Да опитомиш планинец

Глава 9

Нора прекара часове с Катарина, докато тя я учеше на безбройните си опияняващи номера, с които да омае Юън с екзотични танци. Как да извива бедрата си, повтаряйки бурните движения на Катарина. Чувстваше се странно сладострастна и женствена, докато учеше танца, и откри колко е трудно да повярва, че майката на Кат я бе научила на всичко това.

Всичко, което майката на Нора бе направила, бе да я научи да бъде предпазлива и благоприлична. Грациозната ѝ и скромна майка щеше да полудее, ако разбереше, че Нора упражняваше такова странно езическо поведение.

Но ако така спечелеше вниманието на Юън…

– Това наистина ли ще проработи?

– Довери ми се – увери я Катарина. – Мъжете лесно се поддават на желанията си. Всичко, което трябва да направиш е да се погрижиш за тях, и voila14, те ти принадлежат.

– Да – отвърна тя, като си помисли за Айзобел и мъката, която му беше причинила.

– Затова сега Юън изпитва такава болка. Може би не трябва да го правя – каза тя, докато Кат я обличаше в една от своите рокли с дълбоки деколтета. – Майка ми винаги е смятала, че е лошо да дразниш един мъж.

– Лошо е само ако нямаш намерение да го задържиш.

Нора прехапа устна.

– Ами, ако не съм сигурна дали го желая?

– Така ли е?

Тя се поколеба, замисляйки се по въпроса.

– Да… не… може би?

Катарина поклати глава.

– Милейди, какво повече може да искаш от един мъж? Той е красив и е загрижен за теб. Гледа те така, сякаш животът му зависи от твоето щастие. Какво ли не бих дала, за да имам мъж, който да ме обича така, както той обича теб.

Изпълнена с несигурност Нора прехапа устна.

– Да, права си. Ако трябва да се омъжа, а аз трябва, не се сещам за друг, който бих предпочела пред Юън.

– Тогава защо се измъчваш?

– Ами, ако не ме иска? Той предпочита тихата си самота, а аз със сигурност не съм тиха.

Катарина завърза тънък прозрачносин воал около кръста на Нора.

– Чудя се дали толкова много му харесва, или просто е свикнал.

Нора изсумтя.

– Какво имаш предвид?

– Питам се дали го е избрал, защото му харесва, или е бил принуден от други.

Катарина отстъпи и огледа Нора преценяващо.

– Може би – съгласи се Нора. – И аз съм му казвала това, но никога не е говорил много дали е вярно, или не. – Тя замълча, когато Катарина се приближи, за да оправи косата ѝ. – Защо ми помагаш, Кат? Трябва да си смутена от това, което правим, а не да участваш.

Катарина се усмихна.

– Животът е кратък, Нора. Както майка ми преди мен, вярвам, че трябва да сграбчиш това, което искаш, докато си достатъчно млада, за да му се насладиш. Всичко, което имаме да ни утеши на старини, са щастливите спомени и аз искам да имам доста такива. Как може това да е нередно?

Нора въздъхна при мисълта за плътния и звънтящ смях на Юън.

– Той има хубав смях, нали?

– Да, и също толкова хубава усмивка.

Сърцето на Нора трепна, когато си спомни нежната усмивка на Юън. Начинът, по който лицето му изглеждаше, когато омекнеше.

Той бе разкошен мъж.

– О, Катарина, надявам се да си права. Никога не съм очаквала да го харесам особено след начина, по който го срещнах, когато беше пиян в пещерата си. Мислех си, че е голям, лош звяр. Но той е много повече от това.

Катарина постави панделки в косата ѝ.

– Какво те накара да го потърсиш?

– Прислужницата ми го предложи. Тя каза, че само МакАлистър ще има възможността да ме заведе в Англия. Че те притежават връзките, които ще им позволят да ме заведат при леля ми без баща ми да се меси.

– Сигурно си била уплашена.

– Малко – призна си тя. – Това, че прислужницата ми убеди един от хората на баща ми да дойде с нас, ми помогна. Първоначално той се дърпаше, след което се съгласи. Каза, че ако трябва да дойде, по-добре да ме държи под око, отколкото да пострадам. Ако някой някога научи, че е знаел за бягството ми и бях пострадала, докато бягах, щяха да държат отговорен него.

– Вярно е без съмнение.

Нора се взря в пода, докато в съзнанието си отново повтаряше всичко, което ѝ се беше случило, откакто беше започнала приключението да избяга от Шотландия.

В Юън тя бе открила чудо. Мъж, който я изслушваше. Който докосваше сърцето и душата ѝ. Почти всички, които познаваше ѝ се подиграваха, като пренебрегваха въпросите ѝ. Всеки път, когато кажеше нещо и очите им бързо се ококорваха. Никога не бе виждала този поглед у Юън. Той винаги изглеждаше заинтересован от нея и от това, което тя имаше да каже. Но дали щеше някога да ѝ позволи да остане с него? Ако това, което Сорша ѝ беше казала, бе вярно, той щеше да прекара остатъка от живота си сам, опитвайки се да изкупи вината си пред призрака на брат си.

– Кат? Смяташ ли, че е възможно да накарам Юън да… – тя замълча, неспособна да довърши въпроса си.

Мисълта, че може да го загуби, беше прекалено болезнена.

– Да какво?

– Нищо. Беше доста глупаво.

Катарина отстъпи назад и я огледа.

– Прекрасна си. Истинско видение.

Подаде ѝ джобно огледалце. Нора се огледа. Косата ѝ бе отметната наляво, за да пада свободно около лицето ѝ. Катарина беше сложила каял15 на очите и къна на устните ѝ.

Изглеждаше странно и ефирно.

– Мислиш ли, че на Юън ще му допадне?

– Има само един начин да разберем.

Юън лежеше тихо на едно прекалено малко легло, а звукът от гласа на Нора му липсваше. Беше странно, че сега намираше тихите нощи за потискащи, когато винаги бе откривал утеха в тях.

Тишината ехтеше в ушите му и сърцето му натежа, когато си представи какво би казала Нора, ако беше с него. Той взе лютнята в ръце и се усмихна при спомена как тя се бе упражнявала с нея. Толкова ѝ харесваше това безполезно парче дърво.

Искаше му се да ѝ беше купил такава, която да бъде достойна за привързаността, която показваше към него.

Хубава лютня, направена от качествено палисандрово дърво и полирана до блясък със златни прагчета и красиви дърворезби.

Безразличен заради липсата ѝ, Юън засвири тихо. По-рано беше опитал да ѝ я върне, но Катарина го беше прогонила от стаята им, казвайки му, че не трябва да ги безпокои.

