Да остана ли

22,40 ч.

Бягам.

Оставям Адам, Ким и Уилоу във фоайето и се понасям из болницата. Съзнавам, че търся педиатрията едва когато се озовавам там. Профучавам по коридорите, покрай стаи с напрегнати четиригодишни деца, които спят неспокойно, преди да им извадят сливиците на следващия ден, покрай интензивното отделение на новородените, където има бебета колкото юмрук, привързани към повече тръбички от мен, покрай педиатричната онкология, където плешиви болни от рак хлапета спят под весели стенописи с дъги и балони. Търся го, макар да знам, че няма да го намеря. Но въпреки това не спирам да го търся.

Представям си главата му, гъстите му руси къдрици. Обичам да заравям нос в тези къдрици, правя го още откакто той беше бебе. И все очаквам да дойде мигът, когато той ще ме отблъсне с думите: „Излагаш ме“, както казва на татко, когато той крещи твърде силно на бейзболните мачове. Засега имам непрекъснат достъп до главата му. Засега. Но засега вече свърши. Край. Представям си как за последен път заравям нос в косата му и дори не мога да си го представя, без да се видя как плача и как русите му масури се изправят от сълзите ми.

Теди никога няма да излезе от детския отбор по бейзбол. Никога няма да му пораснат мустаци. Няма да участва в юмручен бой в училище, няма да застреля сърна, да целуне момиче, да прави секс, да се влюби, да се ожени или да стане баща на свое къдраво дете. Аз съм с десет години по-голяма от него, но вече съм живяла много повече. Не е честно. Ако трябваше да остане някой, ако някой трябваше да получи шанса да поживее повече, трябваше да е той.

Неистово обикалям из болницата като животно в клетка. „Теди? — викам го. — Къде си? Върни се при мен!“

Но той няма да се върне. Знам, че е безполезно. Отказвам се и се повличам обратно към своето интензивно. Иска ми се да счупя двойната врата. Искам да натроша бюрото на сестрата. Искам да унищожа всичко. Искам да си отида. Не искам да бъда тук. Не искам да бъда в тази болница. Не искам да съм в това междинно състояние, в което виждам какво се случва и знам какво изпитвам, без всъщност да го изпитвам. Не мога да крещя, докато ме заболи гърлото, нито да троша прозорците, докато ръката ми се окървави, нито да скубя косата си на кичури, докато скалпът ме заболи повече от сърцето.

Гледам се, гледам „живата“ Миа, която лежи в болничното легло. И ме обзема ярост. Ако можех да шамаросам безжизненото си лице, щях да го сторя.

Вместо това обаче сядам на един стол, затварям очи и си пожелавам всичко това да изчезне. Само че не успявам. Не успявам да се концентрирам, понеже внезапно шумът става твърде силен. Мониторите ми пиукат и бръмчат и две медицински сестри се втурват към мен.

— Кръвното и пулсът й падат — изкрещява едната.

— Има тахикардия — виква другата. — Какво се случи?

— Спешен случай, спешен случай в травматологията! — съобщава силно главната сестра.

След малко към медицинските сестри се присъединява лекар с помътен поглед, който сънливо търка очите си с огромни кръгове под тях. Той дръпва рязко завивките и вдига нощницата ми. Гола съм от кръста надолу, но тук никой не обръща внимание на такива неща. Лекарят полага длан на корема ми, който е твърд и подут. Очите му се разширяват, после се стесняват до цепчици.

— Коремът е твърд — гневно установява той. — Трябва да направим ултразвук.

Сестра Рамирес хуква към задната стаичка и избутва навън апарат, който прилича на преносим компютър с някаква дълга бяла приставка. Изцърква някакво желе на корема ми и лекарят прокарва приставката по него.

— По дяволите! Пълен е с течност — казва. — Оперирана ли е днес следобед?

— Спленектомия — отговаря Рамирес.

— Може да са пропуснали да каутеризират някой кръвоносен съд — казва лекарят. — Или да има бавно изтичане от перфорирано черво. Катастрофа, нали?

— Докарана е с медицински хеликоптер днес сутринта.

Лекарят прелиства картона ми.

— Доктор Соренсен е хирургът и още е на повикване. Свържете се с него, карайте я в операционната. Трябва да отворим и да видим какво изтича и защо, преди пациентката да се влоши още повече. Боже, жлъчни контузии, колабирал бял дроб! Това хлапе е същинска развалина.

Сестра Рамирес стрелва лекаря със злобен поглед, все едно ме е оскърбил.

