Магията на сенките

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Жените бяха вечна загадка за Конър, но техните тайнствени и странни реакции бяха неделима част от притегателната им сила.

Замисли се за жената, която обичаше. Смела и пряма повече от всеки друг във всяко отношение – освен в сърдечните дела. Тогава се превръщаше в уплашена птичка, хваната в капан, която бе готова да излети и през най-малката пролука.

Но сърцето ѝ бе силно и вярно, и смело.

Загадка.

Беше я изплашил, несъмнено, с обяснението си в любов. Обичаше я, за него истинската любов идваше веднъж и траеше вечно.

Въпреки това предпочиташе тя да лети свободно – засега – вместо да се блъска в клетката, затова реши да събуди Бойл.

Ако накараше Бойл да я придружи до конюшните – по-рано, отколкото се налагаше и на двамата – щеше да постигне две неща наведнъж. Тя щеше да е под закрилата на приятеля му и тримата щяха да си поговорят насаме.

Дъждът валеше обилно над дърветата и хълмовете, блъскаше в прозорците. Пусна кучето навън, излезе и той самият да обиколи къщата – както бяха направили и предната вечер – да провери дали все пак не са останали следи от магията на Кеван.

Цветята на сестра му грееха в пъстри и дръзки цветове в мрачния ден на фона на зелената трева в полето, което сякаш бе покрито с дебел зелен килим. Единственото, което усети в дъжда и въздуха, бе вятърът и силната светла магия за защита, която сам бе помогнал да издигнат около всичко, което им принадлежеше.

Когато спря за малко до навеса на Ройбиър, соколът го поздрави, като леко потърка глава в бузата на Конър. Това беше любов, просто и ясно.

– Ще я наглеждаш, нали? – Конър погали с кокалчетата на пръстите си гърдите на сокола. – Разбира се. Сега имаш малко време за себе си, иди на лов с Мерлин, в момента всички сме на сигурно място.

В отговор соколът разпери криле, политна. Направи един кръг високо горе, после се издигна над гората и потъна в нея.

Конър отново обиколи къщата и влезе през вратата на кухнята, като я задържа, за да влезе и Кател след него.

– Направи ли обиколката си? И аз. – Погали кучето по гърба, почеса го зад ушите. – Предполагам, че няма да искаш да се качиш и да събудиш Брана, за да ме отървеш от приготвянето на закуската, нали?

Кател го изгледа толкова иронично, колкото бе възможно за едно куче.

– И аз така си помислих, но бях длъжен да пробвам.

Приел съдбата си, Конър нахрани кучето, сипа му прясна вода в купичката. Запали огъня в кухнята, във всекидневната, после и в ателието, след което реши, че няма накъде да отлага повече, и се зае със закуската.

Сложи бекон в тигана, наряза хляб на филийки, направи бъркани яйца.

Тъкмо сипваше яйцата в тигана, когато се появиха Айона и Брана – братовчедка му беше облечена за работа, а сестра му – още по пижама и с онзи мрачен поглед, който подсказваше, че не си е изпила сутрешното кафе.

– Всички са на крака отрано. – Спазвайки неписаното правило, Айона остави Брана първа да си сипе кафе. – А Бойл и Мийра вече са излезли.

– Тя искаше да се преоблече и обеща на Бойл да му направи закуска за отплата, че я закара до къщи.

– Внимавай с яйцата, Конър, ще ги овъглиш – скара му се Брана, както правеше винаги, когато той се грижеше за закуската.

– Няма.

– Защо винаги използваш адски силен пламък, докато готвиш каквото и да е?

– Защото е по-бързо.

По дяволите, за малко да изгори яйцата, защото тя го бе разсеяла.

Изсипа ги в една голяма чиния с бекона, метна отгоре препечени филийки и сложи всичко в средата на масата.

– Ако се беше размърдала по-рано, можеше да си ги направиш, както ги обичаш. Сега ще ги ядеш, както съм ги направил, много моля.

– Изглеждат чудесно – ведро се обади Айона, докато приглаждаше е пръсти късата си коса, преди да седне на масата.

– О, престани да му се подмазваш само защото е сготвил, и то за първи път от седмици насам. – Брана седна до нея, почеса Кател зад ушите.