Донякъде жегнат, той си бе тръгнал и оттогава тя му липсваше.

Как беше възможно това? Целият си живот бе живял без нея, тогава защо сега намираше един час лишен от присъствието ѝ толкова трудно поносим? Продължи да си играе със струните, докато мислите му се рееха, а тялото му бе изпълнено с копнеж.

На вратата се почука.

– Влез.

Очакваше да види някой от мъжете, но Нора беше тази, която отвори вратата.

Сърцето му спря. Беше облечена в блестяща светла рокля, която очертаваше нежните ѝ извивки. Материята беше толкова тънка, че когато вървеше, се повдигаше нагоре, за да открие босите ѝ крака и глезени.

Светлорусата ѝ коса изглеждаше величествена вдигната високо. Сякаш всеки момент щеше да се спусне около раменете ѝ. Дъхът му секна, докато я наблюдаваше със зяпнала уста. Изглеждаше като някое приказно създание, което бе дошло да го улови, и в момента не можеше да се сети за нищо по-добро, от това, да бъде отвлечен от нея.

– Ще ми посвириш ли? – попита го тя.

Юън успя да затвори устата си и изпълни молбата ѝ.

За негов ужас и наслада, тя започна да танцува на музиката. И не беше просто танц. Извиваше бедрата си и движеше ръцете си като сарацинска куртизантка.

Движеше се с невероятно плавна грация из стаята. Полите на роклята ѝ се разстилаха, разкривайки краката ѝ до съвършенство. Сърцето му забиваше лудо при всяко нейно движение, при всеки неѝн жест. В тялото му избухна огън, докато я гледаше. Желаеше я по начин, който го изгаряше отвътре.

– Къде се научи да правиш това? – гласът му прозвуча чужд, дори в собствените му уши.

Тя се спря за момент, свеждайки глава.

– Кат ме научи. Не ти ли харесва?

Той кимна, докато се мъчеше да си поеме въздух.

– Да, девойче. Харесва ми, и то много.

Тя му се усмихна и затанцува отново, като започна да сваля части от роклята…

Гърлото на Юън пресъхна.

Тя повдигна края на полата си и пропълзя на колене на леглото му, за да си отдъхне. О, изглеждаше толкова дива и палава. Сякаш беше въплъщение на мечтите му.

Не беше истинска, а създадена от Фей, за да го измъчва.

Нора свали още една част от роклята си и я уви около врата му, след което я използва, за да го придърпа достатъчно близо, за да го целуне. Юън изстена, когато я вкуси, а всяка част от него изгаряше за жената пред него. Нямаше друга като нея на земята.

Той захвърли лютнята настрани и я дръпна силно в прегръдката си. Опиянен от приятния ѝ цветен аромат, зарови глава между гърдите ѝ, за да може да целуне меката ѝ като крем кожа.

Тя издърпа ризата му, докато накрая той не я свали.

Нора изстена, докато прокарваше дланите си по раменете и надолу по ръцете му, където стисна мускулите му.

– Харесва ми как изглеждаш.

И той се чувстваше по същия начин.

Тя постави ръце на бицепсите му.

– Сега движи ръцете си.

Той го направи, а тя прехапа устна, сякаш изпитваше болка, породена от чисто сексуално блаженство.

– Не правя нищо, Нора.

– Знам, но начинът, по който усещам мускулите ти… – прошепна му тя.

Той поклати глава, удивен от нея. Нора прокара ръце през косата му, докато хапеше устните му. Харесваше му начинът, по който тази жена го целуваше; по който го гледаше, сякаш за нея е единственият мъж на света.

Тя го бутна обратно на леглото и го яхна през кръста.

– Кажи ми как да те задоволя.

– Ти го правиш, дори само когато си с мен.

Тя се усмихна.

– Наистина ли?

Той кимна утвърдително.

Усмивката ѝ се разшири, докато се отъркваше във възбудените му слабини. Усещането къде се намираше тя, го накара да изстене и той си представи колко по-добре би се чувствал, ако свалеше панталона си.

– Няма ли нещо друго, което мога да направя?

– Това е добро начало, любима – той се пресегна и развърза роклята ѝ, докато накрая гърдите ѝ не се разкриха пред жадния му поглед.

С разтуптяно сърце, Юън я придърпа близо до себе си.

Колко странно беше, че единственото място, където се чувстваше у дома, беше в прегръдката ѝ. Караше го да се усеща щастлив и желан.

Никой досега не му беше предлагал толкова много.

Ожени се за нея.

Искаше му се да може го направи. Но не знаеше коя е тя. Кое беше семейството ѝ.

Има ли значение?

Да, има. Политиката не беше нещо непознато в живота на семейството му, и каквото и решение да вземеше, щеше да се отрази и на тях.

Дори бягството му с Айзобел беше довело до ожесточение, причинило смъртта на безброй членове на клана МакАлистър. Враждата бе отнела живота на почти всичките братя на снаха му. Беше причинило години смърт и пропиляване на собственост. Пълно опустошение. Той не можеше просто да си избере момиче и да се ожени за нея. Всичко, което стореше, щеше да се отрази на клана му и на живота на братята му. И въпреки че знаеше това, той не можеше да се насили да стане от леглото и да я остави. Тя беше като някакво липсващо парче от него.

Важна част от него.

Нора се взря в лицето на Юън, когато той прекъсна целувката им, отдръпвайки се, за да я погледне. Ръцете му бяха подпрени от двете ѝ страни и той се взираше в нея, сякаш се опитваше да запомни лицето ѝ.

– Какво ви тревожи, милорд, че изглеждате така, сякаш е дошло Второто Пришествие?

– Кажи ми, коя си ти, Нора. Кое е семейството ти.

– Наистина ли е от такова значение? Не може ли да бъда просто селянка?

– Такава ли си?

– Ако кажа „да“, ще ме изгониш ли?

Той прокара показалец по извитата ѝ вежда и изучаваше лицето ѝ, сякаш се опитваше да разбере истината.

– Не – въздъхна той. – Няма.

– Тогава си представи, че съм селянка. Нека съм циганка като Катарина, необвързана със семейство.

– А когато баща ти те намери?

Гърлото ѝ се стегна при мисълта за гнева на баща ѝ, породен от отсъствието ѝ.

Искам да се омъжиш за Раян, Нора. От него ще излезе добър съпруг….

Не, щеше да бяга, докато умре.

Никога нямаше да се подчини на Раян. Не и по този начин. Отказваше да сподели тялото си с него, докато обичаше Юън.

