Да остана ли

21,06 ч.

— Разполагам точно с двайсет минути, преди мениджърът ни адски да се вкисне — отеква дрезгавият глас на Брук Вега във вече притихналото фоайе на болницата. Значи това е идеята на Адам: Брук Вега, богинята на инди музиката и вокалистката на „Бикини“. Издокарана с типичните си лъскави дрехи — тази вечер те са къса разкроена пола, мрежести чорапи, високи черни кожени ботуши, красиво оръфана фланелка на групата „Шутинг Стар“, върху която е навлякла ретро кожена наметка, и големи кръгли тъмни очила — тя изпъква във фоайето на болницата като щраус в кокошарник. Заобиколена е от хора: Лиз и Сара, Майки и Фици, съответно ритъм китарист и басист на групата, както и неколцина групари от Портланд, които почти не познавам. Със светлопурпурната си коса Брук е като слънце, около което се въртят боготворящите го планети. А Адам е като луна — дръпнал се е настрани и поглажда брадичката си. Ким изглежда шокирана отдън душа, все едно в сградата са влезли марсианци. Може пък да е, понеже Ким обожава Брук Вега. Всъщност Адам също я обожава. Освен мен това бе едно от малкото общи неща помежду им.

— Ще те изведа оттук след петнайсет минути — обещава Адам и навлиза в границите на нейната галактика.

Брук пристъпва към него и изгуква:

— Адам, скъпи, държиш ли се?

Обгръща тялото му в прегръдка, сякаш са стари приятели, но аз знам, че днес се виждат за пръв път — предния ден Адам призна, че се притеснява от срещата. Сега обаче звездата се държи, все едно му е първа приятелка. Явно така въздейства сцената на хората. Докато тя прегръща Адам, забелязвам как всички момичета и момчета във фоайето ги наблюдават жадно и вероятно си мечтаят собственото им гадже да е горе в тежко състояние, та и тях Брук да ги гушне утешително.

Не мога да не се запитам, ако бях там, ако гледах това като предишната Миа, щях ли също да завиждам? Но пък ако бях предишната Миа, Брук Вега нямаше да цъфне във фоайето на болницата като участник в мащабния замисъл на Адам да ме види.

— Добре, деца. Време е да действаме. Адам, какъв е планът? — пита Брук.

— Ти си планът. Единственото, което ми хрумна, е да се качиш горе и да вдигнеш врява.

Брук облизва надутите си като ужилени устни.

— Това ми е любимото. Какво да направя според теб? Да надам дивашки рев? Да се съблека? Да разбия някоя китара? Чакай малко! Мамка му, не си нося китарата.

— Можеш да изпееш нещо — предлага някой.

— Какво ще кажете за старата песен на „Смитс“ „Момиче в кома“? — обажда се друг.

Адам пребледнява от това рязко връщане в действителността, а Брук извива вежди в строг укор. Всички стават сериозни.

Ким се прокашля.

— С нищо няма да ни бъде от полза, ако Брук отвлече вниманието във фоайето. Трябва да се качим горе в интензивното и после някой да извика, че Брук Вега е тук. Това може би ще свърши работа. Ако ли не, може да попееш. Искаме само да подмамиш навън няколко любопитни медицински сестри и онази начумерена главна сестра. Когато излезе и ни види всичките в коридора, ще е твърде заета да се справя с нас и Адам ще може да се шмугне вътре.

Брук измерва Ким с преценяващ, изпитателен поглед. Ким с измачканите черни панталони и грозния пуловер. После Брук се усмихва и хваща под ръка най-добрата ми приятелка.

— Вече имаме план. Да палим моторетката, деца.

