Магията на сенките

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Конър се вмъкна през страничната врата, запазена за служители на школата за соколи. Както винаги, усети силна тръпка – като пърхане на криле – в сърцето и по цялата си кожа. За него открай време тръпката бе свързана със соколите. Тази връзка, както и магията му, се предаваше по наследство.

Би предпочел да отдели малко време, за да обиколи загражденията и птичарника, да поздрави соколите, голямата сова, която наричаха Брут, просто за да види – и да чуе – как се чувстват днес.

Но заради бурното начало на деня вече бе закъснял с няколко минути. Видя един от служителите си, Браян – висок и слаб като върлина и едва навършил осемнайсет – да проверява хранилките и водата на птиците.

Затова само хвърли бърз поглед наоколо, за да се увери, че всичко е наред, докато отиваше към офиса си, покрай заграждението, където асистентката му Кийра държеше красивия си кокершпаньол през повечето време.

– Е, как си днес, Ромео?

В отговор кучето размаха опашка и цялото му тяло се разтресе, стиснало сдъвкана синя топка в уста, която с надежда донесе до оградата.

– Ще трябва да го оставим за после.

Влезе в офиса и завари Кийра, чиято къса коса бе боядисана в сапфирено, да трака усилено по клавиатурата.

– Закъсняваш.

Макар да бе висока едва метър и петдесет, Кийра имаше глас като на сигнална сирена.

– Добре че аз съм шефът, нали?

– Фин е шефът.

– Добре че закусвах с него, така че той знае какво стана. – Лекичко я тупна с юмрук по главата, докато отиваше към бюрото си, покрито с формуляри, папки, листове, брошури, резервна ръкавица, кожен ремък, купичка с цветни камъчета и най-различни дреболии.

– Вече имаме нова заявка тази сутрин. Двойна. Баща и син, момчето е само на шестнайсет. Сложих теб в графика, защото се оправяш по-добре с тийнейджърите от Браян и Колин. Идват в десет часа. Янки.

Тя млъкна и погледна Конър с неодобрение, изписано по кръглото ѝ, изпъстрено с лунички, лице.

– На шестнайсет. И защо не е на училище, бих искала да знам.

– Такава си моралистка, Кийра. И това е образование, пали така, пътуването в чужда страна, запознаването със соколите, не съм ли прав?

– Няма да те научи да събираш две и две. Шон няма да дойде преди обяд, ако случайно си забравил. Ще води жена си на преглед при доктора.

При тези думи той вдигна очи, защото беше забравил.

– Всичко е наред с тях, нали, с нея и бебето?

– Всичко е чудесно, тя просто иска да присъства и той, защото днес може да успеят да видят дали е момче, или момиче. Така Браян ще изведе дамата от Донигал, ти си за десет часа, а Полин остава за десет и половина с двойката на меден месец от Дъблин.

Тя продължи да трака отсечено по клавиатурата, докато нареждаше дневния график. Макар често да беше рязка и властна, Кийра бе същинска фурия и можеше да прави няколко неща наведнъж.

Лошото според Конър бе, че очакваше същото и от всеки друг.

– Сложила съм те в графика за два часа и за друга двойка – добави тя. – Отново са янки, от Бостън. Идват тук след кратък престой в “Дромоланд” в Клеър и са решили да прекарат три дни в “Ашфорд”, преди да продължат. Три седмично пътешествие за двадесет и петата годишнина от сватбата им.

– Значи, в десет и в два.

– Женени са от толкова години, на колкото съм аз. Струва си да се замисли човек.

Конър я слушаше с половин ухо, докато ровичкаше в документацията, която не можеше да ѝ прехвърли.

– Твоите родители са женени доста по-дълго, като се има предвид, че ти си най-малкото дете в семейството.

– За родителите е различно – каза тя категорично, макар на него да не му беше ясно защо. – О, а Браян твърди, че имало земетресение сутринта, което едва не го съборило от леглото.

Конър вдигна поглед със спокойно изражение.

– Земетресение ли?

Тя се подсмихна, без да спира да трака по клавиатурата с нокти, боядисани в яркорозов брокат.

