Магията на сенките

ШЕСТА ГЛАВА

Сънуваше момчето и седеше заедно с него под потрепващата светлина на лагерен огън, ограден с големи сиви камъни. Луната беше пълна и грееше като огромна бяла топка сред море от звезди. Усети мирис на пушек и на пръст, и на кон. Не беше Аластар – онзи от миналото или днешният – а възрастна здрава кобила, която стоеше отпуснато и дремеше.

На един клон, високо над коня, стоеше на пост соколът.

Чуваше нощта и шепота ѝ във вятъра.

Момчето седеше с вдигнати до тялото колене, облегнало брадичка върху тях.

– Спях – каза то.

– И аз. Това твоето време ли е, или моето?

– Не знам. Но това е домът ми. Твоят също ли?

Конър погледна към руините на колибата, към камъка над гроба на Сърха.

– Нашият дом е, както е бил неин. Какво виждаш там?

Иймън погледна към руините.

– Колибата ни, както я оставихме в онази сутрин, когато мама ни отпрати.

– Както я оставихте?

– Да. Искам да вляза, но вратата не се отваря. Знам, че майка ми не е вътре, а и взехме всичко, което тя ни каза да вземем. Но пак ми се ще да вляза, сякаш ще я видя вътре да ме чака до огнището.

Иймън хвана една дълга пръчка и побутна огъня, както правят всички момчета.

– Ти какво виждаш?

Щеше да натъжи момчето, ако му кажеше, че вижда само обрасли руини. И надгробен камък.

– Явно ти си в твоето време, а аз – в моето. И все пак…

– Пресегна се и докосна рамото на Иймън. – Усещаш ръката ми.

– Да. Значи, сънуваме, но не е просто сън.

– Силата владее това място. Тази на майка ти и опасявам се, на Кеван също. Ранихме го дълбоко двамата с теб, затова той няма никаква власт тук тази нощ. Колко време е минало за теб, откакто се срещнахме?

– Три седмици и още пет дни. А за теб?

– По-малко. Значи, времето не тече еднакво. Добре ли си, Иймън? Ти и сестрите ти?

– Отидохме в Клеър, направихме си колиба в гората.

– Очите му заблестяха, когато отново погледна към дома си. – Използвахме магия. Както и мускулите си, но решихме, че ако използваме заклинания, ще бъде по-сигурно. А и по-сухо – добави той с лека усмивка. – Брана използва силите си на лечител, докато пътувахме, както и след като се установихме. Имаме кокошка, която ни дава яйца, което е хубаво, а и можем да ловуваме – без Тийгън, която не може да запрати стрела в живо същество. Боли я сърцето да опита дори, но се грижи за конете и кокошката. Разменяме разни неща – труда си и лечителските умения на Брана, както и отвари за картофи и ряпа, зърно и такива неща. Ще засадим и наша реколта, когато можем. Знам как да садя и да се грижа за посевите.

– Идвай при мен, ако можеш, когато имате нужда. Може би ще мога да ви дам храна или завивки, каквото ви е нужно.

Поне някаква утеха, мислеше си Конър, за едно тъжно момче толкова далеч от дома.

– Благодаря ти, но сме добре, а и имаме парите, които Ейлиш и Бардан ни дадоха. Но…

– Какво? Само кажи.

– Може ли да ми дадеш нещо твое? Нещо дребно, което да взема с мен? Ще направим размяна. – Иймън му подаде камък, заоблен чисто бял камък с формата на яйце лежеше в дланта му. – Просто един камък, който намерих, но е много красив.

– Така е. Не знам какво имам. – И тогава се сети, пресегна се и свали от шията си кожената каишка с кристал на нея.

– Това е синьо тигрово око, но го наричат също и ястребово око или соколово око. Даде ми го баща ми.

– Не мога да го взема.

– Можеш. Той е твой потомък, както съм и аз. Ще се радва да го имаш. – За да реши спора, той просто го сложи на врата на Иймън. – Размяната е добра.

Момчето опипа кристала, разгледа го на светлината на огъня.

– Ще го покажа на сестрите си. Тя бяха много учудени и любопитни, когато им разказах за срещата с теб и как пропъдихме Кеван. А и леко ми завидяха. Искат да се срещнат с теб.

– И аз с тях. Може и това да стане някой ден. Усещащ ли го?

