Невидими изчадия

Глава десета

Минете към Бранди Александър, която ме завива в сиатълско легло. Това е нощта на Космическата игла, нощта, в която бъдещето не се случва. Бранди е облечена в метри и метри черен тюл, увит около краката й, плътно омотан около талията й на пясъчен часовник. Черен воал се стеле над нейните гърди-торпеда, устремява се нагоре и обгръща в клуп кестенявата й коса. Всички тези искри, наведени над мен до леглото ми, са като умален изпитателен модел на оригиналното лятно нощно небе.

Малки кристалчета — не пластмасови, бълвани от някоя фабрика в Калкута, а от австрийски кристал, шлифовани от елфите в Черната гора — и тези малки кристалчета с формата на звезди обсипват черния тюл. Лицето на върховната кралица е луната в нощното небе, която се навежда и ме целува за лека нощ. Хотелската ми стая е тъмна, а телевизорът срещу леглото ми е включен — затова ръкотворните звезди блещукат във всички цветове, които телевизорът се мъчи да ни покаже.

Сет е прав — телевизията наистина ме прави Господ. Мога да зяпам всекиго и животът се променя с всеки час. Тук, в реалния свят, случаят невинаги е такъв.

— Винаги ще те обичам — казва царицата на нощното небе и аз знам коя е намерената от нея картичка.

На пипане хотелските чаршафи са същите като болничните. Това се случва хиляди километри след нашето запознанство и едрите пръсти на Бранди продължават да приглаждат завивките там, където навремето беше брадичката ми. Лицето ми е последното нещо, което танцьорите и танцьорките ще искат да видят, когато влязат в някоя тъмна уличка с надеждата да си купят наркотик.

Бранди казва:

— Щом продадем всичко, веднага се връщаме.

Силуетът на Сет се очертава в рамката на отворената към коридора врата. От леглото ми той се вижда като страхотно очертание на супергерой на фона на неоновозеления, сив и розов тропически листак на тапетите в коридора. Куртката му, дългата черна кожена куртка, с която е облечен, до кръста е тясна, а после се разширява надолу така, че прилича на пелерина.

И може би когато целува царствения задник на Бранди Александър, той не само се преструва. Може би когато мен ме няма, те двамата са влюбени. Няма да е първият път, когато го губя.

Приведеното над мен лице, обгърнато от черен воал, е цветен сюрприз. Кожата около графитената уста е силно розова, а очите са прекалено патладжанени. Дори и тези цветове в момента са твърде ярки, твърде наситени, твърде интензивни. Ярки. Сещаш се за анимационни герои. Куклите манекени имат такава розова кожа, като найлонови превръзки. В телесен цвят. Прекалено патладжанени очи, скули, твърде силно подчертани от ружа в „Брикова роза“. Нищо не остава за въображението ти.

Може би мъжете искат точно това. Аз искам само Бранди Александър да си тръгне.

Искам колана на Сет, затегнат около шията ми. Искам пръстите на Сет в устата ми, искам ръцете му да избутат на две страни коленете ми и мокрите му пръсти да бръкнат в мен и да ме разтворят.

— Ако искаш нещо за четене — казва Бранди, — оная книга за мис Рона Барет е в стаята ми. Мога да изтичам да ти я донеса.

Искам наболата брада около устата на Сет така да ме ожули, че да ме боли, когато пишкам.

Сет казва:

— Идваш ли?

Обкичена с пръстени ръка подхвърля върху леглото дистанционното на телевизора.

— Хайде, Принцесо Принцеса — подканя я Сет. — Нощта напредва.

Искам и Сет да е мъртъв. По-лошо от мъртъв — искам го тлъст и подут от вода, несигурен и разчувстван. Щом Сет не ме иска, и аз искам да не го искам.

— Ако дойде полицията или се случи нещо — казва ми луната, — всичките пари са в кутията ми с гримове.

Онзи, когото аз обичам, вече е излязъл да загрее мотора. Онази, която ще ме обича вечно, ми пожелава сладки сънища и затваря вратата след себе си.

Върнете се много отдавна назад, когато Манъс, годеникът ми, който ме заряза — Манъс Кели, полицейският детектив, ми каза, че родителите са като Господ. Защото ти се иска да знаеш, че ги има, искаш те да одобряват живота ти и въпреки това им се обаждаш само когато си в криза и имаш нужда от нещо.

Върнете се при мен в леглото в Сиатъл, сама с дистанционното. Натискам едно копче и накарвам телевизора да онемее.

На екрана са трима-четирима души, оковани с вериги, седнали на ниска сцена пред публика. Прилича на телевизионна реклама, но когато камерата показва всеки от тях в близък план, на гърдите им се появява малък надпис. Всеки надпис, придружаващ всеки едър план, е лично име, последвано от три-четири думи вместо фамилия — като онези буквални имена, с които се кръщават индианците и които обясняват кои са те всъщност. Но вместо Хедър Тичащата-с-бизони и Триша Ловуващата-на-лунна-светлина тези имена гласят:

Кристи Пила-човешка-кръв

Роджър Живял-с-мъртвата-си-майка.

Бренда Изяла-бебето-си

Сменям каналите.

Сменям каналите.

Сменям каналите и се появяват нови трима души:

Гуен Работи-като-проститутка.

Невил Изнасилен-в-затвора.

Брент Спал-с-баща-си.

Хората навсякъде по света разказват своите драматични истории и как животът им се е превърнал в преодоляване на случилото се. Сега техният живот е свързан повече с миналото, отколкото с бъдещето. Натискам копче и връщам гласа на Гуен Работи-като-проститутка за малка звукова хапка проститутски приказки.