– Кълне се, че цялата му къща се разлюляла. – Тя вдигна очи към тавана, натисна бутона за печат и се завъртя на стола си за твърда папка. – И е решил, че е някаква конспирация, тъй като нямало и дума по телевизията. Само няколко споменавания според него по интернет. След което моментално превключи на хипотезата за ядрени изпитания от някоя чуждестранна сила. Ще ти проглуши ушите, както направи с мен.

– А твоето легло не се ли разлюля?

Тя се ухили широко.

– Не и от земетресение.

Той се разсмя и се върна към документите на бюрото си.

– Е, как е Лиъм?

– Много е добре, благодаря. Мисля да се омъжа за него.

– Така ли било?

Може би, нали все някога трябва да започна броенето от годишнините. Ще го осведомя, когато реша окончателно.

Телефонът звънна и Конър я остави да го вдигне, докато той продължи с разчистването на поне ъгълче от бюро-То е и.

Значи, някои го бяха усетили, а други – не, каза си той. Някои бяха по-отворени за необикновеното. А други – здраво приковани към определените рамки.

Познаваше Кийра почти през целия ѝ живот, замисли се той, и тя знаеше какъв е – нямаше как да не знае. Но никога не говореше за това. Тя беше скована в рамката, независимо от синята си коса и малката халка в лявата си вежда.

Продължи да работи върху бюрото си усърдно, докато не се появи Браян, който – съвсем очаквано – заприказва in земетресения, които вероятно са резултат на ядрени изпитания от тайна правителствена организация или може Пи знак за наближаващия апокалипсис.

Остави ги двамата с Кийра да се карат и излезе да избере сокол за първата обиколка.

Тъй като никой не го гледаше, го направи по бързия и песен начин. Просто отвори птичарника, вгледа се в очите па избраника си, вдигна облечената си с ръкавица ръка.

Соколът полетя и кацна, послушен като Отлично тренирана хрътка.

– Ето те и теб, Тор. Готов си за работа, нали? Представи се добре за Браян тази сутрин и обещавам да те изведа, ако мога, на истински лов. Как ти звучи?

След като завърза сокола за крака, той тръгна обратно към офиса, премести птицата върху пръта за чакане и я остави вързана там.

Тор остана на мястото си с прибрани криле, в очакване.

– Може да превали – каза той на Браян, – но според мен няма да е обилно.

– Глобалното затопляне причинява необичайно време по целия свят. Може и да е било земетресение.

– Земетресенията не се влияят от времето – заяви Кийра.

– Всичко е свързано – мрачно подхвърли Браян.

– Мисля, че тази сутрин ще вали съвсем за кратко. Ако има земетресение или изригване на вулкан, постарай се да върнеш Тор у дома. – Конър тупна Браян по рамото. – Ето ги и клиентите ти, на вратата. Иди ги посрещни, разведи ги наоколо. Аз ще взема Ройбиър и Уилям за десет часа – каза той на Кийра, след като Браян се втурна към вратата. – Така за Полин ще остане Мус.

– Ще го приготвя.

– Ще дадем на Шон Рекс. Него го слуша, което не може да се каже съвсем за Браян. Най-добре не го пращай навън с Брай засега, не и само двамата. Ще взема Мерлин за два часа, тъй като не е бил на обиколка последните няколко дни.

– Соколът на Фин не е тук.

– Наоколо е – простичко отвърна Конър. – А Полин може да изведе Тор отново следобед. Браян или Шон, който от двамата си сложила за последната обиколка за деня, може да вземе Рекс.

– Ами Нестър?

– Не е в настроение днес. Има почивен ден.

Тя само повдигна украсената си с халка вежда, като чу оценката на Конър за сокола.

– Щом казваш.

– Казвам.

Кръглото ѝ лице изгуби подигравателното си изражение и на него се изписа загриженост.

– Трябва ли да го прегледа лекарят?

– Не, не е болен, просто е в лошо настроение. Ще го изведа по-късно, ще го оставя да полети свободно, докато се разведри.

Оказа се прав за краткото преваляване, но дъждът дойде и отмина, както се случваше често. Само лек ръмеж, а след това слънцето се показа през облаците.

Докато пристигнат двамата клиенти за неговата обиколка, редките капчици бяха спрели, но във въздуха бе останала доста влага и мъгла. Откровено казано, според него това само допринасяше за подходящата атмосфера, докато развеждаше наоколо бащата и сина.

