив Юда, който можеше да подмами Юън далеч от…

Мен.

Едносричната дума обитаваше съзнанието ѝ. Беше истина. Тя харесваше Юън. Повече, отколкто трябваше, и мисълта да бъде с Катарина, беше достатъчна, за да я накара да желае да нарани жената. Но той не ѝ принадлежеше. Не беше неин, за да му нарежда и нямаше право да му казва кой може или не може да гледа.

Кой може да желае…

Юън никога нямаше да бъде неин.

Той не беше това, което тя желаеше за съпруг.

Щеше да е същият като баща ѝ; да се оригва край масата, винаги щеше да е някъде, за да се упражнява с меча си. Щеше да събира приятелите си за весели вечери на хвалебствия и пиене, докато накрая разказваха и повтаряха едни и същи скучни истории отново и отново.

Беше прекарала живата си, гледайки как грациозната ѝ и изящна майка е преследвана от доста по-едрия ѝ баща, който рядко изпускаше горката жена от погледа си. Винаги отправяше шумни заръки относно времето на майка ѝ. Принуждаваше я да взема участие в не толкова изисканите му занимания, като да го гледа, докато се бие.

Не можеше да преброи колко пъти баща ѝ бе грабвал майка ѝ в ръцете си и я бе отнасял до спалнята им, въпреки че тя протестираше, казвайки му, че има задължения, които трябва да свърши.

А той чуваше ли я?

Не, никога.

Докато майка ѝ предпочиташе да говори тихо – баща ѝ говореше високо. Майка ѝ харесваше музика и поезия – баща ѝ обичаше хвърляне на кабер13 и лов на елени. Нора никога в живота си не бе виждала други толкова несъвместими хора. И въпреки че баща ѝ бе добър човек с грижовно сърце, той и майка ѝ нямаха нищо общо помежду си.

Та те почти не разговаряха един с друг. Баща ѝ нареждаше, а майка ѝ се съгласяваше.

Нора искаше повече от това от съпруга си. Мечтаеше за мъж, който можеше да говори с нея за наука. Такъв, който щеше да поддържа разговора и който нямаше да се дразни, защото тя задава много въпроси. Нямаше нищо лошо да задаваш въпроси. Но безкрайното ѝ любопитство, често караше баща ѝ да губи търпение и да я пъди от залата.

– Обичам те, Нора, но още една дума, девоче, и се кълна, че скромният ми ум, ще се свари, докато не остане нищо, както при стария Шеймъс. А сега отиди в стаята си и ме остави на мира, преди да съм те заключил там завинаги.

Нора трепваше при думите, които бе чувала безброй пъти. Бе сигурна, че Юън е същият като баща ѝ. Единствената разлика бе във външния вид. Баща ѝ бе нисък и рус, а не огромен и тъмен. Но вътрешно можеше да са един и същи човек.

И въпреки това, докато гледаше как Юън свири, тя установи нещо странно за него – очите му бяха по-ярки, отколкото преди. Ъгълчетата на устните му се извиваха нагоре, сякаш щеше да се усмихне. Харесваше музиката толкова, колкото баща ѝ я ненавиждаше. Това беше една от малкото допирни точки помежду им. Нещо което и двамата споделяха.

Ох, девойче, какво си мислиш? Ако се обвържеш с мъж като него, ще изчезнеш завинаги.

Бракът беше добър само за мъжа. Жената изгубваше себе си. Тя се превръщаше в дамата на негова светлост – вечно покорна. Винаги съобразяваща се с него. Нора щеше да се превърне в майка си. Тя не искаше това. Желаеше живота си, точно такъв като на леля ѝ Елеонор.

Кралицата не отговаряше пред никой мъж. Правеше каквото реши и живееше живота си пълноценно. Сама бе подчинила на волята си Хенри, краля на Англия,.

Леля ѝ Елеонор беше нейният идеал.

Да, Нора не искаше само да е кръстена на леля си, искаше да е като нея. Властна. Решителна. Жена, която контролира собствената си съдба.

Катарина се завъртя край огъня, след което подаде ръка на Нора.

– Искаш ли да танцуваш?

Нора се поколеба за момент.

– Ще ми покажеш ли как?

Катарина я изправи на крака, след което повдигна полите си, за да може да наблюдава краката ѝ. Нора я следваше внимателно, докато мъжете свиреха.

– Изглеждаш така, сякаш притежаваш френска кръв, малка Нора – каза Виктор, усмихвайки се на опитите ѝ да повтори движенията на Катарина.

Тя отвърна на усмивката му, доволна от похвалата му.

Но знаеше, че не може да се сравни с Катарина, която се движеше така, сякаш бе едно с музиката.

