Невидими изчадия

Глава седемнайсета

Сестрите Риа — това са трима бели мъже, само кожа и кости, които по цял ден седят в апартамента в хотел „Конгрес“ по найлонови комбинезони, като ту една, ту друга презрамка се смъква. Носят обувки с високи токове и пушат цигари. Кити Литър, Софонда Питърс и Жизнерадостната Вивиен Вавейн — лицата им лъскат от кремове и кремав фондьотен, те слушат онази музика „1–2–3, чачача“, която вече можете да чуете само в асансьора. Косата на сестрите Риа — косата им е къса, пригладена с помада и сплъстена, а от нея стърчат фиби. Прилепнала е плътно по черепите им. Понякога, ако не е лято, върху фибите е нахлупена шапчица за перуки. През повечето време не знаят кой сезон е. Щорите никога не се вдигат, а върху автомата за смяна на плочите са натрупани около дузина от онези чачача албуми.

Всички мебели са руси, както и големият шкаф грамофон на четири крака. С тая стара грамофонна игла можеш ниви да ореш, а металното рамо тежи към кило.

Позволете да ви ги представя:

Кити Литър.

Софонда Питърс.

Жизнерадостната Вивиен Вавейн.

Известни и като Сестрите Риа, когато са на сцената. Те били нейното семейство — каза ми Бранди Александър в кабинета на говорната терапевтка. Не на първата ни среща — не ми го каза тогава, когато плаках и й разказах как съм загубила лицето си. Не беше и втория път — тогава, когато Бранди донесе кошницата, пълна с начини да се скрие фактът, че съм страшилище. Беше един от хилядите пъти, когато се измъквахме, докато бях още в болницата. Срещахме се в кабинета на говорната терапевтка.

— Обикновено — разказва ми Бранди — Кити Литър обезцветява и скубе с пинсета нежеланите косми по лицето си. Тази процедура с неприятните за гледане косми може да окупира банята с часове, но Кити би носила очилата си „Рей-Бан“ наобратно, толкова обича да гледа отражението си.

Сестрите Риа били създали Бранди такава, каквато е. Бранди дължи всичко на тях.

Бранди заключваше вратата на кабинета и ако някой почука, ние двете имитирахме силно пъшкане при оргазъм. Пищяхме, скимтяхме и удряхме по пода. Плясках с ръце, за да имитирам онзи особен плющящ звук, който всеки познава. Който и да чукаше, бързо-бързо се измиташе.

После продължавахме да се гримираме и да си приказваме.

— Софонда — разказваше ми Бранди, — Софонда Питърс, тя е мозъкът. Така си е. Госпожица Питърс по цял ден бърка с порцелановите си нокти в шайбата на телефона фантазе — звъни на агенти и търговски представители и продава, продава, продава.

Някой почуква на вратата на кабинета. Надавам котешки писък и се шляпвам по бедрото.

Сестрите Риа, разказва ми Бранди — без тях щяла да умре. Когато я намерили — върховната принцеса кралица, тя била дребосък и правела буфосинхрон на аматьорски шоута — пеела „Палечка“.

Косата й, фигурата й, тази кръшна, кръшна походка на Бранди Александър — всичко това измислили сестрите Риа.

Минете към двете пожарни коли, които ме подминават в обратна посока, докато карам по автострадата към центъра на града, далеч от пламтящата къща на Еви. В огледалото за обратно виждане на Манъсовия „Фиат Спайдър“ къщата на Еви прилича на все по-малък и по-малък лагерен огън. Прасковенорозовият подгъв на халата на Еви е затиснат от вратата на колата, а щраусовите пера ме шибат в хладния нощен въздух, струящ покрай предното стъкло на кабриолета.

Като че не усещам друга миризма, освен на дим. Пушката на предната седалка се цели в пода. От моя любовен товар в багажника не се чува и гък.

Останало е едно-единствено място, където мога да отида.

Няма как да се обадя и да помоля телефонистката да звънне на Бранди. Телефонистката няма как да ме разбере и затова пътуваме към центъра, към хотел „Конгрес“.