— Госпожице Рамирес — обажда се ядосано начумерената сестра от бюрото в средата. — Имате си свои пациенти. Да интубираме това момиче и да го качваме в операционната. Така ще й бъдете по-полезна, отколкото ако се разтакавате.

Сестрите действат бързо, отделят ме от мониторите и катетрите и пъхват нова тръба в гърлото ми. Втурват се двама санитари с носилка и ме преместват на нея. Все още съм гола от кръста надолу, докато ме изнасят навън, но точно преди да стигна до задната врата, сестра Рамирес се провиква: „Чакайте!“ и внимателно загръща краката ми с болничната нощница. Потупва челото ми три пъти с пръсти, сякаш изпраща послание на някакъв своеобразен морзов код. И после изчезвам в лабиринта от коридори към операционната за нова порция рязане, но този път не вървя подире си. Този път оставам в интензивното.

Вече започвам да схващам. Тоест, не разбирам изцяло. Не че по някакъв начин съм накарала кръвоносен съд да се спука и да започне да тече в корема ми — не съм искала още една операция. Но Теди го няма. Мама и татко също ги няма. Тази сутрин излязох на разходка с колата заедно със семейството си. А сега съм тук, самичка, както никога досега. Аз съм на седемнайсет години. Не е редно да се случва така. Не би трябвало животът ми да се стича по този начин.

В тихия ъгъл на интензивното отделение започвам наистина да се замислям за неприятните неща, които съм се опитвала да избягвам досега. Какво ще бъде да остана? Как ще се чувствам като сирак? Наистина ли повече никога няма да вдъхна аромата на татковата лула? Никога ли няма да застана отново до мама и двете тихичко да си говорим, докато мием съдовете? Никога ли няма да прочета на Теди още една глава за Хари Потър? Да остана тук без тях?

Вече не съм сигурна, че мястото ми е на този свят. Не съм сигурна, че искам да се събудя.

През живота си съм ходила само на едно погребение, и то на човек, когото познавах слабо.

Можех да отида на погребението на леля Гло, която почина от остър панкреатит. Само че тя съвсем ясно беше заявила своята последна воля в завещанието си. Никакви традиционни служби, никакво погребение на семейния парцел. Искаше да бъде кремирана и прахът й да бъде разпръснат със свещен индиански ритуал някъде в планината Сиера Невада. Баба беше доста ядосана от този факт и от леля Гло като цяло, която според нея винаги се опитвала да привлече внимание към това колко е различна, дори и след смъртта си. В крайна сметка баба бойкотира разпръсваното на праха, а след като тя не отиде, нямаше причина и ние, останалите, да го правим.

Питър Хелман, моят приятел тромбонист от музикалния лагер, почина преди две години, но аз разбрах едва когато отново отидох на лагер и него го нямаше. Малцина от нас знаеха, че той има лимфома. Това му е странното на музикалния лагер — през лятото се сближаваш с хората, но по силата на неписано правило не поддържате връзка през останалата част на годината. Бяхме приятели за лятото. Така или иначе, в лагера ни имаше концерт в памет на Питър, но това не беше погребение.

Кери Гифорд беше музикант в града, част от обкръжението на мама и на татко. За разлика от татко и от Хенри, които с напредването на възрастта създаваха семейства и се превърнаха по-скоро в ценители, отколкото в изпълнители на музика, Кери остана неженен и верен на първата си любов: да изпълнява музика. Свиреше в три групи и работеше като озвучител в един местен клуб — идеална схема, понеже поне една от бандите му имаше участие там всяка седмица, така че той просто се качваше на сцената и поверяваше контрола над апаратурата на някой друг, макар че понякога се налагаше да скача долу до пулта и лично да настройва мониторите. Познавах Кери от малка и ходех на концерти с татко и с мама, а после го опознах допълнително по нов начин, когато с Адам станахме гаджета и отново тръгнах по концерти.

Една вечер бил на работа — озвучавал концерта на една портландска група, наречена „Клод“ — и просто рухнал върху пулта. Умрял, преди да пристигне линейката. Мозъчна аневризма, представете си.

Смъртта на Кери предизвика голяма бъркотия в града ни. Той беше постоянно присъствие тук — открит човек със завладяващо поведение и с буйна коса, сплетена на плитки. Пък и беше млад, само на трийсет и две години. Всичките му познати смятаха да отидат на погребението, което щеше да се проведе в родното му градче — някъде в планината на два часа път. Мама и татко щяха да ходят, Адам също. Така че, макар да се чувствах малко като натрапник, който цъфва неканен в деня на нечия смърт, реших и аз да отида с тях. Теди остана при баба и дядо.

