Магията на сенките

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

– Казах ти да стоиш далеч от мен.

– Стига вече, Мийра, пийнах само една халба в бара.

– Приказките се разнасят бързо, Конър, така че знам точно какво си правил в бара. – Тя го изгледа с отвращение.

– И то докато аз едва се държах на крака след онова, което ми беше причинено. Заради теб.

– Господи, Мийра, беше само невинна закачка. Малко приказки, малко смях.

– Можеш да се смееш и приказваш, колкото си щеш, но не си мисли, че после ще ми се умилкваш. – Тя нарочно забърза крачка. – Знам какво целиш. Аз ли не знам?

– Какво искаш? – Той вдигна рамене, докато се изкачваха по лекия наклон. – Имах нужда от малко свобода, това е, след като дни наред бях затворен в къщата или затрупан с работа в школата. Ти не правеше друго, освен да спиш часове наред.

– И каква беше причината? – Тя спря и се обърна ядосано към него. – Ти и твоите магии ме докарахте дотам, не беше ли така?

Той застана разкрачен и я изгледа гневно.

– Аз и моите магии ти спасихме живота, за бога!

– И докато аз с мъка се съвземах, ти тичаш да си приказваш с Алис Кийнън в бара.

– Стига, стига, стига! – Брана се развика и на двамата.

– Няма време за това. Не ви ли казах, че според звездната ми карта тази нощ е най-добрата ни възможност да довършим започнатото? Не можем да свършим онова, което трябва да бъде свършено, докато вие двамата се дърлите.

– Тук съм, нали? – Мийра вирна брадичка. – Тук съм и излагам живота си отново на опасност, защото обещах да го направя. Аз си държа на обещанията. За разлика от други.

– Не може ли един мъж да почерпи с бира някоя девойка, без да го нарекат лъжец?

– Сложи свещите по местата им, Конър! – Брана ги бутна в ръцете му. – И се съсредоточи върху сегашния момент! Боже мили, не можа ли да изчакаш, докато приключим с това, преди да хукнеш да задяваш Алис Кийнън?

Мийра изсумтя възмутено и тръшна раницата си на земята.

– О, значи, няма проблем той да се забавлява зад гърба ми, след като вече съм ви била полезна, така ли?

– Нямах това предвид – отвърна Брана с рязък и покровителствен тон. – Престани да се правиш на глупачка.

– Сега пък съм глупачка? Ясно е, че ще си на негова страна, макар да знаеш, че е бил е онази никаквица.

– Престанете, няма ли да престанете най-сетне? – Айона закри ушите си с ръце.

– По-добре не се меси – посъветва я Бойл.

– Не мога да не се меся. Те са моето семейство и вече не издържам да слушам тези кавги и обвинения. Дай ми ги. – Тя грабна свещите от Конър и започна да ги подрежда в кръг на билото на хълма. – Как ще можем да работим заедно, как ще изпълним онова, което сме се заклели да изпълним, ако само се караме?

– Лесно ти е на теб. – Мийра стисна здраво дръжката на меча си. – Бойл върви по петите ти като послушно кученце.

– Не съм ничие куче, Мийра, мери си приказките.

– Не ти ли казах, че тази нощ не е подходяща? – Фин измъкна ножа си от канията и го заоглежда на светлината на чезнещата луна.

– Ако аз кажа “горе”, ти казваш “долу” – отвърна сопнато Брана. – Напук на мен.

– А нима не каза, че трябвало да го направим в нощта на слънцестоенето? Ето ни отново тук месеци по-късно, изпълняваме твоята воля.

– Още се чудя колко искрен си бил в усилията си онази нощ. Ако беше изпълнена волята ми, сега нямаше да си тук, нямаше да си с нас.

– Брана, това е прекалено. – Конър сложи ръка на рамото ѝ. Той идва, каза ѝ мислено, както и на останалите. – Много бързо.

– Прекалено или не, вече няма значение. Сега сме тук.

Брана описа полукръг с ръка, запали свещите. Остави купичката в най-северната точка.

Зад нея Конър леко докосна с пръсти ръката на Мийра.

Тя си пое рязко въздух, подготви се за срещата.

Мъглата се спусна, плътна като завеса, а с нея настана зверски, пронизващ до кости студ. Силен рев я разлюля, затрептя над високата трева.

Още докато измъкваше меча си, Конър я бутна настрани.