– Не е подмазване, ако си гладен. – Айона си напълни чинията. – Днес ще има доста отказани заявки. – Кимна навън към поройния дъжд. – Не просто вали, а е и студено. Обикновено бих съжалявала, но днес си мисля, че на всички ще ни дойде добре малко свободно време.

Опита яйцата. Бяха много… стегнати, реши тя.

– Ако има толкова малко клиенти, колкото предполагам – продължи тя, – сигурно бих могла да си тръгна по-рано. Брана, мога да дойда да поработя с теб, ако искаш.

– Аз трябва да довърша разни лосиони и кремове, за които не ми остана време вчера. Ще ги направя и ще ги закарам в магазина. Но ще се върна до обяд, така мисля. Двамата с Фин сме готови с промените в отварата, която използвахме в нощта на слънцестоенето. Сега е по-силна, но заклинанието има нужда от още обмисляне, както и изчисляването на точния момент, а и целият план, за бога.

– Имаме време.

– Дните си минават. А той става все по-смел. Онова, което опита да направи снощи…

– Не се получи, нали? – спря я Конър. – Къде са сега адските му прилепи? Не са ли само пепел, разпиляна от вятъра и измита от дъжда? А и цялата история ме наведе на някои мисли.

– Намислил си нещо, така ли? – Брана вдигна кафето си.

– Да, и имам да ви разказвам нещо. Потърсих Иймън в сънищата си, както и той мен. Намерихме се.

– Видял си го отново.

Той кимна на Айона.

– Видях го и взех Мийра в съня. Той беше вече мъж, около осемнайсетгодишен, тъй като каза, че за него са минали пет години от последната ни среща. Неговата Брана има две деца и трето на път, а Тийгън е бременна с първото си.

– Тя беше бременна – Тийгън – добави Айона, – когато я видях в моя сън.

– Спомням си, така че за мен това е бил същият момент, както и за теб, в техния свят. И аз, както и ти, се озовах до колибата на Сърха.

– Знаеш, че не бива да ходиш там – сопна му се Брана, – насън или наяве.

– Не мога да ти кажа със сигурност дали е било по моя, или по негова воля, защото наистина не знам. Но знаех, че сме в безопасност там, в онзи момент, иначе щях да се оттегля. Не бих рискувал живота на Мийра отново.

– Добре. Добре тогава.

– Върнали са се у дома – продължи той, докато мажеше обилно конфитюр върху филийката си, – но радостта им е примесена с тъга. Знаят, че ще се изправят в битка с Кеван и че няма да спечелят, няма да го унищожат, понеже сега е в нашето време, в нашия свят. Казах му, че сме шестима и че един от нас носи кръвта на Кеван.

– И той как го прие? – зачуди се Брана.

– Той ме познава. – Конър тупна леко с юмрук върху сърцето си. – И ми има доверие. Затова вярва и на хората с мен, а Фин е един от нас. Носеше кристала, който му дадох, както и амулета, който и двамата имаме. А аз носех камъка, който той ми даде, и когато го извадих, блестеше в ръката ми. Права беше, Брана. В него има сила.

– Е, не бих го сложила в прашка, за да се правя на Давид срещу Голиат с Кеван, но е хубаво да е с теб.

– И аз така мисля. И още нещо, в мен беше зюмбюлът.

– Цветето на Тийгън – обади се Айона.

– Засадих го, полях го с кръвта си и с влага от въздуха. И цветята покриха гроба на Сърха.

– Удържал си на думата си. – Айона го погали по рамото. – И си им дал нещо важно за тях.

– Казах му, че ние ще сложим край, защото вярвам, че ще бъде така. Мисля, че научих и нещо, което сме пропуснали на слънцестоенето. Музиката – добави той – и насладата от нея.

– Музиката – повтори Айона, докато Брана се облегна замислено на стола си.

– Какво го притегли тук снощи, толкова разгневен и дързък? Нашата светлина, вярно, ще използваме това. Ние самите, разбира се. Но снощи имаше музика, а тя също носи светлина.

– Весела мелодия – каза Айона.

– Така е. Това го заслепява – изправя се с ярост срещу веселието. Защо да не можем да го уловим чрез него?

