Да остана ли

20,12 ч.

Наблюдавам как Ким и Адам се отдалечават по коридора. Иска ми се да ги последвам, но съм като залепена за линолеума и не мога да помръдна илюзорните си крака. Раздвижвам се едва след като те завиват и се помъквам подире им, но двамата вече са влезли в асансьора.

Установила съм, че нямам никакви свръхестествени способности. Не мога да минавам през стени и да прелитам по стълбища. Мога да правя само нещата, възможни и в реалния живот, само дето явно онова, което правя в своя свят, е невидимо за другите. Поне така ми се струва, понеже никой не се обръща, когато отварям врати или натискам копче в асансьора. Мога да докосвам разни неща и дори се справям с бравите на вратите и други подобни, но всъщност не чувствам нищо и никого. Все едно възприемам всичко от вътрешността на аквариум. Не го проумявам, но в действителност не проумявам и нищо от случилото се днес.

Предполагам, че Ким и Адам са се запътили към чакалнята да се присъединят към бдението, но когато стигам там, близките ми ги няма. По столовете има купчина палта и пуловери, разпознавам и светлооранжевото пухено яке на братовчедка си Хедър. Тя живее в провинцията и обича да обикаля горите, затова носи сигнални цветове — да не би някой пиян ловец да я обърка с мечка.

Поглеждам часовника на стената. Време за вечеря. Поемам по коридора към кафенето, където мирише на пържено и на варени зеленчуци като във всяко кафене. Въпреки неприятната миризма обаче е пълно с хора. По масите са насядали лекари, медицински сестри и напрегнати студенти по медицина с къси бели престилки и толкова лъскави стетоскопи, все едно са играчки. Тъпчат се с пица от картонени кутии и пюре от замразени картофи. Отнема ми известно време да открия близките си, скупчени край една маса. Баба си бъбри с Хедър. Дядо е съсредоточил цялото си внимание над сандвича с пуйка.

Леля Кейт и леля Даян са в ъгъла и си шепнат.

— Няколко синини и порязвания. Вече са го изписали от болницата — казва леля Кейт. За миг решавам, че говори за Теди, и съм толкова развълнувана, че ми иде да ревна. Но после я чувам да споменава, че в кръвта му нямало алкохол, че нашата кола просто навлязла в неговото платно и че някой си господин Дънлап твърди, че нямал време да спре. Разбирам, че не говорят за Теди, а за другия шофьор.

— Според полицията сигурно е заради снега или пък са се опитали да заобиколят сърна — продължава леля Кейт. — Явно нерядко последиците за различните участници са различни: на едните нищо им няма, а другите са фатално засегнати… — отбелязва тя и замлъква.

Не знам дали бих казала, че господин Дънлап е „добре“, колкото и повърхностни да са раните му. Питам се какво ли е преживял — събужда се във вторник сутринта, качва се в пикапа си и потегля на работа в завода или пък до магазина за хранителни стоки, или пък до закусвалнята на Лорета, за да хапне рохки пържени яйца. Господин Дънлап, който може би е страшно нещастен или страшно щастлив, женен с деца или пък ерген. Само че какъвто и да е бил рано тази сутрин, вече е друг човек. Животът му също се е променил безвъзвратно. Ако каквото казва леля е вярно и катастрофата не е по негова вина, тогава „горкият нещастник“, както би се изразила Ким — просто е попаднал на неподходящото място в неподходящия момент. Заради лошия си късмет и понеже тази сутрин бил в пикапа си и карал на изток по шосе 27, две деца са останали без родители и поне едното от тях е в тежко състояние.

Как изобщо човек живее с такава вина? За секунда си представих, че се оправям и отивам в къщата на господин Дънлап, за да сваля бремето от плещите му и да го уверя, че случилото се не е по негова вина. Може би дори ще станем приятели.

Разбира се, най-вероятно няма да стане така. Срещата сигурно ще бъде неловка и тъжна. Освен това все още нямам представа какво ще реша, още не знам дали изобщо ще реша да остана. И докато реша, трябва да оставя всичко в ръцете на съдбата или на лекарите, или на онзи, от когото зависят тези неща, когато вземащият решение е твърде объркан и не може да избере дали да се качи по стълбите, или с асансьора.

Нуждая се от Адам. За последен път се оглеждам за него и за Ким, но ги няма, затова се запътвам обратно нагоре по стълбите към интензивното.

