Обречена на теб

Глава 14

— Боже мой! Ева!

Прокарвах като луд ръце по отпуснатото ѝ тяло, търсех дали е ранена. В това време шофьорът натисна здраво педала на газта, лимузината подскочи силно и се залепих за облегалката на колата.

Жена ми лежеше напълно безчувствена в скута ми и не реагираше въпреки отчаяните ми опити да разбера какво ѝ е. По дрехите и кожата ѝ нямаше кръв. Пулсът ѝ беше ускорен. Дишането — нормално.

Изпитах такова облекчение, че ми се зави свят. Взех я в обятията си като дете и я притиснах до себе си.

— Слава богу.

Раул крещеше заповеди в микрофона на китката си. В момента, в който млъкна, го попитах:

— Какво, по дяволите, стана?

— Един от фотографите имаше пистолет и започна да стреля — обясни. — Кланси го залови.

— Някой пострада ли?

— Моника Стантън.

— Какво?

Пулсът ми тъкмо бе започнал да се нормализира, но сега сърцето ми пак заби лудо. Погледнах жена си, която бавно започваше да идва на себе си и потрепваше с клепачи.

— Боже мой! Сериозно ли е?

Раул въздъхна дълбоко.

— Очаквам да ми съобщят. Не изглеждаше никак добре. Вие сграбчихте госпожа Крос, а госпожа Стантън застана на пътя на куршумите.

„Ева.“

Прегърнах жена си силно и прокарах ръка през косата ѝ, докато се движехме с пълна газ през града.

— Какво стана?

Стомахът ми се стегна на възел, щом чух тихия въпрос, който Ева зададе, докато завивахме към гаража. Раул ме погледна мрачно. Само преди минута някой му беше позвънил и той се бе обърнал към мен, за да потвърди най-страшните ми страхове.

Поклати глава и едва чуто произнесе: „Съжалявам.“

Майката на съпругата ми беше мъртва.

Как щях да съобщя на Ева? И как можех да я опазя в безопасност след това, докато разберем какво, по дяволите, става?

Телефонът в джоба на сакото ми непрекъснато звънеше. Обаждания. Съобщения. Трябваше да отговоря на всички, но жена ми беше на първо място.

Минахме покрай охраната в стъклената будка и паркирахме в гаража. Потропвах нервно с крак по пода на колата. Исках да изляза възможно най-бързо. Трябваше да държа съпругата си под ключ.

— Гидиън — промълви Ева и се хвана за сакото ми, — какво стана? Чух изстрели…

— Фалшива тревога — отвърнах и я прегърнах прекалено силно. — Гръмна ауспухът на някаква кола.

— Какво? Наистина ли? — Премигна и присви от болка очи, когато я притиснах до себе си. — Ох!

— Извинявай.

Съборил я бях силно на земята, нямаше как да омекотя удара, без да я изложа на опасност. Реагирах мигновено и инстинктивно на заповедта на Раул.

— Реакцията ми беше пресилена.

— Значи нямаше нищо? — попита ме и се опита да седне. — Стори ми се, че чух няколко изстрела.

— Сигурно е бил трясъкът от няколко фотоапарата. Много хора се стреснаха и изпуснаха оборудването си.

Колата спря, Раул изскочи от нея и протегна ръка, за да помогне на Ева. Жена ми слезе бавно, а аз застанах точно зад гърба ѝ, грабнах я на ръце още щом се изправих.

Отидох до асансьора и изчаках Раул да набере кода. Човек от охраната стоеше зад гърба ни и гледаше в обратната посока.

Сложил бе ръка в джоба на якето си и стискаше пистолет, докато оглеждаше помещението.

Щеше ли да успее да ни опази, ако наоколо се спотайваше втори стрелец?

— Стига, мога да ходя и сама — заяви Ева. Все още бе леко замаяна и беше обгърнала раменете ми с ръце. — А ти трябва да си вдигнеш телефона. Не чуваш ли, че звъни като луд.

— След малко — отвърнах и влязох в асансьора. — Ти припадна. Изкара ми акъла.

— Не можех да дишам.

Целунах я по челото и ѝ се извиних отново. Нямаше да се почувствам в безопасност, преди да влезем в апартамента. Хвърлих поглед на Раул:

— Връщам се след малко.

Занесох жена си направо в спалнята и я оставих на леглото, върху завивките. Лъки започна да лае в къщичката си, опитваше се да излезе.

— Всичко е толкова странно — каза Ева и поклати глава. — Къде ми е чантата? Искам да се обадя на мама. Кланси също ли изпадна в паника?

Стомахът ми се сви. Бях обещал на жена си никога да не я лъжа и знаех, че тази лъжа ще я нарани жестоко. Ще нарани нас. Но… боже мой! Как, по дяволите, да ѝ кажа? И ако го направя, как да я задържа вкъщи? Знаех, че веднага ще поиска да излезе и да види истината с очите си.

Жалното скимтене на Лъки още повече опъваше нервите ми.

— Мисля, че чантата ти остана в колата. — Отметнах косата от челото ѝ. Опитвах се да овладея треперенето, което заплашваше да обхване цялото ми тяло. — Ще наредя някой да слезе и да ти я донесе.

— Добре. Мога ли да използвам твоя телефон?

— Хайде първо да те настаним в леглото. Боли ли те някъде? Наранена ли си?

Хвърлих гневен поглед към Лъки, но той заблъска още по-силно по металната решетка.

Ева натисна с пръст бедрото си и примижа от болка.

— Може би тук.

— Добре. Ще се погрижим за това.

Отидох в банята и извадих телефона си. Имах безброй пропуснати разговори и съобщения. Изключих го, мушнах го в джоба на панталона си и пуснах водата във ваната. Ако някой от по-близките ми хора искаше да се свърже с мен, можеше да се обади на Раул или Ангъс.

Хвърлих шепа соли в горещата вода, макар да знаех, че ваната крие известен риск — много рядко успявах да се удържа и да не последвам Ева в нея. И все пак горещата вана я караше да се отпусне и да се успокои. Предполагах, че жена ми си подремва през деня, за да навакса нощното ни будуване, но от уикенда насам страдаше от недоспиване.

Ако успеех да я успокоя и да я накарам да си легне, може би щеше да се унесе и да заспи. Това щеше да ми даде време да разбера какво точно се е случило и каква е опасността в момента, а и да поговоря с доктор Питърсън…

По дяволите! И с Виктор. Трябваше да се обадя на бащата на Ева. Да го кача на самолет за Ню Йорк възможно най-бързо. Кари. Той също трябваше да е тук. Щом научех всички факти и осигурях нужната подкрепа на Ева, вече можех да ѝ кажа. Нужни ми бяха само няколко часа. Нищо повече.

Опитвах се да не обръщам внимание на сковаващия страх, че Ева няма да ми прости за забавянето.

Когато се върнах в спалнята, видях, че жена ми пуска Лъки от къщичката му. Засмя са на ентусиазма, който кутрето прояви. Този щастлив звук, който толкова много обичах, прониза като нож гърдите ми.

Ева целуна Лъки по главата и ме погледна със светнал поглед.

— Трябва да го занесеш при кучешката тоалетна. Стоял е затворен доста дълго.

