Да опитомиш планинец

Глава 8

– Юън, моля те, кажи ми, че не си пострадал – панически, Нора огледа тялото му, търсейки наранявания.

Почти цяла минута Юън не можеше да диша. Падането не бе наранило нищо повече от достойнството му и бе изкарало въздуха му.

Но трябваше да си признае, че му харесваше да усеща ръцете ѝ, които обхождаха тялото му. Допадаше му да вижда загрижеността по лицето ѝ.

– Взех ти воала – каза той и въпреки болката в ребрата и гърба си, ѝ го подаде.

– О, забрави за глупавия воал. Наранил си се.

Глупав воал? Сега беше глупав?

Юън се намръщи срещу нея. Не беше наистина пострадал, но не искаше тя да знае това. Нора прокарваше ръце нагоре-надолу по тялото му, търсейки наранявания и въпреки, че трябваше да се чувства заситен след срещата им, не беше.

Още сега можеше да я обладае отново.

И това го изненада повече от всичко.

– Да доведа ли Лисандър, или Пейгън? – попита тя.

– Не – побърза да я увери той. Тези двамата щяха само да се засмеят и веднага да разберат, че не се бе наранил. – Мисля, че ще се справя и с твоя помощ.

– Какво да направя?

Юън потисна вълчата си усмивка. Трябваше да се чувства виновен, задето се възползваше от нея по този начин, но не беше. Наслаждаваше се на загрижеността и вниманието ѝ.

– Ау! – каза той, като докосна бедрото си.

– Ранен ли си там?

– Да.

Нора прокара ръка по крака му към вътрешната част на бедрото. Юън стисна зъби, когато пламтящо желание прониза слабините му, докато тя разтриваше крака му, опитвайки се да облекчи болката.

Нора дори не подозираше, че само я увеличаваше.

– Ами гърбът ти? – попита тя. – Там боли ли те?

– Може би. Пулсира и не мога да преценя.

Тя му помогна да се изправи до седнало положение.

Юън затвори очи, докато тя опипваше гърба му с ръце. Но истината бе, че предпочиташе да го направи с устата си.

При тази мисъл, слабините му реагираха.

Когато Нора понечи да се отдръпне, той изпъшка, сякаш го боли.

– Дясното ми рамо.

Нора започна да масажира ставата.

– Тук?

– Да.

Ръцете ѝ се спускаха по-надолу и по-надолу. О, усещането беше невероятно.

Прекалено хубаво. Дланите ѝ бяха най-прекрасното обезболяващо, което някога бе познал. Само заради това нейно пълно внимание, бе готов да падне от друго дърво.

Тя му помогна да се изправи на крака. Юън се постара да не я натоварва много с тежестта си, докато куцаше до нея. Никога досега някой не се бе грижил за него по този начин. Братята му щяха да се засмеят, след което да го сритат и да кажат да не плаче като момиче. Майка му, в някои моменти се бе опитвала да го глези, но с други трима сина, тя винаги бе заета с техните нужди и той оставаше забравен, докато тя се спускаше да обгрижва Брейдън, Киърън или Локлан. Трябваше да признае, че начинът, по който Нора се грижеше за него му харесваше. Допадаше му идеята да има пълното ѝ внимание.

И най-вече му харесваше мястото, където беше ръката му.

– Юън? Били могъл малко да смъкнеш ръката си?

С неохота той я отмести и направи каквото му каза – постави я под гърдите ѝ, за да може все още да усеща извивките ѝ. Един мъж би могъл да свикне с това. Но истината бе, че предпочиташе да обгръща нежното възвишение. Да усеща твърдите ѝ зърна и да ги дразни с ръка. Нора имаше красиви гърди. Нито прекалено големи, нито прекалено малки. Изпълваха ръката му идеално.

Тази мисъл го възбуждаше още повече. Погледна назад към дърветата и простена от желание.

– Нараних ли те? – попита тя.