Тя усети как нещо прелита край нея, закача ръката ѝ, оставяйки подире си гореща и болезнена следа. Не се налагаше да се преструва на уплашена и объркана. Емоциите я заляха като мощна вълна.

И тогава в главата ѝ прозвуча гласът на Конър: Аз съм с теб. Обичам те.

Тя се извъртя, застана гръб до гръб с Бойл, приготви се за атака или за защита.

Земята потрепери под краката ѝ, когато Фин призова стихията.

– Дано, богиньо и майко, твоята сила нека разтърси и разлюлее земята.

Дори и под защитата на заклинанието, Мийра за малко не политна напред по лице, когато почвата под краката ѝ се надигна.

– Призовавам Асиона и Мананан Маклир – викна Брана. – Върху главата на Кеван нека гневът ви се излее.

Дъждът се изсипа от небето, сякаш някое божество бе обърнало към тях течението на бурна река.

През мъглата и потопа тя забеляза нещо, подобно на лъскави черни ленти, да прелита като множество стрели. И слисано чу как мъглата съска. Увиваше се около крака ѝ като змия. Инстинктивно замахна с меча си, разряза я. Тъмна кръв плисна наоколо.

Огнени топки полетяха и превърнаха на пепел черните стрели по волята на Айона.

– Магията на огъня зова в името на Бриджит, за да изпепели мрака със светлина и пламък.

Тя почувства как Бойл се хвърля напред, завъртя се мигом, за да го защити, и видя как той разсича бодливо пипало от мъглата, което се протягаше към Фин.

Тя се сниши, без да спира да сече и удря с меча, а после се наложи да остане прилепена към земята, която се надигаше под нея.

– Ший, чуй слугата си, чуй своя син и с дъха си неговия край сложи.

Видя Конър, като пламък сред пламъците, да вдига високо ръце. Докато се мъчеше да се задържи на крака, видя как бурното небе над главите им сякаш се разтваря, И завихря.

Появи се светкавица, проряза мрака и порази тресящата се земя. Сякаш и самият дъжд искреше в пламъци. Видя как Айона падна и как Бойл скача към нея да я вдигне. От ръцете ѝ изскочиха огнени топки и улучиха вълка, човека, извиващите се и пълзящи наоколо пипала на мъглата.

Мийра си пробиваше път напред, обратно към кръга на свещите, които още грееха като маяк в бурно море. Обратно при Конър, който стисна ръката на Брана, после и на Айона, и тримата грейнаха в унисон, самите те засветиха в нощта.

Вълкът нададе вой.

Човекът се засмя.

Свещите, както восъчните, така и тримата вещери, се олюляха и помръкнаха.

– Да се оттегляме! – викна Брана. – Изгубихме. Изгубихме нощта. Силата ни намалява. Да бягаме, докато можем.

Конър стисна Мийра здраво през кръста – ръцете му бяха силни, а лицето строго, лъснало от пот и кръв.

– Ще стоя далеч от теб, след като спася живота ти за втори път.

Завъртяха се във въздуха сред дъжд от звезди и огнени искри. Светлината беше толкова ярка, че трябваше да затвори очи и да ги стисне здраво, извръщайки глава.

После пропадна бързо, ужасно бързо, така че скоростта направо изтласка въздуха от дробовете ѝ.

В следващия миг се опомни, просната върху Конър на пода в кухнята им, а сърцето ѝ препускаше в бесния галоп на избягал от юздите кон.

Навън бучеше ужасяващ тътен, поглъщаше всичко наоколо, разтърсваше прозорците. Огромни яростни юмруци тропаха върху вратите, стените и цялата къща се тресеше. За миг Мийра се уплаши, че ще се срути върху главите им.

После настана тишина.

Другите лежаха на пода като оцелели след корабокрушение. Кател я прескочи, за да стигне до Брана. Близна я по лицето и изхленчи жално.

– Добре съм, спокойно. Всички сме добре.

– Това би трябвало да то убеди, че сме тръгнали на война тази нощ, защото дори и аз го повярвах. – Конър погали Мийра по косата, обърна я към себе си. – Ранена ли си?

– Не знам. Не мисля. Ти кървиш.

Той избърса с пръсти кръвта, която се стичаше от една повърхностна рана на слепоочието му.

– Не успях да се дръпна достатъчно бързо.

