Магията на сенките

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Знаеше, че това е сън. Мислено виждаше себе си, сгушен на топло и гол в леглото с Мийра, и можеше – ако се върнеше леко назад – да усети как сърцето ѝ бие спокойно и равномерно до неговото.

“На сигурно и топло в леглото”, каза си той.

Но докато крачеше из гората, във въздуха се усещаше хлад, а облаците, които се носеха край почти пълната луна, правеха сенките още по-тъмни.

– Какво търсим? – попита го Мийра.

– Ще разбера, щом го намеря. Ти не трябва да си тук. – Той спря и обхвана лицето ѝ с длани. – Остани в леглото, спи спокойно.

– Няма да ме заключваш и да ме държиш настрани. – Тя решително стисна ръцете му. – Обеща ми. И сънят си е мой, колкото и твой.

Би могъл да я изпрати обратно, да потъне в сън, който няма да си спомня. Но това щеше да е равно на лъжа.

– Стой близо тогава. Не знам пътя тук.

– Не сме у дома.

– Не.

Мийра вдигна меча, който носеше, и острието блесна на лунните лъчи, процеждащи се през клоните.

– Ти ли ми даде меча, или аз сама съм го донесла?

– И това не знам. – Нещо сякаш докосна кожата му, подразни неясно сетивата му. – Има нещо във въздуха.

– Дим.

– Да, и още нещо. – Вдигна ръка и направи кълбо от светлина. Използва го като факла, за да разпръсне сенките и да види по-добре пътя.

Един елен пристъпи на отъпканата просека– рогата му бяха като сребърна корона, а козината му проблясваше в златисто. Остана на място за миг, неподвижен като статуя, сякаш за да могат да се насладят на красотата му, после се обърна и царствено се отдалечи в леката мъгла, която се носеше над земята.

– Трябва ли да го последваме? – зачуди се Мийра. – Както е в песните и легендите?

– Да. – Но Конър остави кълбото да им свети. Дърветата вече растяха по-нагъсто, усещаха миризмата на зелена трева, на земя и на дим, докато еленът рогач се движеше грациозно и без да бърза.

– Често ли ти се случва? Да сънуваш такива сънища?

– Не често, но не е и първият – макар че за първи път имам компания от своята страна. Ето там, виждаш ли? Има светлина отпред.

– Едва я виждам, но да. Може да е капан. Усещаш ли го, Конър? Тук ли е той?

– Въздухът е изпълнен с магия. – Дотолкова, че дори се питаше как тя не я усеща. – Черна и бяла, тъмна и светла. Пулсира навсякъде наоколо.

– И сякаш пълзи по кожата ми.

Значи, и тя го усещаше.

– Няма ли да се върнеш?

– Не, няма. – Но внимаваше да е близо до него, докато следваха елена към светлината.

Конър се пренесе напред, отвори сетивата си да види. И различи фигурата, а после и лицето в сенките.

– Иймън е.

– Момчето? Синът на Сърха? Значи, сме се върнали столетия назад.

– Изглежда. По-голям е, още е момче, но е пораснал.

Конър отново се пренесе и този път проникна направо в мислите му. – Конър е, от рода О’Дуайър. Твой потомък, приятел.

Усети как момчето се отпуска леко. – Ела тогава, добре дошъл. Но не си сам.

Водя приятелка, тя е и твой приятел.

Еленът се отдалечи в мрака, когато светлините се сляха в едно. Конър видя малката колиба, навеса за конете, добре поддържана градинка с билки и подправки.

Създали са си свое място тук, помисли си той, трите деца на Сърха. И явно живееха добре.

– Добре дошъл – повтори Иймън и остави настрани светилото си, за да стисне ръката на Конър. – Както и ти – обърна се той към Мийра. – Не мислех, че ще те видя отново.

– Отново ли?

Сега момчето се вгледа по-внимателно, надникна дълбоко в нея с очи, сини като камъка ястребово око, който носеше на връв на шията си.

