Невидими изчадия

Глава двайсет и трета

И ето какъв е животът в Проекта за реинкарнация на свидетели „Бранди Александър“.

В Санта Барбара Манъс, който беше Денвър, ни научи как да се снабдяваме с дрога. Тримата се гъчкахме в онзи „Фиат Спайдър“ от Портланд до Санта Барбара и на Бранди й се искаше да умре. През цялото време, притиснала длани под кръста си, тя повтаряше:

— Спрете колата. Трябва да се протегна. Получавам спааазми. Трябва да спрем.

Цели два дни ни отне пътят от Орегон до Калифорния, а тези два щата са съседни. Манъс през цялото време зяпаше Бранди, слушаше я, толкова очевидно влюбен в нея, че на мен ми се искаше само да ги убия по всякакви гадни и болезнени начини.

В Санта Барбара тъкмо влизаме в града, и Бранди иска да слезе да се поразходи. Проблемът е, че се намираме в много престижен калифорнийски квартал. Горе на хълмовете над Санта Барбара. Ако се разхождаш тук, полицията или някакъв частен патрул те спира и иска да разбере кой си и „документите, моля“.

Ала Бранди отново получава спазми. Истерясалата принцеса премята крак над вратата и вече е излязла наполовина навън още преди Денвър Омлет да спре. Бранди иска капсулите „Тайлокс“, които е зарязала в апартамент 15-Г на хотел „Конгрес“.

— Не можеш да си красива — казва за хиляден път Бранди, — докато не се почувстваш красива.

Горе на хълма спираме до бордюра пред табела „ПРОДАВА СЕ“. Къщата, която ни гледа отвисоко, е голяма хасиенда, достатъчно испанска, че да ти се прииска да тропнеш едно фламенко на масата, да се залюлееш на полилей от ковано желязо, да нахлупиш сомбреро и да запашеш патрондаш през рамо.

— Ето — казва Денвър. — Направи се на красива и ще ти покажа как можем да гепим болкоуспокояващи от онези, дето ги дават само с рецепта.

Върнете се към трите дни, в които се укривахме в апартамента на Денвър, докато посъберем някакви пари. Бранди скрои нов план. Преди да легне под ножа, тя е решила да намери сестра си.

Онази „аз“, която иска да танцува на гроба й.

— Вагинопластиката, това си е завинаги — казва тя. — Тя може да почака, докато разбера някои неща.

Решила е да намери сестра си и да й разкаже всичко — за гонореята, защо Шейн не е мъртъв, какво се е случило — всичко. Да изчистят нещата. Сигурно ще се изненада колко много знае вече сестра й.

Аз само искам да изчезна от града, в случай че ме дебне заповед за арестуване по обвинение в предумишлен палеж, затова заплашвам Денвър, че не дойде ли с нас, тичам в полицията да го обвиня. В палеж, в отвличане, в опит за убийство. На Еви пращам писмо.

На Бранди пиша:

Да пообиколим с колата, да видим какво ще стане. Да се поуспокоим.

Като че ще трябва доста да се понапънем, но всички ние имаме от какво да бягаме. И като казвам ние, имам предвид всички хора по света. И затова Бранди мисли, че сме тръгнали да търсим сестра й, а Денвър е дошъл, защото аз съм го изнудила. Писмото ми до Еви лежи в пощенската й кутия в началото на алеята, водеща към изгорелите развалини на къщата й. Еви е в Канкун, може би.

Писмото до Еви гласи:

Минете към брега на Тихия океан — паркирали сме кротко пред испанската хасиенда, която СЕ ПРОДАВА. Денвър обяснява на мен и Бранди как да се качим на горния етаж, докато той занимава посредника. Главната спалня е с най-хубав изглед — по това ще я намерим. В главната баня ще има от най-добрите лекарства.

