Обречена на теб

Глава 5

Когато чух, че вратата на спалнята ми се отваря, по-скоро дремех, отколкото спях. След цял уикенд в къщата на плажа шумовете на неуморния Манхатън, които проникваха и апартамента, ми носеха едновременно възбуда и успокоение. Още не можех да се нарека истинска нюйоркчанка, но вече приемах града за свой дом.

— Стани и озари света, бебчо! — провикна се Кари. След миг скочи върху леглото ми и едва не ме изхвърли от него.

Седнах сред завивките и отметнах косата от очите си. После се опитах да избутам приятеля си.

— Днес ще спя до късно, ако не си забелязал.

— Часът е девет, мързеланке — настоя най-добрият ми приятел, легна по корем и вирна крака във въздуха. — Знам, че вече си безработна, но не те ли чака ужасно много работа?

Докато заспивах и се събуждах в просъница по-рано сутринта, си мислех за всички задачи, които имам за днес. Толкова неща трябваше да отметна от списъка, че не знаех дали ще успея да се справя.

— Така е.

— Колко си „ентусиазирана“ само.

— Първо трябва да си изпия кафето, после ще проявя ентусиазъм. Ами ти? — Погледнах го и видях, че е по масленозелени спортни панталони и тъмносива фланела с остро деколте. — Какви са плановете ти за деня?

— Днес би трябвало да си почивам, за да се представя добре на подиума утре. Засега съм изцяло на твое разположение.

Протегнах се, повдигнах възглавниците си и се облегнах на тях.

— Трябва да се обадим на сватбения агент, на интериорния дизайнер и да решим въпроса с поканите.

— Освен това ти трябва рокля.

— Знам — отвърнах и сбърчих нос. — Но това не влиза в плановете ми за днес.

— Шегуваш ли се? Дори и да си купиш готова рокля, което и двамата знаем, че е невъзможно, няма да има никакво време за поправки по нея, госпожице Големи цици и пищно дупе.

Кари беше прав. След като в неделя снимката, на която с Гидиън се целувахме на плажа, обиколи всички сайтове в интернет, осъзнах, че ще трябва да си направя рокля по поръчка. Броят на статиите, посветени на банския ми, направо ме стресна. Тъй като моделът, който бях облякла, вече бе изчерпан по магазините, цената му в сайтовете за дрехи втора употреба скочи многократно.

— Не знам какво да правя, Кари — признах. — Не познавам нито един дизайнер, на когото мога да се обадя, когато ми хрумне.

— За късмет, точно сега е Седмицата на модата.

Думите му ме разсъниха и мислите ми запрепускаха в кръг.

— Наистина ли? Как можах до го пропусна?

— Напоследък беше твърде заета с това да вехнеш от мъка — припомни ми Кари сухо. — Знам, че майка ти ще посети някои дефилета, ще отърка рамо със знаменитостите и ще похарчи няколко хилядарки. Отиди с нея.

Разтърках очи и окончателно се събудих.

— Страх ме е да говоря с нея, след като вчера избухна така.

Кари направи физиономия:

— Да, наистина стана страшно.

Кълна се, че довчера говорехме как тя превръща сватбата ми в публично събитие, а сега се държи, сякаш отразяването ѝ в пресата е истински кошмар.

— За да сме точни, тя имаше предвид отразяването на сватбата в таблоидите.

— Че какви други вестници има днес? — въздъхнах. Знаех, че ще трябва да поприказвам отново с майка ми, но нямаше да с никак забавно. — Не знам защо се безпокои толкова. И да исках, не можех да си пожелая по-хубава снимка на двама ни с Гидиън. Тази е идеална, ще накара Корин Жиро да изглежда като пълна нещастница.

— Така си е. — Усмивката на Кари изчезна от лицето му. — Честно казано, много се радвам да видя Гидиън толкова влюбен в теб. През по-голямата част от уикенда се държеше като глътнал бастун. Започнах да си мисля, че охладнява към теб.