– Не, любима – отвърна той пресипнало, искайки му се в крайна сметка да не пътуваха с циганите.

Приближиха се към останалите.

– Какво се случи? – попита Катарина веднага щом ги видя.

– Юън падна от едно дърво, докато се опитваше да свали воала ми – обясни Нора. – Мисля, че е наранил крака и гърба си.

Юън забеляза погледите на останалите мъже, изпълнени със съмнение и разбиращата, подигравателна усмивка на Пейгън.

– Паднал от дърво, а? – попита той с шептящ тон, предназначен само за Юън.

МакАлистър го изгледа злокобно. Когато отговори, се постара да бъде достатъчно тихо, за да не ги чуе Нора.

– О, хайде, ревнуваш, че няма красиво момиче, което сляпо да те обича.

За негова изненада Пейгън се засмя.

– Истина е. С удоволствие бих се хвърлил от планината, за да вкуся тези устни.

Юън го изгледа подозрително, но Пейгън просто се отдалечи и ги остави.

– Наистина ли? – Виктор попита Юън, след като Пейгън си бе отишъл. Той погледна към Нора. – И от колко точно високо падна?

– От достатъчно високо – побърза да го увери Нора.

Лисандър изсумтя.

– Жалко, че не е паднал на главата си.

Бейвъл го сръчка.

Без да им обръща внимание, Нора помогна на Юън да се качи отзад във фургона.

– Ти си почини тук, аз ей сега ще ти донеса нещо за пиене.

Когато Нора го остави, Катарина се приближи и ѝ прошепна така, че Юън да не я чуе.

– Не ми изглежда да е наранен, милейди. Мисля, че се възползва от вашата отзивчивост, за да може да остане по-близо до вас.

Нора се усмихна зловещо.

– Това ми е ясно. Ще е нужно нещо повече от такова леко падане, за да го нарани, но сякаш ми допада да е близо до мен.

Тя намигна на Катарина, която се засмя.

Не мислеше, че Юън ще ѝ позволи такава свобода с тялото си, ако не беше „ранен“. И, изглежда, ласките ѝ му харесваха прекалено много, за да ги спре.

Ако искаше някой да го глези, то тя със сигурност щеше да му угоди.

Докато се връщаше към фургона, тя го видя с воала ѝ. Държеше го притиснат към лицето си, сякаш го вдишваше. Забелязвайки я, той бързо го остави настрани и се поизправи. Нора го гледаше. Дългите му крака бяха изпънати напред, а той изглеждаше виновен. Тези проницателни сини очи я караха да трепери. Бе толкова страховит и силен и в същото време в него имаше нещо игриво. Но това, което най-много я въодушевяваше, бе, че не се заиграваше с други. Само на нея ѝ бе позволено да вижда по-нежната му същност. И това много ѝ харесваше.

Нора се качи във фургона и седна до него, като му подаде мяха за вино.

Той отпи и я погледна изненадано.

– Донесла си ми ейл?

– Помислих, че ще ти помогне за болката.

Виктор се приближи, за да ги провери.

– Как си, момче?

Юън я погледна смутено.

– Ще се оправи – отвърна Нора. – Просто има нужда от почивка. Ще може ли да се вози тук отзад за известно време?

Виктор кимна.

– Ще потегляме тогава.

Нора чу как другите се връщат по конете си и как Виктор завърза този на Юън и нейния за края на фургона. След няколко минути, бяха потеглили на път.

На лицето му отново се бе изписал виновен поглед, който ѝ подсказваше, че не изглеждаше толкова пострадал, колкото му се искаше тя да вярва.

Така да бъде. Нора бе повече от доволна да се вози отзад сама с него.

– Кой мислиш е мъжът, който е платил да те отвлекат? – попита тя след кратко мълчание. – Имаш ли много врагове?

– Не. Единственият ми враг беше Роби МакДъглас, но след като враждата между клановете приключи, той ми прости и се държим приятелски.