Кат я поведе в доста объркан танц. Нора погледна към Юън, след което преглътна. Той вече не наблюдаваше Катарина, а бе вперил поглед в нея.

С изгаряща жар. С глад. С нужда.

Представата, че я гледа по този начин я караше да изгаря. Не мислеше, че това е възможно. И въпреки това, той я гледаше.

А погледът…

Караше я да се чувства женствена и силна. За пръв път в живота си, тя разбираше страстта и желанието. Юън беше магнетичен и силен, а желанието му да я притежава, бе толкова гореща, че беше почти осезаема.

Без да знае защо, Нора бе спряла да се движи, когато Катарина я хвана за ръцете и я завъртя отново. И въпреки че танцуваше, погледът ѝ непрестано се връщаше към Юън и горещите му небесни очи, които я изгаряха.

След като приключиха с танца и музиката, Катарина и Нора почистиха бъркотията от вечерята. Мъжете събраха инструментите и направиха сламеник за всеки.

Катарина прибираше гърнето, когато срещна объркания поглед на Нора.

– За жена, която не се интересува от Юън, милейди, със сигурност, изглеждаш така, сякаш си готова да ме убиеш, само заради факта, че той обърна внимание на танца ми по-рано.

Лицето на Нора се изчерви, но тя не смяташе да позволи на никой да разбере колко силно желаеше Юън МакАлистър.

– Със сигурност не е така.

Катарина се засмя.

– Не можеш да скриеш истината от мен, Нора. Видях сърцето ти. Беше изписано в очите ти.

Тя сбърчи нос пред жената.

– Мисля, че просто ти харесва да се правиш на сватовница, нали?

– Само когато видя двама души, които си принадлежат.

Нора се изсмя.

– Мястото ми не е при Юън МакАлистър. Повярвай ми.

– Както кажеш – но тонът на Катарина ясно издаваше съмнението ѝ.

Нора я остави да се присъедини към останалите. Бейвъл, Виктор, Пейгън и Лисандър се бяха оттеглили, за да си легнат. Само Юън беше останал. Седеше сам край огъня, загледан разсеяно в пламъците, докато пиеше от голям бокал. Не изглеждаше пиян, но бе обгърнат от облак от тъга.

Тя погледна към лютнята в краката му.

– Добре ли сте, милорд?

Той изсумтя. Нора помаха с ръка пред лицето му. Първоначално не ѝ обърна никакво внимание, докато накрая примигна и я погледна.

– Смяташ ли скоро да си лягаш?

– Не знам – отвърна тя тихо. – Може би след малко.

Седна до него, желаейки да прогони тъгата, която бе видяла. Искаше да изпълни нощта с малко веселие.

– Гледал ли си някога към небето като дете?

Той се намръщи.

– Не особено.

Нора отпусна ръцете си назад и погледна нагоре към яркото небе, където милиони звезди блещукаха над тях.

– Майка ми казва, че всяка звезда в небето има своя история – тя посочи една звезда южно от Малката мечка. – Веднъж ми разказа, че онази звезда там някога е била древногръцки войник на име Абрид. Той бил благороден Спартански командир, чиято жена починала. Сломен, той погледнал към небесата и настоял да отмъсти на виновника. Кралицата на небесата – Нора посочи група от звезди малко настрани, която приличаше на дама – му казала, че в смъртта няма удовлетворение. Само болката ще те застигне. И затова той я попитал кога болката щяла да утихне. Кралицата му отговорила, че това никога няма да се случи. Болката е това, което ни показва колко обичаме някого. Ако обичаме някого истински, тогава винаги ще носим в сърцето си болката от неговата загуба.

Той я погледна сериозно.

– Защо ми разказваш това?

Тя отвърна на погледа му, с надежда, че той ще прозре отвъд вината.

– Защото, ако си обичал Киърън толкова много, че още те боли след смъртта му, тогава той трябва да е знаел как се чувстваш, преди да почине.

– Да, и той умря, защото го предадох.

– Не – възрази тя. – Умрял е, защото не е бил способен да живее с болката, която носиш.

В челюстта му се появи тик, преди той да се извърне от нея.

– Това не ме успокоява.

Тя постави ръка върху неговата и усети как бицепсът му се стяга. Горкият Юън. Щеше ли някога да открие начин да си прости, за нещо, за което не е имал вина?

Искаше ѝ се да може да остави вината си и да преоткрие щастието.

– Кралицата погледнала към Абрид – продължи Нора, – и го попитала кого иска да убие, заради смъртта на жена си.

– Убий мен – отвърнал той. – Защото моето желание за син ѝ струва живота. Ако се бях примирил само с нея, сега тя щеше да е до мен.