Поизостанах, наблюдавайки процесията от групари да пердаши по коридора. Шумотевицата, която вдигаха, тежките им боти и високите гласове, жужащи още по-силно поради усещането за спешност, отеква в притихналата вътрешност на болницата и вдъхва живец на това място. Помня, че веднъж гледах едно предаване за старческите домове, където водели кучета или котки, за да разведрят малко възрастните и умиращи пациенти. Може би всички болници трябва да въведат групи от вдигащи шумотевица рокаджии, които да вкарват силен импулс в сърцата на отмалелите пациенти.

Спират пред асансьора и чакат цяла вечност да дойде достатъчно празна кабина, за да се качи цялата група. Решавам, че искам да съм до тялото си, когато Адам се добере до интензивното отделение. Дали ще усетя докосването му? Докато те чакат пред асансьора, аз хуквам нагоре по стълбите.

Повече от два часа ме е нямало в интензивното и много неща са се променили. На едно от празните легла е настанен нов пациент, мъж на средна възраст, чието лице изглежда като сюрреалистична картина: половината е наглед нормално, дори красиво, а другата половина е кървава пихтия с шевове и марли, сякаш преди броени секунди се е взривил. Сигурно е огнестрелна рана. По тези места се случват много ловни инциденти. Изчезнал е друг пациент — онзи, който целият беше в бинтове и марли и не личеше мъж ли е, жена ли е. На негово място е настанена жена, чиято шия е обездвижена с една от онези яки.

А мен са ме изключили от респиратора. Помня, че социалната работничка каза на баба, дядо и леля Даян, че това е положителен признак. Спирам да проверя дали се чувствам различно, но не усещам нищо, поне физически. Така е още откакто бях в колата сутринта и слушах Бетовеновата Соната за виолончело №3. Сега, когато вече дишам сама, стената с моята апаратура пиука значително по-малко, затова сестрите по-рядко се отбиват при мен. Сестра Рамирес, онази с ноктите, ме проверява от време на време, но всъщност е заета с новопристигналия с половината лице.

— Мили боже! Това Брук Вега ли е? — чувам някой да пита с абсолютно престорен драматизъм пред автоматичните врати на интензивното. Никога досега не съм чувала някой от приятелите на Адам да говори толкова възпитано. Явно това е хигиеничната им болнична версия на „мамичката му мръсна“.

— Да не би да говориш за Брук Вега от „Бикини“? Онази, дето беше на корицата на списание „Спин“ миналия месец? Тук, в болницата? — Това вече е Ким. Звучи като шестгодишно хлапе, което рецитира репликите си от училищна пиеса за здравословното хранене: „Всеки ден трябва да се ядат плодове и зеленчуци, нали?“

— Да, точно така — отговаря дрезгавият глас на Брук. — Тук съм да поднеса порция рокендрол на всички хора в Портланд.

Две от по-младите сестри, които сигурно слушат рок радио или гледат Ем Ти Ви и са чували за „Бикини“, вдигат поглед с развълнувано и любопитно изражение. Чувам ги да си шепнат, нетърпеливи да узнаят дали наистина е Брук, или просто доволни от неочакваната промяна в рутината.

— Да, точно така. Затова реших да изпея една песен. Едно от любимите ми. Казва се „Заличителят“ — казва Брук. — Някой иска ли да ми държи ритъм?

— Трябва ми нещо, с което да почуквам — отговаря Лиз. — Ще се намери ли писалка или нещо подобно?

Любопитството на сестрите и санитарите от интензивното вече е силно изострено и те се запътват към вратата. Наблюдавам как цялата сцена се разиграва като на киноекран. Стоя до леглото си, приковала поглед в двойната врата в очакване тя да се отвори. Цялата тръпна от напрегнато очакване. Мисля си за Адам, за успокоителното му докосване, за това, че направо се разтапям, когато той разсеяно гали ямката на шията ми или се опитва да стопли с дъха си студените ми длани.

— Какво става тук? — пита по-възрастната медицинска сестра. И изведнъж всички сестри от етажа вперват поглед в нея, не в Брук. Никой не понечва да й обясни, че навън стои прочута поп звезда. Мигът отлита. Усещам как напрежението ми се превръща в разочарование. Вратата няма да се отвори.