– Ела, дай да се погрижа. – Брана се приближи на колене към него. – Айона…

– Знам какво ти трябва – каза тя и хукна към ателието. Мийра само повдигна крачола на панталона си и забеляза моравосиньото петно на крака си точно над глезена.

– Почакай, дай да те видя. – Още докато Брана се грижеше за неговите рани, Конър се пресегна и сложи длани върху синината.

– Мъглата се превърна в змии. И бодли. Поникнаха бодли.

– Не бодли, а зъби. – Фин, чието лице лъщеше от пот, седеше на пода, облегнал гръб на шкафа.

– Ранен си. Сложи от това на главата на Конър – нареди Брана на Айона, докато самата тя се прехвърли на Фин.

– Погрижи се раната да е почистена добре. Да не си ухапан?

– Попита строго Фин.

– Само малко изморен.

Тя притисна длан към гърдите му.

– Много повече е. Дай да видя.

– Сам ще се погрижа за себе си, когато си поема дъх.

– О, глупости. – С едно махване на ръка тя го разсъблече до кръста.

– Ако се каниш да свалиш всичките ми дрехи, няма да е лошо да сме насаме.

– Млъкни. – Тя погледна през рамо и в гласа ѝ прозвуча тревога. – Айона, мехлема!

– Сам ще се излекувам – опита се да възрази Фин.

– Ще те приспя, ако не стоиш мирен и не млъкнеш. Конър, трябваш ми.

– Много ли е зле?

Сам се увери, когато се надигна от пода и отиде при тях. Разранени черни дупки бяха осеяли тялото на Фин от двете страни, сякаш някакви великански челюсти го бяха захапали.

– Не са дълбоки. – Гласът на Брана остана тих и уверен.

– Слава на боговете за това. Колкото до отровата… – Тя вдигна рязко очи. – Какво направи, за да спреш разпространението ѝ?

– Аз съм от неговата кръв. – Фин дишаше трудно и говореше бавно, някак прекалено премерено. – Онова, което е направено от него, отслабва при мен.

– Изпитваш болка – обади се Конър.

– Винаги има болка. – Но издиша рязко, когато Брана стигна по-дълбоко. – Господи, Брана, лечението ти е по-лошо от раната.

– Трябва да я изтегля навън, независимо дали е отслабена, или не.

– Погледни ме, Фин – нареди Конър.

– Сам ще понеса болката си, благодаря.

Конър просто сграбчи брадичката на Фин и завъртя главата му.

Поемаше болката вместо него, осъзна Мийра. Приемаше в себе си болката на Фин, за да улесни лечението. Както и за да не я приеме Брана, както тя знаеше добре.

Бойл извади уискито, затова тя стана за чаши. После отново приседна на пода и ги подаде на всички, когато Брана се отпусна назад и кимна.

– Вече е по-добре.

– Доста повече пушилка се вдигна, отколкото очаквахме. – Конър последва примера на Фин и също се облегна на шкафа. Сега и неговото лице блестеше от пот след положените усилия, както и от болка. – Но здраво опърлихме козината му, а и всички сме живи и здрави.

– Той ще си помисли, че сме се уплашили – каза Брана. – Ще реши, че се караме помежду си, ближем раните си и се питаме дали изобщо трябва да опитваме подобно нещо в бъдеще.

– И когато го нападнем след два дни, ще го изгорим до пепел, преди да се е усетил, че сме го измамили. Чудесно представление, браво на всички. – Той вдигна чаша. – Блестяща идея, скъпа Мийра, която може би е наклонила сериозно везните в наша полза. Никак не е чудно, че съм влюбен в теб.

Той отпи глътка, както и останалите, но Мийра само държеше чашата си и се взираше в него.

– Не ти ли харесва уискито? – попита я той.

– Чакам сърцето ми да затрепери. Може би съм изпаднала в шок. Защо не ми го кажеш пак? Да видим дали този път ще мине.

Конър остави чашата си настрани и на колене се придвижи по пода към мястото, където седеше тя.

– Обичам те, Мийра, сега и завинаги.

Тя изгълта уискито, остави чашата и се изправи на колене с лице срещу него.

– Не, не трепери. Но пък и що за слабо и глупаво сърце би треперило от страх пред любовта? Твоето? – Тя сложи ръка върху гърдите му. – да видим дали ще потрепери. Обичам те, Конър, сега и завинаги.

– Може да е спряло за секунда. – Той сложи своята ръка върху нейната. – Но няма страх, няма никакво съмнение. Усещаш ли го? Танцува от радост.