— Вече е твърде късно — отговорих през смях, но сърцето ми се късаше, когато виждах колко неудобно се чувства Гидиън при всяка проява на добро чувство към него.

Изглежда, извън брака ни най-близката връзка, която можеше да приеме, беше приятелството.

— В държанието му нямаше нищо лично. Спомняш ли си как сс държа по време на партито на „Видал рекърдс“ в дома на семейството му?

— Смътно — отвърна Кари и сви рамене. — Както и да е, не е мой проблем. Искаш ли да се свържа с някои приятели и докато се разхождам по подиума, да разглася новината? Банският ти направи истински фурор в интернет. Не мога да си представя, че някой дизайнер би пропуснал възможността да ти ушие булчинска рокля.

Изпъшках. Ако се появях със зашеметяваща рокля, ушита специално за мен, направо щях да скрия шапката на Гидиън.

— Не знам. Всичко страшно ще се оплеска, ако се разчуе колко скоро ще е събитието. Не искам медиите да превърнат сватбата ни в цирк. И без това положението е достатъчно лошо. Не можем да излезем от града за уикенда, без да ни проследи някой гаден фотограф.

— Ева, трябва да предприемеш нещо.

Присвих очи и признах:

— Все още не съм казала на мама, че сватбата ще е на двайсет и втори септември.

— Кажи ѝ го. Още сега.

— Знам, че трябва.

— Бебчо — заяви Кари и издуха кичурите коса от лицето си, — може да си наемеш най-добрия сватбен агент на света, но майка ти е единствената жена, която може за броени дни да организира незабравима сватба — такава, която да е достойна за теб.

— С нея не сме на едно мнение относно стила на сватбата!

Кари скочи от леглото.

— Колкото и да ми е неприятно, ще трябва да отбележа, че Моника разбира от тези неща повече от теб. Тя обзаведе този апартамент, тя ти купува дрехите. Нейният стил е и твой.

Погледнах го ядосано:

— Просто обича да обикаля магазините повече от мен.

— Разбира се, сладурано — отвърна Кари и ми изпрати въздушна целувка. — Ще ти направя кафе.

Отметнах завивките и станах от леглото. Най-добрият ми приятел беше прав. Почти. Но аз комбинирах дрехите така, както на мен ми харесва.

Протегнах ръка към телефона на нощното шкафче, за да се обадя на майка си, и лицето на Гидиън се появи на екрана.

— Здрасти — обадих се веднага.

— Как минава сутринта ти досега?

Винаги ми беше приятно да чуя отсечения му делови тон. Съпругът ми работеше усилено, но въпреки това мислеше за мен.

— Точно се измъквам от леглото, така че все още не мога да кажа. Твоята сутрин как върви? Изкупи ли вече всичко в Манхатън?

— Не съвсем. Трябва да оставя нещо и на конкуренцията. Иначе няма да е забавно, нали?

— Наистина обичаш предизвикателствата.

Отидох в банята и погледът ми попадна на ваната, преди да се спре на душа. Представих си Гидиън гол и мокър и на мига се възбудих.

— Чудил ли си се някога какво щеше да стане, ако не ти се бях опънала отначало? Ако се бях хвърлила в леглото ти още щом го пожела?

— Щеше да ме накараш да загубя ума и дума, както и направи. Неизбежно беше. Ела да обядваш с мен.

Усмихнах се.

— Предполага се, че организирам сватбата ни…

— По тона ти усещам, че си съгласна. Поканата е за делови обяд, но ще ти бъде приятно. Погледнах се в огледалото и видях ужасно разрошената ми от съня коса и гънките от възглавницата, които се бяха отбелязали на лицето ми.

— В колко часа?

— В дванайсет. Раул ще те чака долу малко преди това.

— Би трябвало да постъпя отговорно и да ти откажа.

— Но няма да го направиш. Липсваш ми.

Дъхът ми секна. Каза го съвсем между другото — така, както някои мъже биха казали „Ще ти се обадя". Но Гидиън не бе от хората, които казват нещо, ако не е вярно.