Върнете се към това, че всичките пари на сестрите Риа идват от една кукла на име Кати Кети. Това е другото, което Бранди ми разказа между имитациите на оргазъм в кабинета на говорната терапевтка. Кукличка — Кати Кети е една от онези трийсетсантиметрови куклички в телесен цвят с невъзможните мерки. Ако беше истинска жена, мерките й щяха да са 120–40–70. Ако беше истинска жена, Кати Кети не би могла да си купи никаква конфекция. Знаете, че сте я виждали тази кукла. Продават я гола в найлонова опаковка за долар, но дрехите й струват цяло състояние — толкова е реалистична. Можете да й купите около четиристотин отделни дрешки, които се смесват и съчетават, за да се получат три изискани тоалета. В това отношение куклата е забележително вярна на живота. Чак тръпки да те побият.

Идеята хрумнала на Софонда Питърс. Тя измислила Кати Кети, изработила прототипа, продала куклата и сключила всички сделки. А Софонда е все едно женена за Кити и Вивиан и има достатъчно пари да изхранва и трите.

Онова, което кара Кати Кети да се продава, е, че тя е говореща кукла, но вместо пружина от гърба й излиза тънка златна верижка. Дърпаш верижката и тя казва:

— Прекрасна рокля — точно така наистина искаш да изглеждаш.

— Сърцето ти е моята пинята20.

— Това ли ще облечеш?

— Според мен, ако се срещаме с други хора, това ще се отрази добре на нашата връзка.

— Цункай ме.

И:

— Не пипай косата ми!

Сестрите Риа натрупали пачки. Само малкото болеро на Кати Кети го шият в Камбоджа за десетаче, а тук, в Америка, го продават за шестнайсет долара. И хората дават тези пари.

Минете към това как паркирам фиата с багажник, пълен с любовен товар, на една странична уличка и тръгвам по Бродуей към портиера на хотел „Конгрес“. Аз съм жена с половин лице и влизам в луксозен хотел, един от онези големи, облицовани с полирана теракота хотели дворци, построени преди сто години, където портиерите са облечени с фракове със златни еполети на раменете. Аз съм облечена с пеньоар и халат. Без воали. Половината халат е сдъвкан от вратата на колата и се е влачил по автострадата последните трийсет километра. Щраусовите пера миришат на дим, а аз се опитвам да запазя в дълбока тайна пушката, която съм тикнала като патерица под мишница.

Да, а освен това съм загубила едната си обувка — чехъла с висок ток.

Портиерът във фрак дори не ме поглежда. Да, а косата ми… виждам отражението й в голямата месингова табела, на която пише „Хотел Конгрес“. Хладният нощен вятър е превърнал глазурената ми фризура в сплъстени валма.

Минете към мен на рецепцията на хотел „Конгрес“, където се опитвам да гледам съблазнително. Казват, че първото нещо, което хората забелязвали в теб, били очите. Привличам вниманието на вероятно нощния администратор, пиколото, управителя и някакъв служител. Първите впечатления са толкова важни. Сигурно е заради начина, по който съм облечена, или заради пушката. Като използвам дупката на върха на гърлото си, висящия оттам език и всички белези около него, произнасям:

— Трррссгя ддн чшшвгг.

Всички са направо вцепенени от съблазнителния ми поглед.

Не знам как стана, но в този момент пушката се оказа на бюрото, прицелена в никого конкретно.

Управителят се приближава, облечен в морскосиния блейзър с месинговата табелка, на която пише „Г-н Бакстър“, и казва:

— Можем да ви дадем всички пари в чекмеджето, но никой тук не може да отвори сейфа в офиса.

Пушката на бюрото се прицелва право в табелката „Г-н Бакстър“ — факт, който не минава незабелязано. Щраквам с пръсти и му посочвам да ми даде лист хартия. Пиша с химикалката, прикрепена с верижка към бюрото:

В кой апартамент са сестрите Риа? Не ме карайте да чукам по всички врати на петнайсетия етаж посред нощ.

— Апартамент 15-Г — казва г-н Бакстър. И двете му ръце са пълни с банкноти, които аз не искам, протегнати към мен над бюрото.

— Асансьорите — осведомява ме той — са отдясно.

Върнете се към това как станах Дейзи Сейнт Пейшънс в първия ден, когато поседяхме заедно с Бранди. Денят на замразената пуйка, след като цяло лято чаках някой да ме попита какво се е случило е лицето ми и когато разказах на Бранди всичко.

Бранди — тогава, първия път, след като ме настани на стола, все още затоплен от задника й, и заключи вратата на кабинета — ми даде име от моето бъдеще. Нарече ме Дейзи Сейнт Пейшънс и така и не пожела да разбере с какво име съм влязла през вратата. Аз бях законната наследница на международната модна къща „Сейнт Пейшънс“.