Стигнахме до родния град на Кери с цял керван от автомобили, натъпкани в една кола с Хенри и с Уилоу, която беше толкова бременна, че коланът не можеше да обхване издутия й корем. Всички се изреждаха да разказват забавни истории за Кери. За Кери с левите убеждения, който решил да протестира срещу войната в Ирак, като накара няколко типа да се издокарат с женски дрехи и да се явят пред местната наборна комисия. За Кери, заклетия атеист, който мразеше комерсиализирането на Коледа, поради което всяка година организираше в клуба антиколедни тържества, на които различни групи се състезаваха коя ще изсвири най-изопачената версия на коледна песен. След това Кери приканваше всички да натрупат смахнатите си коледни подаръци на огромна купчина насред клуба. И противно на разпространеното мнение, той не изгаряше подаръците на огромен огън, а ги даряваше в „Сейнт Винсънт де Пол“.

Докато всички разказваха за Кери, настроението в колата беше оживено и весело, все едно отивахме на цирк, не на погребение. Обаче това ни се струваше подходящо, струваше ни се вярно на нрава на Кери, който винаги преливаше от неудържима енергия.

На погребението обаче стана обратното. Беше адски потискащо — и не само защото беше погребение на човек, починал трагично млад и без друга причина, освен злополучните си артерии. Погребението беше в огромна църква — странно решение предвид явния атеизъм на Кери, — но и тази част беше разбираема. Къде другаде да се проведе едно погребение? Проблемът беше самата служба. Очевидно свещеникът изобщо не познаваше Кери, защото, когато говореше за него, се изразяваше само най-общо: какво добро сърце имал Кери и как, макар да било тъжно, че е умрял, той бил получил „небесната награда“.

Освен това вместо музикантите от групите му или хората от града, в който беше живял Кери през последните петнайсет години, да кажат няколко хубави думи за него, някакъв негов чичо от Боиси стана и разказа как го научил да кара колело, когато бил шестгодишен, като че ли това е някакъв решаващ момент от живота на Кери. И накрая въпросният чичо ни увери, че Кери вече е при Исус. Забелязах, че мама цялата почервенява, когато чичото изтърси това, и се притесних да не би да се обади. Ние ходехме на църква понякога, така че мама не беше противник на религията, обаче Кери категорично беше и понеже мама се отнасяше адски закрилнически към хората, които обича, приемаше обидите към тях лично. По тази причина приятелите й понякога я наричаха Мама Мецана. В края на службата, завършила с вълнуваща версия на „Вятър в крилете“ на Бет Мидлър, от ушите на мама буквално излизаше пушек.

— Добре, че Кери е мъртъв, понеже направо щеше да откачи от това погребение — отбеляза Хенри. След църквата бяхме решили да пропуснем организирания обяд и се отбихме в едно ресторантче.

— „Вятър в крилете“? — възкликна Адам, хвана ръката ми разсеяно и опита да стопли неизменно студените ми пръсти с дъха си. — Че какво й е на „Небесна благодат“? По традиция…

— Не ти ли се повръща от нея? — вметна Хенри. — По-добре щеше да е „Три малки птички“ на Боб Марли. Тази песен щеше да е подходяща за Кери. Нещо в памет на истинската му същност.

— Погребението не беше в памет на живота на Кери — изръмжа мама и гневно дръпна шала си. — Беше като укор за живота му. Все едно отново го убиха.

Татко успокоително покри с длан свития юмрук на мама.

— Хайде стига. Беше само една песен.

— Не беше само една песен — рязко отвърна мама и дръпна ръката си. — Важно е какво се криеше зад нея. Целият този цирк! Ти поне би трябвало да разбираш.

Татко сви рамене и се усмихна тъжно.

— Може би, но не мога да се сърдя на семейството му. Предполагам, че погребението е било начин да си върнат сина.

— Моля те — поклати глава мама. — Ако си искат сина, защо не проявят уважение към живота, който е избрал да живее? Защо нито веднъж не му дойдоха на гости? Защо не подкрепяха музиката му?

— Не знаем какво е било мнението им за всичко това — отговори татко. — Нека да не ги съдим прибързано. Сигурно е страшно мъчително да погребеш детето си.

— Не мога да повярвам, че ги оправдаваш — възкликна мама.

— Не е така. Просто ми се струва, че отдаваш твърде голямо значение на избора на музиката.

