Да остана ли

10,12 ч.

Когато линейката ми пристига в най-близката болница — не в родния ми град, а в малка местна болница, която прилича по-скоро на стара къща, отколкото на лечебно заведение, — лекарите се втурват към мен.

— Мисля, че дробът й е колабирал. Вкарайте й тръба и я изнесете от линейката! — крещи милата рижа лекарка, докато ме предава на екип от медицински сестри и лекари.

— Къде са останалите? — пита някакъв тип с брада и хирургичен екип.

— Другият шофьор има леко сътресение, лекуват го на местопроизшествието. Родителите са загинали на място. След нас карат момче на около седем години.

Въздъхвам дълбоко, като че ли съм стояла с притаен дъх през последните двайсет минути. След като се видях в онази канавка, не успях да потърся Теди. Ако и той като мама и татко, като мен… не исках дори да си го помислям. Но не! Жив е.

Вкарват ме в малка стая с ярки светлини. Един лекар намазва гърдите ми отстрани с нещо оранжево и пъхва в тялото ми пластмасова тръбичка. Друг лекар осветява очите ми с фенерче.

— Няма реакция — съобщава той на сестрата. — Хеликоптерът е тук. Закарайте я в травматологията! Веднага!

Бързо ме изнасят от спешното и ме качват в асансьора. Налага се да подтичвам, за да съм в крак с тях. Точно преди вратата да се затвори, забелязвам, че Уилоу е тук. Странно. Нали уж щяхме да посетим нея, Хенри и бебето у тях. Заради снега ли са я повикали? Или заради нас? Обикаля болничната зала със съсредоточено изражение. Според мен още не знае, че става дума за нас. Може дори да е опитала да звънне, да остави съобщение на мобилния на мама, да се извини, че са я повикали по спешност, и затова няма да си е у дома, когато отидем.

Асансьорът отваря врати на покрива. В центъра на голям червен кръг е кацнал хеликоптер, а перката му свисти във въздуха.

Досега не съм виждала хеликоптер. Приятелката ми Ким обаче е летяла над връх Сейнт Хелънс заедно с чичо си, който е известен фотограф от „Нашънъл Джеографик“.

— Само си представи, той ми разказваше за поствулканичната флора, а аз повърнах в скута му — сподели Ким в класната стая на следващия ден. Още беше прежълтяла от преживяното.

Ким се занимава с годишника на училището и се надява да стане фотограф. Чичо й я взел със себе си на онзи полет, за да стимулира напъпилия й талант.

— Даде ми дори няколко свои фотоапарата, но вече е ясно, че никога няма да стана фотограф — оплака се Ким.

— Има най-различни фотографи — успокоих я. — Не е задължително да летиш на хеликоптер.

— Хубаво — засмя се тя, — понеже кракът ми повече няма да стъпи на тази машина. И ти не го прави!

Иска ми се да кажа на Ким, че понякога просто нямаш избор.

Вратата на хеликоптера е отворена и носилката ми е натоварена заедно с всички тръбички и маркучета. Качвам се след нея. До мен се стоварва един лекар и продължава да помпи гумения балон, който явно диша вместо мен. След като излитаме, разбирам защо на Ким й е прилошало. Хеликоптерът не е като самолета — бърз куршум с плавен полет. Хеликоптерът прилича повече на хокейна шайба, запокитена в небето. Отскача нагоре-надолу, наляво-надясно. Нямам представа как тези хора съумяват да се грижат за мен, да разчитат ситните компютърни разпечатки и да управляват машината, като едновременно с това говорят за мен по слушалките. Как изобщо вършат тези неща, докато вертолетът се върти!

Пропадаме във въздушна яма и по всички правила би трябвало да ми прилошее, обаче не усещам нищо. Поне аз, наблюдаващата отстрани, не усещам. Пък и другата ми аз, на носилката, май също нищо не усеща. Отново се налага да се запитам дали не съм мъртва, но си казвам — не. Ако бях мъртва, нямаше да ме качат на този хеликоптер и нямаше да ме превозват над гъстата гора.