Бранди говореше ли говореше. Свършваше ни въздухът — толкова много говореше, и като казвам „нас“, не говоря само за Бранди и мен. Говоря за света. На света му свършваше въздухът — толкова много говореше Бранди. Амазонският басейн просто не можеше да й насмогне.

— Коя си ти, миг след миг — каза Бранди, — е просто една история.

Онова, което ми трябваше, беше нова история.

— Нека да направя за тебе онова, което направиха за мен сестрите Риа — каза Бранди.

Дай ми кураж.

Светкавица.

Дай ми сърце.

Светкавица.

Така че се върнете към момента, в който аз съм Дейзи Сейнт Пейшънс и се изкачвам с онзи асансьор, и Дейзи Сейнт Пейшънс тръгва по широкия, застлан с килими коридор към апартамент 15-Г. Дейзи чука на вратата и никой не отговаря. През вратата се чува чача музиката.

Вратата се отваря една педя, но веригата не е свалена и тя спира.

В пролуката се появяват три бели лица едно над друго — Кити Литър, Софонда Питърс и Жизнерадостната Вивиен Вавейн. Лицата им лъскат от крем. Късите им тъмни коси са пригладени с фиби и шапчици за перуки.

Сестрите Риа.

Не знам коя, коя е.

Травеститският тотемен стълб в пролуката на вратата казва:

— Не ни отнемай върховната кралица.

— Тя е целият ни живот.

— Тя още не е завършена. Не сме приключили и половината работа, толкова много ни предстои да извършим по нея.

Показвам им само за миг, през мрежестия розов шифон, пушката и вратата се затръшва.

Оттатък се чува как свалят веригата. После вратата се отваря докрай.

Минете към момента, когато една късна нощ пътуваме между Нейде-никъде, щата Уайоминг, и Кой-го-знай-къде, щата Монтана, когато Сет казва, че когато се раждаш, това превръща родителите ти в Господ. Ти им дължиш живота си, а те могат да те контролират.

— После пубертетът те превръща в сатана — казва той — само защото искаш нещо по-добро.

Върнете се вътре в апартамент 15-Г с блондинската мебелировка, боса нова, чача музиката и цигарения дим. Сестрите Риа хвърчат насам-натам по найлонови комбинезони, ту една, ту друга презрамка се смъква. Не ми остава нищо друго, освен да се прицелвам с пушката.

— Ние знаем коя си, Дейзи Сейнт Пейшънс — казва една от тях, докато пали цигара. — С това лице, ти си единственото, за което говори Бранди напоследък.

Из цялата стая са разпръснати онези големи преголеми пепелници от напръскано стъкло от 1959 г., толкова огромни, че ти се налага да ги празниш на две години веднъж.

Тази с цигарата ми подава издължената си длан с порцеланови нокти и казва:

— Аз съм Пай Риа.

— Аз съм Диа Риа — казва другата, до стереоуредбата.

Тази с цигарата, Пай Риа, казва:

— Това са сценичните ни имена. — Тя посочва третата Риа, седнала на канапето, която яде китайска храна от картонена опаковка. — А това — казва тя и посочва, — тази Госпожица Плюска-и-Трупа-Тлъстини, нея можеш да наричаш Гоно Риа21.

С уста, пълна с неща, които не стават за гледане, Гоно Риа казва:

— Пределно очарована съм!

Пай Риа, като пъха цигарата си навсякъде, но не и в устата си, казва:

— Кралицата просто няма нужда от твоите проблеми — не и тази вечер. Ние сме цялото семейство, нужно на Момичето номер едно.

Върху стереоуредбата има снимка в сребърна рамка на момиче, красиво момиче на хартиен фон, което се усмихва на невидима камера, а невидимият фотограф му нарежда:

Дай ми страст.

Светкавица.

Дай ми радост.

Светкавица.

Дий ми младост, енергичност, невинност, красота.

Светни вица.

— Първото семейство на Бранди, семейството й ПО рождение, не я искаше, и затова я осиновихме — качва Дий Риа. Сочейки с дългия си пръст усмихнатата снимка върху блондинската уредба, тя додава: — Нейното рождено семейство я мисли за мъртва.

Върнете се тогава, когато имах лице и се снимах във фотосесия за корицата на списание „Облекло за мацки“.