– Как познавате кой кой е? – Момчето – казваше се Тейлър – източено като върлина, с големи уши и кокалести колене, си придаде отегчено изражение.

– Соколите от вида Мишелов на Харис си приличат много, но всеки има собствен характер, привички. Виж там, това е Мус^[1], едра птица, затова и е наречена така. Ами Рекс до него? Има толкова царствен вид.

– Защо просто не отлитат, когато ги изведете навън?

– И защо да го правят? Тук животът им е хубав, доста охолен дори. Имат добра, прилична работа. Някои са родени тук и това е домът им.

– Тук ли ги обучавате? – попита бащата.

– Да, тук, още от съвсем малки пиленца. Всички те са родени да летят и да ловуват, нали така? С подходящите тренировки – възнаграждение, доброта, насърчение – могат да бъдат обучени да правят онова, за което са родени, и да се връщат на ръкавицата.

– Защо Мишеловите на Харис са предпочитани за разходките?

– Много са общителни. Освен това отличната им маневреност ги прави удачен избор за разходка из този край. Виждате ли този сокол скитник? – Заведе ги до едра сива птица с черни и жълти пера в крилете. – Великолепен е, разбира се, а и на планетата няма по-бързо животно от него, когато се спуска от небето. Това е, когато се издигне на голяма височина и после се устреми към плячката си.

– Мислех, че гепардът е най-бързото животно – обади се Тейлър.

– Виждаш ли нашия Аполо? – При споменаването на името му и лекия мислен тласък от страна на Конър соколът разпери мощните си криле и накара момчето да ахне, преди да се осъзнае и да свие рамене. – Той може да победи котка и да достигне скорост от триста и двайсет километра в час. Това са двеста мили в час по американски – добави с усмивка Конър. – Но при цялата си скорост и прелест соколът скитник се нуждае от открито пространство, а Мишеловът на Харис може да танцува между дърветата. Виждате ли тези тук?

Той ги поведе между загражденията.

– Видях ги как се излюпват тази пролет, а вече сме ги обучили тук в школата и са готови за самостоятелни полети. Един от братята им се казва Уилям и днес ще бъде с вас, господин Лиъри.

– Толкова млад? Това значи само на пет или шест месеца.

– Родени са да летят – повтори Конър. Усети, че губи интереса на момчето, и реши да ускори нещата. – Елате с мен вътре, където ви очакват вашите соколи.

– Ще бъде ново преживяване, Тейлър. – Бащата, висок поне метър и деветдесет, сложи длан върху рамото на сина си.

– Все ми е едно. Сигурно пак ще завали.

– О, мисля, че ще остане сухо поне до залез. Е, господин Лиъри, имате ли роднини в графство Мейо?

– Наричай ме Том. Имаме далечни прадеди, така са ми казвали, но не познавам никого.

– Значи, сте само двамата с младежа?

– Не, жена ми и дъщеря ми отидоха в Конг на пазар. – Той се усмихна и вдигна очи към небето. – Може да се окаже голяма грешка.

– Сестра ми има магазинче в Конг – “Тъмната вещица”. Може би ще се отбият и в него.

– Щом го има и продава нещо, значи, ще влязат в него. Мислехме си да опитаме разходка с коне утре.

– О, няма да сбъркате. Наоколо има много красиви места. Само им предайте, че Конър е казал да се погрижат добре за вас.

Влязоха вътре и той се обърна към прътовете за изчакване.

– Ето ги и Ройбиър и Уилям. Ройбиър е личният ми сокол и днес ще бъде за теб, Тейлър. Имам го още от малко пиленце. Том, би ли подписал формулярите, които Кийра е подготвила, докато аз запозная Тейлър с Ройбиър.

– Що за име е това? – попита Тейлър.

“Смята, че не иска да е тук, замислено отбеляза Конър. – Мисли си, че предпочита да е вкъщи с приятелите си и видеоигрите.”

– Ами така се казва, това е старо име. Наследник е на соколи, които са ловували в тези гори в продължение на стотици години. Ето ти ръкавица. Без нея, колкото и да е умен и ловък, острите му нокти ще разкъсат кожата ти. Трябва да вдигнеш ръка ето така, виждаш ли? – Конър му показа, като сви в лакътя и вдигна лявата си ръка. – И я дръж неподвижна, докато вървим. Трябва само да я вдигнеш леко, за да му дадеш сигнал да полети. Отначало ще го завържа, докато излезем на открито.