Все пак изгарях от желание да усетя емоцията зад тези думи.

— Прекалено зает си, за да ти липсвам.

— Не е същото — изрече той и замълча. — Странно е, когато не си тук, в „Кросфайър“.

Добре, че не видя усмивката ми. В гласа му определено се долавяше смущение. За него не би трябвало да има значение дали съм на работното си място няколко етажа под него, или не, но не беше така.

— С какво си облечен? — попитах го.

— С дрехи.

— Хмм. С костюм от три части ли?

— Има ли друг вид?

Не, за него нямаше.

— Какъв е на цвят?

— Черен. Защо?

— Възбуждам се, като си мисля за това — отвърнах. Беше самата истина, но го попитах по друга причина. — Каква е на цвят вратовръзката ти?

— Бяла.

— А ризата?

— Също бяла.

Затворих очи и си го представих. Спомних си тази комбинация.

— На тънко райе — произнесох.

Обличаше костюм на тънко райе в комбинация с такава риза и вратовръзка, за да изглежда делово.

— Да. Ева — Гидиън понижи глас, — не знам защо, но този разговор ме кара да се надървя.

— Защото знаеш, че си представям как изглеждаш. Тъмен и опасен, и страшно секси. Знаеш колко много се възбуждам, като те гледам, дори да използвам само въображението си.

— Да се срещнем тук. По-рано. Ела сега.

Засмях се.

— Хубавите неща се случват на тези, които умеят да чакат, господин Крос. Времето и така ще ми стигне трудно.

— Ева…

— Обичам те.

Затворих телефона и пак се погледнах в огледалото. Все още си представях ясно образа на Гидиън, затова сънливото отражение, което видях отсреща, никак не ми хареса. Когато си мислех, че Гидиън ме е изоставил заради Корин, бях променила външния си вид. Резултатът нарекох „Новата Ева“. През времето, изминало оттогава, косата ми беше пораснала и бе стигнала до раменете ми, а светлите кичури бяха израснали заедно с нея.

— Облечена ли си? — извика Кари откъм спалнята.

— Да — отвърнах и когато най-добрият ми приятел влезе в банята с чаша кафе в ръка, се обърнах към него. — Има промяна в плана.

— Така ли? — Облегна се на плота и скръсти ръце.

— Ще си взема бърз душ. А в това време ти ще откриеш страхотен фризьорски салон, който може да ме приеме след трийсет минути.

— Добре.

— После ще отида на обяд, а ти ще проведеш няколко разговора вместо мен. За отплата довечера ще излезем заедно на вечеря. Ти ще избереш къде да отидем.

— Много добре познавам този поглед — заяви Кари. — Наумила си си нещо.

— Адски си прав.

Изкъпах се бързо, защото не си мих косата. След това отидох бързо в дрешника. Докато бях под душа, си мислех какво точно да облека. Нужни ми бяха няколко минути, за да открия необходимата рокля. Искрящо бяла, с вграден сутиен и тясна пола с форма на лале, тя идеално обгръщаше бюста и бедрата ми. Изглеждаше ежедневна заради памучната материя и цвета си но кройката и беше едновременно елегантна и секси.

Изборът на подходящи обувки ми отне малко повече време. Първоначално се спрях на чифт в телесен цвят, но после все пак реших да обуя сандали с каишки на високи токчета.

Морскосиният им цвят подхождаше идеално на очите на Гидиън.

Накрая поставих всичко избрано на леглото си, за да огледам целия тоалет и да се уверя, че комбинацията е добра.

— Чудесно — отбеляза Кари иззад гърба ми.

— Сама си купих тези обувки — изтъкнах. — Чантичката и бижутата също.

Кари се разсмя и ме прегърна.

— Да, да. Фризьорът е тук. Предупредих на рецепцията да го пуснат да се качи.

— Наистина ли?

— Не мога да си представя, че ще отидеш в произволен фризьорски салон и няма да направиш сцена. Ще трябва да си намериш стилист, на когото да се довериш да идва в дома ти и да поддържа външния ти вид. Междувременно ще те подстриже Марио.

