Магията на сенките

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

В кухнята ухаеше на вкусна храна и на торф от огъня. Светлината беше ярка и празничната атмосфера отблъскваше мрака, който напираше към прозорците. Кучето се бе излегнало пред огнището, сложило едрата си глава върху лапите, и наблюдаваше семейството си с развеселен поглед.

Звучеше музика с много гайди и струнни инструменти – носеше се от малкия айпод в кухнята, докато се занимаваха е последните приготовления за вечерята. Гласовете се смесваха и сливаха в песен и разговор, когато Конър реши да завърти Айона в един бърз танц.

– Още съм много непохватна!

– Изобщо не си – увери я той. – Само ти е нужна повече практика. – Завъртя я веднъж, после втори път, когато тя се засмя, и ловко я прехвърли на Бойл. – Покажи ѝ как става, човече. Готова е за теб.

– И ще ѝ счупя пръстите, когато я настъпя.

– Не си толкова зле, когато се стараеш.

Бойл само се усмихна и повдигна бирата си.

– Не съм изпил достатъчно халби за тази цел.

– И за това ще се погрижим. – Конър грабна Мийра за ръката, намигна ѝ, после направи няколко бързи и сложни стъпки с потропване и тракане с ботуши по излъскания дървен под.

А Мийра наведе леко глава – мълчалив знак, че приема предизвикателството. Повтори стъпките му. Само след миг двамата потропваха, подскачаха и се въртяха в пълен синхрон с музиката и с някаква много енергична хореография в главите им, мислеше си Айона.

Тя ги гледаше как стоят един срещу друг, лице в лице, с изпънати неподвижно тела, докато краката им сякаш летяха.

– Родени са за танцьори.

– Не знам за Куин – обади се Фин, – но О’Дуайър винаги са били музикален род. Сръчни ръце, крака, гласове. Най-хубавите празненства с песни и танци в околията винаги са били организирани от семейство О’Дуайър.

– Магьосници – усмихна се тя.

Погледът на Фин се плъзна към Брана и спря за миг върху нея.

– Във всяко отношение.

– Ами Бърк? Могат ли да танцуват?

– Така разправят. Аз лично се справям много по-добре с ръце около дамата. И понеже Бойл не прави нищо по въпроса, явно е мой дълг.

Изненада Айона, като я притегли към себе си, завъртя я бързо, после стъпките му намалиха темпото наполовина. След кратко непохватно пристъпване насам-натам, тя схвана стъпките и го следваше доста добре, притисната в прегръдките му.

– Бих казала, че и мъжете от рода Бърк си ги бива.

Когато той я завъртя на място, тя се издигна на няколко сантиметра във въздуха и го разсмя.

– Както и американската братовчедка. С нетърпение ще очаквам да танцувам с теб на сватбата ти. Може би ще се наложи да замествам младоженеца и тогава, докато той стои отстрани.

– Сега вече нямам избор, освен да стана или да бъда засенчен от Финбар Бърк.

Бойл грабна Айона от ръцете му и реши проблема с недотам пъргавите си крака, като я вдигна във въздуха и се завъртяха заедно.

А Брана се озова лице в лице с Фин.

Конър ги забеляза и стисна ръката на Мийра.

– Ще танцуваш ли с мен? – покани я Фин.

– Тъкмо щях да сервирам вечерята.

Той каза:

– Само един танц. – И улови ръката ѝ.

Двамата имаха собствен стил, помисли си Конър, много елегантно се носеха в ритъма на музиката, в синхрон, сякаш са били създадени да бъдат заедно.

Сърцето му тъгуваше за двамата, защото в стъпките им грееше любовта. Носеха се из кухнята, завъртаха се, плъзгаха се леко, отново се завъртаха и очите им бяха вперени един в друг, безгрижни и щастливи, каквито бяха някога.

Мийра застана неподвижна до него и облегна глава на рамото му.

За един миг, прекрасен миг, всичко в света бе както трябваше да бъде. Каквото беше някога и каквото можеше да бъде отново някой ден.

После Брана спря и макар да се усмихваше, щастливият момент бе отминал.

– Е, хайде, надявам се, че всички имат апетит.