Разбира се, Манъс навремето беше детектив от нравствената полиция, ако според вас да си развяваш задника из храсталаците в парка „Вашингтон“, облечен в бански „Спидо“, един номер по-малък, с надеждата някой загорял за секс самотник да си извади хуя — е, ако на това му викат детективска работа, то, много ясно, Манъс беше детектив.

Защото красотата е власт по същия начин, по който и парите са власт по същия начин, по който зареденото оръжие е власт. А хубавият Манъс с квадратната челюст и очертаните скули е като слязъл от нацистки агитационен плакат.

Докато Манъс все още се бореше с престъпността, една сутрин го заварих да маха кората от филия хляб. Хлябът без кора ми припомни за времето, когато бях дете. Беше много мило — но аз си мислех, че се готви да ми пече филийка. После Манъс се изправя пред огледалото в апартамента, в който живеехме заедно, по бял прилепнал бански и ме попита щеше ли да ми се иска да го чукам в задника, ако бях гей? После се преоблече в червен бански и пак ме попита. Нали разбирам, попита ме, да му натъпча здраво кафявия салон? Да изора задния двор? Не е от сутрините, които бих искала да си имам заснети на видео.

— Пакетът ми трябва да изглежда голям — обясни ми той, — но задникът ми да е момчешки. — Взема филията хляб и я пъхва между себе си и чатала на банския.

— Не се безпокой, така манекените на бельо постигат по-добър вид — каза той. — По този начин получаваш гладка, прилична издутина. — Той зае странична поза пред огледалото и попита: — Според теб трябва ли ми още една филия?

Детективската му работа означаваше, когато времето е хубаво, да кръстосва насам-натам по сандали и червения бански, дето му носи късмет, а двама цивилни в паркирана наблизо кола да чакат някой да захапе въдицата. Това се случваше по-често, отколкото си представяте. Манъс беше еднолична кампания за прочистване на парка „Вашингтон“. Никога не е имал такъв успех като редови полицай, а и така никой не стреляше по него.

Всичко това беше много Бонд, Джеймс Бонд. Много плащ и шпага. Много шпионин срещу шпионина. Плюс това добиваше страхотен тен. Плюс това данъчните му признаваха за разход таксата във фитнес залата и покупките на нови бански.

Минете към посредника в Санта Барбара, който пак и пак стискаше ръката ми и произнасяше името ми, Дейзи Сейнт Пейшънс — както когато искате да направите добро впечатление — но без да ме поглежда под воалите ми. Гледа Бранди и Денвър.

Просто съм очарована.

Къщата е тъкмо такава, каквато очаквате, като я гледате отвън. В трапезарията има голяма изподраскана дървена маса в мисионерски стил под полилей от ковано желязо, на който можеш да се люлееш. Масата е застлана с извезан със сребро испански шал с ресни.

Ние представляваме популярна личност от телевизията, която желае да остане анонимна, обяснява Денвър на посредника. Ние сме екип, търсещ вила за тази безименна знаменитост. Госпожица Александър е експерт по токсичността на продуктите, нали разбирате — смъртоносните изпарения и секреции, отделяни от къщите.

— Новите килими — казва Денвър — отделят отровен формалдехид до две години след като ги застелят.

— Това чувство ми е познато — казва Бранди.

Когато чаталът на Манъс не водеше мъже към тяхната гибел, той, облечен в костюм с жилетка, заставаше на свидетелското място в съда и обясняваше как подсъдимият се е приближил до него по зловещ, отявлено мастурбаторски начин и му е поискал цигара.

— Все едно, като ме погледне човек, ще му заприличам на пушач — казваше Манъс.

Не се знаеше срещу кой порок има повече възражения.

След Санта Барбара заминахме за Сан Франциско и продадохме фиата. Аз през цялото време пиша върху салфетки „Може би сестра ти е в следващия град. Тя може да е навсякъде“.

В хасиендата в Санта Барбара двете с Бранди намерихме „Бензедрин“, „Декседрин“, стари хапове „Куалуд“ и „Сома“ и капсули „Диалос“, които се оказаха за омекване на изпражненията. И крем „Солакин форте“, който се оказа избелващ.

