Обречена на теб

Глава 6

— Мислиш си, че Гидиън е опасен? Чакай само да видиш аз на какво съм способна.

Дълго време стоях неподвижен като камък, гласът на Ева продължаваше да звучи в ушите ми и след края на записа. Вдигнах поглед от бюрото си и го насочих към лицето на Ангъс.

— Мили боже!

Той издирваше мои данни, които Хю евентуално бе запазил. Не бе успял да открие нищо, затова предположихме, че Хю не си е водил бележки. Имаше логика. Защо му е на човек да документира престъпленията си?

— Ще продължа да търся — заяви Ангъс тихо. — В дома и кабинета ѝ. В кабинета на мъжа ѝ. Навсякъде. Ще ги открия.

Кимнах и станах от стола. Поех си дълбоко въздух и се опитах да потисна пристъпа на гадене. Не можех да направя нищо, освен да чакам.

Отидох до най-близкия прозорец и се загледах в сградата, в която се намираше офисът на „Ланкорп“.

— Ева се държа добре — добави Ангъс иззад гърба ми. — Успя да сплаши Ани. Видях го по изражението ѝ.

Въздържах се да прегледам кадрите от охранителната камери, предпочетох да чуя записа от срещата им — това ми стигаше. Познавах жена си, гласа ѝ и интонацията ѝ. Познавах нрава ѝ. И знаех, че може да изпусне така бързо и яростно нервите си само когато ме защитава.

През краткото време, откакто бяхме двойка, Ева бе успяла да влезе в директен сблъсък с Корин в дома ѝ, на няколко пъти с майка ми, с Теранс Лукас в кабинета му, а сега и със съпругата му пред нейния кабинет. Знаех, че жена ми смята за свой дълг да ме защитава, и тъкмо затова си наложих да отстъпя и да ѝ позволя да го направи.

Нямах нужда от защитата ѝ. Можех да се погрижа за себе си: без чужда помощ, както го бях правил множество пъти. Но се чувствах добре, когато виждах, че вече не съм сам. Ставаше ми още по-добре, като си помислех, че Ева е способна да се изправи срещу онази луда жена и да я стресне.

— Истинска тигрица е — заявих и се извърнах към Ангъс. — Аз самият нося белези от ноктите ѝ.

Ангъс леко отпусна рамене.

— Тя винаги ще бъде до теб.

— Ако миналото ми излезе наяве ли? Да, ще остане до мен.

Щом го изрекох, осъзнах колко истина има в тези думи. Преди не бях сигурен, че ще успея да задържа Ева. Обичах жена си и не се съмнявах, че и тя ме обича силно, но колкото и идеална да ми се струваше, и тя си имаше недостатъци. Прекалено много се съмняваше в себе си. Понякога не вярваше, че е достатъчно силна да се изправи пред трудностите. А когато усетеше, че независимостта и спокойствието ѝ са заплашени, бягаше надалеч, за да се предпази.

Спрях поглед върху снимката ѝ на бюрото. Напоследък нещата се бяха променили. Докарала ме бе до ръба на възможностите ми, като отряза достъпа ми до единственото нещо, без което не мога да живея — до самата нея. С нежелание се прекатурих от ръба и паднах от другата страна. Принудих се да го сторя, за да я спечеля обратно. Вследствие на това тя вече не гледаше на брака ни като на съвкупност от „мен“ и „нея“, а като на едно цяло — „нас“. Нежеланието ми изчезна. Независимо от всичко щях да „падна" отново, за да я задържа до себе си, но този път нямаше да има нужда някой да ме притиска.

— Харесва ѝ, че мога да се грижа за нея, да осигурявам безопасността ѝ — казах повече на себе си, отколкото на Ангъс. — Но и дори да загубя всичко, тя пак ще е тук. Защото иска мен, независимо колко съм прецакан.

Парите… общественото положение… Те не бяха важни за нея.

— Не си прецакан, момко. Но си прекалено красив и това не ти е от полза. — Ангъс се усмихна кисело. — А що се отнася до жените, изборът ти не винаги е бил най-правилният, но кой не е грешил в това отношение? Трудно е да откажеш, когато толкова ти се иска, а те си вдигат полите.

Изненадах се от прямия му коментар и забравих за Ани Лукас. Тревогите нямаше да доведат до нищо добро. Ангъс щеше да стори онова, което умее най-добре. А аз щях да се съсредоточа върху съпругата си и съвместния ни живот.

— Къде е Ева в момента? — попитах.

— Раул я кара към студиото на Паркър Смит в Бруклин.

Кимнах — разбирах жена си, явно искаше да изпусне парата.

— Благодаря ти, Ангъс.

Щом той си тръгна, седнах зад бюрото, за да се върна към обичайната си ежедневна работа. Бях разместил цял куп ангажименти, за да обядвам с Ева и членовете на борда на „Кросроудс“, и сега се налагаше да наваксам.

Телефонът ми завибрира и заподскача по опушеното стъкло на бюрото. Погледнах го с надежда да видя лицето на Ева, но звънеше сестра ми Айрланд. За момент ме връхлетя познатото чувство на неудобство. Обзе ме лека паника, преди да вдигна телефона.

Сестра ми още бе тийнейджърка и аз не проумявах как присъствието ми в живота ѝ би могло да ѝ бъде от полза. По някаква причина обаче Ева смяташе, че това е важно, така че се опитвах да полагам усилия заради нея.

— Здравей, Айрланд. На какво дължа тази чест?

— Гидиън… — Сестра ми хлипаше силно, сякаш се давеше н сълзи.

Моментално се напрегнах, обзе ме гняв и настръхнах.

— Какво е станало?

— Върнах се от училище и татко ме чакаше. С мама ще се развеждат.

Заобиколих бюрото и се отпуснах в стола си. Гневът ми се изпари.

Айрланд продължи да говори трескаво, не ми даваше възможност да се намеся.

— Нищо не разбирам — каза през сълзи. — Само преди няколко седмици всичко беше наред. После започнаха да се карат през цялото време и накрая татко се изнесе на хотел. Нещо се е случило, но нито един от двамата не иска да ми каже какво. Мама плаче през цялото време. А всеки път, когато видя татко, очите му са зачервени.