Фин ѝ прошепна нещо на ирландски, но твърде нежно и тихо, за да чуе Конър. Усмивката ѝ помръкна и стана по-тъжна, когато се извърна на другата страна.

– Ще има още музика след вечерята, а с нея и много вино. – С отсечени движения Брана намали съвсем музиката. – Тази вечер няма да говорим за работа и за проблеми. Имаме пресни зеленчуци от градината, а нашата Айона сама направи супата.

Това изявление предизвика дълга и неловка тишина, която остана да тегне над масата, докато Айона не се разсмя весело.

– Стига! Не съм чак толкова лоша готвачка.

– Разбира се, че не си – обади се Бойл с вида на човек, когото го очаква тежка и неприятна задача. Отиде до печката, гребна с лъжица направо от тенджерата. Опита, повдигна вежди и опита отново. – Хубава е. Много е хубава даже.

– Не съм сигурен, че може да се вярва на влюбен мъж

– Замислено отбеляза Конър. – Но ще хапнем.

Хапнаха обилно от пресните зеленчуци от градината, докато си приказваха за весели неща, и дори не помисляха за мрака навън. Виното се лееше щедро.

– Как се чувства майка ти в Голуей? – обърна се Фин към Мийра.

– Не мога да твърдя още, че ще остане там, но вече сме по-близо до целта. Поговорих си със сестра ми, която е много изненадана, че всичко върви по мед и масло – поне засега. Майка ми се занимава с градината и я поддържа в идеален вид. И е завързала приятелски отношения с един от съседите, който също е запален градинар. Ако можеш да задържиш къщата свободна още малко…

– Колкото поискаш – прекъсна я Фин. – Намислил съм да направим малък ремонт там. Когато имаш време, Конър, можем да поговорим какво може да се промени в къщата.

– Винаги имам време за това. Липсва ми предизвикателството и удоволствието от работата, откакто приключихме с преустройството на къщата си. Наистина ли направи сама супата, Айона? Страхотна е. – С тези думи той бръкна с черпака в супника.

– Брана ме следеше зорко като Ройбиър и ми казваше какво да правя стъпка по стъпка.

– Надявам се, че помниш тези стъпки, защото ще искам да я правиш и у дома.

Зарадвана, Айона се усмихна на Бойл.

– Ще трябва да си посадим домати. Много добре се справям в градината. Можем да опитаме другата година

– Ще посадим зеленчуци в саксии на двора.

– Дотогава сигурно ще намерим малко земя и ще можеш да си направиш истинска градина.

– Напролет може да сте прекалено заети с планове за сватбата и медения месец, за да садите домати – обади се Мийра.

– А и тук имаме повече от достатъчно за всички – допълни Брана. – Още ли не сте намерили жилище, което да ви устройва повече от сегашното?

– Не, а и не бързаме особено – отвърна Бойл и погледна Айона.

– Не сме – потвърди и тя. – Харесва ни да сме близо до всички вас и до конюшните. Истината е, че и двамата искаме да останем наблизо, така че докато не попаднем на нещо, което да отговори на всичките ни изисквания, просто ще останем, където сме сега.

– Можеш да постигнеш всичко, ако си построиш собствена къща, знам го от опит. – Фин доля вино в чашите на всички.

– Ти направо ни проглуши ушите, докато строеше къщата си – отбеляза Бойл.

– Беше много забавно да участваме в строежа – спомни си Конър. – Макар че Фин е капризен като някоя придирчива лелка за всичко – от плочките в банята до механизмите на кухненските чекмеджета.

– Това го прави особено удовлетворяващо начинание, стига да не бързаш много. Има един парцел земя зад моя – продължи Фин, – където може да се построи къща, закътана в дърветата, ако някой би харесал подобна идея. Склонен съм да го продам на добри съседи.

– Сериозно ли говориш? – Лъжицата на Айона изтрака в чинията.

– Напълно съм сериозен за добрите съседи. Нямам желание да ми се натрапват неприятни хора, дори и с много място помежду ни.

– Къща в гората. – С блеснали очи Айона се обърна към Бойл. – Можем да бъдем отлични съседи. Невероятни и страхотни съседи.

– Когато купи онази земя, каза, че е защото не искаш разни хора да построят къщи близо до твоята.