– Не и след онзи ден. Сега не може да ни стигне, така казва Брана. Не може да премине отвъд границите си, затова не може да ни намери в Клеър. Ще се върнем обратно, когато пораснем, когато сме по-силни. Отново ще си идем у дома.

– Сигурен съм, но ще бъдете в безопасност, където сте сега, докато му дойде времето.

– Ти усещаш ли го?

– Да, но не тази вечер. Не и тук. Трябва да си починеш – каза той, когато забеляза клепачите на Иймън да потрепват.

– Ще останеш ли?

– Толкова, колкото мога.

Иймън се сви на кълбо, уви се с късото си наметало.

– Има музика. Чуваш ли я? Чуваш ли мелодията?

– Да, чувам я. – Свиреше Брана. Мелодия за раненото сърце.

– Хубава е – промърмори Иймън, докато се унасяше.

Тъжна и красива. Кой свири?

– Любовта.

Остави момчето да заспи и остана загледан в огъня, докато не се събуди в собственото си легло, където слънцето надничаше през прозореца.

Когато отвори стиснатия си юмрук, видя гладкия бял камък да лежи в дланта му.

Показа на го на Брана, когато тя слезе в кухнята за сутрешното си кафе. Сънливостта мигновено изчезна от погледа ѝ.

– Върнал се е с теб.

– И двамата бяхме там абсолютно реално, както двамата с теб сега, но и всеки в собственото си време. Дадох му ястребовото око, което татко ми даде – помниш ли го?

– Разбира се. Носеше го непрекъснато като момче. Окачено е на рамката на огледалото в стаята ти.

– Вече не. Не го носех, както и нищо друго, когато си легнах снощи. Но в съня бях облечен и кристалът беше на шията ми. Сега е на Иймън.

– Всеки в своето време. – Тя отиде до вратата, за да отвори на Кател, която се връщаше от сутрешната си разходка. – Седели сте един до друг, говорили сте. Онова, което ти е дал, е дошло тук през съня ти. Трябва да разберем как можем да използваме това.

Тя отвори хладилника и докато вадеше оттам масло, яйца и бекон, Конър осъзна, че историята му, загадката и стремежът ѝ да разнищи всичко до последното парченце щяха да му осигурят закуска.

– Чухме те да свириш.

– Какво?

– На полянката. Чухме те. Той беше толкова сънен, че едва си държеше очите отворени. И музиката долетя, твоята музика достигна до нас. Заспа, докато те слушаше. Свирила ли си снощи?

– Да. Събудих се неспокойна и посвирих малко.

– Чухме те. Долетя чак до нас от твоята стая.

Долови беглото трепване по лицето ѝ, докато слагаше бекона в горещия тиган.

– Значи, не си била в стаята си. А къде?

– Нуждаех се от малко въздух. Просто трябваше да усетя нощта. Излязох само до полето зад къщата. Усещах, че не мога да дишам без въздуха и музиката.

– Ще ми се да намериш начин да оправиш нещата с Фин.

– Конър, недей. Моля те.

– Обичам ви и двамата. Само това ще кажа засега. – Закрачи из кухнята, докато потриваше облото камъче. – Полето е прекалено далеч от полянката в гората, за да стигне мелодията дотам по обичайния начин.

Обикаляше из кухнята, докато сестра му режеше от содената питка, докато бъркаше яйцата в тигана.

– Свързани сме заедно. Ние тримата, онези трима. Той чу музиката ти. Аз вече два пъти говоря с него. Айона е видяла Тийгън.

– А аз нито съм чувала, нито виждала някого от тях.

Конър спря да вземе кафето си.

– Иймън спомена, че и неговите сестри му завиждат.

– Не завиждам. Добре де, малко, признавам си. По-скоро съм разочарована и може би малко обидена.

– Той отнесе музиката ти в сънищата си и се усмихваше насън, макар преди това да беше тъжен.

– Значи, ще приема това засега. – Тя сложи в чиния бекона, яйцата, които бе опържила. Подаде му ги.

– Ти няма ли да хапнеш?

– Само кафе и препечена филийка.

– Ами благодаря за закуската тогава.

– Можеш да си платиш, като ми направиш услуга. – Извади препечените филийки от тостера и остави едната в неговата чиния, а другата прехвърли в по-малка чинийка.

Носи камъка, който ти е дал!

– Този ли? – Вече го бе прибрал в джоба си и сега го измъкна оттам.