Тя се засмя.

– Конър О’Дуайър с танцуващото сърце. Вземам те. – Тя го прегърна силно, устата ѝ срещна неговата.

– Искате ли да си тръгваме? – подхвърли Бойл. – да ви оставим насаме тук, на пода в кухнята?

– Ще ти кажа, ако се наложи – измърмори Конър, после отново зацелува жената на живота си.

Изправи се, вдигна я на ръце, завъртя я и я подхвърли леко във въздуха, с което отново я разсмя.

Понесе я навън от стаята, сподирен от смеха на останалите.

– Ти винаги си искала точно това – обърна се Фин към Брана.

– Знаех, че може да се случи, усещах, че трябва, и да, винаги съм го искала. – Тя въздъхна тихо. – Ще сложа чайника.

По-късно, прегърнал Мийра в леглото си в притихналата къща и под лунните лъчи, струящи през прозореца, Конър я попита:

– Битката ли беше виновна? Това, че застанахме лице в лице със смъртта, ли закали сърцето ти?

– Ти пое неговата болка.

– Какво? За кого говориш?

– Долу в кухнята. Макар той да не искаше да го правиш, ти не можеше да го оставиш да страда и просто пое болката на Фин. Тогава си казах: “Това е той в най-дълбоката си същност. Човек, който би поел болката на приятел – или на всеки друг при нужда. Силен и добър. Забавен, весел и верен. И ме обича”.

Мийра сложи длан върху бузата му.

– Обичам те, откакто се помня, но не можех да си позволя да го призная, да приема този дар, за който ми говореше, нито да го дам. Това беше моят страх. После си помислих, докато те гледах тази вечер в разгара на битката и под ярката светлина в кухнята, как е възможно да се страхувам толкова да приема този, когото обичам? Защо продължавам да си повтарям, че може да съм като баща си, или да позволявам онова, което той направи, да определя живота ми? Задължена съм на Кеван.

– На Кеван?

– Той искаше да ме нарани и засрами, да ме разколебае, като ми показа образа на баща ми. И наистина го направи, и още как, но това бе вътре в мен. Когато видях толкова ясно онова, което криех дълбоко в себе си, прозрях истината. Той не напусна мен, нито майка ми и останалите от семейството ни. Той избяга от собствения си срам и грешки, от провалите си, защото не можеше да понесе да ги вижда в огледалото.

– Ти винаги стоиш здраво на краката си, винаги гледаш право напред.

– Опитвам се, но не гледах от правилния ъгъл. Не си позволявах да наклоня стъклото. Майка ми е тази, която устоя със срама, който ѝ остави, и която живее – по своя _: си объркан начин – с грешките и провалите му. Тя остана тук и беше опора за мен и братята, и сестрите ми дори и след като пораснахме. Сега е щастлива, свободна е от тези окови, независимо дали го осъзнава, или не. И аз също съм свободна. Затова съм длъжница на Кеван. Но съвсем няма да се поколебая да сторя каквото мога, за да го пратя в ада.

– Значи, и аз съм му длъжник. И заедно ще го изпратим в ада.

Беше му много трудно през следващите два дни извън закрилата на къщата да спре да сияе от щастие. Трябваше да си върши работата и да избягва всякакъв контакт с Мийра, докато не са на сигурно в убежището си.

Усети Кеван да пробва да проникне в мислите му веднъж-дваж, но леко, предпазливо. И усети неговите рани, о, да, те също бяха наранили копелето за стореното от него.

Беше ги атакувал, докато е по-слаб, отколкото преди, и сега си мислеше, че кръгът им е разкъсан, докато той беше по-силен и могъщ от всякога.

И все пак.

– Имаш съмнения – подхвърли той на Брана. Оставаха броени часове, затова бе дошъл да помогне с каквото може.

– Планът е добър.

– И все пак?

Тя взе отварата за сън, намести я внимателно в сребърна кутия, която бе наследила от предците си, редом с кървавочервената магическа настойка, която се надяваше да унищожи Кеван.

– Имам някакво особено чувство, но не знам дали е истинско. Питам се дали понеже бях толкова убедена, че ще успеем в нощта на слънцестоенето, сега изпитвам известни колебания, когато дойде моментът да опитаме отново. Или наистина има нещо, което не виждам, нещо, което трябва да направя.