– Музика. Свирехме и онази нощ миналата пролет, помниш ли, Айона? Само трите с теб и Мийра. Извадих цигулката си, свирихме и пяхме, докато той дебнеше навън, в сенките и мъглата. Привлечен е от нея – каза Брана, – от музиката, макар да я мрази, както и това, че можем да я създаваме.

– Помня.

– О, мисля, че мога да поработя върху това. – Брана присви очи, стисна устни. – Да, ще я прибавим към отварата. Добро хрумване, Конър.

– Гениално е – допълни Айона.

– Съгласен съм с теб. – Ухилен широко, Конър изгълта и последните яйца от чинията си.

– Сигурна съм, че и Мийра смята така.

– Може да се съгласи, когато ѝ кажа. Хрумна ми едва тази сутрин – добави той, – а тя адски бързаше.

– И защо? Имаме още поне половин час преди началото на работния ден. – Айона стана да си налее втора чаша кафе. – Ако беше изчакала, двамата с Бойл можехме… О.

Тя разтвори широко очи. – да не сте се скарали?

– Не, не сме се карали. Тя просто хукна в другата посока, както очаквах, че ще стане, когато ѝ казах, че я обичам. Понеже говорим за Мийра, ще ѝ трябва малко време да свикне с мисълта.

– Значи, си го разбрал. – Айона затанцува на място, после прегърна Конър, застанала зад стола му. – Това е прекрасно.

– Нямаше какво толкова да разбирам… добре де, може би имаше – поправи се той. – А тя ще стигне до същия извод много по-бавно. Когато го направи, ще бъде много по-щастлива, както и аз. Но засега изпитвам известно удоволствие, докато я гледам как се мъчи да заобиколи истината.

– Внимавай, Конър – тихо се обади Брана. – Тя не го прави заради ината си или от твърдоглавие. Заради стари рани.

– Не може да изживее живота си, като отказва повика на сърцето си само защото проклетият ѝ баща няма такова.

– Внимавай – повтори Брана. – Каквото и да казва, каквото и да смята за истина, тя го обича. Още го обича и затова болката не си е отишла напълно.

Раздразнението го накара да изпъне гръб.

– Аз не съм баща ѝ и тя Отлично го знае.

– О, не, скъпи, тя се опасява, че тя самата е като баща си.

– Пълни глупости.

– Разбира се. – Брана стана, започна да разтребва масата. – Но това тегне на плещите ѝ. Колкото и да я обичам, а и тя мен, така и не успях напълно да я отърва от този товар. Това е твоя задача.

– И ще го направиш. – Айона също стана от мястото си да помогне на братовчедка си. – Защото любовта, когато не се отказваш от нея, побеждава всичко.

– Няма да се откажа.

Айона спря за миг и го целуна по темето.

– Знам. Яйцата бяха чудесни.

– Аз не бих стигнала чак дотам – каза Брана, – но ние ще измием съдовете, след като ти сготви… в известен смисъл.

– Добре, защото трябва да извикам Ройбиър и да отиваме на работа.

Взе якето си от закачалката и си сложи шапка, докато съдовете потракваха в кухнята.

– Обичам я – каза отново той, понеже думите звучаха толкова добре. – Обичам я безумно.

– О, Конър, голям глупак си, братле, винаги си я обичал.

Той излезе в дъжда, като си мислеше, че сестра му бе права. Както винаги.

Заради лошото си настроение, раздразнителност, както и склонността да се кара с другите, Мийра беше изпратена да работи върху купчината компост.

Противна задача в един противен ден, мислеше си тя, докато си слагаше най-старите ботуши за риене на тор, след което смени и якето си с едно от по-дебелите работни якета. Но пък и настроението ѝ беше доста гадно. А и нямаше как да отрече, че се беше спречкала с Бойл, след като първо се сопна на Мик, изръмжа на Айона и се мусеше през останалата част от сутринта. Затова нямаше защо да се сърди на Бойл, задето я прати да обръща тор.

Но въпреки това му се сърдеше.

Той беше пратил Айона с нейната група – смелчаци от равнините, които не се плашеха от проливния дъжд. Мик имаше урок на манежа, така че пороят не му пречеше ни най-малко. Нито пък на Пати, която почистваше сбруята, пито на Бойл, който се бе затворил в офиса си.