– Не си ли Аня?

– Богинята? – Мийра се засмя. – Съвсем не.

– Не богинята, а циганката, наречена на нея. Много си приличате, но сега виждам, че определено не е тя.

– Това е Мийра, моя приятелка и твоя също. Тя е част от нашия кръг. Кажи ми колко време е минало за теб от последната ни среща?

– Три години. Но знаех, че пак ще те видя. Циганката ми каза, а аз видях, че тя има дарба. Дойде да ни предложи нещо за размяна една пролетна сутрин и ми каза, че е последвала магията и поличбите, за да стигне до нашата врата. Каза ми, че имам близък роднина в друго време и че отново ще се срещнем в сънищата си и извън тях.

– В сънищата и извън тях – замислено повтори Конър.

– Каза и че ще се върнем у дома, ще срещнем съдбата си. Ти имаш нейното лице, милейди, нейната осанка. Потомка си на онази, която се нарича Аня. Затова ти благодаря, както благодарих и на нея за надеждата, която ми вдъхна, когато се нуждаех от това.

Погледна Конър.

– Беше след първата ни зима тук и мракът сякаш никога нямаше намерение да се вдигне. Тъгувах за дома, бях се отчаял, че някога ще го видя отново.

Бе пораснал на височина, забеляза Конър, и бе станал по-уверен.

– Създали сте свой дом тук.

– Живеем и се учим. Земята е добра и дивата природа ни зове. Но ние, тримата, трябва да видим дома си отново, преди да създадем свой собствен и да го запазим.

– Но още не е дошло времето, нали? Вярвам, че ще разберете, когато дойде. Сестрите ти добре ли са?

– Да, благодаря. Надявам се, че и твоята е добре.

– Да. Ние сме шестима. Тримата и още трима, и също се учим. Той има нова магия. Магия на сянката, начин да балансира между световете и формите. Майка ви е писала в книгата си за тези сенки и моята Брана сега проучва написаното от нея.

– Както и моята сестра. Ще ѝ кажа за това. Или пък можете да влезете. Ще събудя нея и Тийгън и те много ще се зарадват да ви видят.

Иймън понечи да се обърне към вратата на къщичката.

За Мийра всичко се случи в един миг.

Конър се извъртя рязко, както и Иймън, сякаш бяха един човек. Големият сив кон – тя се сепна, като видя Аластар, съвсем същият като жребеца, който познаваше – се втурна откъм навеса. Почти едновременно Ройбиър се спусна от небето, а Кател скочи.

Преди тя да успее да се завърти съвсем, Конър я издърпа зад гърба си в мига, в който вълкът скочи.

Появи се от нищото, тих като призрак, бърз като усойница.

Във вихрушка от движение той избегна светкавичния удар на копитата на Аластар и атакува. Право към момчето, осъзна тя и без да мисли, бутна Иймън настрани, замахна с меча си.

Улучи само въздух, но дори и така ударът едва не изтръгна ръцете ѝ от раменете. После пълната сила на вълка я блъсна и тя полетя назад. Болка, шок, горчив и зловещ студ я прерязаха отстрани. Инстинктът за оцеляване я накара да стисне здраво гърлото му с ръце, за да се опази от разтворената паст.

И отново всичко се случи наведнъж.

Кучето се хвърли в атака, а светлината избухна толкова ярко, че нажежи въздуха до червено. Викове и зверско ръмжене разкъсаха огнената пелена, докато мускулите ѝ трепереха от усилието да удържи хапещите челюсти. Чу собствените си викове, но не изпита никакъв срам, защото вълкът също виеше от болка.

Видя в очите му яростта, убийствена и безумна, преди той да потрепери, избледнее и изчезне, така както се бе появил. В нищото.

Името ѝ, Конър го повтаряше неспирно. Не можеше да си поеме въздух, просто не можеше да вдиша – въздухът вонеше на сяра.

Топли ръце отстрани на тялото ѝ, топли устни върху нейните.

