Невидими изчадия

Глава осма

Не ме търсете, за да кажа на нашите за злополуката. Нали се сещате — да се съдера от рев по телефона за куршума и за спешното. Тая няма да стане. Веднага, когато имах възможността да им напиша писмо, им писах, че заминавам на снимки за каталог в Канкун, Мексико — за „Еспри“.

Шест месеца забавления, пясък и аз, която се опитвам да изсмуча резените лимон от дългите гърла на бутилките мексиканска бира. Пичовете просто обожават да гледат как мацките правят това. Иди, че разбери. Пичовете.

Тя обичала дрехите на „Еспри“, пише ми мама в отговор. И ме пита, щом ще бъда в каталога на „Еспри“, не мога ли да й уредя намаление за коледната поръчка?

Извинявай, мамо. Извинявай, Господи.

Тя ми пише в отговор: Е, бъди красива за нас. Любов и целувки.

Повечето пъти е много по-лесно да не казваш на света какво не е наред. Нашите ме наричат Бучица. Аз бях бучицата в корема на мама девет месеца. Наричат ме Бучица отпреди да се родя. Живеят на два часа път с кола от мен, но аз никога не им ходя на гости. Искам да кажа, няма нужда те да знаят и най-малката дреболия за мен.

В едно писмо мама ми пише:

„Поне за брат ти знаем дали е жив или мъртъв“.

Мъртвият ми брат, кралят на Педалоград. Избран за най-добър във всичко. Кралят на баскетбола, докато, когато навърши шестнайсет, изследванията му за възпалено гърло показаха гонорея. Знам само, че го мразех.

— Не че не те обичаме — пише ми мама в едно писмо. — Просто не го показваме.

Освен това истерията е възможна единствено пред публика. Знаеш какво трябва да правиш, за да се крепиш жив. Хората просто ще те вбесят с реакциите си по повод колко ужасно е случилото се. Първо онези в спешното те пускат пред тях. Сетне францисканската монахиня крещи. После полицаите с техния болничен чаршаф.

Минете към това какъв беше животът, когато бяхте бебета и можехте да ядете само бебешка храна. Вървиш и се клатушкаш към масичката за кафе. Изправен си на крака и трябва да продължиш да се клатиш на тия крачета наденички, инак ще паднеш. После стигаш до масичката и удряш голямата си мека бебешка глава в острия й ъгъл.

Падаш долу и леле, леле-мале как боли. И все пак не е кой знае каква трагедия, докато не дотърчат мама и татко.

О, горкичкото храбро мъниче.

Едва тогава се разреваваш.

Минете към това как Бранди, аз и Сет се изкачваме към върха на Космическата игла в Сиатъл, щата Вашингтон. Това е първата ни спирка след канадската граница, освен дето спряхме колкото да изтичам да взема на Сет кафе — със сметана, захар и „Климара“7 — и кока-кола — с допълнително „Естрейс“8 и без лед. Единайсет часът е, Космическата игла затваря в полунощ, а Сет казва, че на света съществували два типа хора.

Принцеса Александър искаше първо да намерим хубав хотел — хотел, в който прислужник паркира колата и банята е облицована с плочки. Може да ни остане време да подремнем, преди тя да излезе да продава лекарства.

— Ако участвахте в телевизионно състезание… — казва Сет за неговите два типа хора. Сет вече е слязъл от автострадата и се движим между тъмни складове. Извръщаме глави всеки път, щом мернем Космическата игла. — Та значи, вие сте победители в това телевизионно състезание — казва Сет — и трябва да изберете между холова гарнитура от пет части от „Бройхил“ с цена на дребно три хиляди долара и десетдневна екскурзия до очарованието на Стария свят — Европа.

Повечето хора, казва Сет, ще вземат холовата гарнитура.

— Просто хората искат да показват нещо, което са заслужили с усилията си — казва Сет. — Като фараоните с техните пирамиди. При възможност за избор малцина биха избрали екскурзията, дори и ако вече си имат хубава холова гарнитура.

Никой не е паркирал по улиците около сиатълския център, хората са си вкъщи и гледат телевизия или самите те са телевизия, ако вярвате в Господ.

— Трябва да ви покажа къде свърши бъдещето — казва Сет. — Искам ние да сме хората, избрали екскурзията.

Според Сет бъдещето е свършило през 1962-ра на Световното изложение в Сиатъл. Това било всичко, което би трябвало да наследим — цял човек на Луната през това десетилетие — азбестът, нашият вълшебен приятел — захранваният с ядрена енергия и гориво от фосили свят на Космическия век, когато можеш да отидеш да разгледаш блокалетяща чиния на семейство Джетсън и после да отидеш до центъра с монорелсовия транспорт, за да купиш смешни шапки „токчета“ в „Бон Марше“.

Цялата му надежда, наука, изследователска работа, блясък, зарязани тук в развалини:

Космическата игла.

Научният център с дантелените си куполи и висящи светещи кълба.

Монорелсовият транспорт, летящ покрай него, покрит с излъскан алуминий.

Ето какъв е трябвало да бъде животът ни.