Стомахът ми пак се сви. Задъхах се.

Крие знаеше. За Хю и за мен. За лъжите на Теранс Лукас, който бе прикрил престъплението на зет си. За отказа на Елизабет да ми повярва, да се бори за мен, да ме спаси.

Айрланд…

— Мислиш ли, че си има любовница? Той започна всичко. Мама казва, че е объркан. Че ще премисли и ще промени решението си, но аз съм сигурна, че няма да го направи. Държи се тика, сякаш решението му е окончателно. Можеш ли да поговориш с него?

Стиснах здраво телефона.

— И какво да му кажа?

„Здрасти, Крие. Съжалявам, че ме изнасилваха, а жена ти не можа да приеме истината. Кофти е, че се развеждате. Няма ли начин да ѝ простиш и да заживеете щастливо до края на дните си?“

Само мисълта, че Крие ще продължи да живее с жена си, все едно нищо не се е случило, ме изпълни с гняв. Някой знаеше. И го беше грижа. Някой също като мен не можеше да живее повече с тази лъжа. Не бих променил това, дори да можех.

Една малка и студена частица от мен се радваше, че е дошъл моментът на разплата. Най-после.

— Трябва да има причина, Гидиън! Не може хора, които преди месец са били лудо влюбени един в друг, изведнъж да решат да се развеждат.

Господи! Потърках врата си, усещах зараждането на ужасно главоболие.

— Може би трябва да отидат на семейна терапия.

Груб, безрадостен смях изгори гърлото ми. Потиснах го. Всичко бе започнало с един психотерапевт. Каква ирония, че точно аз предлагах посещение при друг психотерапевт, който да оправи нещата.

Айрланд подсмръкна:

— Мама каза, че татко ѝ е предложил да го направят, но тя не иска.

Повече не можех да потискам тъжния кикот. Какво щеше да каже доктор Питърсън, ако успее да надникне в главата ѝ? Дали щеше да я съжали? Да изпита отвращение към нея? Или гняв? Най-вероятно нищо нямаше да изпита. С нищо не бях по-различен от всяко друго насилено дете, а майка ми с нищо не беше по-различна от всяка друга слаба, егоцентрична жена.

— Съжалявам, Айрланд.

Съжалявах много повече, отколкото можех да изразя с думи, Какво би си помислила за мен, ако разбере, че вината за развода е изцяло моя? Дали и тя щеше да ме намрази като брат ни Кристофър? Мисълта стегна гърдите ми като менгеме.

Кристофър не ме понасяше, но обичаше Айрланд и много държеше на родителите си. Винаги е било така.

— Говори ли с Кристофър?

— И той е разстроен като мама. Аз се чувствам зле, но те двамата… Никога не съм ги виждала толкова нещастни.

Станах отново, не ме свърташе на едно място. „Какво трябва да направя, Ева? Какво да кажа? Защо не си до мен, когато имам нужда от теб?“

— Баща ти няма любовница — уверих я. Исках да я успокоя, доколкото мога. — Той не е такъв човек.

— Тогава защо е подал молба за развод?

Въздъхнах тежко.

— Защо човек иска да сложи край на брака си? Защото не върви.

— След всичките тези години просто ей така решава, че не е щастлив? И си тръгва?

— Предложил ѝ е да посещават терапевт, но тя е отказала.

— Значи мама е виновна за това, че той изведнъж има проблеми с нея? — Гласът беше на Айрланд, но думите бяха на майки ми.

— Ако си търсиш някого, когото да обвиниш, не мога да ти помогна.

— Хич не те интересува дали ще се разведат. Сигурно мислиш, че съм глупачка да се разстройвам толкова на моята възраст.

— Не е вярно. Имаш пълното основание да си огорчена.

Погледнах към вратата на кабинета си, Скот стоеше от другата страна. Дадох му знак, че съм го разбрал, когато посочи часовника си. След това се върна обратно на бюрото си.

— Тогава ми помогни да оправим нещата, Гидиън!

— Господи! Не знам защо си мислиш, че мога да направя каквото и да било.

Разплака се отново.

Изругах наум, не ми беше приятно, че страда толкова много, особено като знаех, че донякъде и аз съм виновен за това.

— Миличка…

— Можеш ли поне да се опиташ да ги вразумиш?

Затворих очи. Аз бях проклетият проблем, затова беше невъзможно да помогна за разрешаването му. Но не можех да ѝ го кажа.

— Ще им се обадя.

— Благодаря ти — подсмръкна отново Айрланд. — Обичам те. Изохках тихо. Прилоша ми от удара, който ми нанесоха думите ѝ. Затвори, преди да успея да ѝ кажа още нещо. Почувствах се така, сякаш съм изпуснал някаква възможност.

Оставих телефона на бюрото си, едва се сдържах да не го пратя в стената.

Скот отвори вратата и подаде глава през нея:

— Всички ви очакват в конферентната зала.

— Идвам.

— А господин Видал иска да му се обадите, когато ви е удобно.

Кимнах отсечено, но вътрешно изпъшках, когато чух името на втория си баща.

— Ще го потърся.

Наближаваше девет вечерта, когато Раул ми изпрати съобщение, че Ева пътува към мезонета. Излязох от кабинета в дома си и отидох да я посрещна във фоайето. Вдигнах учудено вежди, когато видях, че носи голяма кутия. Раул стоеше зад нея със сак в ръка.

Ева ми се усмихна, когато поех кутията от нея.

— Донесох нещо, с което ще превзема дома ти.

— Превземай го на воля — отвърнах, очарован от палавото пламъче в сивите ѝ очи.

Раул остави сака на пода в хола, после тихо се измъкна и ни остави сами. Проследих Ева с поглед, не можех да откъсна очи от тъмните дънки, които очертаваха извивките на тялото ѝ, и от широката копринена блуза, втъкната в тях. Сложила бе обувки без ток и така беше трийсетина сантиметра по-ниска от мен. Косата ѝ падаше около раменете и ограждаше лицето ѝ, по кое то нямаше никакъв грим.

Хвърли чантата си на креслото, което бе най-близо до вратата. Отиде до масичката за кафе, събу обувките си и плъзни поглед по голите ми гърди и черното копринено долнище на пижама, което бях облякъл.