Заварвам ги да се крият в травматологията, през няколко коридора от интензивното. Стараят се да изглеждат небрежно, докато пробват вратите на различни складови помещения. Най-накрая намират една незаключена врата и се шмугват вътре. В тъмното опипом търсят ключа на осветлението. Не ми се иска да ги разочаровам, но той всъщност е навън в коридора.

— Не съм сигурна как точно става това извън филмите — казва Ким на Адам, докато опипва стената.

— Всяка художествена измислица почива на някой факт — отговаря той.

— Изобщо не изглеждаш като лекар — осведомява го тя.

— Надявах се да го докарам на санитар. Или на портиер.

— Че какво ще търси портиерът в интензивното? — пита Ким. Много е педантична за такива подробности.

— Ще оглежда за изгорели крушки. Не знам. Зависи как ще се развият нещата.

— Още не разбирам защо просто не отидеш при семейството й — пита Ким практично както винаги. — Сигурна съм, че баба й и дядо й ще ти обяснят, може дори да те вкарат да видиш Миа.

Адам поклаща глава.

— Знаеш ли, когато онази сестра заплаши да повика охраната, първата ми мисъл беше да се обадя на родителите на Миа да оправят нещата. — Адам млъква и си поема няколко пъти въздух. — Просто случилото се ме връхлита отново и отново и винаги сякаш е за пръв път — признава той прегракнало.

— Знам — отговаря Ким шепнешком.

— Както и да е — казва Адам и продължава да търси копчето на лампата. — Не мога да отида при баба й и дядо й. Не искам да ги натоварвам допълнително. Сам трябва да се справя.

Сигурна съм, че баба и дядо всъщност с радост биха помогнали на Адам. Виждали са го няколко пъти и много го харесват. На Коледа баба винаги гледа да му приготви кленов фъч, понеже веднъж споменал, че много го харесва.

Знам също така обаче, че понякога Адам проявява вкус към драматичното. Пада си по големите жестове, например да спестява бакшишите си от доставките на пица цели две седмици, за да ме заведе на концерта на Йо-Йо Ма, вместо просто да ме покани на обикновена среща. Или пък цяла седмица да слага цветя на рамката на прозореца ми, когато се бях разболяла от варицела.

Сега виждам, че се е заел сериозно с новата си задача. Не съм сигурна точно какво има предвид, но какъвто и да е планът, съм му признателна дори и само защото го измъкна от вцепенението, в което го видях да изпада пред интензивното. И преди съм го виждала да става такъв — когато пише нова песен или се опитва да ме убеди да направя нещо, което не искам да правя — например да отидем някъде на палатка, — и нищо, дори сблъсък на земята с метеорит или гадже в интензивното, не може да го разубеди.

Освен това всъщност точно присъствието на гаджето му в интензивното беше причината Адам да крои някакъв план. Доколкото мога да се досетя, става дума за най-стария болничен номер на света, откраднат от филма „Беглецът“, който двете с мама неотдавна гледахме по Ти Ен Ти. Имам си съмнения по въпроса. Ким също.

— Не мислиш ли, че сестрата ще те познае? — пита го Ким. — Все пак ти й се разкрещя.

— Няма да ме разпознае, ако не ме види. Вече разбирам колко си приличате двете с Миа. Същински ясновидки.

Адам не познава госпожа Шайн, затова не разбира защо е нелепо да твърди, че Ким се притеснява прекалено. Ким се намръщва, но после я виждам как омеква.

— Може би малоумният ти план ще проработи по-добре, ако всъщност виждаме какво правим.

Рови в чантата и изважда мобилния си телефон, който майка й я кара да носи още от десетгодишна — Малкия следотърсач, така го нарича Ким, — и активира дисплея. В мрака светва едно квадратче.

— А така, вече заприлича на умното момиче, каквото Миа все ми опява, че си — заявява Адам. Активира собствения си мобилен и в помещението вече се разнася мъжделива светлина.

За жалост на слабата светлина става ясно, че тесният килер е пълен с метли, кофи и няколко парцала, но няма нищо от дегизировката, която Адам се е надявал да намери. Само да можех да им кажа, че в болницата има съблекални, където лекарите и сестрите оставят цивилните си дрехи и обличат болничните си престилки. Единствените болнични дрехи, които двамата ми приятели имат на разположение, са нелепите нощници, с които обличат пациентите. Вероятно Адам би могъл да навлече някоя нощница и да пообиколи коридорите в инвалидна количка, без никой да се усети, но така няма да успее да влезе в интензивното.

