Да остана ли

17,40 ч.

В момента съм малко уплашена. Дядо и баба си тръгнаха преди малко, но аз останах тук, в интензивното отделение. Седя на един от столовете и прехвърлям в главата си разговора, който беше много приятен, нормален и спокоен. Докато не си тръгнаха. На излизане от интензивното ги следвах по петите, а дядо се обърна към баба и попита:

— Според теб наистина ли тя решава?

— Какво да решава?

На дядо явно му беше неудобно и той пристъпи от крак на крак.

— За онова… Дали решава? — прошепна той.

— Какви ги говориш? — възкликна баба едновременно раздразнително и нежно.

— Не знам какви ги говоря. Ти вярваш в ангели.

— Какво общо има това с Миа? — попита баба.

— Ако тях вече ги няма, но още са тук, както ти вярваш, няма ли да поискат тя да отиде при тях? А ако и тя поиска да отиде при тях?

— Не става така — сряза го баба.

— А! — възкликна само дядо и разпитът свърши.

След като си тръгнаха, си помислих, че сигурно някой ден ще кажа на баба, че никога не съм възприемала нейната теория за птиците и други твари, дето може да са ангели пазители. А сега съм по-сигурна от всякога, че няма нищо такова.

Родителите ми ги няма. Не ме държат за ръка, не ме окуражават. Прекрасно ги познавам и съм убедена, че ако можеха, щяха да го направят. Е, може би не и двамата. Сигурно мама щеше да остане при Теди, докато татко е при мен. А всъщност никой от двамата не е тук.

И докато размишлявам над този факт, си спомням думите на медицинската сестра. Че аз командвам. Изведнъж ми просветна какво всъщност дядо питаше баба. И той беше чул сестрата. Преди мен беше схванал какво иска да каже тя.

Да остана ли? Да оживея ли? От мен зависи.

Цялата тази работа с предизвиканата кома са само докторски дрънканици. Нищо не зависи от лекарите. Не зависи и от отсъстващите ангели. Не зависи дори от Бог, който дори да съществува, никакъв не се вясва сега. Зависи от мен.

Но как да реша такова нещо? Нима бих могла да остана без мама и татко? Без Теди? Или без Адам? Твърде много е. Дори не разбирам как става цялата тази работа, защо съм тук в това състояние и как да изляза от него, ако поискам. Ако реша да остана и поискам да се събудя, ще се събудя ли веднага? Вече опитах да си плюя на петите, за да намеря Теди, и да се пренеса на Хаваите, обаче не се получи. Явно цялата работа е доста по-сложна.

Въпреки това обаче вярвам, че е истина. Отново чувам думите на медицинската сестра. Аз командвам парада. Всички чакат мен.

Аз решавам. Вече го разбирам.

И ме ужасява повече от всичко друго, което се случи днес.

Къде, по дяволите, е Адам?

Една седмица преди вечерта на Халоуин, докато бях в десети клас, Адам цъфна победоносно у дома. Носеше торба за дрехи и гузна усмивка.

— Подготви се да се гърчиш от завист, понеже току-що се снабдих с най-готиния костюм — заяви той. Дръпна ципа на торбата. Вътре имаше бяла риза с жабо, бричове и дълго вълнено палто с еполети.

— Да не се каниш да бъдеш Зайнфелд с натруфената риза?

— Пфу! Зайнфелд! И това ми било класическа музикантка! Ще бъда Моцарт. Чакай само да ми видиш обувките. — Бръкна в чантата и извади чифт неудобни на вид черни кожени обувки с метални токи отгоре.

— Гот. Мисля, че и мама има такива — отбелязах.

— Завиждаш ми, понеже нямаш толкова готин костюм. Ще нося и чорапогащник — не се смущавам, понеже съм сигурен в мъжествеността си. Имам и перука.

— Как се снабди с тези неща? — попитах, разглеждайки перуката. Все едно беше направена от зебло.

— По интернет. Струваха само сто долара.

— Похарчил си сто долара за костюм за Халоуин?

Само като чу някой да споменава Халоуин, Теди дохвърча по стълбите, напълно пренебрегна мен и дръпна верижката, която висеше от джоба на Адам.

— Чакай тук! — нареди, после хукна обратно нагоре по стълбите и след броени секунди се върна с някакъв сак. — Този костюм хубав ли е? Или ще изглеждам като бебе? — попита Теди и извади една вила, чифт дяволски уши, червена опашка и червен гащеризон.

— О! — ококори се Адам и отстъпи назад. — Направо ми изкара акъла с този костюм, а още дори не си го облякъл!

