Да остана ли

19,13 ч.

Той е тук.

Мотаех се в празна болнична стая в родилното отделение, понеже исках да съм далеч от роднините си и още по-далеч от интензивното и от онази медицинска сестра, или по-скоро от онова, което тя каза и което вече разбирах. Имах нужда да отида на място, където хората не са тъжни и мислите им са свързани с живота, не със смъртта. Затова дойдох тук, на територията на плачещите бебета. Всъщност ревът на новородените успокоява. Толкова са борбени.

В стаята обаче вече е тихо. И така, седя си на рамката на прозореца и гледам навън в нощта. Кола влиза шумно в паркинга и ме изтръгва от унеса ми. Поглеждам надолу точно навреме, за да зърна задните фарове на розов автомобил, който потъва в мрака. Сара, приятелката на Лиз, барабанистката на „Шутинг Стар“, има розов додж „Дарт“. Притаявам дъх в очакване Адам да се появи от тунела. Ето го и него, качва се по рампата, плътно загърнат с коженото си яке в зимната нощ. Виждам верижката на портфейла му да проблясва на светлината на силните лампи. Спира и се обръща да каже нещо на някой зад себе си. Виждам меките очертания на женска фигура да се появяват от тъмното. Отначало ми се струва, че е Лиз. Но после виждам плитката.

Иска ми се да можех да я прегърна. Да й благодаря, че е предусетила какво ми се иска.

Разбира се, че Ким ще отиде да намери Адам, да му съобщи лично, вместо да му каже новината по телефона, и после ще го доведе тук, при мен. Ким знаеше, че Адам е на концерт в Портланд. Ким някак беше успяла да придума майка си да й позволи да отиде с колата в града. Ким, която, съдейки по отсъствието на госпожа Шайн, вероятно бе убедила майка си да се прибере у дома и да я остави с Адам и с мен. Помня, че на Ким й отне два месеца да изкрънка разрешение да се качи на онзи хеликоптер с чичо си, затова съм впечатлена, че е успяла да си издейства такава самостоятелност само за няколко часа. Ким трябва да се е справила с всевъзможни биячи и наркоманчета, за да открие Адам. Ким, която е събрала смелост да съобщи на Адам.

Знам, че звучи нелепо, но се радвам, че не ми се наложи на мен. Нямаше да го понеса. На Ким й се наложи.

И сега, благодарение на нея, той най-сетне е тук.

Цял ден си представям как Адам ще дойде, фантазирам си как ще се спусна към него, макар че той не може да ме види и въпреки че, доколкото разбирам, положението няма нищо общо с филма „Призрак“, в който можеш да минаваш през любимите си същества, за да усетят присъствието ти.

Обаче сега, когато Адам вече е тук, съм като парализирана. Страх ме е да застана срещу него. Да видя лицето му. Два пъти съм виждала Адам да плаче. Веднъж, когато гледахме „Животът е прекрасен“. Вторият път беше на гарата в Сиатъл, когато видяхме една майка да крещи и да бие сина си, който имаше синдрома на Даун. Адам просто замълча и едва когато се отдалечавахме, видях по бузите му да се търкулват сълзи. Сякаш някой изтръгна сърцето ми. Ако той се разплаче, това ще ме съсипе. Зарежете тая работа, че изборът е мой. Това е достатъчно, за да ме убие.

Такава пъзла съм.

Поглеждам стенния часовник. Вече минава седем. В крайна сметка „Шутинг Стар“ няма да подгрява за „Бикини“. Жалко. За тях това беше голям пробив. За секунда се запитах дали останалите ще излязат на сцената без Адам. Обаче много се съмнявам. Не само защото той е главният вокал и соло китаристът. Просто в бандата си имат кодекс. Взаимното зачитане на чувствата е важно. Миналото лято, когато Лиз и Сара скъсаха (както се оказа, само за един месец) и Лиз беше прекалено разстроена, за да свири, те отмениха петдневното си турне, въпреки че онзи тип Гордън, който свири в друга банда, предложи да я замести.

Наблюдавам как Адам върви към главния вход на болницата, следван от Ким. Точно преди да се скрие под козирката на входа и да стигне до автоматичната врата, той вдига поглед към небето. Изчаква Ким, но ми се иска да си мисля, че се озърта и за мен. Лицето му, осветено от лампите, е безизразно, сякаш някой е изсмукал всичко лично и е останала само една маска. Не прилича на себе си. Но поне не плаче.

Това ми вдъхва смелост да го доближа. Или по-скоро да доближа себе си в интензивното, понеже знам, че той ще отиде там. Адам познава баба и дядо, и братовчедите ми, така че сигурно после ще се включи в бдението в чакалнята. В момента обаче той е тук заради мен.