– Дай да видя, позволи ми да погледна сега. О, господи, господи. Не се тревожи, скъпа, аз ще се погрижа. Лежи си мирно.

– Мога да ти помогна.

Чу гласа, видя лицето. Същото като на Брана, но по-младо. Спомняше си това лице, помисли си през болката Мийра, през замайването. Помнеше го от младостта си.

– Ще заприличаш на нея след няколко години. Нашата Брана е голяма красавица.

– Лежи спокойно сега. Тийгън, донеси… о, тя вече е тук. Сестра ми донесе останалото, което ми е нужно. Имам дарба за това – обърна се тя към Конър. – Ще ми се довериш ли да се погрижа за нея?

– Да. – Но хвана здраво ръката на Мийра. – Спокойно, скъпа, спокойно, сърце мое, погледни ме. Към мен, гледай мен.

И тя се унесе, потъна в зелените му очи, далеч от болката, от всичко друго, освен него. А той ѝ шепнеше нежни думи, както правеше, когато се любеха.

После Айона – не, Тийгън, най-малката – Тийгън поднесе чаша до устните ѝ и вкусът на напитката върху езика ѝ, надолу към гърлото, бе приятен.

Сега вече си пое въздух, дълбоко и истински, и той имаше същия вкус – на зеленина и на земя, на торфен дим и на билките, които растяха наблизо.

– Добре съм.

– Още малко, само още минутка. Как е могъл да дойде тук? – обърна се Брана към Конър. – Ние сме извън владенията му.

– Но аз не съм. Някак съм го довел със себе си, дал съм му достъп. Било е капан в крайна сметка. Използвал ме е да се добере до теб, Иймън, и до сестрите ти. Довел съм го тук, при вас.

– Не, той използва и двама ни, сънищата ни.

– И въвлече и нас също – обади се Брана. – Вече няма и следа от тъмната му отрова в тялото ти, милейди. Можеш ли да седнеш сега бавно и спокойно?

– Добре съм. По-добре, отколкото преди да ме рани. Имаш нейната дарба на лечител или по-скоро тя има твоята.

– Ти защити брат ми. Ако не беше рискувала живота си, той щеше да е ранен или още по-лошо, защото Кеван жадува кръвта му, смъртта му.

– Мечът ти. – Тийгън го остави върху краката на Мийра.

– По него има кръв. Мислех, че ударът ми го е пропуснал.

– Улучи го точно.

– Магията на сенките – заяви Брана.

– Точно това е – съгласи се и Конър. – Докато аз съм тук, той може да се появи отново. Нося ви повече беди, отколкото полза, като оставам тук.

– Ще вземеш ли това, моля те? – Тийгън му подаде цвете с луковица. – И когато можеш, би ли го засадил върху гроба на майка ни? Тя обичаше синия зюмбюл.

– Да, разбира се, веднага щом мога. Трябва да вървя, да заведа Мийра обратно.

– Добре съм – обади се тя.

– Аз не съм. Пазете се и тримата. – Притисна Мийра здраво в прегръдките си, скри лице в косите ѝ.

Тя се събуди в леглото, седнала в скута на Конър, който я стискаше здраво и я люлееше като бебе.

– Сънувах странен сън.

– Не беше сън или поне не само. Шшшт, дай ми само още миг.

Устните му се притиснаха в косите ѝ, до челото, бузите много бавно и нежно.

– Дай да те погледна отстрани.

– Добре съм. Нищо ми няма – настоя тя, докато той я завърташе и прокарваше длани по тялото ѝ. – Дори имам чувството, че някой ми е дал да изпия вълшебен еликсир. Предполагам, че точно това е станало. Какво се случи? Как стана всичко?

– Иймън е сънувал мен, а аз – него. Той ме привлече към себе си, а аз – него. И вероятно Кеван е нагласил всичко.

Ръцете му се свиха на юмруци в косата ѝ, преди внимателно да ги отпусне отново.