– Носи го е теб, Конър, както носиш амулета си! В него има сила.

Тя взе филийката си и кафето и изчака той да седне на масата до нея.

– Не знам, не съм сигурна дали е предположение, интуиция или истина, но в него има сила. Добра магия, заради мястото, откъдето идва, времето, от което е, и човека, който ти го е дал.

– Добре. Надявам се ястребовото око да послужи по същия начин на Иймън и сестрите му.

Работата му не беше само разходки е ентусиазирани туристи или обиколки с училищни групи. Съществена част от живота на школата бе обучението и грижата за птиците. Почистване на хранилките, чиста вода за поилките, проверки на теглото и разнообразна диета, стабилни заграждения, където птиците да могат да се подслонят, но и да усещат въздуха, да го помиришат. Конър се гордееше със здравето, поведението и надеждността на своите птици – както на тези, за които се грижеше от излюпването им, така и на онези, които идваха при него да намерят подслон.

Нямаше нищо против да чисти птичия тор, нито му се свидеше времето, което отделяше да подсуши перата на мокро птиче, нито часовете на тренировки.

Най-тежкото в работата му беше – и винаги щеше да остане – да продаде някоя птица, която е обучавал, на друг соколар.

Както беше уговорката, срещна клиента на едно поле на десетина километра от школата. Фермерът, когото познаваше добре, му позволяваше да води тук младите соколи, които обучаваше, за да ловуват на открито.

Повика красивата женска Сали и я завърза за ръкавицата си, за да я разходи наоколо и да поговори с нея.

– Виж, Фин е срещнал една дама, която иска да те вземе, и даже лично е видял новия ти дом, ако двете си допаднете. Клиентката идва чак от Клеър. Където, по думите на Фин, има хубава къща и чудесен птичарник. Тя също е преминала обучение, както и ти. Ще бъдеш първият ѝ сокол.

Сали го гледаше със златистите си очи и стоеше наперено на китката му.

Той видя лъскавото БМВ да завива по пътя и да спира зад пикапа му.

– Ето я и нея. Искам да бъдеш любезна и да направиш добро впечатление.

Самият той си наложи любезно изражение на лицето, макар веждите му да се повдигнаха за миг, когато от колата излезе стройна блондинка с лице на филмова звезда.

– Вие ли сте госпожа Стенли?

– Меган Стенли. Конър О’Дуайър?

Втората изненада бе американският акцент в говора ѝ. Фин и това не беше споменал.

– Радваме се да Ви видим.

Сали, както я бе помолил, се държеше възпитано, просто си стоеше тихо и наблюдаваше.

– Не знаех, че сте американка.

– Признавам си. – Тя се усмихна и докато се приближаваше към Конър, си спечели няколко точки, като най-напред огледа сокола. – Макар да живея в Ирландия вече пет години и да възнамерявам да остана тук. Много е красива.

– Наистина.

– Фин ми каза, че сам сте я отгледали и обучили.

– Родена е в школата през пролетта. Много е умна, гарантирам го. Свикна е хората за нула време. Направо скочи на ръкавицата ми и ме погледна, сякаш казваше: “Е, ами сега?”. Нося досието ѝ с мен – здравен картон, тегло, хранене, обучение. Занимавали ли сте се със соколи в Америка?

– Не. Със съпруга ми се преместихме в Клеър – съвсем близо до Енис – и един от съседите има два Мишелова на Харис. Аз съм фотограф и започнах да ги снимам, запалих се много. После той ме обучи, помогна ми да направя подходящия птичарник, загражденията, да купя всичко необходимо. Неговото правило гласи, че не бива изобщо и да помислям за вземане на сокол, докато не съм прекарала поне година в подготовка.

– Така е най-добре за всички.

– Отне ми цели две години, понеже имаше период на изчакване, в който съпругът ми се върна в Щатите и се разведохме.

– Това е… сигурно е тежко.

– Не колкото можеше да се очаква. Намерих своето място в Клеър и нова страст в заниманията със соколи. Направих солидно проучване, преди да се свържа с Финбар Бърк. Школата ви има страхотна репутация.

– Фин ми е шеф, но…

– Той каза друго. Когато става дума за соколи или ловни птици, трябва да разчитам на очите, ушите и сърцето на Конър О’Дуайър. – Тя отново се усмихна и забележителното ѝ като на актриса лице грейна. – Сигурна съм, че го цитирам точно. Много бих искала да я видя в полет.