На нея се падаше честта да гази в проливния дъжд и да се заеме с благородната задача да обръща тора в купчината.

Уви шал около врата си, нахлупи шапка на главата и заджапа навън – помъкнала лопата и дълъг метален прът доста далеч зад конюшните, към така наречената Лайняна планина.

Една конюшня произвежда достатъчно материал за такава планина и този отпадъчен продукт – ако трябваше да използва засукани думички – трябваше да се отстранява. А по-мъдрите и екологично настроени хора правеха много повече. Те го използваха.

Тя одобряваше целия процес обикновено. В дните, когато не беше ядосана на целия свят. Или когато не валеше като из ведро, за бога.

Оборският тор, при правилно нагряване, за да достигне определена температура, се превръщаше в компост. А той обогатяваше почвата. Затова Фин и Бойл бяха направили това ограждение – достатъчно далеч, за да не достигат до тях миризмите – точно с тази цел.

Когато стигна до Лайняната планина, тя изруга гласно, защото разбра, че е оставила айпода си и слушалките в конюшнята. Даже нямаше да има музика, която да я разсейва.

Можеше само да мърмори под нос, докато махаше старите чували от фураж, с които бе покрита купчината, преди да използва лопатата, за да обръща тора.

За да се получи добър компост, трябваше да се загрее, за да убие топлината семената и паразитите и да превърне изпражненията в богата добавка за почвата. Беше вършила това безброй пъти, затова продължи механично, добавяйки изкуствен тор, за да се разпадне естественият. Обръщаше външните пластове навътре в купа, където беше топло, правеше втора купчина и добавяше вентилация, като забиваше металния прът дълбоко надолу.

Поне не се налагаше да мъкне маркуча, защото проклетият дъжд осигуряваше водата, необходима за лепкавата каша.

Лепкава каша, мислеше си тя, докато работеше здраво с лопатата. Именно в такава ги бе забъркал Конър.

Защо му трябваше да намесва любовта? Любов и обещания, мечти за бъдеще и семейство, и вечно щастие? Нима всичко не вървеше чудесно? Не си ли прекарваха Отлично като приятели, които правят секс и се забавляват?

Сега ѝ беше казал всички онези думи – и при това много от тях на ирландски. Коварен план, мислеше си тя, докато загребваше с лопатата, обръщаше и напластяваше. Искаше да обърка сърцето ѝ. Да я накара да въздиша и да се предаде.

Беше я накарал да се почувства слаба – точно така – а тя не знаеше как да се справя със слабостта. Тя беше неин враг и той бе насъскал врага ѝ срещу нея. И нещо повече, беше я накарал да се страхува.

Но пък тя сама бе започнала всичко, нали така? О, сама си беше виновна за цялата ситуация, както и за бедите, които щеше да докара на всички.

Първа го бе целунала, не можеше да го отрече. Беше го вкарала в леглото си и така бе променила напълно отношенията им.

Конър бе романтик по душа, знаеше го предварително, Но след като бе сменил толкова много приятелки през годините, как можеше да очаква подобни обяснения в любов?

И без това имаха да се справят с толкова проблеми. Времето до Вси светии намаляваше с всеки изминал ден и ако изобщо имаха някакъв солиден план за битката, на нея поне не ѝ беше известен.

Оптимизмът на Конър, решителността на Брана, яростта на Фин, вярата на Айона. Всичко това го имаха, както и предаността на Бойл и нейната собствена.

Но нямаха никаква стратегия и тактика срещу тъмната магия.

И вместо да съсредоточи ума си върху планирането на стратегията и тактиката, Конър О’Дуайър беше зает да ѝ говори красиви думи за това как била ритъмът на сърцето му и любовта на живота му във всички времена.

На ирландски. Докато вършеше невъзможни неща с тялото ѝ.

А на сутринта я бе погледнал право в очите, след като се бяха върнали от онзи странен свят на сънищата, и ѝ бе казал, че е влюбен в нея.

И се бе усмихнал, спомни си тя сега, силно ядосана. Сякаш да преобърне целия ѝ свят с краката нагоре, бе просто една хубава шега.

Трябваше да го изрита от леглото и да го просне на пода. Така трябваше да направи.