Кралицата поклатила глава опечалено и му казала.

– Всички трябва да умрем. Нищо не може да промени това. Но начинът, по който живеем, докато сме на този свят, е от най-голямо значение. Няма да те убия – продължила тя, – защото смъртта ти няма да оправи нещата. Можеш да направиш това само като продължиш да живееш.

– Животът не оправя нещата – отвърна Юън, толкова тихо, че гласът му излезе почти като шепот.

– Може би. Но мислиш ли, че брат ти би искал да умреш?

– Ако беше жив, не се съмнявам, че щеше да ме убие.

При тези думи, Нора се усмихна тъжно, без да му повярва и за секунда.

– Да те пребие може би, но не и да те убие. Смятам, че ако Киърън имаше силата да продължи да живее, той щеше да намери някой достоен за обичта му и сега двамата щяхте да се смеете на глупавото му увлечение по Айзобел.

В очите му, придобили тъмносин цвят, проблесна ярост.

– Нямаш право да говориш за брат ми. Не го познаваше и не разбираш…

– Напълно разбирам, Юън.

Тя се пресегна и докосна лицето му, обръщайки го за брадичката, докато я погледне. Искаше ѝ се да види истината. Отчаяно.

– Знам какво е да обичаш някой с цялото си сърце и след това да ти се налага да се усмихваш, когато той се жени за някоя друга. Наясно съм колко много боли. Спомням си желанието си да умра, когато ми се случи и всеки път, щом се замисля, че ако се бях омъжила за него, нямаше да съм изправена пред живот с Раян, ми се иска да изкрещя от чувство на неудовлетвореност.

В очите му гореше огън, сякаш думите ѝ го бяха наранили.

– В кого си била влюбена?

Нора се отдръпна леко, докато спомените ѝ я раздираха.

– Мишел дьо Троа.

Дори след толкова време, само споменаването на името му жегваше сърцето ѝ.

– Той пристигна в замъка на баща ми, преди три лета, беше най-невероятният мъж, който можеш да си представиш. Красив. Чаровен. Добре образован. Караше ме да се смея, докато не ме заболеше. Мислех, че и той изпитва същото към мен, докато не научих, че една от придворните дами на майка ми се среща с него. В края на краищата, трябваше да се усмихвам и да им пожелая всичко добро, докато вътрешно исках да откъсна косата на Джоан от главата ѝ.

Юън изучаваше лицето ѝ с поглед.

– Той знаеше ли какво изпитваш към него?

– Да. Както много добре знаеш, обичам да говоря за всичко и му признах чувствата си. След като се унизих, той ми призна за тях двамата.

– Поне е бил честен с теб.

– Да, но от това болката не намаля.

Юън погали ръката ѝ с пронизващ поглед.

– Обичаш ли го все още?

– Да, до известна степен. Смятам, че има част от мен, която винаги ще го обича. Но не мисля, че бракът ни щеше да е щастлив. Бях млада, а той ме бе омагьосал.

– А Раян?

Тя потръпна.

– Ще прекарам целия си живот в ридания.

– Съжалявам за това. Но откъде знаеш, че този мъж не те обича?

Нора се засмя горчиво.

– Как би могъл? Раян не ме познава, въпреки че израснахме като съседи и често си ходихме на гости. Единственото, което правеше, бе да пуска жаби по гърба ми и да ми дърпа плитките. Той е звяр. Абсолютен звяр. Не знае друго за мен, освен че съм наследница на баща ми и че зестрата ми се равнява на цялото му състояние. Само това го интересува. Може да съм заразено от шарка муле и той пак ще се радва да ме вземе.

– Съмнявам се.

– Съмнявай се колкото искаш. Това е истината и аз го знам.

Тя се наведе напред, докато носовете им почти се докоснаха.

– Разбираш ли, ти си по-силният мъж, Юън. Все още си тук. Прибрал си се у дома, когато друг на твоето място не би имал куража да се изправи пред семейството си, след като е избягал с Айзобел и в последствие тя го е изоставила. Тогава си смятал, че брат ти ще е там, за да ти се присмее или да те пребие, и въпреки това, като мъж, ти си се върнал, за да изтърпиш наказанието си.

Той си пое дълбоко въздух и извърна поглед.

– Оценявам какво се опитвате да направите, милейди. Но нищо няма да оправи нещата. Моите действия, а не нечий други, причиниха смъртта му.

Нора го потупа два пъти по рамото, за да наблегне на думите си.

– Замисли се за момент, Юън. Ако не беше избягал с Айзобел, смяташ ли, че тя би останала с Киърън и би се омъжила за него? Не, нямало е да го стори. Тя, така или иначе, е щяла да избяга, за да се срещне с любимия си и брат ти пак щеше да е мъртъв, защото тя си е била отишла.