– Затова сме тук. Наричам я Сали, но ако двете се харесате взаимно, можете да я наречете както поискате.

– Никакви звънчета, предаватели?

– Тук не са ѝ нужни, тъй като познава полята – обясни Конър, докато развързваше каишките. – Но в Клеър ще Ви трябват.

Мръдна съвсем леко с ръка и Сали литна, разперила криле. Издигна се високо.

В очите на Меган видя точно реакцията, която искаше да види, на която се бе надявал. Възхита, която граничеше с любов.

– Носите си ръкавица, както виждам. Сложете я и я повикайте при себе си.

– Не нося торбичка с примамка.

– Тя няма нужда от примамка. Ако е решила да Ви даде шанс, ще дойде.

– Малко съм нервна. – Личеше си по смеха ѝ, докато изваждаше ръкавицата от джоба и я слагаше. – Откога се занимавате с това?

– Цял живот. – Наблюдаваше полета на птицата, изпрати ѝ мислите си. – Ако го искаш, отиди при нея.

Сали описа кръг, спусна се. И кацна леко като перце върху ръкавицата на Меган.

– О, красавица си ти. Фин беше прав. Не искам да се връщам у дома без нея.

И Конър си помисли, че птицата никога повече няма да се върне с него.

– Искате ли да я видите как ловува?

– Да, разбира се.

– Само ѝ покажете, че е позволено. Не говорите ли с птиците, госпожо Стенли?

– Меган, моля, и да, говоря. – Сега усмивката ѝ стана замислена, докато изучаваше Конър. – Това не е нещо, което признавам пред много хора. Добре, Сали – ще си остане Сали – ловувай.

Соколът се издигна и закръжа високо. Конър закрачи из полето с Меган, следвайки полета.

– Е, какво Ви доведе в Ирландия и по-точно в Клеър? – попита я той.

– Опит да спасим брака си, който се провали. Но мисля, че спасих себе си, и сега съм щастлива. Само двамата с Бруно сме, а вече ще имаме Сали.

– Бруно?

– Кучето ми. Сладък малък уличен пес, който се появи на вратата ми преди около две години. Въшлив, куцащ, полуумрял от глад. Двамата почнахме да се грижим един за друг. Свикнал е със соколи. Изобщо не притеснява тези на съседа ми.

– Кучето е предимство при лов. Не че на нея ѝ е нужно такова. – Докато говореше, Сали се спусна като куршум.При вида на разперените остри нокти Меган леко изпъшка.

– Всеки път ме стряска. Това е в природата им, изпитват нужда да го правят. Господ или природата, или в каквото сам вярвате, ги е създал да ловуват и да се хранят. Но винаги ми е малко жал. Трябваше ми време да свикна да ги храня, докато сменят перата си, но вече го преодолях. Винаги ли сте живели в Мейо?

– Да, винаги.

Продължиха с лекия разговор – за времето, за соколите, за бар в Енис, който той добре познаваше – докато Сали се гощаваше с дребния заек, който бе хванала.

– Вече съм почти влюбена в нея. – Меган вдигна ръка и соколът се отзова, като долетя и кацна на нея. – Донякъде се дължи на вълнението и дълго сдържано очакване, но мисля, че го има и взаимното харесване, за което говорехте. Ще ми позволите ли да я взема?

– Имате уговорка с Фин – подхвана Конър.

– Да, така е, но той каза, че ще зависи от Вас.

– Тя вече е Ваша, Меган. – Погледна от сокола към жената. – Иначе нямаше да дойде при Вас, след като се нахрани. Ще я отведете със себе си вкъщи.

– Да, да. Донесла съм всичко необходимо, стискайки палци за късмет. За малко да доведа и Бруно, но реших, че е по-добре да се опознаят, преди да пътуват заедно в кола.

Тя погледна Сали и се засмя.

– Имам си сокол.

– И тя има Вас.

– И тя има мен. Мисля, че винаги ще има и Вас, затова дали ще имате нещо против, ако ви направя една обща снимка?

– О, добре, щом искате.

– Фотоапаратът ми е в колата. – Тя подаде Сали на Конър, втурна се към колата си. И се върна с един много внушителен “Никон”.

– Бива си го фотоапарата.