Чувам как навън Брук започва да напява думите от „Заличителят“. Пее хубаво — дори без съпровод, дори през двойната автоматична врата.

— Веднага повикайте охраната! — изръмжава сестрата.

— Давай, Адам — провиква се Лиз. — Сега или никога. Пълен напред.

— Върви! — крясва и Ким, внезапно превърнала се в пълководец. — Ние ще те прикриваме.

Вратата се отваря. И вътре се изсипват пет-шест пънкари, Адам, Лиз, Фици, някакви непознати и накрая Ким. Навън Брук продължава да пее, като че ли е дошла в Портланд, за да изнесе точно този концерт.

Адам и Ким се втурват в интензивното с решително и дори щастливо изражение. Смаяна съм от издръжливостта им, от тайните им запаси от сила. Иде ми да заподскачам и да им ръкопляскам, както правех на детските бейзболни срещи на Теди, когато обикаля трета база и тръгва за хоумрън. Трудно ми е да го повярвам, но докато гледам Ким и Адам в действие, се чувствам почти щастлива.

— Къде е тя? — провиква се Адам. — Миа?

— В ъгъла, до килера с материалите! — провиква се някой в отговор. Нужна ми е минутка, за да си дам сметка, че това е сестра Рамирес.

— Охрана! Хванете го! Хванете го! — крясва начумерената сестра. Забелязала е Адам сред всички останали нарушители и лицето й е порозовяло от гняв. Двама служители от болничната охрана и двама санитари се втурват вътре.

— Пич, това Брук Вега ли е? — пита единият, докато сграбчва Фици и го мята към изхода.

— Май да — отговаря другият, хваща Сара и я повежда навън.

Ким ме забелязва.

— Адам, ето там е! — виква тя, обръща се да ме погледне и писъкът утихва в гърлото й. — Тук е — повтаря Ким, но този път простенва.

Адам я чува и започва да си проправя път към мен, преодолявайки сестрите. А когато застава пред долната част на леглото ми, протяга ръка да ме докосне. Ей сега ще усетя допира му. Неочаквано се сещам за първата ни целувка на концерта на Йо-Йо Ма, когато преди самата целувка не си давах сметка, че толкова силно копнея да усетя устните му върху своите. Не съм съзнавала колко силно жадувам за ласката на Адам досега, когато почти я усещам с тялото си.

Почти. Но най-неочаквано Адам се отдръпва от мен. Двама служители от охраната го хващат за раменете и го дърпат рязко назад. Един от същите тези стиска Ким за лакътя и я повежда навън. Тя вече се е отпуснала и не се съпротивлява.

В коридора Брук продължава да пее. Щом вижда Адам, млъква.

— Съжалявам, скъпи — казва. — Трябва да бягам, че ще закъснея за концерта. Или ще ме арестуват. — После поема надолу по коридора, следвана от двама санитари, които й искат автограф.

— Обади се на полицията — провиква се възрастната сестра. — Да дойдат да го арестуват.

— Ще го заведем в стаята на охраната. Такива са разпоредбите — отговаря й единият от охраната.

— Ние не можем да арестуваме — добавя другият.

— Просто го разкарайте от отделението ми. — Прокашля се и се обръща. — Госпожице Рамирес, дано не сте подстрекавали тези хулигани.

— Не, разбира се. Аз бях в склада. Не съм присъствала на цялата бъркотия — отговаря тя. Така добре лъже, че лицето й нищо не издава.

Възрастната сестра плясва с ръце.

— Добре, шоуто свърши, връщайте се на работа!

Тръгвам след Адам и Ким — водят ги към асансьорите. Пъхвам се вътре заедно с тях. Ким изглежда замаяна, сякаш някой я е рестартирал и тя още не е съвсем включила. Устните на Адам са мрачно стиснати. Не мога да разбера дали ще се разплаче, или ей сега ще фрасне един юмрук на охраната. За негово добро се надявам да е първото. За свое се надявам да е второто.