— Ами цветът?

— Цветът ли? — Кари се отдръпна и застана срещу мен. — Какво имаш предвид?

Хванах ръката му и го поведох към хола:

— Стой до мен, хлапе.

Марио бе кълбо от енергия с артистично оформен бретон от къдрици с червеникави краища. Беше по-нисък от мен и доста мускулест. Набързо организира работното си място в банята ми и през цялото време не спря да клюкарства с Кари за техни общи познати. От време на време дори чувах по някое познато име.

— Естествена блондинка! — заяви възторжено фризьорът, щом за първи път прокара ръце през косата ми. — Миличка, ти принадлежиш към една много рядка порода.

— Направи ме още по-руса — казах му.

Той отстъпи крачка назад и погали замислено козята си брадичка.

— Колко по-руса?

— Какво е обратното на черно?

Кари подсвирна.

Марио отново прокара ръка през косата ми.

— Вече имаш кичури в платиненорусо.

— Направи ги една идея по-светли. Запази дължината на косата, но направи нещо по— дръзко с нея. Повече пластове. И остри връхчета. Май искам и бретон, който да подчертава очите ми — заявих и изправих гръб. — Аз съм достатъчно дръзка, секси и интелигентна, за да се перча с него.

Марио хвърли поглед към Кари.

— Харесвам я.

Най-добрият ми приятел скръсти ръце и кимна.

— Аз също.

Отдръпнах се от огледалото и огледах цялостния резултат. Хареса ми какво беше направил Марио. Косата ми падаше на отделни, добре оформени пластове около лицето и раменете. Фризьорът бе изсветлил силно кичурите на върха на главата и около лицето ми, което създаваше цялостно впечатление за по-светла коса, но не бе променил цвета на тъмнозлатистата коса под тях. След това беше придал обем на прическата ми с помощта на маша, за да изглежда по-секси.

Благодарение на тена, който бях получила през уикенда, косата ми изглеждаше още по— руса. Поиграла си бях малко с грима — използвах сиви и черни сенки, за да създам опушени нюанси и да подчертая сивия цвят на ирисите си. За да компенсирам това, останалата част от грима си направих съвсем лека и естествена, дори върху устните си сложих само малко безцветен гланц. Съпоставих външния си вид с образа на Гидиън, който носех в съзнанието си, и реших, че съм постигнала търсения резултат.

Съпругът ми беше олицетворение на представата за висок, тъмен и неустоим мъж. Косата му беше черна като мастило и също толкова лъскава. Често се обличаше в тъмни цветове и това привличаше погледите към изсечените черти на лицето и поразителния цвят на очите му. Аз от своя страна бях неговата противоположност, която го допълваше. Ако той беше ин, аз бях ян.

Наистина изглеждах добре.

— Леле, изглеждаш страшно секси! — възкликна Кари и ме огледа одобрително от главата до петите, когато минах набързо през хола. — Какъв е този обяд, на който отиваш?

Погледнах телефона си и изругах наум като видях, че са минали десет минути, откакто Раул изпрати съобщение, че ме чака долу.

— Не знам. Гидиън каза, че е делови обяд.

— Е, ти ще бъдеш неговото украшение.

— Благодаря.

Всъщност исках да бъда нещо повече. Едно от оръжията в арсенала на Гидиън. Знаех обаче, че трябва да си извоювам тази позиция, и с удоволствие приемах предизвикателството. Щях да се чувствам много щастлива, ако успеех да допринеса с нещо — дори и съвсем дребно — за деловия разговор днес. Но ако това не се окажеше по възможностите ми, поне можех да накарам Гидиън да се гордее, че съм до него.

— Докато дойде сватбата, Гидиън сигурно ще окуцее заради посинелите си топки — подвикна Кари след мен. — Не можеш да го държиш възбуден през цялото време, накрая ще изригне.