Никой освен Юън нямаше да я докосне по този начин. Само той можеше да я изпълва….

Тя замръзна, осъзнавайки какво си бе помислила току-що.

Обичаше Юън МакАлистър.

Нора обичаше всичко в него. Дори суровото и гневно мръщене, което той често показваше. Не искаше никога да го напуска, и въпреки това не смееше да му го признае.

Той нямаше да се зарадва на новината. Затова поне беше сигурна.

– Не желая да говоря за това, Юън – прошепна тя. – Особено сега, когато съм с теб. Позволи ми да правим любов, милорд. Поне тази вечер остани с мен и се преструвай, че нямаме семейства. Престори се, че няма никакви задължения или страх, за който и да е от нас. Няма минало. Няма бъдеще. Има само сега. Само ти и аз, и нищо друго.

Думите ѝ накараха Юън да тръпне. Той потрепери от топлината на нежното ѝ женско тяло срещу твърдостта на неговото. Коремът ѝ беше мек като перце срещу ерекцията му. Ръцете ѝ бяха нежни върху раменете му. Той се взираше във вечно любопитните ѝ кехлибарени очи и се изгубваше в тях. Какво ли щеше да е, ако можеше да прекара остатъка от живота си, взирайки се в тези очи? Да я държи по този начин, когато остарееха? В този момент, можеше да си я представи как носи неговото дете. Да я види разгорещена и приветстваща го в леглото завинаги. Тази мисъл го ужасяваше и в същото време го вълнуваше.

Как изобщо можеше да си помисли да я задържи, след като бе дал клетва на Киърън? Спомни си деня на завръщането си и отново се видя на брега на езерото, където брат му се беше удавил. Вятърът беше жесток и студен, времето – мрачно и променливо. Той гледаше към вълните, с натежало сърце от новината, че брат му си бе отишъл; с душа, разядена от тъга и себеомраза.

Никога отново не ще изпитам радост от живота. Кълна ти се, Киърън. Ще създам своя дом тук край езерото, за да мога всеки ден да виждам мястото, където почиваш и да си спомням какво ти причиних. Ще прекарам остатъка от вечността, като изтърпявам наказанието си, за глупостта ми.

Нора се пресегна и хвана лицето му с ръце. Докосването ѝ го върна обратно в настоящето. Обратно към единственото удоволствие, което бе познал от деня, в който бе оставил Айзобел в ръцете на нейния любим.

– Изгубих ли те тази вечер? – попита го тя тихо. – Изглеждаш, сякаш си потънал дълбоко в мислите си. Ще се върнеш ли при мен, или да си вървя?

– Остани с мен, Нора.

Остани с мен завинаги….

Искаше му се да притежава куража, да произнесе последното на глас. Но не можеше. Не смееше. Тя разтвори краката си за него и ги уви около бедрата му, след което се наведе, за да го целуне неустоимо. Юън се остави вкусът ѝ да завладее сетивата му. Той вдиша прекрасния аромат на косата и дъха ѝ, докато лежеше отгоре му. Докосването ѝ се простираше дълбоко в него, освобождавайки го от миналото му. От вината. Нора прокара ръце през косата на Юън и надолу към брадясалите му бузи. Харесваше ѝ усещането за мъж, който лежеше отгоре ѝ. Прокара ходилата си надолу по краката му, усещайки къдравите косъмчета по тях, които разкриваха разликата между телата им.

И точно тогава тя осъзна колко силно обичаше този мъж. Колко много ценеше редките му усмивки. Непохватният ѝ мечок беше много повече от това, което тя искаше. Беше всичко, от което се нуждаеше. Този мъж, чийто целувки я разгорещяваха; чието силно докосване я размекваше.

Той бе нейното сърце.

Този мъж можеше да крещи по-силно от всеки, който познаваше; който разтопяваше стомана с изражението си. Същият, който изкачи дърво, за да върне воала ѝ; който можеше да ѝ покаже как да свири на лютня и който я любеше по възможно най-нежният начин.

Как можеше да не обича такъв мъж?

О, и от каква полза му беше любовта ѝ?

Не можеше да остане с него. Дори Юън да я приемеше, баща ѝ нямаше да го направи. Той бе твърдо решен да я омъжи за Раян.

И накрая оставаше проблемът със самия Раян. Той нямаше да отстъпи доброволно, имайки предвид какъв алчен, дребен просяк беше. Щеше да настоява тя да се омъжи за него.

Звяр!

Любовта им беше безнадеждна.

Нора обви ръце около врата на Юън и го задържа здраво, докато болката пронизваше тялото ѝ.

– Нора – той изхриптя. – Душиш ме.

Тя отпусна хватката си, след което зарови лицето си във врата му, за да вдиша приятния му, мъжествен аромат. Косата му покри лицето ѝ и тя се остави на спокойствието, което носеха бакенбардите, драскащи бузата ѝ. Не искаше да го пуска.

Ще се наложи.

Не, не беше честно. Не и когато всичко, което искаше, бе да го обича. Да бъде с него.

Защо да не може?

Защото си обещана на Раян…

Мъж, който презираше. Мъж, който не пропускаше всеки път в нейно присъствие да я критикува.

Вдигаш шум като за десет жени. Ако бях на мястото на баща ти, щях да съм пречупил този навик доста отдавна.

При тази мисъл тя изтръпна.

Юън се помръдна, за да захапе устните ѝ.

Изтласквайки настрани мислите за Раян, тя въздъхна доволно и се насили да забрави всичко. Засега, беше там където искаше и с мъжа, с когото искаше да бъде.

Тя затвори очи, докато той я целуваше по цялото тяло, надолу по гърдите ѝ, където я дразнеше и си играеше с нея. Извивайки гръб, Нора се разтопи под яростната атака на нежната му ласка.

Когато вкуси солената ѝ кожа, Юън простена силно. Ако можеше да живее вечно, щеше да помни тази нощ. Да помни танца ѝ, вкуса ѝ. Начинът, по който я усещаше под себе си и ръцете ѝ си играеха с косата му.

Беше рай.

Изръмжавайки гърлено, той остави едната ѝ гърда и си проправи път към другата, за да поеме коравото връхче в устата си и езика му да го вкуси.

Юън спусна ръката си надолу по тялото ѝ, между влажните ѝ, къдрави косъмчета, докато накрая не достигна тази част от нея, която жадуваше. Дишането ѝ се учести и тя простена, след което разтвори краката си още по-широко, за да може той да я изследва.

– Кажи ми какво искаш да направя за теб, Нора.

