Да опитомиш планинец

Глава 10

Юън стоеше в конюшнята, четкаше коня си, докато умът му се въртеше около признанието на деня. Не знаеше защо е тук, но не успяваше да измисли какво друго да прави със себе си освен, че конят му имаше нужда от сресване.

Може би.

Не.

Всъщност имаше нужда да се съсредоточи върху нещо друго освен изгарящата болка в сърцето му.

Раян обичаше Нора.

Но и той също.

Обичаше я повече от всичко. Нямаше нищо, което да не направи за нея. Нищо, което не би ѝ дал.

Освен това да се ожени за нея.

Безнадеждността, която чувстваше в сърцето си, накара стомахът му да се свие още повече.

Защо винаги изпадаше в положението да се влюбва в жени, които не можеше да има? Какъв беше шансът бащата на Нора да застане на негова страна и да развали годежа ѝ с Раян, след като МакАрън я обичаше? Особено когато двете семейства се познаваха. Когато Нора и Раян бяха израснали заедно.

Беше невъзможно.

Баща ѝ не би ѝ позволил да се омъжи за мъж с толкова малко перспективи. Той не беше леърд като Локлан, или Син, или Брейдън, които носеха титлата лорд.

Беше обикновен земевладелец, със сравнително благоприличен доход.

Земевладелец, който живееше в пещера.

Можеш да я вземеш.

Да, можеше, но с каква цел? Поредната вражда между семейства за клана му. Още смърт. Още скръб.

Как изобщо щяха да имат щастлив брак, въз основа на това?

Толкова много животи бяха заложени на карта. Неща, които бяха много по-важни от собственото му щастие, което изглеждаше незначително, сравнено с това, което можеше да се случи, отново.

Юън изруга когато болката отново го завладя.

Трябваше да остане в планината. Не биваше изобщо да ѝ помага.

Но сега, когато беше…

Юън не можеше да я избие от главата си. Нуждаеше се от нея повече от всичко или от всеки.

Самата мисъл, да живее без нея, беше достатъчна, за да подкоси краката му.

Как щеше да се върне към това, което беше преди, след като ведрата ѝ усмивка го бе освободила?

– Юън?

Той погледна през рамо, за да види приближаващата се Катарина. Момичето си играеше с края на дългата си плитка. Изглеждаше нерешителна, докато го приближаваше.

– Какво има? – изръмжа той. – Не виждаш ли, че предпочитам да съм сам?

Пренебрегвайки грубия му тон, тя се спря до главата на коня му. Погали го по носа, докато наблюдаваше стопанина му.

– Нора не те е излъгала.

Усети пристъп на гняв, когато болката накара стомаха му да се свие.

– Какво знаеш за това?

– Знам достатъчно, за да кажа, че тя предпочита да вземе теб за съпруг пред Раян.

Той стисна още по-силно четката, отказвайки да ѝ позволи да види колко го притесняваха думите ѝ.

– А аз ще ти кажа, че ти не си Нора и не знаеш нищо нито за нейните намерения, нито за моите.

– Знам какво виждам – отвърна тя внимателно.

Пресегна се и хвана ръката му, карайки го да спре да вчесва коня.

– Двамата си принадлежите.

Юън се вгледа в ръката ѝ върху неговата. Кожата ѝ беше бледа, като на Нора, ноктите ѝ бяха също толкова добре поддържани.

Но тази ръка не го караше да трепери.

Не изгаряше тялото му, не възбуждаше мъжествеността му.

Само Нора можеше да направи това.

А тя беше единствената жена, която не можеше да има.

Той сам можеше да се бори за нея. Искаше да се бори за нея. Но ако Раян откажеше да я пусне, щеше да се случи същото като с Роби МакДъглас.

Още една вражда между семействата.

Още неоправдана смърт…

– Тя принадлежи на Раян – каза той настойчиво, избутвайки ръката ѝ на страна. – Чу го какво каза. Иска я толкова силно, че рискува да си навлече гнева ми като ви нае, за да ме държи на разстояние от нея. – Юън се поколеба при мисълта за това. – Чакай… как е знаел да ви наеме? Как може да е разбрал за плановете на Нора и след като е научил за тях, защо Раян е дошъл при вас, а не при баща ѝ, за да я спре да избяга?

Катарина изглеждаше някак смутена.

Тя отстъпи назад, намръщвайки се.

Лошо предчувствие обзе Юън, след като забеляза колко нервна стана изведнъж Катарина. Какво точно се случваше?

– Кат? Какво не ми казваш?

Тя видимо се сви.

– Обещай ми, че няма да ни се ядосваш.

– Не – отвърна той твърдо. – Никога не давам обещание, което не мога да спазя, и както изглежда, девойче, мисля, че ще бъда доста ядосан от обяснението.

Тя отстъпи още една крачка назад.

Юън я сграбчи за китката, за да я спре да не избяга.

– По-добре ми кажи, Кат.

Тя изпита срам от изпитателния му поглед и когато най-накрая заговори, всичко излетя като вихрушка.

– Баща ѝ искаше Нора да се омъжи за Мак­Алистър. Той се опитваше да уреди брак между семействата ви от доста време и след като Брейдън и Син се ожениха наскоро, той се притесни, че някоя жена може да хване окото ти и той няма да успее да обедини двете семейства.

Думите ѝ накараха Юън да се намръщи. Нямаше никакъв смисъл в това, бащата на Нора да го иска за зет.

– Защо ще иска да я омъжва за по-малък син?

Катарина прочисти гърлото си.

– Защото за Локлан, кланът е на първо място. Алекс искаше по-малък син, който да поеме управлението на клана му и все пак да покаже каква е силата на МакАлистър, ако се наложеше.

Името накара Юън да замръзне.

– Алекс? – повтори той бавно и невярващо.

Имаше само един Алекс, който беше отварял темата за брак с един от братята му.

– Да не казваш, че Александър Канмуур е баща ѝ?

Катарина кимна.

Юън изруга. Силно.

Това беше невероятно. Да, баща ѝ би поискал главата му.

И на двамата.

– Баща ѝ е братовчед на краля на Шотландия! – извика той.

Катарина му се усмихна насила.

– Изненада.

Юън се почувства много зле, когато силата на това, което бе направил с Нора се стовари отгоре му.

Беше мъртъв, ако баща ѝ някога научеше какво бяха сторили.

– Тя каза, че е племенница на Елеонор.

– Така е. Майка ѝ е сестра на Елеонор. Тя се омъжила за Алекс преди години, когато той бил в Париж.