— Наистина ли? Няма ли да изглеждам тъпо с гащеризона? Не искам да ми се смеят — заяви Теди, сбърчил загрижено вежди.

Усмихнах се широко на Адам, който се мъчеше да не се засмее.

— Червеният гащеризон, плюс дяволските уши и острата опашка са толкова ужасно сатанински, че никой няма да посмее да те дразни, иначе рискува да го прокълнеш навеки — увери го Адам.

На лицето на Теди грейна широка усмивка, която разкри липсващите му предни зъби.

— И мама каза така, но исках да съм сигурен, че не го прави само за да престана да я тормозя за костюма. Нали ще ме вземете да обикаляме по къщите за лакомство или пакост? — изгледа ме той.

— Както всяка година — отговорих. — Как иначе ще получа бонбони?

— И ти ли ще дойдеш? — попита Теди Адам.

— За нищо на света не бих пропуснал.

Теди се завъртя на пети и изчезна нагоре по стълбите. Адам се обърна към мен.

— Теди е готов, а ти какво ще облечеш?

— Ами, аз не си падам много по костюмите.

Адам завъртя отчаяно очи.

— Време е да си паднеш. Това е първият ни празник Халоуин заедно. „Шутинг Стар“ ще има голям концерт. Присъстващите трябва да са с костюми, а ти обеща да дойдеш.

Изстенах мислено. Вече шест месеца бях с Адам и бях свикнала да ни смятат за най-странната двойка в училище — викаха ни Готиния и Особнячката. Започнах да се чувствам по-непринудено с другите членове от групата на Адам, дори се понаучих на няколко рокаджийски думи. Вече се справях добре, когато Адам ме водеше в Къщата на рока — порутената постройка близо до колежа, където живееха останалите от бандата. Можех дори да участвам в пънк-рок „сготви с каквото намериш“ партита, където всеки поканен трябваше да донесе от хладилника си нещо, което всеки момент ще се развали. Събирахме всички съставки и си готвехме. Всъщност се оказах много добра в това да превърна сбиротък от вегетариански бифтек, цвекло, сирене фета и кайсии в нещо, което става за ядене.

Обаче все още мразех концертите и се мразех, задето ги мразя. В клубовете беше задимено, а от дима очите ми смъдяха и дрехите ми воняха. Тонколоните дънеха толкова оглушително, че после ушите му бучаха и не можех да заспя от монотонния шум. Лежах в леглото, припомнях си неприятната вечер и се чувствах още по-неприятно след всяко повторение.

— Не ми казвай, че няма да дойдеш — възкликна Адам, еднакво засегнат и ядосан.

— Ами Теди? Обещахме да го заведем на обиколка за лакомство или пакост…

— Да, в пет часа. На концерта трябва да сме чак в десет. Съмнявам се, че дори майстор като Тед може да обикаля за лакомства цели пет часа, така че нямаш извинение. И най-добре си измисли страхотен костюм, понеже аз ще бъда адски готин като за осемнайсети век.

Адам тръгна да разнася пици, а на мен в корема ми зейна дупка. Качих се горе да репетирам пиесата на Дворжак, която ми беше дала професор Кристи, и да проумея какво ме притеснява. Защо не харесвах тези концерти? Дали защото „Шутинг Стар“ набираше популярност и аз завиждах? Или се дразнех на все по-многобройните фенки на групата? Звучеше като логично обяснение, но не беше вярно.

Посвирих десетина минути и тогава ме осени: неприязънта ми към концертите на Адам нямаше нищо общо с музиката, групарките или завистта. Дължеше се на съмненията. На същите глождещи съмнения, че не съм на мястото си. Не се чувствах на мястото си в семейството си, не се чувствах на мястото си и с Адам, само че за разлика от близките ми, които нямаха избор, Адам ме беше избрал и точно това не проумявах. Защо се беше влюбил в мен? Не се връзваше. Знам, че отначало ни сближи музиката, събра ни и ни даде възможност да се опознаем. Знаех също, че на Адам му харесва, че сериозно се занимавам с музика. Че схваща и чувството ми за хумор, „толкова черен, че може и да не го забележиш“, казваше той. Като стана дума за черно, знаех също, че той си пада по чернокоски, понеже всичките му приятелки са били брюнетки. Бях установила също, че когато си бяхме само двамата, с часове можехме да разговаряме или да седим един до друг, всеки пъхнал слушалките на айпода си в ушите, но въпреки това да се чувстваме заедно. Разбирах всичко това с главата си, но още не можех да го повярвам в сърцето си. Когато бях с Адам, че чувствах избрана, специална и това още повече ме караше да се чудя защо точно аз.