— Ще го занеса.

Почеса Лъки по главата и ми го подаде.

— Чувам, че водата тече в банята.

— Вземи си една вана, ще ти дойде добре.

— Искаш да загрея ли? — подкачи ме.

Погледът в очите ѝ… направо ме убиваше. За малко да ѝ кажа, но в гърлото ми бе заседнала буца и думите отказваха да излязат.

Вместо това се обърнах и тръгнах по коридора към втората баня, където бяха тоалетната и изкуствената трева на Лъки. Оставих го там и прокарах пръсти през косата си.

Мисли, по дяволите! Боже, нуждаех се от нещо за пиене.

Да. Питие. Силен алкохол.

Отидох в кухнята и се запитах какво би пила Ева. Може би някакъв дижестив? Домашният телефон. Дявол да го вземе. Отидох да му изключа звука и видях, че някой вече го е направил. Тогава мярнах кафемашината и се сетих отново за напитката.

Нещо топло. Отпускащо. Без кофеин.

Чай. Отидох до килера и започнах да ровя. Разбутах кутиите по рафтовете — търсех кутията с чай, която Ангъс държеше в мезонета. Някакъв билков боклук, който уж действал успокояващо. Открих чая и се заех да го приготвя. Напълних една чаша с гореща вода от чешмата. Пуснах две пликчета чай в нея, добавих порядъчно количество ром и лъжица мед. Разбърках, разлях по плота. Още ром.

Изхвърлих пликчетата в умивалника и се върнах обратно при жена си.

За миг изпаднах в паника, тъй като не я открих в спалнята. После чух, че е в дрешника, и въздъхнах дълбоко от облекчение. Оставих чашата с чай до ваната, спрях водата и отидох при Ева. Заварих я да седи на пейката и да си събува обувките.

— Мисля, че роклята е напълно съсипана — каза ми. Изправи се боса и ми показа скъсаното място от лявата страна на дрехата.

— Ще ти купя друга.

Усмихна се широко:

— Много ме глезиш.

Беше истинско мъчение. Всяка секунда. Всяка лъжа, която изричах. Всяка истина, която премълчавах.

Болеше ме от любовта в очите ѝ. От безпрекословното ѝ доверие. По гърба ми започна да се стича пот. Свалих сакото си с бързо движение и го захвърлих. Дърпах с все сили папийонката и яката на ризата си, докато свалих и двете и най-после можех да дишам.

— Помогни ми да се разкопчая. — Ева се обърна с гръб към мен.

Разкопчах роклята и я смъкнах от раменете ѝ, оставих я да се свлече на пода. После разкопчах сутиена ѝ и тя въздъхна облекчена, защото вече нищо не я стягаше.

Огледах я и изругах мислено, като видях синината, която вече се оформяше на бедрото ѝ, и ръката ѝ, издрана от червения килим.

Прозина се.

— Боже, колко съм уморена.

„Слава богу!“

— Трябва да се наспиш тогава.

Хвърли ми страстен поглед:

— Не съм чак толкова уморена.

Господи! Ако ме изкормеха жив, едва ли щеше да ме боли толкова много. Не можех да я докосна, не можех да правя любов с нея… след като я мамех по този начин.

Преглътнах с усилие.

— Добре. Първо трябва да свърша малко работа. И да ти взема чантата. Приготвил съм ти чай с малко ром. До ваната е. Отпусни се, аз ще дойда при теб веднага щом мога.

— Всичко наред ли е?

Не можех да я лъжа повече, затова ѝ казах нещо, което беше вярно, но нямаше нищо общо със ситуацията:

— Тази седмица ми остана много недовършена работа. Някои неща не търпят отлагане.

— Извинявай. Знам, че аз съм виновна — изрече и ме целуна по бузата. — Обичам те, шампионе.

Грабна един халат от закачалката, облече го и излезе. Стоях в дрешника, обгърнат от аромата ѝ. Върховете на пръстите ми все още пламтяха от допира до Ева, сърцето ми блъскаше от страх и от омраза към мен самия.

Лъки влетя толкова бързо, че се бутна във вратата и отскочи от нея, преди да се блъсне в краката ми. Вдигнах го и го погалих по главата.

Дори той не можеше да ме събуди от този кошмар.

Раул чакаше в домашния ми кабинет и говореше оживено по телефона си. Приближих се до него и затворих вратата след себе си.

Свърши разговора и се изправи.

— Полицията е на местопрестъплението. Задържали са стрелеца.

— Моника?

— Чакат съдебния лекар.

Не можех да си го представя. Отидох до бюрото и се отпуснах тежко на стола. Плъзнах поглед по снимките на Ева на стената.

— Детективите са уведомени, че с госпожа Крос ще си бъдете вкъщи, когато дойде време да вземат показания.

Кимнах и се помолих мислено да изчакат до сутринта, преди да дойдат у дома.

— Изключих телефона в кухнята, когато пристигнахме.

— Забелязах. Благодаря ти.

Някой почука на вратата. Изтръпнах, защото очаквах да се появи Ева. Въздъхнах от облекчение, когато в стаята влезе Ангъс.

— Връщам се там — каза Раул. — Ще ви държа в течение.

— Донеси ми чантата на Ева от колата. И потърси Кари. Доведи го тук.

Раул кимна и излезе.

Ангъс се настани в стола, от който колегата му бе станал току-що.

— Съжалявам, момко.

— Аз също.

— Трябваше да съм там.

— И още един човек, когото обичам, да попадне в обсега ни куршумите? — Станах, бях прекалено напрегнат и не ме свърташе на едно място. — Истински късмет е, че по това време беше в дома на семейство Лукас.

Ангъс ме погледна за момент, после сведе поглед към ръцете си.

Трябваше ми минутка, за да осъзная какво съм казал. И още една, за да се сетя, че никога преди не съм му казвал, че го обичам. Надявах се, че все пак го е знаел.

Пое си дълбоко въздух, вдигна брадичка и ме погледна отново.

— Как е Ева?

— Трябва да проверя. В момента е във ваната.

— Горкото момиче.

— Все още не знае — изрекох и потърках врата си. — Не съм ѝ казал.

— Гидиън — Ангъс бе разтворил широко очи и в тях се четеше палещият ужас, който изпитвах аз, — не можеш…

— Каква би била ползата, ако ѝ кажа? — срязах го. — Засега не знаем нищо. Майка ѝ вече я няма. Не бих я пуснал да се върне там и да види… това. Защо да я измъчвам и да я излагам на риск? Боже мой, можеше тя да е на мястото на Моника! Ако не я държим в безопасност, може да ѝ се случи същото.

Гледаше ме като човек, който бе виждал — а и все още виждаше — твърде много неща.

— Ще проведа няколко телефонни разговора — казах и извадих телефона си. — Трябва да поставя ситуацията под контрол, преди да ѝ кажа. Да се опитам да смекча удара, доколкото е възможно. Преживяла е толкова много… — Не можех да говоря повече, очите ми горяха.

— Какво да направя, за да ти помогна? — попита Ангъс тихо.

Взех се в ръце.

— Трябва ми самолет, който да докара бащата на Ева. Сега ще му се обадя.