— Обеща да се държиш прилично, шампионе.

— Мисля, че се държа повече от прилично, като се има предвид, че все още не съм те целунал. — Отидох до масата в трапезарията и оставих кутията. Погледнах в нея и видях цял куп снимки в рамки, увити в хартия, за да не се счупят. — Как мина вечерята?

— Вкусна беше. Ще ми се Татяна да не беше бременна, но според мен това помага на Кари да преосмисля някои неща и да порасне. А това е добре.

Реших, че е по-разумно да ѝ спестя мнението си по въпроса, затова само кимнах.

— Да отворя ли бутилка вино?

Ева озари стаята с усмивката си.

— Би било чудесно.

След малко се върнах в хола и установих, че жена ми е подредила цяла колекция снимки по полицата на камината. Сред тях беше колажът от наши общи снимки, който ѝ бях дал да държи на служебното си бюро. Освен това имаше фотографии на Кари, Моника, Стантън, Виктор и Айрланд. В рамка бепк поставена и една стара снимка, на която аз и баща ми бяхме ни брега на океана. Дадох я на Ева, когато подписвахме нотариалния акт за къщата в Аутър Банкс.

Отпих от чашата си и огледах резултата. В хола нямаше други лични вещи, затова промяната беше… коренна. Освен това рамките бяха покрити с ярка мозайка от огледални парчета, които проблясваха и привличаха погледа.

— Да не би да се събужда ергенското ти чувство за самосъхранение? — подразни ме Ева и взе чашата, която ѝ подадох.

Погледнах я развеселено.

— Твърде късно е да се плаша.

— Сигурен ли си? Защото аз едва сега започвам.

— Време беше.

— Добре тогава. — Жена ми сви рамене и отпи от червеното вино, което бях избрал. — Готова бях да те умилостивя с една свирка, ако започнеш много да нервничиш.

Усетих, че се надървям.

— Сега, като го спомена… май започва да ме избива студена пот…

Една пухкава топка се търкулна изпод масичката за кафе и ме блъсна толкова силно, че разлях вино по ръчно тъкания френски килим под краката ми.

— Какво, по дяволите, беше това?

Топката се разтърси и се превърна в кученце, малко по-голямо от обувката ми. Заклатушка се към мен с несигурна крачка. Преобладаващите му цветове бяха черно и светлокафяво, но коремчето му беше бяло. Имаше огромни уши, клепнали около сладка муцунка, и грееше от радостно вълнение.

— Твое е — каза жена ми и се разсмя. — Не е ли очарователен?

Останах без думи. Можех само да наблюдавам как кученцето дойде до краката ми и започна да ближе пръстите ми.

— О, виж, харесва те!

Ева остави чашата си на масата, застана на колене и се протегна да почеше копринената главичка на кученцето.

Огледах се объркано и видях нещо, което не бях забелязал. Сакът, който беше донесъл Раул, имаше мрежа за проветряване от три страни.

— О, боже, само да си видиш физиономията! — Ева се засмя, вдигна кучето и се изправи.

Взе чашата ми и го тикна в ръцете ми.

Хванах извиващата се кожена топка само защото нямах друг избор, а когато кучето започна да лиже лицето ми като лудо, дръпнах глава назад.

— Не мога да гледам куче.

— Разбира се, че можеш.

— Не искам куче.

— Разбира се, че искаш.

— Ева… Не.

Тя взе чашата ми с вино, занесе я до дивана, седна там и подви крака под себе си.

— Така мезонетът няма да ти се струва толкова празен, докато се нанеса при теб.

Вперих поглед в нея.

— Нямам нужда от куче, а от жена си.

— Сега имаш и двете. — Отпи от чашата ми и облиза устни. — Как ще го кръстиш?

— Не мога да гледам куче — повторих.

Ева ме погледна ведро и заяви:

— Това е подарък от съпругата ти за юбилея, затова трябва да го задържиш.

— Какъв юбилей?

— Женени сме от един месец. — Облегна се на дивана и ми хвърли предизвикателен поглед. — Мислех си, че можем да отидем до къщата на плажа и да го отпразнуваме.

Помъчих се да хвана кученцето по-добре.

— Как ще празнуваме?

— По всички възможни начини.

Веднага се възбудих и жена ми, разбира се, не пропусна да го забележи.

Погледът ѝ притъмня и се плъзна гальовно по твърдия пенис, надигнал пижамата ми.

— Умирам, Гидиън — прошепна поруменяла Ева. — Искам да чакам, но не мога. Имам нужда от теб. И днес имаме юбилей. Ако не можем да правим любов сега и да останем само ти и аз, и чувствата между нас, без всякакви други глупости, тогава никога няма да можем да правим любов, а аз не го вярвам.

Погледнах я учудено.

Жена ми изви печално устни:

— Ако изобщо има смисъл в думите ми.

Кучето ближеше брадата ми като лудо, но аз едва го забелязвах, защото бях насочил цялото си внимание към Ева. Продължаваше да ме изненадва по възможно най-прекрасния начин.

— Лъки[6].

Ева извърна глава.

— Какво?

— Така ще се казва кучето. Лъки. Ева се разсмя.

— Ти си сексманиак, шефе.

Когато Ева си тръгна, в мезонета вече имаше две кучешки къщички — една в спалнята и една в кабинета ми, както и луксозни купички за вода и храна в кухнята. Кучешката храна бе в килера, в плътно затворени пластмасови контейнери, а във всяка стая имаше по една плюшена кучешка постелка. Имаше дори изкуствена трева, на която се предполагаше, че Лъки ще пишка, когато не се облекчава върху безценните ми килими, както стори преди малко.

Всичко това — заедно с кучешки лакомства, играчки и ензимни спрейове, използвани при нараняване — открих във фоайето при асансьора, което ми подсказа, че жена ми е вербувала Раул и Ангъс в плана си да ми натрапи кучето.

Загледах се в кутрето, което седеше до краката ми и ме гледаше с влажните си тъмни очи, изпълнени с обожание.

— Какво, по дяволите, да правя с това куче?

Лъки размаха опашка толкова енергично, че и дупето му започна да се върти с нея.