– И мен ме бива с него. Можете да отворите уебсайта ми и да се уверите сам. Ще направя няколко, нали става? – продължи тя, докато преценяваше светлината и фона. – Просто се отпуснете – не искам заучена поза. Ще видим един млад ирландски бог и Сали, кралицата на соколите.

Конър се разсмя и тя направи три бързи снимки една след друга.

– Идеално. Само още една, докато гледате към нея.

Той послушно погледна Сали. Ще бъдеш щастлива с

нея, каза той на птицата. – Чакала е точно теб.

- Страхотно. Благодаря. – Остави фотоапарата да виси на врата ѝ. – Ще Ви изпратя по имейл най-хубавите, ако искате.

– Разбира се, много бих искал. – Измъкна от задния си джоб една от визитните картички, които в последния момент се бе сетил да пъхне там.

– Ето Ви и една от моите. Има и адреса на уебсайта ми. А на гърба написах личния си имейл, когато взех фотоапарата. В случай че имате някакви въпроси или искате да научите още нещо за… Сали.

– Супер. – Пъхна картичката в джоба си.

Малко след това, щом помогна на Меган да настани Сали в специалния кафез за пътуването, Конър седна в своя пикап.

– Супер? Това ли е всичко, което можа да кажеш? – Вдигна очи към небето, докато потегляше. – Какво ти става, О’Дуайър? Жената е прелестна, свободна, умна и запалена по соколите. И ти отвори вратата толкова широко, че повече няма накъде. А ти мина ли през нея? Не. Каза само “супер” и не направи и крачка.

Дали просто беше разсеян заради отговорността на онова, което предстоеше да направят, и това, че не знаеха кога трябва и може да се направи? Но нали то винаги е било на дневен ред, макар и някъде на заден план? И досега никога пе му е пречело на романтичните преживявания.

Толкова ли се бе променило всичко след слънцестоенето? Знаеше, че никога не е изпитвал толкова силен страх, колкото когато бе видял горящите ръце на Бойл и окървавената Айона на земята. Когато бе осъзнал, че животът на всички зависи от всички тях.

Е, както и да е, каза си той, вероятно е най-добре да стои настрани от подобни романтични увлечения още известно време. Нямаше причина да не мине през онази отворена врата на един по-късен етап.

Точно сега трябваше да мине през голямата конюшня, да сподели с Фин как е минала сделката. После го чакаше сестра му, защото, поне на теория, това бе свободният му ден.

Спря пред конюшните, близо до огромната каменна къща, която Фин бе направил за себе си и в която имаше топла вана с размерите на басейн на задната тераса, както и стая на втория етаж, в която държеше магически оръжия, книги и всичко останало, което може да потрябва на вещер

– Особено когато е решил да унищожи тъмен магьосник от собствената си кръв.

До нея беше гаражът с разположения отгоре апартамент, в който живееше Бойл и където скоро щеше да заживее Айона. И големият обор за конете – някои за разплод, други за работа в школата по езда наблизо.

Някои от конете пасяха в ливадата отвъд оградения терен за скокове и уроци по езда.

С изненада забеляза Мийра да води един от конете.

Скочи от пикапа си да поздрави Бъгс, дружелюбното куче, което живееше в обора, после подвикна на Мийра.

– Надявах се да сваря Фин, но теб не те очаквах.

– Дойдох за Руфъс. Днес Цезар трябваше да излезе на разходка с клиенти, но Айона казва, че има леко навяхване

– Предният му ляв крак.

– Нищо сериозно, надявам се.

– Тя казва, че не е. – Мийра преметна юздите на Руфъс върху оградата. – Но решихме да му дадем малко почивка и да го държим под око. Фин е някъде наоколо. Мислех, че днес почиваш.

– Така е, но трябваше да се видя с клиент във фермата на Мълиган. Дамата купи Сали – един от соколите от пролетното люпило.

– И затова си начумерен.

– Не съм начумерен.

– Малко – подхвърли Мийра и се наведе да почеше Бъгс. – Трудно е да отгледаш живо същество, да се почувстваш свързан с него, а после да го дадеш на друг. Но не можеш да задържиш всички.

– Знам – макар да му се искаше да е иначе, – а и двете си допаднаха веднага. Сали я хареса от пръв поглед, усетих го.

– Дамата?

– Американка, преместила се е преди няколко години и възнамерява да остане – дори и след като съпругът ѝ, който вече е бивш, се върнал в Америка.

Мийра изви устни в иронична усмивка, веждите ѝ се повдигнаха.