По изражението на лицето му, Нора можеше да отсъди, че тази мисъл никога не му беше идвала наум.

– Но аз го предадох.

– Айзобел го е предала, а той е предал всички ви, като е отнел живота си. Това, което е сторил, е по негова вина, не твоя. Той е умрял, защото не е могъл да живее без Айзобел, която е щяла да замине за Англия, без значение кой я е придружавал. Ако не си бил ти, сигурна съм, че е щяла да намери друг мъж, когото да излъже и измами. Така или иначе, Киърън е щял да загине.

Юън седеше смълчан, докато размишляваше над думите ѝ. Знаеше, че е права, бе прекарал много нощи, в които лежеше буден, проклинащ и изпълнен с омраза към Киърън заради стореното. Ненавиждаше брат си, защото го бе оставил да изпитва тази болка и вина.

Но това не можеше да спре чувствата в сърцето му.

Там той виждаше брата, който познаваше. Момчето, което му помагаше да погоди някой номер на Брейдън и Локлан. Мъжът, който го бе учил как да залага и пие. Рядко намираше щастлив спомен от детството и младините си, в който Киърън да не присъстваше.

Той уважаваше и обичаше Киърън. И се бе отблагодарил на брат си, като бе откраднал любимата му в прикритието на нощта.

Юън изръмжа от острата болка, която пронизваше стомаха и сърцето му. Неспособен да издържи тежестта ѝ, той се изправи и се насочи към гората, за да остане сам.

Искаше да избяга от нея. Желаеше просто да зарови миналото и да забрави всичко, което се бе случило.

Но нямаше как да избяга от него.

Без значение какво правеше Юън, то винаги бе там. Нараняващо. Болезнено. Настоятелно и мрачно. Обвиняваше го, че е сгрешил и му повтаряше колко е безполезен. Казваше му как бе наранил цялото си семейство.

Пиенето бе единственият начин да намали болката от това.

Сега му бе останало само пиенето.

– Юън?

– Остави ме сам, Нора – изръмжа той, без да спира. – Имам нужда да остана сам.

– Юън – повтори тя с настойчив глас.

Той се обърна, за да я погледне.

Тя стоеше пред него с пребледняло и притеснено лице на фона на лунната светлина.

– Мисля, че си добър човек и ако Киърън е бил наполовина мъж, колкото теб, тогава е жалко, че не е още сред нас. Айзобел е била голяма глупачка, щом не е успяла да види това.

Думите ѝ достигаха до него, по начин, по който нищо не бе успявало от доста време.

Нора се приближи към него бавно, като призрак сред среднощната мъгла.

– Не ме докосвай, Нора – каза той с въздишка, щом тя се протегна да погали лицето му.

– Защо?

– Ако ме докоснеш, ще те целуна и ако сега го направя, не съм сигурен, че ще имам силата да се отдръпна и да се задоволя само с вкуса на устните ти.

Нора потръпна от думите, които ѝ прошепна. Очите му не можеха да скрият истината. Той я желаеше. Част от нея жадуваше за докосването му, а друга бе ужасена от това. Бе уплашена от чувствата си към него.

Там нямаше лъжи. Нямаше скришно място.

Можеше да лъже Катарина, но не можеше да излъже себе си.

Нора никога не бе спала с мъж, и досега не бе изпитвала нещо повече от преминаващо любопитство за докосването на мъж. Но по някаква причина, с Юън бе повече от любопитна. Какво би било усещането да прегръща мъж като него? Мъж, който бе див, неопитомен? Мъж, който можеше да я накара да потрепери само с плътния си глас?

Щеше ли да бъде внимателен с нея, или щеше да я яхне като животно, чието желание бе да се задоволи?

Докосни го и провери…

Тя се колебаеше. Въздухът около тях бе изпълнен със страст, с желание и глад. И двамата копнееха да се случи. Единственото нещо, което трябваше да направи, бе да се протегне и да го вземе.

Тя отстъпи назад.

Той издиша с облекчение и каза:

– Върни се в лагера, девойче. Ще те последвам след малко.

Нора го наблюдаваше, докато се надигаше и тръгваше.

С разбито от случилото се сърце и от факта, че беше страхливка, тя се върна в лагера, където Катарина я чакаше.

– Добре ли си? – попита я тя.

– Истината е, че не съм сигурна. – Нора погледна към посоката, където беше Юън. – Не мога да разбера какво е това, което ме привлича към него. Доста е озадачаващо.

– Няма тайна. Той със сигурност е честен, силен и красив.

– Била съм край много красиви мъже в живота си, но никой от тях…

Нора не можеше да се насили да изрече думите.