Освен това ми се иска да вярвам, че ако бях мъртва, мама и татко вече щяха да са ме потърсили.

Виждам колко е часът на контролния монитор. 10,37. Какво ли става долу, на земята? Уилоу разбрала ли е кой е спешният случай? Някой обадил ли се е на баба и дядо? Те живеят през един град от нас и аз много обичам да ходим на вечеря у тях. Дядо лови риба и сам приготвя пушена сьомга и стриди, които сигурно щяхме да хапнем с пухкавия тъмен бирен хляб на баба. После баба щеше да заведе Теди до огромните кофи за рециклиране на хартия и щеше да го пусне вътре да си търси списания. Напоследък е луднал по „Рийдърс Дайджест“. Обича да си изрязва комиксите и да си изработва колажи.

Какво ли прави Ким? Днес не сме на училище. Аз сигурно ще пропусна и утре, а тя ще реши, че отсъствам, понеже предната вечер до късно съм останала да слушам Адам и „Шутинг Стар“ в Портланд.

Портланд. Почти съм сигурна, че ме карат там. Пилотът на хеликоптера непрекъснато говори с Травма 1. От прозореца виждам извисяващия се връх Хуц. Следователно Портланд е близо.

Дали Адам вече е там? Снощи е свирил в Сиатъл, но след концерт винаги е напомпан с адреналин и шофирането му помага да се успокои. Обикновено другите от групата с радост му отстъпват волана, за да подремнат. Ако вече е пристигнал в Портланд, най-вероятно спи. Ще пием ли кафе в „Хоторн“, когато се събуди? Може да отидем да почетем в Японската градина. Така направихме последния път, когато ходихме заедно в Портланд, само че тогава беше по-топло. Знам, че по-късно следобед групата ще прави проба на звука. А после Адам ще излезе да ме посрещне. Отначало ще си помисли, че закъснявам. Откъде би могъл да знае, че всъщност съм подранила? Че съм пристигнала в Портланд сутринта, докато снегът още се е топял?

— Чувала ли си за онзи тип Йо-Йо Ма? — попита ме Адам. Беше през пролетта на моя десети клас и неговия единайсети. По онова време Адам вече няколко месеца ме наблюдаваше как репетирам. Учехме в държавно училище, но беше едно от напредничавите учебни заведения, за които все пишат по националните списания заради силния акцент върху обучението по различните изкуства. Наистина имахме много свободни часове, през които можехме да рисуваме в ателието или да свирим. Аз прекарвах своите в звукоизолираната зала в крилото по музика. Адам също ходеше там и свиреше на китара. Не на електрическа китара, на каквато свиреше в бандата. Изпълняваше само акустични парчета.

— Всички са чували за Йо-Йо Ма — завъртях очи аз.

Адам се ухили. За пръв път забелязах, че се усмихва накриво, че устната му е увиснала от едната страна. Посочи към двора с извит като кука пръст с пръстен:

— Там едва ли има и петима човека, които са чували за Йо-Йо Ма. И между другото, що за име е това? Да не е прякор от гетото или нещо подобно? Йо Мама?

— Китайско е.

Адам поклати глава и се засмя.

— Познавам много китайци. Казват се Уей Чин, Ли или нещо подобно. Нито един не е Йо-Йо Ма.

— Не богохулствай по адрес на маестрото — скастрих го, но неволно се засмях. Минаха няколко месеца, докато се убедя, че Адам не ме дразни, и след това започнахме да водим кратки разговори в коридора.