– Искам да ме целунеш.

– Къде?

Тя докосна устата му с пръсти.

– По устните.

Той ѝ се подчини, докато накрая едва си поемаше въздух от огъня, който го изгаряше отвътре.

– Къде другаде искаш да те целуна?

– Тук – отвърна тя, като извърна глава, за да разкрие шията си пред него.

Юън отново облиза врата ѝ, дразнейки я. Почувства как тръпки полазват тялото ѝ, усети как зърната ѝ се втвърдяват още повече под гърдите му.

Докато той хапеше кожата ѝ с устни, тя издаваше тихи, гърлени звуци.

– Има ли друго място, където искаш да бъда?

Лицето ѝ се изчерви и тя го погледна засрамено.

– Хайде сега – каза той, като улови брадичката ѝ с ръка и извърна лицето ѝ, докато накрая тя не го погледна. – Моята Нора не е срамежлива. Никога преди не си избягвала да говориш.

Погледът ѝ омекна.

Вече напълно сериозен, той се отпусна на ръцете си и срещна погледа ѝ.

– Никога не се страхувай или срамувай да ми кажеш какво искаш, Нора. Затова те питам отново. Къде другаде ме искаш, любов моя?

Тя прехапа устна и бавно прокара ръка надолу по тялото си. Юън следеше пътя, който показваше, а дишането му се учести. Това беше най-чувственото нещо, което беше виждал някога.

Тя сви едното си коляно, като разтвори крака широко пред жадния му поглед и се докосна между тях.

Погледът, който Юън ѝ отправи изпрати тръпки по цялото ѝ тяло. Все още не можеше да повярва какво прави, но не изпитваше срам. Само любов към мъжа, който беше с нея.

Бавно Юън си проправи път надолу по тялото ѝ с целувки. Ласките му, караха плътта ѝ да изгаря. Кой можеше да си представи, че мъжкото докосване ще е толкова приятно?

Когато той я пое с уста, тя изстена високо.

Горещият му език я ближеше и дразнеше, обхождайки навсякъде, галейки я и прониквайки в нея. Стаята се завъртя неконтролируемо, докато тя лежеше слаба и дишаща тежко от вълните на удоволствие, които я раздираха.

Пресягайки се надолу, тя взе голямата му, мъжествена ръка в своята. Юън преплете пръсти с нейните и леко ги стисна. Завладяна от любов, Нора се усмихна.

Наистина нямаше нищо по-възвишено от това, да го притежава по този начин. Да го чувства с тялото си; да се държи за силната му ръка.

Нора погледна надолу към сплетените им ръце. Кожата ѝ беше толкова бледа в сравнение с неговата. По кокалчетата му имаше белези, които изпъкваха на тъмната му кожа. Тя въздъхна, докато палецът му галеше дланта ѝ, а в същото време езикът му милваше тялото ѝ.

– О, Юън – въздъхна Нора.

Вдигна ръката му към устните си, за да може да целуне белезите му. Но не спря дотам. Отвори уста и засмука пръстите му един по едни, дразнейки ги. Хапейки ги.

Действията ѝ стреснаха Юън и той погледна нагоре към нея. Никоя жена досега не бе целувала ръката му, камо ли да ѝ обръща такова внимание. Никой жена до този момент, не бе дарявала пръстите му с такаова чувствена и сърдечна ласка.

Но трябваше да си признае, че усещането за езика ѝ, който се плъзгаше по кожата му между пръстите, беше божествено. Пропълзявайки нагоре по тялото ѝ, той се вгледа в нея, беше гореща и готова под него. Гледката го прониза. Колко я желаеше. Нуждаеше се от нея. Ръцете ѝ пуснаха неговите. След това тя прокара дланите си по гърдите му, бедрата му; спусна ги надолу, докато обхвана възбудената му, твърда мъжественост. Тялото му мигновено реагира. Юън простена от удоволствието, което ръцете ѝ създаваха, плъзгайки се по члена му, докато се спускаха по-надолу, за да достигнат тестисите му.

– Кажи ми какво искаш, Юън – промълви тя задъхано.

Теб.

Думата не излезе от устата му. За разлика от нея, словата бяха непознати за устата му.

– Предпочитам да ти покажа – отвърна той задъхано.

Навеждайки глава надолу, той я целуна, след което проникна дълбоко в нея. Изръмжа, когато усети топлата и прекрасна влага, която го заобикаляше. Изстена от чувството за тялото ѝ, което приветстваше проникването му. Бавно той започна да я люби, наслаждавайки се на усещането за силната ѝ прегръдка. Знаеше, че няма да продължи вечно и че ще трябва да я пусне да си отиде.

Но да го стори, щеше да е най-трудното нещо, което някога бе правил.

Юън я целуна по устните, докато проникваше в нея. Имаха само още няколко дни заедно. След това съдбата и обстоятелствата щяха да ги разделят.

Бори се за нея.

Смееше ли?

Осмеляваш ли се да не го направиш?

Опита да си представи как се връща обратно в пещерата без нея или как прекарва един ден без усмивката ѝ.

Не можа.

Болката от тази мисъл беше прекалено силна. Не, щеше да я задържи при него без значение от последиците. Тя беше единчкото хубаво нещо в живота му. Единственото, което го правеше щастлив и никой нямаше да му отнеме това.

Не и без бой.

Нора забеляза решителността в стегнатата челюст на Юън, докато той забързваше тласъците си.

– Добре ли си? – попита го тя, любопитна какво бе причинило внезапната промяна у него.

– Да, любима – отвърна той, наблягайки на думите си с тласъци. – Когато съм с теб, винаги съм добре.

Тези му думи я накараха да се разтопи. Обгръщайки раменете му с ръце, тя го задържа близо до себе си, наслаждавайки се на горещата му гола плът, притискаща се в нейната.

Нора погъделичка челюстта му с устни и език, докато прокарваше ръцете си по гладкия му гръб, надолу към бедрата му. Разпери длани над възхитителните му задни части и затвори очи, докато го насърчаваше да продължи.

Тялото ѝ се стегна и потрепери, когато вече не можеше да издържа повече.

Стенейки силно, тя се остави на оргазма и задържа Юън близо до себе си, докато и последният трепет не премина през нея.

Той взе лицето ѝ в ръце и я целуна страстно. След това тя го усети. Юън изръмжа, целувайки я, докато собственото му освобождение не го завладя.

Той се зарови дълбоко в нея и замръзна.

– О, девойче – простена в ухото ѝ. – Наистина няма нищо по-добро от това, да те усещам в леглото си.