– Бремето не е само върху твоите рамене, Брана.

– Знам. Каквото и да си мисли Фин, знам това много добре. – Тя събра инструментите си, които бе пречистила и подготвила, уви ги в кърпа от бяло кадифе.

Отвори едно чекмедже и извади оттам малка сребърна кутийка.

– Имам нещо за теб, независимо какво ще ни донесе нощта.

Любопитен, той я отвори, видя пръстена и огнения блясък на рубина в златния му обков.

– Този пръстен е за теб – наследство от прабаба ни.

– А сега е твой, ако искаш да го дадеш на Мийра. Тя ми е като сестра и тази връзка само ще заякне, когато ѝ дадеш пръстена. Но само ако ти го искаш.

Той заобиколи работния плот, прегърна я.

– Когато тази нощ приключи. Благодаря ти.

– Искам това да свърши. Сега повече от всичко. Искам да видя как двамата с Мийра споделяте живота си.

– Ще сложим край. Предопределено е.

– Говори сърцето ти.

– Така е и ако разумът ти не говореше толкова силно, и ти щеше да чуеш гласа на своето. – Той я прегърна отново. – Ако не вярваш на сърцето си, довери се на кръвта си. И на моята.

– Вярвам.

Той си събра инструментите и се приготви за предстоящата нощ.

Събраха се в голямата конюшня и по молба на Фин Конър оседла Аня, бялата кобила, която Фин бе довел, за да създаде потомство с Аластар.

– Мислех, че Фин ще вземе Бару, жребеца си.

Конър погледна през рамо към Мийра. Тя беше със здрави ботуши, груб панталон и широк колан, който крепеше меча в ножницата му. Знаеше, че Айона е заплела заклинания в плитките ѝ.

А върху меката дебела риза беше огърлицата, която той ѝ беше дал.

– Така е. Ние ще вземем Аня, а Айона и Бойл ще яхнат Аластар. Третият кон ще улесни придвижването ни.

– Значи, ще яздим до колибата на Сърха.

– В известен смисъл. Готова ли си за онова, което предстои?

– Доколкото е възможно.

Той се пресегна през седлото към ръката ѝ.

– Ще се справим.

– Вярвам в това.

Двамата заедно поведоха коня навън, при останалите, под бледата светлина на полумесеца.

– Щом стигнем там, всичко трябва да стане много бързо, без никакво колебание. Баща ми, бабата на Айона, братовчедката на Фин, всички те ще държат под око заклинанието и ще ни издърпат обратно, ако нещата се объркат.

– Ти ще ме издърпаш обратно – каза тя.

Щом той се качи на коня, тя се метна зад гърба му. Конър погледна към Бойл и Айона, които вече бяха яхнали неспокойния Аластар.

Иска да тръгва, наистина го иска, да изпълни дълга си.

Видя как Фин гушва дребното куче и яхва черния жребец, а после подава ръка на Брана.

– За нея е много трудно – измърмори Конър. – да тръгне с него така.

– И за него е трудно.

Брана се качи на коня, после даде знак на Кател. Кучето хукна напред. Високо горе се обади Ройбиър и Мерлин му отговори.

– Дръж се здраво за мен – посъветва я Конър и трите коня препуснаха в галоп.

После полетяха.

– Мили боже! – Гръмкият смях на Мийра последва възклицанието. – Великолепно е! Защо не сме го правили досега?

Вятърът виеше, хладен и влажен, бели облачета замрежваха за миг луната и изчезваха. Въздухът се изпълни с уханието на билки и пръст, на дръзки пориви, преди да се възцари покой.

Летяха високо във въздуха, нагоре в дълбините и право към лозите около колибата на Сърха.

– Хайде, да побързаме – подкани я Конър.

Той трябваше да я остави, за да се присъедини към Брана и Айона, да направят заклинанието за кръга, да подредят сто свещи, купичките, котлето.

Брана отвори сребърната кутия, извади отварата за сън.

– Духовете владеят тази нощ. Ние идваме при тях със светлината си. Тук и в този час ние призоваваме светлите духове на магията. Ние сме тримата и трима още. Заедно ще минем през вратата в съня отвъд, за да намерим смисъла на нашата съдба. Затова ще пием тримата от една чаша и трима още.

Тя преля отварата в сребърна чаша, вдигна я високо. После я свали и отпи.