Юън изруга отново, след като си спомни, че Александър се беше оженил за французойка. Никога не му беше идвало наум, че тя ще е сестра на една от най-силните жени в целия християнски свят. Още повече, изобщо не му беше хрумвало, че Нора може да е дъщеря на Александър. Нищо чудно, че не искаше да му каже кой е кланът ѝ или името на баща ѝ. Никой мъж, с малко разум, не би посмял да я изведе от страната и да рискува да си навлече гнева на баща ѝ.

Александър Канмуур беше известен с бясната си ярост и бързо отмъщение.

Пресвета Мери, беше спал с племенницата и братовчедка на двама крале!

Локлан щеше да го убие за деянието му, и само един бог знаеше какво щеше да направи баща ѝ с него…

Как беше възможно да се случи това?

Е, много добре знаеше как се беше случило, но защо?

Да, той беше глупак. Идиот, обречен на неприятна кастрация.

С притъпен инструмент.

Докато ума му преминаваше през ужаса на ситуацията в която бе изпаднал, Юън осъзна, че Катарина, изглежда, знаеше доста за цялата тази история и се зачуди каква друга информация криеше.

– Ти си била наясно, че Раян е този, който ви е наел, за да ме отвлечете?

Този път дори не се опита да го скрие от него.

– Да, така е. Виктор и Бейвъл не знаеха. Никога преди не бяха виждали Раян, но аз съм го срещала.

– Кога?

– Няколко пъти в замъка на Алекс.

Юън се намръщи.

– Изглежда, добре познаваш Александър Канмуур.

– Той и майка ми са приятели. Били са близки като млади.

Нещо в тона ѝ го накара да се запита дали тя не е едно от незаконните деца на Александър. Но това не го засягаше.

В момента имаше по-важни проблеми.

– Тогава защо ме доведе тук да се срещна с Раян, след като си знаела какво иска?

– Ако трябва да съм искрена, не мислех, че Раян ще има смелостта да дойде, след като ние пристигнахме с теб, а баща ѝ искаше да се уверя, че двамата ще останете заедно колкото се може по-дълго. След като му казах, че Раян се е опитал да наеме Виктор да те отвлече, той помисли, че това е добър начин да ви даде още време, в което да бъдете заедно. Беше сигурен, че ако си достатъчно време с Нора, ще я обикнеш.

Юън въздъхна дълбоко.

Изведнъж всичко придоби смисъл.

Е, не всичко, но много неща станаха доста по-ясни; слугата, който я изостави пред пещерата; някои от странните коментари, които циганите бяха направили през последните няколко дни.

Но в едно нещо нямаше смисъл.

– Защо той ще ми я повери? – попита Юън. – Откъде е знаел, че няма да я нараня?

Катарина изглеждаше така, сякаш я бе попитал най-глупавият въпрос на земята.

– Защото си МакАлистър, а честта на семейството ти е законът, който всички вие спазвате. Той знаеше, че никога няма да позволиш тя да пострада.

Юън изсумтя.

– Този мъж, все пак е глупак. Никога нямаше да поема такъв риск с живота на моята дъщеря и ми е трудно да повярвам, че той ще е толкова невнимателен с неговата.

– Е, ако трябва сме честни, той затова ни изпрати. Трябваше да ви задържим заедно и да те наблюдаваме, за да се уверим, че няма да я нараниш.

– Но защо да изпраща цигани?

Катарина се усмихна.

– Не всички сме цигани. Лисандър е един от хората на Алекс, а Пейгън му е добър приятел. Затова двамата отказаха да кръстосат мечове с теб, след като Нора обезоръжи Лисандър. Ако беше нападнал който и да е от двамата, веднага щеше да разбереш, че са обучени рицари, а не селяни.

– А ти?

– Майка ми е селянка и разчитам на Алекс за защита. Виктор ми е чичо, а Бейвъл ми е братовчед.

Юън поклати глава.

– Не мога да повярвам, че бях измамен толкова лесно.

– Не вини Нора…

– Повярвай ми – каза той, като я прекъсна. – Не я виня. Искам да убия баща ѝ. Как може да си играе по този начин с живота на хората?

– Юън? – отекна гласът на Нора.

Той погледна зад Катарина, за да види Нора да стои в началото на конюшнята.

Тя изглеждаше нервна и несигурна, докато ги наблюдаваше заедно.

– Може ли да дойдеш при мен за момент?

Думите ѝ го накараха да се намръщи.

– Няма нищо, Нора.

– Моля те, Юън – тя наблегна на всяка дума. – Наистина имам нужда да дойдеш сам навън. Сега.

Напрегнатият ѝ тон го накара да се намръщи още повече. Звучеше повече като майка, която се опитва да укроти невъзпитаното си дете, отколкото като жена, която трябваше да се разкайва заради държанието на баща си.

Той ядосано се насочи към нея.

Едва когато наближи входа, видя, че не е сама.

Греъм МакКейд беше с нея и държеше кама до гърлото ѝ. Двамата му братя го обградиха.

– Само мръдни и тя ще умре.

Юън заръзна. Искаше да се обърне, за да види дали Катарина все още беше в конюшнята, но не посмя, освен ако не искаше да ѝ навлече проблеми. Ако имаше късмет, щеше да успее да се измъкне и да доведе другите, за да му помогнат.

– Не би посмял да я нараниш – отвърна бавно Юън, пристъпвайки напред с вдигнати ръце, за да не изнервя Греъм и той да нарани Нора от страх.

– Няма да посмея да убия братовчедката на краля? – отвърна Греъм доста високо, сякаш искаше всички да ги чуят. – Юън МакАлистър ще убие когото си поиска.

Юън направи още една крачка напред, с намерението да сложи край на това, веднъж завинаги.

– Още една крачка – изръмжа Греъм – и ще я обезглавя.

Юън незабавно спря.

Срещна изпълнените със страх очи на Нора и се опита да я утеши. Нямаше намерение да позволи на Греъм или на който и да е друг да я нарани.

Каквото и да му костваше, щеше да се увери, че тя е в безопасност.

– Какво искаш? – попита Юън.

Греъм се усмихна подло.

– Ще стоиш там, докато братята ми не те заловят.

Юън чу Катарина в конюшнята и сърцето му подскочи от страх, да не би Греъм и братята му да я намерят. Нямаше да се поколебаят да я убият.

Не знаеше какво е намислила Кат, но тя винаги имаше план. Само се надяваше да го изпълни внимателно.

Юън остана мълчалив, докато двамата братя на Греъм завързваха ръцете зад гърба му.

– Извинете – каза един селянин, като се приближи предпазливо до тях. – Има ли проблем?

– Кралски работи – отвърна рязко Греъм. – Нали, милейди?

Пребледнялото лице на Нора, показваше на Юън, че желаеше да каже истината, но не смееше. Признанието щеше да погуби и двама им, както най-вероятно и добрия самарянин.

– Да. Няма проблем.

Възрастният селянин не изглеждаше убеден, но продължи по пътя си.