В Сан Франциско продадохме фиата и известно количество дрога и си купихме голям червен „Справочник на лекаря“, за да не крадем безполезни хапчета за омекване на изпражненията и избелващи кремове. В Сан Франциско старците навсякъде продават огромни богаташки къщи, тъпкани с лекарства и хормони. Намерихме „Демерол“ и „Дарвоцет“. Не ситните-дребни дарвоцветчета N-50. Бранди се чувстваше красива, докато аз се опитвах да я натъпча със свръхдоза яки стомилиграмови хапове „Дарвоцет“.

След фиата наехме голям „Севил“ кабриолет. Помежду си се наричахме хлапетата Зин.

Аз бях Комп Зин29.

Денвър беше Тор Зин30.

Бранди — Стела Зин31.

Точно в Сан Франциско започнах да подлагам Денвър на тайната терапия с хормони, за да го унищожа.

Детективската кариера на Манъс започна да запада — нормата му за арести падна до един дневно, после до един месечно, после до нула и пак нула. Проблемът беше в слънцето, в тена и във факта, че той остаряваше и беше известна примамка. Никой от по-възрастните мъже, които вече беше арестувал, не припарваше до него. По-младите просто го смятаха за стар.

И затова Манъс стана дързък. Банските му ставаха все по-малки и по-малки, което също не изглеждаше добре. Натискаха да го сменят с нов модел. Сега му се налагаше той да заговаря мъжете. Да говори. Да бъде забавен. Да работи сериозно върху запознанствата с мъже. Да си изгради личност — и все пак младежите — единствените, които не побягваха още щом го видят, продължаваха да отказват, когато им предлагаше да се поразходят сред дърветата и да свърнат в храсталака.

Дори и най-загорелите младежи, чиито очи шареха по всички останали, казваха: „Ъъ, не, благодаря“.

Или:

— В момента искам да остана насаме със себе си.

Или още по-зле:

— Раз карай се, дъртако, че ще извикам ченгетата.

След Сан Франциско, Сан Хосе и Сакраменто заминахме за Рино и Бранди превърна Денвър Омлет в Чейс Манхатън. Обикаляхме на зигзаг навсякъде, където според мен можехме да намерим дрога. Парите на Еви можеха да почакат.

Минете към Лас Вегас — Бранди превръща Чейс Манхатън в Еберхард Фабер. Разкарваме колата из търбуха на Лас Вегас. Целият този гърчещ се в спазми неон, червените бягащи светлинки в едната посока и белите в другата. Лас Вегас изглежда така, както си представяте, че изглежда раят нощем. Изобщо не вдигаме гюрука на колата — от две седмици я караме и нито веднъж не сме сложили гюрука.

Обикаляхме из търбуха на Лас Вегас — Бранди седеше отзад, наместила задник върху капака на багажника, облечена в тясна рокля металик без презрамки, розова като горящия център на светофар, с накичен с бижута корсет и подвижна дълга пелерина от копринена тафта с буфан ръкави.

Беше толкова хубава, че Лас Вегас с целия си ослепителен блясък беше само още един моден аксесоар, марка „Бранди Александър“.

Бранди вдига ръце, облечени в дълги розови оперни ръкавици, и надава вой. В момента изглежда и се чувства толкова добре. А подвижната дълга пелерина от копринена тафта с буфан ръкави се откача.

И отплува сред трафика на Лас Вегас.

— Завий по пресечката — пищи Бранди. — Сутринта трябва да върнем пелерината в „Бълокс“!

След като детективската кариера на Манъс започна да запада, се захванахме да тренираме във фитнес залата всеки ден, понякога по два пъти дневно. Аеробика, солариум, хранителен режим — цялата поредица от мъките на Исус на кръста. Той беше културист — ако това означава да пиеш шейховете си, заместващи храната, направо от миксера по шест пъти на ден над мивката. После започна да си поръчва по пощата бански костюми, каквито не можеха да се купят в страната — малки кесийки от микрофибър, нанизани на връв, които нахлузваше веднага щом се приберем вкъщи от фитнес залата, и почваше да върви подире ми и да ме пита дали според мен задникът му изглежда твърде плосък.