— Ще имам грижата — заяви и се изправи.

— Дай ми няколко минути, за да му съобщя новината, и му изпрати съобщение с информация за полета веднага щом я получиш.

— Няма проблем.

— Благодаря ти.

— Гидиън… Трябва да ти кажа, че претърсването на дома на семейство Лукас се оказа успешно. — Бръкна в джоба си и извади флашка с размерите на дребна монета. — Ани държеше това в сейф в спалнята, в кутийка под бижутата си. Сканирала е всички записки.

Погледнах го с празен поглед.

В момента Ани и Хю бяха най-малката ми грижа.

— Всичко е лъжа — продължи. — Не се споменава нищо за случилото се. Но когато имаш време да погледнеш записките, може да ти се стори интересно казаното за Кристофър.

Ангъс остави флашката на бюрото ми и излезе от стаята.

Вперих поглед в нея. Приближих се, отворих чекмеджето и с едно движение я бутнах вътре.

Включих отново телефона си. Видях, че имам есемеси и гласови съобщения от Кари, Магдалин, Кланси, Айрланд, Крис…

Дойдоха ми в повече в този момент, затова отидох на главното меню.

Избрах телефона на доктор Питърсън и му се обадих. Изслушах записа и натиснах бутона за спешни случаи извън работно време. Казах на оператора, че наистина става въпрос за изключително спешен случай и докторът трябва да ми се обади възможно най— скоро.

Говорех за нещо изключително лично, но целият разговор протече хладно и дистанцирано. Този мрачен процес ми се стори обиден за красивата и изпълнена с живот съпруга и майка, която вече не бе между нас. И все пак установих, че много ми се иска, ако е възможно, и следващият разговор, който се налагаше да проведа, да протече също толкова спокойно и безпристрастно.

Позвъних и се отпуснах на стола в очакване някой да вдигне телефона от другата страна. Разговарях с Виктор за последно, когато му се обадих от Рио, за да му разясня обстоятелствата около снимката, на която бях с двете жени в клуба. Той реагира хладно и резервирано. Без да го изразява гласно, ми даде да разбера, че според него не съм достатъчно добър за Ева. Не можех да не се съглася с Виктор. Сега трябваше да му съобщя, че другата жена, на която е държал толкова много, отново му е била отнета. Този път завинаги.

Ева вярваше, че баща ѝ е все още влюбен в майка ѝ. Ако наистина беше така, новината щеше да го съсипе. Още усещах вкуса на жлъчка в гърлото си, както и ледената паника, която скова разума ми в първите мигове след стрелбата. За мен всичко би изгубило смисъл, ако я нямаше Ева.

— Рейъс — каза вместо поздрав Виктор, когато вдигна телефона. Звучеше хладно и напрегнато. На заден фон се носеше шум като от трафик. Далечна музика.

Погледнах часовника си и прецених, че може още да е на смяна.

— Крос се обажда. Трябва да ти кажа нещо. Сам ли си?

— Бих могъл да остана сам. Какво се е случило? — попита ме настоятелно, щом долови мрачния тон в гласа ми. — Да не би да е станало нещо с Ева?

— Не, не с Ева.

„Просто го кажи. Бързо и без заобиколки. Ти самият така би предпочел да ти съобщят, че животът ти е приключил.“

— Моника почина тази нощ. Моите съболезнования.

Настъпи ужасно мълчание.

— Какво каза?

Отпуснах глава на облегалката на стола. Беше ме чул добре, усетих го по гласа му. Но не можеше да повярва.

— Много съжалявам, Виктор. В момента не разполагаме с много информация.

Чух отваряне на автомобилна врата, която след миг се затръшна силно. Чу се пращене от полицейска радиостанция, а след това настъпи зловеща тишина, която продължи ужасно дълго. И все пак знаех, че Виктор е на телефона.

— Случи се преди около час — обясних тихо в опит да наруша тишината. — Тръгвахме си от официална вечеря. Някой откри огън в тълпата.

— Защо?

— Не знам. Но стрелецът е бил заловен. Скоро ще научим подробности.

— Къде е дъщеря ми? — прозвуча по-решително.

— Вкъщи с мен. Няма да я пусна да излезе, докато не се убедя, че е безопасно. В момента ти уреждам полет за насам. Ева ще има нужда от теб.

— Искам да говоря с нея.

— Тя си почива. Ще получиш съобщение с цялата информация за полета веднага щом имаме потвърждение. Изпращам ти един от моите самолети. Ще говориш е Ева утре сутрин, когато пристигнеш.

Виктор въздъхна дълбоко:

— Добре. Ще се приготвя.

— До скоро.

Затворих телефона и си помислих за другия човек, когото Ева приемаше за свой баща.

Не исках и да си помислям какво преживява Стантън в момента, това ме убиваше. Но му съчувствах и дълбоко съжалявах, че каквото и да му предложа сега, ще е напълно безсмислено.

Все пак му написах съобщение: „Моля те, кажи ми, ако мога да помогна по какъвто и да е начин.“

Излязох от кабинета и отидох в голямата баня. Спрях на прага. Всичко ме заболя при вида на Ева, която се бе излегнала със затворени очи в горещата вода. Косата ѝ бе вдигната на небрежен секси кок. Диамантите блестяха на плота. Лъки буташе краката ми с лапи.

— Здрасти — изрече жена ми, без да отваря очи. — Свърши ли си работата?

— Не още. Но сега трябва да се погрижа за теб. — Отидох при нея и видях, че чаят с ром е наполовина изпит. — Допий си чая.

Отвори бавно очи, беше сънена и отпусната.

— Силен е. Замайва ме.

— Добре. Допий го.

Послуша ме. Не от покорство, а защото така ѝ изнасяше.

— Ще дойдеш ли при мен? — попита и облиза устни.

Поклатих глава. Ева се нацупи.

— Тогава излизам оттук.

Надигна се от ваната и струйки вода се спуснаха по поруменелите извивки на тялото ѝ.

Усмихна се съблазнително, много добре знаеше как ми въздейства в този момент.

— Сигурен ли си, че няма да промениш решението си?

Едва успях да преглътна.

— Не мога.

Взех кърпа и я подадох на Ева с тежки стъпки. Обърнах се, гледката ме измъчваше. Извадих от шкафа няколко лекарства и ги оставих на плота.

Жена ми дойде и се облегна на мен.

— Добре ли си? Още ли мислиш за майка си?

— Какво? Не. — Изпъшках и сведох глава. — Когато изгуби съзнание… По дяволите! Никога не съм бил толкова уплашен.

— Гидиън — притисна се до мен и ме прегърна, — добре съм.

Въздъхнах, прегърнах я и бързо я пуснах. Болеше ме да я прегръщам, като знаех какво премълчавам.

— Дай да погледна, за да се убедя.

Лъки седеше, извил глава на една страна, и ме наблюдаваше с любопитство, докато преглеждах ръката на Ева. Почистих зачервеното ожулено място с тампон, напоен с антисептик, и го намазах с успокояващ мехлем. Сложих отгоре марля, за да не се замърси. Намазах обилно с арника синината на бедрото ѝ, като движех леко пръсти по нараненото място, докато гелът попие напълно.