— Това беше грубо, Кари! — заявих и отворих вратата. Ще ти изпратя номерата на дизайнера и сватбения агент. Ще се върна след няколко часа.

За мой късмет взех асансьора, без да го чакам. Разбрах, че съм на прав път, когато излязох на тротоара пред сградата, Раул се измъкна от мерцедеса, за да ми отвори вратата, а след това се обърна, за да ме изгледа отново. Държеше се съвсем професионално, но ми стана ясно, че гледката му хареса.

— Извинявай, че се забавих — казах, докато ми отваряше задната врата. — Не бях съвсем готова, когато получих съобщението ти.

По суровото му лице се появи едва забележима усмивка.

— Убеден съм, че той няма да се разсърди.

По време на пътуването изпратих на Кари номерата на интериорния дизайнер Блеър Аш, който се занимаваше с реновирането на мезонета, и на сватбения агент Кристин Уошингтън. Помолих го да ми уреди срещи с тях. Щом свърших с това, погледнах през прозореца и установих, че не отиваме в „Кросфайър“.

Не се изненадах особено, когато спряхме пред „Табло Уан“. Популярният ресторант беше съвместно начинание на Гидиън и приятеля муАрнолдо Ричи. Когато Гидиън го открил в Италия, Арнолдо не бил известен. Сега беше главен готвач и истинска знаменитост.

Наведох се към Раул, докато паркираше пред ресторанта.

— Можеш ли да ми направиш една услуга по време на обяда?

Раул се извърна към мен.

— Можеш ли да установиш къде е Ани Лукас в момента? Днес е подходящ ден да я поразтърся малко.

Бях облечена така, че да впечатлявам околните. Нямаше да е зле да се възползвам от това.

— Бих могъл да го направя — отвърна Раул предпазливо, — но ще трябва да го обсъдя с господин Крос.

За малко да се откажа. Но си спомних, че Раул работи и за мен. Щом исках да демонстрирам новото си положение, не беше ли най-добре да започна от хората край себе си?

— Не. Ще го направя аз. Ти просто я намери. Ще се погрижа за останалото.

— Добре — съгласи се неохотно. — Готова ли сте? Ще започнат да ви снимат веднага щом ви видят.

Раул кимна встрани и след като проследих жеста му, видях, че половин дузина папараци са се събрали край входа на ресторанта.

— О, господи! — въздъхнах дълбоко. — Разбрах.

Раул излезе от колата и я заобиколи, за да ми отвори вратата. В момента, в който се приготвих да сляза, светкавиците на фотоапаратите осветиха и без това слънчевия ден. Опитах се да запазя ледено спокойствие и влязох бързо в ресторанта.

Заведението бе препълнено и шумно, тъй като всички разговаряха на висок глас. И въпреки това почти веднага успях да открия Гидиън. Той също ме забеляза. Не знам какво казваше в момента, но млъкна, щом ме видя.

Момичето, което настаняваше гостите, ми каза нещо, но не я чух. Съсредоточила бях цялото си внимание върху Гидиън. Поразителното му лице ме остави без дъх както винаги, но с нищо не ми подсказа за какво си мисли съпругът ми.

Гидиън отмести назад стола си и се изправи с енергично и елегантно движение. Четиримата мъже, седнали на масата, погледнаха към мен и също станаха. С тях имаше и две жени, които се извърнаха, за да ме погледнат.

Спомних си, че трябва да се усмихна, и тръгнах към голямата кръгла маса, която се намираше на централно място в ресторанта. Пристъпвах внимателно по дървения под и се опитвах да не обръщам внимание на погледите, които събирах, тъй като Гидиън бе вперил тъмния си поглед в мен.

Ръката ми трепереше леко, когато я протегнах към него.

— Съжалявам, че закъснях.

Съпругът ми ме прегърна с една ръка и леко докосна устни до слепоочието ми. Притисна кръста ми толкова силно, че изпитах болка и се отдръпнах.

