Да остана ли

9,23 ч.

Мъртва ли съм?

Наистина се налага да се запитам.

Мъртва ли съм?

Отначало ми се струваше очевидно. Че само временно стоя тук и наблюдавам, просто прелюдия преди ярката светлина и животът, превъртял се като на филмова лента, да ме отнесат там, където трябва да отида след това.

Само че парамедиците вече са тук заедно с полицаите и пожарникарите. Някой е покрил тялото на татко. А един пожарникар пъха тялото на мама в найлонов чувал. Чувам го как разговаря за нея с друг пожарникар, на вид не повече от осемнайсетгодишен. По-възрастният обяснява на новака, че вероятно мама е понесла първия удар и е умряла на място, което обяснява липсата на кръв. „Незабавен сърдечен удар — казва мъжът. — Когато сърцето ти не изпомпва кръвта, тя просто се просмуква.“

Не искам да си го представям — как мама се просмуква. Затова се замислям колко подобаващо тъкмо тя е поела удара, предпазила ни е от него. Не го е избрала, просто си е такава.

А аз, мъртва ли съм? Аз, дето лежа край пътя и кракът ми виси в канавката, съм заобиколена от екип мъже и жени, които като обезумели ми правят някакви промивки и пъхат във вените ми един господ знае какво. Полугола съм, понеже парамедиците са разкъсали ризата ми. Едната ми гърда се вижда. Смутено отмествам поглед.

Полицаите са оградили периметъра със сигнално осветление и отпращат колите и в двете посоки — пътят е затворен. Учтиво предлагат на хората други възможни маршрути, обиколни пътища, по които да стигнат закъдето са тръгнали.

Хората в колите сигурно трябва да отидат някъде, обаче много от тях не обръщат. Излизат от автомобилите и остават прегърнати на студа. Оглеждат местопроизшествието. После отместват поглед, някои плачат, а една жена дори повръща в папратта отстрани на пътя. Не ни познават и не знаят какво ни се е случило, но се молят за нас. Усещам, че се молят.

А това също ми подсказва, че съм мъртва. Това и фактът, че тялото ми явно е напълно безчувствено, въпреки че съдейки по вида си, по вида на крака си, оголен чак до костта от асфалтовия ексфолиант със скорост деветдесет километра в час, би трябвало да умирам от болка. Не плача, макар да знам, че със семейството ми току-що се е случило нещо немислимо. Ние сме като Хъмпти-Дъмпти и нито царските хора, нито царските коне не могат отново да ни съберат2.

Размишлявам над тези неща, когато лекарката с луничките и рижата коса, която се грижи за мен, ми дава отговор:

— Комата й е от осма степен по скалата на Глазгоу! Веднага да я опаковаме! — нарежда.

Тя и медикът с хлътнали бузи пъхват тръба в гърлото ми, свързват я с гумен балон с някакво стъклено разширение и започват да помпат.

— За колко време може да пристигне хеликоптер?

— Десет минути — отговаря лекарят. — Още двайсет обратно до града.

— Ще летиш, ако трябва, но ще я откараме за петнайсет!

Долавям какво си мисли този тип — че с нищо няма да ми помогне, ако катастрофират — и съм съгласна с него. Той обаче не казва нищо. Само стиска зъби. Натоварват ме в линейката, червенокоската се качва отзад при мен. С една ръка помпи гумения балон, а с другата намества системата и мониторите. После отмята кичур коса отчелото ми.

— Дръж се! — казва ми.

Първия си рецитал изнасям на десет години. Свиря на виолончело вече две години. Отначало само в училище като част от обучението по музика. По щастлива случайност имаха виолончело — инструментът е скъп и крехък. Някакъв възрастен преподавател по литература в университета починал и завещал своя инструмент „Хамбург“ на нашето училище. През повечето време челото си седеше в ъгъла. Повечето деца искаха да се научат да свирят на китара или на саксофон.

Когато съобщих на мама и татко, че искам да стана виолончелистка, и двамата избухнаха в смях. После ми се извиниха и обясниха, че ги досмешало само като си представили мен, запетайката, стиснала между кльощавите си крака обемистия инструмент. Но щом се убедиха, че намеренията ми са сериозни, преглътнаха кикота и си лепнаха насърчителни изражения.

Въпреки това още ме болеше от реакцията им — така и не им казах, пък и едва ли щяха да разберат, дори да им бях казала. Понякога татко се шегуваше, че в болницата, където съм родена, сигурно са разменили бебетата, понеже не приличах на никого от семейството си. Всички са светлооки и руси, а аз все едно съм техен негатив — кестенява коса и тъмни очи. Когато пораснах обаче, болничната шега на татко доби по-различен смисъл, отколкото влагаше той. Понякога наистина имах усещането, че съм от друг вид. Никак не приличах на общителния си и ироничен баща и на мъжкото момиче, което беше мама. И като капак, вместо да се науча да свиря на електрическа китара, взех, та избрах виолончелото.

