Да остана ли

16,39 ч.

При мен вече е голяма навалица. Баба и дядо. Чичо Грег. Леля Даян. Леля Кейт. Братовчедите ми Хедър, Джон и Дейвид. Татко има четирима братя и сестри, така че навън имам още много роднини. Никой не говори за Теди, което ме навежда на мисълта, че той не е тук. Сигурно още е в другата болница и за него се грижи Уилоу.

Роднините се събират в чакалнята на болницата. Не в малката на етажа на хирургията, където седяха дядо и баба по време на моята операция, а в една по-голяма на първия етаж на болницата, която е красиво обзаведена в нюанси на бледоморавото и има удобни столове и канапета, а също и списания, почти до едно последни броеве. Всички продължават да разговарят приглушено, като че ли от уважение към другите чакащи, макар че в чакалнята са само моите близки. Обстановката е толкова сериозна, толкова зловеща. Излизам в коридора да си отдъхна малко.

Толкова се радвам, когато пристига Ким, адски ми е приятно да видя познатия й силует с дългата черна коса, сплетена на една плитка. Винаги е с тази плитка и винаги към обяд къдриците на буйната й грива започват да се измъкват на бунтовни масурчета. Тя обаче не отстъпва пред косата си и всяка сутрин наново я сплита.

Майката на Ким е с нея. Тя не позволява на Ким да шофира на дълги разстояния, а и след случилото се надали би направила изключение днес. Госпожа Шайн е зачервена и подута, сякаш е плакала или всеки момент ще се разплаче. Знам го, понеже безброй пъти съм я виждала да плаче. Много е чувствителна. „Голяма актриса е. Заради еврейския ген от майка й, нищо не може да се направи. Сигурно и аз ще стана като нея“, примирява се Ким.

Ким е пълна противоположност на майка си — толкова неподправено весела и забавна е, че често се налага да пояснява „просто се шегувам“ на хората, които не схващат саркастичното й чувство за хумор. Изобщо не ми прилича на майка си. Но пък нямам голяма основа за сравнение. В града ни няма много майки еврейки, в училището ни също няма много еврейчета. А тези, които са евреи, обикновено са такива само наполовина, което означава само, че до коледната елха слагат и менора.

Ким обаче е истинска еврейка. Понякога вечерям със семейството й в петък, когато палят свещи, ядат хляб, който е сплетен като плитка, и пият вино (вероятно единственият случай, в който невротичната госпожа Шайн позволява на Ким да пие). От Ким се очаква да излиза с еврейски момчета, поради което тя не ходи на срещи. Шегува се, че точно това е причината семейството й да се премести тук, а всъщност баща й е бил назначен за директор на завода за компютърни чипове. Когато Ким беше на тринайсет, в синагогата в Портланд се състоя нейният ритуал бар мицва, а по време на ритуала със запалването на свещите, ме повикаха да запаля една. Всяко лято Ким ходи на лагер в Ню Джързи. Лагерът се казва „Тора Хабоним“, но Ким го нарича „Тора Изгора“, понеже през цялото лято децата само се чифтосвали.

— Точно като на лагер с оркестъра — шегува се Ким, само че моята лятна музикална програма няма нищо общо с филма „Американски пай“.

В момента си личи, че Ким е ядосана. Върви бързо и на десетина крачки пред майка си, докато двете прелитат по коридора. Изведнъж раменете й се извиват нагоре като гърба на котка, зърнала куче. Завърта се с лице към майка си.

— Престани! — настоява Ким. — След като аз не плача, ти нямаш никакво право да го правиш, по дяволите!

Ким никога не ругае, затова съм слисана.

— Как може да си толкова… спокойна, когато… — възпротивява се госпожа Шайн.

— Спри! — прекъсва я Ким. — Миа още е тук. Така че не се предавам. А след като аз не се предавам, и ти няма да го правиш!

