Невидими изчадия

Глава единайсета

Върнете се към момента, когато излязох от болницата без кариера, без годеник и апартамент и трябваше да спя в голямата къща на Еви, нейната истинска къща, където дори и на нея не й се живееше — толкова самотна беше тази къща, забутана вдън някаква дъждовна гора, без никой да й обръща внимание.

Минете към мен — лежа по гръб на леглото на Еви през онази първа нощ, но не мога да заспя.

Вятър вдига завесите — дантелени завеси. Всичките мебели на Еви са от онези префърцунените френски провинциални мебели, боядисани в бяло и златно. Няма луна, но небето е пълно със звезди и затова всичко — къщата на Еви, плетищата от рози, завесите в спалнята, опакото на дланите ми на фона на завивките — е или черно, или сиво.

Къщата на Еви е точно такава, каквато едно тексаско момиче би си купило, ако техните непрекъснато му дават по десетина милиона долара. Сякаш семейство Котрел знае, че Еви никога няма да излезе на най-престижните подиуми. И затова Еви живее тук. Не в Ню Йорк. Не в Милано. В предградията, вдън горите тилилейски на професионалното манекенство. Това е доста далеч от представянето на парижките колекции. Това, че е забутана на такова затънтено място, е необходимото на Еви извинение — живеенето тук е извинението на момичето с едър кокал, което никъде и никога няма да постигне бляскав успех.

Тази нощ вратите са заключени. Котката е прибрана вътре. Когато я погледна, тя ме гледа така, както кучетата и някои коли гледат хората, когато им се усмихват.

Същия следобед Еви ме умоляваше по телефона да се изпиша от болницата и да й ида на гости.

Къщата й беше огромна — бяла, с кепенци в горско зелено. Триетажно плантаторско имение с големи колони отпред. Увивни бръшлян и рози — жълти рози — оплитаха на височина три метра всяка от колоните. Можеше да си представиш как Ашли Уилкс коси тревата тук или как Рет Бътлър сваля кепенците, но Еви има само нископлатени роби от Лаос, които отказват да живеят в къщата.

Върнете се на предния ден, когато Еви ме докарва от болницата. Еви всъщност е Евелин Котрел ООД. Не, наистина. Вече е изтъргувана публично. Любимата негодна стока на всеки. Когато Еви стана на двайсет и една години, семейство Котрел внесоха частно парично дарение в кариерата й. Всичките роднини на Котрел, с тяхната тексаска земя и петролни пари, имат мащабни вложения в битието й на провалила се манекенка.

Повечето пъти ходенето с Еви на прослушвания за манекенки си беше за срам. Разбира се, аз получавах работа, но после арт директорът или стилистът се разкрещяваха на Еви, че не, по неговото експертно мнение тя не е идеалният шести размер. Най-често се налагаше някой помощник-стилист да я избута насила през вратата. А Еви пищеше през рамо, че не бивало да им позволявам да ме третират като парче месо. Трябвало просто да си изляза.

— Майната им — разкрещяваше се на това място Еви. — Майната им на всички!

Аз не се ядосвах. Напъхваха ме в невероятен кожен корсет на „Пупи Кадол“ и кожени панталонки на „Кроум Хартс“. Животът беше хубав тогава. Поработвах по три часа, може би четири-пет.

На входа на фотостудиото, преди да я изхвърлят от площадката, Еви блъсваше помощник-стилиста в касата на вратата и дребосъкът се свличаше в краката й. И тогава Еви изпищяваше: „Изсмучете всичките говна от сладкия ми тексаски гъз!“, после се връщаше във ферарито си и изчакваше трите, четири или пет часа, за да ме закара вкъщи.

Еви, същата тази Еви, беше най-добрата ми приятелка в целия свят. В подобни мигове тя беше забавна и чудата, почти все едно си имаше свой собствен живот.

Добре де, значи, аз не знаех за Еви и Манъс и за тяхната пълна и върховна любов и задоволство. Убийте ме тогава.

Върнете се преди това, когато Еви ми се обажда в болницата и ми се моли от сърце — може ли да се изпиша и да дойда да живея у тях, чувствала се толкова самотна, моля ти се.

Таванът на здравната ми застраховка беше два милиона долара до края на живота ми, а броячът беше цъкал ли цъкал цяло лято. Нито един служител от социалните служби нямаше куража да ме прехвърли Бог знае къде.

Докато ми се молеше по телефона, Еви спомена, че имала самолетни резервации. Заминавала за Канкун да се снима за каталог и не бих ли могла, моля, да й попазя къщата?

Когато дойде да ме вземе, написах в бележника:

Това моята блузка с гол гръб ли е? Знаеш, че ще я разтегнеш.

— Само трябва да ми храниш котката — това е всичко — казва Еви.

Не ми харесва да съм сама толкова далече от града, пиша. Не знам как живееш тук.

Еви казва:

— Не живееш сам, ако държиш под леглото си пушка.

Пиша:

Познавам мадами, които казват същото за изкуствените си членове.

И Еви се възмущава: Гадост! Аз не правя такива неща с пушката ми!

И така, преминете към момента, когато Еви вече е заминала за Канкун, Мексико, и когато отивам да проверя под леглото й, намирам там пушката трийсет и някой си калибър с оптически мерник. В шкафовете й са остатъците от дрехите ми, развлечени и изтезавани до смърт — висят там на окачалките, мъртви.

После минете към мен в леглото на Еви същата нощ. Полунощ е. Вятърът вдига завесите в спалнята — дантелени завеси, а котката скача на перваза да види кой е паркирал току-що пред къщата. Котката ме гледа, а зад гърба й сияят звездите. От долния етаж се чува трясък на счупен прозорец.