Най-високият от братята на Греъм беше с глава по-нисък от Юън. Имаше тъмнокестенява коса и подли кафяви очи. Той сграбчи Юън за косата и насила го качи на един кон.

МакАлистър продължи да чака Катарина или някой от другите да дойдат и да ги разсеят.

Но те не се появиха.

Накрая, братята МакКейд се качиха по конете, а той трябваше да наблюдава безпомощен как Нора беше поставена да седне пред Греъм. Видя бледото ѝ лице; страхът и загрижеността ѝ.

– Всичко ще се оправи, Нора – увери я Юън.

Съмнението, което видя в очите ѝ го прониза.

– Да, принцесо Нора. Всичко ще се оправи – Греъм се засмя зловещо и пришпори коня си напред.

– Защо ни пленихте? – попита Юън.

По-малкият брат на Греъм, Руфъс беше този, който му отвърна. По-нисък от Нора, Руфъс можеше да мине за красив, ако някога изобщо си беше взимал баня и ако престанеше да се усмихва така самодоволно.

Юън го беше срещал само веднъж, преди години, когато Руфъс и Айзобел бяха дошли на посещение при баща му в замъка на МакАлистър.

– В името на справедливостта – изръмжа Руфъс. – Ти съсипа нашето семейство и затова ние ще съсипем твоето.

Греъм отново се засмя.

– И като си помисля, че смятах, че най-доброто отмъщение ще бъде, да взема жената, която желаеш и да я направя своя. Изобщо не подозирах коя е. Само си представи как ще реагира баща ѝ, когато научи, че е била убита от Юън МакАлистър. Няма да се спре, докато не унищожи всеки член на клана МакАлистър. Няма да остави и един жив човек.

Планът им остави Юън слисан.

Със сигурност не можеше да са сериозни.

– Луд ли си?

– Ни най-малко – отвърна Руфъс. – Ние загубихме всичко, когато ти избяга с Айзобел. Роби МакДъглас настояваше за зестрата ѝ и когато баща ни не успя да му я даде, той уби татко и ни прогони.

– Да – отвърна Греъм, усмихвайки се мъчително, докато яздеше. – Борихме се да живеем само за да открием, че никой от семейството ни дори няма да признае, че ни познава. Време е МакКейд отново да се надигнат, докато Мак­Алистър си получат заслуженото… унижение.

Юън стисна зъби, за да се въздържи да им каже кой наистина беше виновен за случилото се. Да им напомни за факта, че сестра им беше невярна, лъжлива кучка, нямаше да постигне нищо.

Те виняха семейството му, не Айзобел.

Съмняваше се, че ще се вслушат в разума, що се отнасяше до нея.

– Ако търсите отмъщение, тогава ме убийте и пуснете Нора.

– О, не – каза Греъм. Очите му блестяха, изпълнени с разрушителна жестокост. – Виждаш ли, тук ще си възвърнем позициите. Кой ще бъде най-добре възнагреден с благоволението на краля, от мъжа, който се е опитал да спаси братовчедка му и който е убил убиеца ѝ.

Не, изкрещя наум Юън.

Остана ужасен от плана на Греъм.

Трябваше да се досети, че този МакКейд е луд и да го убие в кръчмата, когато имаше тази възможност.

Защо изобщо му беше позволил да напусне кръчмата жив?

По дяволите!

Сърцето на Нора биеше лудо, докато слушаше как мъжете се хвалят един на друг, какво смятаха да направят на нея и Юън. Коварният им план я ужасяваше.

В нея се сражаваха вина, ужас и гняв. Отново и отново виждаше Раян в съзнанието си. Веднага щом беше видяла Греъм, тя бе осъзнала, че нещо не е наред, затова се бе опитала да избяга.

Руфъс я бе хванал.

А Раян – бог да се смили над душата му, най-накрая бе намерил малко смелост. Виждайки, че е в беда, той се бе пресегнал за меча си.

Но не бе успял да го извадил от ножницата, когато Греъм го бе пронизал с камата си.

Раян се бе олюлял назад, хващайки се за корема, докато кръвта изтичаше от тялото му.

Нора се бе опитала да му помогне, но МакКейд бе препречил пътя ѝ.

– Прави каквото ти кажа или ще ти се случи нещо по-лошо от това.

Раян се бе пресегнал към нея с окървавената си ръка, след което беше паднал мъртъв на земята.

Споменът накара Нора да изхлипа.

Раян беше мъртъв заради нея, а сега Юън беше заловен. Ако не измислеше начин да го освободи, и той щеше да умре.

Тя също.

Не. Не, никога нямаше да се предаде на тези разбойници. Тя беше племенница на Елеонор. Беше дъщеря на баща си. Александър Канмуур можеше и да е грубиян, но никой не го беше побеждавал в битка или обучение.

Щеше да ги измъкне от тази каша.

И бог да се смили над МакКейд, когато го направеше.

Яздиха с часове, докато накрая не стигнаха до изоставена крепост, която, изглежда, беше опожарена.

Основите на сградата стояха, но не изглеждаше никак безопасна. Плевели и лози покриваха падналите и обгорени камъни.

Беше зловещо място. Около него се носеше аурата на смърт и упадък.

Досега Нора никога не бе усещала истински страх, но сега го изпита. Мястото приличаше на крипта. Такова, което нямаше друга цел, освен да съхранява останките на мъртъвци.

МакКейд слязоха от конете си, след това внимателно свалиха Юън от неговия.

Той изгледа мъжете гневно. Въпреки че не знаеше как, беше твърдо решен да ги спаси от тази ситуация.

Веднъж след като се увереше, че Нора е в безопасност, и тримата братя щяха да си платят. Щеше да се увери в това.

През цялото време Греъм държеше камата си до гърлото на Нора.

– Само едно движение – предупреди той.

Юън се вслуша в заплахата.

Въведоха го в порутената зала и грубо го накараха да коленичи пред камината. Единственото нещо, което го караше да се подчинява, беше ножът притиснат в гърлото на Нора.

Юън не сваляше очите си от оръжието или нея, докато Шон и Руфъс го завързваха за железния пръстен, който беше прикован дълбоко в камъка до камината.

Едва тогава камата се отдалечи от гърлото ѝ. Юън въздъхна облекчено.

Сега истинската забава можеше да започне…

Греъм се усмихна зловещо срещу него.

– Жалко, че не мога да те убия. Но трябва да се уверя, че ще останеш жив, докато откупът за нея не пристигне. Кажи ми, как ще я убиеш? Ще я удушиш ли? Или ще ѝ прережеш гърлото?

Юън го изгледа с цялата омраза, която таеше към него.

– Ако я нараниш, господ да ми е на помощ, ще се противопоставя на смъртта и ще ти изтръгна сърцето.