– Хубавица ли е?

– Да. Защо?

– Нищо, просто го долових в тона ти. Наблизо ли живее?

– Не, в Клеър. Още е малко гнуслива по отношение на лова, но има здрава ръка и обича соколите. Реших да кажа на Фин, че сме направили сделката, после отивам да поработя с Брана, както ѝ обещах.

– И аз ще вървя. – Тя хвана пак юздите. – Понеже ще говориш с Брана преди мен, кажи ѝ, че Айона иска да идем до Голуей да огледа за сватбена рокля, и то скоро.

– Има още много месеци.

– Само шест, а и всяка булка иска да намери роклята, преди да се заеме с останалото.

– Дали ще живеят тук, как мислиш?

Мийра спря за миг, преди да яхне коня, и погледна към жилището на Бойл над гаража.

– Че къде другаде? Не ги виждам да се свиват двамата и стаята на Айона в къщата за постоянно.

Конър осъзна, че тя ще му липсва – или по-скоро и двамата, както бе сега. Разговорите на закуска, приказки преди лягане, когато и двамата оставаха в къщата.

– Апартаментът на Бойл е по – голям, но не и достатъчно за деца.

– Малко избързваш, ми се струва – отбеляза Мийра.

– Не и за хора като Бойл и Айона. – Разсеяно погали коня, докато гледаше всичко, което Фин бе построил за себе си и за другите. – Ще искат да си имат своя къща, нали така, не просто две стаи над гаража.

– Не бях се замисляла. Те ще се оправят. – Тя скочи върху гърба на Руфъс. – Засега тя мисли само за булчинска рокля и букет, както си е редно. Ето го и Фин, идва с Аня.

Тя се загледа в красивата бяла кобилка, която Фин извеждаше от обора.

– Скоро и тя ще е булка, когато я съберем с Аластар.

– За нея няма бяла рокля и букет.

– Но ще получи жребеца, а за някои от нас това е напълно достатъчно.

Смехът на Конър я последва, докато се отдалечаваше на гърба на коня. Той я видя как сръчка Руфъс и той направи грациозен скок, след което отиде да се види с Фин.

Приятелят му се наведе да погали Бъгс с усмивка на лице, докато кучето възторжено махаше с опашка и ръмжеше гърлено.

Говореше е кучето, както Конър знаеше, по същия начин, по който той самият говореше със соколите, Айона – с конете, Брана – с кучетата. Магията в кръвта на Фин му даваше възможност да говори с всички.

– Оплаква ли се от нещо? – попита Конър.

– Само се надява, че не съм забравил това. – Фин бръкна в джоба на коженото си яке за кучешка бисквитка. Бъгс седна и го зяпна с благоговение. – Ти си добро момче, а това ти е наградата.

Бъгс я захапа внимателно, преди да изтича бодро и щастливо в обора.

– Не му е нужно много, за да е доволен – отбеляза Конър.

– Обича си живота тук и не би го сменил с друг. Всеки би бил щастлив, ако изпитва същото.

– Ти щастлив ли си, Фин?

– Понякога. Но на мен ми трябва повече от хрупкава бисквитка и легло в обора, за да съм доволен. Но пък и имам повече – добави той и погали шията на Аня.

– Тя определено е най-красивата кобилка, която съм виждал през живота си.

– И Отлично го знае. Но скромността в една красавица обикновено е фалшива. Ще се разходим с нея, за да могат двамата с Аластар да се погледат един друг. Е, как ти се стори Меган?

– И тя е красавица, определено. Двете със Сали се харесаха. Тя веднага ми плати.

– Знаех, че ще си допаднат. – Фин кимна и без да погледне чека, който Конър му подаде, го пъхна в джоба си. – Ще се върне за още един сокол след месец-два.

Сега Конър се усмихна.

– И аз си помислих същото.

– Ами ти? Ще отскочиш ли до Клеър да ги видиш?

– Мина ми през ума. Мисля, че не, и си го обяснявам само с това, че много неща ми минават през главата в момента. – Конър зарови пръсти в разрошената си от вятъра коса. – Всяка сутрин се будя с мисълта за предстоящото, за него. Преди не беше така.

– Наранихме го, но и той ни рани. За малко да не стигнем до Айона навреме. Никой от нас няма да го забрави.

При цялата сила, която бяхме събрали, не беше достатъчно. Той няма да го забрави.