Зададох на Ева същия въпрос и тя ми заяви, че Лъки ще пътува с мен до работа, после Ангъс ще го оставя в дневен център за кучета (кой да предположи, че съществуват и такива неща?) и ще го взема вечер оттам, след което заедно ще се прибираме вкъщи.

Истинският отговор открих в бележката, която бе оставила на възглавницата ми.

Любими мой господин Тъмен и Опасен

Кучетата са отлични познавачи на човешкият характер.

Сигурна съм, че прекрасният бигъл, който вече притежаваш,

ще те обожава не по-малко от мен, защото ще открие в теб

това, което виждам и аз: внимание, преданост и неистово

желание да защитаваш. Ти си истински алфа мъжкар

и той ще ти се подчинява, дори когато аз не го правя.

(Сигурна съм, че ще оцениш това!) С времето ще свикнеш

да приемаш безрезервната любов както от моя и от негова

страна, така и от страна на останалите хора в живота ти.

ТВОЯ СЕГА И ЗАВИНАГИ

Госпожа К.

Лъки се вдигна на задни лапи и започна да ме тупа по краката с предните, като скимтеше тихо.

— Май искаш непрекъснато да ти се обръща внимание, а?

Вдигнах го и се примирих с неизбежното лизане по лицето.

Миришеше леко на парфюма на Ева, затова зарових нос в козината му.

Никога не съм искал домашен любимец. Но пък и никога не съм искал съпруга, а жена ми се оказа най-хубавото нещо в живота ми.

Отдръпнах Лъки от себе си и го огледах внимателно. Ева му беше сложила червена кожена каишка с гравирана месингова плочка. До надписа „честит юбилей“ бе изписана датата на сватбата ни, така че не можех да се разделя с него.

— Няма да се отървем един от друг — казах му, а той се разлая и започна още по-енергично да се върти в ръцете ми. — Може би ти ще съжаляваш повече от мен.

Седя сам в спалнята си и слушам как мама крещи. Татко и се моли, а тя му вика в отговор. Включват телевизора, преди да затръшнат вратата на спалнята си, но звукът му не е достатъчно увеличен, за да заглуши скандала им.

Напоследък се карат непрекъснато.

Вземам дистанционното на любимата си управляема количка и няколко пъти я забивам в стената. Не помага.

Мама и татко се обичат. Стоят дълго, вперили поглед един ч друг; усмихват се, като че ли са забравили, че не са сами. Докосват се често. Държат се за ръце. Целуват се. Целуват се много. Понякога се чувствам неудобно, но е по-добре от крясъците и сълзите, които виждам през последните седмици. Дори татко, който винаги е весел и усмихнат, напоследък е тъжен. Очите му са зачервени през цялото време и от няколко дена ходи небръснат.

Страхувам се, че ще се разделят като родителите на приятеля ми Кевин.

Слънцето бавно залязва, но скандалът не свършва. Гласът на мама е прегракнал и дрезгав от плач. Чупи се стъкло. Нещо тежко се блъсва в стената и аз подскачам от уплаха. Минало е доста време от обяд и червата ми къркорят, но не съм гладен. Всъщност ми се гади.

Единствената светлина в стаята ми идва от телевизора, дават досаден филм, който неми харесва. Чувам, че вратата на спалнята на родителите ми се отваря. След това се затваря. В апартамента настъпва пълна тишина и пак започва дами се гади.

Когато вратата на стаята ми най-после се отваря, мама застава на прага като сянка, светлината от коридора се процежда около нея. Питаме защо стоя на тъмно, но аз не отговарям. Ядосан съм ѝ, че се държи толкова зле с татко. Той никога не започва скандалите, прави го винаги тя. Заради нещо, което е видяла по телевизията или е прочела във вестника, или е чула от приятелките си. Всички говорят лошо за татко, казват неща, които знам, че не са верни.

Баща ми не е лъжец и крадец. Мама би трябвало да го знае. Не бива да слуша другите хора, които на познават татко така добре като нас.

— Гидиън.

Мама светва лампата и аз подскачам стреснато. Остаряла е. Мирише на престояло мляко и бебешка пудра.

Стаята ми е по-различна. Играчките ми ги няма. Килимът под краката ми вече е черга, която покрива каменен под. Ръцете ми са по-големи.

Изправям се и съм висок, колкото нея.

— Какво? — питам я грубо и скръствам ръце на гърдите си.

— Трябва да спреш с това — отвръща ми и избърсва сълзите от очите си. — Не можеш да се държиш така.

— Махай се. — Усещането за гадене се разпростира из цялото ми тяло, дланите ми се изпотяват и ги свивам в юмруци.

— Тези лъжи трябва да спрат! Сега имаме нов, хубав живот. Крие е добър човек.

— Това няма нищо общо с Крие — срязвам я.

Иска ми се да ударя нещо. Не трябваше да ѝ казвам каквото и да било. Не знам защо реших, че някой би ми повярвал.

— Не можеш…

Изправих се рязко, бях задъхан, стисках чаршафа с всички сили. Трябваше ми малко време, за да спра да чувам бученето на кръвта в ушите ми и да доловя непрестанното джавкане, което ме бе събудило.

Разтърках лице, изругах и скочих, докато Лъки се опитваше да се изкатери по висящата

завивка и да се качи на леглото. Подскочи и се блъсна в гърдите ми.

— За бога, успокой се!

Кучето изскимтя и се сви на кълбо в скута ми, така че се почувствах като пълен глупак.

Хванах го и го притиснах до потните си гърди.

— Извинявай — казах му и го погалих по главата.

Затворих очи, отпуснах се назад и се облегнах на таблата на леглото, чаках пулсът ми да се успокои. Трябваха ми няколко минути да дойда на себе си и още толкова, за да установя, че галенето на Лъки ми действа успокояващо.

Засмях се сам на себе си и се протегнах към телефона на нощното шкафче. Часът — малко след два сутринта, ме разколеба. Както и необходимостта да съм силен и да се справям сам със собствените си проблеми.

Но много неща се бяха случили, откакто се обадих на Ева за първи път, за да поговоря с нея за кошмарите си. Хубави неща.

— Здрасти — обади се Ева, звучеше уморено и секси. — Добре ли си?

— Сега, като чувам гласа ти, съм по-добре.