– Това е странно, нали? Чудя се дали не е жена, която се е увлякла по теб и е платила на някой да те заведе при нея.

Юън ѝ се намръщи.

– Доста странно нещо си мислиш.

– Не чак толкова. Доста си привлекателен, когато не се мръщиш.

– Не се мръщя.

Тя докосна челото му и приглади чертите му.

– Мръщиш се прекалено много.

– А ти говориш прекалено много.

Тя се усмихна с топла усмивка.

– Да, затова Раян ми е толкова ядосан. Казва, че съм постоянна вихрушка от глупости.

С въздишка Нора придърпа главата му към своята. Цяла вечност можеше да отпива от устните му.

Известно време Юън хапеше устните ѝ, като ги галеше и дразнеше. За първи път тя стоеше по този начин с мъж и му позволяваше да прави каквото поиска с устата и тялото ѝ.

И това много ѝ харесваше.

Най-накрая Юън се отдръпна и Нора се настани до него в безопасността на прегръдката му, докато фургонът се друсаше под тях. Никой от двамата не бе спал особено предишната вечер.

И затова тя позволи на успокояващия звук на сърцето му да я примами в блажен сън.

Юън си играеше с косата ѝ, докато нежният ѝ дъх галеше врата му. Колко обичаше начина по който усещаше тази жена в ръцете си. Беше толкова нежна срещу неговата твърдост.

Опита се да си спомни Айзобел. Не можеше дори да си представи лицето ѝ, а само болката, която тя бе оставила след себе си.

Вместо това си спомняше Киърън. Беше опитал да му каже, че Айзобел не го обича.

Киърън го беше нападнал свирепо, като го бе нарекъл лъжец.

– Проклет да си, Юън. Не знаеш какво говориш. Тя бе предопределена за мен и за никой друг. Казвала ми го е хиляди пъти.

– Послушай ме, дявол да те вземе. Тя самата ми каза, че не изпитва нищо към теб.

– Лъжец! – с тази дума Киърън му бе ударил шамар.

Юън бе посегнал да нападне, а Локлан и Брейдън застанаха между тях, разделяйки ги насила.

– Защо го разстройваш, Юън? – бе настоял Локлан, гледайки го твърдо.

– Тя ме обича – думите се бяха изплъзнали от устата му, преди да може да се спре.

И тримата му братя се бяха засмели. Звукът беше отекнал болезнено в сърцето му.

Как смееха да му се присмиват за това. Нима беше толкова невероятно, че жена може да го желае?

– Ти? – Киърън беше поклатил глава, продължавайки да се смее. – Сега знам, че се шегуваш.

Никога преди Юън не бе искал да нарани братята си, но тогава го пожела. Беше му омръзнало всички да го пренебрегват. Да го омаловажават. Да му се подиграват.

– Защо ти е толкова трудно да го повярваш?

Последните думи на Киърън бяха задействали всичко.

– Погледни се, Юън. Ти си върлинест и мрачен. Трябваше да платя на малкото жени, които си имал, за да бъдат с теб и всичко, което ти направи тогава беше да говориш с тях, вместо да се възползваш от чара им. Няма да има ден, в който някоя жена ще те предпочете пред мен. Какво изобщо можеш да предложиш на жена?

– Аз знам отговора на това – Брейдън се бе включил. – Живот, изпълнен с мрачна тишина и зли погледи.

След това Брейдън бе потупал Киърън по гърба и двамата бяха напуснали залата, все още смеейки се.

От суровите им думи, Юън стоеше вцепенен и неспособен да диша.

– Не знам какво да правя с момчето, Айлийн. Никога няма да е както братята си…

– Те не мислеха това, което чу – каза Локлан, след като Киърън и Брейдън бяха излезли. – Сигурен съм, че Айзобел те харесва. По твой си начин ти си…

– Млъквай, Локлан – беше се сопнал той. – Не ме безпокой повече с твоята така наречена утеха. Омръзна ми всички да изброявате грешките ми. Не съм красив като Брейдън, или чаровен като Киърън и не съм интелигентен като теб. Повярвай ми, наясно съм с недостатъците си. С всеки един от тях.