Катарина повдигна вежда.

– Никой от тях какво?

– Нищо – отвърна припряно. – Държа се глупаво.

Тя се извини, че ще се оттегли да поспи върху импровизирания сламеник, който Юън бе приготвил за нея край огъня.

Земята беше студена и неудобна, но тя направи всичко възможно да не обръща внимание на това, докато умът ѝ повтаряше всичко, което се бе случило между нея и Юън откакто се бяха срещнали.

Катарина си легна и Нора слушаше как тримата мъже, свързани с нея, хъркат силно. Имаше усещането, че Пейгън спи леко, ако изобщо спеше. Нещо в него изглеждаше бдително дори когато си почиваше.

С часове наблюдаваше звездите в небето, но Юън така и не се върна.

Юън бе загубил представа за времето, докато лежеше в малко сечище, гледайки нагоре към небето. Трябваше да се върне в лагера, но нямаше желание да е там, където щеше да е принуден да гледа нещо, което не можеше да има.

И въпреки това можеше да вкуси Нора. Ароматът ѝ се просмукваше в главата му и го оставяше с желание като на гладуващ просяк.

Всичко, което някога бе искал в живота си бе да открие жена, която го гледаше по начин, по който други жени гледаха братята му. А не жена, която да му хвърли поглед, след което очите ѝ да се отместят към някой от другите и да се задържат там.

Това бе част от причината, защо бе толкова запленен от лъжите на Айзобел. Беше си помислил, че поне веднъж няма да му се налага да се състезава за обичта на някой. Че една жена може да го обича и да не желае братята му.

Но се бе оказало лъжа.

Без съмнение Нора щеше да е същата. Щеше да види Локлан и самозабравяйки се, да направи всичко, за да привлече вниманието му. Коя жена не би го сторила? Брат му бе висок, но не точно колкото него. И Локлан притежаваше искрящи черти, които караха повечето девойки да припадат в несвяст.

И най-важното, брат му бе леърд.

Юън въздъхна. Какво можеше да предложи той на една жена?

Нищо.

Разполагаше с пари, придобити от земите, оставени му от баща му, но те изобщо не се доближаваха до богатствата, които притежаваха братята му. Бяха достатъчно, за да може той и съпругата му да живеят добре, но нямаше да може да я глези.

И въпреки това, докато лежеше там, осъзнаваше, че това никога нямаше да е достатъчно, за да заинтересува някоя жена. Особено такава като Нора. Тя бе изискана и грациозна. Истинска благородничка. Най-вероятно бе дъщеря на някой богат лорд, който я бе глезил неизмеримо. Дрехите и кобилата ѝ бяха най-добрите, които някога беше виждал и бе очевидно, че е добре образована.

Бе изтънчена. Грациозна. Нежна.

Прекрасна.

За него такива жени бяха недостижими. Те бяха предопределени за мъже като Локлан, които бяха изучени на грация, държание и реч. А не за мъж, който беше толкова висок, че трябваше да се превива почти на две само за да влезе в някоя стая. Мъж, чието тяло бе толкова дълго, че не можеше да постави удобно краката си под масата.

– Юън?

Той подскочи стреснато, когато чу гласа на Нора в мрака.

– Какво правиш тук? – попита грубо.

– Не можах да заспя.

Той седна, докато тя се приближаваше. Бе облечена с тънка риза и плейд, който бе увила около раменете си.

Беше сплела дългата си руса коса, а плитката падаше над едното ѝ рамо чак до бедрата ѝ. Бе като видение на лунна светлина.

Мираж, който накара дъха му да секне.

– Трябваше да останеш в лагера, Нора. Опасно е да се разхождаш сама в гората.

– Знаех, че си тук някъде.

– Да, но ако се бе изгубила?

– Щеше да ме намериш.

– Ами, ако не можех?

– Щеше да ме намериш – повтори тя. Коленичи до него, а лунната светлина осветяваше лицето ѝ. – Мисля си, че ако си го поставиш за цел, можеш да преместиш и планина, ако се наложи. Да не говорим за откриването на изгубена жена в гората.

Той усети желание да ѝ се усмихне. Как го постигаше? Как можеше самото ѝ присъствие, да облекчава сърцето му?

Юън погледна извивката на челюстта ѝ и се запита какво би било, ако може да проследи красотата ѝ с език. Да усети млечната ѝ кожа с устни. Да чуе стоновете ѝ от удоволствие.

Против волята му, погледът му се спря на връвта на долната ѝ риза. Толкова беше лесно да се пресегне и да издърпа връзките, които я държаха притворена.