– Няма нищо по-хубаво от това, да те усещам в себе си – лицето ѝ се изчерви, след като осъзна какво беше казала.

Но в момента, в който видя приветливото и задоволено изражение на лицето му, смущението ѝ се изпари.

Той я целуна нежно, след което се отдръпна. Завъртя се по гръб и я придърпа в прегръдката си.

Нора се отпусна на гърдите му, заслушвайки се в ударите на сърцето му под бузата ѝ. Плътното туптене беше толкова успокояващо. Искаше ѝ се да може да лежи така завинаги.

Рисуваше кръгове по гърдите му и разсеяно си играеше със зърната му.

– Продължавай да правиш това, Нора – каза той пресипнало, – и никой от двама ни няма да спи тази вечер.

Това беше закана, която той добре изпълни преди да се съмне.

Почти се беше развиделило, когато Юън най-накрая заспа, сънувайки нещо, за което не беше помислял от много дълго време.

Сънува себе си у дома с Нора. Видя я с децата му и за първи път, след като Айзобел беше заминала с любимия си, той се осмели да се надява за мечта, която бе изгубил.

Дори в съня си, можеше да я усети до себе си, да почувства топлия ѝ дъх върху кожата си. Намираше утеха в нея и в знанието, че щеше да бъде негова.

Никой никога нямаше да ги раздели.

Късната следобедна светлина, прокрадваща се в стаята, събуди първо Нора. Тя се прозина и погледна към Юън, за да види, че той все още спи дълбоко.

Беше напълно гол.

Лицето ѝ пламна, но тя не можеше да извърне поглед от дългите му, стройни крайници, изпъкващи със здрави мускули. Бронзовата му кожа изглеждаше пищна върху белите ленени чаршафи и това караше устата ѝ да се навлажнява.

Не че трябваше да го желае след нощта, която бяха прекарали. От тази гледна точка, тя не би трябвало да може да се движи.

Юън ѝ бе показал начини, по които мъж може да обладае жена, за които не би помислила, че са възможни. Но нито веднъж не я бе наранил.

Не, мечокът ѝ винаги беше нежен.

И докато се взираше в голото му тяло, тя много добре си спомняше как облизваше гърдите му. Как усещаше суровата му сила да я обгръща, докато той я държеше в прегръдката си.

Невероятен беше единствената дума, която можеше да го опише.

Тя се изниза от леглото и бързо се облече в роклята, която беше заела от Катарина, опитвайки се да не го събуди. Без съмнение целият ден щеше да е изморен.

Усмихвайки се, тя дяволито прехапа устна, когато си го помисли.

След като се облече, Нора се насочи към стаята, която споделяше с Катарина. Щеше да има нужда от собствените си дрехи, преди да слезе долу, за да закуси.

Докато напускаше стаята на Юън, тя срещна собственика на странноприемницата в коридора. Той я изгледа гневно, когато тя се извини и се насочи към стаята, където спеше Катарина.

– Милейди… добре ли прекарахте вечерта?

Приятелката ѝ вече се беше събудила, и от усмивката на лицето ѝ, Нора знаеше, че не беше нужно да ѝ казва къде е била.

– Шшш – каза тя.– Ще трябва да прекарам остатъка от живота си, плащайки за това.

– Тогава го превърни в почтен мъж.

Нора се засмя.

– Само ако беше толкова лесно – тя въздъхна обнадеждено, докато събираше нещата си.

Какво ли би било да прекара остатъка от живота си с Юън, по начина, по който бяха преживели последните няколко дни.

Щяха ли някога да се смеят и да бъдат щастливи? Или той щеше да се върне към мрачните си навици.

Трябваше да признае, че мисълта за него като съпруг беше наистина прекрасна, и тя в действителност смяташе да го превърне в почтен мъж, както Кат беше предложила.

Приятелката ѝ се извини и излезе, за да я остави сама.

Нора се изкъпа и облече, след което събра нещата си и слезе долу.

Виктор взе багажа ѝ от нея и го занесе до фургона. Нора му благодари и се насочи към мястото, където Катарина седеше със самун хляб.

Когато Кат ѝ подаде парче, гласът на собственика на странноприемницата прозвуча в стаята като гръмотевица.

– Тук, на това място с достойни хора, не се обслужват блудници. Ако иска да се храни, може да го направи отвън с кучетата.

Никога досега, през целия ѝ живот не бе била толкова ужасена или обиждана.

Няколко души от редовните клиенти я погледнаха с любопитство.

Гърлото ѝ се стегна от силно чувство за срам, което беше подсилено от погледите, насочени към нея. Слабият, плешив собственик я хвана грубо за ръката и я изблъска към вратата. Едва беше направил и една крачка, когато висока сянка се надвеси над тях. Нора погледна нагоре, за да види как Юън се взираше с ярост в мъжа.

Той изви ръката на собственика, за да я пусне и го избута назад.

– Докосни я отново и, кълна се, ще откъсна ръката ти и ще те пребия с нея.

Собственикът преглътна от страх, но жена му продължи вместо него.

– Позволено ни е да обслужваме, когото решим. И ние няма….

– Ако още веднъж обидиш съпругата ми, жено, ще се погрижа да те бичуват.

Нора не можа да разбере, кой беше по-шокиран от думите на Юън. Тя или собственика на странноприемницата, или циганите.

– Аз… аз съжалявам, милорд – собственикът побърза да се извини. – Видях я да се насочва към стаята на другата дама и предположих, че не сте женени. Затова, когато я забелязах да излиза от стаята ви тази сутрин, помислих, че тя…

– Бяхме скарани, когато пристигнахме.

– Милейди, моля ви, простете ми – мъжът се обърна към съпругата на Юън. – Бързо, Айда, донеси на милейди и милорд пържола и яйца.

Съпругата му побърза да изпълни заръката, докато собственикът ги заведе до масата, където Катарина все още чакаше.

Кат се извини и накара Бейвъл, Пейгън и Лисандър да станат и да тръгнат с нея.

– Но ще носят пържола – измърмори Лисандър.

Катарина го изгледа гневно.

– Няма да можеш да я изядеш, ако те бия по главата, докато припаднеш. Сега мърдай.

Той се изправи с неохота.

След като останаха сами, Нора взе ръката на Юън в своята и я стисна.

– Благодаря.

Юън кимна.

– Извини ме, че не можах да измисля по-добра лъжа и наистина съжалявам, че се отнесоха така с теб, заради мен. – Можеше да види срама, който тя се опитваше да скрие. – Нора, аз…

Юън се спря, преди да се изкара още по-голям задник. Почти ѝ беше предложил.