Допирът и вниманието ми я възбуждаха въпреки нежеланието ми. Стиснах очи и се изправих.

— Хайде бързо в леглото, госпожо Крос.

— Ммм… Да, да вървим в леглото. — Протегна ръце към раменете ми и прокара пръсти по развързаните краища на папийонката ми. — Харесва ми, че си разкопчал яката си. Много е секси.

— Ангелчето ми… убиваш ме. — Улових ръцете ѝ. — Имам още малко работа.

— Добре. Ще се държа прилично. Засега.

Хванах я за ръка и я изведох от банята. Запротестира, когато извадих фланелка с надпис „Крос индъстрис“ и я нахлузих през главата ѝ.

— Ами диамантите? — попита.

След тази нощ може би никога повече нямаше да ги сложи. Къде, по дяволите, беше доктор Питърсън? Имах нужда от него, трябваше да ми помогне да кажа на Ева правилните думи по правилния начин, когато моментът настъпи.

Докоснах бузата ѝ с върха на пръстите си — само този допир можех да си позволя.

— Така ще ти е по-удобно.

Завих я в леглото и отметнах косата от бузата ѝ. Щеше да заспи с вярата, че майка ѝ все още е на този свят, а съпругът ѝ никога няма да я излъже.

— Обичам те.

Целунах я по челото, исках тези думи да отекват в съня ѝ.

Беше твърде възможно на сутринта, когато се събуди, вече да не вярва в тях.

Оставих Ева да си почива, затворих вратата на спалнята и отидох в кухнята, за да си налея нещо за пиене. Нещо силно, което влиза лесно и би могло да развърже възела в стомаха ми.

В хола заварих Кари. Седеше на дивана и държеше главата си в ръце. Ангъс говореше тихо по телефона, седнал в далечния край на масата за хранене.

— Искаш ли нещо за пиене? — попитах Кари, когато минах покрай него.

Вдигна глава и видях сълзите му. Беше страшно разстроен.

— Къде е Ева?

— В момента спи. Така е най-добре.

Отидох в кухнята, взех две чаши и бутилка уиски и сипах догоре. Плъзнах едната чаша към Кари, когато той застана до мен.

Изпих питието си на една глътка. Затворих очи и усетих как ме изгаря отвътре.

— Ще останеш в стаята за гости. — Гласът ми бе загрубял от силното питие. — Ева ще има нужда от теб на сутринта.

— И двамата ще имаме нужда един от друг.

Сипах си още едно.

— Виктор пътува насам.

— Дявол да го вземе! — Кари избърса очи. — Стантън остаря направо пред очите ми, човече. Сякаш трийсет години от живота му изтекоха само за миг.

Ръката му трепереше силно, когато вдигна чашата към устните си.

Телефонът иззвъня в джоба ми, извадих го и отговорих, въпреки че номерът беше непознат.

— Крос.

— Гидиън, доктор Питърсън се обажда. Получих съобщението ти.

— Само момент… — Притиснах телефона към гърдите си и погледнах към Кари: — Трябва да проведа този разговор.

Той махна с ръка, вперил поглед в кехлибарената течност в чашата си.

Отидох до спалнята и открехнах вратата. С облекчение видях, че Ева спи дълбоко, а кучето се е сгушило на кълбо до нея. Отдалечих се, влязох в кабинета си и затворих вратата.

— Извинете, трябваше да отида в друга стая, за да мога да говоря спокойно.

— Няма нищо. Какво става, Гидиън?

Отпуснах се в стола зад бюрото си и подпрях глава с ръка.

— Обадих се заради майката на Ева. Тази вечер стана инцидент. Беше убита.

— Моника… — Пое си дълбоко въздух. — Разкажи ми какво точно стана.

Спомних си, че Моника също е… беше… пациент на доктор Питърсън. Съобщих му същото, което казах и на Виктор.

— Трябва да дойдете у нас. Имам нужда от помощта ви. Не знам как да съобщя на Ева.

— Как да…? Съжалявам, Гидиън. Късно е и не разбирам. Предположих, че Ева е била с теб, когато всичко това се е случило.

— Беше точно до мен, но я съборих на земята, за да я предпазя. Изкарах ѝ въздуха. Изгуби съзнание и когато отново дойде на себе си, ѝ казах, че е било фалшива тревога.

— О, Гидиън — въздъхна доктор Питърсън, — не е било никак разумно от твоя страна.

— Взех правилното решение. Ева с нищо не би могла да помогне при тези обстоятелства.

— Не можеш да я предпазиш от всичко, а и лъжата никога не е решение на проблема.

— Мога да я предпазя да не се превърне в мишена! — Скочих на крака. Бях бесен, защото неговата реакция и тази на Ангъс отразяваха най-ужасните ми страхове как Ева ще реагира на решението ми. — Докато не разбера откъде идва заплахата, няма да я пусна да излезе навън, а тя точно това ще иска да направи!

— Ева трябва сама да вземе това решение.

— Би взела грешното решение.

— И въпреки това има правото да стигне съвсем сама до него.

Поклатих глава, макар да знаех, че не може да ме види.

— Безопасността ѝ не подлежи на обсъждане. Тя се тревожи за всички около себе си. Аз поемем отговорността да се тревожа за нея.

— Можеш да ѝ кажеш точно какви са тревогите ти — заяви тихо и успокояващо доктор Питърсън. — Обясни ѝ ги.

— Ева никога няма да постави собствената си безопасност на първо място. Ще поиска да бъде до Стантън.

— Когато е с други хора, които споделят мъката ѝ…

— В момента той стои до трупа на майка ѝ на един градски тротоар! — прекъснах го студено.

Тези думи и образът, който извикваха, бяха отвратителни. Стана ми лошо, стомахът ми се бунтуваше срещу погълнатия алкохол. Но имах нужда някой да осъзнае колко ужасно бе всичко и защо взех такова решение. Да ми даде надежда, че Ева ще разбере подбудите ми.

— Не ми казвайте какво е най-добро за нея — продължих. — Няма да ѝ позволя да отиде там. Тази картина ще я преследва до края на живота ѝ, ако я оставя да види… това.

Доктор Питърсън замълча. След това каза:

— Колкото повече чакаш, толкова по-трудно ще стане и за двама ви.

— Ще ѝ кажа веднага щом се събуди. Вие ще дойдете тук и ще ми помогнете да го направя.

— Гидиън…

— Говорих с баща ѝ в Калифорния. Виктор ще пристигне съвсем скоро. А и Кари е тук. — Крачех напред-назад из кабинета си. — Те имат известно време да осмислят случилото се, така че, когато Ева ги види, ще могат да ѝ окажат подкрепата, от която се нуждае. Вие също ще можете да ѝ помогнете.

— Не разбираш ли, че за Ева най-значимият източник на сила и подкрепа си ти самият, Гидиън? А като криеш от нея нещо толкова важно и постъпваш нечестно спрямо нея, ти разклащаш устоите, на които се крепи целият ѝ свят.

— Мислите ли, че не го съзнавам? — Спрях на място точно пред колажа със снимки на жена ми. — Аз… боже! Ужасявам се от мисълта, че никога няма да ми прости.