Щеше да се разбере с него, за бога. Защото тя не можеше да бъде слаба, нито с него, нито с когото и да било. Нямаше да бъде слаба и уплашена. Нямаше да се остави да обърка сърцето ѝ, така че да даде обещания, които ще наруши.

Нямаше да се превърне в слаба и беззащитна жена като майка си. Неспособна да се грижи сама за себе си. Посрамена и тъгуваща от предателството, дошло като удар с брадва от един мъж.

И нещо повече – по-лошо – нямаше да си позволи да стане нехайна и егоистична като баща си. Който бе дал обещания и дори ги бе спазвал, но само докато всичко вървеше гладко. Който безмилостно бе нарушил клетвите си и разбил сърцата на онези, които го обичат, когато се изправи срещу трудности в живота.

Не, нямаше да стане ничия съпруга, ничий товар в живота, ничие сърце. Особено на Конър О’Дуайър.

Защото, бог да ѝ е на помощ, го обичаше твърде много.

Усети в гърлото ѝ да се надига стон, но побърза да го задуши безмилостно.

Това беше само временно, убеждаваше тя сама себе си, докато покриваше отново купчината с чувалите от фураж. Този огън в сърцето не можеше да трае дълго.

Никой не можеше да го понесе.

Скоро щеше да се окопити, както и Конър. И всичко щеше да се превърне в един от онези странни сънища.

Каза си, че вече е по-спокойна, че физическият труд ѝ се е отразил добре. Сега беше готова да се извини на Мик – най-вече – както и на останалите.

– Изтърпя си покаянието – изрече тя гласно, отстъпи крачка назад и се обърна.

Баща ѝ се усмихна насреща ѝ.

– Ето те и теб, принцесо.

– Какво?

Едно птиче чуруликаше в черничевото дърво, а розите цъфтяха като в приказка. Обичаше тези градини, цветовете, уханията, чуруликането на птиците и песента на фонтана, докато водата се изливаше в басейна от вазата в ръцете на грациозна девойка.

Обичаше и всички тайни кътчета и сенчести беседки, където можеше да се скрие от братята и сестрите си, ако искаше да остане сама.

– Пак си потънала в мечти и не чуваш как те викам. – Той се засмя и гръмкият му смях накара устните ѝ да се разтегнат, макар сълзите да напираха в очите ѝ.

– Не може да си тук.

– Един баща винаги може да си вземе почивен ден, за да бъде със своята принцеса. – Все така усмихнат, той докосна показалец до носа си. – Няма да мине много време и всички младежи в графството ще се тълпят наоколо, тогава няма да имаш никакво време за стария си татко.

– Винаги ще имам.

– Моето мило момиче. – Хвана я за ръка и я пъхна в свивката на лакътя си. – Красивата ми циганска принцеса.

– Ръката ти е толкова студена.

– Ти ще я стоплиш.

Заедно тръгнаха да се разхождат по каменните алеи, край розовите храсти и нежните кремави цветове на калиите, чистите сини цветчета на лобелията, под лъчите на слънцето, което блестеше като вътрешността на натрошени перли.

– Дойдох само да те видя – подхвана той с онзи поверителен тон и скришното намигване, които използваше, когато имаше да ѝ каже нещо тайно. – Всички са в къщата.

Тя погледна нататък, към триетажната тухлена къща, боядисана в бяло, както бе поискала майка ѝ. Около просторната тераса имаше още градини, които преминаваха в равна зелена морава, където майка ѝ обичаше да прави чаени партита в слънчевите летни дни.

С малки сандвичи и кексчета с глазура.

Там беше и стаята ѝ, помисли си Мийра и вдигна очи. Да, стаята ѝ беше там горе, с френските прозорци и малкото балконче. Балконът на Жулиета, както го наричаше баща ѝ.

Наистина беше неговата принцеса.

– Защо всички са вътре? В такъв прекрасен слънчев ден. Да си направим пикник! Госпожа Ханигън може да ни направи банички, ще си вземем сирене и хляб, и кексчета с конфитюр.

Тя искаше да изтича до къщата и да извика всички навън, но той я дръпна настрани.

– Денят не е подходящ за пикник.