– Тяло, плът и кръв, ум и сърце, в света на сънищата се отправяме. – Тя подаде чашата на Фин. Той отпи, повтори думите, подаде на Айона и нататък по кръга.

“Имаше вкус на звезди”, каза си Конър, когато дойде неговият ред, един от тримата.

Протегна ръце към сестра си, към Мийра и заедно с всички в кръга повтори думите.

– С правото, с мощта, със светлината търсим ний в нощта. В съня пътуваме назад във времето, където злото, сторено от Кеван, да унищожим. Към времето на завръщането на тримата, които са на Сърха. Каквато е волята ни, тъй да бъде.

Сега го нямаше онова плавно носене във въздуха, което бе усещал преди, а по-скоро сякаш плуваха през мъгли и цветове, сподиряни от шепнещи гласове и образи, които не бяха напълно различими.

Когато мъглите се разнесоха, Конър стоеше точно както и преди – в кръга, стиснал с една ръка Брана, с другата – сестра си.

– Върнахме ли се назад?

Лози обгръщаха колибата, но тя стоеше непокътната. Около надгробния камък цъфтяха безброй зюмбюли.

Конете стояха неподвижно, както и соколите, кацнали в клоните над главите им. Кател седеше спокойна и царствена до Брана, докато Бъгс лекичко потреперваше, свит до ботушите на Фин.

– Всички сме тук, както е редно. Повикай го сега, Мийра.

– Сега ли?

– Започвай! – потвърди Брана, при което извади шишенцето, изпълнено с червена течност. – Подмами го насам!

Вътре в шишенцето сякаш пулсираше и се вихреше червена светлина. Течна светлина, магически огън.

– В центъра на кръга. – Конър я стисна за раменете и я целуна. – И пей, каквото и да се случва!

Мийра се стегна, успокои сърцето си, после го отвори широко.

Бе избрала балада и пееше на ирландски, макар Конър да се съмняваше, че знае смисъла на всички думи. А те бяха сърцераздирателни и красиви като гласа, който се носеше над полянката надалеч в нощта и над целия свят на сънищата.

Щеше да я помоли да му я изпее, реши той, когато свършат с всички мрачни задачи, когато са сами. Щеше да я изпее отново за него.

– Той чува – прошепна Фин.

– В тази нощ са призовани черната и бялата магия, мракът и светлината. Той ще дойде.

Брана пристъпи вън от кръга, Конър я последва, след това – Айона.

– Каквото и да става – повтори Конър, – пей! Той идва.

– Да. – Фин излезе извън кръга и остави Бойл да пази Мийра.

Извади меча си и го запали.

Появи се в мъглата, сянка, която се превърна във вълк. Запристъпя дебнешком към редицата от четирима вещери, после се завъртя рязко и скочи към кръга.

Бойл закри тялото на Мийра със своето, но вълкът отскочи назад от огненото кълбо, което Айона хвърли към него.

Обиколи с бавна крачка полянката, огледа конете, докато Аластар не затропа с копита по земята, след което се изправи и се превърна в човек.

– Да не сте намислили отново да ме атакувате? Мислите ли, че ще ме унищожите с песен и слабата си бяла магия? – Той махна с ръка и пламъците върху острието на Фин угаснаха.

Фин просто вдигна меча и той отново пламна.

– Изпитай ме – предложи Фин и застана пред тримата.

– Сине мой, кръв от кръвта ми, ти не си ми враг.

– Аз съм твоята смърт. – Фин скочи, замахна яростно, но разсече единствено мъглата.

Появиха се плъхове, врящо море от плъхове с настървени червени очи. Онези, които се устремиха към кръга, запищяха, щом избухнаха в пламъци. Но Мийра забеляза как една от свещите угасна.

Сега и тя извади меча си и продължи да пее.

Аня се надигна на задни крака, копитата ѝ блеснаха във въздуха. Очите ѝ се въртяха ужасено. Фин сграбчи юздите ѝ, използва меча си, за да очертае огнен кръг около нея. Докато двата жребеца газеха с копита плъховете, соколите се спускаха отгоре им.

От небето се посипаха прилепи.

Конър видя още една свещ да примигва и угасва.

– Той атакува кръга, за да се добере до нея. Трябва да го направим сега, Брана.

– Трябва да го привлечем по-близо.

Конър отметна глава назад, призова вятъра. Вихърът разкъса тънките криле на прилепите, докато въздухът не се изпълни с дим и писъци.