— Да не би кучето да ти създава неприятности? Или имаш кошмари? Или пък си в палаво настроение?

Изведнъж ме обзе спокойствие. Очаквах Ева да ме притисне и се бях подготвил за това. А тя, изглежда, се опитваше да бъде добра с мен. Още една причина да се старая повече да ѝ дам онова, от което се нуждае, независимо от първата ми реакция. Защото, когато Ева беше щастлива, и аз се чувствах щастлив.

— Може би по малко от всичко, което изброи.

— Добре… — Чух я как отметна завивките си. — Да започнем с първото.

— Ако пусна резето на вратата на къщичката му, Лъки започна да се оплаква и не ме оставя да спя.

Ева се засмя:

— Мека Мария си ти. Хванал ти е цаката. В кабинета си ли го остави?

— Не. Лае, когато го оставя там, и пак не мога да спя. Накрая само затворих вратата на къщичката, без да я заключвам, и той се успокои.

— Няма да се научи да контролира пикочния си мехур, ако не го научиш да си седи в къщичката.

Погледнах бигъла, който спеше в скута ми, свит на кълбо.

— Събуди ме от кошмар. Мисля, че го направи съвсем съзнателно.

Ева замълча за момент.

— Разкажи ми по-подробно.

Разказах ѝ и тя ме изслуша внимателно.

— И преди се опитваше да скочи на кревата, но все не успяваше — завърших. — Много е малък още и леглото му е прекалено високо. Но сега успя да си изтътри дупето догоре и ме събуди.

Чух я как въздъхна дълбоко:

— Сигурно и той не може да спи, като вдигаш толкова шум.

Замълчах за миг, а после се разсмях. Неприятното чувство, останало след кошмара, изчезна като дим на вятъра.

— Изведнъж ужасно ми се прииска да те сложа на коляното си и да те напляскам, ангелчето ми.

Гласът ѝ прозвуча топло и весело:

— Опитай, мили, и ще видиш какво ще стане.

— Много добре знаех какво ще стане. Тя обаче нямаше представа. Все още.

— Да се върнем към съня ти — измърмори Ева. — Казвала съм го и преди, но ще се повторя:

дълбоко съм убедена, че трябва отново да повдигнеш въпроса за Хю пред майка ти. Знам, че ще е болезнено, но мисля, че трябва да го направиш.

— Няма да промени нищо.

— Не можеш да си сигурен.

— Сигурен съм. — Помръднах, за да се наместя, и Лъки изсумтя недоволно. — Не успях да ти го кажа по-рано. Крие е подал молба за развод.

— Какво? Кога?

— Не съм сигурен. Научих го от Айрланд днес. Чух се с Крие след работа, но той говори само за предбрачния им договор; каза, че иска да направи някои допълнителни отстъпки. Не обсъждахме причините, поради които иска да сложи край на брака си.

— Мислиш ли, че го прави, защото е разбрал за Хю?

Въздъхнах, чувствах се благодарен, че мога да говоря с нея за това.

— Сигурно има връзка, иначе би било прекадено голямо съвпадение.

— Леле! — възкликна Ева и се прокашля. — Май започвам истински да обичам втория ти баща.

Не можех да определя какво изпитвам към Крие. Не знаех.

— Като си помисля, че майка ми е разстроена от предстоящия развод… Мога да си го представя, Ева. Виждал съм го и преди.

— Знам, че е така.

— Ужасно ми е неприятно. Мразех да я виждам в това състояние. Болно ми беше да я гледам такава.

— Обичаш я. Така и трябва да бъде.

Обичах и Ева. За това, че не ме съдеше. За безрезервната и отдаденост. Така че се осмелих да кажа:

— Но освен това се радвам. Що за идиот се радва, когато майка му страда?

Настъпи дълго мълчание.

— Тя ти е причинила болка. И все още го прави. Да желаеш да я видиш как страда, е естествен животински инстинкт. Но мисля, че истински те радва фактът, че имаш… защитник. Някой, който да ѝ каже, че онова наистина се е случило и не е приемливо.

Затворих очи. Ако имах защитник, това беше жена ми.

— Искаш ли да дойда при теб? — попита Ева.

За малко да откажа. Обичайната ми процедура след кошмар беше да остана дълго под душа, а след това да се заловя за работа и да забравя за всичко. Така бях свикнал и така се справях. Но съвсем скоро съпругата ми щеше да живее при мен, да споделя живота ми. Имах нужда от това, но не бях напълно подготвен. Трябваше да започна да се приспособявам.

Но по-важно от всичко бе желанието ми тя да е до мен. Исках да я видя, да усетя аромата ѝ, да почувствам близостта ѝ.

— Ще дойда да те взема — казах ѝ. — Ще си взема бърз душ и ще ти изпратя съобщение, преди да тръгна.

— Добре. Ще те чакам. Обичам те, Гидиън.

Поех си дълбоко въздух и оставих думите ѝ да преминат през тялото ми.

— И аз те обичам, ангелчето ми.

Събудих се отново по изгрев. Чувствах се отпочинал, въпреки че бях будувал няколко часа. Протегнах се и усетих как нещо топло и космато се раздвижва до ръката ми, а после приятелски ме близва по бицепса.

Отворих едно око и погледнах Лъки:

— Не можеш ли да си държиш езика в устата?

Ева се обърна по гръб и се усмихна, още не беше отворила очи.

— Нищо чудно изрече. — Изключително си приятен за близане.

— Тогава дай да усетя твоя език.

Жена ми извърна глава към мен и отвори очи. Косата ѝ беше разрошена, а бузите — поруменели.

Грабнах Лъки, притиснах го до стомаха си и се извърнах на една страна. Подпрях с ръка главата си и се загледах в сънената си съпруга, чувствах се изключително доволен само защото денят ми започваше с присъствието ѝ в леглото ми.

В интерес на истината не трябваше да поемам този риск. Еви не видя в какъв вид бяха чаршафите ми, понеже ги смених, преди да я взема, но те бяха само дребен пример за това какви поражения бих могъл да нанеса по време на сън. Реших да рискувам, тъй като кошмарите ми никога не се повтаряха в една и съща нощ.

И защото Ева ужасно ми липсваше. Не само тя изпитваше силен копнеж.