– Хората са едно – обясни Фин на Бойл. – Приятели и роднини, както и бизнес партньори, са съвсем различно нещо. Можем да поразгледаме някой ден, ако проявявате интерес.

– Предполагам, че сега е прекалено късно – засмя се Айона. – Но пък аз си нямам и представа какво е нужно, за да проектираш или построиш къща.

– Имаш късмет, че разполагаш с братовчеди, които знаят – изтъкна Конър. – А и аз познавам няколко добри майстори наоколо, ако решите да тръгнете по този път. Което би било идеално за мен – добави той, – ако искате мнението ми. Мога да излизам на разходка със соколите в гората, както правя и сега, и ще имам удоволствието да се отбия на гости за една вкусна супа.

– Той мисли със стомаха си – отбеляза Мийра. – Но е прав. Мястото е чудесно за къща, а и е точно където искате да бъдете. Отлична идея, Фин.

– Отлична идея, но още не е казал цената.

Фин се усмихна на Бойл, вдигна чаша.

– Ще стигнем и дотам, след като годеницата ти огледа мястото.

– Винаги е бил хитър бизнесмен – обади се Брана. – Тя ще се влюби и ще плати каквато и да е цена. – Но го каза на шега, без лошо чувство. – Идеята наистина е чудесна. Нещо повече, така ми спестява терзанията, защото мястото зад нашата къща е за Конър. Но пък Айона също е от семейството и много се чудех какво да направя – макар че… разхождала съм се там безброй пъти и мястото никога не ми се е струвало подходящо за теб, Айона. Не можех да си представя как двамата с Бойл ще създадете дома си там, макар че щяхте да сте наблизо, а и мястото е хубаво, с чудесен изглед. Сега разбирам. Ще си имате къща в гората.

На свой ред Брана вдигна чаша.

– За ваше здраве и късмет.

След вечерята Брана донесе цигулката си и двете с Мийра запяха. Само весели и бързи мелодии. Конър донесе малък барабан от стаята си и допълни мелодията с ритъм.

Айона остана приятно изненадана, когато Бойл изчезна за малко и се върна с малък акордеон.

– Можеш ли да свириш? – зяпна тя инструмента с много копчета по него. – Не знаех, че свириш!

– Не мога, нито нота. Но Фин може.

– Не съм свирил от години, нито нота – възрази Фин.

– И чия е вината? – Бойл бутна инструмента в ръцете му.

– Посвири ни, Фин – подкани го Мийра. – да си направим истинска вечеринка с надсвирване и песни.

– Тогава никакви оплаквания, като объркам. – Погледна към Брана. Помисли само миг, после вдигна рамене, тропна с крак и подхвана лека и скоклива мелодия. Конър се засмя и затанцува с пръсти и палки по шарения барабан.

Фин улови ритъма и се присъедини.

Музиката се лееше свободно и спираше само колкото да обсъдят какво следва. Айона хукна за бележник и химикалка.

– Трябва да запиша имената на някои от тези песни! Искам да звучат и на сватбата ни. Толкова са весели и забавни. – Представи си себе си в идеалната булчинска рокля как танцува под тези весели звуци заедно с Бойл, заобиколена от приятели и роднини. Обърна се към него с грейнали очи. – Какъвто ще бъде и животът ни заедно.

Мийра възкликна престорено и проточи едно “ооооо”, докато Бойл целуваше страстно Айона.

В топлата и ярко осветена кухня имаше смях и песни, дръзко и откровено честване на живота, на бъдещето, на светлината.

Навън мракът се сгъстяваше, сенките плъзнаха и мъглата застла земята.

В гнева и завистта си той се помъчи да погълне и обвие къщата. Но внимателно поставените защитни заклинания го отблъскваха, така че можеше единствено да се чумери, беснее и крои коварни планове срещу сиянието вътре – да търси и най-малката пролука в кръга.

Мийра премина на вода, за да овлажни гърлото си, донесе чаша и на Брана. Определено се чувстваше изморена и малко пияна. Имаше нужда от въздух, не толкова от вода, помисли си тя. Хладен въздух, тъмен и влажен.