– Искал е да ме използва, мен и моите сънища, за да нападне Иймън.

– Ти ме блъсна зад гърба си.

– А ти направи същото с Иймън. Направихме каквото беше нужно. – С въздишка той допря чело в нейното. – Мечът ти улучи хълбока му, а лапите му раздраха тялото ти отстрани, но той беше отчасти сянка, затова мечът проля кръвта му, но не го спря. Това е моята теория.

– Той се появи от нищото, Конър. Как да се борим с онова, което се появява изневиделица?

– Както го направихме. Светлината го отблъсна – магията на Иймън и моята, слети в едно, а после и на момичетата.

– Той викаше от болка – спомни си Мийра. – Звукът не беше като от животно, а от човек.

– Балансира между световете и формите. Мисля, че го хващаме, когато пристъпва от едната в другата, така мисля. Мече зазорява. Ще бъде доста неприятно, но мисля да събудя Брана. Ще те оставя да звъннеш на другите. Това е нещо, което трябва да споделим с всички, и то веднага.

Но първо обхвана лицето ѝ с длани, както го бе направил в съня.

– Не бъди толкова безразсъдно смела, защото това може да ме погуби.

– Той е само момче, Конър, което смело върви по пътя си. И изглежда като теб или ти като него. Формата на лицето – добави тя, – устата му, носът, дори Стойката му е същата.

– Така ли било?

– По-трудно е да го забележиш сам сигурно, но мисля, че е точно така. Ще се обадя на Айона, тя ще се погрижи да събуди Бойл, който на свой ред да звънне на Фин.

– Добре. – Той прокара пръсти в косата ѝ, дълга и къдрава, спусната свободно, защото бе разплел плитката ѝ предната вечер. – Който слезе долу първи, прави кафето.

– Дадено. – Понеже виждаше ясно тревогата в очите му, тя се наведе и го целуна. – Върви, на теб се пада по-тежката задача – да събудиш Брана, преди слънцето още да е изгряло.

– Приготви аптечката за всеки случай. – Конър се изтърколи от леглото и намъкна панталона си.

След като той излезе от стаята, Мийра се пресегна за телефона си и видя зюмбюла. С мисълта за Тийгън, която толкова приличаше на момичето, което сигурно е била някога Айона, тя стана и донесе чаша с вода от банята, в която да натопи цветето с луковицата му.

“За Сърха”, каза си тя наум, после звънна на Айона.

Слезе първа и съвестно се зае с кафето. Замисли се дали да не направи овесена каша – единствената храна, която можеше да приготви добре сутрин. А Конър почти винаги прегаряше яйцата, ако той отговаряше за закуската.

Дилемата ѝ бе решена, когато Брана се появи. Приятелката ѝ беше с памучно долнище на сини и зелени райета и тънка зелена блуза. Беше наметнала син пуловер отгоре, който съответно подхождаше по цвят на дебелите чорапи на краката ѝ.

С пусната свободно коса, която стигаше до кръста ѝ, Брана отиде направо при кафето.

– Не ми говори, не казвай и дума, преди да съм си изпила кафето. Сложи картофи да се варят и когато омекнат достатъчно, ги нарежи за пържене.

Изпи кафето си, без да добави обичайната солидна доза сметана.

– Кълна се, че скоро ще дойде време, когато няма да стъпя в кухнята поне месец.

– Напълно го заслужаваш. Не говоря на никого конкретно – добави бързо Мийра, докато миеше картофи. – Само правя общи наблюдения.

– Проклетият Кеван – мърмореше Брана, докато вадеше продукти от хладилника. – Ще го убия със собствените си ръце, кълна се и в това, задето ме кара да посрещам изгрева на слънцето толкова често. Яйцата ще бъдат приготвени бъркани и ако някой не ги харесва, да не ги яде.

Мийра мъдро си замълча и само сложи картофите да се варят.