Долу охраната помъква Адам и Ким към коридор с тъмни кабинети. Точно преди да влязат в една от малкото стаи, в които свети, чувам някой да крещи името на Адам.

— Адам. Спри! Ти ли си?

— Уилоу? — провиква се Адам.

— Уилоу? — промърморва Ким.

— Извинете, но къде ги водите? — крещи Уилоу на охранителите и се втурва към тях.

— Съжалявам, но заловихме тези двамата в опит да проникнат в интензивното отделение — обяснява единият.

Уилоу ги настига. Още е облечена с болничните си дрехи, което е странно, понеже обикновено при първа възможност смъква „ортопедичните одежди“, както ги нарича. Дългата й къдрава кестенява коса изглежда мазна и отпусната, все едно е забравила да я мие през последните седмици. А бузите й, обикновено румени като ябълки, сега са бледи.

— Извинете, аз съм медицинска сестра в Сидър Крийк. Бях на обучение тук, така че, ако искате, можем да отидем да изясним случая с Ричард Карудърс.

— Кой е той? — пита единият от охраната.

— Завеждащ връзки с обществеността — отговаря другият и се обръща към Уилоу. — Няма го. Сега не е работно време.

— Имам домашния му телефон — казва Уилоу и размахва мобилния си като оръжие. — Едва ли ще се зарадва, ако му се обадя сега и му кажа как болницата се отнася с човек, който се опитва да посети тежко ранената си приятелка. Знаете, че завеждащият цени състраданието не по-малко от ефикасната работа, а това определено не е уместно отношение към някой, който е загрижен за своя любим човек.

— Само си вършим работата, госпожо. Изпълняваме заповеди.

— Какво ще кажете да спестя неприятностите и на двама ви и да поема нещата оттук. Семейството на пациентката се е събрало на горния етаж и чакат тези двамата. Ето, ако имате някакви проблеми, кажете на господин Карудърс да се свърже с мен. — Бръква в чантата си, изважда една визитна картичка и им я подава. Единият охранител я разглежда, подава я на другия, който също я разглежда и вдига рамене.

— Може да си спестим бумащината — казва и пуска Адам, чието тяло се отпуска тежко като свалено от пръта плашило. — Извинявай, хлапе — тупва той Адам по рамото.

— Дано приятелката ти да се оправи — изломотва другият охранител. После двамата се запътват към светещите лампички на някакви автомати за продажба на дребни храни и напитки.

Ким, която е виждала Уилоу всичко на всичко два пъти, се хвърля в обятията й.

— Благодаря ти! — тихичко промърморва тя, притиснала се в шията й.

Уилоу също я прегръща и потупва по рамото, преди да я пусне. Потрива очите си и се засмива треперливо и несигурно.

— Ама вие двамата какво си въобразявате?

— Искам да видя Миа — казва Адам.

Уилоу се обръща към Адам и сякаш някой отваря клапана и изпуска целия й въздух. Спаружва се. Пресята се и погалва Адам по бузата.

— Разбира се — казва и изтрива очи с основата на дланта си.

— Добре ли си? — пита Ким.

— Хайде да ви заведа при Миа — подканя ги Уилоу, без да отговори на въпроса на Ким.

При тези думи Адам живва.

— Дали ще може? Старата сестра ми има зъб.

— Ако тази стара сестра е, която допускам, няма значение дали ти има зъб. Не зависи от нея. Да се обадим на бабата и дядото на Миа, после ще разберем кой отговаря за правилата и ще ви заведа при вашето момиче. Тя се нуждае от вас. Повече от когато и да било.

Адам се завърта и прегръща Уилоу толкова силно, че отлепя стъпалата й от земята.