Или по-добре – щеше да я развърже със зъби…

Кръвта забушува във вените му като огън, възбуждайки го, карайки го да я желае. Искаше да я вкуси. Да се потопи в аромата и топлината ѝ, докато забравеше всичко освен това как го караше да се чувства. Щеше да е рай.

Когато Нора видя горещия поглед на Юън, дъхът ѝ спря. Тази вечер нямаше студ в тях.

Изгаряха от желание.

Не беше сигурна защо бе дошла при него. Усещаше силно привличане и се изуми, че той не пиеше. Изглеждаше напълно трезвен и тих.

– Какво правиш тук? – попита го тя.

За нейно по-голямо учудване, той ѝ отговори.

– Гледах звездите – тя погледна към небето. – И си мислех за това, което каза по-рано, че всяка си има история.

Тя се усмихна на думите му.

– Знаеш ли историите?

– Не. Знам само тази, която ми разказа. Ще ми разкажеш ли и други?

Нора потрепери от молбата му. Нещо ѝ подсказваше, че обикновено не би казал такова нещо на никого. Той се сближаваше с нея и това я караше да се чувства специална.

– Е, милорд, знаете колко държа на звука от собствения си глас…

Той се засмя леко, след това легна отново на земята така, както го бе намерила. Заинтригувана от смеха му, тя легна до него и изсумтя, докато се опитваше да се намести удобно.

– Ето така.

Юън я дръпна към себе си, за да може тя да постави глава на рамото му.

Сърцето на Нора заби лудо, когато той я накара да се сгуши в него. Никога досега някой мъж не я бе държал така. Главата ѝ лежеше на рамото му, докато ръката му я обгръщаше през кръста с длан, отпусната върху корема ѝ. Беше интимно и трогателно и я караше да се чувства странно. Плътният му и мъжки аромат бе окупирал сетивата ѝ, сгрявайки всяка част от нея. Можеше да усети силата му и коравите мускули, които я защитаваха. Тялото ѝ избухна от възбуда и болезнено пулсиране, което не можеше да разбере.

Прочиствайки гърлото си, тя посочи съзвездието Орион.

– Чувал ли си за Орион Ловеца?

– Не.

Тя закри звездите с ръка, посочи му колана на Орион, главата, ръцете и краката.

– Можеш ли да видиш очертанията?

– Да, виждам го.

– Много отдавна, в древна Гърция, живял Орион, който бил велик ловец. Син на Посейдон и Горгона Евриала, той търсил своята истинска любов по целия свят…

Юън слушаше мълчаливо, докато тя му разказваше как с години Орион се е опитвал да спечели ръката на Меропа и да получи благословията на баща ѝ, за да се оженят. Като наказание, баща ѝ ослепил Орион, който впоследствие не спрял да пътува, докато не открил гръцката богиня Артемида, която се влюбила в него. Брат ѝ Аполон се разгневил, когато научил за тази любов и подмамил Артемида да убие Орион, който бил издигнат в небесата от богинята, за да не го забрави никога.

– Защо всички твои истории включват провалена любов? – попита Юън. – Има ли такава, в която някой действително се жени за истинската си любов и живее щастливо с нея?

Тя се обърна към него и му се усмихна. Коремът му се сви.

– Има история за Купидон и Психея. Те живеят щастливо. Искаш ли да чуеш за тях?

– Да, девойче. Моля.

Докато Юън слушаше нежния ритъм на гласа ѝ, той бавно прокарваше дланта си по ръката ѝ надолу към нейната. В сравнение с неговите пръсти, нейните бяха толкова нежни... така меки. Хвана ръката ѝ в своята и погали внимателно с горната част на палеца си извитите ѝ и добре поддържани нокти. Нуждата да доближи ръката ѝ до устата си и да засмуче пръстите ѝ бе толкова силна, че не бе сигурен дали ще може да я отрече. Извъртя глава, за да може да я погледне, докато тя разказваше. Бузите ѝ бяха леко розови, докато говореше с нежен тон, изпълнен с доверие и любов.

Колко я желаеше.

Сега, докато лежеше толкова спокойно в прегръдката му. Какво ли щеше да е усещането да се движи с него? Да чувства приветстващата ѝ топлина под себе си? Вместо това, той лежеше допрял буза до главата ѝ и се бе примирил просто да я държи така, позволявайки на женствената ѝ нежност да го успокоява.

Когато Нора приключи с разказа си, тя осъзна, че Юън изцяло се бе отпуснал. Направо беше заспал.

– Юън? – прошепна тя, поглеждайки нагоре към него.

Той не помръдна. Нейният мечок лежеше с леко отворени устни, плитката ѝ почиваше между големите му пръсти. Дори не беше осъзнала, че я бе докосвал по косата. Но беше наясно с всяко негово друго движение. Бе усетила нежната му ласка, докато държеше ръката ѝ в своята и прокарваше пръсти по дланта и китката ѝ. И когато бе отпуснал бузата си на главата ѝ, тя се бе разтопила.