Вероятно точно по тази причина и макар че Адам охотно се подлагаше на симфониите на Шуберт, идваше на всеки мой рецитал и ми носеше любимите ми лилиуми, предпочитах да отида на зъболекар, отколкото на негов концерт. Което беше много невъзпитано от моя страна. Спомних си какво ми казваше мама понякога, когато се чувствах несигурна: „Преструвай се, докато не ти се получи наистина.“ След като изсвирих пиесата си цели три пъти, реших, че не само ще отида на този концерт, но този път ще се постарая да разбера неговия свят, колкото той се старае да проумее моя.

— Имам нужда от помощта ти — казах на мама веднага след вечеря, докато стояхме една до друга и миехме чиниите.

— Нали се разбрахме, че не ме бива по тригонометрия. Защо не опиташ електронното обучение? — каза мама.

— Нямам нужда от помощ по математика. Друго е.

— Ще направя каквото мога. Казвай!

— Посъветвай ме. Коя е най-готината, най-яката и най-секси рокаджийка, за която се сещаш?

— Деби Хари — изстреля мама.

— А…

— Не съм свършила. — прекъсна ме мама. — Не може да искаш от мен да избера само една. То е като избора на Софи. Катлийн Хана. Пати Смит. Джоан Джет. Кърши Лав по своя откачен и разрушителен начин. Лусинда Уилямс — нищо, че пее кънтри, много е яка. Ким Гордън от „Соник Ют“ наближава петдесет, но още става. Онази мацка Кат Пауър. Джоан Арматрейдинг. Защо, някакво домашно по обществознание ли имаш?

— Нещо такова — отвърнах, бършейки една чиния с отчупено крайче. — Във връзка с Халоуин е.

Мама доволно плесна с насапунисаните си ръце.

— Значи смяташ да се костюмираш като някой от нас?

— Да — признах. — Можеш ли да ми помогнеш?

Мама си тръгна от работа по-рано, за да преровим магазините за дрехи втора употреба. Реши, че трябва да издокараме рокаджийска визия по принцип, вместо да се опитваме да имитираме конкретно някоя изпълнителка. Купихме чифт тесни панталони от гущерова кожа. Къса руса перука с чорлав бретон в стил Деби Хари от началото на осемдесетте, а мама й направи лилави кичури с боя. За аксесоари избрахме черна кожена гривна за едната китка и десетина сребърни гривни за другата. Мама изрови отнякъде собствената си тениска на групата „Соник Ют“ — като ме предупреди да не я свалям, да не би някой да я открадне и да я продаде по интернет за няколкостотин долара — и черните кожени ботуши с остър нос, които беше носила на сватбата си.

В деня на Халоуин мама ме гримира — очерта очите ми с дебела черна очна линия, която ми придаде опасен вид. Сложи ми бяла пудра и кървавочервено червило. И обеца на клипс на носа. Когато се погледнах в огледалото, видях лицето на мама да наднича отзад. Не знам дали се дължеше на русата перука, но за пръв път наистина приличах на някой от най-близките си роднини.

Родителите ми и Теди чакаха Адам долу, а аз останах в стаята си. Все едно отивах на абитуриентски бал. Татко беше взел камерата. Мама направо танцуваше от вълнение. Когато Адам влезе, обсипвайки Теди с бонбони, мама и татко ме повикаха.

Заклатушках се на високите токчета, толкова можех. Очаквах Адам да откачи, щом види как се е изтупала приятелката му, която обикновено е с джинси и пуловери, но той се усмихна за поздрав както винаги, само малко по-широко.

— Готин костюм. — И толкова.

— Каквото повикало, такова се обадило. Така е честно — отбелязах и посочих към Моцартовия му костюм.

— Изглеждаш страшна, но си красива — отбеляза Теди. — Даже секси, обаче съм ти брат и ще прозвучи гадно.

— Откъде изобщо знаеш какво означава „секси“? — попитах. — Ти си на шест.

— Всички знаят какво е секси — увери ме той.

Всички, освен мен. Само че през онази нощ научих. Докато обикаляхме къщите за лакомства заедно с Теди, съседите ни не ме познаха, а общувахме от години. Момчета, които дори не ме удостояваха с поглед, се обръщаха подире ми. Всеки път, когато се случваше това, се чувствах все повече и повече като опасната секси мацка, за каквато се представях. Преструвай се, докато не ти се получи наистина, вършеше работа.