Погледът му бе изпълнен с толкова страст и с такава безумна любов, че сърцето ми подскочи. Обзе ме радостно удоволствие. Познавах този поглед — осъзнах, че съм накарала Гидиън да потръпне и сега той се опитва да потисне чувството. Стана ми приятно да разбера, че все още мога да го направя. Даде ми мотивация да напрегна всичките си сили и да избера най-подходящата рокля, с която да премина по пътеката до олтара и да застана до Гидиън.

Погледнах останалите хора на масата:

— Здравейте.

Гидиън откъсна поглед от лицето ми.

— Приятно ми е да ви представя съпругата си Ева.

Стреснах се, ококорих широко очи и се обърнах към него.

Светът си мислеше, че още сме само сгодени. Не бях разбрала, че възнамерява да оповести брака ни.

Страстта в погледа му изчезна. Гидиън ме погледна топло, явно се забавляваше.

— Това са членовете на борда на фондация „Кросроудс“.

Изненадата ми толкова бързо премина в любов и благодарност, че се олюлях. Гидиън ме задържа да не падна, винаги го правеше — във всяко едно отношение. В момент от живота ми, в който бе твърде вероятно да се чувствам леко нестабилна, той ми даваше за какво да се хвана.

Представи ми всеки един от членовете поотделно, след което дръпна стола ми и ме настани на масата. Обядът мина неусетно в оживени разговори и с изобилие от прекрасна храна. Зарадвах се, че идеята ми да добавим в биографията на Гидиън сведения за ролята му в „Кросроудс“ е довела до повече посещения в сайта на фондацията. Препратките към нея, които бях предложила, бяха увеличили броя на желаещите да помогнат.

Стана ми много приятно, че Гидиън седи съвсем близо до мен и държи ръката ми под масата.

Когато ме попитаха какви други идеи имам, поклатих глава:

— На този етап не съм достатъчно квалифицирана, за да предложа нещо стойностно. Вие всички се справяте чудесно.

Главният изпълнителен директор Синди Вело ме погледна и ми се усмихна широко:

— Благодаря ти, Ева.

— Бих искала да присъствам на съвещанията на борда като наблюдател и да се запозная с дейността ви. Надявам се, че ще успея да ви помогна по друг начин, ако не мога да допринеса с нови идеи.

— Сега, като го спомена — обади се Лин Фенг, вицепрезидент на фондацията, — много от хората, на които сме помогнали, искат да благодарят на „Кросроудс“ за подкрепата. Те организират обеди и вечери, на които се събират средства. Много биха искали Гидиън да присъства от името на фондацията, но в повечето случаи натоварената му програма не му го позволява.

Облегнах се за миг на рамото на съпруга си.

— Очаквате от мен да му окажа натиск да го прави?

— Всъщност — засмя се тя — Гидиън предложи ти да го заместиш, като представяш фондацията лично.

Премигнах:

— Сигурно се шегувате.

— Ни най-малко.

Извърнах поглед към Гидиън. Той потвърди с кимване.

Опитах се да осмисля идеята.

— Не съм кой знае каква утешителна награда.

— Ева. — Съпругът ми изрази несъгласието си с една-единствена дума.

— Не се правя на скромна възразих. — Кой би дошъл да ме слуша? Ти си прекрасен оратор с много опит. Цял ден бих могли да слушам речите ти. Името ти продава. Предложението аз да те заместя би създало само… чувство на задължение. С нищо няма да помогне.

— Свърши ли? — попита ме Гидиън тихо.

Взрях се в него с присвити очи.

— Погледни хората около себе си и ще видиш колко си им помогнала.

„Виж мен, например“ — не го изрече, но не беше и необходимо.

— Сигурен съм, че ако решиш, би могла да предадеш силно послание.

— Искам само да добавя — намеси се Лин, — че когато Гидиън няма възможност да присъства, някой от нас отива вместо него. — Посочи с жест останалите на масата. — Би било чудесно да присъства и член на семейство Крос. Така никой няма да остане разочарован.

Семейство Крос. Тези думи ме накараха да си поема рязко въздух. Не знаех дали Джефри Крос е имал и други роднини. Несъмнено Гидиън бе най-изявеният наследник на покрития си с печална слава баща.