Ким отпрашва към чакалнята, а майка й безволево се тътрузи подире й. На вратата на чакалнята, когато госпожа Шайн вижда всичките ми събрани роднини, пак започва да подсмърча.

Този път Ким не ругае, но ушите й порозовяват, по което съдя, че още е бясна.

— Майко, ще те оставя тук и ще се разходя. Връщам се след малко.

Тръгвам след нея обратно по коридора. Тя обикаля главното фоайе, прави една обиколка на магазинчето за подаръци, отива в кафенето. Разглежда болничния указател. Струва ми се, че знам накъде се е запътила, преди на нея да й се изясни.

На приземния етаж има малък параклис. Там е тихо като в библиотека. Има тапицирани с плюш столове като в кино и се разнася някаква приглушена ню ейдж музика.

Ким тежко се отпуска на един стол. Сваля си палтото — онова, черното, с кадифето, каквото ми се иска да имам още откакто тя си го купи от някакъв мол в Ню Джързи, когато беше на гости на баба си и дядо си.

— Обичам Орегон — казва Ким задавено в опит да се разсмее. По саркастичния й тон съдя, че всъщност разговаря с мен, не с Бог. — Значи така болницата си представя универсалността на религията — оглежда тя параклиса. На стената е закачено разпятие, аналоят е покрит със знаме с кръст, а отзад са окачени съвременни картини, изобразяващи Мадоната с Младенеца. — Имаме и Звездата на Давид — посочва Ким шестолъчната звезда на стената. — Ами мюсюлманите? Няма молитвени килимчета, нито някакъв символ, който да показва на изток към Мека. А будистите? Нямат ли право на един гонг? И бездруго в Портланд сигурно има повече будисти, отколкото евреи.

Сядам на стола до нея. Струва ми се толкова естествено, че Ким разговаря с мен както обикновено. Като изключим парамедика, който ми каза да се държа, и медицинската сестра, която непрекъснато ме питаше как съм, никой друг не е разговарял с мен след катастрофата. Говорят за мен.

Всъщност никога не съм виждала Ким да се моли. Молеше се по време на бар мицва и казва благословиите на вечерите на шабат, но го прави, защото трябва. В повечето случаи се отнася несериозно към религията си. Само че след като разговаря с мен няколко минути, Ким затваря очи, устните й започват да мърдат и тя нашепва нещо на неразбираем за мен език.

Отваря очи и изтрива длани една в друга, сякаш иска да каже „хайде, стига толкова“. После размисля и отправя последна молба:

— Моля те, не умирай. Разбирам защо ти се иска, но помисли над следното: ако умреш, в училище ще организират сълзлива заупокойна служба като онези за принцеса Даяна и ще отрупат шкафчето ти с цветя, свещи и бележки. — Ким изтрива една издайническа сълза с опакото на дланта си. — Знам колко мразиш такива неща.

Може би понеже двете толкова си приличахме. Когато се появи Ким, всички предположиха, че ще станем най-добри приятелки, защото и двете бяхме тъмнокоси, мълчаливи, ученолюбиви и поне външно сериозни. Работата беше там, че нито една от нас не беше особено добра ученичка (по всичко имахме средно петици), нито пък бяхме особено сериозни. Отнасяхме се сериозно към някои неща: аз към музиката, тя към изобразителното изкуство и фотографията, а в опростения свят на прогимназията това беше достатъчно, за да ни открои като близначки, които дълго са били разделени.

Веднага започнаха да ни бутат заедно във всичко. На третия ден след появата си в училище Ким единствена пожела доброволно да стане капитан на отбора по време на футболния мач в часа по физическо, което според мен беше адски подмазваческо от нейна страна. Когато тя навлече червената фланелка, треньорът огледа класа, за да избере капитан на другия отбор, и погледът му се спря върху мен, макар да бях едно от най-неатлетичните момичета. Докато навличах своята фланелка, тътрейки крака, промърморих на Ким „много ти благодаря“.