Шон рязко си пое дъх.

– Като те гледам така, почти съм готов да повярвам на слуховете, твърдящи, че си продал душата си на дявола.

Юън извърна празния си поглед към мъжа.

– Може да повярваш, МакКейд. Ако я нараниш, ще те представя на самия дявол.

– Шон, Греъм, оставете ги на мира – сопна се Руфъс. – Нека напишем писмото до баща ѝ и да задвижим плана. Колкото по-скоро изпратим съобщението, толкова по-близо ще сме до това отново да имаме дом.

Греъм изблъска Нора към МакАлистър и прибра камата си.

Тя падна на колене до Юън. Когато я видя до него цялата трепереща, желанието да пролее кръвта на МакКейд се увеличи.

– Не се тревожи, Нора – побърза да я увери. – Няма да им позволя да те наранят.

– Те убиха Раян – каза тя с треперещ глас, докато се сгуши до него като дете, нуждаещо се от утеха.

Новината накара Юън да изтръпне. Искаше му се ръцете му да бяха свободни, за да я прегърне и да успокои тревогата и притеснението ѝ.

– Какво се случи?

– След като си тръгна, разговарях с него, когато те влязоха. Раян се опита да им попречи да ме заловят и Греъм го намушка и уби.

В очите ѝ проблясваха сълзи, но за щастие тя успя да ги задържи.

– О, Юън, какво направих? Исках единствено да отида при Елеонор. Никога не съм желала някой да пострада. Светците знаят, че никога не съм искала Раян да умре. Просто не желаех да се омъжвам за него, но не съм искала да го сполети някакво зло. Не заслужаваше да умре по този начин. Не и заради мен. Какво ще кажа на родителите му? Горката му майка живее заради него. Никога няма да се възстанови след това.

Той погали главата ѝ с бузата си, предлагайки ѝ утеха, доколкото беше възможно със завързани към стената ръце.

– Шшш, любов моя. Нищо от това не е по твоя вина.

– Напротив. Всичко е по моя вина. Никога не съм искала Раян да умре. Той беше досадна напаст, но все пак…

– Той те обичаше.

– Не – отвърна тя, прегръщайки го през кръста, като положи глава на гърдите му. – Не наистина. Бяхме врагове от деца, заради това, че родителите ни винаги ни оставяха заедно. Никога не сме се разбирали.

Юън погледна към Греъм и Шон, които спореха какво трябваше да пише в писмото до баща ѝ и върху това колко пари да поискат.

Трябваше да намери някакъв начин да ги измъкне от тук.

Юън дръпна силно пръстена, който го държеше прикован към стената. Оковата помръдна достатъчно, за да го накара да мисли, че може да се освободи, и при условие че МакКейд не се обърнеха, за да разберат какво беше намислил.

Нора го видя как усуква въжетата. Отдръпна се от него.

– Ще се нараниш.

– Ще ми мине.

Тя поклати глава, след което огледа обраслия под, изпълнен с плевели и камъни. Погледна към тримата МакКейд, които все още спореха и направи знак на Юън да остане неподвижен.

Той я видя да отива до малка купчина камъни. След няколко минути тя се върна с един камък. Но преди да може да му го подаде, Шон я видя.

– Дай ми това – заповяда той, спускайки се към тях и изтръгвайки камъка от ръцете ѝ.

– Какво има? – попита Греъм, след като се присъедини към тях.

– Малката курва се опитва да го освободи.

Руфъс се приближи, като се озъби.

– Предлагам да я завържем до него, докато напишем писмото.

– Да – съгласи се Греъм. Той свали колана си и го подаде на Шон. – След като приключим с писмото, можем да се позабавляваме с нея.

Юън замръзна.

– Дори не си го помисляйте.

Греъм се усмихна злобно.

– Защо не? И без това ще умре веднага щом получим парите. Единственият, който ще знае, че сме били с нея, ще си ти, МакАлистър. А ти няма да можеш да кажеш на никого, след като ти прережем гърлото.

Усмивката му се разшири, докато гледаше злобно към Юън.

– Не ти допада, нали? Мисълта, че ще я употребим? Да. Ти използва сестра ни и я захвърли. Поне можем да ти върнем услугата.

– Сестра ви го е напуснала.

Думите на Нора, накараха Юън да трепне.

Греъм се пресегна, за да я удари.

Юън изпъна крак, като събори Греъм далеч от нея.

– Ако я докоснеш, кълна се в цялата мощ на ада, че ще те накарам да си платиш.

Греъм отиде до Юън. Изгледа го студено, след това го ритна силно в ребрата.

– Юън! – извика Нора.

Шон я задържа настрани.

МакАлистър простена от болката, докато се опитваше да я пренебрегне.

Греъм щеше да си плати за това. Когато се освободеше, щеше да се увери, че това е последната грешка, която МакКейд някога е правил.

– Ти си безполезен, МакАлистър – Греъм се усмихна подигравателно. – Вече няма какво да ми сториш.

– Нямаш представа на какво съм способен Греъм МакКейд, защото, ако знаеше, сега щеше да си на колене и да се молиш на господ да прати своите ангели, за да те предпазят от мен. Ще се погрижа да умрете – той изгледа всеки един от братята. – Всички вие.

Гневно изречените думи наистина накара Шон да се прекръсти.

Греъм се изплю на земята и изблъска Нора към Руфъс.

– Завържи я здраво и нека се върнем към работата.

Юън опъна въжетата, които го държаха. Щеше да намери начин да се измъкне от тук. Господ да беше на помощ на МакКейд, когато го направеше. И тримата щяха да научат от първа ръка, защо никой не смееше да се изпречи на МакАлистър.

Такива глупаци ги очакваше единствено смърт.

След като Руфъс завърза Нора с колана на Греъм, той грубо я остави да седне до Юън и се върна при братята си, за да им помогне да напишат писмото.

Нора облиза устни, а силната воля, която не ѝ позволяваше да се срине, изуми Юън. В действителност беше невероятна, предвид през какво бе преминала. Наистина беше смела.

Можеше да види колко е потресена от всичко и изгаряше от желание да успокои страховете ѝ. Но се съмняваше, че нещо друго освен бягството им можеше да направи това.

– Наистина е безнадеждно, нали? – попита тя.

– Никога нищо не е безнадеждно – отвърна той убедено.

Без значение какво щеше да му коства, той ще я измъкне оттук.

С въздишка тя намести вързаните си ръце в скута си.

– Не знам, Юън. Мисля, че по-безнадеждно от това не може да стане.

– Погледни ме, Нора.

Тя се подчини.

– Ако наистина не може да стане по-безнадеждно, и двамата имаме добри шансове. Обещавам ти. Това, във великият план на живота, не е толкова лошо.