– След Самхейн – заяви Конър – ще си направим истинско кейли, ще поканим съседите и всички наоколо, както правеха някога мама и татко. Някъде около Коледа, какво ще кажеш, Брана?

– Ще сложим коледно дърво пред прозореца, лампички навсякъде. Ще има толкова храна, че масите ще се огъват под нея. Винаги съм имала слабост към коледните празници, така че напълно ме устройва.

Рядко се случваше Конър да се вмъкне в мислите ѝ, но сега го направи.

Наблизо е, обикаля наоколо, мъчи се да проникне. Усещаш ли го?

Брана кимна, но продължи да се усмихва.

Музиката го привлича, както медът – пчелата. Но не сме готови, още не сме готови да го атакуваме.

Имаме шанс да опитаме и не бива да го пропускаме.

Тогава кажи на другите по същия начин. Ще използваме този шанс и да се надяваме, че изненадата ще ни даде предимство.

Конър забеляза, както и Брана, че Фин вече е усетил напрежението, почувствал е как тъмните пръсти се пресягат да докопат светлината. Видя как Айона се сепна за малко, когато мислите му нахлуха в главата ѝ.

Ръката ѝ стисна тази на Бойл.

Той погледна към Мийра.

В мига, в който осъзна, че не е там, я усети, видя я как се пресяга да отвори входната врата.

Страхът го стисна за гърлото като с остри лапи, силно, до кръв. Той изкрещя името ѝ в мислите си и на глас и се втурна през стаята.

Полу-насън, сякаш се носеше по меки и неясни сенки, тя пристъпи навън. Ето от какво имаше нужда, за какво копнееше. За мрака, гъстия и тих мрак.

Още преди да си поеме дълбоко въздух, Конър я сграбчи през кръста и направо я хвърли обратно в къщата.

Всичко се разтърси – подът, земята, въздухът. Пред смаяния ѝ поглед тъмната мъгла навън се огъна навътре, сякаш нещо огромно и ужасно я натискаше с цялата си сила. Бойл затръшна здраво вратата и глухият рев – като на бурно море – остана навън.

– Какво се случи? Какво стана? – Мийра бутна с ръце Конър, който я бе затиснал с тялото си.

– Кеван. Стойте назад – рязко викна Брана и отново отвори вратата.

Навън беснееше буря, сенките се огъваха и преплитаха. Изпод тях се надигна остър писък и глух тътен, който бе резултат от хиляди пляскащи криле.

– Прилепи? – с погнуса изрече Брана. – Опитвай се, колкото си щеш – викна тя, стиснала юмруци до тялото си. – Покажи ни най-ужасния си лик и после опитай отново. Но това е моят дом и ти никога няма да прекрачиш прага му.

– Господи – прошепна Мийра, когато мъглата избледня достатъчно, за да се различат прилепите в нея. Като жива олюляваща се стена, с блеснали червени очи, размахали островърхи криле.

– Стой тук. – Конър надвика оглушителните писъци, после скочи и застана до сестра си. С него отидоха и Фин и Айона и заедно се изправиха пред вратата.

– Пред светлината ни ще тръпнеш и трепериш – подхвана Конър.

– Пламъкът ни ще те изгори и изпепели – продължи Айона.

– Тук се сливат силите на един и тримата – добави Фин.

– Това е волята ни сега и завинаги – довърши Брана.

Мийра, издърпана назад от Бойл, видя как прилепите пламват като факли. И се ядоса на себе си, че потръпва от погнуса от писъците им, от гледката на избухващите в пламъци и гърчещи се тела.

Пепелта се посипа като черен дъжд и беше пометена от ужасяващ вихър.

После всичко стихна.

– Не си желан тук – изрече тихо Брана, после решително затвори вратата.

– Ранена ли си? – След като опасността бе преминала, Конър се свлече на колене пред Мийра.

– Не, не съм. Господи, аз ли го пуснах вътре? Аз ли отворих кръга ни?

– Нищо не е влязло вътре. – Но Конър я вдигна на ръце и притисна устни до косата ѝ. – Нищо не си отворила, само една врата.

– Трябваше. Имах чувството, че не мога да дишам, и исках – копнеех – за мрака и тишината. – Разтърсена дълбоко, тя стисна юмруци и ги опря в слепоочията си. – Той отново ме използва, опита се да ме използва срещу всички.