Като си мърмореше ядно през цялото време, Брана сложи наденички в тигана, после и бекон, наряза хляб на филийки.

После пийна още кафе.

– Дай да те погледна.

Мийра понечи да отвърне, че е добре, но се въздържа и просто вдигна леко ризата си.

Брана сложи пръсти върху мястото – откъде знаеше къде точно да пипне, – натисна лекичко. Мийра усети затопляне, после то отмина.

Брана я погледна в очите, прегърна я и я стисна здраво.

– Излекувано е напълно. По дяволите, Мийра. По дяволите.

– Не започвай и ти. Вече си чух лекцията от Конър. Човек ще рече, че съм била изкормена, а не просто одраскана.

– Да не мислиш, че не е искал точно това? – Брана отстъпи крачка назад, притисна длани до очите си. Вдиша няколко пъти дълбоко, преди да ги свали. – Добре. Да приключваме с проклетата закуска. Конър Шон Майкъл О’Дуайър! Довлечи си задника тук и направи нещо за закуската, освен да я ядеш!

Понеже се появи само след секунда, беше ясно, че брат ѝ е чакал тя да се успокои.

– Каквото кажеш. Мога да приготвя яйцата.

– Не ги докосвай даже. Ти сложи масата, а аз явно ще готвя за шестима до края на живота си. И когато си готов, вземи да препечеш хляба.

Картофите вече бяха в тигана, когато другите пристигнаха.

– Добре ли си? – Айона отиде право при Мийра. – Сигурна ли си?

– Сигурна съм. Чувствам се страхотно и преливам от енергия заради онзи еликсир, който ми дадоха да изпия.

– Дай да видя. – Фин избута Айона встрани.

– Трябва ли да си вдигам ризата за всички? – Но го направи и само леко се намръщи, когато Фин я докосна с длан. – Брана вече ме прегледа.

– Той е от моята кръв. Ако има дори и най-малката следа от него, ще разбера. Но няма нищо. – Фин внимателно оправи ризата ѝ. – Няма да позволя да те нарани, сестричке.

– Знам. Вярно, че имаше един страшен миг, който не бих искала да се повтори, но колкото до останалото… Беше вълшебно. Ти си бил веднъж с Айона – обърна се тя към Бойл.

– Да, затова знам какво е усещането. Сякаш сънуваш, но по-скоро е като да говориш, вървиш и правиш разни неща в съня. Малко ти се замайва главата.

– Трябва да седнеш – посъветва я Айона. – Седни. Аз ще помогна на Брана да довърши закуската.

– Недей – твърдо отсече Брана. – Бойл, само ти не си с две леви ръце в кухнята от цялата тайфа. Разбъркай яйцата, моля те, аз почти приключвам тук.

Той отиде при нея до печката, после изсипа разбитите яйца от купата в тигана, където тя вече бе разтопила масло.

– Добре ли си? – попита я Бойл.

Брана се облегна за миг на рамото му.

– Ще се оправя.

Изключи котлона под картофите и започна да ги вади от мазнината с решетеста лъжица и да ги прехвърля върху хартиени кърпи, за да се отцедят.

– Спрете, просто спрете и двамата. Всеки обвинява себе си, което е глупаво. Никой от двамата не е виновен. Единствено Кеван, затова престанете. Моята кръв, моят брат – продължи тя, преди някой от двамата да отговори. – Дрън-дрън. И какво от това? Всички сме замесени. Защо първо не разберем точно какво се е случило, преди да почнем да се обвиняваме един друг?

– Бъдещата ти съпруга много обича да командва, братко мой – каза Фин на Бойл. – Но е много мъдра. Сядай, Айона, и ти, Мийра. Аз ще донеса кафето.

Айона седна и чинно скръсти ръце върху масата.

– Много мило от твоя страна.

– Не си насилвай късмета – предупреди я Мийра и седна до нея.

Под вещите напътствия на Брана Бойл сервира яйцата върху огромно плато заедно с наденичките, бекона, печените домати и кървавицата с овес.