Ако бях гей, според мен трябва ли да си подстригва космите отдолу? Ако съм гей, дали ще реша, че изглежда твърде отчаян? Твърде надменен? Достатъчно голям ли е гръдният му кош? Може би твърде голям?

— Просто би ми било много гадно, ако мъжете ме мислят за голяма тъпа крава! — казваше Манъс.

Дали не изглежда, нали разбирам, твърде гей? Гейовете искали само нефеминизирани мъже.

— Не искам пичовете да виждат в мен само огромно пасивно дупе — казваше Манъс. — Не е като да вдигам краката и да се оставям всеки да ми го начука.

Манъс оставяше пръстени от избръснати косми и остатъци от бронзант в банята и очакваше аз да ги чистя.

Неизменно присъстваше подмолната идея да се върне на работа там, където по тебе стрелят — престъпници, които нямат какво да губят, ако те убият.

Сегиз-тогиз Манъс излавяше някой стар турист, намерил стъргалото в парка „Вашингтон“ по случайност, но през повечето дни началникът му непрекъснато му натякваше да започне да обучава някой по-млад за заместник.

Почти всеки ден Манъс измъкваше сребърна прашка в цвят металик на тигрови райета от оплетената топка в чекмеджето си за бельо. Натикваше гъза си в това маломерно нищо и се гледаше в огледалото странично, анфас, отзад, после разкъсваше банския и оставяше разтегнатата мъртва миниатюрна животинска щампа на леглото, за да я намеря аз. Мина през зеброви райета, тигрови райета, леопардови петна, после ягуар, пантера, пума, оцелот, и накрая времето му изтече.

— Това са ми спасителските бански, които ми носят късмет — казваше ми той. — Бъди честна.

И за това нещо аз непрекъснато си повтарях, че е любов.

Да бъда честна ли? Не знаех откъде се започва. Съвсем бях отвикнала.

След Лас Вегас наехме семейна каравана. Еберхард Фабер стана Хюлет Пакард. Бранди беше облечена с дълга бяла рокля от памучно пике с голи рамене и висока цепка на полата, съвсем неподходяща за целия щат Юта32. Спряхме и опитахме Великото солено езеро.

Струваше ни се, че трябва да направим точно това.

Постоянно пишех по пясъка, по праха по колата:

Може би сестра ти е в следващия град.

Пишех:

Ето, глътни още няколко викодинчета.

Когато Манъс престана да получава предложения за секс от мъже, той започна да си купува порно списания за хомосексуалисти и да ходи по гей клубове.

— Проучвания — обясняваше той.

— Ела с мен, ако искаш — предлагаше ми, — но не стой много близо. Не искам да изпратя погрешен сигнал.

След Юта Бранди превърна Хюлет Пакард в „Харпър Колинс“33 в Бют. Там, в Монтана, наехме „Форд Проб“ и Харпър караше, а мен ме натикаха на задната седалка. От време на време Харпър казваше:

— Пътуваме с близо двеста километра в час.

Двете с Бранди свивахме рамене.

Високите скорости като че не представляваха нищо в такова огромно място като Монтана.

Може би сестра ти дори не е в Съединените щати, написах с червило на огледалото в банята в един мотел в Грейт Фолс.

Така че за да запази Манъс работата си, ходехме по гей барове и аз седях сама и си повтарях, че при мъжете е по-различно — това с хубостта. Манъс флиртуваше, танцуваше и изпращаше питиета на всеки, в когото виждаше предизвикателство. Мяташе се на високото столче на бара до мен и ми прошепваше странично:

— Не мога да повярвам, че той е с онзи!

И кимваше едва-едва, колкото да разбера за кого ми говори.