Усети как момчето потръпва – от нерви и вълнение, което се опитваше да прикрие – когато подкани Ройбиър да стъпи на покритата му с ръкавица ръка.

– Мишеловът на Харис е пъргав и много бърз, както вече казах, а и настървен ловец, макар че, след като ще носим с нас тези късчета пилешко месо – той потупа торбичката със стръв – и двата сокола ще забравят всяка мисъл за гонене на зайци или дребни птички.

– А за теб, Том, е младият Уилям. Красавец ми е той и е добре възпитан. Много обича да полети из гората и да получи малко пилешко като награда за труда си.

– Красив е. И двамата са красавци. – Том се засмя. – Малко съм нервен.

– Хайде да започваме малкото си приключение. Харесва ли ви престоят в замъка? – подхвана разговор Конър, когато ги поведе навън.

– Всичко е прекрасно. Двамата с Ани си мислехме, че това пътуване ще бъде единствено за нас, но вече обсъждаме как ще се върнем някой ден.

– Разбира се, че не е възможно да посетите Ирландия само веднъж.

Вървяха бавно и Конър поддържаше лек разговор, но сърцето и мислите му бяха непрестанно със соколите. Те бяха доволни, готови за полет.

Поведе ги встрани от школата, по една тясна пътечка, към асфалтирания път, където имаше едно широко място, оградено с високи дървета.

Там развърза тънките кожени ремъци, които задържаха соколите.

– Вдигнете си ръцете. Съвсем леко, плавно нагоре и те ще полетят.

Беше красива гледка това издигане във въздуха – с разперени криле, почти безшумно. Почти. Момчето тихичко ахна, макар все още да се преструваше на отегчено, когато двата сокола кацнаха на един клон, събраха криле и се загледаха надолу като някакви златни богове.

– Ще ми повериш ли фотоапарата си, Том?

– О, разбира се. Исках да направя няколко снимки на Тейлър със сокола. С… Ройбиър?

– Естествено. Обърнете се с гръб към тях, погледни над лявото си рамо, Тейлър. – Макар Ройбиър да бе готов да се отзове и без примамката, Конър все пак остави късче пилешко върху ръкавицата.

– Гадост.

– Не и за птицата.

Конър се приготви с фотоапарата.

– Само вдигни ръка, както направи преди. Дръж я стабилно.

– Както кажеш – измърмори Тейлър, но се подчини.

И соколът, с цялата си свирепа грация в полет, се спусна с разперени криле и блеснали очи и кацна на ръката на момчето.

Глътна късчето пилешко. Изправи глава и се вторачи в очите на Тейлър.

Конър Отлично познаваше точния миг и улови слисването и почудата, неподправената радост върху лицето на момчето.

– Уха! Уха! Татко, татко, видя ли го?

– Да. Няма ли да… – Том погледна към Конър. – С този клюн…

– Няма за какво да се тревожиш, уверявам те. Просто задръж така за малко, Тейлър.

Направи още една снимка, която си представи как ще стои над някоя камина или на бюро някъде в Америка, на момчето и сокола, загледани един в друг.

– А сега ти, Том.

Повтори процедурата, направи снимката, изслуша възбудените реплики на клиентите си.

– Още нищо не сте видели – обеща им Конър. – Нека навлезем в гората за малко. Всички ще се позабавляваме.

Преживяването винаги бе ново за него, никога не се превръщаше в рутина. Полетът на сокола, издигането и спускането между дърветата винаги, абсолютно винаги, го очароваше. Днес искрената радост и вълнението на момчето и баща му добавяха особена прелест на изживяването.

Въздухът, наситен с влага като накисната гъба, лъчите светлина, проникваща през дърветата, уханието на приближаващата есен, всичко това превръщаше деня в особено подходящ за обикаляне из гората и следване на соколите, по мнението на Конър.

– Може ли да дойда пак? – попита Тейлър, докато вървеше обратно към портите на школата с Ройбиър върху ръката. – Имам предвид просто да ги видя. Много са готини, особено Ройбиър.

– Можеш, разбира се. Ще се радват на компанията ти.

– Ще дойдем пак, преди да си тръгнем – обеща баща му.

– Предпочитам това пред разходката с коне.