Съпругът ми не си спомняше мъжа, познат на света като мошеник и страхливец. Помнеше любящия баща, който се бе грижил за него. Гидиън бе работил толкова здраво и бе постигнал толкова много, подтикван от необходимостта да промени мнението на хората за семейство Крос.

Сега и аз носех тази фамилия. Някой ден в бъдеще щяхме да имаме деца, които щяха да я наследят. И аз като съпруга си трябваше да се постарая те да се гордеят с фамилията си.

Погледнах към Гидиън.

Той също впери поглед в мен:

— На две места едновременно — прошепна.

Стори ми се, че някой стисна сърцето в гърдите ми. Това беше много повече, отколкото очаквах. И се случваше много по-рано, отколкото допусках. Гидиън веднага се бе заловил с нещо лично — нещо, което дълбоко засягаше най-интимната му същност. Нещо, което означаваше много и за мен самата и можеше да носи моя отпечатък.

Досега бе водил войната за изчистване на фамилното си име съвсем сам, тъй като не бе имало кой да му помага. Фактът, че ми позволяваше да се присъединя към него в битката, сам по себе си беше обяснение в любов, и то не по-малко прекрасно от халката на пръста ми.

Стиснах ръката му още по-силно. Опитах се само с поглед да му покажа колко съм развълнувана. Гидиън вдигна ръката ми към устните си с изражение, което казваше: „Обичам те.“

Келнерът дойде да отнесе празните чинии.

— Ще поговорим за това — изрече на глас Гидиън и погледна към останалите. — Много ми е неприятно, че трябва да тръгвам, но имам следобедно съвещание. Бих могъл да проявя щедрост и да ви оставя Ева, но няма да го направя. — Всички на масата се засмяха. — Готова ли си? — обърна се към мен.

— Дай ми само минута — измърморих.

С нетърпение очаквах възможността да го целуна така, както исках. А заради блясъка в очите му подозирах, че съпругът ми много добре знае какво си мисля в момента.

Лин и Синди също станаха и трите се отправихме към дамската тоалетна.

Опитах се да открия Арнолдо, докато минавахме през ресторанта, но не го видях никъде. Това не ме изненада — знаех колко е зает с кулинарния канал, както и е други телевизионни предавания. Колкото и да ми се искаше да оправя отношенията си с него, знаех, че само времето ще покаже как ще се развият нещата. В даден момент Арнолдо щеше да разбере колко много обичам съпруга си; че за мен няма нищо по-важно от това да предпазвам Гидиън и да бъда всичко за него.

Двамата взаимно се предизвиквахме. Всеки от нас мотивираше другия да израства и да се развива. Понякога се наранявахме един друг, за да постигнем или да докажем нещо, и това тревожеше доктор Питърсън, но на нас някак си ни помагаше. Можехме да си простим всичко освен предателството.

Неизбежно беше хората около нас — особено най-близките ни — да наблюдават отношенията ни отстрани и да не се питат как и защо нещата между нас се получават и дали наистина трябва да е така. Не можеха да разберат (и не ги винях, понеже самата аз едва сега започвах истински да го проумявам), че ние с Гидиън оказвахме по-силен натиск върху самите себе си, отколкото върху другия. Защото искахме да покажем възможно най— добрите ни качества, да бъдем достатъчно силни, да бъдем точно това, от което другият се нуждае.

Отидох до тоалетната, след което си измих ръцете, погледнах се в огледалото и пооправих косата си. Не знам какво точно бе направил Марио с нея, но колкото повече я пипах, толкова по-бухнала ставаше.

Видях усмивката на Синди в огледалото и се смутих леко. Но щом тя извади яркочервеното си червило, се успокоих.

— Ева, едва те познах. Много ми харесва прическата ти.

Погледнах в огледалото, за да видя кой ми говори. За част от секундата си помислих, че е Корин, и сърцето ми заби лудо. После разпознах лицето.