В интензивното отделение времето, както винаги, спира. Един от хирурзите, който ме кърпеше по-рано — онзи, дето много се потеше и когато дойде неговият ред да избира музиката, наду „Уийзър“ — проверява състоянието ми.

Светлината е приглушена, изкуствена и еднакво ситна, но въпреки това типичният за тази част от денонощието ритъм се налага и над цялата зала е надвиснала среднощна тишина. Не е толкова щуро като през деня, сякаш апаратите и медицинските сестри са се поизморили и са минали на икономичен режим.

Затова когато гласът на Адам отеква в коридора пред интензивното, наистина събужда всички.

— Как така не може да вляза? — гърми гласът му.

Прекосявам интензивното и заставам от другата страна на автоматичните врати. Чувам как от другата страна санитар обяснява на Адам, че няма право да влиза в тази част на болницата.

— Това са глупости! — крясва Адам.

Вътре в отделението всички медицински сестри са отправили тревожен поглед към вратата. Сигурна съм какво си мислят: нямаме ли достатъчно работа вътре, че трябва да успокояваме и луди отвън. Иска ми се да им обясня, че Адам не е луд. Че той крещи само в много редки случаи.

Медицинската сестра на средна възраст и с прошарена коса, която не се грижи за пациенти, а следи мониторите на компютрите и вдига телефона, кимва леко и се изправя като в очакване да я номинират за нещо. Изпъва измачканите си панталони и се отправя към вратата. Наистина не е най-подходящият човек, който да разговаря с Адам. Иска ми се да ги предупредя, че е по-добре да изпратят сестра Рамирес, която утешаваше баба и дядо (а на мен ми изкара акъла). Тя ще съумее да го успокои. Тази обаче само ще влоши положението. Излизам подире й през двойната врата навън, където Адам и Ким спорят със санитаря.

— Казах им, че нямат право да влизат тук — поглежда санитарят към сестрата. Тя го отпраща с ръка.

— Мога ли да ти помогна, млади човече? — пита тя Адам. Звучи раздразнително и нетърпеливо като някои от щатните колеги на татко в училище, които според него само броят дните до пенсия.

Адам се прокашля в опит да се овладее.

— Искам да посетя една пациентка — казва той и посочва към вратата, затворила достъпа му до интензивното отделение.

— Опасявам се, че не е възможно — отговаря сестрата.

— Приятелката ми Миа…

— Грижим се добре за нея — прекъсва го сестрата. Звучи уморено, твърде уморено, за да проявява съчувствие, твърде уморено, за да се трогне от младежката любов.

— Разбирам и съм ви благодарен — казва Адам. Старае се с всички сили да играе по нейните правила, да звучи като зрял човек, но долавям потрепването на гласа му, когато казва: — Наистина трябва да я видя.

— Съжалявам, млади човече, но са позволени посещения само на най-близките.

Адам се сепва. Най-близките. Сестрата не е искала да бъде жестока. Просто няма представа, но Адам откъде да знае. Изпитам нужда да предпазя него и да предпазя сестрата от онова, което той може да й направи. Протягам ръка към Адам инстинктивно, макар че всъщност не мога да го докосна. Той обаче ми обръща гръб. Раменете му са увиснали, коленете му се подгъват.

Ким, която се бе дръпнала до стената, тутакси се озовава до него и ръцете й обгръщат свличащото се тяло на Адам. Стиснала го е през кръста и се обръща към сестрата с гневно блеснали очи.

— Вие не разбирате! — провиква се Ким.

— Да повикам ли охраната? — пита медицинската сестра.

Адам махва с ръка, предава се.

— Остави — прошепва той на Ким.

И тя се отказва. Без нито дума повече, премята ръката му през рамото си и прехвърля тежестта на тялото му върху своето. Адам е по-висок с трийсетина сантиметра и е по-тежък от нея с около двайсет и пет килограма, но тя се препъва само за миг, после поема допълнителната тежест. Издържа.

Двете с Ким имаме теория, че почти всичко на света може да се раздели на две групи.

Има хора, които обичат класическа музика, и хора, които харесват поп музика. Има градски хора и селски хора. Хора, които пият кока-кола, и други, които пият пепси-кола. Конформисти и хора със свободна мисъл. Целомъдрени и нецеломъдрени. Момичета, които имат гаджета в гимназията, и такива, които нямат.

С Ким винаги сме смятали, че и двете спадаме към втората категория.

— Не че на четирийсет още ще бъдем девствени — успокояваше ме тя. — Просто ще бъдем момичета, които си намират гаджета в колежа.