Уилоу се прилича на помощ. Точно както спаси Хенри, най-добрия приятел и член на групата на татко, който на времето бил пропаднал пияница и плейбой. Двамата с Уилоу излизали от няколко седмици, когато тя му казала или да се вземе в ръце и да престане да пие, или да се разделят. Татко разказваше, че много момичета са поставяли на Хенри ултиматуми и са се опитвали да го принудят да започне по-спокоен живот, но повечето от тях са оставали разплакани на тротоара. Обаче, когато Уилоу си прибрала четката за зъби и казала на Хенри да порасне, ревнал Хенри. После избърсал сълзите си, пораснал, изтрезнял и станал моногамен. И ето ги осем години по-късно вече с бебе. Уилоу е направо страховита. Уилоу стана най-добрата приятелка на мама, след като се събра с Хенри — още една твърда като камък и нежна като котенце феминистична кучка. Може би затова тя е един от любимите хора на тате, въпреки че мрази „Рамоунс“ и бейзболът я отегчава, докато за татко „Рамоунс“ са смисълът на живота му, а бейзболът — едва ли не религия.

Ето че Уилоу вече е тук. Уилоу медицинската сестра. Уилоу, която не приема отказ. Тя ще доведе Адам да ме види. Ще се погрижи за всичко. Иде ми да извикам: „Ура! Уилоу е тук!“

Толкова възторжено посрещам пристигането на Уилоу, че не си давам веднага сметка за значението на присъствието й, но когато и това става, сякаш ме връхлита токов удар.

Уилоу е тук. А ако тя е тук, ако е в моята болница, значи няма никаква причина да е в нейната си болница. Достатъчно добре я познавам и знам, че никога не би го оставила там сам. Щеше да остане при него, въпреки че аз съм тук. Костите му са изпочупени и са го откарали при нея да го оправи. Той е нейният пациент. Нейният приоритет.

Замислям се защо баба и дядо да са в Портланд при мен. И че в крайна сметка всички в чакалнята говорят за мен и избягват да споменават мама, татко или Теди. Замислям се за лицето на Уилоу, от което сякаш някой е заличил всякаква радост. И за думите й към Адам — че сега се нуждая от него. Повече от всякога.

Така разбирам. Теди. И него го няма.

Родилните болки на мама започнаха три дни преди Коледа, но тя настоя да излезем заедно на коледен пазар.

— Не трябва ли да легнеш или да отидеш в родилния дом? — попитах я.

Лицето на мама се свъси от нов пристъп на болка.

— Не. Контракциите не са толкова силни и още са през двайсет минути. В началото на родилните болки при твоето раждане почистих цялата къща от горе до долу.

— Да изработим болката с работа, а? — пошегувах се.

— Голяма си умница, така да знаеш — заяви мама и бързо си пое въздух няколко пъти. — А сега да вървим. Да вземем автобуса до мола. Не мога да карам.

— Не трябва ли да се обадим на татко? — попитах, с което предизвиках смеха на мама:

— Моля те, стига ми и това, че трябва да родя това бебе. Не искам да се занимавам с още едно. Ще му се обадим, когато съм готова да родя. Предпочитам ти да си до мен.

И така, двете с мама обикаляхме мола, като спирахме през няколко минути, за да може тя да поседне, да си поеме дълбоки глътки въздух и да стисне китката ми толкова силно, че чак се образуваха ярки червени следи. Въпреки това прекарахме една странно забавна и ползотворна сутрин. Купихме подаръци за дядо и баба (пуловер с ангел и нова книга за Ейбрахам Линкълн), играчки за бебето и нови гумени ботуши за мен. Обикновено изчаквахме разпродажбите по празниците, за да пазаруваме такива неща, но мама каза, че тази година ще бъдем твърде заети да сменяме пелени.

— Сега не е моментът да се стискаме. Ох, мамка му. Извинявай, Миа. Хайде, ела да си купим пай.