Върнете се в апартамент 15-Г — снимката върху уредбата съм аз, моята корица, корицата на „Облекло за мацки“ в рамка, а Диа Риа ме сочи с пръст.

Върнете се при нас в кабинета на говорната терапевтка. Вратата е заключена, а Бранди обяснява какъв късмет е имала, че сестрите Риа са я намерили. Не всеки получава втори шанс да се роди пак и да бъде отгледан втори път, но този път от семейство, което го обича.

— Кити Литър, Софонда и Вивиен — казва Бранди. — Всичко дължа на тях.

Върнете се в апартамент 15-Г. Гоно Риа размахва пръчиците към мен и казва:

— Не се и опитвай да ни я отнемеш. Още не сме приключили с нея.

— Ако Бранди тръгне с тебе — казва Пай Риа, — тогава сама да си плаща за свързаните естрогени. И за вагинопластиката. И за лабиапластиката. Да не говорим за скротумната електролиза.

На снимката върху уредбата, на усмихнатото глуповато лице в сребърна рамка, Диа Риа казва:

— Никое от тези неща не е евтино.

Диа Риа взема снимката и ми я подава — моето минало ме гледа в очите — и казва:

— Ето така искаше да изглежда Бранди, като своята кучка сестра. Това беше преди две години, преди да си направи лазерната операция за изтъняване на гласните струни и изрязването на трахеята. Преместиха скалпа й с три сантиметра напред, за да стане линията на косата й каквато трябва. Платихме за операцията на лицето, за да се отърве от изпъкналите кости над очите, каквито имаше госпожица Мъжкарана. Платихме за оформянето на челюстта и за феминизацията на челото.

— И — обажда се Гоно Риа с уста, пълна с предъвкана китайска храна — всеки път, когато тя се прибираше от болницата със счупено и пренаправено чело или адамова ябълка, изрязана напълно като на дама, кой, мислиш, се грижеше за нея през тези две години?

Минете към нашите, които спят в леглото си през планини и пустини оттук. Минете към тях и техния телефон и когато преди години някакъв луд, пищящ, отвратителен извратеняк им се обади и изкрещя, че синът им е мъртъв. Синът, когото те не искаха — Шейн, беше умрял от СПИН и този мъж не искаше да каже къде и кога — а после се изсмя и затвори.

Минете пак вътре в апартамент 15-Г, където Диа Риа размахва пред лицето ми моя стара снимка и казва:

— Ето как искаше да изглежда тя. И след десетки хиляди долари от Кати Кети по-късно, ето как изглежда.

Гоно Риа додава:

— По дяволите. Бранди изглежда по-добре.

— Ние сме хората, които обичат Бранди Александър — казва Пай Риа.

— Но ти си онази, която тя обича, защото имаш нужда от нея — казва Диа Риа.

Гоно Риа казва:

— Онзи, когото обичаш, и онзи, който те обича, никога, никога не са един и същи човек. Бранди ще ни изостави, ако смята, че ти имаш нужда от нея — но и ние имаме нужда от нея.

Този, когото обичам, е заключен навън в един багажник, със стомах, натъпкан с валиум, и се чудя дали все още му се пишка. Брат ми, когото мразя, възкръсна от мъртвите. Смъртта на Шейн беше прекалено хубаво нещо, за да бъде истина.

Първо избухналият флакон с лак не го уби.

А сега дори и смъртоносният вирус на СПИН не можа да ми помогне.

Брат ми не е нищо друго, освен едно гадно горчиво разочарование след друго.

Някъде се чува как се отваря и затваря врата, после още една, после се отваря друга врата и ето ви я Бранди, която казва „Дейзи, миличка“, и пристъпва в дима и чача музиката, облечена в невероятен пътен костюм тип „Първа дама“ на Бил Блас22 от плътен тъмнозелен плат, поръбен с бял кант, със зелени обувки на висок ток и много шик зелена чантичка. На главата си носи еконекоректни изискани пера от зелен папагал от дъждовните гори, превърнати в шапка. И Бранди казва:

— Дейзи, миличка, не се цели с пушка в любимите ми хора.

Всяка от едрите, обкичени с пръстени длани стиска шикозна кремава пътна чанта.

— Хайде някой да ни помогне. Това са само кралските хормони — казва тя. — Дрехите ми са в другата стая.

Тя се обръща към Софонда:

— Госпожице Пай Риа, трябва да тръгвам.