Нора поклати глава.

– Странен мъж си, Юън МакАлистър. Но въпреки това те обичам.

Думите ѝ накараха сърцето му да трепне.

– Моля?

– Обичам те – повтори тя. След това положи глава на гърдите му и се сгуши до него. – Съжалявам, че те забърках в това.

Щастие, неверие и гняв го раздираха отвътре.

Как беше възможно жена като нея да изпитва загриженост към него?

И въпреки това знаеше, че казва истината. Тя не беше Айзобел, която лъжеше и след това си беше отишла. Нора никога не би могла да е толкова жестока.

Тя го обичаше.

А сега той я обичаше още повече отпреди.

– Няма да им позволя да те наранят, Нора. Разбираш ли?

Тя му се усмихна вяло. Оценяваше това, което той се опитваше да направи, но не хранеше напразни надежди.

Колко много обичаше своя голям мечок. За малко да му повярва, когато изрече думите.

– Да.

Юън притисна лицето си към нейното. Тя можеше да го чуе как си поема въздух, сякаш я вдишваше. Той се отдръпна леко и я целуна по бузата.

Тя го погледна с възхищение, когато се отдръпна от нея. Изправи се бавно, обърна се с лице към стената и подпря единия си крак на нея близо до мястото, където беше забит пръстена. Хвана въжетата с ръце, използвайки крака си, за да ги издърпа срещу железния пръстен. Всеки мускул от тялото му се напрегна, докато се опитваше да освободи пръстена. Действията му изумиха Нора също толкова, колкото и факта, че може да успее въпреки че това, което правеше най-вероятно беше мъчително за него.

– Хей! – извика Руфъс, който се обърна и видя Юън на крака.

МакАлистър не спря.

Стената се разтресе, докато той дишаше тежко и се напрягаше все повече.

Нора се изправи на крака и се отдалечи от стената преди силният ѝ мечок да я събори отгоре ѝ. Никога досега не беше виждала подобно нещо. Малко преди братята да го достигнат, Юън изтръгна пръстена от стената.

Обърна се към МакКейд, като се озъби зловещо.

Нора искаше да помогне на Юън, когато братята го нападнаха, но докато тя беше там, вързана, бе пречка за него и го знаеше. Ако някой от тях я заловеше, отново щяха да я използват, за да контролират Юън, като застрашат живота ѝ. Затова тя направи единственото нещо, което можеше.

Избяга при конете в момента, в който МакКейд тръгнаха към Юън. Рискът си струваше. Бяха толкова решени да заловят Юън, че тя вече се беше качила на коня му преди Греъм да осъзнае, че бе напуснала мястото.

Не беше свикнала да язди без седло, но това нямаше значение. От нея зависеше да ги измъкне от тази ситуация и тя нямаше да предаде Юън. След като се качи на гърба на коня, тя стисна здраво краката си около ребрата му и го насочи право към мъжете.

Братята се разпръснаха.

Със сумтене, Юън се метна на коня зад нея.

Прехвърли завързаните си ръце над главата ѝ, обгърна я, и пое юздите, обръщайки коня обратно.

Пришпори го към другите коне, като ги разпръсна и ги насочи към гъстата гора.

Нора можеше да чуе как братята ругаеха, докато се опитваха да хванат конете си, а те самите се отдалечаваха от тях.

Искаше ѝ се да се обърне и да провери, дали ги преследват, но не можеше. Хватката на Юън беше прекалено здрава. Затова тя се съсредоточи, за да остане неподвижна, докато Юън маневрира.

Тялото му беше напрегнато и в готовност, докато двамата препускаха през гората. Буйният му кон прелиташе през дърветата с лекота, но въпреки това тя се ужасяваше, че братята МакКейд щяха да ги хванат. След известно време Юън спря коня и се обърна да погледне назад.

– Избягахме ли? – попита тя с глас, изострен от страх и безпокойство.

– Така мисля – той я прегърна, придърпвайки я по-близо до себе си. – Ти си блестяща, Нора.

Тя се засмя триумфално.

– Това с коня беше лесната част. Ти направи най-трудното с издърпването на пръстена от стената. Добре ли си?

– Малко ме боли, но съм благодарен, че ти запази ума си – той я целуна бързо и дълбоко по устните.

Похвалата му я накара да се усмихне.

– Нима очаквахте да загубя ума си, милорд?

– Не. Познавам те добре.

Думите му я поласкаха и тя изпита желание да го целуне заради тях. И щеше да го направи веднага щом успееха да изягат.

Щеше да го заслепи от целувки заради всичко.

Юън ги преведе през гората, все по-далеч от МакКейд.

– Не трябва ли да се върнем обратно към града? – попита тя.

Той поклати глава.

– Ще очакват да направим точно това. Без съмнение те също са се върнали и ни чакат. Предлагам да отидем още по на север, след което на запад, преди да се върнем обратно към замъка на Локлан.

Сама се изненадваше колко много му се доверяваше. Колко силно го обичаше.

Той забави коня, за да може да отвърже колана от ръцете ѝ и да я освободи. Нора се опита да се обърне, за да върне услугата, но въжетата бяха толкова стегнати, че не можа.

Тя внимателно докосна зачервените белези на китките му, някои от които вече кървяха.

– Сигурно много те боли.

– Ще оживея поне докато не намерим някакъв начин да ги отрежа.

– Онази кама не е ли в ботуша ти?

– Не, заех я на Лисандър по-рано тази сутрин и забравих да я взема.

Тя въздъхна.

– Жалко – изричайки думата тя се намръщи.

Юън изглеждаше блед и се потеше обилно, сякаш беше тичал дълго време. Решавайки, че това е в следствие на усилието, което бе приложил при стената и бягството им, тя се облегна на него и го остави да ги заведе на безопасно място.

Спряха чак когато се мръкна.

Юън я освободи от прегръдката си и ѝ помогна, доколкото можеше, да слезе от коня. Едва когато той я последва, тя забеляза ярко червеното петно на дрехите му. Приличаше на кръв. Много кръв.

Гледката накара сърцето ѝ да спре. Не можеше да е ранен. Ако беше, щеше да го е споменал.

Нали?

И въпреки това красивите му черти бяха бледи. Все още се потеше, и тя не можеше да не забележи, че движението му беше затруднено. Нямаше и следа от смъртоносната грация, която беше свикнала да вижда в своя гигант.

– Какво е това? – попита тя, като посочи петното.

– Нищо – той изведе коня на открито и го завърза, за да пасе.

Действията му накараха Нора да се намръщи и когато погледна през рамо и видя, че гърбът и профилът ѝ също са изцапани в червено, сърцето ѝ заби още по-бързо.

– Ранен ли си? – тя се спусна към него.

