Невидими изчадия

Глава деветнайсета

Когато излезеш с пияница, забелязваш как пияницата пълни чашата ти, за да може да изпразни своята. Щом и ти пиеш, няма нищо лошо в пиенето. Двама — това е компания. Да пиеш, е удоволствие. Щом има бутилка, дори и чашата ти да не е празна, пияницата ще капне вътре, преди да напълни своята.

Това само прилича на щедрост.

Тази Бранди Александър непрекъснато ми досажда с пластични операции. Защо просто не съм била проверяла какво се предлага. С нейната силиконова гръд, изсмукани с липосукция бедра, същинска Кати Кети с фигура на пясъчен часовник — 120–40–70, наконтената фея кръстница, моята прекрасна лейди, творение на Пигмалион, възкръсналият ми брат, Бранди Александър много се вживява в пластични операции.

И обратното.

Разговори в банята.

Бранди продължава да лежи на студения, покрит с плочки под високо горе на Капитолийския хълм в Сиатъл. Господин Паркър дойде и си отиде. Само Бранди и аз, цял следобед. Продължавам да седя откъм отворения край на огромна керамична раковина, прикрепена към стената. Опитвам се да я убия по малоумния си начин. Кестенявата й глава е между стъпалата ми. Червила и „Демерол“, ружове и „Перкоцет-5“, патладжанени мечти и капсули „Нембутал“ са разпръснати навсякъде по аквамариновите плотове около мивката тоалетка.

Ръката ми — толкова дълго съм държала в нея шепата валиуми, че дланта ми е станала светлосиня в нюанс „Тифани“. Сами двете с Бранди цял следобед, а слънчевите лъчи влизат под все по-нисък и по-нисък ъгъл през големите месингови илюминатори.

— Талията ми — казва Бранди. Графитената й уста изглежда малко прекалено синкава, светлосиньо в нюанс „Тифани“, ако ме питате. Свръхдоза бебешко синьо. — Софонда каза, че талията ми трябва да е четирийсет сантиметра — разказва Бранди. — Аз й казах: „Госпожице Софонда, аз съм с едър кокал. Висока съм метър и осемдесет и два. Няма как талията ми да стане четирийсет сантиметра“.

Седнала върху раковината, аз я слушам с половин ухо.

— А Софонда — продължава Бранди — ми казва, че имало начин, но трябвало да й се доверя. Когато се събуждам в болничната стая, имам четирийсетсантиметрова талия.

Не че не съм слушала тази история в дузина други бани. Още едно шишенце на тезгяха — капсули „Билакс“. Проверявам ги в „Справочник на лекаря“.

Капсули „Билакс“. Слабително средство.

Може би трябва да пусна няколко от тях в нонстоп устата между стъпалата ми.

Върнете се към Манъс, който ме гледа как снимам онази реклама. Толкова красиви бяхме. Аз имах лице. Той не беше така тъпкан с естрогени.

Мислех си, че ни свързва истинска любов. Наистина. Много се вживявах в любовта, но това беше просто една дълга-предълга сексуална връзка, която би могла да свърши всеки момент, защото, в края на краищата, си беше просто „ходене“. Манъс ще затвори електриковосините си очи, ще извърти глава ей така, от една страна на друга, и ще преглътне.

И, да, ще кажа аз на Манъс, свърших точно когато и той свърши.

Разговори в леглото.

Почти през цялото време си казваш, че обичаш някого, когато само го използваш.

Това само прилича на любов.

Минете към Бранди на пода в банята, която казва:

— Всичките — Софонда, Вивиен и Кити — бяха с мен в болницата. — Дланите й се вдигат над плочките и тя прокарва ръце нагоре-надолу по блузата си. — И трите бяха облечени в онези торбести зелени болнични дрехи, с мрежички за коса над перуките и закичени с фалшиви брошки „Херцогинята на Уиндзор“ — казва тя. — Пърхаха подир хирурга и между лампите, а Софонда ми каза да броя обратно от сто нататък. Нали се сещаш — 99… 98… 97…

Очите в цвят „Патладжанени мечти“ се затварят. Бранди поема въздух продължително и равномерно и казва:

— Лекарите извадиха двете най-долни ребра от двете страни на гръдния ми кош. — Ръцете й докосват мястото и тя обяснява: — Два месеца не можах да се надигна от леглото, но имах четирийсетсантиметрова талия. И все още имам.