Следващата седмица учителят по английски ни изправи като противнички на устното обсъждане на „Да убиеш присмехулник“. Седяхме една срещу друга в ледено мълчание сигурно десет минути. Накрая казах:

— Може би трябва да поговорим за расизма в стария Юг или нещо подобно.

Ким съвсем леко завъртя очи и на мен ми се прииска да я замеря с речника. Изненадах се от силата на ненавистта си към нея.

— Четох книгата в предишното си училище — отбеляза тя. — Расизмът ми се струва очевиден. Според мен по-важният въпрос е за човешката доброта. Дали хората са добри по природа и стават лоши заради неща като расизма, или са природно лоши и трябва да полагат усилия да не бъдат такива?

— Така или иначе, книгата е глупава — отсякох. Не знам защо го казах, понеже всъщност романът много ми хареса и дори го обсъждахме с татко — той също го преподаваше на учениците си. Намразих Ким още повече, задето ме принуди да предам книга, която обичах.

— Добре, тогава ще направим както предлагаш ти — съгласи се тя, писаха ни пет минус, а тя видимо тържествуваше заради посредствените ни оценки.

След това просто не си говорехме. Което не пречеше на учителите да ни слагат в един отбор непрекъснато, нито на останалите ученици да ни смятат за близки приятелки. Колкото по-често се случваше, толкова по-неприятно ни ставаше и по-силно се намразвахме. Колкото по-силно светът ни тласкаше една към друга, толкова по-упорито ние се противопоставяхме — на него и една на друга. Всяка се мъчеше да се преструва, че другата не съществува, макар че взаимната ни омраза занимаваше мислите ни с часове.

Чувствах се длъжна да изтъкна пред себе си причините, поради които мразя Ким. Тя се преструваше на божа кравичка. Дразнеше ме. Перчеше се. По-късно установих, че е постъпила по същия начин по отношение на мен, но основното й оплакване било, че според нея съм кучка. Дори ми написа писмо. В часа по английски някой хвърли сгънат на четири лист от тетрадка на пода до десния ми крак. Вдигнах го иго отворих. И какво прочетох: „Кучка!“

Дотогава никой не ме беше наричал така и макар че тутакси се вбесих, дълбоко в себе си се почувствах и поласкана, задето съм предизвикала толкова силни чувства, та да заслужа тази обида. Хората често наричат така мама, понеже тя не умее да си държи езика зад зъбите и понякога изразява несъгласието си с жестока прямота. Избухва като гръмотевична буря, после всичко пак си е наред. Тя не даваше пет пари, че хората й казват „кучка“ — „синоним на феминистка“, обясняваше ми гордо. Дори татко й викаше така понякога, но винаги на шега и като комплимент. Никога, докато се карат. Знаеше, че не е разумно.

Вдигнах поглед от граматиката. Само един човек би могъл да ми изпрати такава бележка, но не можех да го повярвам. Огледах всички в класа. Всички бяха заболи нос в учебниците. С изключение на Ким. Ушите й бяха толкова пламнали, че кичурчетата тъмна коса, подобни на бакенбарди, сякаш също бяха почервенели. Гледаше ме ядосано. Трябва да съм била около единайсетгодишна и малко незряла в общуването, но разбирах кога ми отправят предизвикателство, затова нямах друг избор, освен да поема ръкавицата.

Когато поотраснахме, на шега признавахме колко се радваме заради онзи юмручен бой. Той не само укрепи приятелството ни, но ни даде първата и може би единствена възможност за една хубава кавга. Как иначе две момичета като нас ще стигнат до бой? С Теди се боричкахме на пода и понякога го щипех, но юмручен бой? Той беше още хлапе, но дори да беше по-голям, го чувствах наполовина като брат, наполовина като свое дете. Грижех се за него, откакто беше на няколко седмици. Не бих могла да го нараня. Ким обаче беше единствено дете и нямаше братя и сестри, които да натупа. В лагера може и да беше участвала в някое сбиване, но последиците сигурно са били зловещи: многочасови разговори с психолози и с равина. „Моят народ умее да се сражава не по-зле от другите, обаче с думи, с много, много думи“, каза ми тя веднъж.