Той избърса потта от лицето си с ръка и поклати глава, сякаш да я прочисти.

– Греъм ме наръга, докато се биехме. Острието рикошира в реброто ми.

Нехайният му тон я накара да премигне невярващо. Как можеше да е толкова равнодушен относно прободна рана?

– Сядай, Юън МакАлистър!

Той вдигна вежда, сякаш беше изненадан, че му нарежда.

– Не мога да повярвам – промърмори тя. – Направи се на безпомощен, когато падна от дървото, но когато пострада сериозно, започваш да се правиш на благороден: „О, не боли. Всичко ще е наред.“ Как смееш! Сега сядай и ми позволи да погледна.

Той изръмжа насреща ѝ, след което изпълни нареждането ѝ.

– Не съм пеленаче, Нора, и няма нужда да ме третираш като такова. Понасял съм много по-лоши наранявания от това и все още съм тук.

Тя дори не благоволи да му отговори, защото, ако го направеше, ушите му щяха да кънтят от обидите ѝ, докато не дойдеше краят на света. Пое дълбоко въздух, борейки се с желанието да не пести думите си за него. Как можеше да постъпи така? Раната сигурно беше мъчителна. Тя го принуди да легне, за да може да повдигне ризата му и да погледне раната. Усети как цветът се оттегли от бузите ѝ като я видя. Греъм беше направил дълбок разрез. От раната, която не изглеждаше добре, все още течеше кръв.

– О, Юън – каза тя с въздишка. – Не мога да повярвам, че кръвта ти не е изтекла. Защо не ми каза, че си ранен?

Той вдигна вързаните си ръце към бузата ѝ, за да я докосне с пръсти. Настойчивостта в кристалносините му очи едновременно я разгорещяваше и я караше да трепери.

– Не можехме да спрем, Нора. Ако ти бях казал, че съм ранен, щеше да ме накараш да го направим, за да се погрижиш за мен, а не исках да те заловят отново.

От тези думи любовта ѝ се утрои. Заради нея той се бе мъчил безброй левги, без да обели дума или да се оплаче.

Тя хвана ръката му в своята и целуна пръстите му.

– Благодаря ти. А сега лежи спокойно и ми позволи да се погрижа за теб.

Той кимна, отдръпвайки ръцете си.

Юън успокои дишането си, докато лежеше, взирайки се в жената, която означаваше толкова много за него.

Заради нея беше готов да мине през огньовете на ада.

Тя погали бузата му с ръка и го смъмри с притеснен поглед.

– Имаш треска.

– Знам – можеше да я усети.

Вече трепереше, но той винаги трепереше, когато Нора го докоснеше.

Тя разкъса дамската си риза и я използва, за да направи превръзка.

– Дръж това, докато донеса малко вода.

Той изпълни нареждането ѝ.

Тя се спусна към потока близо до коня и след няколко минути се върна с друга част на ризата, която беше разкъсала.

Притисна студения плат към раната му.

Юън си пое дълбоко въздух, когато ледената вода го ощипа и платът одраска неравните краища на раната му. Да наистина болеше. Не искаше нищо друго, освен да се свие на топка и да поспи малко, но не смееше.

МакКейд можеха да са се върнали обратно в селото или все още ги търсеха.

Беше риск, за който не бе споменал на Нора. Искаше тя да вярва, че са в безопасност. Истината ненужно щеше да я разтревожи, когато тя в действителност нямаше какво да направи. Той се нуждаеше от малко почивка, преди да продължат напред.

– Иска ми се да имаше с какво да зашия това – промърмори тя, – но ще трябва да се примирим само с превръзката.

– Да го превържем с какво?

Тя повдигна полите си, дарявайки го с прекрасна гледка към краката ѝ, и откъсна още от ризата си. Голяма част от нея.

– Ако продължаваш да правиш това, девойче, докато се върнем при останалите, ще си гола – мисълта го накара да се усмихне дяволито. – Не че имам нещо против, разбира се, но мисля, че може би ще те е срам.

Тя извъртя поглед към него.

– Точно като мъж. Лежиш тук, почти умрял и всичко, за което можеш да мислиш е как си свалям дрехите.

– Полуумрял, не умрял.

Тя поклати глава, докато превързваше ребрата му.

– Непоправим си.

– Не, милейди. Аз съм насърчителен.

Тя се изчерви.

– Това не е дума, милорд.

Юън трябваше да си признае, че обичаше да я дразни.

– Разбира се, че е. При това много хубава дума.

Тя се наведе към него и го целуна леко по устните.

Юън затвори очи и вдиша аромата ѝ, докато се наслаждаваше на мекотата на устните ѝ върху своите.

Да, дамата означаваше всичко за него.

Когато тя се отдръпна, той си пое рязко дъх.

– Ти си почивай тук, докато аз…

– Не – изрева той, изправяйки се въпреки болката, която го прониза. – Не е безопасно.

Тя го погледна раздразнено.

– Трябва да свърша някои неща, Юън и ако не ме оставиш сама да се погрижа за тях, в бъдеще няма да съм добра с теб. Ще бъда между онези дървета и няма да се бавя много.

Юън погледна към дърветата, които беше посочила, опитвайки се да види дали нещо се спотайваше там, за да я грабне. Не искаше да я изпуска от погледа си, но разбираше нуждата ѝ да остане сама.

– Добре. Но искам през цялото време да говориш, за да знам, че си добре.

Тя се засмя.

– Мисля, че това ще е първият път, в който някой ме е приканвал да говоря.

Той я целуна внимателно.

– Държа на езика ви, милейди – каза той, като го вкуси със своя. Простена, когато я усети. – Да – отвърна ѝ, отдръпвайки се. – Смятам, че съм обсебен от него.

Тя го дари с възхитителна усмивка.

– Означава ли това, че си променил мнението си да го отрежеш?

Той се засмя, като си спомни какво ѝ бе казал в деня, в който се бяха срещнали.

– Да, любима. Доста се привързах към него. Сега върви, преди да се е стъмнило повече.

Тя прехапа устна, след което направи каквото ѝ бе казал. Когато се отдалечи започна да говори за любимата си балада.

– Знаеш ли – каза тя с глас, носещ се откъм гората, – липсва ми лютнята. Жалко, че не беше с мен, когато Греъм се появи. Можех да я използвам, за да го халосам.

Юън се усмихна, докато тя продължи да говори.

Небеса, колко обичаше приказките ѝ.

– Между другото, Юън, наистина съжалявам за всичко това.

Той се замисли над всичко, което им се бе случило откакто се беше събудил, за да я намери да стои до леглото му.

– Недей – отвърна той високо, като се отпусна назад, за да си почине. – Като цяло, беше доста интересно, нали? А и ти каза, че винаги си готова за приключение.