— Радвам се, че ми се обади — прошепна тя.

Протегнах се и прокарах върха на пръстите си по бузата ѝ.

— Оказа се нелоша идея.

Завъртя се леко и целуна ръката ми.

Жена ми бе виждала най-лошото в мен и всеки следващ път, когато го видеше, любовта ѝ към мен нарастваше. Вече не го подлагах на съмнение. Просто трябваше да я заслужа и непременно щях да го направя. Имах цял живот пред себе си.

— Нали не си планирала още някоя засада на враговете ни днес? — попитах я.

— Не съм. — Ева се протегна, памучният ѝ потник се изпъна и едрите ѝ гърди привлякоха погледа ми. — Но съм готова, в случай че някой реши да устрои засада на мен — продължи.

Пуснах на пода кучето, придърпах Ева към себе си и се на местих отгоре ѝ. Тя инстинктивно разтвори крака и аз се наместих между тях; завъртях бедра, за да отъркам члена си вън вулвата ѝ.

Жена ми ахна, стисна раменете ми и отвори широко очи:

— Нямах предвид теб, шампионе.

— Аз не съм ли някои!

Зарових лице в извивката на врата ѝ и потърках нос в нея. Миришеше божествено — меко и сладко. Ужасно секси. Бях възбуден, затова продължих да се търкам в нея; усещах топлината ѝ през бельото и копринената ми пижама. Усетих, че Ева омеква под мен, сякаш се разтапя, и това ме възбуди още повече.

— Не — прошепна, а погледът ѝ помътня. Протегна се, стисни дупето ми и заби нокти в него, сякаш ме подканяше да продължа. — Ти си Единственият. Единственият за мен.

Колкото и нежна и женствена да беше Ева, тренировките по крав мага я бяха направили по-силна. Това също ми подействи възбуждащо. Наведох се и допрях устни до нейните. Сърцето ми биеше лудо, опитвах се да приема мисълта колко много означава за мен Ева. Чувствах се по съвсем нов начин заради нея и това никога нямаше да ми омръзне.

Може би всичко, което бях преживял досега в живота си, ми се беше случило, за да мога да я оценя по-добре, когато я открия. Никога нямаше да я приемам за даденост.

Някой, който не беше жена ми, ме близна отстрани и ме погъделичка с език. Извърнах се и изругах, а Ева се разсмя. Погледнах ядосано малкия пакостник, който подскачаше въодушевено наоколо и въртеше опашка като луд.

— Виж какво, Лъки, ако продължаваш така, няма да отговаряш на името си!

Ева се разкикоти.

— Помага ти да си спазиш обещанието, че ще се държиш прилично.

Насочих сърдития си поглед към съпругата си, която все още бе забила нокти в дупето ми.

— Което ми дава основание да напомня, че ти също трябва да се държиш прилично.

Ева вдигна ръце над главата си и размърда пръсти. Но погледът ѝ бе изпълнен с желание, разтворила бе устни и дишаше тежко. Потрепери под мен, въпреки че кожата ѝ бе топла. Желанието, което изпитваше жена ми, поуспокои собствения ми необуздан копнеж. А и тъй като вече знаех причината за твърдото ѝ намерение да се въздържаме от секс до сватбата, намерих сили да се отдръпна от нея.

Изпитах физическа болка, когато го направих. Ниският ѝ мъчителен стон отекна в мен, отразяваше същите емоции, които изпитвах и аз. Отпуснах се по гръб и Лъки веднага ме окъпа в кучешка слюнка.

— Наистина те обича. — Ева се обърна на една страна и се протегна да го почеше зад ушите.

За мое щастие това постигна желания ефект и кучето отиде при жена ми. Въпреки болезнения ми член се усмихнах на писъците и смеха ѝ, когато Лъки реши да оближе лицето ѝ.

Можеше да се оплаквам от проклетото куче, липсата на секс, и недоспиването и от какво ли още не. Но в действителност животът ми никога не е бил толкова близо до представата ми за идилия.

Отидох в офиса и цяла сутрин работих на пълни обороти.

Съвсем скоро щяхме да пуснем на пазара новата игрова конзола „Джентен“ и въпреки изобилието от предположения по въпроса успяхме да опазим в тайна компонента „виртуална реалност“. Много компании работеха по създаването на виртуална реалност, но в сравнение с конкурентите си „Крос индъстрис“ беше години напред в постиженията си. Знаех със сигурност, че системата „Фейзуан“ на „Ланкорп“ е просто един римейк с по-висока скорост и по-добри визуални ефекти. Можеше да се конкурира с предишното поколение „Джентен“, но нищо повече.

Малко преди обяд намерих време да се обадя на майка ми.

— Гидиън — въздъхна тя е треперещ глас, — предполагам, че си разбрал какво става?

— Да. Съжалявам. — Стана ми ясно, че страда дълбоко. — Моля те, кажи ми, ако имаш нужда от нещо.

— Крие изведнъж се почувства нещастен в брака ни — продължи с горчивина. — И разбира се, за това съм виновна изцяло аз.

Тонът ми поомекна, но все пак казах твърдо:

— Не искам да бъда коравосърдечен, но подробностите не ме интересуват. Ти как си?

— Говори с него. — Молбата ѝ прозвуча съвсем искрено, гласът ѝ се пречупи. — Кажи му, че е сбъркал.

Поколебах се как да отговоря. Не ѝ предлагах личната си подкрепа, а помощ в опазването на финансовите ѝ интереси при развода. В отношенията ми с нея не бе останало нищо лично. И въпреки това автоматично казах:

— Знам, че не ми искаш съвет, но все пак ще ти дам. Не е лошо да обмислиш посещение при терапевт.

Настъпи мълчание.

— Не мога да повярвам, че точно ти го предлагаш.

— Препоръчвам ти това, което правя и аз. — Както много пъти през деня и сега плъзнах поглед по снимката на жена ми. — Малко сред като започнахме да излизаме заедно, Ева предложи семейна терапия. Искаше връзката ни да се превърне в нещо сериозно. А аз исках нея, така че се съгласих. В началото присъствах само формално, но сега смятам, че наистина си е заслужавало.

— Тя започна всичко това — изсъска майка ми. — Толкова си умен, Гидиън, а не можеш да видиш какво прави.