За миг ѝ се стори, че чува трополенето на дъжда по земята, а когато вдигна очи, забеляза сянка да закрива слънцето за миг.

– Какво има, тате?

– Няма нищо. Ето, заповядай. – Откъсна роза от един храст, подаде ѝ я. Тя я подуши, усмихна се на меките бели листенца, които погалиха бузата ѝ.

– Ако не пикник, можем ли тогава да похапнем торта с чай? Щом си у дома, имаме повод за празнуване.

Той поклати глава бавно, тъжно.

– Съжалявам, но няма да има парти.

– Защо?

– Никой не иска да те види, Мийра. Всички знаят, че ти си виновна.

– Виновна? За какво? Какво съм направила?

– Общуваш и заговорничиш с вещери.

Той се обърна, сграбчи здраво раменете ѝ. Сега сянката премина по лицето му и страх скова сърцето ѝ.

– Общувам? Заговорнича?

– Кроиш планове и заговорничиш заедно с дяволски изчадия. Легнала си с един от тях като развратница.

– Но… – Главата ѝ беше замаяна, чувстваше се объркана и унесена. – Не, не, ти не разбираш.

– Разбирам повече от теб. Те са прокълнати, Мийра, и ти с тях.

– Не – умоляваше го тя, сложила ръце на гърдите му. Студени, също толкова студени като ръцете му. – Не бива да го казваш. Не го мислиш.

– Казвам го. И го мисля. Защо мислиш, че заминах? Заради теб, Мийра. Избягах от теб. Егоистична зла кучка, която жадува за сила, каквато никога няма да притежава.

– Не съм такава! – Шокът, като удар в корема, я накара да залитне крачка назад. – Не съм!

– Посрами ме и не можех да гледам лицето ти.

Сега захлипа наистина, а после простена, когато бялата роза в ръката започна да кърви.

– Това е твоето зло дело – каза той, когато тя я хвърли на земята. – Унищожаваш всички, които обичаш. Всички, които те обичат, ще бъдат ранени и ще загинат. Или ще избягат като мен. Избягах от теб, засрамен и отвратен. Чуваш ли как плаче майка ти? – попита той. – Плаче неспирно, задето е наказана с такава дъщеря, която предпочита дяволските изчадия пред собствените си роднини. Ти си виновна.

По страните ѝ се стичаха сълзи – на срам, вина и тъга. Сведе глава и забеляза розата, потънала в локвичка от собствената ѝ кръв.

А дъждът, осъзна тя, валеше силно и обилно.

Дъжд.

Залитна леко, чу песента на птичката в черничевото дърво и фонтана, който се плискаше весело.

– Татко…

Крясъкът на сокола прониза въздуха.

“Конър, помисли си тя, Конър.”

– Не. Не съм виновна аз.

Подгизнала от дъжда, освободена от крясъка на сокола, тя замахна с лопатата. Макар да го изненада, той успя да отскочи, така че тя само профуча край лицето му.

Което вече не беше лицето на баща ѝ.

– Върви в ада. – Замахна отново, но земята сякаш се надигна под краката ѝ. И в този миг усети как нещо пробожда сърцето ѝ.

Извика силно от болката и Кеван оголи зъби в зловеща усмивка. После се разтвори в мъглата.

Тя успя да направи колеблива крачка напред, после още една. Земята продължаваше да се люлее, небето се вихреше и въртеше над главата ѝ.

Някъде отдалеч, през дъжда и мъглата, чу някой да вика името ѝ.

“Една стъпка, казваше си тя, после още една.”

Чу сокола, видя коня като сиво петно, което се носеше вихрено през мъглата, а след него бягаше кучето.

Видя Бойл, който тичаше към нея, сякаш самият дявол беше по петите му.

И докато светът се въртеше все по-вихрено около нея, забеляза с учудване как Конър скача от голия гръб на Аластар.

Викаше нещо, но бученето в главата ѝ заглуши звука.

Сенки, помисли си тя. Свят на сенки.

Приближиха се към нея и я погълнаха.

Плуваше сред тях, давеше се, потъваше. Чу смеха на баща си, жесток, толкова жесток.

Ти си виновно, егоистично, безсърдечно момиче. Нямаш нищо. Ти си нищо. Не чувстваш нищо.