— Мамка му! — възкликва Адам.

— Няма да се отказваме — отсича Ким, внезапно превърнала се в напориста мажоретка. — Болницата има поне десет етажа. Все ще намерим някой отключен килер.

Адам се свлича на пода.

— Не, имаш право. Това е глупаво. Трябва ни по-добър план.

— Може да се престориш, че си взел свръхдоза, и ще се озовеш в интензивното — предлага Ким.

— Тук е Портланд. Голям късмет ще е, ако след свръхдоза изобщо стигнеш до спешното — отговаря Адам. — Не, по-скоро трябва да ги разсеем с нещо. Например да включим противопожарната аларма и всички медицински сестри да излязат навън.

— Според теб как ще се отразят на Миа аварийните пръскалки и паникьосаните сестри? — пита Ким.

— Е, може да не е точно противопожарна аларма, но поне нещо, което да им отвлече вниманието за секунда и аз да успея да се промъкна.

— Веднага ще те намерят и ще те изхвърлят като мръсно коте.

— Пет пари не давам — отговаря Адам. — Трябва ми само секунда.

— Защо? Какво ще направиш за една секунда?

Адам притихва. Очите му, които обикновено са смес от сиво, кафяво и зелено, са потъмнели.

— Само ще й кажа, че съм тук. Че още някой е тук.

След това Ким престава да задава въпроси. Седят и мълчат, всеки потънал в мислите си и това ми напомня как двамата с Адам можем да сме заедно, но да си мълчим и всеки да си прави своето. Давам си сметка, че двамата с Ким вече са приятели, истински приятели. Каквото и да се случи, поне това успях да постигна.

След около пет минути Адам се плясва по челото.

— Ама разбира се!

— Какво?

— Време е за… сигнала.

— Моля?

— Ела, ще ти покажа!

Когато започнах да свиря на виолончело, татко все още свиреше на барабани в групата си, но започна да се отдръпва от това занимание няколко години по-късно, когато се роди Теди. От самото начало обаче разбрах, че има нещо различно във факта, че свиря своята си музика, нещо повече от очевидното озадачение на родителите ми поради моите класически предпочитания. Музиката ми беше самотна. Татко думкаше на барабаните си часове наред сам или пишеше песни сам на кухненската маса, трупайки нотите върху поочуканата си акустична китара, но твърдеше, че песента е наистина написана едва когато я свириш. И точно затова е толкова интересно.

Аз свирех най-често сама в стаята си. Дори когато се упражнявах с някой от върволицата колежани извън уроците, обикновено пак свирех соло. А когато изнасях концерт или рецитал, бях сама на сцената със своето чело и с публиката. И за разлика от концертите на татко, на които въодушевени почитатели скачаха на сцената и се хвърляха с главата напред в тълпата, между мен и публиката ми винаги имаше някаква стена. След време се почувствах самота да свиря така. И малко ми доскуча.

Затова през пролетта в осми клас реших да се откажа. Смятах да се отдръпна тихомълком, да прекратя неистовите си репетиции и да не изнасям рецитали. Реших, че ако се отказвам постепенно, наесен, когато отида в гимназията, мога да започна на чисто и вече да не ме знаят като „челистката“. Може би щях да си избера нов инструмент, китара или бас, дори барабани. Освен това се надявах да забележат, че съм престанала да свиря, чак при свършен факт, понеже мама беше толкова заета с Теди, че надали щеше да забележи колко дълго се упражнявам, а татко беше заринат от учебни планове и курсови работи, тъй като отскоро беше станал учител. Поне така си мислех. Истината се оказа, че съм способна да се откажа категорично от челото толкова, колкото и да престана да дишам.

Може би щях да успея с плана си, ако не беше Ким. Един следобед я поканих да отидем в центъра на града след училище.

— В средата на седмицата е. Няма ли да свириш? — попита тя, докато нагласяше комбинацията на катинара на шкафчето си.

— Днес ще пропусна — отговорих и се престорих, че търся учебника си по география.

— Да не би извънземните да са откраднали Миа? Най-напред край на рециталите. Сега пропускаш репетиция. Какво става?

— Не знам — отговорих и почуках с пръст шкафчето си. — Мисля да се захвана с нов инструмент. Например барабани. Комплектът на татко е в мазето и събира прах.

— Да бе, ти на барабани. Ще умра от смях — изкиска се Ким.