Тези сравнения се бяха загнездили в сърцето му още от самото му раждане. Въпреки че обичаше братята си, той бе наясно какво бе мнението им за него.

Дори Син му се беше подиграл, когато беше предложил да помогне на него и Брейдън да спасят Локлан от клана.

Нямаше нещо, което той да направи и братята му да не го вършеха по-добре.

Само Нора никога не го бе сравнявала с тях.

И все пак, на нея ѝ предстоеше да срещне останалите МакАлистър…

Щеше ли да я е грижа за него, ако те бяха наоколо? Или подобно на Айзобел щеше да го изостави при първа възможност?

Нямаше как да е сигурен. Но в дълбините на съзнанието му се криеше мисълта, че ако го направеше, това щеше да е ударът, който ще го унищожи. Можеше да понесе всичко, но не и тя да му се подиграе.

Виктор спря фургона в покрайнините на малък град. Катарина дръпна юздите на коня си, за да го спре, докато Лисандър, Пейгън и Бейвъл слизаха от конете.

Кат се присъедини към Лисандър, който отвори вратата на фургона, за да открие, че Юън и Нора бяха заспали отзад.

Нора лежеше върху гърдите му, а той я бе прегърнал защитнически с едната си ръка.

– Аа – изписка Катарина, радостна да ги види прегърнати.

– Трябва ли да им позволя да лежат така? – попита Лисандър. – Мисля, че ще се наложи да се пробода с меч в корема, ако някога баща ѝ научи за това.

– Ще те пронижа с меч в гърба, ако не ги оставиш на мира – отвърна Кат. – Мисля, че са чудесна двойка.

– Знаех си, че е прекалено тиха – каза Виктор. – Трябваше да се досетя, че ще е заспала.

– Е, тогава ги събуди – намеси се Бейвъл. – Толкова съм гладен, че мога да изям ботушите си.

– Буден съм – каза пресипнало Юън. – Кой би могъл да спи, когато вие четиримата джафкате като група палета?

Юън внимателно събуди Нора. Тя отвори очи, примигайки, след което му се усмихна. Въпреки добрите си намерения, той също ѝ се усмихна.

– Къде сме? – попита тя, след като осъзна, че фургонът не се движеше.

– Не съм сигурен – отвърна Виктор. – Натъкнахме се на малко село. Помислих си, че можем да си позволим вкусна вечеря и може би удобно легло за вечерта.

Нора сдържа прозявката си, докато излизаше от фургона.

Юън слезе след нея, забравяйки, че би трябвало да е ранен. Веднага щом излезе навън, Нора изцъка раздразнено с език.

– Засрамете се, милорд, да се преструвате на ранен и да се възползвате от добрината ми. И като се замисля, че се бях притеснила за вас...

Юън се почеса по брадата и смутено извърна поглед.

Минавайки покрай тях, Пейгън се засмя.

Нора игриво погали Юън по ръката, след което се повдигна на пръсти и го дари със сестринска целувка по бузата.

– Не че сте искали, но ви прощавам.

Отделиха няколко минути, за да се приведат в приличен вид. Юън хвана Нора за ръката и я поведе към града. Спря се само за да попита дали има кръчма и бяха насочени към най-голямата сграда в селото. Циганите бяха зловещо тихи, докато вървяха зад тях.

Вратата на кръчмата беше отворена и няколко мъже седяха на масите и пиеха от бокали.

– Мога ли да ви помогна, добри хора? – попита една възрастна жена, когато се приближи, за да ги приветства.

Имаше едра фигура и тъмна, кестенява коса, която бе равномерно прошарена.

Юън наклони глава.

– Бихме искали храна и легла за през нощта, ако имате свободни.

Жената ги заведе до маса, близо до огнището.