Донесе всичко това на масата, където Фин тъкмо сервираше кафето, а Конър наливаше сок в чашите.

– Разкажи ни какво стана – обърна се Фин към Конър.

– Започна обичайно – сякаш си напълно буден и в съзнание, но едновременно с това си някъде другаде. Бяхме в Клеър, макар отначало да не се досетих. В Клеър по времето на Иймън.

Продължи с историята, докато всички си сипваха от огромното плато с храна.

– Елен рогач? – прекъсна го Брана. – Истински ли беше, или ти си го довел в съня?

– Нямаше да се сетя за него. Ако исках водач, щях да взема Ройбиър. Беше много едро животно и величествено. С царствена осанка и златиста, а не кафява козина.

– Сини очи – добави Мийра.

– Права си. Такива бяха. Сини и ясни като на Иймън, като се замисля.

– Или на баща му – обади се Брана. – В книгата си Сърха пише, че синът ѝ е имал очите на баща си, неговата коса.

– Мислиш, че е бил Дайхи – замисли се Конър – или го с представлявал. Може да му е била дадена тази форма, за да бъде близо до децата си, да ги пази, доколкото може.

– Надявам се да е така – тихо каза Айона. – Бил е убит, докато е яздел към дома, за да ги защити.

– Еленът, който може би е бил духът на Дайхи, ни поведе към светлината, а светлината беше на Иймън. Три години са изминали от последната ни среща. Беше по-висок, а лицето му вече е с по-изсечени черти, както става, когато приключва детството. Красив момък е.

Той се ухили на Мийра.

– Казва го, защото му казах, че двамата много си приличат. С различна коса и тен, но веднага си личи роднинската връзка.

– Той помисли Мийра за Аня – една циганка – обясни Конър. – Била минала край къщата им преди време и му казала, че отново ще видят дома си.

– Интересно. Ти имаш циганска кръв във вените си – изтъкна Айона.

– Така е.

– А Фин нарече така кобилата, която избра за Аластар,

– Помислих си го, но се надявам, че това не значи, че приличам на кон.

– Кобила с несравнима красота и дух – изтъкна Фин. – Името си беше нейно – никога не съм и мислил за друго. Тя беше Аня в мига, в който я зърнах. Определено е интересно – всички тези връзки, преплитания.

– Въпросът е, че не усетих нищо, докато си говорехме пред вратата на къщичката. Нито пък той – отбеляза Конър замислено. – Разменихме си новини за семействата. Аз му казах за магията на сенките. И точно когато ни покани да влезем вътре, се случи всичко. В един миг не усещах нищо, а в следващия той беше там. Почувствах го само секунда преди вълкът да изскочи от въздуха. И той го почувства.

– Извърнахте се едновременно, като един човек – добави Мийра. – Всичко стана толкова бързо. Конър ме избута зад гърба си, но той не искаше мен, а момчето.

– Затова тя избута Иймън настрани, закри го с тялото си и размаха меч. Не беше минала и секунда, нямаше време да направя каквато и да е защита или блокада. Той скочи върху нея с пълна сила, впи лапите си в тялото ѝ, Кръвта и на двамата полетя във въздуха. Кучето нападна. Двамата с Иймън обединихме сили, а и момичетата изтичаха навън. Именно те направиха блокада, спряха ме да не се хвърля сляпо върху него и насочиха цялата си мощ към вълка, затова и аз добавих силата си към магията им, по-може нямаше какво друго да се направи в онези няколко секунди. Бяхме достатъчно силни, за да му причиним Полка, заедно с Кател, Ройбиър и Аластар, които го атакуваха редом с нас. Той запищя като момиче.

– Хей!

Конър се ухили на Айона.

– Без да обиждам никого. Притиснат между нас и Кател, копитата на Аластар и ноктите на Ройбиър, той изчезна, както се бе и появил. Замина си, избяга и остави след себе си вонята на ада. И Мийра, окървавена на земята. Всичко I рая по-малко от две минути, като се замисля спокойно, нямаше и две минути.