Въпреки това вниманието му ме озадачаваше. Не че Адам беше особено популярен — не беше известен спортист или бъдеща звезда, обаче беше готин. Готин, понеже свиреше в една банда с момчета от колежа в града. Готин, понеже си имаше собствен рокерски стил, скалъпен от магазините за ретро дрехи и гаражните разпродажби, а не от модерните бутици. Готин, понеже докато седеше с книга в столовата, изглеждаше истински щастлив, а не се преструваше просто защото няма къде или при кого да седне. Изобщо не беше така. Имаше си малка група приятели и голяма група почитатели.

Аз също не бях задръстенячка. Имах приятели и най-добра приятелка, с които да обядвам. Имах и други близки приятели от летния лагер на музикалната консерватория. Хората ме намираха за доста симпатична, но всъщност не ме познаваха. В час мълчах. Не вдигах ръка и не отговарях нахакано на учителите. И бях заета, понеже през повечето време се упражнявах, свирех в струнния квартет или посещавах теоретични занятия в общинския колеж. Съучениците ми се държаха мило, но обикновено се отнасяха с мен като с възрастна. Като с учителка. А човек не флиртува с учителите.

— Какво ще направиш, ако ти кажа, че имам билети за маестрото? — попита ме Адам с блеснали очи.

— Я стига, не може да бъде! — отговорих и го сръгах малко по-силно, отколкото смятах.

Той се престори, че пада и се удря в стъклената стена. После изтупа дрехите си.

— Имам. За онова място… Шницле в Портланд.

— Зала „Арлийн Шницър“. На филхармонията.

— Точно там. Имам билети. Два. Проявяваш ли интерес?

— Сериозно? Да! Страшно ми се искаше да отида, но билетите са по осемдесет долара. Чакай малко, откъде ги имаш?

— Семеен приятел ги даде на нашите, обаче те не могат да отидат. Нищо особено — побърза да ме увери Адам. — Така… концертът е в петък. Ако искаш, ще те взема в пет и половина и заедно ще отидем в Портланд.

— Добре — съгласих се, все едно е най-естественото нещо на света.

В петък следобед обаче бях по-нервна, отколкото миналата зима, докато учех за изпитите в края на срока, и неусетно бях изпила цяла кана от горчивото и силно кафе на татко.

Не бях нервна заради Адам — вече бях свикнала с присъствието му. Дължеше се на несигурността. Какво точно е това? Среща ли? Приятелска услуга? Щедър жест? Неприятно ми беше да усещам несигурна почва под краката си — все едно неумело изучавах нова част на музикално произведение. Точно затова се упражнявах толкова, за да стъпя на твърда почва и после да разуча подробностите.

Преоблякох се сигурно шест пъти. Теди, който по онова време ходеше в детската градина, седеше в стаята ми, сваляше книжките с комикси „Калвин и Хобс“3 от рафтовете и се преструваше, че ги чете. Добре се забавляваше, макар да не бях сигурна дали веселието му се дължи на глупостите на Калвин, или на моите.

Мама надникна в стаята да провери как върви.

— Той е просто момче, Миа — успокои ме тя, когато установи колко съм напрегната.

— Да, ама е първото момче, с което излизам на нещо като среща — отговорих. — Затова не знам дали да се облека като за среща, или като за симфоничен концерт — хората тук изобщо издокарват ли се по такъв повод? Или да сложа нещо небрежно, ако се окаже, че не е среща?

— Облечи се удобно — предложи мама. — Така залагаш на сигурно.

Сигурна съм, че ако мама беше на моето място, щеше здравата да се постарае. На снимките им с татко от началото на връзката им тя изглежда като кръстоска между прелъстителка от трийсетте години и шикозна рокерка с палавата си прическа, с големите си сини очи, подчертани с дебела очна линия, и със слабичкото си телце, неизменно загърнато с някоя секси дрешка, например хубав дантелен потник и прилепнали кожени панталони.

Въздъхнах. Де да можех и аз да съм толкова самоуверена! В крайна сметка избрах дълга черна пола и тъмночервен пуловер с къси ръкави. Семпло и непретенциозно. Май това ми беше запазената марка.