– Тук май не са много дружелюбни, нали? – попита Нора, след като седна до стената.

– Това е малко село, милейди, и повечето хора са подозрителни към непознати. Страхуват се, че или ще откраднем децата им, или ще ги прокълнем с шарка – намигна ѝ Катарина.

Нора се намръщи.

– Не мога да си представя защо.

– Нито аз – добави Юън. – Особено след като ни упоиха и отвлякоха.

Тя го сръчка с лакът. Бузите на Виктор почервеняха. Катарина и Нора се засмяха.

– Но признайте си – каза Катарина, – отвличането е най-хубавото нещо, което ви се е случвало.

Юън погледна към Нора. В това може би имаше някаква истина. Но не искаше да си го признае, особено на глас.

След като храната им бе сервирана, вратата се отвори отново. Юън видя как мъж, може би няколко години по-възрастен от него влезе. Знаеше, че има нещо познато у него, но не разбра какво е, докато човекът не подмина масата им. Беше по-големият брат на Айзобел.

Сърцето му спря да бие. Не беше виждал Греъм МакКейд от преди деня, в който Киърън беше отвел Айзобел от дома на баща ѝ.

За годините си, мъжът изглеждаше по-възрастен. Лицето му бе брадясало и изпито. Кестенявата му коса падаше свободно около раменете му, а той самият беше слаб и върлинест.

Беше очевидно, че МаКейд бяха изпаднали в трудни времена.

– Греъм – поздрави го прислужницата. – Отдавна не си идвал насам. Към дома ли си се отправил?

– Да, но не знам защо си правя труда. Ако имах малко здрав разум, щях да съм се запътил към Франция и да забравя, че изобщо съм зървал Шотландия – той се поколеба за момент, сякаш бе осъзнал, че е казал прекалено много, след което добави колебливо. – Имаш ли свободна стая за вечерта.

– Съжалявам, любов, преди няколко минути дадох последната.

Той изруга и се обърна надясно, изправяйки се точно пред мястото, където вечеряха.

Мъжът не помръдна, присвиви очи и разпозна Юън.

– Ти – изръмжа той. – Фай, не очаквах, че пускаш боклуци в кръчмата си.

Жената замръзна и ги погледна подозрително.

Юън се изправи. Не беше човек, който би позволил да го обиждат и нямаше намерение да се превръща в такъв.

– По-добре се успокой, Греъм МакКейд. Не съм в настроение.

Греъм погледна към Нора с презрение.

– От кой от братята си я открадна, а? Всички знаят, че Юън МакАлистър не може да има една жена, освен ако не я е отнел от някой друг.

Юън чу как Нора си пое рязко дъх. Изрева гневно, като заобиколи масата, за да го нападне.

Нора гледаше смаяно как двамата мъже се бият.

– Копеле – изръмжа Греъм, докато се удряха един друг. – Ти ми съсипа живота.

Юън не каза нищо, като нанесе на другия мъж удар, който го запрати право на земята. Вдигна го за ризата и го изблъска към вратата.

– Напусни, Греъм. В противен случай може да те убия.

МакКейд се засмя, разкривайки окървавените си зъби.

– Защо не го направиш? Какво значи моят живот за теб? Като нищо може да умра, след като семейството ти съсипа моето. – Греъм изплю кръв на земята и изръмжа към него. – Айзобел никога не би напуснала дома си, ако не бяхте ти и брат ти. Ти си този, който уби Киърън. Не се опитвай да обвиняваш невинно девойче за твоите дела. Тя беше добро момиче преди ти да я съсипеш.

Юън се наведе и хвана мъжа през кръста. Затича се към стената, като притисна Греъм към нея.

Преди да осъзнае, че се движи, Нора се изправи и прекоси стаята.

– Юън! – сопна му се тя. – Пусни го.

– Не и докато не го убия.