– Вярно – отвърна тя от другата страна на дърветата. – Но никога не съм искала това да се случи.

– Сигурен съм, че и баща ти не е искал.

– Баща ми?

– Да, Катарина ми каза, че им е платил да ни съберат.

За няколко минути настъпи пълна тишина.

– Нора? – попита той притеснено. – Още ли си там?

Тя пренебрегна въпроса му.

– Какво искаш да кажеш с това, че баща ми им е платил?

Юън ѝ обясни всичко, докато се опитваше да освободи ръцете си от въжетата със зъби.

– Значи баща ми е искал да те ожени? – попита тя, след като се върна при него.

Той погледна нагоре, за да види не особено доволното ѝ изражение.

– Очевидно.

Тя изглеждаше слисана, докато стоеше там с ръце на кръста.

– Аз съм глупачка.

– Защо говориш така?

– Трябваше да разбера, че нещо става. Баща ми казваше, че нямам друг избор, освен да се омъжа за Раян, след което прислужницата ми ми заяви, че единствената ми надежда е да отида в Англия: „Ще имате нужда от ескорт, милейди.“ каза Агнес. „Мисля, че няма да има по-добър мъж от Юън МакАлистър. Той ще ви заведе в Англия достатъчно бързо и няма да се налага да се притеснявате за него. Всички МакАлистър са добри мъже…“ – Тя прекъсна тирадата си, за да сбърчи устни. – О, толкова са лоши. Трябваше да се усетя, когато Агнес доведе слугата като придружител. Защо не го прозрях?

– Защото си била уплашена.

Нора въздъхна с отвращение. Чувстваше се наистина глупаво. Как беше възможно да остави баща си да я манипулира по този начин? Мъжът беше истински дявол, в това нямаше съмнение и когато се прибереше у дома, тя беше твърдо решена да го уведоми какво мислеше за машинациите му.

Докато безгласно упрекваше баща си, чу как стомахът на Юън изкъркори.

– Трябва да хапнем, нали?

Той въздъхна уморено.

– Не мисля, че съм в състояние да хвана друго освен настинка в сегашното си положение, и дори и да можех, не смея да запаля огън, докато ме превъзхождат числено, ранен съм и невъоръжен.

Тя го погали по ръката.

– Мога да събера зеленина и да направя салата за двама ни. Няма да е най-добрата, но ще ни поддържа силни.

Противно на възраженията ѝ, Юън се изправи, за да отиде с нея. Отказа да я изпусне от поглед, докато я следваше. Въпреки че това я смущаваше, малка част от нея се наслаждаваше на загрижеността му.

Можеше да не го бе казал, но на нея ѝ допадаше фактът, че я обича. Със сигурност не можеше да има друга причина, поради която да е толкова загрижен за благополучието ѝ?

След като събра зеленината, тя отиде до малкия поток за прясна вода, с която да я измие. Юън коленичи на брега и се наведе, изсумтявайки, за да пие. Заради начина, по който ръцете му бяха вързани, не можеше да направи нищо повече, освен да смуче вода от пръстите си.

– Ето – каза Нора, като остави зеленината настрани. – Нека ти помогна.

Тя събра шепи и му помогна да пие.

Той се усмихна с благодарност, след което наведе глава, за да я целуне по устата.

Чувствените му устни я накараха да въздъхне. След всичко, което се беше случило, тя намираше целувката му, необичайно окуражаваща.

– Мислиш ли, че още тази нощ ще ни открият? – попита Нора, след като се бе наситил както на устните ѝ, така и на водата.

Юън легна на земята, докато тя използва скута си като място където да накъса и смеси листата.

– Не – отвърна той. – Гората е прекалено гъста, а и вече е твърде тъмно. Ще трябва да спрат за през нощта. До зазоряване ще сме в безопасност.

Нора кимна, докато го хранеше със салатата и също хапна малко.

– Сигурно е много дразнещо, да не можеш да се освободиш – каза тя, след като преглътна голяма хапка.

– Трябва да призная, че не е една от любимите ми ситуации.

Нора хвана ръцете му със своите и остана удивена от силата на мъжа пред нея. Никога не беше срещала друг като него.

– Беше невероятен. Не мога да повярвам, че извади пръстена от стената.

– Има моменти, в които е полезно да си мечок.

– Да, има…

Очите ѝ се насълзиха, когато си помисли какво се бе случило през този ден.

– Горкият Раян. Не мога да повярвам, че е мъртъв. Ако беше по-едър…

– Шшш – прошепна Юън. – Не е твоя вината, че се е сбил с тях.

– Ако не бях там…

– Той е този, който… – Юън замълча, когато за малко бе повторил думите, които тя му бе казала относно избора на Киърън да се самоубие.

Тя бе също толкова отговорна за това, което Раян бе направил, колкото той бе отговорен за Киърън.

Брат му беше глупакът, който бе влязъл в езерото.

И за какво?

За безполезна блудница, която бе унищожила всеки мъж, който бе познавала, включително и собственото си семейство? Айзобел не я бе грижа за никого другиго, освен за себе си и Киърън бе постъпил глупаво, като бе захвърлил живота си заради някой като нея. Юън беше прекарал последните години от живота си в изолация с вината, която го разяждаше. Винеше себе си за решението, което Киърън беше взел. Не той беше принудил брат си да влезе в езерото. Глупостта на Киърън го беше направила. В края на краищата, брат му не беше помислил за никой друг освен за себе си. В скръбта си, той бе погубил не само живота си, но и този на Юън.

И то само защото Юън го беше позволил. Бе разрешил на собствената си мъка, вина и болка да го заслепят. Киърън трябваше да бъде по-силен. Ако Айзобел значеше толкова много за него, той трябваше да тръгне след нея и да си я върне. Киърън трябваше да се бори за това, което иска. Юън щеше да се бори. Никога нямаше да позволи на някой просто да му отнеме Нора…

Той примигна, осъзнавайки значението на тази мисъл.

Неговата Нора.

Кога беше започнал да мисли по този начин за нея?

И въпреки това го мислеше.

Когато си беше помислил, че Раян се е върнал за нея… Това почти го беше убило. Сега, когато тя отново бе с него, не искаше да я пуска.

Тя означаваше всичко за него. Беше всичко….

Скъпи светци, обичаше я. Той наистина я обичаше истински.

Нора осъзна, че по бузата ѝ се стича сълза чак когато Юън избърса лицето ѝ с опакото на ръката си.

– Не плачи, любов моя.

Той я придърпа внимателно към себе си и я задържа близо до гърдите си, за да може да потърси утеха в туптящото му сърце под бузата ѝ. Нора отвърна на прегръдката му и просто беше благодарна, че не беше загубила и него. Греъм МакКейд беше луд, който с удоволствие би убил и двама им. Но сега бяха в безопасност. Юън беше с нея – и двамата бяха невредими. Тя го прегърна още по-силно, доволна от този прост факт. Юън пое лицето ѝ с вързаните си ръце и я целуна.