Едната длан на Бранди се разтваря напълно като цвят и се плъзга по плоския корем, там, където блузата й е затъкната в колана.

— Махнаха две от ребрата ми и така и не ги видях повече — казва Бранди. — В Библията пише нещо за вадене на ребра.

Сътворението на Ева.

Бранди казва:

— Не зная защо им позволих да ми направят това.

И Бранди заспива.

Върнете се към онази нощ, когато Бранди и аз започнахме това пътуване, нощта, когато напуснахме хотел „Конгрес“ и Бранди караше така, както можеш да караш само в два и половина през нощта в открита спортна кола със заредена пушка и упоен със свръхдоза заложник. Бранди крие очите си зад очила „Рей-Бан“ и те й дават възможност да кара в малко усамотение. Мигновен проблясък от друга планета през петдесетте, Бранди увива шала си „Ермес“ около кестенявата си коса и го връзва под брадичката.

Аз виждам единствено отражението си в очилата на Бранди, мъничко и ужасно. Все още съм чорлава и разрошвана от студения нощен полъх иззад предното стъкло. Халатът продължава да се влачи, затиснат от вратата. Лицето ми — докоснете ли моето взривено лице, съставено единствено от белези, бихте се заклели, че пипате портокалови кори и обработена кожа.

Пътуваме на изток. Не съм сигурна от какво точно бягаме — от Еви, от полицията, от господин Бакстър или от сестрите Риа. Или от никого. Или от бъдещето. От съдбата. От порастването, от остаряването. От събирането на парчетата. Сякаш с бягството няма да ни се наложи да продължаваме да живеем. Сега съм с Бранди, защото не мога да си представя как ще се справя без нейната помощ. Защото точно сега тя ми е нужна.

Не че наистина я обичам. Него. Шейн.

Думата „любов“ вече ми звучи доста евтино.

Гледам върховната кралица, забрадена с шала „Ермес“ и с очилата „Рей-Бан“ на носа, с гримирано лице, в пулс-пулс, и пак пулс-пулс, и пак пулс-пулс на насрещните светлини. Това, което виждам, като погледна Бранди, е онова, което виждаше Манъс, когато ме заведе на разходката с лодка.

Точно сега, докато съзирам проблясващата до мен Бранди в колата на Манъс, разбирам в какво се влюбих у нея. Влюбих се в себе си. Бранди Александър изглежда точно както изглеждах аз преди злополуката. И защо да не изглежда? Тя е моят брат Шейн. Двамата с Шейн бяхме почти еднакво високи, с една година разлика помежду ни. Еднакви на цвят. С еднакви черти. С еднаква коса, само че косата на Бранди е в по-добра форма.

Добавете към това липосукцията, силикона, изрязаната адамова ябълка, корекциите на очните дъги и скалпа, на челото, ринопластиката, която е направила носа й по-прав, операциите за оформяне на челюстта. Добавете към това години електролиза и по шепа хормони и антиандрогени ежедневно, и нищо чудно, че не я познах.

Плюс идеята, че брат ми е мъртъв от години. Човек просто не очаква да среща мъртъвци.

Всъщност обичам себе си. Толкова бях красива.

Любовният ми товар, Манъс Заключен-в-багажника, Манъс Опитващ-се-да-ме-убие, как е възможно да продължавам да си мисля, че обичам Манъс? Манъс е просто последният мъж, който ме мислеше за красива. Който ме целуваше по устните. Който ме докосваше. Манъс е просто последният мъж, който някога ми е казвал, че ме обича.