– Всички са много кратки, нали? Заслужава си да го обмислим – отбеляза Брана. – Може би силите му стигат само за толкова кратки проявления на това заклинание.

– Засега – добави Фин.

– Сега е всичко, с което разполагаме. Вмъкнал се е в съня на Конър, пропълзял в него, за да се добере до момчето – или до някоя от сестрите му, ако и те бяха излезли да те посрещнат, Конър. Не може да влезе в къщата, но докато си в съня и си напуснал защитата на дома… мога да го видя как става. Кеван не може да се докопа до тях в онова време и място, но може да се вмъкне в съня ти и да иде там.

– Където момчето би било уязвимо – допълни Фин, – в междинния свят на активното сънуване. Значи, Кеван дебне на границата му, чака в засада, докато си обърнеш гърба.

– Проклет страхливец – изруга Бойл.

– Каза, че Мийра е проляла кръвта му. Къде е мечът ти? Попита я Брана.

– У дома. Никога не съм го носила тук. Просто беше в ръката ми в съня.

– Аз ще ида да го донеса – предложи Фин. – Къде го държиш?

– На един рафт в гардероба в спалнята ми. Ще ти дам ключа от апартамента си. – Той само се усмихна и тя от ново се облегна на мястото си. – Който съвсем не ти е нужен, нали? Тази мисъл изобщо не ми беше минавала през ума. Всеки от четирима ви би могъл да си влезе, когато си поиска.

– Аз ще го донеса. Няма да се бавя.

– Оценявам уважението към силата, понеже Отлично знаеш, че не одобрявам лесния избор, след като работата може да се свърши с малко усилия и отделено време. Но…

– Брана въздъхна. – Вече преминахме границата, а и е глупаво да ходиш с колата до селото и обратно.

Фин просто кимна. Вдигна ръка и докато мигне, мечът на Мийра се озова в нея.

Мийра подскочи леко, после се засмя.

– Е, това беше велико, а толкова рядко ми се случва да видя някой от вас да прави нещо подобно, че понякога забравям, че можете.

– Фин е доста по-свободен в боравенето си с магията от Брана – изтъкна Бойл.

– Всички си имаме различни граници. – Фин завъртя меча. – Има кръв по него и е съвсем прясна.

– Не искам никаква кръв и мечове на масата си. – Брана стана и го взе от него. – Ще ми свърши работа. Имам малко останала и от слънцестоенето. Но както ти каза, тази е прясна, а и е взета от него, когато е бил ранен чрез магията на сенките.

– Аз ще дойда да поработя с теб веднага щом мога да се измъкна – каза Конър.

– И аз – обади се Айона. – Тази сутрин сме много натоварени, но мисля, че шефовете ми ще ми дадат малко свободно време следобед.

Бойл погали късата ѝ коса.

– Може да уредим нещо. Аз ще дойда заедно с Мийра, ако можем да бъдем полезни. Поне можем да донесем храна, ако не друго.

– И това не е никак малко. – Брана продължаваше да оглежда меча. – И бездруго няма достатъчно от изисканото френско ястие, за да се нахранят всички втори път от него.

– Значи, ние ще се погрижим, двамата с Мийра, а аз ще се върна отново веднага след като заключим конюшните в края на деня. Ще пратя Айона да дойде тук веднага щом мога.

– Аз ще мина да я взема – предложи Конър. – Мисля, че отново трябва да се движим само по двойки поне за известно време. Ще поразместя графика си и мога да се освободя към три, ако така е удобно за вас.

– Устройвани.

– Аз ще остана. – Думите на Фин бяха последвани от миг тишина. – Ако е удобно.

– Устройва ме. – Брана свали меча към земята. – Всички можете да се заемете с разтребването на кухнята ми. Ще ме намериш в ателието, когато си готов – каза тя на Фин и излезе.