Това беше последното нещо, което можеше да направи. Дори не знаеше към кой клан принадлежи.

Имаше етикеция, която трябваше да се спазва, ако искаше тя да бъде негова.

Трябваше да я накара да му довери тази информация и след това да поиска разрешение от баща ѝ. Ако мъжа, кажеше не…

Е, в края на краищата щяха да отидат в Англия.

– Да? – попита тя.

– Нищо.

Нахраниха се мълчаливо. Когато приключиха, Юън плати за храната и настаняването, след което я изведе навън, където ги чакаха циганите.

Скоро отново бяха на път.

Нора прекара остатъка от деня, опитвайки се да накара Юън да се отпусне, но той отново се бе затворил в себе си, изолирайки я.

Без значение какво опитваше, той я пренебрегваше.

Най-накрая се отказа и продължи да язди коня си в тишина, докато се насочваха към мястото на срещата, където онзи мъж би трябвало да се срещне с циганите и да им плати.

Късно следобед пристигнаха в Дриксел. Селцето кипеше от активност, докато хората влизаха и излизаха от малките къщи и магазини.

Виктор ги насочи към една конюшня, която бе построена в края на селото. Едър ковач работеше отвън, в ковачницата си под тентата16. Якият мъж прекъсна работата си, за да ги погледне.

– С какво мога да ви помогна, добри хора? – попита той.

– Чакаме някого – отвърна Виктор.

Ковачът кимна и се върна към работата, за да довърши подковата.

Виктор посочи задната част на конюшнята.

– Трябваше да се срещнем в последното отделение на обора.

Юън кимна, докато обмисляше най-подходящия начин, по който да подходи към предстоящия сблъсък. Последното, което искаше беше Нора или циганите да пострадат.

Той огледа тълпата.

– Виждаш ли някой, който да прилича на мъжа, който ви нае?

Виктор поклати отрицателно глава.

– Добре тогава.

Юън нареди на Лисандър да пази жените, докато той, Пейгън и Виктор отиваха, за да се срещнат с мъжа, който щеше да им плати.

– Ами ако те види? – попита Катарина. – Може да се уплаши, ако научи че си тук. Не се обиждай, Юън, но си едър и съм сигурна, че ще се стресне, като научи, че си дошъл за отплата.

Беше права.

– Тогава ще накарам Виктор да върже ръцете ми. Можем да се престорим, че ме е довел, за да се увери мъжът, че всичко е наред.

– Но щеше да ни се плати да те возим наоколо, след което да те пуснем – каза Бейвъл. – Ако те види, може да избяга.

– Това е риск, който трябва да поемем. Доста съм едър, за да се скрия където и да било. Все едно ще му е проблем да ме разпознае.

– Имаш право – призна Виктор.

Изпрати Лисандър да донесе въже и след като той се върна, Юън остави Виктор да завърже хлабаво ръцете му зад гърба, за да може да избяга, ако се наложи.

– Не мисля, че това е добра идея – каза Нора. – Не ми допада мисълта да отиваш там по този начин.

Юън ѝ намигна.

– Голямо момче съм. Мога да се оправя.

Нора и Катарина размениха неодобрителни погледи, когато останаха назад.

– Мъже – промърмори Нора под носа си. – Смятат, че са непобедими, а че ние сме крехки.

Катарина кимна, след което се обърна към своя „пазач“.

– Лисандър – каза тя. – Жадна съм. Би ли ми донесъл мяха от фургона, за да пийна вода?

Мъжът се съгласи, но почти веднага, след като се качи във фургона, Катарина го заключи вътре.

– Кат! – извика той ядосано, удряйки по вратата толкова силно, че Нора очакваше да я изкърти от пантите. – Освободи ме. Мразя като правиш така.

Тя се усмихна дяволито на Нора и плесна триумфално с ръце.

– Готова ли си разкрием мъжа?

– Със сигурност.

Обединени от пакостта, и двете се насочиха към конюшните, за да намерят Виктор, Бейвъл, Пейгън и Юън напълно сами, във вкиснато настроение.

– Може би сме подранили? – предположи Виктор с надежда, докато двамата с Бейвъл крачеха напред-назад в последното отделение на конюшнята.

– Може би са ни зарязали – допълни Бейвъл. – Може би никога не е имал намерение да ни плати.

– А може би ни е видял и се крие – предположението на Юън беше най-разумно.

Виктор кимна.

– Най-вероятно. Бейвъл, остани тук, а ние ще огледаме наоколо и ще проверим, дали ще го намерим.

Юън се освободи от въжетата и ги подаде на Бейвъл. Катарина се изправи, когато мъжете минаха край тях. Лицето на Юън помръкна, щом ги видя сами.

– Къде е Лисандър? – изръмжа той.

Катарина не трепна нито от тона му, нито от заплашителното му поведение.

– При фургона. Мъжете винаги лесно се хващате в капана, когато една жена знае как да ви хване.

Юън не беше доволен от думите ѝ.

– Какво ти има, че заключваш хората във фургона си, Катарина? Смятам, че някой трябва да го запали.

Жената ахна.

– Дори не го казвай. Този фургон принадлежеше на дядо ми и на баща му преди това.

– Да – каза Бейвъл. – Ще ни донесе лош късмет, ако сега го изгубим. Призраците им вечно ще ни преследват.

Юън се извини, след което мъжете оставиха Нора и Катарина сами. Поне на думи.

Те обаче придружиха жените обратно, за да освободят горкия Лисандър, който звучно ги упрекваше.

– Следващият път, Кат – изръмжа Лисандър, – кълна се, баща или не, ще ти зачервя задника за това.

Катарина изсумтя невъзпитано.

Пренебрегвайки нападките им, Юън остави жените и Лисандър в малка странноприемница, преди да се върне, за да помогне на Виктор, Пейгън и Бейвъл с издирването на непознатия мъж.

Малката стая беше претъпкана с идващи и заминаващи си хора. Имаше четири прислужници и доста едър мъж, който раздаваше заповеди на жените.

Тримата се настаниха на една маса в далечния ъгъл, която току-що се бе освободила. Приятно закръглена блондинка се спря, когато наближиха масата. Тя внимателно балансираше чиниите от друга маса върху табла.

– Извинявайте, дами и господине, но ако ще поръчвате нещо за ядене, един от вас ще трябва да ме последва, за да го направи. Ужасно сме заети и не ни достига работна ръка. Не би трябвало да чакате дълго за храната си.

Лисандър последва жената, за да поръча, и докато чакаха да се върне, Катарина остави Нора сама, за да се освежи.