Отидохме в „Мари Калъндър“. Мама си поръча парче пай с тиква и бананов крем. Аз си взех с боровинки. След като си похапна, мама избута чинията и оповести, че е готова да отиваме при акушерката.

Всъщност не сме обсъждали дали ще бъда, или няма да бъда там. По онова време ходех навсякъде с мама и с татко, така че някак се подразбираше. В чакалнята на родилното, което изобщо не приличаше на лекарски кабинет, ни посрещна татко, превърнал се в кълбо от нерви. Намираше се на приземния етаж на една къща, в която се виждаха само легла и джакузита, а медицинската апаратура беше дискретно скрита от поглед. Една хипи акушерка въведе мама, а татко ме попита дали и аз искам да вляза. Вече чувах как мама вика и ругае.

— Мога да се обадя на баба и тя ще дойде да те вземе — каза татко и намигна към мамината нецензурна канонада. — Може би ще се позабавим.

Поклатих глава. Мама се нуждаеше от мен. Така ми каза. Седнах на едно канапе с дамаска на цветя и взех списание с глуповато на вид гологлаво бебе на корицата. Татко влезе в стаята с леглото.

— Музика! По дяволите! Музика! — изкрещя мама.

— Имаме прекрасни записи на Еня. Много успокоителни — осведоми я акушерката.

— Майната й на Еня! — изврещя мама. — „Мелвинс“. „Ърт“. Веднага!

— Погрижил съм се — успокои я татко и сложи в уредбата диск с най-шумната, най-дивашката и най-тежка китарна музика, която бях чувала. В сравнение с нея всички бързи пънк песни, които татко обикновено слушаше, звучаха като изпълнения на арфа. Музиката беше първична и от това мама явно се чувстваше по-добре. Започна да издава тихи гърлени звуци. Аз си седях мълчаливо. От време на време тя изкрещяваше името ми и аз притичвах вътре. Мама поглеждаше към мен с окъпано в пот лице. „Не се бой — прошепваше, — жените са способни да понасят и най-силната болка. Някой ден ще разбереш“. После отново писваше.

Бях гледала няколко раждания в едно предаване по кабелната телевизия и там също жените крещяха известно време. Понякога ругаеха и се налагаше да скрият репликите със звуков сигнал, но никога не отнемаше повече от един час. Три часа по-късно мама и „Мелвинс“ продължаваха да врещят. Освен това в целия родилен център се усещаше някаква тропическа влага, въпреки че навън беше само четири градуса.

Хенри се отби. Когато влезе и чу данданията, замръзна на място. Знаех, че се шашка от всичко, свързано с деца. Чувала бях мама и татко да обсъждат този факт, а също и отказа на Хенри да порасне. Той явно е бил смаян, когато мама и татко ме родили, а сега беше съвсем сащисан, че са решили да имат и второ дете. И двамата с облекчение приеха новината, че Хенри и Уилоу са се събрали. „Най-сетне един зрял човек в живота на Хенри“, каза мама.

Хенри ме погледна. Лицето му беше пребледняло и потно.

— Мътните да ме вземат, Мий! Трябва ли да слушаш всичко това? Трябва ли аз да го слушам?

Свих рамене. Хенри седна до мен.

— Болен съм от грип или от нещо такова, но баща ти преди малко ми се обади и ме помоли да донеса нещо за ядене. И ето ме — осведоми ме той и извади торбичка от „Тако Бел“, от която се размириса на лук. Мама отново изстена. — Трябва да тръгвам. Не искам да пръскам бацили. — Мама изпищя още по-силно и Хенри буквално подскочи на мястото си. — Сигурна ли си, че искаш да останеш за това чудо, Миа? Може да дойдеш у нас. Уилоу е там, грижи се за мен. — Ухили се до ушите, когато спомена името й. — Може да се погрижи и за теб — заключи и се изправи да си ходи.