— На мен пък ми се струва, че бъркаш съчувствието с мекушавост!

Татко трепна почти незабележимо, но достатъчно, за да накара Адам да стисне ръката ми, а Хенри и Уилоу да се спогледат. Хенри се намеси в защита на татко, струва ми се.

— Твоите родители са различни — каза той на татко. — Те са старомодни, но винаги са били на твоя страна, каквото и да правиш, дори в най-щурите ти дни, а ти винаги си бил добър син и добър баща. Винаги си се прибирал за неделния обяд.

Мама се изсмя шумно, като че ли думите на Хенри доказваха правотата й. Всички се извърнахме към нея и слисаните ни изражения прекъснаха смеха й.

— Май съм се разчувствала прекалено — каза тя. Татко явно схвана, че в момента не може да очаква друго извинение. Покри дланта й със своята и този път мама не се дръпна.

Татко се поколеба, преди да се обади:

— Мисля, че погребенията много приличат на самата смърт. Човек има желания, прави планове, но в крайна сметка нищо не е в негова власт.

— Не е вярно — възрази Хенри, — не и ако съобщиш желанията си на когото трябва. — Обърна се към Уилоу и заговори на издутината на корема й. — Добре ме чуйте, семейство. Забранявам на моето погребение хората да са облечени в черно. А що се отнася до музиката, искам поп от старата школа, например „Мистър Ти Експириънс“. Ясно? — погледна той Уилоу.

— „Мистър Ти Експириънс“. Ще се погрижа.

— Благодаря. А ти какво искаш, скъпа?

— Пусни „П.П. Ти разтърси света ми“ на „Ийлс“. И искам зелено погребение, нали се сещаш — под някое дърво. Насред природата. И без цветя. Докато съм жива, ми подарявай колкото искаш божури, но умра ли, по-добре направи от мое име дарение на „Лекари без граници“.

— Предвидила си всички подробности — отбеляза Адам. — Понеже си медицинска сестра ли?

Уилоу вдигна рамене.

— Според Ким това е проява на задълбоченост — казах. — Тя смята, че светът се дели на хора, които си представят собствените си погребения, и хора, които не го правят, а умните и артистични личности, естествено, попадали в първата категория.

— Ти в коя си? — попита ме Адам.

— Аз искам „Реквием“ на Моцарт — отговорих и се обърнах към мама и татко. — Не се тревожете, не мисля да се самоубивам.

— Моля те — отвърна мама и настроението й се подобри, докато разбъркваше кафето си. — Като малка си фантазирах най-подробно за погребението си. Как безотговорният ми баща и всички приятели, които са ме разочаровали, ще реват над ковчега ми, който, естествено, ще е червен, и ще звучи Джеймс Тейлър.

— Нека позная — намеси се Уилоу, — „Огън и дъжд“?

Мама кимна, двете с Уилоу се засмяха и скоро всички на масата се кискахме като луди и по лицата ни се стичаха сълзи. А после се разплакахме, дори аз, макар да не познавах Кери добре. Плачехме и се смеехме, смеехме се и плачехме.

— А сега какво? — попита Адам мама, когато се успокоихме. — Още ли имаш слабост към господин Тейлър?

Мама се сепна и примигна силно — така прави, когато се замисли за нещо. После протегна ръка и погали татко по бузата в рядък изблик на публична проява на чувства.

— Според идеалния ми сценарий моят мекушав съпруг с огромно сърце и аз ще умрем бързо и едновременно, когато сме на деветдесет и две. Не съм сигурна как. Може би на сафари в Африка, понеже в бъдещето вече ще сме богати, така си фантазирам… Ще се разболеем от някаква екзотична болест, една вечер ще заспим съвсем здрави и повече няма да се събудим. И никакъв Джеймс Тейлър. На погребението ни ще свири Миа. Ако успеем да я откраднем за малко от Нюйоркската филхармония, разбира се.

Татко грешеше. Наистина, за погребението си може и да нямаш избор, но понякога избираш дали да умреш. Не мога да се отърся от мисълта, че част от желанието на мама се сбъдна. Тя си отиде заедно с татко, но аз няма да свиря на погребението й. Възможно е нейното погребение да бъде и мое и в тази мисъл има нещо утешително. Да си отидеш заедно със семейството си. Да умрете като семейство. Никой да не остане. Струва ми се обаче, че мама няма да е доволна. Всъщност Мама Мецана щеше да е бясна заради начина, по който се развиват събитията днес.