Нора остана сама на масата. Видя как двама мъже се сбиха и наблюдава как собственикът изхвърли и двамата навън. Приятната силна миризма на печащ се хляб и печено месо изпълваше въздуха.

Не беше нужно повече, за да накара стомаха ѝ да закъркори. Лисандър вдигна ръка, за да я уведоми, че ще се върне всеки момент. Нора зачака търпеливо, докато разговорите в залата звънтяха силно в ушите ѝ. Накрая едно изречение проехтя по-силно от останалите…

– Какво правиш тук?

Сърцето ѝ спря, когато чу гласа зад себе си. Беше глас, който познаваше прекалено добре. Глас, който смразяваше кръвта ѝ и караше сърцето ѝ да бие тревожно.

Не, не можеше да бъде…

Обръщайки се, тя видя Раян МакАрън да стои между нея и избледнялата дървена стена. Гледаше я ядосано с тъмнокафявите си очи. Светлокестенявата му коса беше прибрана назад от лицето му, а той не изглеждаше много доволен от присъствието ѝ.

– Какво търсиш тук? – попита го тя ядосано.

Той също не ѝ отговори.

– Кълна се, жено, никога не правиш това, което ти кажат. Отдавна трябваше да пътуваш към дома, а не да си тук.

Ядосаният му, заповеднически тон я накара да се намръщи.

– За какво, дявол да те вземе, говориш?

– Ставай – той я хвана грубо за ръката и я изправи на крака.

– Пусни ме! – сопна се тя, като се опита да се освободи.

Той отказа да го направи.

Нора се намръщи, докато грубо я дърпаше през тълпата. Тя удари ръката на Раян, но той отказа да разхлаби хватката си.

– Какво ти е, Раян? Полудял ли си?

– Мълчи, Нора. Не съм в настроение за приказките ти и не гарантирам какво ще направя, ако не държиш езика си зад зъбите. Някой ден ще се научиш да мълчиш и да слушаш.

Изведнъж Юън се появи насред пътя им към вратата, очите му бяха потъмнели и излъчваха смъртна опасност.

– Освободи я.

Раян извади меча си толкова бързо, че Нора ахна. Насочи го към гърлото на Юън.

– Това е между мен и нея, МакАлистър. Не ме карай да те убивам.

Настана тишина, всички очи в странноприемницата бяха вперени в двамата мъже и любопитни хора се насъбраха около тях, чудейки се какво се случва.

Юън отмести поглед от върха на меча към Нора. В твърдия му поглед тя видя ледена решителност, която смрази кръвта ѝ. Това беше мъж, който наистина можеше да убие някого. Лицето на човека, който бе започнал това пътуване с нея. А тя бе забравила колко опасен може да бъде Юън.

– Идвай! – заповяда ѝ Раян.

Юън се придвижи толкова бързо, че тя дори не успя да проследи движението му. В един момент Раян го държеше на място с острието на меча, а в следващия Юън бе избил острието настрани с ръка и го бе стиснал за гърлото.

МакАлистър го вдигна от земята за яката на ризата и го остави да виси в юмрука му. Раян се бореше с хватката му, но беше безсмислено. Юън беше много по-едър и го държеше с юмрука си както разярено куче, държеше пале.

– Кой си ти? – изръмжа Юън.

Сега, когато вече беше по-спокойна, че Юън е тук, Нора видя Виктор, Пейгън и Бейвъл да стоят зад него. Пейгън наблюдаваше ставащото с типично тихо хладнокръвие, докато Виктор беше присвил очи.

– Този, който каза, че ще ми плати – обясни той.

– Защо? – Юън попита Раян. – И какво искаш от моята жена?

– Твоята жена? – Раян повтори невярващо, а лицето му се беше зачервило от хватката на Юън. – Не е твоя, МакАлистър. Моя е. Аз съм Раян МакАрън и тя ми е обещана.

Нора видя как цветът и ядът се изпариха от лицето на Юън. Изведнъж погледът му изглеждаше замаян, сякаш някой го беше ударил. Измъченият му взор се отмести от Раян към Нора.

– Сгодена ли си? – попита я той, търсейки потвърждение.

Нора не можеше да му отговори. Думите бяха заседнали в гърлото ѝ.

– Да – каза той сподавено. – Сега ме пусни.

Юън беше достатъчно шокиран, за да изпълни молбата. Той свали доста по-ниския мъж на земята, след което го изгледа намръщено.

– Ти си платил да ме отвлекат? Защо?

Раян издърпа дрехите си, оправяйки ги.

– Защото не исках да си около Нора. Чух, че е избягала при теб и исках да се уверя, че няма да си там, за да ѝ помогнеш. Всички в Шотландия знаят, че ако желаеш някоя жена да напусне страната, трябва да я пратиш при Юън МакАлистър особено ако е обещана на друг.

При тези думи Юън го удари.

Раян падна на земята, където остана да лежи, хленчейки като дете.

– Удари ме!

– Късметлия си, че не те убих заради това.

Раян изчисти кръвта от носа си, след което погледна към Нора.

– Тя е моя, МакАлистър. Няма да ти позволя да я имаш.

– Не ти принадлежа, Раян – сопна се Нора. – Никога няма да се омъжа за теб.

Думите ѝ натъжиха Юън.

Мъжът я обичаше до такава степен, че беше готов да плати на някого да го отвлече само за да го задържи далеч от нея. Можеше да не харесва логиката или действията на мъжа, но той със сигурност не можеше да вини глупака за мотивацията му.

Раян я обичаше толкова силно, че бе способен да предизвика гнева на МакАлистър, за да я има. Точно както Роби МакДъглас беше обичал Айзобел.

Точно като Киърън…

Нора видя лицето на Юън и знаеше какво си мисли. Можеше да види болката му. Ако си мислеше, че Раян я обича, никога нямаше да ѝ позволи да остане с него.

Щеше да го загуби завинаги.

– Раян – каза Нора отчаяно. – Признай на Юън истината. Кажи му защо не можеш да ме понасяш. Кажи му какво наистина мислиш за мен.

Раян изглеждаше поразен, когато се изправи на крака. Той я изгледа, сякаш тя бе някое рядко съкровище. Ако не знаеше по-добре, дори тя щеше да си помисли, че той говори искрено. Но за разлика от Юън, Нора познаваше сърцето на тази коварна змия.

– Как можа да кажеш това, Нора? – попита я Раян, изглеждаше наранен и притисна сърцето си. – Родителите ни са планирали този брак откакто сме били деца. Обичам те. Винаги съм те обичал. Не искам друга годеница.