– И се провали – кратко отсече Айона.

– Той те мисли за слаба. Погледни ме. – Фин приклекна и се наведе към нея. – Смята те за слаба, защото си жена и не си вещица. Но греши, защото в теб няма никаква слабост.

– И все пак ме използва.

– Искаше да излезеш навън, отвъд защитните заклинания и преградите. – Конър отметна косата ѝ от лицето. – Опита се да те подмами навън, далеч от нас. Не за да те използва, скъпа, а за да те нарани. Защото е разярен от онова, което правим тук. Музиката, светлината, радостта ни от живота. Би те наранил, стига да можеше, дори само заради това.

– Сигурен ли си? Заради музиката и светлината? – Мийра отмести поглед от него към Брана, после обратно. – Ами добре тогава. Значи, ще свирим по-силно и ако ми направиш една услуга, предвид случилото се, ще използваш каквото имаш, за да накараш лампите да светят още по-ярко.

Конър я целуна, изправи я на крака.

– Не, в теб няма и помен от слабост.

Късно през нощта, след като бяха свирили и танцували до изтощение, Конър я държеше здраво в прегръдките си в леглото. Не можеше да я пусне. Картината беше постоянно пред очите му – замаяният поглед в очите ѝ, когато бе пристъпила от светлината в мрака.

– Използва трикове и бърника в мислите ни, знае много хитрости и е достатъчно силен, за да проникне зад преградите ни. – Докато говореше, галеше с пръст мънистата, които тя носеше. – Ще измислим нещо по-силно.

– Не напада Бойл по този начин. Прав ли е Фин? Защото не съм мъж ли го прави?

– Повече тероризира жените, нали така? Убил е мъжа на Сърха, вярно, но го е убил, за да измъчва нея, да прекърши сърцето и духа ѝ. Измъчвал я е многократно през онази последна зима. Има сведения, че е отвличал момичета от замъка и околностите.

– Въпреки това се стреми да се докопа до момчето, до Иймън.

– Ако момчето го няма, момичетата ще са по-уязвими според него. Той иска Брана – както онази, която е живяла някога, така и нашата. Усещам го винаги, когато го пусна в мислите си.

Тя се обърна.

– Пускаш го?

– В главата си – само малко. Или когато успея да се промъкна, както го прави той, и да вляза в неговата. Там е студено и тъмно, и толкова изпълнено с алчност и ярост, че ми е трудно да проумея каквото и да било.

– Но да го пуснеш в главата си – дори и само за миг – е много опасно. Той също може да види мислите ти, нали – да ги използва срещу нас? Срещу теб.

– Имам си начини да се защитя. Той не притежава онова, което имам аз, или има само малка частица. Иймън също го притежава, а той много би искал да източи силите на момчето, да ги вземе за себе си.

Конър лениво поглаждаше косата ѝ, която бе освободил от плитката. Въпреки всичко изпитваше странно удоволствие от това просто да бъде до нея, топлите им тела да се докосват, да си говорят приглушено в тъмнината.

– Толкова малко ни притесняваше, преди Айона да се появи. Докато към Фин е безпощаден от деня, в който белегът се появи на рамото му.

– Той никога не говори за това, нашият Фин, или почти никога.

– С мен говори – каза ѝ Конър – и понякога с Бойл. Но имаш право, дори и това е рядко. Нещата напълно се промениха, след като белегът на Кеван се появи върху него.

И отново се промениха коренно, след като Айона дойде тук. В онези първи седмици Кеван я нападаше непрекъснато, не само защото е жена, а и заради неопитността ѝ – тя тепърва научаваше какво притежава и как да го използва.

И нея смяташе за слаба.

– Тя му доказа, че греши.

– Както и ти неведнъж вече. – Целуна я по челото, по слепоочието. – Но няма да спре да опитва. Ако нарани теб, ; наранява всички ни. Това го вижда много ясно, макар да не го разбира напълно, защото никога не е обичал някого през цялото си съществуване. Как мислиш, какво ли е да . Съществуваш толкова дълго, поколения наред, и никога да не познаеш любовта – да даваш и да получаваш любов?