Това винаги ми се е струвало смислено и дори за предпочитане. Мама е имала гаджета в гимназията и винаги отбелязваше, че й се иска да не си е губила времето. „Едно момиче не изгаря от желание постоянно да се налива с евтина бира, да се опитва да събаря заспали крави и да се натиска в багажника на някакъв пикап. А точно това беше представата за романтична вечер на момчетата, с които излизах.“

Татко пък започнал да излиза на срещи с момичета чак в колежа. В гимназията бил стеснителен, но като първокурсник започнал да свири на барабани, включил се в една пънк група и хоп, сдобил се с гаджета. Поне няколко гаджета, докато не се появила мама, и тогава хоп, сдобил се със съпруга. Мислех си, че същото ще се случи и с мен.

Ето защо и за двете ни с Ким беше изненада, когато се озовах в първата група, тази на гимназистките с гаджета. Отначало се опитвах да го скрия. Когато се прибрах у дома след концерта на Йо-Йо Ма, разказах на Ким само най-общо. Пропуснах целувката. Ето как си го обяснявах: няма смисъл да се впрягаме много заради една целувка. Една целувка не означава връзка. И други момчета бях целувала, но обикновено на следващия ден целувката се изпаряваше като роса на слънце.

Обаче усещах, че с Адам работата е сериозна. Разбрах го от топлината, която плъзна по цялото ми тяло през нощта, след като той ме докара до къщи и ме целуна отново на стълбите. Разбрах го, понеже останах будна до сутринта, гушнала възглавницата. Понеже на следващия ден не можех да хапна нито залък, а усмивката не слизаше от лицето ми. Знаех, че целувката е като врата, през която съм минала и съм оставила Ким от другата страна.

След една седмица и още няколко откраднати целувки разбрах, че трябва да кажа на Ким. След училище отидохме да пием кафе. Беше май, но валеше проливен дъжд, все едно е ноември. Малко се задушавах от онова, което ми предстоеше да направя.

— Аз черпя. Искаш ли едно от твоите натруфени кафета? — попитах. Това беше друга категория, която бяхме установили: хора, които пият обикновено кафе, и хора, които пият натруфени кофеинови напитки като любимото на Ким лате с ментови пръчици.

— Смятам да опитам чая с мляко и канела — заяви тя и впери в мен решителен поглед, с който показваше, че не възнамерява да се срамува от избора си на напитка.

Купих напитките и парче къпинов пай с две вилички. Седнах срещу Ким и прокарах вилицата по назъбеното ръбче на ронливата коричка.

— Трябва да ти кажа нещо — признах.

— Нещо, свързано с факта, че имаш гадже? — Гласът на Ким звучеше развеселено, но макар да гледах надолу, усетих, че тя завърта очи в шеговито безсилие.

— Откъде знаеш? — погледнах я.

Отново завъртя очи.

— Моля те, всички знаят. Това е най-актуалната клюка след новината, че Мелани Фароу прекъсва училище, понеже ще ражда. Все едно президентски кандидат за президент на демократите се жени за републиканския.

— Ама кой говори за женитба?

— Казах го метафорично — поясни Ким. — Както и да е, вече знам. Разбрах го още преди теб.

— Глупости.

— Хайде, стига! Момче като Адам на концерт на Йо-Йо Ма! Подмазваше ти се!

— Не е така — възразих, но всъщност си беше точно така.

— Не разбирам само защо не ми каза по-рано — отбеляза Ким тихичко.

Канех се да излея тирадата си, че една целувка не означава връзка, и да й обясня, че не искам да раздухвам излишно нещата, но се спрях.

— Страхувах се, че ще ми се разсърдиш — признах.

— Няма. Но ще ти се разсърдя, ако отново ме излъжеш.

— Добре.

— Или ако се превърнеш в приятелка, която се превъзнася по гаджето си и говори в първо лице множествено число: „Ние обичаме зимата. Според нас «Велвет Ъндърграунд» са върхът“.

— Знаеш, че няма да ти дърдоря рокаджийски глупости. Нито в единствено, нито в множествено число. Обещавам.

— Добре. Понеже ако станеш такава, ще те застрелям.

— Ако стана такова момиче, сама ще ти донеса пистолет.

Ким се засмя от сърце и напрежението се стопи. Лапна голям залък от пая.

— Как го приеха родителите ти?

— Татко само за един ден премина през петте етапа на скръбта — отрицание, гняв, приемане и каквото още има. Според мен е уплашен най-вече защото се оказва, че дъщеря му вече е достатъчно голяма да си има гадже. — Замълчах, отпих от кафето си и оставих думата „гадже“ да повиси във въздуха. — Освен това не може да повярва, че излизам с музикант. Поне така казва.

— Ти самата си музикант — напомни ми Ким.

— Имам предвид пънкар, рок музикант.