— Не, добре съм. Мама има нужда от мен. Татко също откача от страх.

— Повърна ли вече? — попита Хенри и отново седна на канапето. Засмях се, но после отсъдих по изражението му, че пита сериозно.

— Повърна по време на твоето раждане. За малко да припадне на пода. Не го виня, ама целият се омърля… лекарите искаха да го изритат… и се заканиха да го направят, ако не се родиш в следващия половин час. А майка ти така им се вбеси, че те изстреля навън само след пет минути. — Хенри се усмихна и се облегна на канапето. — Такива ми ти работи. Едно запомни обаче: когато ти се роди, той плака като бебе, мамичката му.

— Тази част съм я чувала.

— Коя част? — попита татко задъхано. И грабна торбата от Хенри. — Такос?

— Вечеря за шампиони — потвърди Хенри.

— Ще свърши работа. Умирам от глад. Тук е толкова напрегнато. Трябва да се подкрепя.

Хенри ми намигна. Татко извади едно бурито и предложи другото на мен. Поклатих глава. Той тъкмо се зае да развива сандвича си, когато мама изръмжа и се разкрещя, че е готова да напъва.

Акушерката надникна от вратата.

— Мисля, че наближаваме финала, така че по-добре оставете вечерята за после — каза тя. — Връщайте се вътре.

Хенри буквално изхвърча през вратата. Аз последвах татко в спалнята, където мама вече беше седнала и дишаше тежко като болно куче.

— Искате ли да гледате? — попита акушерката татко, но той само се олюля и стана бледозелен.

— Може би ще е по-добре да застана тук — каза и стисна ръката на мама, но тя яростно я издърпа.

Никой не попита мен дали искам да гледам. Машинално застанах до акушерката. Признавам, беше доста отвратително. Имаше много кръв. Пък и не бях виждала мама толкова интимно досега. Обаче кой знае защо се чувствах нормално да бъда там. Акушерката нареждаше на мама да напъне, после да задържи, после пак да напъне.

— Давай, миличка, давай, давай — нареждаше тя. — Почти успя! — ободри я жената, а мама сякаш искаше да я шамароса.

Когато Теди се появи, излезе с главата напред и с лице към тавана, така че първото нещо, което видя, бях аз. Не ревеше, както показват по телевизията. Мълчеше си. Очичките му бяха отворени и гледаха право към мен. Впери поглед в мен, докато акушерката засмукваше с помпа нослето му.

— Момче е! — провикна се тя.

Акушерката положи Теди върху корема на мама.

— Искате ли да срежете пъпната връв? — попита тя татко. Той направи отрицателен знак с ръка, твърде развълнуван или отвратен, за да говори.

— Аз ще го направя — предложих.

Акушерката хвана пъпната връв и ми обясни къде да срежа. Теди лежеше неподвижно, а широко отворените му сиви очи бяха вперени в мен.

Мама винаги е казвала, че понеже Теди е видял мен първа и понеже аз съм срязала пъпната му връв, някъде дълбоко в себе си той ме мисли за майка си.

— Като гъсоче — шегуваше се мама. — Подражава на зоолога, а не на мама гъска, понеже първо него е видяло, когато се е излюпило.

Преувеличаваше. Теди не ме вземаше за майка, но имаше неща, които само аз можех да направя за него. Когато беше мъничък и преживяваше периода на нощната раздразнителност, се успокояваше само след като му изсвирех приспивна песен на виолончелото. Когато започна да се увлича по Хари Потър, само на мен позволяваше да му чета по една глава всяка вечер. А когато си ожулеше коляното или си удареше главата, ако не бях наоколо, не спираше да плаче, докато не лепнех вълшебна целувка на раната, след която той като по чудо оздравяваше.

Знам, че днес не биха му помогнали всички вълшебни целувки на света накуп. Но бих дала всичко, само да можех да му дам една целувка.