— Миналата седмица ми се опъваше — пенявеше се Манъс шепнешком. — Значи аз не съм достатъчно добър, а тоя смотан перхидролен боклук е по-добър от мен, така ли?

Навеждаше се над питието си и казваше:

— Това мъжете са скапаняци!

А аз се съгласявах — така си е.

И си повтарях, че всичко е наред. Всяка връзка си има и трудните моменти.

Минете към Калгари, Албърта, където Бранди изяде свещичките „Небалино“, увити в златен станиол, защото ги помисли за бонбони. Тя така се увлече, че превърна Харпър Колинс в Адисън Уесли34. През повечето време в Калгари носеше бяло разкроено яке за ски с яка от пухкава изкуствена кожа и бяла долна част на бикини от „Дона Карън“. Изглеждаше забавно и одухотворено — беше ни леко, чувствахме се популярни.

Вечерите изискваха дълга до земята рокля манто в черно-бяло райе, която Бранди никога не закопчаваше цялата, а под нея — черни вълнени впити шорти. Адисън Уесли се превърна в Наш Рамблър и пак наехме кадилак.

Минете към Едмънтън, Албърта — Наш Рамблър се беше превърнал в Алфа Ромео. Бранди носеше къси бални фустички с кринолин над черни чорапогащи, втъкнати в каубойски ботуши. Носеше и повдигащо гърдите кожено бюстие, цялото нашарено с местни клейма за говеда.

В един приятен хотелски бар в Едмънтън Бранди казва:

— Мразя, когато виждам шева в чашата с Мартини. Сякаш усещам линията на калъпа. Евтиния.

Мъжете й се лепят като мухи на мед. Като под прожектор е — спомням си този вид внимание. Цялата страна обиколихме и на Бранди никога не й се наложи да плаща питиетата си — нито веднъж.

Минете към това как Манъс загуби работата си на независим таен сътрудник по нравствеността на специален договор към детективския отдел на Главната полицейска дирекция. Той така и не го преодоля.

Парите му свършваха. Да започнем с това, че и бездруго в банката те не бяха много. После птиците изкълваха лицето ми.

Онова, което не знаех, беше за Еви Котрел, дето живееше сама в голямата си самотна къща с всичката си тексаска земя и петролни пари и разправяше, че имала да свърши една работа. И Манъс с настоятелната си нужда да докаже, че все още може да препикае всяко дърво. Властта тип „Огледалце, огледалце от стената“. Останалото вече го знаете.

Минете към нас по пътя — след болницата, след сестрите Риа. Постоянно пускам хормони — „Провера“, „Климара“ и „Премарин“, в храната и питиетата му. Уиски с естрадиол. Водка с етинилестрадиол. Беше толкова лесно, че чак беше страшно. А той през цялото време гледаше Бранди с опулен кравешки поглед.

Всички бягахме от нещо. От вагинопластиката. От остаряването. От бъдещето.

Минете към Лос Анджелис.

Минете към Спокейн.

Минете към Бойси, Сан Диего и Финикс.

Минете към Ванкувър, Британска Колумбия, където се превърнахме в експатрирани италианци с втори език английски, докато не ни остана никакъв роден език.

— Вие имате двете гърди на младо момиче — каза Алфа Ромео на една посредничка, не помня в коя къща.

От Ванкувър се върнахме в Съединените щати като Бранди, Сет и Бъба-Джоун чрез изключително професионалната уста на Бранди Александър. Чак докато стигнахме Сиатъл, тя ни четеше как еврейското момиченце, болно от тайнствена мускулна болест, превърнало себе си в Рона Барет.

Всички оглеждаме големи богаташки къщи, прибираме лекарства, наемаме коли, купуваме дрехи и ги връщаме.

— Разкажи ни някоя гадна лична история — казва Бранди на път за Сиатъл. През цялото време Бранди ме командва. Самата тя е ей толкова близо до смъртта.

Изкорми се.

Разкажи ми историята на живота си, преди да умра.

Заший се.