– О, обзалагам се, че и тя ще ви хареса. – Конър ги поведе навътре, без да бърза. – Много е приятно да се разходиш в гората на гърба на добър кон – съвсем различен поглед. А и в конюшнята имат отлични водачи.

– Ти яздиш ли? – попита Том.

– Да. Макар и не толкова често, колкото ми се иска. Най-хубаво е, разбира се, да излезеш да яздиш заедно със сокола.

– О, боже! Може ли да го направим?

– Няма го в брошурата, Тейлър.

– Така е – потвърди Конър, докато внимателно прехвърляше Ройбиър на пръта. – Не е в обичайното меню, така да се каже. Сега ще уредя сметките с баща ти, докато ти се разтъпчеш навън и погледнеш още веднъж соколите.

– Да, добре. – Момчето изгледа Ройбиър с очи, пълни с възхита. – Благодаря. Благодаря ти, Конър. Беше страхотно.

– Няма защо. – Той прехвърли на пръта и Уилям, докато Тейлър изтича навън. – Не исках да го казвам пред момчето, но може би ще успея да му уредя разходка с кон и сокол едновременно. Трябва да проверя дали Мийра може да изведе с коне семейството ви – тя е отличен соколар, освен че е водач в конюшнята. Само ако се интересувате, разбира се.

– Не съм виждал Тейлър толкова развълнуван за друго, освен за компютърни игри и музика, от месеци насам. Ако успеете да го уредите, би било чудесно.

– Ще видя какво мога да направя, само ми дайте минуткадве.

Том излезе навън и Конър облегна хълбок на бюрото си, преди да извади телефона си.

– Мийра, скъпа моя, имам специална молба.

Усещането да дадеш на някого приятни спомени, бе много хубаво. Конър се постара да направи същото и с последния си клиент за деня, но нищо не можеше да стигне висотите на Тейлър и баща му от Америка.

Между двете разходки с клиентите той изведе птиците от породата “Сокол скитник” – включително и Аполо – далеч отвъд дърветата, на открито, за тренировка и разтоварване. Там можеше да следи стремителното им спускане и захлас, който никога не затихваше. Можеше да усети тръпката на главоломната скорост вътре в себе си.

Тъй като бе общителен по природа също като Мишеловите на Харис, Конър обичаше да води клиентите на разходки, но тези самотни излети – само той и птиците в небето – бяха любимата му част от деня.

Аполо улови една врана по средата на спускането си – идеален удар. Можеше да ги хранят, мислеше си Конър, докато седеше на ниска каменна стена с пакетче чипс и една ябълка. Можеше да ги тренират и обучават. Но принадлежаха на дивото и се нуждаеха от него, за да поддържат духа си.

Затова сега седеше и беше доволен да гледа и да чака, докато птиците се издигаха високо, спускаха се, ловуваха и се радваха на влажния следобед.

Тук нямаше мъгли и сенки, отбеляза си мислено той. Още не. И никога нямаше да има, защото той и неговият кръг щяха да намерят начин да съхранят светлината.

А къде ли беше сега Кеван? Не и тук, не и сега, мислеше си той, докато оглеждаше хълмовете, които се простираха пред очите му тучни и зелени. Сега тук нямаше нищо, освен обещанието за дъжд, който щеше да завали и отмине, а после пак да дойде.

Загледа се в Аполо, който отново се вдигна високо просто заради удоволствието, и усети как и неговото сърце полита. И си даде сметка, че дори само заради този единствен миг е готов да се изправи срещу мрака и да го победи.

Стана и повика птиците при себе си една по една.

Щом приключи с всички задачи, направи една последна обиколка из загражденията на птиците и провери всичко, което бе необходимо, преди да напъха ръкавицата си в задния джоб и да заключи вратата.

После тръгна с бавна крачка към конюшните.

Усети Ройбиър най-напред, извади ръкавицата и си я сложи. Още докато вдигаше ръка, усети и приближаването на Мийра.

Соколът направи един кръг просто заради удоволствието от полета, после се спусна и кацна на ръкавицата на Конър.

– Е, как беше приключението? Със сигурност си осигурил на момчето преживяване, което няма да забрави.

Изчака на мястото си, докато Мийра се показа иззад завоя.

Широки, уверени крачки – всеки мъж би се възхитил на жена с дълги крака, които се движеха с такава самоувереност. Посрещна я с усмивка.