— „Шутинг Стар“ са емокор — поправи ме Ким. За разлика от мен тя държеше на различните стилове в поп музиката: пънк, инди, алтернативен рок, хардкор, емокор.

— Цялата тази история… таткото с папийонката… е въздух под налягане. Според мен татко харесва Адам. Запознаха се, когато Адам дойде да ме вземе за концерта. А сега иска да го поканя на вечеря, но е минала само една седмица. Още не съм готова за среща със семейството.

— Аз май никога няма да съм готова. — Ким потръпна само при мисълта за такова нещо. — Ами майка ти?

— Предложи да ме заведе на гинеколог, за да ми предпише противозачатъчни, и каза да накарам Адам да се изследва за разни болести. А дотогава да си купя презервативи. Дори ми даде десет долара, за да започна да се снабдявам.

— И ти започна ли? — ахна Ким.

— Не, минала е само една седмица! В това отношение двете с теб още сме в една категория.

— Засега — отбеляза Ким.

Друга категория, която двете с Ким измислихме, е свързана с хора, които се стараят да са готини, и други, които не се стараят. По този показател Адам, Ким и аз попадаме в една група, понеже, макар Адам да е готин, той го постига, без да се старае. Удава му се без усилие. Затова очаквах ние тримата да си станем неразделни. Смятах, че Адам ще обича всички хора, които обичам аз, и че ще ги обича, колкото ги обичам аз.

Със семейството ми се оказа точно така. На практика той се превърна в третото дете у дома. С Ким обаче не си допаднаха. Адам се държеше с нея така, както винаги съм си представяла, че ще се държи с момиче като мен. Беше мил — любезен и дружелюбен, но дистанциран. Не се опитваше да влезе в нейния свят, нито да спечели доверието й. Подозирах, че не я намира за достатъчно готина, и това ме влудяваше. Бяхме заедно вече три месеца, когато здравата се скарахме заради приятелката ми.

— Ким не ми е гадже, а ти — заяви Адам, когато го обвиних, че не се държи достатъчно мило с нея.

— И какво от това? Имаш много приятелки. Защо и тя да не влезе в групата?

— Не знам — вдигна рамене той. — Просто не се получава.

— Ти си страшен сноб! — неочаквано се вбесих аз.

Адам ме изгледа, сбърчил вежди, все едно съм задача по математика, която се мъчи да реши.

— Защо да съм сноб? Не можеш насила да се сприятелиш с някого. Просто ние с нея нямаме много общо.

— Точно затова си сноб! Харесваш само хора, които са като теб — креснах и изхвърчах навън, очаквайки той да ме последва и да ме помоли за прошка, а когато не го направи, се ядосах още повече. Отидох с колелото до къщата на Ким да излея гнева си. Тя изслуша дитирамбите ми с умишлено безразлично изражение.

— Нелепо е да твърдиш, че той харесва само хора, които са като него — скастри ме тя, когато най-накрая престанах да ругая. — Харесва теб, а ти си различна от него.

— Точно там е проблемът — промърморих.

— Ами оправяй се, не замесвай и мен в тази драма. Освен това той също не ми допада особено.

— Така ли?

— Не, Миа. Не всички са луди по Адам.

— Не исках да стане така. Просто ми се щеше да се сприятелите.

— Е, аз искам да живея в Ню Йорк и да имам нормални родители. Нали знаеш, не можеш винаги да получаваш каквото искаш.

— Но вие сте двамата най-важни човека в живота ми.

Ким погледна зачервеното ми разстроено лице и изражението й поомекна.

— Знаем това, Миа — усмихна се тя, — но ние сме свързани с различни страни на живота ти и това е съвсем нормално. Не е нужно да избираш едното или другото, поне аз не желая да избираш.

— Но аз искам тези страни на живота си на едно място.

— Не става така — поклати глава Ким. — Виж, приемам Адам, понеже ти го обичаш. И те уверявам, че той също ме приема, понеже ме обичаш. Ако от това ще се почувстваш по-добре, знай, че твоята обич ни свързва. И това е достатъчно. Не е необходимо на всяка цена ние двамата с него да се обичаме.

— Но аз го искам! — проплаках.

— Миа — поде Ким и прокрадналата се в гласа й острота намекваше, че търпението й е на изчерпване, — започваш да се държиш като онези момичета. Трябва ли вече да ми носиш пистолет?

По-късно вечерта се отбих у Адам да му кажа, че съжалявам. Той прие извинението ми с развеселена целувка по носа. След това нищо не се промени. Двамата с Ким продължиха да се държат сърдечно, но хладно, колкото и да се мъчех да ги накарам да се сближат. Странно, обаче не се хванах на твърдението на Ким, че двамата са свързани чрез мен. Докато не видях как тя го мъкне по коридора на болницата.