Докато говори, Гуен вае историята си с ръце. Навежда се напред на стола. Очите й са втренчени в нещо горе вляво, току извън обсега на камерата. Зная, че това е мониторът. Гуен се гледа как разказва своята история.

Гуен свива пръсти, докато само левият й показалец остава да стърчи, и говорейки, извърта бавно ръка, за да покаже нокътя си от двете страни.

— За да се пазят, повечето улични момичета отчупват парченце от ножче за бръснене и го залепват под нокътя си. После лакират нокътя бръснач така, че той заприличва на обикновен нокът. — Тук Гуен вижда нещо в монитора. Намръщва се и отмята червената си грива. Показват се обици, на вид перлени.

— Когато попаднат в затвора — разказва Гуен на себе си в монитора — или когато изгубят своята привлекателност, някои момичета използват нокътя бръснач, за да прережат китките си.

Отново карам Гуен Работи-като-проститутка да онемее.

Сменям каналите.

Сменям каналите.

Сменям каналите.

Шестнайсет канала по-нататък млада красавица в обшита с пайети рокля се усмихва и пуска животински отпадъци в машина за сандвичи „Мляс-мляс“.

Еви и аз — снимахме тази реклама двете. От онези телевизионни реклами, които бъркаш с истинско предаване, само дето всъщност са трийсетминутни ментета. Камерата се насочва към друго момиче в рокля с пайети — то пък гази из публика от наркомани и туристи от Средния запад. Момичето предлага на отпразнувала златната си сватба двойка, облечена в подхождащи си хавайски ризи, хапки, наредени на сребърен поднос. Но и двойката, и всички останали с пуловери английски ластик и огърлици за пред камера са се втренчили в нещо горе вдясно, извън обсега й.

Знаете, че това е мониторът.

Призрачно е — но това, което всъщност става, е, че хората зяпат себе си в монитора как зяпат себе си в монитора как зяпат себе си в монитора и така нататък, и така нататък, изцяло впримчени в безкрайната примка на реалността.

Отчаяните очи на момичето с подноса са с прекалено зеления цвят на контактни лещи, а устните — плътно начервени извън естествения контур. Русата й коса е гъста и тупирана така, че да не изглежда толкова плещеста. Хапките, които продължава да размахва под всички тия стари носове, са содени бисквитки, наакани отгоре с месни субпродукти. Размахало подноса, момичето гази из пейките с насядалата по тях публика в студиото със своите прекалено зелени очи и плещеста коса. Това е най-добрата ми приятелка Еви Котрел.

Трябва да е Еви, защото Манъс пристига и се приближава до нея, за да я спаси със златната си външност. Манъс, специален агент на нравствената полиция, взема една от насраните содени бисквитки и я поставя между избелените си зъби. И дъвче. Накланя назад красивото си лице с квадратна челюст и затваря очи. Манъс затваря електриковосините си очи, завърта едва-едва глава на две страни и преглъща.

Манъс има гъста черна коса, която ти напомня, че човешката коса е само закърняла козина, намазана с гел. Какъв космато секси пес само е Манъс.

Лицето с квадратна челюст се навежда, за да впери от упор в камерата поглед, изпълнен с върховна любов и задоволство. Толкова дежа вю. Тъкмо със същия поглед ме гледаше, когато ме питаше получила ли съм оргазъм.

После Манъс се обръща и вперва съвсем същия поглед в Еви, докато цялата публика в студиото гледа в друга посока — гледат се как се гледат как се гледат как се гледат как гледат как Манъс се усмихва на Еви с върховна любов и задоволство.

Еви му се усмихва в отговор с излизащата си от естествения контур червена усмивка, а аз съм онази мъничка блещукаща фигурка в дъното. Това съм аз — точно над рамото на Манъс, мъничката аз, която се усмихва унесено като радиатор и пуска животински отпадъци в плексигласовата фуния върху машината за сандвичи „Мляс-мляс“.

Как може да съм била толкова тъпа.

Да се поразходим с лодка.

Става.

Трябваше да разбера, че през цялото време Манъс и Еви са си имали нещичко.

Дори и тук, лежаща в хотелското легло година след като всичко вече е свършило, аз свивам юмруци. Можеше просто да изгледам тъпата реклама и да разбера, че между Манъс и Еви съществува някаква измъчена, болнава връзка, която им се е искало да си въобразяват, че е истинска любов.

Е, гледах я. Е, гледах я стотина пъти, но гледах само себе си. Онази същата примка на реалността.

Камерата се връща на първото момиче, това на сцената, и това съм аз. И съм толкова красива. По телевизията демонстрирам колко лесно се чисти машината за сандвичи и съм толкова красива. Изваждам ножовете от плексигласовия калъф и изплаквам от тях предъвканите животински отпадъци на чешмата. И, леле, колко съм красива.

Безплътният глас зад кадър обяснява как машината за сандвичи „Мляс-мляс“ поема месни субпродукти, каквото там ви се намира — езиците ви, сърцата ви, устните или гениталиите — предъвква ги, подправя ги и ги изаква навън във формата на пика, каро или спатия, върху каквито бисквитки си изберете, и после си ги ядете.

Тук, в леглото, аз плача.

Бъба-Джоун Отстреляната челюст.

Всички тези хиляди километри по-късно, след всички тези различни хора, които бях, историята е все същата. Защо, когато се смееш сам, се чувстваш като тъпак, а като се разплачеш, обикновено всичко свършва със смях? Как така можеш през цялото време да мутираш и пак да си все същият смъртоносен вирус?