Лисандър и Пейгън се появиха до нея, за да я отдалечат от тях. Нора издърпа Юън назад, докато мъжете съпроводиха Греъм до вратата.

– Успокой се – каза тя, срещайки пламтящия му поглед.

На вратата Греъм се обърна и изкрещя прощалните си думи.

– Ти така и не отговори на въпроса ми, Мак­Алистър. От кого я открадна?

Юън пристъпи напред, но Нора го спря.

– Какво правиш?

Тя видя болката, изписана на лицето му, мъката. Пресегна се, за да докосне раната на устната му, но той избегна ръката ѝ.

– Не ме докосвай.

Обърна се и я остави да се взира след него. Нора го последва. Почти беше стигнал до фургона.

– Юън МакАлистър – каза тя остро. – Спри където си.

– Махни се, Нора. Не съм в настроение.

– Защо? Заради това, което каза онзи глупак?

Той стисна зъби и извърна поглед.

Тя се пресегна и хвана лицето му в ръце, след което го накара да я погледне.

– От никого не си ме откраднал.

– Мислиш ли, че Раян ще се чувства по същия начин? Не ми принадлежиш, Нора. Нямам право над теб.

– Прав си. Не принадлежа на теб. Не принадлежа на никой мъж на тази земя. Аз съм личност, а не собственост на баща ми, Раян или който и да е. На кого ще се отдам си е моя работа, не тяхна.

Той се опита да се отдръпне, но тя го държеше.

– Погледни ме. – Той го направи. – Ти си добър човек, Юън. Мъж с добро сърце. Ако Айзобел не е могла да види това, тогава тя е още по-голяма глупачка от брат си. Но аз те виждам. Познавам те.

Докато я гледаше, очите му се изпълниха с агония. Пое ръката ѝ в своята и я притисна към устните си. Юън вдиша сладкия ѝ аромат. Желаеше тази жена с всяка част на сърцето си. Но в края на краищата, знаеше, че Греъм е прав.

Беше я откраднал от друг.

От това, което беше разбрал, Раян можеше да се окаже като Роби МакДъглас, копнеещ по нея. Готов да рискува живот и крайник, за да си я върне.

И кой би го обвинил? Нора беше прекрасна. Не заслужаваше жена като нея. Той не заслужаваше нищо.

– Върни се вътре, Нора. Моля те.

За негово облекчение тя кимна и се подчини.

Юън отстъпи назад, опитвайки се да диша дълбоко, за да облекчи болката в гърдите си.

Трябваше да я остави и въпреки това, всичко, което искаше, бе да я задържи.

Защо никога не успя да намери жена за себе си? Жена, която не беше обещана на някой друг?

Пейгън се присъедини към него.

– Приятелят ти реши, с малко помощ от моя страна, веднага да напусне селото. Добре ли си?

– Благодаря. Да, добре съм.

Пейгън погледна в посоката, където Нора беше изчезнала.

– Тя е добра жена. Ти си голям късметлия да имаш някой, който е склонен да те оцени такъв какъвто си.

Юън кимна в знак на съгласие.

– Такава е.

– Ще се ожениш ли за нея?

Той поклати глава.

– Тя не е за мен.

Пейгън му се присмя.

– Тогава за кого е, Юън? Не мога да си представя някой друг мъж да показва такова търпение с нея, както теб. Аз например бих полудял, ако трябва да понасям езика ѝ продължително време.

Юън му изръмжа.

В отговор на реакцията му Пейгън се ухили.

– Ето това очаквах от теб. Няма да търпиш някой да я обижда. Звучи ми като любов.

Юън се намръщи.

– Нищо не знаеш.

– Вярно е. Не знам нищо за стрелата на Купидон и нямам желание да научавам. Но ако някога бъда поразен от неговите машинации, не мисля, че бих пуснал тази, която ме интересува и да я гледам в прегръдката на друг. Единственото, което знам, е как да се бия за това, което искам.

– Някога налагало ли ти се е?