– Хората живеят и без нея – или поне се справят с живота си – без да измъчват и убиват другите заради това.

– Не го изтъквам като извинение.-Сега той се надигна на лакът, за да я погледне в очите. – Той може да омагьоса някоя жена и да вземе тялото ѝ, както и силата ѝ, ако има такава. Да желаеш без любов – без да изпитваш любов към ; никого и нищо – това е мракът. Колкото до онези, които минават през живота си единствено изпитали желанието? Мисля, че това са тъжни създания или зли. Именно сърцето ни помага да минем през трудните моменти, то ни носи радост.

– Брана казва, че твоята сила извира от сърцето. – Мийра леко начерта кръст върху гърдите му с пръста си.

– Така мисли тя и е вярно донякъде. Не бих могъл да съществувам, ако не чувствам. Той чувства. Похот и ярост, алчност и нищо друго, което да облекчи дните му. Да вземе онова, което имаме, няма да му е достатъчно. Няма да го задоволи изобщо. Иска ние да познаем мрака, който той обитава, за да страдаме в него.

Думите му я накараха да изтръпне и тя се стегна вътрешно.

– Това ли откри в съзнанието му?

– Донякъде. Отделни части мога просто да видя. И за един миг тази вечер знаех какво изпитва – ужасяваща радост, че може да те отнеме от мен, от нас, от самата теб.

– Ти беше в мен – в главата ми. Той не извика името ми, не и този път, но ти ме повика. Чух те да викаш името ми и спрях само за миг. Имах усещането, че стоя на ръба и ме теглят и в двете посоки. После се озовах на пода под теб, така че не знам накъде бих поела.

– Аз знам, и то не само защото в теб няма и следа от слабост. Заради това. – Сведе глава и нежно докосна с устни нейните, безкрайно нежно. – Защото е повече от желание.

Обзе я нервност и в корема ѝ сякаш запърхаха пеперуди.

– Конър…

– Много повече е – прошепна той и завладя устата ѝ.

Нежно, много нежно и полека устните му я подканваха да му се отдаде, съблазняваха я болезнено бавно. Ако силата му идваше от сърцето, то сега той я използваше и я обгръщаше цялата в чиста чувственост.

Можеше да каже не – не, това не е за нея, не може да бъде. Но той вече я водеше уверено нагоре по сладкия път към блясъка и светлината.

Ръцете му, леки като въздуха, галеха тялото ѝ и дори деликатното им докосване подклаждаше огъня в нея.

Тихи, много тихи и разтърсващи, думите му я молеха да повярва в онова, което никога не бе имала. Да има доверие в онова, от което се страхуваше и което отричаше.

В любовта, нейната простота и сила. В постоянството ѝ.

Не беше за нея. Не, това не беше за нея – мислеше си го, но отново се носеше на копринено меките ѝ облаци. Онова, което той ѝ даваше, което ѝ поднасяше и обещаваше, бе неустоимо.

За един момент, за една нощ, тя се отдаде на чувството. И на него.

Затова той вземаше, но с нежност, и даваше още повече в замяна.

Конър вече знаеше, в онзи миг, когато тя стоеше между мрака на Кеван и неговата светлина, тогава бе познал цялата истина за любовта. Бе разбрал, че идва натежала от страх, от рискове. Знаеше, че може да се изгуби в лабиринта ѝ, приемаше това, че ще се бори със сенките ѝ, ще черпи от светлината ѝ и ще живее с върховете и паденията ѝ, с миговете на безоблачно щастие и трудните моменти.

С нея.

Целият им живот като приятели не го беше подготвил за тази промяна, за тази титанична смяна на приятелската обич с чувството, което сега изпитваше към нея.

Единствената. Тя. Която щеше да носи в сърцето си.

Не поиска да чуе от нея същите думи – и те щяха да дойдат после. Засега нейното отдаване му стигаше. Накъсаните ѝ въздишки, потръпването, силното и неравномерно туптене на сърцето ѝ.

Тя се издигна, изплува над вълна от удоволствие – толкова всеобхватно, че сякаш изпълваше цялото ѝ тяло с чиста бяла светлина.

А после той я изпълваше, даваше ѝ още и още, докато сълзи замъглиха очите ѝ. Когато стигна върха и се задържа за няколко безценни мига на онзи искрящ и сияен предел, тя чу гласа му отново в мислите си.