– Следващия път ще имаме повече. Отивам да поработя е Брана. – Леко сложи ръка върху тази на приятеля си. – Ела с мен.

– Не днес. Няма да ме иска наоколо, след като е очаквала да бъдете само двамата.

– Брана няма да остави чувствата ѝ да попречат на онова, което трябва да бъде сторено.

– Това е самата истина – съгласи се Фин и се метна върху седлото. Остави Аня да потанцува малко. – Трябва да живеем, Конър. Въпреки всичко, заради всичко, покрай и през ставащото. Трябва да живеем живота си по най-добрия начин, който можем.

– Мислиш ли, че ще ни победи?

– Не мисля. Не, няма да ви победи.

Конър решително стисна юздите на Аня и погледна Фин с буреносен пламък в зелените си очи.

– Нас. Ние сме едно, Фин, и винаги ще бъдем.

Фин кимна.

– Той няма да победи. Но преди битката, а тя ще бъде горчива и кървава, трябва да живеем. Може би бих избрал друг живот, ако можех, но смятам да направя най-доброто с този, който имам. Ще дойда в къщата скоро.

Остави Аня да води и тя препусна бясно.

Конър се чувстваше доста объркан и в лошо настроение, когато пристигна вкъщи. Светлината от прозорците на работилницата на Брана се отразяваше в цветните бутилки и бурканчета, в които тя държеше своите лосиони и кремове, серуми и отвари. Колекцията ѝ от хаванчета и чукчета, работните ѝ пособия, свещите и растенията, които бе подредила, бяха точно по местата си.

Кател се бе проснала пред работния ѝ плот като пазач, докато тя седеше, заровила нос в дебелата книга, която той знаеше, че е била на Сърха.

Огънят в огнището припукваше, а на печката къкреше нещо.

“Още една красавица”, помисли си той – явно бе обграден от такива – е тъмната ѝ коса, прихваната назад, за да открие лицето, е навити ръкави на пуловера. Очите ѝ, сиви като пушека от комина, се вдигнаха към него.

– Ето те и теб. Отдавна трябваше да си тук. Половината ден мина.

– Имах да свърша някои неща, както ти казах вече.

Веждите ѝ се вдигнаха.

– Какво те е ядосало толкова?

– В момента – ти.

Не, настроението му съвсем не бе лошо, осъзна той. Вече определено бе отвратително. Отиде решително до кутията на плота до печката. Там винаги имаше бисквити и малко се разведри, като видя, че има от меките и пухкави, които тя овалваше в канела и захар.

– Дойдох, щом можах. Трябваше да се оправя с продажбата на сокола.

– Любимец ли ти беше… Не ми казвай, те всички са ти любимци. Бъди реалист, Конър.

– Реалист съм, по дяволите. Продадох сокола, а купувачката беше красива, свободна и проявяваше интерес. И съм достатъчно реалист, за да знам, че трябва да дойда тук при теб и работата ни, иначе сега щях да правя страхотен секс.

– Ако сексът е толкова адски важен, върви. – Тя присви очи и му отвърна също толкова ядосано. – Предпочитам да работя сама, вместо да ми крачиш наоколо настръхнал и превъзбуден.

– Точно това, че не е толкова адски важен и не е бил още отпреди слънцестоенето, ме тревожи. – Натъпка една бисквита в устата си и размаха друга във въздуха.

– Ще ти направя чай.

– Не искам никакъв проклет чай. Добре, искам. – Отпусна се тежко на един от високите столове до работния ѝ плот и почеса Кател по врата, когато кучето дойде и сложи глава на крака му. – Не е заради секса, нито заради жената или сокола. Заради всичко е. Цялата история. Просто всичко ми се струпа наведнъж и се поддадох на лошото настроение.

– Понякога ми се ще да се покатеря на покрива и да крещя. Да изкрещя на всичко и всички.

Вече по-спокоен, Конър захапа втората бисквитка.

– Но не го правиш.

– Засега, но може и дотам да стигна. Ще пийнем чай, носле ще поработим.

Той кимна.

– Благодаря.

Тя го погали по гърба, докато минаваше край него към печката.

– Ще имаме добри и лоши дни, преди всичко да свърши, по и преди да свърши, трябва да живеем по най-добрия начин.

Конър се загледа в тила ѝ, докато тя слагаше чайника на печката, и реши да не споделя, че Фин е казал съвсем същото.