Ще ти дам сила, обещаваше ѝ Кеван с глас като милувка. – Това искаш наистина, за това копнееш и жадуваш. Дай ми кръвта му и аз ще ти дам сила. Отнеми живота му и аз ще ти дам безсмъртие.

Тя се бореше, опитваше се да си пробие път през сенките обратно към светлината, но не можеше да помръдне. ; Чувстваше се вързана здраво, прикована към дъното от сенките, които ставаха все по-гъсти и по-гъсти, така че вече ги поглъщаше с всяко ново вдишване.

Всеки дъх бе по-студен. И по-тъмен.

Прави каквото ти казва, подкани я баща ѝ. – Вещерът не значи нищо за теб, ти не означаваш нищо за него. Убий вещера. Спаси себе си. Ще се върна при теб, принцесо.

И тогава Конър ѝ протегна ръка. Той сияеше в сенките, очите му грееха като зелени изумруди.

Ела с мен. Върни се при мен. Нуждая се от теб, сърце мое. Върни се при мен. Хвани ръката ми. Трябва само да хванеш ръката ми.

Но тя не можеше – нима той не виждаше – не можеше. Зад нея се чуваше ръмжене и тракане на челюсти, но Конър I само ѝ се усмихваше.

Разбира се, че можеш. Ръката ми, скъпа. Не гледай назад сега. Просто хвани ръката ми. Върни се при мен.

Болеше, толкова болеше да вдигне тежката си ръка, да се освободи от въжетата, които не можеше да види. В него имаше светлина и топлина, а тя отчаяно се нуждаеше и от двете.

Изхлипай вдигна ръка, пресегна се към неговата. Сякаш я теглеше за върховете на пръстите от гъста кал. Теглеше я сантиметър по сантиметър, болезнено, докато противоположни сила я дърпаше назад.

Държа те, каза Конър и очите му не се откъсваха от нейните. – Няма да те пусна.

После сякаш експлодира, изскочи като коркова тапа от бутилка, излезе на светло.

Гърдите ѝ горяха, изгаряха, сякаш сърцето ѝ се бе превърнало в горещ въглен. Когато се опита да си поеме въздух, той опари гърлото ѝ.

– Полека, спокойно. Дишай бавно. Бавно. Вече си при нас. В безопасност си. Тук сме. Шшшт, спокойно, шшшт.

Някой хлипаше мъчително, сърцераздирателно. Отне ѝ няколко минути да осъзнае, че звуците идват от нея.

– Държа те. Всички сме до теб.

Завъртя лице и се сгуши в рамото на Конър. Господи, господи, уханието на тялото му бе като свежа глътка вода след пожар. Той я вдигна.

– Ще я заведа у дома.

– Моята къща е по-близо – чу тя да казва Фин.

– Ще остане у дома, докато всичко приключи, но благодаря все пак. Сега ще я заведа вкъщи. Но нали ще дойдеш и ти? Когато можеш, ще дойдеш ли?

– Знаеш, че ще дойда. Всички ще дойдем.

– С теб съм вече, Мийра. – Тя чу гласа на Брана, усети ръката ѝ да гали косата ѝ, бузата. – До теб съм.

Искаше да проговори, но нищо не излизаше от устните ѝ, освен ужасяващите и разкъсващи ридания.

– Върви с тях – обади се Бойл. – Тръгвай, Айона. Трябва и тримата да сте с нея. Аз ще се погрижа за Аластар. Вземи пикапа и върви с тях.

– Ела по-скоро.

Мийра извърна глава и видя Айона да тича към пикапа на Бойл, да сяда зад волана. Тичаше под дъжда, през леката мъгла, докато светът се люлееше напред-назад, напред-назад, като палубата на кораб по време на буря.

А болката в гърдите ѝ, в гърлото, във всяка частица от тялото ѝ я изгаряше като огъня на преизподнята.

Зачуди се дали не е умряла. Дали не е умряла прокълната, както бе казал баща ѝ, който не бе нейният баща.

– Шшшт, тихо – отново зашепна Конър. – Жива си и в безопасност, с нас си. Почини си, скъпа. Само си почини сега.

След тези негови думи тя потъна в топлината на съня.