Когато Адам се появи, издокаран с лъскав копринен костюм и обувки с дебели меки подметки (ансамбъл, който адски впечатли татко), осъзнах, че става дума за истинска среща. Разбира се, Адам може и да се беше издокарал заради концерта, а лъскавият костюм в ретро стил вероятно беше проява на разкрепостеното му разбиране за официално облекло, обаче бях сигурна, че става дума за нещо повече. Стори ми се напрегнат, когато се ръкува с татко и го осведоми, че има стари дискове на групата му.

— Сигурно ги използваш за подложки — каза татко.

Адам се озадачи, понеже не беше свикнал родител да е по-саркастичен от детето.

— Не куфейте много, деца. При последния мош пит на концерт на Йо-Йо Ма имаше тежко ранени — провикна се мама, докато прекосявахме моравата.

— Вашите са готини — констатира Адам, докато ми отваряше вратата на колата.

— Да, така е — отговорих.

На път за Портланд си побъбрихме. Адам ми пускаше парчета на групи, които харесва, после някакво шведско поп трио, което звучеше монотонно, и накрая — исландска арт банда, която свиреше много красиво. Малко се объркахме в центъра на града и пристигнахме в залата броени минути преди началото на концерта.

Местата ни бяха на балкона. Високо горе. Но пък човек не ходи на концерт на Йо-Йо Ма заради гледката, а звукът тук беше невероятен. Този човек е способен да накара виолончелото да звучи като женски плач, а в следващата секунда — като детски смях. Когато го слушам, винаги се сещам за причината да започна да свиря на виолончело — в инструмента има нещо толкова човешко и изразително.

Концертът започна и аз погледнах към Адам с крайчеца на окото си. Струваше ми се доста благоразположен към цялото начинание, но непрекъснато си гледаше програмата и сигурно броеше частите до почивката. Притесних се, че може би скучае, но след това музиката ме увлече и престанах да мисля за него.

После, докато Йо-Йо Ма свиреше „Голямо танго“, Адам се пресегна и стисна ръката ми. Във всеки друг случай щеше да е прекалено сълзливо, като в банален филм. Обаче Адам не ме гледаше. Беше затворил очи и леко се поклащаше на седалката. И той беше погълнат от музиката. Стиснах ръката му в отговор и останахме така до края на концерта.

След това си купихме кафе и понички и се разходихме покрай реката. Имаше мъгла, затова той свали сакото си и ме наметна.

— Не си получил билетите от семеен приятел, нали? — попитах.

Мислех, че ще се засмее или ще вдигне ръце, уж се предава, както правеше, когато надвиех в спор. Адам обаче ме погледна право в очите — виждах зелените, кафявите и сивите точици, които плуваха край ирисите му — и поклати глава:

— Това са бакшишите ми от две седмици разнасяне на пица по домовете — призна.

Заковах се на място. Чувах как водата долу се плиска.

— Защо? — попитах. — Защо избра мен?

— Не съм виждал друг човек да потъва толкова дълбоко в музиката като теб. Затова обичам да те гледам, докато свириш. На челото ти се появява страшно сладичка бръчка, ето тук — докосна той челото ми точно над носа. — Аз съм вманиачен по музиката, обаче не потъвам в нея като теб.

— И какво? Значи съм нещо като експеримент, така ли? — Смятах да се пошегувам, но в думите ми прозвуча горчивина.

— Не, не си експеримент — каза Адам дрезгаво и задавено.

Усетих как по шията ми нахлува топлина и се изчервявам. Забодох поглед в обувките си. Сигурна бях, че Адам ме гледа в този момент, точно както бях сигурна, че ако вдигна поглед, ще ме целуне. Изненадах се колко силно желая целувката му, колко често съм си я представяла и дори съм запомнила очертанието на устните му, как съм мечтала да плъзна пръст по вдлъбнатината на брадичката му.

Очите ми се стрелнаха нагоре. Адам ме чакаше.

Така започна всичко.