— Сериозно говоря.

Ким ме изгледа зяпнала, все едно й бях казала, че смятам да приготвя соте от охлюви за вечеря.

— Не можеш да се откажеш от челото — заяви тя след миг озадачено мълчание.

— Защо не?

— Не знам — огорчено се опита да обясни тя, — просто ми се струва, че виолончелото е част от същността си. Не мога да си те представя без това чудо между краката.

— Глупаво е. Не мога да свиря дори в училищния духов оркестър. Кой свири на виолончело в днешно време? Няколко старци. Много нелеп инструмент за момиче. Толкова е тъп. Освен това искам да имам повече свободно време да се забавлявам.

— Как точно да се забавляваш? — предизвикателно попита Ким.

— Ами, нали се сещаш… да ходя по магазините, да се мотаем двете…

— Моля те, ти мразиш да ходиш по магазините. Освен това предостатъчно се мотаем двете. Но все пак добре, недей да репетираш днес. Искам да ти покажа нещо.

Заведе ме у тях, измъкна един диск с акустичния нюйоркски концерт на „Нирвана“ по Ем Ти Ви и ми пусна „Нещо на пътя“.

— Чуй това — нареди ми. — Двама китаристи, барабанист и виолончелистка. Казва се Лори Голдстон и бас ловя, че като малка е свирела по два часа всеки ден като едно друго момиче, което познавам, понеже ако искаш да свириш във филхармонията или с „Нирвана“, точно това трябва да правиш. И се съмнявам, че някой я е смятал за тъпачка.

Взех диска вкъщи и го слушах отново и отново през следващата седмица, размишлявайки над думите на Ким. Няколко пъти извадих виолончелото си и свирих със записа. Музиката беше различна от тази, която бях свирила дотогава, предизвикателна и странно въодушевяваща. Смятах да изсвиря „Нещо на пътя“ за Ким следващата седмица, когато дойде на вечеря.

Само че, преди да ми се удаде тази възможност, докато вечеряхме, Ким небрежно подхвърли на родителите ми, че трябва да отида на летен лагер.

— Да не се опитваш да ме накараш да си сменя религията, за да идвам на твоя лагер по Тора? — попитах.

— Не, става дума за музикален лагер. — Тя извади лъскавата брошура на „Консерватория във Франклин Вали“ — лятна програма в Бритиш Кълъмбия. — Това е школа за сериозни музиканти — обясни Ким. — Трябва да изпратиш запис със свое изпълнение, за да те приемат. Обадих се. Крайният срок за заявленията е първи май, така че имаш още време. — Застана с лице към мен, все едно ме предизвикваше да й се ядосам, задето се меси.

Не бях ядосана. Сърцето ми биеше лудо, сякаш Ким беше оповестила, че семейството ми е спечелило от лотарията и тя ей сега ще ни каже колко точно. Погледнах я, тревожният й поглед издаваше, че усмивката й всъщност казва „сигурно ти се иска да ме разкъсаш на парчета“, и изпитах огромна признателност, че имам за приятел човек, който ме разбира по-добре, отколкото самата аз се разбирам. Татко ме попита дали ми се ходи, а когато възразих, че ще струва скъпо, ми каза да не се притеснявам. Исках ли да отида? Исках. Повече от всичко на света.

Три месеца по-късно, когато татко ме остави в едно уединено кътче на остров Ванкувър, вече не бях толкова сигурна. Приличаше на истински летен лагер — дървени бунгала в гората, пръснати по брега каяци. Имаше петдесетина деца, които явно се познаваха от години, ако се съди по прегръдките и радостните им възгласи. А аз не познавах никого. През първите шест часа никой не ми обели нито дума с изключение на заместник-директора на лагера, който ме разпредели в едно бунгало, показа ми моето легло и ме напъти към столовата, където вечерта поднесоха нещо подобно на месно руло.

Забодох нещастен поглед в рулото и после се загледах към мрачната сива вечер навън. Вече ми липсваха родителите ми, Ким и най-вече Теди. Той беше на онази забавна възраст, когато му се иска да опитва нови неща, непрекъснато пита „Какво е това?“ и прави адски забавни дивотии. В деня преди заминаването ме осведоми, че бил „девет десети жаден“ и аз за малко да се напишкам от смях. Тъгувах за дома и само побутвах месното руло в чинията си.

— Не се тревожи, не вали всеки ден. Само през ден.