– Ето я и нея. Как се справи момчето?

– Лудо влюбен е в Ройбиър и също така храни топли чувства към Спъд, който се държа спокойно и послушно. Трябваше да спра веднъж и да дам и на сестра му да опита със сокола, иначе след това щеше да има люта семейна битка. И на нея ѝ хареса, но не колкото на момчето. И няма да ги таксуваме допълнително за нейните допълнителни минути.

– Не, няма. – Той улови ръката ѝ и я залюля в своята, докато вървяха, после я целуна леко по кокалчетата, преди да я пусне. – Благодаря.

– Ще ми благодариш още повече, като се има предвид, че господинът ми даде допълнителна стотачка.

– Стотачка? Бакшиш?

– Точно така, понеже ме прецени като честен човек, ме помоли да ти дам половината. Естествено, аз му казах, че няма нужда, но той настоя. И естествено, не исках да бъда груба и да му отказвам повторно.

– Естествено – ухили се Конър, после размаха пръст пред носа ѝ.

Тя извади банкнотите от джоба си, преброи ги.

– Виж ти, и какво да направим с това неочаквано богатство? Какво ще кажеш за халба бира?

– Ще кажа, че понякога имаш чудесни идеи. Да съберем ли и останалите? – зачуди се тя.

– Може. Ти пиши съобщение на Брана, а аз – на Бойл. Да видим дали някой ще захапе. На Брана ще ѝ се отрази добре да излезе навън за една вечер.

– Съгласна съм. Защо ти не ѝ пишеш?

– По-лесно е да откажеш на брат си, отколкото на приятелка. – Срещна погледа на Ройбиър, повървя в мълчание известно време. А соколът литна, издигна се и се отдалечи.

Както и Конър, и тя се загледа с удоволствие в полета му.

– Къде отива?

– У дома. Искам да е наблизо, затова ще отлети до дома и ще остане там през нощта.

– Завиждам ти за това – отбеляза Мийра и извади телефона си. – За начина, по който разговаряш със соколите, а Айона – с конете, Брана – с кучетата, а Фин – с всички животни, когато поиска. Ако имах право на някакво магическо умение, мисля, че бих поискала да е това.

– Имаш го. Виждал съм те с конете, соколите и кучетата.

– Това е заради тренировките, а и защото ги обичам. Но не е каквото имаш ти. – Изпрати съобщението и прибра телефона си. – Но бих го искала само с животните. Бих полудяла, ако мога да разбирам хората, да чувам мислите и да усещам чувствата им, както умееш ти. Непрекъснато щях да се опитвам да чуя, а после вероятно да се ядосвам на чутото.

– Най-добре е да не се изкушаваш да подслушваш.

Тя го бутна с лакът и го изгледа многозначително е тъмните си шоколадовокафяви очи.

– Отлично знам, че подслушваш, когато се чудиш дали някоя девойка ще бъде благосклонни към теб, ако я почерпиш бира и я изпратиш до дома.

– Може и да съм го правил, преди да стана зрял човек.

Тя го дари с прекрасния си смях.

– Изобщо не си стигнал до зрелостта.

– Вече съм на сантиметри от нея. О, ето и отговора на Бойл. Айона е вкъщи и се упражнява с Брана. Той ще забере Фин със себе си след малко и ще видим дали Айона ще успее да направи същото с Брана.

– Обичам да сме всички заедно. Като едно семейство.

Той долови копнежа ѝ и я прегърна през рамо.

– Семейство сме – потвърди Конър, – истинско и сплотено.

– Липсват ли ти родителите ви, след като се преместиха да живеят в графство Кери?

– Понякога да, но те са адски щастливи на брега на езерото, занимават се с малкия си хотел, а и сестрите на мама са наблизо да ѝ правят компания. Всички много обичат мястото там. Кой би помислил? Така че просто се виждаме понякога и споделяме какво се е случило.

Той разтри леко рамото ѝ, докато вървяха по криволичещия път към Конг.

– А и честно казано, доволен съм, че сега са на сигурно място на юг.

– А пък аз бих била ужасно доволна, ако майка ми беше където и да било другаде, и то не по такива безкористни причини като твоите.

– Ще ти мине. Просто минаваш през труден период.