Гласът на Мийра трепна само за миг, когато едно сгърчено тяло падна върху ръба на кръга и трета свещ помръкна.

– Спокойно, момичето ми – измърмори Бойл.

– Спокойна съм. – Пое си въздух и отново извиси глас над писъците.

– Ще разпоря гърлото ти и ще изтръгна сърцето ти.

Кеван, чиито очи грееха в червено почти като камъка на шията му, захвърли светкавица срещу кръга.

Бойл използва пролуката, прободе го с ножа и му пусна кръв. Експлозия от въздух го хвърли назад. Кръвта от върха на ножа му капна на земята и просъска, черна като катран.

– Трябва да стане сега – викна Конър и започна да нарежда.

Силата се издигна нагоре, чиста топлина. Отново чу гласове, не само тези на Мийра и Айона, но и други. Далечни, мърморещи, шепнещи неясно през изтънялата граница между световете. Над всички тях се носеше песента на Мийра и преизпълваше сърцето му.

Фин замахна с меча си и запали отново свещите, така че пламъчетата им се издигаха право нагоре.

Плъховете се оттеглиха, хукнаха към тримата. Кеван отново стъпи на четири лапи. И вълкът нападна Кател.

Конър усети страха на Брана и се извърна заедно с нея и Айона, за да отблъснат със силата си вълка. Но земята под лапите му се надигна – работа на Фин. Зъбите на Кател се впиха в плешката на вълка и Ройбиър се спусна отгоре му.

Звярът изкрещя, помъчи се да си проправи път и да избяга в гората отвъд полянката.

– Пресечи му пътя! – викна Конър. – Докарай го обратно!

Но сърцето му направо спря, когато Бойл и Мийра като един изскочиха от кръга, за да се присъединят към Фин.

Вълкът хукна надясно, обърна се и в отчаянието си скочи в атака. Мечът на Мийра запламтя. Върхът му опърли козината на вълка, преди звярът да се обърне отново.

С периферното си зрение Конър долови някакво движение. Погледна нататък и видя трите фигури до колибата. Потрепващ образ, докато гласовете им се мъчеха да пробият завесата между световете.

После усещаше само сестра си и Айона, само тримата и огнения кипеж на силата.

Брана вдигна шишенцето във въздуха пред тях и със свързани ръце, умове и сили тримата заедно го запратиха към вълка.

Светлината експлодира като хиляди слънца. Прониза го, разкъса го.

– С магията на тримата с теб е свършено. С нашата светлина твоят мрак е унищожен. Със светлината си оплитаме таз мрежа, с нашата кръв те заличаваме. Нито живот, нито дух, нито магия е останала за теб. Това е волята ни и така ще бъде.

Светлината блесна отново още по-ярка. Грейна в очите му, кипна в кръвта му. И в нея той отново видя трите фигури. Едната му протегна ръка да го достигне. Пресягаше се отдалеч.

После те изчезнаха, както и светлината. Падна мрак, разкъсван само от бледото сияние на луната и кръга от свещи. Конър прекъсна връзката между тримата и изтича при Мийра.

– Ранена ли си? Има ли ти нещо?

– Не, нищо ми няма.

– Не биваше да спираш да пееш, не биваше да излизаш от кръга.

– Гърлото ми пресъхна. – Тя се усмихна с оцапано със сажди лице и го прегърна силно. – Унищожихме ли го? Довършихме ли го?

– Дай ми само минутка. – Пепел и кръв покриваха земята, малки черни петна още горяха. – Боговете да са ми на помощ, каквото е останало от него, трябва да е тук. Почакай малко.

– Не е унищожен. Усещам го. – Фин избърса кръвта от лицето си. – Мога да го усетя, да го подуша. Ще го намеря. И ще го довърша.

– Не можеш да напуснеш полянката. – Брана сграбчи ръката му. – Не бива, иначе може никога да не намериш обратния път.

По лицето му се четеше ярост, когато измъкна ръката си от хватката ѝ.

– Какво значение има, ако мога да го унищожа, да сложа край на това?

– Това не е твоето време.

– А изборът не е твой.

– Нито пък може да бъде твой – каза тя и го хвърли обратно в кръга. – Конър.

– По дяволите.

С огромно нежелание той се хвърли върху Фин, притисна го към земята и получи в отговор юмрук в лицето, преди и Бойл да се намеси.