Преброяването на фактите действа много потискащо.

Мога да ям само бебешка храна.

Най-добрата ми приятелка чукаше годеника ми.

Годеникът ми едва не ме закла.

Подпалих къща и цяла нощ се целих с пушка в невинни хора.

Омразният ми брат възкръсна, за да ме засенчи на сцената.

Аз съм невидимо изчадие и не съм способна да обичам никого. Не се знае кое от двете е по-лошото.

Минете към това как мокря кърпа на мивката. В подводната баня пещера дори и хавлиите и кърпите за лице са в аква и синьо, украсени с фестон от мидички по ръба. Полагам студената мокра кърпа на челото на Бранди и я будя, за да вземе още хапчета. Да умре в колата вместо в тази баня.

Вдигам Бранди на крака и напъхвам принцесата обратно в жакета.

Трябва да я изведем оттук, преди някой да я е видял в това състояние.

Обувам й обувките и ги закопчавам. Бранди се обляга на мен. Обляга се на ръба на един шкаф. Взема шепа капсули „Билакс“ и ги поглежда втренчено.

— Гърбът ме боли ужасно — казва тя. — Защо ги оставих да ми сложат толкова големи цици?

Върховната кралица изглежда готова да глътне шепа каквото си щете.

Поклащам глава — „Не“.

Бранди вперва поглед в мен.

— Но аз имам нужда от тях.

Показвам й в „Справочник на лекаря“ — „Билакс“, „слабително“.

— О. — Бранди обръща длан и изсипва слабителното в чантата си. Някои капсули падат, но други са залепнали по потната й длан.

— След като ти направят циците, зърната ти стърчат и са прекалено високо — казва тя. — Изрязват зърната с бръснач и после ги предислоцират.

Така каза тя.

Предислоцират.

Програмата за предислоциране на гръдни зърна „Бранди Александър“.

Мъртвият ми брат, покойният Шейн — тя изтърсва последното слабително хапче от влажната си длан. Бранди казва:

— Зърната ми са нечувствителни.

Вземам воалите си от полицата и полагам пласт след пласт около главата си.

Благодаря, че не споделихте с мен.

Разхождаме се нагоре-надолу по коридорите на втория етаж, докато Бранди не казва, че е готова за стълбите. Стъпка след стъпка, тихо, слизаме във фоайето. Отсреща, през затворената двойна врата към всекидневната, плътният глас на господин Паркър тихо повтаря нещо.

Бранди се обляга на мен. Вървим бавно на пръсти като в „Трикрако надбягване“28 от подножието на стъпалата към вратата на всекидневната. Открехваме я съвсем леко и надничаме през пролуката.

Ръцете на Елис пляскат огромния гъз на Паркър, дерат гърба на двуредното сако. Единствената цепка на сакото е съдрана по средния шев чак до яката.

Едната длан на господин Паркър е набутала влажен, сдъвкан портфейл от кожа на змиорка между стиснатите зъби на Елис.

Лицето на Елис е тъмночервено и лъщи така, както изглеждаш, ако на състезание по ядене на пай ти се падне черешовият. Мокра, размазана с пръсти пихтия от изтекла от носа кръв и сълзи, сополи и лиги.

Косата на господин Паркър е паднала над очите. Другата му длан е свита в петнайсетсантиметров юмрук около измъкнатия навън език на Елис.

Елис пляска и хъхри между дебелите бедра на господин Паркър.

Счупени вази от династията Мин и други ценни антикварни предмети са пръснати по пода навсякъде около тях.

Господин Паркър казва:

— Точно така. Продължавай. Хубаво е. Отпусни се.

Двете с Бранди гледаме.

Аз искам Елис да бъде унищожен и това е твърде съвършено, че да го разваляме.

Дърпам Бранди. Бранди, миличка. По-добре да те заведем обратно горе. Да си починеш още малко. Да ти дадем хубава прясна шепичка бензедринчета.