Доктор Питърсън замълча и думите ми увиснаха във въздуха, сякаш се подиграваха на безпомощността ми.

Откъснах поглед от снимките на жена си.

— Но пак бих постъпил по същия начин. При тази ситуация, при този риск…

— Добре. Ще трябва да поговориш с Ева за всичко това още щом се събуди. Разкрий ѝ честно чувствата си и се съсредоточи върху тях, а не върху логиката и прагматичността на действията си. Тя може да не се съгласи с теб и да не приеме доводите ти, но ако разбере емоционалните подбуди, които се крият зад действията ти, това ще ти е само от полза.

— Вие разбирате ли ги? — предизвиках го.

— Да, разбирам ги. Бих ти препоръчал да постъпиш по друг начин, но те разбирам. Ще ти дам друг телефонен номер, на който да се свързваш с мен директно.

Грабнах химикалка и го записах.

— Говори с Ева. След това, ако все още искаш, ще дойда при вас. Не мога да ти обещая, че ще се отзова незабавно — поясни, — но ще дойда веднага щом мога.

— Благодаря ви.

Затворих телефона и седнах отново на стола. Не можех да направя нищо повече, освен да чакам. Да чакам Ева да се събуди. Да чакам полицията да дойде. Да чакам хората, които ще дойдат или ще ни се обадят — приятели и роднини, които също като мен нямаше да могат да направят нищо.

Включих компютъра си и изпратих имейл на Скот. Казах му да отмени ангажиментите ми до края на седмицата и да се свърже с жената, която организира сватбата. Навярно бе безсмислено да информира за случилото се когото и да било, след като папараците бяха на местопрестъплението по време на стрелбата. Нямаше да ни оставят да потъгуваме необезпокоявани дори един ден.

Мисълта за всичко онова, което сигурно бяха публикували вече онлайн, ме изпълни с безпомощен гняв. Подробни снимки от местопрестъплението. Теории на конспирацията и безумни хипотези. В следващите месеци светът нямаше да ни остави на мира.

Отпъдих тези мисли.

Заставих се да обмисля какво би облекчило стреса на Ева. Вече бях изградил план да говоря с Виктор. Щяхме до обсъдим идването на роднините му, тъй като се очакваше всички да пристигнат в петък.

Без да се усетя, се оказа, че съм взел в ръка телефона си. Проверих неприетите повиквания и прочетох получените съобщения. Нямаше нищо от майка ми, въпреки че Крие или Айрланд сигурно вече ѝ бяха казали за случилото се. Мълчанието ѝ не ме изненада толкова, колкото съобщението от Кристофър: „Моля те, предай съболезнованията ми на Ева.“

Дълго се взирах в думите, почуквах по екрана всеки път, когато загасне, за да светне отново. Порази ме употребата на думите „моля те“. Най-обикновена проява на любезност, но Кристофър никога не се обръщаше така към мен.

Помислих си за хората, на които се бях обадил вместо Ева. Кари, който ѝ беше като брат. Виктор — баща ѝ. На кого би се обадила жена ми, ако местата ни бяха разменени? Може би на Крие? Но определено не и на брат ми.

Защо? През всичките тези години си задавах този въпрос. Кристофър можеше да означава нещо много повече за мен — връзка с новото семейство, което майка ми бе създала.

Отворих чекмеджето и се загледах в малката флашка, която Ангъс бе взел от дома на семейство Лукас. Дали отговорът не се криеше в нея?

И дори да беше така, дали това щеше да е от значение сега?

Моментът, от който се ужасявах, настъпи по-скоро, отколкото очаквах. Лежах на леглото със затворени очи. Усетих как матракът се размърда, когато Ева се обърна и въздъхна тихо, докато се наместваше в по-удобна поза. Ако я оставех, щеше отново да заспи. Можех да ѝ дам още няколко часа спокойствие.

Но самолетът на Виктор вече бе кацнал в Ню Йорк. Полицаите можеха да пристигнат всеки момент. Реалността щеше да нахлуе в живота на Ева, независимо колко силно исках да я държа настрана. Времето, с което разполагах, за да ѝ съобщя новината, изтичаше.

Седнах в леглото и прокарах ръка през лицето си, усетих дращенето на новопоникнала брада. После докоснах Ева по рамото, опитах се да я събудя съвсем нежно.

— Добро утро — изтърколи се към мен сънена. — Още не си се съблякъл. Цяла нощ ли работи?

Станах и запалих нощната лампа, не можех да ѝ съобщя новината седнал.

— Ева, трябва да поговорим.

Премигна и се подпря на лакът.

— Какво има?

— Наплискай си лицето, докато ти приготвя чаша кафе, чули? И ме изчакай тук, ще ти го донеса в спалнята.

Намръщи се.

— Звучиш много сериозно.

— Така е. А ти трябва да си будна за този разговор.

— Добре. — Отметна завивката и стана от леглото.

Сграбчих Лъки и затворих вратата на спалнята зад гърба си.

Оставих го в банята, преди да приготвя кафе за мен и Ева. Нов ден, все същите обичайни действия. Тези няколко минути, в които продължавах да се преструвам, че нищо не се е променило, всъщност бяха поредната ми лъжа.

Върнах се в спалнята и заварих Ева да обува долнището на пижамата си. Беше вързала косата си на конска опашка, а на фланелката ѝ имаше петно от паста за зъби. Всичко беше съвсем нормално. В този момент я обичах повече от всичко на света.

Взе едната чаша от мен и докато вдишваше аромата на кафето, притвори очи от удоволствие. Направи го по своя си неподражаем начин и гледката предизвика болка в гърдите ми.

Оставих своето кафе настрани, усетил внезапно, че стомахът ми се е стегнал толкова, че не може да поеме нищо.

— Седни в онзи стол, ангелчето ми.

— Започваш да ме плашиш.

— Знам. Съжалявам. — Докоснах бузата ѝ. — Няма да се бавя повече. Седни там и ще ти обясня всичко.

Ева седна на стола до прозорците. Нощното небе бе започнало да става сивкавосиньо. Запалих лампата, дръпнах другия стол и го поставих пред жена си. Взех ръката ѝ в своята и нежно стиснах пръстите ѝ.

Поех си дълбоко въздух.

— Излъгах те. Когато ти разкажа всичко, ще обоснова решението, което взех, но сега…

Ева присви очи:

— Хайде, изплюй камъчето, шампионе.

— Беше права за изстрелите, които чу снощи. Един от фотографите стреля по нас. Улучи майка ти. — Спрях, мъчех се да изрека думите. — Тя си отиде.

Ева впери поглед в мен, очите ѝ бяха големи и тъмни, лицето ѝ внезапно пребледня. Когато остави чашата си с кафе на масата, трепереше силно.

— Какво говориш?

— Застреляха я, Ева. — Стиснах леденостудените ѝ ръце, усещах, че изпада в паника. — Изстрелът беше фатален. Моите съболезнования.

Дишането ѝ се ускори.

— Още не знам подробности. Убиецът е заловен, а Раул ми каза, че детективи Грейвс и Мична са поели случая.

— Те са от отдел „Убийства“ — изрече съвсем равно Ева.

— Да.