Претълкувайки се, Нора се надигна на ръце, за да го погледне, докато спи. Кичур черна коса падаше над челото му. Тя го отмести назад, след това проследи извивките на веждите му с върха на пръстите си.

Беше възхитително красив. Дори когато спеше, бе толкова силен и могъщ. Защо ѝ бе угодил тази вечер? Почти бе очаквала да ѝ се скара и да я изпрати обратно в лагера като непослушно дете. Вместо това, той я изслуша. Прегръщаше я. Окуражаваше я да му разкаже историите си.

Какво ли не би дала за съпруг, който да се държи с нея по този начин. Прехапа устна, когато мисълта се загнезди в съзнанието ѝ. Дали Юън щеше е такъв, ако тя беше негова?

Той не е за теб.

Нима?

Свиреше музика за нея и я изслушваше. Дори ѝ бе подал меч. Със сигурност подобни моменти компенсираха повечето му неизискани маниери.

Нужни са двама за брак.

Думите на майка ѝ отекнаха в съзнанието ѝ. Тя често ѝ бе изнасяла лекции за съпружеските задължения и какво се изискваше, за да изградиш здрав съюз.

Бракът е договор между мъжът и жената. Съпругата се грижи за съпруга. Грижи се за нуждите му, а от своя страна той я защитава и я издържа. Но за да бъде бракът щастлив, двамата трябва да се уважават. Никога не трябва да омаловажават или пренебрегват чувствата на другия. Вземи баща си например. По-скоро би извадил сърцето си, отколкото да ме разплаче. Съпругът ти винаги трябва да те изслушва, както и ти ще трябва да го слушаш.

Нора го изучи по-отблизо. Юън не изглеждаше типът мъж, който би пренебрегнал някого.

Проследи линията на устните му, спомни си вкуса им и как изглеждаха в редките случаи, когато се усмихнеше.

Ще трябва да се ожениш за някой. Защо не…

– Дори не си го помисляй – въздъхна тя.

Беше вярно, че трябваше да има съпруг, но Юън МакАлистър?

Той живееше в пещера!

Не можеше да се отрече, че бе хубава пещера с невероятно обзавеждане, но все пак беше пещера.

Какъв живот биха могли да имат?

Преди да осъзнае какво прави, тя смъкна края на ризата му. Никога преди не бе осъзнавала колко интересен е мъжкият врат. Колко приканваща може да е кожата. Погали адамовата му ябълка с пръсти, усещайки твърдата му мъжествена кожа и брада. Беше твърда и бодеше.

А челюстта му…

Наистина превъзходна. Силна и добре оформена. Никога преди не бе докосвала мъж по този начин. Родителите ѝ биха били много ядосани. Баща ѝ би ги погнал и двамата. Юън най-вероятно би бил кратък относно нейното изследване. Не изглеждаше сякаш му харесва да го докосва. Като тази вечер беше изключение.

Ако ме докоснеш, ще те целуна, а ако те целуна…

Да не би случайно да го подлудяваше? Можеше ли той да усети същото желание, която тя изпитваше към него? Майка ѝ я бе предупредила за мъжете и свирепите им и повтарящи се методи. Но вместо да я обезчести, Юън бе заспал като безобидно пале. Наистина бе безобидно пале! Тя се засмя при мисълта. Със сигурност нямаше нищо безобидно в страховит мъж като него.

Нора положи главата си обратно на гърдите му и се заслуша в ударите на сърцето му.

Само си бе представяла да лежи по този начин с мъж. Беше нещо, което смяташе да сподели със съпруга си, никога с мъж, който едва познаваше.

Тогава Юън се обърна, придърпвайки я по-близо към себе си. Прегръдката му се стегна.

– Юън? – каза тя. – Ще ме смачкаш.

Той отпусна хватката си, за да може да диша, но не я пусна. Вместо това се сгуши по-близо. Всъщност не беше толкова лошо. В действителност беше доста приятно. Отпускайки се, Нора се остави звукът от дълбокото му дишане да я приспи.

За първи път от години, Юън сънува приятни неща. Киърън не беше в съня му, за да го преследва. Нямаше и следа от Айзобел и жестокостта ѝ. Само Нора беше там, с котешките си очи и несекващите си въпроси. Той въздъхна в съня си, след като я видя да му маха от една приятна, зелена поляна.

– Елате, милорд, да седнем – тя го придърпа до себе си, за да му предложи питка и ейл.