Юън присви очи, сякаш го бяха ударили. Когато срещна погледа ѝ, очите му бяха тъжни.

– Ти ме излъга, Нора.

В нея се зароди паника. Трябваше да накара Юън да види истината. Не можеше да му позволи да си мисли, че го беше излъгала, когато не беше така.

Проклет да беше Раян и лъжите му.

– Не, не съм – тя се обърна към МакАрън и го изгледа заплашително. – Кажи му истината, Раян или сама ще те пребия.

– Истина е – отвърна той искрено. – Искам да бъдеш моя годеница. Нека Всемогъщия да ме убие, ако лъжа.

Юън си пое дълбоко дъх, докато се опитваше да отблъсне горчивата мъка, която чувстваше. Нещо в него се беше смачкало от думите на Раян.

Значи той наистина я обичаше.

Проклета да си, Съдба, за това, че се повтаряш.

Беше точно както преди.

Само че този път, Юън щеше да се увери, че тази жена ще отиде там, където принадлежеше. Нора щеше да се прибере у дома с Раян и той щеше да се върне обратно при…

Неспособен да довърши мисълта си, Юън се обърна и напусна странноприемницата. Безмълвната тълпа се отдръпна, правейки му път да мине.

Бейвъл, Лисандър, Пейгън и Виктор се спогледаха неловко, преди да го последват.

Нора понечи да тръгне след Юън, но гневът ѝ към Раян беше прекалено голям.

Първо щеше да си уреди сметките.

Тълпата, която ги беше обградила, бавно се върна към работата си, обсъждайки случилото се.

– Защо направи това? – настоя тя.

– Защото трябва да се оженя за теб.

– Защо? Ти не ме обичаш. Не можеш дори да ме понасяш. Всичко, което някога си правил е да ме мъмриш и да се подиграваш на всяка част от мен.

Раян извърна поглед настрани, сякаш му беше прекалено трудно да се изправи пред истината.

– Защото има нужда от зестрата ти. Ако не я получа, ще умра след по-малко от два месеца.

Шокът от думите му измести гнева ѝ. Това беше последното нещо, което очакваше да чуе, но ако се вземеше под внимание странното му поведение в този момент, вече нищо, което той кажеше или направеше, не можеше да я изненада.

– Защо?

Раян въздъхна отегчено и се отдалечи от тълпата, която все още ги наблюдаваше.

Той сниши глас, за да може само тя да го чува.

– Помниш ли миналата пролет, когато отидох до континента?

– Да.

– Отидох, за да се опитам да си намеря друга годеница. Майка ми ме притискаше да поискам ръката ти от баща ти. Каза ми, че ми е време да се задомя и да те взема за съпруга. Бях ужасен от самата идея да прекарам живота си, обвързан с теб. Помислих си, че ако участвам в турнирите и си изградя репутация и натрупам състояние, ще мога да си избера годеница.

Нора поклати глава.

– О, Раян. Дори аз мога да те победя с меча.

Той я погледна разпалено.

– Не съм чак толкова некадърен, Нора. Просто не съм перфектен. Повярвай ми, нямам нужда да ми напомняш колко посредствен съм.

За малко да го съжали.

За малко.

Но след това, което беше причинил на Юън, тя не беше готова да му прости за действията му.

– Какво се случи? – попита го тя.

Потърквайки лицето си с ръка, той доби отегчен и уморен вид. Всъщност изглеждаше състарен.

– Всеки път, когато загубех, подписвах разписки за стойността на коня и бронята си. Продължавах да си мисля, че ако спечеля само един турнир, ще имам достатъчно да се разплатя с всички.

Той въздъхна многострадално. Очите му изглеждаха обладани от спомена и пълни с унижение. Сега наистина съжаляваше както него, така и глупавия му стремеж.

– Но продължавах да губя отново и отново. Когато сезонът свърши, всички започнаха да настояват да им се изплатя. Не знаех какво да правя, затова взех на заем от Страйдър от Блекмор достатъчно пари, за да мога да се прибера, да се оженя за теб и да изплатя дълговете си.

Нора не можеше да повярва на това, което чуваше.

– Страйдър от Блекмор? Ти луд ли си? Казват, че той е самият дявол.

– Да, но нямах избор. Странно, но той самият все още не ме е подгонил за парите, които му дължа. Но останалите ме преследват до дупка. Трябва да се оженя за теб, Нора. Няма друг начин.

Тя притисна слепоочието си с ръка, опитвайки се да спре болката, която се беше появила, докато размишляваше над всичко, на което Раян я бе подложил.

Страхът, който бе изпитала, докато стигне при Юън, притесненията и тормоза. Сега вече изобщо не се покайваше за действията си.

Можеше да го удуши!

– Не мога да повярвам – каза тя. – Дългът ти е единствената причина, поради която ти поиска ръката ми?

– Е, грижа ме е за теб, като за малка досадна сестра. И не изглеждаш зле, когато не говориш. За съжаление, ти почти никога не млъкваш, но…

– Раян! Знаех, че си подъл, но това… Как може да заемеш пари и след това да разчиташ на мен да съм ти банкер?

Той отново въздъхна.

– Знам, че това, което направих не е редно. Единственият начин, по който можех да остана в турнира, беше като кажа на всички, че съм сгоден за племенницата на крал Хенри – той я погледна с умоляващ и глуповат поглед. – Виждаш ли защо имам нужда от теб, Нора. Наистина ще умра без теб, защото, ако не успея да се изплатя на някои от мъжете, на които съм длъжник, те ще ме убият за назидание на другите.

– Нямаш нужда от мен, Раян – каза тя сприхаво. – Това от което имаш нужда е банкер.

– Племенницата на крал Хенри, а? Е, сега, това е прекрасно.

Нора се обърна към гласа, който ѝ прозвуча странно познат. Отне ѝ минута, за да познае брата на Айзобел, Греъм, когото бе срещнала предния ден. Но този път той не беше сам.

– Какво правите тук? – попита ги тя.

Греъм я дари с подигравателна усмивка, която беше толкова зловеща и студена, че можеше да накара зъбите ѝ да тракат.

– Оправяме някои неща.

– Моля? – попита тя.

Преди да може да мръдне, Греъм извади кама.

– Ела мирно с нас, момиче, и няма да те нараним. Опитай се да се бориш и нещата ще станат много по-зле заради предизвикателството.

14voila – ето (фр.ез.) – Б.р.

15 Каял – мек молив за очи – Б.пр.

16 тента – платнен навес, палатка – Б.пр.