Идете там. Заминете на екскурзията, казва Сет. Тя ще разбие сърцето ви заради семейство Джетсън с тяхната прислужница робот Роузи, техните коли, летящи чинии и леглатостери, които сутрин те изплюват. Сякаш семейство Джетсън са преотстъпили Космическата игла на семейство Флинтстоун.

— Нали се сещате — казва Сет. — Фред и Уилма. Кофата за боклук, която всъщност е прасе, живеещо под мивката. Всичките им мебели — направени от кости и камъни, и абажурите от тигрова кожа. Уилма чисти къщата с бебе слон и разпухва камъните. Кръстили са бебето си „Пебълс“9.

Тук беше нашето бъдеще на изкуствена храна и аерозоли, стиропор и „Клуб Медитеране“ на Луната, печено, сервирано в тубичка от паста за зъби.

— Дрън! — казва Сет. — Нали се сещате, закуска с астронавтите. А сега хората носят сандали, които сами са си направили от кожа. Кръщават децата си Зелфа и Завулон, със старозаветни имена. Лещата е голяма работа.

Сет подсмърча и размазва с ръка сълзите в очите си. От „Естрейса“ е. Сигурно получава предменструални смущения.

— Хората, които сега ходят в Космическата игла — казва той, — киснат леща вкъщи и се разхождат из развалините на бъдещето също като варварите, когато намерили гръцките развалини и си рекли, че трябва да са построени от Господ.

Сет ни паркира под единия от трите огромни стоманени крака на Космическата игла. Излизаме и оглеждаме краката, извисяващи се нагоре към Космическата игла, ниския ресторант, високия въртящ се ресторант и над него — наблюдателната площадка на върха. И над нея — звездите.

Преминете към тъжния момент, когато си купуваме билети, качваме се в големия стъклен асансьор и той се плъзга нагоре по Космическата игла. Намираме се в тази клетка от стъкло и метал — денс парти, устремено към звездите. Докато се изкачваме нагоре, искам да чувам хипоалергична „Телестар“ музика, недокосната от човешки ръце. Каквото ще да е, но да е компютърно генерирано и изсвирено на синтезатор. Искам да танцувам туист на денс парти на борда на полет на ТУА към Луната, където готини пичове и мацки се натискат при нулева гравитация и похапват апетитни хапки хапчета.

Искам го.

Казвам го на Бранди Александър, тя се приближава до метално стъклените прозорци и започва да кърши кръст, макар че се изкачваме нагоре и поради силите на земното притегляне сякаш танцуваш туист на Марс, където тежиш триста и шейсет кила.

Тъжното идва от това, че пиколото в униформа в преливащи се цветове изобщо не проумява бъдещето. Това момче изобщо не се усеща колко забавен, забавен, забавен е моментът и ни гледа, все едно сме онези кученца в аквариуми от щандовете за домашни любимци в търговските центрове в предградията. Сякаш сме такива кученца, с оцапани с жълт секрет очи и гъзове — знае се, че никога повече няма да изкарат твърдо ако, но въпреки това ги продават по шестстотин долара парчето. Тези кученца са толкова тъжни, че дори и лошо накъдрените в някой учебен фризьорски салон дебели мацки чукат с часове по стъклото и повтарят: „Обичкам си те, мъниче. Мама те обича, мушмороче“.

Някои хора просто пропускат бъдещето.

Минете към наблюдателната площадка на върха на Космическата игла — стоманените крака не се виждат от нея и ти сякаш се носиш над Сиатъл в летяща чиния, отрупана със сувенири за продажба. Ала повечето от тях не са от бъдещето — екологични фланелки, батик и ръчно боядисани дрешки изцяло от естествен памук, които не можеш да переш заедно с други дрехи, защото вечно пускат боя. Записи на китове, пеещи по време на секс. И други неща, които не мога да понасям.

Бранди тръгва да търси реликви и артефакти от бъдещето. Акрил. Плексиглас. Алуминий. Стиропор. Радий.

Сет отива до парапета, навежда се над предпазните мрежи за самоубийци и плюе. Плюнката пада в двайсет и първи век. Вятърът развява косата ми над мрака и над Сиатъл, а ръцете ми са вкопчени до бяло в стоманения парапет, където около милион ръце преди мен са излющили боята от стискане.

Вътре в дрехите вместо плочките корав мускул, които навремето ме подлудяваха, сега тлъстините издуват ризата над колана на Сет. Заради „Премарина“ е. Неговата секси сянка — като стрелки, сочещи пет часът — се топи от „Проверата“. Дори и пръстите му се подуват покрай стария колежански пръстен.

Фотографът в главата ми нарежда:

Дай ми покой.

Светкавица.

Дай ми избавление.

Светкавица.

Сет изтласква нагоре своето задържащо вода тяло, за да седне на парапета. Мокасините му с пискюли се залюляват над мрежите. Вратовръзката му се ветрее над мрака и над нищото.

— Не ме е страх — казва той. Изпъва единия си крак и мокасинът увисва на пръстите му.