В моето семейство обаче да свириш музика все пак беше по-важно от това точно каква музика свириш, ето защо, когато няколко месеца по-късно стана ясно, че обичта ми към челото не е временно увлечение, родителите ми наеха инструмент, за да се упражнявам у дома. Неуверените гами и терци се превърнаха в първи опити да свиря детски песнички, а те пък преминаха в основни етюди, докато неусетно вече свирех сюитите на Бах. В прогимназията нямах добра музикална програма, затова мама ми намери частен учител — колежанин, който идваше веднъж седмично. През годините се изредиха да ми преподават няколко студенти, а после, когато уменията ми вече превъзхождаха техните, учителите ми колежани започнаха да свирят с мен.

Така продължи до девети клас, когато татко, който познаваше професор Кристи от времето, когато работел в музикалния магазин, я попита дали не би искала да ми дава частни уроци. Тя се съгласи да ме чуе как свиря, без да има големи очаквания, а както ми обясни по-късно, просто като услуга на татко. Двамата с татко ме слушаха от долния етаж, докато горе в стаята си разучавах соната на Вивалди. Когато слязох за вечеря, тя предложи да поеме обучението ми.

Първият си рецитал обаче изнесох години, преди да се запозная с нея. Беше в една зала в града, където обикновено представяха местни групи, затова акустиката беше ужасна за класически изпълнения без усилвател. Изпълнявах солото за виолончело от Чайковски „Танц на Бонбонената фея“.

Докато стоях зад кулисите и слушах другите деца да скрибуцат на цигулките си и да дрънкат на пиано, се уплаших и едва не се отказах. Избягах през вратата за сцената, сгуших се на площадката и задишах учестено, закрила устата си с ръце. Моят студент преподавател изпаднал в лека паника и изпратил потеря да ме търси.

Татко ме откри. Тъкмо беше започнал преобразяването си от хипи в консервативен зрял мъж и беше облечен с ретро костюм, кожен колан с капси и черни боти.

— Добре ли си, Миа моя? — попита той и седна до мен на стълбите.

Поклатих глава, понеже бях твърде засрамена да продумам.

— Какво има?

— Не мога да го направя — проплаках.

Татко изви едната си рунтава вежда и ме изгледа със сиво-сините си очи. Почувствах се като представител на загадъчен чужд вид, който той изследва и се мъчи да проумее. Татко свиреше в групи, откакто се помнеше. Явно никога не беше изпадал в такова слабосилие като сценичната треска.

— Жалко — отбеляза той, — понеже ти бях приготвил адски готин подарък за рецитала. Не просто цветя.

— Дай го на друг. Аз не мога да изляза на сцената. Не съм като теб, като мама и дори като Теди.

По онова време Теди беше само на шест месеца, но вече беше ясно, че притежава повече индивидуалност и замах от мен. И, разбира се, беше рус и със сини очи. Дори да не беше, той се роди в родилен дом, не в болница, така че нямаше опасност от случайна размяна на бебета.

— Вярно е — отсъди татко. — Теди изнесе първия си концерт за арфа, без да му мигне окото. Същинско дете чудо!

Засмях се през сълзи. Татко нежно обгърна раменете ми с ръка.

— Знаеш ли, че целият се тресях от нерви преди концерт?

Погледнах татко, който винаги изглеждаше напълно сигурен във всичко на света.

— Само си говориш…

— Не, вярно е — поклати глава той. — Беше ужасно. А аз бях барабанистът, онзи най-отзад, на когото никой не обръща внимание.

— И какво правеше? — попитах.

— Отрязваше се — обади се мама, която току-що бе надникнала от вратата към сцената. Носеше черна минипола от изкуствена кожа, червен потник и Теди, който блажено точеше лиги от кенгуруто си. — Издумкваше по две еднолитрови бутилки с бира преди концерт. Не ти го препоръчвам.

— Майка ти сигурно има право — отбеляза татко. — Социалните не гледат с добро око на десетгодишни пияндета. Освен това, когато си изпусках палките и повръщах на сцената, беше готино и пънкарско, обаче, ако ти си изпуснеш лъка и вониш на кръчма, ще стане доста неловко. Вие, класиците, сте големи сноби в това отношение.

Разсмях се. Още бях уплашена, но някак се утешавах от мисълта, че сценичната треска е особеност, която съм наследила от баща си. В крайна сметка май не бях намерениче.

— Ами ако объркам всичко? Ако се представя ужасно?

— Ще споделя с теб една тайна, Миа. На сцената ще има най-различни ужасии, така че ти с нищо няма да изпъкнеш — заяви мама, а Теди изврещя в знак на съгласие.

— Не, сериозно, как превъзмогваше страха?

Татко все още се усмихваше, но си личеше, че вече е сериозен, понеже заговори по-бавно:

— Не можеш, просто свириш въпреки страха. Излизаш иго правиш.

И аз излязох. Не блеснах. Не се покрих със слава, нито пък хората станаха на крака да ми ръкопляскат, обаче и не се огелпих съвсем. Освен това след концерта си получих подаръка. Бяха го оставили на предната седалка на колата — изглеждаше като човек точно както и челото, което ме привлече две години по-рано. Не беше под наем. Беше си мое.