– Който трае вече близо петнайсет години. Но си прав. – Тя разкърши рамене, сякаш отхвърляше тежък товар. – Прав си. Днес ѝ пуснах мухата затова колко би ѝ харесало едно гостуване при сестра ми и внуците. А това означава, че същата тази муха е завряна право в лицето на Морийн, което тя напълно заслужава. Ако не се задържи там, мисля да я препращам на гости от брат на сестра на брат, докато Накрая се установи някъде, където е доволна. Няма да се откажа от апартамента си.

– Ще откачиш напълно, ако се преместиш обратно при майка си, и това няма да е добре за никого, нали? Донал се грижеше добре за нея, няма две мнения по въпроса, но и ти също. Отделяш ѝ от времето си, изслушваш я, помагаш ѝ с пазаруването. Плащаш ѝ наема.

Той само вдигна вежди, когато тя рязко се дръпна и го изгледа с присвити очи.

– Помисли логично, Мийра. Фин е наемодателят ѝ, как бих могъл да не знам? Казвам само, че си добра дъщеря и няма защо да се обвиняваш в себичност.

– Това, че искам да е някъде другаде, е доста себично, но не мога иначе. А и Фин взема едва наполовина на сумата, която би трябвало да е наемът на къщата.

– Нали сме семейство – каза той и Мийра въздъхна.

– Колко пъти можеш да си прав само за една разходка до бара? – Тя пъхна ръце в джобовете на работното си яке. – Е, стига толкова съм се оплаквала и мрънкала. Само си развалям настроението след чудесния ден в работата и удоволствието от допълнителните петдесет евро в джоба.

Минаха край старото абатство, където обикаляха туристи и се снимаха.

– Хората често споделят с теб. Защо ли е така?

– Може би защото обичам да чувам разни неща.

Тя поклати глава.

– Не, ти просто слушаш хората, независимо дали искаш да чуеш, или не. Аз много често просто изключвам напълно.

Той пъхна своята ръка в нейния джоб, за да стисне пръстите ѝ.

– Двамата заедно сигурно стигаме до средното ниво за човешката природа.

Не, възрази тя мислено. Няма начин. Конър О’Дуайър никога не би могъл да е на средно ниво в каквото и да е отношение.

После твърдо изхвърли от мислите си тревогите и въпросите и продължи заедно с него към топлия и шумен бар.

Всичките им познати най-напред поздравяваха Конър, а това означаваше почти всички в бара. Весело подвикване, закачлива усмивка, кратък поздрав. Той беше от хората, които са винаги добре приети и се чувстват като у дома си, където и да се намират.

Чудесни, приятни качества, мислеше си тя, и още нещо, за което да му завижда.

– Ти намери маса – каза ѝ той, – а аз ще купя първите бири.

Тя се огледа и намери маса, достатъчно голяма за шестима. Настани се и извади телефона си – Конър щеше да се забави заради сладки приказки, знаеше си го.

Най-напред изпрати съобщение на Брана.

Стига си си оправяла косата. Вече сме тук.

После прегледа графика си за следващия ден. Урок на манежа сутринта, три разходки с коне – без да се брои ежедневното риене на тор, хранене, чистене, както и напомнянето на Бойл да се увери, че е свършил всичко по документацията. След това я чакаше пазаруването, което бе пренебрегвала напоследък – за нея и за майка ѝ. Имаше натрупано и пране.

Можеше да си помогне малко с прането тази вечер, ако не се мотаеше дълго в бара.

Провери календара си и видя напомнянето за рождения ден на по-големия си брат, след което добави и купуване на подарък в списъка със задачи.

Трябваше да даде и още някой и друг урок по фехтовка па Айона. Справяше се добре, каза си Мийра, но след като Кеван отново се бе надигнал, щеше да е най-разумно да се върнат към редовните тренировки.

– Скрий това нещо и престани да работиш. – Конър остави халбите на масата. – Работният ден свърши.

– Проверявах какво ме чака в утрешния.

– Там ти е грешката, скъпа Мийра, че все гледаш напред, към следващата задача.

– А ти винаги гледаш напред, към следващото развлечение.

Той вдигна чаша и се усмихна.

– Животът е развлечение, ако го живееш правилно. – Кимна с глава, щом забеляза Бойл и Айона. – Семейството е тук.

Мийра се озърна и прибра телефона.