Придърпвам воалите плътно около шията си, за да си мислят хората, които не ме познават, че все още съм щастлива — също като родителите ми.

Сет казва:

— Последният път, когато съм изпитвал страх, беше през онази нощ, когато ме хвана, докато се опитвах да те убия. — Погледът му се зарейва над светлините на Сиатъл и той се усмихва.

В бъдещето, във вятъра, в мрака на наблюдателната площадка на върха на Космическата игла Бранди Александър, марковата върховна кралица, се приближава до нас двамата със Сет — носи сувенири от бъдещето. Пощенски картички. Бранди Александър дава на всеки от нас по куп пощенски картички — толкова избелели, оръфани, преравяни и зарязвани, че са успели да оцелеят години наред отзад на въртящия се статив. Тук има снимки от бъдещето с Космическата игла на фона на чисти, избелели от слънцето небеса в деня на нейното откриване. Тук монорелсовият вагон е пълен с усмихнати мацки в розови мохерни костюми като на Джаки О10 с по три огромни облечени копчета отпред. Деца в раирани фланелки с руси астронавтски подстрижки тичат из Научния център, а всички фонтани все още работят.

— Кажи на света от какво най-много те е страх — казва Бранди. Тя дава на всеки от нас по един молив за вежди в цвят „Патладжанени мечти“ и продължава: — Спасете света със съвет от бъдещето.

Сет пише на гърба на една картичка и й я подава да я прочете.

„В телевизионните състезания — чете Бранди — някои хора избират екскурзията до Франция, но повечето вземат комплекта от миялна машина и сушилня“.

Бранди полага графитена целувка върху квадратчето за марката, пуска картичката по вятъра и го оставя да я отнесе към кулите в центъра на Сиатъл.

Сет й подава още една картичка и Бранди прочита:

„Телевизионните състезания са измислени, за да ни накарат да се чувстваме по-добре относно случайните и безполезни факти, останали от нашето образование“.

Целувка, и картичката потегля към езерото Вашингтон.

Сет:

„Кога бъдещето от обещание се превърна в заплаха?“

Целувка, и вятърът го понася към Балард.

„Чак когато изядем тази планета, Господ ще ни даде друга. Ще ни запомнят повече с унищоженото, отколкото със сътвореното от нас“.

Междущатската магистрала се вие в далечината. Високо горе върху Космическата игла платната, водещи на юг, са червени преследващи се светлини, а тези на север са бели. Вземам една картичка и пиша:

„Обичам Сет Томас толкова много, че трябва да го унищожа. Компенсирам това с прекалено обожание на върховната кралица. Сет никога няма да ме обикне. Никой никога вече няма да ме обича“.

Бранди чака да вземе картичката и да я прочете на глас. Не й я давам. Целувам я сама с устните, които нямам, и оставям вятъра да я поеме от ръката ми. Картичката литва нагоре, нагоре към звездите, а после пада и се приземява в мрежата за самоубийци.

Докато гледам бъдещето си, уловено в капана на мрежата, Бранди чете още една картичка от Сет:

„Всички ние се само наторяваме“.

Пиша върху нова картичка от бъдещето и Бранди я прочита.

„Когато не знаем кого да мразим, мразим себе си“.

Някакво въздушно течение издига най-мъчителните ми страхове над мрежата за самоубийци и ги отнася надалече.

Сет пише и Бранди чете:

„Трябва постоянно да се рециклираш“.

Пиша и Бранди чете:

„Нищо в мен не е оригинално. Аз съм плод на обединеното усилие на всички хора, които някога съм познавала“.

Аз пиша и Бранди чете:

„Онзи, когото обичаш, и онзи, който те обича, никога, никога не са един и същи човек“.

Минете към скоростното ни спускане с обратен полет на ТУА от Луната. Бранди, Сет и аз танцуваме нашия туист в асансьора — клетка за танцьорки от метал и стъкло с нулева гравитация. Бранди свива длан в огромен, обкичен с пръстени юмрук и казва на обслужващия андроид в преливащи се цветове, който се опитва да ни накара да престанем, да се успокои, ако не иска да умре на излизане.

Обратно на земята в двайсет и първи век нашият нает линкълн със синия интериор като на ковчег ни очаква, за да ни отведе в хубав хотел. На предното стъкло има квитанция за глоба, но когато Бранди се нахвърля да я скъса, тя се оказва картичка от бъдещето.

Може би — най-лошите ми страхове.

За Бранди, за да ги прочете на Сет. „Обичам Сет Томас толкова много, че трябва да го унищожа…“ Дори и да компенсирам прекалено, никой никога вече няма да ме иска. Сет — не. Нашите — не. Не можеш да целунеш някого, който няма устни. О, обичайте ме, обичайте ме, обичайте ме, обичайте ме, обичайте ме, обичайте ме, обичайте ме, обичайте ме. Ще бъда всеки, който поискате да бъда.

Бранди Александър — едрите й длани поемат картичката. Върховната кралица я чете наум, мълчаливо, и я пъха в чантата си. И Принцеса Принцеса казва:

— С това темпо никога няма да настигнем бъдещето.