Това е повече, каза ѝ той. – Това е любовта.

– Защо те притеснява толкова?

– Какво? – Мийра го зяпна, после се озърна наоколо. – Къде сме? Това не е ли… колибата на Сърха? Сънуваме ли?

– Повече от сън е. И любовта е много повече от лъжата, която вярваш, че е.

– Колибата на Сърха е, но стои цяла под лианите, които растат около нея. И сега не е време да говорим за любов и лъжи. Той ли ни доведе тук?

Извади меча си, благодарна, че сънят, който беше повече от сън, ѝ го бе дал в ръката.

– Любовта е изворът на светлината.

– Луната е източникът на светлина и можем да сме благодарни, че е пълнолуние, където и когато и да сме. – Бавно се завъртя в пълен кръг, търсейки сенките. – Наблизо ли е? Усещаш ли го?

– Ако не можеш да повярваш, че ме обичаш, то поне трябва да повярваш в моята любов към теб. Никога не съм те лъгал, не и за нещо важно, през целия ти живот.

– Конър. – Прибра обратно меча в ножницата, но лявата ѝ ръка остана върху дръжката му. – да не си изгубил ума си?

– Открих го. – Той ѝ се ухили. – Твоят разум го няма, защото нямаш куража да се осъзнаеш и да го приемеш.

– Аз съм тази с меч в ръка, така че внимавай какви ги приказваш за куража ми.

Той само я целуна, преди да го отблъсне.

– В теб няма и грам слабост. Сърцето ти е по-силно, отколкото си мислиш, и то ще бъде мое.

– Няма да стоя точно тук, за бога, и да си говоря празни приказки с теб. Връщам се.

– Пътят не е натам. – Конър улови ръката ѝ, когато се обърна.

– Много добре знам къде е.

– Не е натам – повтори той. – И още не е време, защото той идва.

Пръстите ѝ стиснаха по-здраво дръжката на меча.

– Кеван?

Конър сложи ръка върху нейната, преди да го измъкне от ножницата, и извади от джоба си белия камък. Той светеше като малка луна в дланта му.

– Не. Иймън идва насам.

Тя го видя да язди към полянката, вече не беше момче, а мъж. Много млад, но висок и строен, и толкова приличаше на Конър, че сърцето ѝ изтръпна.

Косата му беше по-дълга и сплетена назад. Приближи се мълчаливо, яхнал едър червеникавокафяв кон, който, каза си тя, можеше да мине в галоп през половината страна, без да се задъха.

– Добра вечер – викна за поздрав Конър.

– И на теб, и на твоята лейди. – Иймън слезе с едно плавно движение. Вместо да завърже коня, той само метна юздите на гърба му. От начина, по който дорестият кон стоеше – изваян като статуя под лунните лъчи – бе ясно, че няма да помръдне или избяга от господаря си.

– Доста време е минало за теб – отбеляза Конър.

– Пет години. Сестрите ми и съпрузите им живеят в Ашфорд. Брана има две деца – син и дъщеря – и още едно ще се роди съвсем скоро. Тийгън чака дете. Първото за нея.

Погледна към колибата, после към надгробния камък на майка си.

– Върнахме се у дома.

– Да се биете с него.

– Това е най-силното ми желание. Но той е в твоето време и това е истина, която не мога да отрека.

Висок и строен, с кристалното ястребово око на шията, Иймън отново погледна към гроба на майка си.

– Тийгън дойде тук преди мен. Видяла е онази, която ще се роди след нея. Била е тук, когато Тийгън се е изправила срещу Кеван. Ние сме тримата, първите, но онова, което сме, което имаме, ще предадем на вас. Това е всичко, което мога да видя.

– Ние сме шестима – каза Конър. – Тримата и още трима. Моята лейди, мъжът на братовчедка ми и един приятел, много силен приятел. – И понеже момчето се беше превърнало в мъж, Конър реши, че е време да заговори за това. – Приятелят ни е Финбар Бърк. Той е от кръвта на Кеван.

– Белязан ли е? – Също като Мийра и Иймън сложи ръка върху дръжката на меча си.