На Кити казва:

— Госпожице Диа Риа, засега съм направила всичко, на което съм способна. Направихме изместването на скалпа напред, корекцията на веждите и на очните дъги. Изрязахме адамовата ябълка, оправихме контурите на носа и челюстта, корекцията на челото…

Все едно по някакво чудо не съм познала стария си обезобразен брат.

На Вивиен Бранди казва:

— Госпожице Гоно Риа, останали са ми още няколко месеца подготовка в реалния живот и няма да ги прекарам завряна в този апартамент.

Минете към това как потегляме с фиата, претоварен с багаж. Представете си отчаяни бегълци от Бевърли Хилс със седемнайсет подхождащи си чанти с багаж, които мигрират през страната, за да започнат нов живот в селяшкия Среден запад. Всичко е много елегантно и изискано — една от онези епични семейни ваканции на семейство Джоуд23, само че наопаки. Оставяйки след себе си диря от изхвърлени аксесоари, обувки, ръкавици, ешарфове и шапки, за да облекчим своя товар, та да можем да прекосим Скалистите планини — това сме ние.

Това е, след като дойдоха полицаите — без съмнение, управителят им се бе обадил и казал, че някаква обезобразена психопатка с пушка заплашва всички на петнайсетия етаж. Това е, след като сестрите Риа пренесоха всичкия багаж на Бранди по пожарното стълбище. Това е, след като Бранди казва, че трябва да замине, имала нужда да премисли нещата, нали разбирате, преди голямата операция. Нали разбирате. Трансформацията.

Това е, след като гледам ли, гледам Бранди и си мисля: Шейн?

— Това е такава огромна отговорност — казва Бранди. — Нали разбирате — да станеш момиче. Завинаги.

Да взема хормони. До края на живота си. Хапчетата, пластирите, инжекциите — цял живот. Ами ако се намери някой, един-единствен човек, който би я обикнал, би направил живота й щастлив такава, каквато си беше, без хормоните, грима, тоалетите, обувките и операциите? Трябва поне да се поогледа малко по света. Бранди обяснява всичко това, а сестрите Риа се разплакват и започват да махат за сбогом и да трупат пътните чанти в колата.

Цялата тази сцена би била сърцераздирателна и сигурно и аз щях да се разрева, ако не знаех, че Бранди е моят мъртъв брат, а онази, която той иска да го обича, съм аз, омразната му сестра, която замисля как да го убие. Да. Аз, интригантката, замислям да убия Бранди Александър. Аз нямам какво повече да губя и замислям голямото си отмъщение под светлината на прожекторите.

Дай ми яростни фантазии за отмъщение като механизъм за справяне със ситуацията.

Светкавица.

Дай ми само първа възможност.

Светкавица.

Бранди е зад волана. Тя се обръща към мен с очи, премрежени от сълзи и туш за мигли, и казва:

— Знаеш ли какво представляват Стандартните указания на Бенджамин?

Бранди пали колата и превключва на скорост. Тя дърпа ръчната спирачка и изпружва врат, за да наблюдава идват ли коли. И казва:

— Трябва да живея цяла година на хормони в новата си полова роля преди вагинопластиката. Наричат го „Подготовка в реалния живот“.

Бранди излиза на платното и почти сме се измъкнали. Полицейският отряд за борба с тероризма в шик черно, допълнено от сълзотворен газ и полуавтоматични оръжия, се втурва покрай портиера със златните еполети, придържащ вратата. Сестрите Риа тичат подире ни, махат, пращат въздушни целувки и изобщо се правят на шаферки по най-грозния начин, докато не спират със залитане, задъхани, на улицата. Високите им токчета са се изпочупили и са отишли по дяволите.

В небето грее луна. Административните сгради образуват каньон от двете страни на улицата. Багажникът все още е пълен с Манъс и вече сме изминали огромно разстояние между мен и залавянето ми.

Бранди поставя огромната си длан на бедрото ми и го стиска.

Палеж, отвличане — мисля, че сега е на ред да извърша убийство. Може би всичко това ще ми спечели поне бегъл проблясък на внимание — не от хубавия, великолепен вид, но все пак ще попадна в националните медии.

Момиче чудовище убива тайната си братосестра.

— Остават ми осем месеца от годината за подготовка в реалния живот — казва Бранди. — Можеш ли постоянно да ми отваряш работа през следващите осем месеца?