Именно те разследваха и смъртта на Нейтън Баркър. Познавах ги по-добре, отколкото ми се искаше.

— Защо му е на някого да убива майка ми?

— Не знам, Ева. Може да е било случайно, да е изпуснал истинската си цел. Бихме могли да се обадим на Грейвс или Мична — нали им пазиш телефоните? Едва ли ще ни кажат нещо, но очаквам да дойдат тук и да ни вземат показания.

— Защо? Аз не знам нищо.

Страхът, с който се борих цяла нощ, ме погълна. Очаквах гняв и сълзи. Неистова експлозия от емоции. Вместо това Ева изглеждаше дезориентирана. Почти безжизнена.

— Ангелчето ми… — Пуснах едната ѝ ръка и помилвах лицето ѝ. — Кари е тук, в стаята за гости. Баща ти ще пристигне съвсем скоро.

— Татко. — Една-единствена сълза се търкулна по бузата ѝ. —Той знае ли?

— Да. Казах му. Кари също знае. И той беше там.

— Трябва да говоря с него. Тя беше като негова майка.

— Ева — седнах на ръба на стола и обхванах раменете ѝ, — сега не е необходимо да се тревожиш за другите.

— Защо не ми каза? — Взря се в мен с празен поглед. — Защо ме излъга?

Понечих да обясня, но се разколебах. Накрая все пак ѝ казах:

— За да те предпазя.

Вдигна поглед към лицето ми, после го отмести встрани.

— Усещах, че се е случило нещо лошо. Сигурно затова не съм никак изненадана. Но когато си тръгнахме… тя беше ли…?

— Била е вече мъртва, Ева. Няма да те лъжа повече. Когато те измъкнах оттам, нямах представа дали някой е бил улучен. За мен най-важното беше да те откарам на безопасно място. След това…

— Няма значение.

Опитах се да си поема въздух, не можех да дишам.

— Нищо не можеше да направиш.

— Сега вече е без значение.

— В момента си в шок, Ева. Погледни ме.

Не го направи. Аз я вдигнах и я сложих в скута си. Тялото ѝ бе ледено. Прегърнах я силно, опитах се да я стопля, но тя продължаваше да трепери.

Станах, отидох до леглото и отметнах завивката. Седнах на ръба и завих и двама ни с одеялото. Покрих Ева от раменете надолу и я залюлях, допрял устни до челото ѝ.

— Толкова съжалявам, ангелчето ми. Не знам какво да сторя. Кажи ми какво да направя.

Нито ми отговори, нито се разплака.

— Спал ли си изобщо? — попита Крис тихо. Може би трябва да си полегнеш за час-два.

Погледнах от мястото си зад бюрото и се стреснах, когато видях втория си баща. Не го

бях чул да влиза. Докато гледах през прозореца, без да виждам нищо, мислите ми бяха отлетели съвсем другаде.

Виктор и Кари бяха в хола с Ева, изглеждаха съсипани от скръб и едва отронваха по някоя дума. Ангъс бе някъде в сградата. С хората от рецепцията се опитваше да удържи тълпата от фотографи и репортери, която се бе насъбрала пред главния вход.

— Говори ли с Ева? — попитах и разтърках зачервените си очи. — Баща ѝ и Кари са пълни развалини, а тя…

Боже мой! Как се чувстваше тя? Нямах никаква представа. Изглеждаше ми някак… дистанцирана. Сякаш не изпитваше и капка от мъката и безсилния гняв на двамата мъже, които дълбоко обичаше.

— Тя е като вцепенена — довърши вместо мен Крие и седна. — В някакъв момент ще осъзнае какво става. Засега се справя по единствения начин, по който може.

— „В някакъв момент“ не означава нищо! Трябва да знам кога… как… какво да направя.

— Затова е нужно да се погрижиш за себе си, Гидиън. — Изгледа ме внимателно и загрижено. — За да бъдеш силен и да я подкрепиш, когато има нужда от теб.

— Ева не ми дава възможност да я успокоя. Твърде заета е да се тревожи за другите.

— Убеден съм, че това я разсейва от собствената ѝ загуба — каза тихо. — Дава ѝ нещо друго, върху което да съсредоточи вниманието си. Вслушай се в съвета ми, сега трябва да се погрижиш за себе си. Очевидно е, че не си мигнал цяла нощ.

Засмях се горчиво.

— Какво ме издаде? Смокингът ли?

— Зачервените очи, наболата брада. Ева има нужда от съпруг, който ще запази спокойствие и ще се справи с всичко. А ти не приличаш на този човек.

— По дяволите! — Изправих се на крака. — Просто ми се струва… неправилно да се държа, сякаш нищо не се е случило.

— Нямах това предвид. Но животът продължава. Ева ще продължи напред с твоя помощ. Така че бъди себе си. В момента ми се струваш толкова нестабилен, колкото са и другите в хола.

Така беше. Фактът, че Ева не се обръща към мен за подкрепа, ме плашеше най-много.

Но знаех, че Крие е прав. Ако не изглеждах достатъчно силен, за да мога да я подкрепя, как изобщо очаквах жена ми да се опре на мен?

Крие се изправи.

— Ще направя кана с кафе, докато ти си вземаш душ. Донесох малко храна. Сладкиши и сандвичи от една пекарна, която брат ти ми препоръча. Скоро ще стане време за обяд.

Не можех да си представя да хапна каквото и да било, но Крис бе проявил загриженост.

— Благодаря ти.

Отидохме заедно до вратата.

— Отседнал съм в града. Кристофър ще поеме работата в офиса през следващите няколко дни, за да мога аз да ви помогна. Ако имате нужда от каквото и да било по което и да е време на денонощието, само ми се обади.

Спрях. Усещах силно стягане в гърдите. Борех се за всяка глътка въздух.

— Гидиън — Крие сложи ръка на рамото ми, — и двамата ще се справите. Имате семейство и приятели, които…

— Какво семейство?

Той отпусна ръка.

— Не, недей.

Стана ми много неприятно, че се отдалечи от мен; че аз съм причината по лицето му да се изпише болка.

— Виж, радвам се, че си тук. Не го очаквах, но се радвам…

Притегли ме към себе си и ме прегърна силно.

— Тогава се научи да го очакваш — изрече с дрезгав от вълнение глас. — Защото този път няма да се отдръпна, Гидиън. Ние сме едно семейство. Може би е време да се замислим какво означава това за всеки от нас. За теб и за мен. За майка ти, за Кристофър и за Айрланд.

Опрях чело в рамото му и се опитах поне донякъде да си върна присъствието на духа. Бях уморен. Дори костите ме боляха от умора. Не мислех трезво. Може би затова се чувствах така… Майната му! Даже не знаех как се чувствам.

Кари и бащата на Ева бяха съсипани. Стантън… Дори не можех да си представя колко е разстроен той. Моите чувства нямаха никакво значение в сравнение с техните.

Бях стресиран, разсеян и сигурно затова, без да се замисля, казах:

— Кристофър трябва да се промени из основи, за да приеме, че сме от едно и също семейство.

Крие замря и се отдръпна.