– Не по своя воля или дело.

– Кръвта на Кеван…

– Бих му поверил живота си и съм го правил. Бих му доверил живота на моята лейди, а нея обичам повече от всичко на света – макар тя да не го вярва. Ние сме шестима – повтори Конър – и той е един от нас. Ще се бием с Кеван. Ще го унищожим завинаги. Кълна се.

Конър извади меча на Мийра и стиснал го здраво в ръка, отиде до надгробния камък. Поряза дланта си, остави кръвта да покапе върху земята.

– Давам кръвна клетва, че ще го унищожим.

Бръкна в джоба си и без изненада намери там зюмбюла.

Използва меча, за да направи малка ямка, в която да го засади.

– Дадох обещание и сега го изпълнявам.

Завъртя пръст във въздуха, изтегли от него влага и остави кръвта и водата да се излеят върху пръстта.

Отстъпи крачка назад и видя заедно с другите двама как цветето пораства и камбанките му стават двойно повече.

– Оставих я и тръгнах. – Иймън гледаше към гроба. – Нямах избор, такава беше волята ѝ. Сега се връщам като мъж. Каквото мога да направя, каквато сила ми е дадена, ще го направя и ще я използвам. Дадох обещание и го спазвам. – Той протегна ръка на Конър. – Не мога да се доверя на този потомък на Кеван, но вярвам на теб и онези, които стоят редом с теб.

– Той е един от нас.

Иймън погледна към гроба, към цветята, колибата.

– Значи, сте шестима. – Докосна амулета си, който бе същият като на Конър, после камъка на кожената каишка, който Конър му беше дал. – Всичко, което сме и имаме, е с вас. Надявам се, че ще се видим отново, когато това свърши.

– Когато всичко свърши – съгласи се Конър.

Иймън се качи на коня си, усмихна се на Мийра.

– Можеш да вярваш на родственика ми, милейди, каквото казва, казва го от сърце. Сбогом.

Обърна коня си и си отиде тихо, както бе дошъл.

Мийра понечи да каже нещо… и се събуди рязко в леглото на Конър.

Той седеше до нея с половинчата усмивка, загледан в окървавената си ръка.

– Господи! Човек никога не знае къде ще се озове, когато си легне с теб. Внимавай! Ще изцапаш чаршафите.

– Ще се погрижа за това. – Разтърка длани една в друга, спря кръвта и излекува плитката рана.

– За какво беше всичко това? – попита тя.

– Кратко гостуване при роднини. Чух някои въпроси, получих отговори.

– Какви отговори?

– Ще трябва да ги обмисля внимателно, за да ги разбера. Но цветето е засадено, както ме помоли Тийгън, и това е достатъчно засега. Изглеждаше ми много възмъжал и силен, нали, нашият Иймън?

– Казваш го, защото си приличате. Кеван ще узнае, че са се върнали.

– Те не са могли да го унищожат, нито пък той тях. Също като цветето, това ми е достатъчно засега. На нас се пада да го довършим, това също знам.

– И как го знаеш?

– Чувствам го. – Докосна с пръст сърцето си. – Вярвам в онова, което чувствам. За разлика от теб например.

Тя му хвърли един нетърпелив поглед и скочи от леглото.

– Трябва да тръгвам за работа.

– Имаш време да хапнеш нещо. Не се притеснявай, няма достатъчно, за да обсъдим в дълбочина моите и твоите чувства. Но скоро ще дойде и това време. Обичам те до полуда, Мийра, и макар това да ме изненадва, съм щастлив от тази изненада.

Тя грабна дрехите си.

– Ти представяш в романтична светлина цялата история и я смесваш с магията и рисковете, кръвта и секса. Подозирам, че скоро ще се осъзнаеш, но засега съм готова да използвам банята и да тръгвам за работа.

Тя излезе решително от стаята.

Конър само се ухили, развеселен от прекрасния изглед към дупето ѝ, докато тя маршируваше към вратата на банята, която той делеше с Айона.

Вече се беше осъзнал, помисли си той – макар че му бе отнело доста време да стигне дотук. Можеше да я почака и тя да дойде на себе си.

Междувременно… Загледа се в изцелената си длан. Имаше да мисли върху доста неща.