През онзи есенен ден обаче се бихме с юмруци. След последния звънец, без да разменим нито дума, се запътихме една подир друга към игрището и пуснахме раниците си на земята, която беше мокра от упорития дъждец, валял цял ден. Ким ме нападна като бик и ми изкара въздуха. Аз я ударих отстрани по главата със стегнат юмрук, като мъж. Край нас се струпаха деца да наблюдават представлението. Подобни боеве са относителна рядкост в нашето училище, а пък женският бой е наистина специално нещо. А ако се бият свестни момичета, направо си уцелил десетката.

Докато учителите ни разтърват, половината шести класове се бяха събрали да ни зяпат (всъщност местещият се кръг от ученици на мониторите от двора беше подсказал на охраната, че нещо не е наред). Предполагам, че резултатът беше равен. Устната ми беше сцепена и си бях навехнала китката — сама си го причиних, когато замахнах към рамото на Ким, но не улучих нея, а юмрукът ми попадна право в стълба на волейболната мрежа. Едното око на Ким беше подуто и сериозно си беше ожулила бедрото, когато се спъна в раницата си в опит да ме ритне.

Нямаше сърцераздирателно одобряване, нито разведряване на отношенията. Учителите ни разтърваха, двете с Ким се спогледахме и избухнахме в смях. След като се измъкнахме от кабинета на директора, двете закуцукахме към къщи. Ким ми каза, че единствената причина да поиска да стане капитан на футболния отбор, е, че ако го направиш в началото на срока, треньорите го запомнят и всъщност престават да те избират (готин номер, така че оттам нататък й съдействах). Аз пък й обясних, че всъщност съм съгласна с мнението й за „Да убиеш присмехулник“ и че това е една от любимите ми книги. И точка. После станахме приятелки точно както предполагаха всички още от самото начало. Повече не вдигнахме ръка една срещу друга и макар често да имахме словесни сблъсъци, спречкванията ни обикновено свършваха като юмручния ни бой — с веселба.

Обаче след голямата ни кавга госпожа Шайн не пускаше Ким у дома, убедена, че дъщеря й ще се върне на патерици. Мама предложи да отиде да позаглади нещата, но двамата с татко прекрасно знаехме, че, предвид нрава й, дипломатическата мисия най-вероятно щеше да завърши с ограничителна заповед срещу цялото ни семейство. В крайна сметка татко покани семейство Шайн на вечеря на печено пиле и макар да си личеше, че госпожа Шайн все още е леко озадачена от семейството ни — „Значи работите в музикален магазин, докато учите за учител? И готвите? Много необичайно!“, — господин Шайн определи семейството ни като почтено и мирно и каза на госпожа Шайн, че трябва да позволи на Ким да идва у дома, когато си поиска.

През следващите няколко месеца в шести клас двете с Ким изгубихме образа си на добри момичета. Всички говореха за боя и раните ставаха все по-жестоки: счупени ребра, изтръгнати нокти, ухапвания. След зимната ваканция обаче всичко беше забравено. Отново си станахме тъмнокосите, мълчаливи и добрички близначки.

Вече нямахме нищо против. Всъщност през годините тази слава ни беше от полза. Например, ако и двете отсъствахме едновременно, всички допускаха, че сме се разболели от един и същ вирус, а не — че сме избягали от училище, за да гледаме класическите филми, които показваха в часовете по изкуствознание в университета. Когато някой на шега обяви училището ни за продан, постави табели навсякъде и пусна обява в „Ибей“, подозрителните погледи се насочиха към Нелсън Бейкър и Джена Маклоклин, не към нас. Дори да си бяхме признали за номера — както смятахме да направим, ако някой друг загазеше, — трудно щяхме да убедим някого, че наистина сме били ние. Това винаги разсмиваше Ким.

— Хората вярват в онова, в което искат да вярват — казваше тя.