– Люби ме, Нора – прошепна той. – Точно в този момент искам да съм в теб.

Думите му трябваше да я шокират, но тя не успяха. Истината бе, че искаше същото нещо.

– Ранен си.

– Не съм.

– Но си вързан.

Той ѝ се усмихна дяволито. Погледът му, изпълнен с желание, я накара да се усмихне широко. Повдигна ръцете си над главата ѝ и ги свали обратно надолу, за да може тя да се озове в прегръдката му. Отпусна се назад, дръпвайки я със себе си.

Внимавайки да не докосва хълбока му, Нора се засмя на гледката, която представляваха, преплетени по този начин един в друг. Но когато я целуна, смехът ѝ утихна под вълна от дълбоко желание.

Той прехапа устни, отдръпвайки се назад.

– Искам да ми свалиш панталоните.

Нора никога не беше очаквала такова нещо. Трябваше да се чувства покрусена дори от самото предложение, но част от нея беше развълнувана от идеята. Юън вдигна ръцете си, освобождавайки я отново. Окуражена от погледа му, пълен със страст, тя изпълни желанието му и развърза панталоните му, след което ги смъкна от дългите му крака. Той вече беше възбуден. Сърцето ѝ заби бързо от вида му, лежащ гол и до някаква степен безпомощен. Намираше го за необичайно еротично. Едно от ъгълчетата на устата ѝ се изви нагоре.

– Този поглед трябва ли да ме притеснява? – попита Юън.

Нора прехапа устна.

– Не съм сигурна. Просто си мислех, че си само мой.

– Да, любима, така е.

– На практика си безпомощен…

– Когато става дума за теб, винаги съм безпомощен.

Думите му я накараха да се усмихне. Нора не знаеше откъде се беше появила тази смелост, но докато го гледаше, беше завладяна от любопитство. Искаше да изследва тялото му. Докато прокарваше ръце по голите му крака, видя, как мъжествеността му трепна в отговор.

– Може ли да те докосна? – попита тя.

– Да – отвърна той с дълбок и дрезгав глас. – Няма да имам нищо против да ме докосваш където поискаш.

Тя колебливо придвижи ръката си към възбудения му член. Когато пръстите ѝ го докоснаха, той простена. Дишайки накъсано, хвана ръката ѝ със своята, за да ѝ покаже как да го гали. Удоволствието, изписано на лицето му и дълбоките, мъжествени стенания развълнуваха Нора. Той беше толкова твърд и в същото време толкова нежен на допир. Никога преди не беше изучавала мъжествеността на един мъж по този начин; сега я изследваше обстойно.

Прокара пръсти по върха, а влагата му намокри пръстите ѝ. След това продължи надолу, чак до основата и внимателно стисна тестисите му с ръка. Той изви гръб под нея и изръмжа. Юън наблюдаваше как тя изучаваше тялото му. Досега не беше познавал нищо толкова прекрасно като дланите ѝ върху него. Искаше му се ръцете му да са свободни, за да може да отвърне на ласките ѝ.

– Това харесва ли ти? – попита тя, когато отново прокара пръст по главичката.

– Да.

– Какво изтича от върха ?

Той простена. Тази жена беше истински невъзмутима, когато задаваше въпросите си.

– Това е просто нещо, което прави, когато съм възбуден.

– Може ли да те вкуся така както ти мен?

Само мисълта за това го накара да простене.

– Да.

Той я наблюдаваше, докато тя внимателно наведе главата си към члена му. Помисли си, че ще умре от екстаз, когато го пое в устата си. Изръмжа и се насили да лежи неподвижно, докато тя го изследваше. Последното, което искаше, беше да я изплаши или да я накара да се отдръпне. Но усещането за езика ѝ, който го галеше, докато устата ѝ, влажна и гореща го поемаше целия, му даряваше повече удоволствие, отколкото можеше да понесе. Досега никоя жена не беше правила подобно нещо с него. Това не беше нещо, което мъжът би поискал от една дама, и все пак тя го бе направила сама. Да, той обожаваше смелостта ѝ. Любопитството ѝ.

Обичаше я.

Юън прокара завързаната си ръка през косата ѝ, наслаждавайки се на усещането. Тя го дразнеше и засмукваше, водейки го до невиждани висини, докато той едва не избухна. Изведнъж тя се отдръпна и го погледна.

– Искам да те усетя в мен, Юън.

– Яхни ме през кръста.

Тя изпълни желанието му.

Извивайки гръб, Юън намести бедрата си между нейните.

Без да се съблича, Нора бавно се плъзна върху него.

И двамата простенаха в унисон.

Юън взе ръката ѝ в своята и я насочи към устните си, за да може леко да хапе пръстите ѝ, докато тя го яздеше. За нея беше невероятно въздействащо да го люби, когато ръцете му бяха вързани, а тя все още беше напълно облечена. Голите ѝ бедра горяха срещу неговите, докато се извиваше над него. Той зависеше от милостта ѝ и тя контролираше удоволствието им. Никога не би могъл да си представи каква тръпка му носеше това. Нора го наблюдаваше как я гледа, докато се отпускаше върху него.

– Чувството да си вътре в мен е прекрасно – каза тя с въздишка. – Мисля, че мога да те усетя чак в утробата си.

Думите ѝ и мисълта, семето му да достигне там, накараха Юън да изстене. Отдавна се беше отказал от надеждата за съпруга и деца.

Но докато я гледаше, той желаеше точно тези неща. Искаше да я види как носи неговото дете. Желаеше да я държи в прегръдката си, докато тя кърмеше бебето му. Не можеше да си представи по-прекрасен рай от това.

Тя свърши, крещейки името му. Юън се притисна към нея, след което изръмжа, когато собственият му оргазъм го застигна и отнесе на място, което само Нора му беше показвала. Тя се отпусна върху него, като внимателно отбягваше раната му.

– Кое е това у теб, което ме кара да те желая толкова? – попита го тя невинно.

– Не знам, милейди, само се моля каквото и да е, никога да не развиваш устойчивост срещу него.

Тя се усмихна и слезе от него. Двамата се почистиха, след което Нора му помогна да се облече.

Той се настани на влажната земя близо до коня. Нора лежеше сгушена до него. Тя заспа, докато му разказваше за звездите. Юън я наблюдаваше как спи, но сънят така и не го споходи. Не смееше да заспи.

Поне не още.

Всеки път, когато си позволеше да се унесе, се събуждаше със спазъм.

С наближаването на зората, чу звука от приближаващи стъпки.