— И тук ще се наложи да ти кажа „довиждане“, майко — отвърнах, преди да ме е вбесила напълно. — Обади ми се, ако имаш нужда от нещо.

Затворих телефона и се завъртях на стола, докато той описа пълен кръг. Разочарованието и гневът, които винаги съпровождаха разговорите с майка ми, присъстваха и този път, но сега ги усещах по-силно. Навярно защото я бях сънувал толкова скоро, отново преживях момента, в който осъзнах, че тя никога няма да промени мнението си. Че съвсем съзнателно предпочита да си затвори очите пред истината, макар че никога нямаше да разбера причината за това.

Години наред се опитвах да намеря извинение за бездействието ѝ. За своя собствена утеха измислях какви ли не причини, които да оправдаят отказа ѝ да ме защити. Докато не осъзнах, че тя прави съвсем същото, само че с обратен знак — измисляше си истории, с които да обясни защо съм излъгал, че съм бил изнасилен, за да може да живее с решението си да се преструва, че това никога не се е случило. Затова спрях да се опитвам.

Тя се беше провалила като майка, но предпочиташе да мисли, че аз съм се провалил като син.

И така си вървяха нещата.

Погледнах отново към бюрото си, вдигнах телефона и набрах номера на брат си.

— Защо се обаждаш? — попита ме грубо той.

Представих си намръщената му физиономия. Двамата никак не си приличахме в лице. От трите деца на майка ми само Кристофър приличаше повече на баща си, отколкото на нея.

Както можеше да се очаква, неговата язвителност само ме подтикна да го провокирам:

— Заради удоволствието да чуя гласа ти. Каква друга причина може да има?

— Стига простотии, Гидиън. Да злорадстваш ли искаш? Най-съкровеното ти желание най— после се сбъдна.

Облегнах се на стола и вдигнах поглед към тавана.

— Иска ми се да ти кажа, че много съжалявам, задето родителите ти се развеждат, но знам, че няма да ми повярваш, затова няма да си правя труда. Вместо това ще ти кажа, че съм готов да помогна, ако имаш нужда от мен.

— Върви по дяволите — изруга той и затвори телефона.

Дръпнах слушалката от ухото си и за момент я задържах във въздуха. Не винаги съм имал лоши чувства към Кристофър, макар и той да не го вярва. Някога с готовност го приех в живота си. За кратко време имах другар. Брат. Сам си беше заслужил неприязънта, която сега изпитвах към него. Но независимо дали му харесваше, или не, бях готов да се погрижа за него, да му помогна да не страда прекалено много.

Върнах слушалката на мястото ѝ и се залових отново за работа. В крайна сметка не можех да оставя нищо спешно да ме изненада през уикенда. Планирах да се усамотя с жена си и да се откъснем напълно от света.

Огледах внимателно доктор Питърсън, който седеше съвсем спокойно срещу мен. Беше по тъмни широки дънки и запасана в тях бяла риза и както винаги изглеждаше абсолютно невъзмутим. Запитах се дали съзнателно полага усилия да изглежда толкова безобиден. Вече знаеше какво съм преживял с предишния си терапевт и разбираше, че винаги ще го приемам като известна заплаха.

— Как беше престоят ви в Уестпорт? — попита докторът.

— Тя обади ли ви се?

Преди Ева винаги се чуваше предварително с доктор Питърсън, защото искаше да е сигурна, че непременно ще обсъдя с него онези въпроси, които смяташе за важни. Никак не ми беше приятно и възразявах срещу действията ѝ, но тя го правеше единствено от любов към мен, така че не можех да се оплаквам.

— Не — отвърна Питърсън мило и се усмихна добронамерено. — Видях снимката ви с Ева.

Останах изненадан.

— Никога не бих предположил, че четете таблоидите.

— Жена ми ги чете. Показа ми снимките, защото според нея сте много романтични. Не мога да не се съглася. И двамата изглеждате много щастливи.

— Наистина сме щастливи.

— Разбираш ли се със семейството на Ева?

Облегнах се назад и отпуснах ръка на страничната облегалка.

Познавам Ричард Стантън от много време, а с Моника се запознах преди няколко години.

Деловите и неофициалните познанства са много по-различни от това да станеш роднина с някого.

Проницателният му коментар ме жегна, но се опитах да отговоря честно:

— Чувствах се малко… неудобно. Нямаше определена причина за това, но го преодолях.

Доктор Питърсън се усмихна по-широко.

— Как успя да се справиш?

— Съсредоточих вниманието си върху Ева.

— Значи си стоял на разстояние от останалите?

— Не повече от обикновено.

Той си записа нещо на таблета.

— Случи ли се нещо друго, откакто се видяхме в четвъртък?

Изкривих устни в кисела усмивка.

— Ева ми подари куче. Още е кутре.

Питърсън вдигна поглед:

— Поздравления.

Свих рамене.

— Ева го намира за много забавно.

— Значи кучето е нейно?

— Не. Донесе всичко, което му е необходимо, и ми го остави в скута.

— Домашният любимец е доста голяма отговорност.

— Кучето ще е добре. Животните умеят да се справят и сами — отвърнах, но тъй като докторът изчакваше търпеливо, продължих: — Вторият ми баща е подал молба за развод.

Питърсън наклони леко глава и ме изгледа с проучващ поглед.

— Само за няколко минути обсъдихме отношенията ти с роднините на Ева, новото куче и разтрогването на брака на родителите ти. Това е огромна промяна за човек, който се стреми всичко в живота му да е подредено.

Просто обобщаваше очевидното, затова замълчах.

— Изглеждаш забележително спокоен, Гидиън. Може би защото отношенията ви с Ева вървят добре?

— Изключително добре.

Съзнавах, че разликата между този сеанс и онзи от миналата седмица е огромна. Тогава бях полудял от паника заради раздялата с Ева; бях ужасен и обезумял от мисълта, че може да ме напусне. Спомнях си тези чувства с тревожна яснота, но ми беше трудно да приема колко бързо се бях… сринал. Сега но можех да разпозная онзи отчаян мъж, в който се бях превърнал; не можех да приема, че той има нещо общо с представата ми за мен самия.

Доктор Питърсън кимна.