В съня си, Юън затвори очи, за да се наслади на вкуса от пръстите ѝ, докато тя го хранеше с питка. Досега не бе познавал нещо по-сладко.

Отпи от ейла, след което остави храната и пиенето настрани, за да може да се вгледа в жената, която го изпълваше с желание. Караше го да копнее за неща, които отдавна бе загърбил. Мечти, които нарочно бе захвърлил.

Той я придърпа към себе си, наведе се и вкуси сладките ѝ устни. Тя прокара ръка през косата му, което го накара да изтръпне, а езикът му дразнеше устата ѝ. Простена името ѝ, докато спускаше устните си към нежната ѝ като крем шия, където изгаряше да я вкуси. Тя се притисна към него, извивайки гръб, а гърдите ѝ се допряха неговите.

Неспособен да издържи на мъчението, той обхвана гърдите ѝ с ръка и подразни стегнатото зърно с длан…

Нора простена като се раздвижи в съня си от нечии страстни целувки. От усещането, че някой докосваше тялото ѝ по начин, по който никой преди не бе дръзвал. Стреснато тя отвори очи, за да открие че Юън я държи. Устните му настоятелно и страстно целуваха врата ѝ, докато левият му крак се намираше между бедрата ѝ. Бе обхванал гърдите ѝ в топлата си длан.

– Юън – каза тя.

Замаяно той се отдръпна и примигна.

– Нора?

– Да. Не ме ли позна?

Очакваше той да се отдръпне, или поне да премести ръката си от гърдите ѝ.

Но не го направи.

– Знаех, че си ти. Помислих, че сънувам – преди тя да осъзнае какво прави, той отново сведе глава, за да я целуне. – Отблъсни ме, Нора – каза той внезапно. – Кажи ми, че те отвращавам и че не искаш да имаш нищо общо с мрачен, самосъжаляващ се пияница.

Тя се намръщи на думите му.

Кой му беше казал това?

– Не те намирам за отблъскващ, Юън. Напротив.

Той хвана лицето ѝ в големите си ръце и я погледна. Очите му бяха мрачни и изпълнени с болка.

– Кажи ми го, Нора – настоя той. – Защото, ако не го направиш, ще те любя тук, в гората, като животно.

Думите му я шокираха, точно толкова колкото и признанието му, и отчаянието което чу в гласа му.

Леля ѝ Елеонор, веднъж ѝ бе казала, че най-ценното притежание на една жена беше нейната девственост. Ако жената имаше късмет, тя щеше да избере на кого да я отдаде.

Ако ли не, баща ѝ щеше да вземе решението. В съзнанието ѝ се появи лицето на Раян и тя едва се сдържа, за да не се свие. Ако не успееха да стигнат до Англия, той щеше да е нейната съдба. Никога нямаше да я накара да се чувства така, както Юън. Тялото ѝ бе горещо и трепереше, изпълнено с желание. Ами ако само Юън я караше да се чувства така, а никой друг не успееше? Ако го отпратеше, щеше да се омъжи непокътната. Раян изобщо не се вълнуваше от това дали е девствена; интересуваше го само богатството ѝ.

Но Юън…

Той имаше нужда от нея. Усещаше го дълбоко в себе си. Винаги се бе чудила какво ли щеше да е да си легне с мъж. В съзнанието си си бе представяла сладкодумен трубадур, който щеше да спечели сърцето ѝ. Но тихият мечок, беше този, който я зовеше.

Недей.

Думата се заби в съзнанието ѝ. Ако го направеше, щеше да я промени завинаги. Повече нямаше да е невинна. Можеше дори да зачене детето му. Но нещо дълбоко в нея ѝ подсказваше, че износването на детето му едва ли щеше да е най-трудното нещо. В края на краищата, любопитството и желанието ѝ надделяха над нея. Майка ѝ винаги ѝ беше казвала, че ще я отклонят от пътя ѝ.

Тази вечер я бяха завели при Юън МакАлистър и точно тук искаше да бъде.

– Люби ме, Юън.

12 Юдейският цар Ирод се опитва да съблазни жената на своя брат Филип – Иродиада, но Йоан Кръстител го порицава, задари което е затворен в тъмница. На рождения ден на Ирод дъщерята на Иродиада – Саломе танцува за него и той ѝ обещава каквато награда пожелае. По съвет на майка си, Саломе изисква главата на Йоана Кръстителя, заради което Ирод дава заповед да обезглавят Йоан и да донесат главата му на тепсия на танцьорката – Б.р.

13 Хвърляне на кабер – Шотландски спорт, в който атлетът хваща голямо дърво, без клоните, и го балансира до изправено положение, а после след няколко стъпки за засилка, състезателят трябва да го хвърли, максимално далеч – Б.пр.