Вдигнах поглед. Палаво дете на не повече от десет години. Русата му коса беше подстригана почти нула номер и носът му бе осеян с лунички.

— Да, знам — отвърнах. — Аз съм от северозапад, но днес сутринта у дома беше слънчево. Всъщност ме притеснява рулото.

Той се засмя.

— Това няма да се подобри. Само че сандвичите с фъстъчено масло и желе винаги се вкусни — посочи той към една маса, където пет-шест деца си приготвяха точно това. — Питър. Тромбон. Онтарио — представи се той. По-късно научих, че това е възприетият поздрав във „Франклин“.

— Здрасти. Аз съм Миа. Чело. Орегон.

Питър ме осведоми, че е на тринайсет години и идва в лагера за второ лято. Почти всички започвали да идват на дванайсет, поради което всички се познавали. Около половината от петдесетината ученици свирели джаз, другата половина — класическа музика, така че съставът не беше голям. Имало само още двама виолончелисти, единият от които се оказа длъгнесто момче с рижа коса, Саймън. Питър му махна.

— Ще се пробваш ли в конкурса за концерта? — попита Саймън веднага, след като Питър ме представи като Миа. Чело. Орегон. Саймън бил Саймън. Чело. Лестър, което се оказа град в Англия. Излиза, че бяхме международна група.

— Едва ли. Дори не знам какво е това — отговорих.

— Ами нали знаеш, че за симфонията на финала всички свирим в оркестър? — попита Питър.

Кимнах, макар всъщност да имах само бегла представа. Татко цяла пролет четеше на глас материали за лагера, но мен ме интересуваше само, че отивам на лагер с класически музиканти. Не обърнах голямо внимание на подробностите.

— Става дума за финалната лятна симфония. Хората се стичат отвсякъде да я чуят. Доста сериозно събитие. Ние, по-младите музиканти, свирим като симпатична страни на атракция — обясни Саймън. — Един музикант от лагера обаче бива избран да свири с професионалния оркестър и да изпълни соло. Миналата година за малко да изберат мен, но накрая взеха флейтиста. Това е предпоследният ми шанс, преди да завърша училище. От доста време не са избирали струнен инструмент, а Трейси, третата от нашето малко трио, ето там, няма да участва в конкурса. Тя свири повече като хоби. Добра е, но не е достатъчно сериозна. За теб обаче чух, че си сериозна.

Такава ли бях? Явно не бях достатъчно сериозна, след като за малко щях да се откажа.

— Откъде го чу? — попитах.

— Преподавателите прослушват записите на всички кандидати, така се разчува. Изглежда, че твоят запис за прослушването е бил доста добър. Необичайно е да приемат някого за втората година. Затова се надявах на адски готина конкуренция, та да си подобря изпълнението. Така де.

— Ей! Дай глътка въздух на момичето — обади се Питър. — Току-що е опитала месното руло.

Саймън сбърчи нос:

— Страшно извинявай! Но ако искаш да решиш какво да правиш с прослушванията, дай да си поговорим — каза той и се запъти към сладоледения щанд.

— Не се сърди на Саймън. От няколко години не сме имали добри челисти, затова се вълнува от свежата кръв. Съвсем естетски де. Хомо е, но не му личи много, понеже е англичанин.

— А, разбирам. Но какви ги говореше… Стори ми се, че иска да се съревновавам с него.

— Разбира се, че иска. Това е най-забавното. Нали затова сме дошли в този лагер насред противната джунгла — махна с ръка Питър към гората навън. — Заради това и заради забележителната кухня. Ти не си ли тук по тази причина? — впери поглед в мен той.

Свих рамене.

— Не знам. Не съм свирила с толкова много хора, поне не с толкова сериозни хора.

Питър се почеса зад ушите.

— Така ли? Нали каза, че си от Орегон? Не си ли работила с „Портланд Чело Проджект“?

— С кого?

— Авангарден ансамбъл от виолончелисти. Много интересни.

— Не живея в Портланд — промърморих смутена, че изобщо не съм чувала за „Чело Проджект“.

— А с кого свириш?

— С други хора. Предимно със студенти от колежа.

— А с оркестър? С камерен ансамбъл? Със струнен квартет?

Поклатих глава, припомняйки си как една от студентките, които ми даваха уроци, ме канеше да свирим в квартет. Отказах, защото да свиря само с нея беше едно, а да свиря с напълно непознати хора — съвсем друго. Винаги съм смятала, че виолончелото е самотен инструмент, но вече започвах да се чудя дали самотницата не съм аз.