— Как би подредил по значимост трите неща, които спомена?

— Зависи какво разбираме под „значимост“.

— Прав си. Кое от тях ти оказа най-голямо въздействие?

— Кучето.

— То има ли си име?

Опитах се да потисна усмивката си.

— Казва се Лъки.

По някаква причина докторът си отбеляза това.

— Би ли купил на Ева домашен любимец?

Въпросът ме завари неподготвен. Отговорих, без да се замисля особено:

— Не.

— Защо?

Помислих за момент.

— Както посочихте и вие, това е голяма отговорност.

— Неприятно ли ти е, че тя те кара да поемеш такава отговорност?

— Не.

— Имаш ли снимки на Лъки?

Намръщих се.

— Не. Какъв е смисълът на този въпрос?

— Не съм сигурен. — Доктор Питърсън остави таблета и ме погледна право в очите. — Потърпи още минута.

— Добре.

— Вземането на домашен любимец е голяма отговорност, която може да се сравни с осиновяването на дете. Той е напълно зависимо от теб за храна и подслон, очаква да му правиш компания и да го обичаш.

— Така съм чувал и аз — отвърнах сухо.

— Ти имаш рожденото си семейство, както и семейството на жена си, но се държиш на разстояние и от двете. Техните действия и и опитите им за контакт с теб не те засягат особено много, тъй като не допускаш да ти влияят. Тези хора заплашват реда в живота ти, затова ги държиш удобно далеч от себе си.

— Не виждам нищо лошо в това. Със сигурност не съм единственият, който вярва, че човек сам избира семейството си.

— И кого си избрал ти, като оставим настрана Ева?

— Това… не беше въпрос на избор.

Представих си я такава, каквато беше, когато я видях за първи път. Облечена бе за тренировка, по лицето ѝ нямаше никакъв грим, невероятното ѝ тяло се очертаваше под прилепналия екип. Беше като хиляди други жени в Манхатън, но ме порази като гръм, без дори да съзнава, че съм там.

— Тревожа се, че за теб тя се е превърнала в механизъм за справяне — започна доктор Питърсън. — Открил си човек, който те обича и ти вярва, който те подкрепя и ти дава сили. Имаш чувството, че в много отношения тя е единственият човек, който някога ще те разбере напълно.

— Тя е единствената, която може да го направи.

— Не е съвсем единствената — възрази докторът благо. — Прочетох някои от твоите речи. Много добре знаеш каква е статистиката.

Да, знаех, че всяка четвърта жена е жертва на сексуално насилие. Но, за разлика от Ева, нито една от тях не предизвикваше у мен чувство на съпричастност.

— Давайте по същество, докторе.

— Искам добре да осъзнаеш, че има реална опасност двамата с Ева да се изолирате толкова, че в живота ви да не присъства никой друг. Попитах те дали би ѝ подарил домашен любимец, защото ми се струва невъзможно да го направиш. Това би отнело част от вниманието ѝ — макар и съвсем малка, която иначе би насочила към теб, докато ти съсредоточаваш вниманието си единствено върху нея.

Потропах с пръсти по страничната облегалка на дивана.

— Това е доста обичайно за младоженците.

— Но е необичайно за теб — изтъкна Питърсън и се наведе към мен. — Ева каза ли ти защо ти подарява Лъки?

Поколебах се, предпочитах да запазя това толкова интимно нещо само за себе си.

— Иска да получавам още безрезервна любов.

Доктор Питърсън се усмихна.

— Сигурен съм, че ще ѝ достави огромно удоволствие, ако и отговориш по същия начин. Ева те притискаше много, за да те накара да се разкриеш пред нея и пред мен. Сега, след като вече направи тази първа стъпка, тя би искала да се разкриеш и пред другите. Колкото повече близки хора има край теб, толкова по-щастлива ще се чувства тя. Надява се ти да влезеш в нейния кръг, а не да я измъкнеш от него.

Поех си дълбоко въздух. Колкото и да ми беше неприятно, трябваше да призная, че е прав.

Доктор Питърсън се облегна назад и отново започна да пише нещо на таблета си, което ми даде възможност да осмисля думите му.

Попитах го нещо, което отдавна ми се въртеше в главата:

— Когато ви казах за Хю…

Питърсън веднага насочи вниманието си към мен.

— Да?

— Не изглеждахте особено изненадан.

— И искаш да разбереш причината, така ли? — Погледна ме благо. — Имаше някои признаци. Бих могъл да кажа, че се досетих, но няма да е съвсем вярно.

Усетих, че телефонът вибрира в джоба ми, но не му обърнах внимание, макар да знаех, че само шепа хора могат да се свържат с мен — бях програмирал мобилния си така, че никой да не ме безпокои по време на сеансите с доктор Питърсън.

— Запознах се с Ева малко след преместването ѝ в Ню Йорк — продължи той. — Тогава тя ме попита дали е възможно двама души, станали жертва на сексуален тормоз, да имат пълноценна връзка. Няколко дена по-късно ти ми се обади и ме попита дали имам възможност да те приема отделно, извън съвместните ви сеанси с Ева.

Пулсът ми се учести.

— Тогава още нищо не ѝ бях казал. Направих го доста след като започнахме да идваме при вас.

Но имах кошмари. От онези, най-страшните, които напоследък се появяваха все по— рядко.

Телефонът ми отново извибрира и този път го извадих от джоба си.

— Извинете — казах на доктор Питърсън.

Търсеше ме Ангъс. Първото му съобщение гласеше: „Пред вратата на кабинета съм“, второто — „Спешно е“.

Настръхнах. Ангъс никога не би си позволил да ме безпокои без сериозна причина. Изправих се.

— Ще трябва да прекъснем сеанса, докторе.

Той остави таблета си настрана и също се изправи.

— Всичко наред ли е?

— Ако не е, със сигурност ще разберете в четвъртък.

Ръкувах се бързо с Питърсън и напуснах кабинета му, минах през празната чакалня и излязох във фоайето.

Ангъс стоеше там и гледаше мрачно.

— Полицията е в мезонета, при Ева — съобщи веднага.

Кръвта ми се смрази. Тръгнах към асансьора, а Ангъс ме последва.

— Защо?

— Ани Лукас е подала оплакване за тормоз.