— Знам, че с него не се разбирате, но…

— И аз нямам никаква вина за това, да сме наясно! — Опитах се да потисна въпроса, който напираше в мен; да го преглътна и да не го изрека. — Някога споделял ли е с теб защо ме мрази толкова?

„За бога! Защо? Защо ми трябваше да питам? След всичките тези години не би трябвало да има значение.“

Крие поклати глава.

— Той не те мрази, Гидиън.

Изправих се в целия си ръст и си наложих да не треперя (не можех да преценя каква е причината — изтощение или емоция). Миналото беше зад гърба ми. Бях го оставил там, затворено и кутия, където му е мястото. Сега имах Ева…

По дяволите! Надявах се, че все още я имам.

Ева не ме бе притискала да изясня отношенията си с Кристофър така, както го бе направила по отношение на останалите членове на семейството ми. За нея брат ми бе стигнал прекалено далеч. Беше се възползвал от Магдалин абсолютно безцеремонно и Кари го бе заснел на видео. На нея сигурно ѝ беше все едно дали ще оправя отношенията си с Кристофър…

Но може би щеше да се гордее с мен, задето съм се опитал.

И ако за нея това бе доказателство, че сега съм различен, че съм се променил така, както очаква… По дяволите. В момента, в който разбрах за смъртта на Моника и не ѝ казах, се върнах в изходна позиция, загърбих целия си напредък. Ако подобряването на отношенията със семейството ми можеше да убеди Ева да ми прости лъжата, значи си заслужаваше да направя това усилие, каквото и да ми струваше то.

Опитах се да отпусна ръце. Заговорих отново. Тихо и равно.

— Трябва да ти покажа нещо.

Направих знак на втория си баща да седне до бюрото. Той придърпа напред стола си, а аз разклатих мишката, за да включа монитора. Изписаните на ръка бележки на Хю изпълниха екрана.

Крие бързо плъзна поглед по тях и се зачете. Усетих мига, в който осъзна какво чете. Целият настръхна.

— Не знам каква част е вярна — предупредих го. — Бележките на Хю относно сеансите му с мен са пълна лъжа. Според мен целта му е била с тяхна помощ да ми изгради профил, който би могъл да използва в своя защита, ако предявим обвинения срещу него.

— Трябваше да го направим — произнесе през зъби Крис. — Как се добра до тези записки?

— Няма значение. По-важното е, че тук има записки от четири сеанса с Кристофър. Предполага се, че съм присъствал на един от тях. Това или е пълна измислица, или аз съм го забравил напълно.

— Кое от двете е според теб.

— Наистина не мога да преценя. Има… епизоди от детството ми, които не мога да си спомня.

Насън си спомнях повече неща, отколкото наяве.

Крие се завъртя на стола и ме погледна.

— Мислиш ли, че е насилвал и брат ти?

Трябваше ми секунда, за да се отърва от спомените и да му отговоря:

— Не знам, ще трябва да попиташ Кристофър, но се съмнявам.

— Защо?

— Според бележките на Хю сеансите му с Кристофър са били веднага след моите. В случай че е отбелязвал правилно датите и часовете, което би било разумно от негова страна, ако е целял да прикрие следите си, не би могъл да направи нищо с него.

Скръстих ръце. Опитът да обясня на Крие бе върнал обратно всичките ми горчиви спомени. И омразата — както към Хю, така и към мен самия.

— Той беше гадно перверзно копеле, но… Виж, няма деликатен начин да ти го кажа. Изпразваше се докрай, когато приключи с мен.

— Божичко… Гидиън.

Извърнах очи, за да не виждам шока и яростта, които се надигаха в него.

— Хю е казал на Кристофър, че провежда сеанси с мен, защото ти и мама се безпокоите, че може да го убия.

Единствено мисълта, че в мезонета има и други хора, ме възпря да не забия юмрук в стената. Бог ми е свидетел, че раздавах доста юмруци като хлапе.

Откъслечните ми спомени от детството бяха достатъчни, за да разбера колко лесно му е било на Хю да промие мозъка на малкия ми брат. Особено след като Кристофър е ставал свидетел на честите ми пристъпи на ярост, по време на които ми идеше да унищожа всичко около себе си.

— Кристофър не би му повярвал — заяви Крис.

Свих рамене уморено.

— Наскоро той ми каза, че желая смъртта му още от деня, в който се е родил. Тогава нямах представа за какво говори, но сега…

— Остави ме да го дочета — каза мрачно Крие и отново се извърна към монитора. — Иди да си вземеш душ. Ще пием кафе, като излезеш от банята. А може и нещо по-силно.

Насочих се към вратата, но спрях, преди да я отворя. Погледнах отново към Крис и видях, че се е съсредоточил в думите на екрана.

— Не познаваш Хю така добре, както аз — казах му. — Как само умееше да извърта нещата… Можеше да ти внуши какво ли не….

Погледна ме право в очите:

— Не е необходимо да ме убеждаваш, Гидиън. Думата ти ми стига.

Извърнах се бързо. Имаше ли представа Крис какво означават за мен тези думи? Не можех да му кажа — гърлото ми се беше стегнало.

Кимнах и излязох от стаята.

Нужно ми бе повече време, отколкото предполагах, за да реша какво да облека. Мислех си за Ева, докато избирах дрехите си. Сивите панталони, които тя толкова обичаше, и черна фланелка с шпиц деколте. Готово.

Някой почукана вратата.

— Влез.

Ангъс застана на прага.

— Детективите се качват с асансьора.

— Добре.

Тръгнахме заедно по коридора към хола.

Жена ми седеше на дивана по чорапи, облечена в анцуг и широк пуловер. Отпуснала бе глава на рамото на Виктор и галеше с пръсти косата на Кари, който седеше на възглавница до коляното ѝ. Връзката им не можеше да е по-силна. Телевизорът беше включен, даваха филм, който никой не гледаше.

— Ева.

Бавно плъзна поглед към мен.

Подадох ѝ ръка.

— Полицаите са тук.

Виктор се изправи, а след него се надигна и жена ми. От фоайето долетя енергично почукване по вратата и всички застанахме нащрек.

Приближих се до дивана, като продължавах да държа ръката си протегната. Ева бавно се изправи, лицето ѝ беше все още бледо, а погледът — отнесен. Постави ръка в моята и аз въздъхнах с облекчение. Притеглих я към себе си, прегърнах я и я целунах по челото.

— Обичам те — казах ѝ нежно и я придружих до вратата.

Ева ме прегърна през кръста и се облегна на мен.

— Знам.

Отворих вратата.

— Детективи, заповядайте.

Грейвс влезе първа и веднага насочи острия си син поглед към Ева. Мична я последва и тъй като бе по-висок от партньорката си, се вторачи в мен. Кимна отсечено:

— Господин Крос.

Докато затварях вратата, Ева се отдели от мен.

— Много съжаляваме за загубата ви, госпожо Крос — заяви Грейвс. Каза го по онзи типичен полицейски начин, който показваше, че твърде често произнася тези думи.

— Може би си спомняте бащата на Ева, Виктор Рейъс — казах. — А високият шотландец, който стои ей там, е Ангъс Маклауд.

И двамата детектива кимнаха, но Грейвс пое инициативата както обикновено.