– Бързо. – Брана сложи ръка върху рамото на Конър, хвана Мийра за ръка, кимна на Айона, докато мъжете се боричкаха на земята.

Затвори очи и сложи край на заклинанието.

Обратно през мрак и светлина, през цветове и мъгли, към поляната с руините на колибата и крясъка на сова.

– Нямаше право да ме спираш.

– Не беше само тя – обади се Конър, докато разтъркваше челюстта си и гледаше ядосано Фин. – А всички ние. Не можем без теб.

– Напълно сигурен ли си? – попита Мийра. – Можеш ли да си сигурен, че не сме го унищожили?

Без да каже нищо, Фин свали палтото си и издърпа пуловера през глава. Белегът на рамото му беше разранен и червен, пулсираше като сърце.

– Какво е това? – попита Брана. – Усещаш неговата болка?

– Твоята кръв се погрижи за това. Той е ранен, но кой може да каже дали раната е смъртоносни? Аз можех да го довърша.

– Ако беше напуснал полянката, щеше да си изгубен – каза Конър. – Ти си с нас, Фин. Твоето място, твоето време, е тук. Не го довършихме. И аз го усетих, преди Брана да развали заклинанието. Но не тук и не сега. И този път получихме малко натъртвания и драскотини, но нищо повече – ако не броим юмрука ти в лицето ми – а той е тежко ранен, кърви и се влачи по корем, полусляп при това, дотолкова успях да доловя. Може дори да не преживее нощта.

– Мога да облекча болката ти.

Фин само изгледа втренчено Брана.

– Предпочитам да я изтърпя.

– Фин. – Айона пристъпи напред, надигна се на пръсти и обхвана лицето му с ръце. – Братко мой. Нуждаем се от теб.

След кратък миг на вътрешна борба Фин сведе чело към нейното и въздъхна.

– Е, добре.

– Трябва да се връщаме. – Мийра подаде Бъгс на Фин, при което кучето се заизвива в ръцете му и заоблизва лицето му. – Може и да не сме го довършили, но се справихме Отлично тази нощ. А аз усещам гърлото си пресъхнало като пустиня.

– Още не е свършило. – Брана отиде до гроба на Сърха, погали с пръст думите, издълбани в камъка. – Не е свършило, но ще бъде сложен край. Кълна се.

Яхнаха конете си, мръсни и уморени. Конър остана по-назад само за малко, загледан през рамо към полянката, преди да мине под оплетените лози.

– Видях ги и трябва да кажа на другите.

– Кого видя?

– Тримата. Децата на Сърха – сенките им. Иймън с меча, Брана с лъка и Тийгън с жезъла. Част от тях беше там, появи се в съня ни. Опитаха се да стигнат до нас.

– Можеха да са ни от полза доста повече, отколкото само сенките им.

– Това е напълно вярно. – Обърна Аня към дома. – Мислех си, за един миг само, че сме успели.

– И аз. Ти искаше да тръгнеш е Фин. Да го последваш и да го довършите, независимо от цената.

– Исках, но не можех.

– Защото не е предопределено.

– И нещо повече. Не можех да те оставя. – Спря Аня, за да може да се обърне към нея, да погали лицето ѝ. – Не бих могъл и няма никога да те оставя, Мийра, дори и заради това. Имам нещо за теб.

Бръкна в джоба си, извади сребърната кутийка, отвори я и рубинът блесна на лунната светлина.

– О, но, Конър…

– Пръстенът е хубав и ще се погрижа да ти бъде по мярка – както ти ми подхождаш и аз на теб. Предава се по наследство в семейството. Брана ми го даде, за да мога да го дам на теб.

– Правиш ми предложение върху гърба на коня и докато и двамата миришем на сяра?

– Струва ми се романтично и запомнящо се. Виж. – Той го сложи на пръста ѝ, лекичко го чукна. – Ето, по мярка ти е, както казах. Сега ще трябва да се омъжиш за мен.

Тя погледна пръстена, после отново него.

– Явно ще се омъжа за теб.

Той я притегли за сладка целувка въпреки неудобната поза.

– Дръж се здраво – каза той. И двамата полетяха.

Звярът търсеше леговището си и се влачеше по земята – повече сянка, отколкото вълк, повече вълк, отколкото човек. Черната му кръв оставяше обгорена диря.

Знаеше само болка и омраза, и ужасяваща жажда. Жажда за мъст.

notes