Клубът, в който свиреше „Шутинг Стар“, беше претъпкан. Всички бяха маскирани, а повечето момичета бяха издокарани със съблазнителни тоалетчета — френски прислужници с дълбоки деколтета, размахващи бичове властни женища, закачливи и потайни Дороти от „Магьосникът от Оз“ с поли, които се повдигаха, за да се виждат червените им жартиери, — все неща, които обикновено ме караха да се чувствам като грозница. Тази вечер обаче изобщо не се чувствах така, макар явно никой да не ме възприемаше като маскирана.

— Трябваше да сме с костюми — скастри ме един скелет, който ми предложи бира.

— Страхотни панталони! — изврещя едно отракано девойче в ухото ми. — От Сиатъл ли ги купи?

— Ти не си ли от „Крек Хаус Куортет“? — попита един тип с маска на Хилари Клинтън, имайки предвид вулгарна банда, която Адам обожаваше, а аз ненавиждах.

Когато „Шутинг Стар“ излязоха на сцената, аз не останах зад кулисите, както обикновено. Отзад щях да седна на стол, да виждам всичко, без да ми пречат, и нямаше да се налага да говоря с никого. Този път останах на бара и когато отраканото момиче ме дръпна, отидох да танцувам с нея в мош пита.

Дотогава не бях участвала в мошинг. Не проявявах интерес към това да обикалям в кръг и пияни мускулести момчета да ме настъпват. Тази вечер обаче се потопих цялата. Усетих какво е да слееш енергията си с енергията на тълпата и да попиеш енергията на хората. Усетих как щом мошингът се развихри, ти не просто танцуваш и пристъпваш, а те засмуква истински вихър.

Когато Адам приключи изпълнението си, бях потна и вир-вода досущ като него. Не отидох зад кулисите, за да го поздравя преди другите. Изчаках го да слезе в клуба и да се срещне с публиката си, както правеше след всеки концерт. А когато той слезе, преметнал кърпа през врата си и засмукал бутилка вода, аз се метнах на врата му, прегърнах го и го целунах влажно и с отворена уста пред всички. Усетих, че той се усмихва, докато отвръща на целувката ми.

— Я виж как някой е пропит от духа на Деби Хари — отбеляза той, триейки червилото от брадичката си.

— Май да. Ами ти? Чувстваш ли се Моцартово?

— За него знам само от онзи филм. Но си спомням, че беше доста похотлив, така че след тази целувка май се чувствам Моцартово. Готова ли си? Мога да натоваря нещата и да изчезваме.

— Не, хайде да останем за последното изпълнение.

— Наистина ли? — изненадано изви вежди Адам.

— Да. Може дори да дойда с теб в блъсканицата.

— Да не си подпийнала? — подразни ме той.

— Само безалкохолно — отговорих.

Танцувахме и от време на време спирахме да се натискаме чак докато клубът затвори.

На връщане Адам държеше ръката ми, докато караше. От време на време ме поглеждаше, усмихваше се и поклащаше глава.

— Значи ти харесвам така? — попитах.

— Хмм — отговори.

— Това дали е, или не?

— Разбира се, че ми харесваш.

— Не, имам предвид така. Харесах ли ти тази вечер?

Адам се поизправи на седалката.

— Хареса ми, че участва в купона и не мрънкаше да си тръгваме веднага. И ми хареса да танцувам с теб. Хареса ми и това, че се чувстваше добре в цялата тъпканица.

— Питам дали ме харесваш такава! Повече ли ти харесвам?

— Повече от какво? — попита той искрено озадачен.

— От обикновено. — Вече започвах да се дразня. Тази вечер се чувствах толкова нахакана, като че ли костюмът за Халоуин ми беше дал нова самоличност, по-подходяща и достойна за Адам, за семейството ми. Помъчих се да му го обясня и за свое удивление едва не се разплаках.

Адам явно усети, че съм разстроена. Спря колата в един страничен път и се обърна към мен.

— Миа, Миа, Миа — погали той кичурчетата коса, измъкнали се изпод перуката. — Ето такава те харесвам. Да, определено се беше облякла по-секси и беше руса, а това е различно. Но момичето, което си тази вечер, е същата Миа, която обичах вчера и която ще обичам утре. Харесва ми, че си крехка и силна, кротка и бойна. Ей, ти си едно от най-готините момичета, които познавам, независимо каква музика слушаш и как се обличаш.

След това, ако започнех да се съмнявам в чувствата на Адам, си спомнях за перуката си, която прашасваше в дрешника, и за онази вечер. И преставах да се чувствам несигурна. Чувствах се просто късметлийка.