— Хм. Как изобщо поддържаш ниво? — попита Питър. — Не искам да звуча като гадняр, но нали точно така постигаш добро ниво? Като в тениса. Ако партньорът ти не струва, пропускаш удари и сервисът ти е слаб, обаче ако играеш с първокласен играч, се оказваш до мрежата и изпращаш страхотни удари.

— Не знам — признах на Питър и се почувствах като най-скучния и затворен човек на света. — Не играя тенис.

Следващите няколко дни минаха като в мъгла. Изобщо нямам представа защо бяха изнесли каяците. Нямахме никакво време за забавления. Поне за такива забавления. Ставахме в шест и половина, закусвахме в седем, всеки се упражняваше сам три часа сутринта и следобед, а преди вечеря имаше репетиция с оркестъра.

Дотогава бях свирила само с неколцина музиканти, затова първите дни с оркестъра бяха същински хаос. Музикалният директор на лагера, който беше и диригент, успя криво-ляво да ни разположи и после успяваше само да ни организира да свирим най-основните части за произволно време. На третия ден ни раздаде няколко приспивни песни на Брамс. Първото ни изпълнение беше мъчително. Инструментите не се сливаха, а се блъскаха като камъни, попаднали в косачката.

— Ужас! — крещеше той. — Как си мислите, че ще свирите в професионален оркестър, след като не можете да изсвирите в ритъм една приспивна песен? Още веднъж!

След около седмица започна да ми се получава и за пръв път усетих какво е да си бурмичка от цялата машина. Чувах челото по съвсем нов начин, усещах как по-ниските му тонове влизат в съзвучие с по-високите тонове на виолата, как инструментът ми дава основа на дървените духови в другия край на оркестрината. И макар човек да смята, че ако е част от група, може да се поотпусне, да не внимава много как звучи заедно с всички останали, всъщност е точно обратното.

Седях зад седемнайсетгодишна изпълнителка на виола, която се казваше Елизабет. Беше сред най-добрите музиканти в лагера — приета бе в Кралската музикална консерватория в Торонто, — а освен това беше красива като модел: висока, царствена, с кожа с цвят на кафе и скули, които можеха да дълбаят в леда. Бих се изкушила да я намразя, ако не свиреше толкова прекрасно. Ако не внимаваш, виолата стърже зловещо дори в ръцете на опитни музиканти. Само че Елизабет изтръгваше чист, бистър и лек звук. Докато я слушах как свири и я наблюдавах колко дълбоко потъва в музиката, ми се искаше и аз да можех да свиря така. И дори по-хубаво. Искаше ми се не само да свиря по-добре от нея, а имах усещането, че дължа на Елизабет, на групата и на себе си да свиря на нейното ниво.

— Звучи доста добре — каза Саймън към края на лагера, след като ме чу да свиря една част от Концерт за виолончело №2 от Хайдн, произведение, което не спираше да ме тормози, откакто за пръв път опитах да го свиря миналата пролет. — С това ли ще се състезаваш за концерта?

Кимнах. И после се ухилих широко, просто не се сдържах. След вечеря и преди да угасят лампите двамата със Саймън вадехме виолончелата си навън и изнасяхме импровизирани концерти в здрача. Редувахме се да се предизвикваме на дуети с виолончела, в които всеки се опитваше да надсвири другия. Непрекъснато се състезавахме, все се опитвахме да видим кой ще успее да изсвири нещо по-добре, по-бързо, по памет. Беше много приятно и вероятно една от причините да се чувствам толкова добре по отношение на Хайдн.

— А, някой май е адски самоуверен. Да не мислиш, че ще ме биеш? — попита Саймън.

— На футбол определено — пошегувах се. Саймън често повтаряше, че е черната овца в семейството си не само понеже е гей и е музикант, но и защото е „нескопосан футболист“.

Саймън се престори, че съм го уцелила в сърцето. После се засмя.

— Случват се смайващи неща, когато престанеш да се криеш зад този тромав звяр — кимна той към виолончелото ми. Поклатих глава в отговор. Той ми се усмихна. — Е, не се надувай толкова. Само да чуеш моя Моцарт. Звучи като ангелски хор, мамка му.

Тази година никой от двама ни не спечели солото. Спечели го Елизабет. Нужни ми бяха още четири години, но накрая грабнах соловото изпълнение.