— Аз съм детектив Шели Грейвс, а това е партньорът ми детектив Ричард Мична. — Погледна към Кари, с когото бе разговаряла преди броени часове: — Господин Тейлър.

Посочих масата за хранене.

— Заповядайте, седнете.

Жена ми приглади нервно косата си.

— Да ви донеса ли кафе? Или вода, може би?

— С удоволствие бих изпил едно кафе — обади се Мична и дръпна стола си.

— Аз ще го направя — намеси се Крие, който влезе в хола откъм коридора. — Здравейте, аз съм вторият баща на Гидиън, Крис Видал.

Детективите го поздравиха и той отиде в кухнята.

Грейвс седна до партньора си и остави на масата, до лакътя си, една доста износена кожена чанта. Жената беше тънка като тръстика, а партньорът ѝ, Мична, бе доста едър. Косата ѝ беше кафява и къдрава, опъната силно назад и вързана на опашка, така че да разкрива лисичето ѝ лице. Мична вече започваше да посивява и да оплешивява, което подчертаваше тъмните му очи и доста грубите черти на лицето.

Грейвс ме наблюдаваше, докато издърпвах стол за жена си. Срещнах погледа ѝ и го задържах, в него се четеше тъмната истина за престъплението ми. В отговор я оставих да види решителността ми. Да, бях извършил някои неморални постъпки, за да защитя жена си. Не съжалявах за решенията си, дори за онези от тях, които щях да отнеса със себе си в гроба.

Седнах до Ева, придърпах стола си до нейния и хванах ръката ѝ. Виктор седна от другата страна на масата, а Кари се настани до него. Ангъс застана зад гърба ми.

— Можете ли и двамата да ни разкажете как протече вечерта ви, като започнете от пристигането ви на събитието? — попита Мична.

Заговорих пръв, усещах болезнено вниманието, което Ева обръщаше на всяка моя дума. Жена ми не помнеше само последните няколко минути от вечерта, но знаех, че за нея те са изключително важни.

— Значи не видяхте стрелеца? — попита настойчиво Грейвс.

— Не. Чух, че Раул извика, и съборих Ева на земята. Според протокола на охраната ни трябва да ни изведат от мястото при първия признак, че нещо не е наред. Откараха ни към къщи, а аз не се и обърнах да погледна. Бях съсредоточен изцяло върху жена си, която беше в безсъзнание.

— И не видяхте Моника Стантън да пада?

Ева стисна ръката ми по-силно.

Поклатих глава:

— Не, нямах представа, че някой е бил ранен, когато тръгнахме оттам. Разбрах го няколко минути по-късно.

Мична погледна към Ева.

— В кой момент загубихте съзнание, госпожо Крос?

Ева облиза напуканите си устни.

— Ударът в тротоара беше доста силен. Гидиън се изтърколи върху мен и ме притисна. Не можех да дишам. След това някой прикри с тяло Гидиън. И двамата бяха толкова тежки. Мисля, че чух два или три изстрела. Не съм сигурна. Когато дойдох на себе си, вече бях в лимузината.

— Добре — кимна Мична. — Благодаря ви.

Грейвс дръпна ципа на чантата и извади от нея папка. Отвори я, взе полицейска снимка и я сложи на масата.

— Някой от вас познава ли този мъж?

Наведох се над снимката. Рус мъж със зелени очи. Добре поддържана брада. Във външния му вид нямаше нищо забележително.

— Да — обади се Ангъс и аз се обърнах, за да го изгледам. — Това е човекът, с когото се сблъскахме в Уестпорт. Онзи, който правеше снимки.

— Трябва да вземем и вашите показания, господин Маклауд — заяви Мична.

— Разбира се. — Ангъс се изправи и скръсти ръце. — Той ли е застрелял госпожа Стантън?

— Да. Казва се Роланд Тайлър Хол. Някога контактували ли сте с него, господин Крос? Спомняте ли си да сте разговаряли с него?

— Не — отвърнах, опитвах се да изровя нещо от паметта си, но не откривах нищо.

Ева се наведе над снимката.

— Да не би да я е преследвал? Вманиачен ли е бил по нея?

Зададе въпросите си съвсем тихо, стаената ѝ тъга граничеше с леден гняв. Това бе първата искра, която видях у нея, откакто ѝ съобщих новината. Забелязах я точно в мига, в който си спомних какво още крия от Ева — съмнителното минало на майка ѝ. Една объркана история, която би могла да се окаже причина за убийството на Моника.

Грейвс започна да вади снимка след снимка, първите бяха направени в Уестпорт.

— Болезнената мания на Хол не е била насочена към майка ви.

Какво? Страхът, който ме бе преследвал цяла нощ, се завърна.

Фотографиите бяха толкова много, че ми беше трудно да се съсредоточа върху една от тях. На някои бяхме пред „Кросфайър“. Други бяха от различни събития и приличаха на най-обикновени папарашки снимки. Имаше и такива, на които бяхме извън града.

Ева хвана една за ъгълчето и я измъкна. Ахна, когато видя, че това е снимката, на която я бях навел и я целувах страстно насред тълпата пред фитнеса „Крос трейнър“. Първата наша снимка, която се разпространи в интернет. Тогава отговорих на запитванията на пресата и потвърдих, че това е най-важната жена в живота ми, а по-късно Ева ми призна всичко за Нейтън и за миналото си.

Имаше и още една много популярна наша снимка, на която двамата се карахме пред Браянт парк. На следваща снимка, правена в друг ден, се виждаше как се прегръщаме в парка. Виждах я за първи път.

— Не е продал всичките — отбелязах.

Грейвс поклати глава.

— Повечето от снимките е правел за самия себе си. Когато е оставал без пари, е продавал по някоя. От месеци не е работил и е живял в колата си.

Щом прегледах набързо част от останалите кадри, осъзнах, че в много от случаите, когато с Ева сме забелязвали фотограф, именно Хол е стоял зад фотоапарата.

Облегнах се назад, пуснах ръката на жена си, за да я прегърна и притисна към себе си. Хол е бил толкова близо до жена ми, а дори не сме подозирали.

— Дай да ги видя — обади се Виктор.

Бутнах снимките към него. Фотографиите, които бяха останали по-отдолу, се разкриха и аз се надигнах от стола. Дръпнах онази често публикувана снимка, на която бях с Магдалин именно тя бе причината за прословутия ни скандал с Ева пред Браянт парк. Там беше и снимката ми с Корин от партито по случай промоцията на водка „Кингсман“.

Започнах да се задъхвам. Пуснах Ева и зарових с две ръце из купчината снимки.

Кари се наведе, за да вижда по-добре, и попита:

— Този мъж толкова лош стрелец ли е бил? Или е объркал Моника с Ева?

— Не е преследвал Ева — отвърнах напрегнато. Започвах ди осъзнавам ужасната истина.

Извадих от купчината прословутата снимка от бара, на която бях с двете брюнетки. Беше правена през май, преди Ева да пристигне в Ню Йорк.

Грейвс кимна в отговор на мълчаливия ми въпрос и потвърди:

— Хол е вманиачен по Гидиън Крос.

Значи не само бях укрил онова, което знаех за живота на Моника, макар и непряко, бях отговорен за смъртта ѝ.