Той стана мрачно сериозен, очите му ледени и в този момент Юън беше щастлив, че не се е изправял пред този мъж в битка.

Имаше нещо смъртоносно и зловещо в Пейгън.

– Всеки ден.

В ума на Юън проблесна гледката как Айзобел тича към своя любим. Двамата се бяха прегърнали и целунали. Той ги бе наблюдавал смаяно, докато гневът му не го бе подтикнал да нападне. Нощ подир нощ той бе лежал буден, с желанието да беше пребил онзи рицар в този ден. Да беше продължил да се бие, докато мъжът не го беше убил. Но той бе твърде съкрушен, за да диша.

– Благодаря ти, Юън – бе му казала Айзобел, докато наблюдаваше пребитото му и окървавено тяло с леден поглед. – Ако не беше ти, аз все още щях да съм затворена във високопланинската част на Шотландия без всякаква надежда, че мога някога отново да видя Гилбърт.

След това и любимият ѝ му бе благодарил, без да подозира какво му бе обещала Айзобел, ако ѝ помогне; и двамата се смееха, докато хората на Гилбърт го съпровождаха навън. В края на краищата, той се утешаваше със знанието, че тази жена, толкова жестока и невярна, която бе използвала тялото си, за да подмами него и Киърън, никога нямаше да остане вярна на рицаря. Както тях и Гилбърт щеше да научи това. А тогава, господ да се смили над него.

Юън въздъхна. Животът винаги го объркваше. Нора не беше невярна. Той знаеше това. Никога не беше използвала тялото си, за да постигне своето. Но му се беше отдала. Искаше му се някой от братята му да беше тук, за да си поговорят. Не, желаеше Киърън да е тук, за да поговорят. Стомахът го сви, като си спомни последният път, когато бяха заедно.

– Тя не те обича.

– Обича ме, Киърън. Приеми го.

Бяха се били като лъвове, опитвайки се да се разкъсат, докато Брейдън не бе застанал между тях, за да ги разтърве.

– Вие сте братя! – бе им се сопнал той. – Нима ще позволите на жена да застане между вас?

Избърсвайки кръвта от лицето си, Юън се бе взрял ядосано в Киърън.

– Никога не си обичал някоя жена за повече от няколко седмици. Можеш да имаш, която пожелаеш. Но Айзобел ме обича. Не можеш ли да ни оставиш на мира?

– Как можеш да го искаш, след това, което направи? Тя беше моя годеница, а ти си я присвои зад гърба ми. Ти не си мъж, Юън – ти си лицемерен страхливец.

Бяха продължили да се бият, докато накрая Локлан не бе извел Киърън от стаята. Същата вечер, Айзобел беше дошла и му бе казала, че си тръгва.

– Ако ме обичаш, Юън, ела с мен и можем да бъдем заедно завинаги. Никога няма да можем да останем тук в Шотландия със семейството ти. Никога няма да ни простят за това, което направихме. Единственият ни шанс да сме щастливи е да отидем в Англия. Ела с мен.

Като глупак, той бе тръгнал. Беше грешка, за която щеше да плаща до края на вечността.

Нора седеше в кръчмата с натежало сърце. Какво щеше да е нужно, за да повдигне духа на Юън? Тя погледна към Катарина, която се беше върнала отвън с нови дрехи за вечерта.

– Кат? – Жената се спря и я погледна. – Познаваш ли мъжете?

Катарина се усмихна.

– Да, милейди. Знам доста за тях.

– Как ги омайваш?

– Всички мъже или само Юън?

Нора се изчерви.

– Само Юън.

С усмивка на лице, Катарина я повика с пръст да я последва.

– Нека споделя с теб тайна, която майка ми ми каза. Гарантирано е, че ще спечелиш всеки мъж, без значение дали е просяк, или крал. Довери ми се, Нора. Прави каквото ти кажа и ще можеш да командваш всеки мъж, който ти хареса. Лорд Юън ще бъде безсилен пред теб.