— Здравей — казах. Обърнах се и застанах лице в лице със съпругата на Райън Ландън.

Когато за първи път видях Анджела, косата ѝ бе прибрана в изискан кок, който прикриваше истинската ѝ дължина. Сега тя бе спусната и дългите ѝ прави кичури висяха като черно перде до средата на гърба. Беше висока и слаба, очите ѝ имаха мек сиво-син оттенък. Лицето ѝ бе по-издължено от това на Корин, и чертите ѝ — не така идеални, но жената бе истинска красавица.

Огледа ме от главата до петите съвсем между другото, така че дори не бях сигурна дали го е направила. Чудесен трик. Още не го бях усвоила. Изведнъж ми просветна, че с присъединяването ми към елита на града непрекъснато ще ме наблюдават под лупа, и то не само медиите. Не бях подготвена за това. Уроците па майка ми как трябва да се държи една дебютантка и правилата, на които ме бе учила, със сигурност нямаше да са ми достатъчни.

Анджела се усмихна и застана пред съседния умивалник.

— Радвам се да те видя.

— Аз също.

Бях нащрек, тъй като вече знаех за желанието на Ландън да си отмъсти на Гидиън. Но вече не работех по проекта на съпруга ѝ. Вече бяхме равни. Е, почти. Съпругът ми беше по— млад, по-богат и по-секси от нейния. И тя много добре го знаеше.

Синди и Лин бяха готови и се отправиха към изхода. Понечих да тръгна след тях.

— Питах се… — започна Анджела.

Спрях и я погледнах въпросително. Другите жени си тръгнаха и ни оставиха насаме.

— Ще ходиш ли на дефилето на „Грей Айълс“ тази седмица? Онзи близък приятел, с когото живееш, е лицето на последната им кампания, нали така?

Беше ми трудно, но успях да запазя самообладание някак си. Защо ми задаваше този въпрос? Не намирах отговор, защото лицето ѝ бе спокойно — по нищо не личеше, че проявява лукавство. Може би търсех в поведението ѝ нещо, което изобщо не съществуваше. Или просто тя беше далеч по-добра в тази игра от мен…

Анджела очевидно се интересуваше от мен. Не само от връзката ми с Гидиън, но и от отношенията ми с всички околни. Явно следеше клюкарските издания. Защо?

— Не съм планирала да присъствам на нито едно от дефилетата по време на Седмицата на модата — отвърнах предпазливо.

Усмивката ѝ изчезна, но в очите ѝ се появи пламъче, което ме накара да стана още по— внимателна.

— Срамота! Помислих си, че бихме могли да отидем заедно.

Все още не можех да проумея какво цели и това леко ме изнервяше. Анджела се държа доста мило първия път, когато се запознахме, но тогава бе твърде мълчалива — остави съпруга си и останалите от „Ланкорп“ да водят разговора. Дали щеше да заяви направо, че съпругът ѝ мрази моя? Нито тя, нито Ландън ми бяха показали по какъвто и да е начин, че между тях и Гидиън има вражда. Но от друга страна, нямаше как да споменат подобно нещо по време на преговори за възлагане на поръчка.

Възможно ли бе тя да не знае нищо? Дали Ландън криеше жаждата си за мъст?

— Не сега — отвърнах.

Нарочно държах вратата отворена, готова да изляза всеки момент. Анджела беше или съвсем безобидна и неосведомена за плановете на мъжа си, или твърде коварна. И в двата случая нямах намерение да се сприятелявам с жена, чийто съпруг иска да навреди на Гидиън, но пък сигурно в поговорката „Дръж приятелите си близо, а враговете си още по-близо“ имаше известна истина.

Анджела избърса ръцете си бързо и тръгна с мен към изхода.

— Може би друг път.

След относителната тишина в тоалетната в ресторанта ми се стори още по-шумно. Хората говореха високо, чуваше се потракване на прибори, звучеше музика.

Тъкмо влизахме в основната зала, когато Райън Ландън стана от сепарето си и застана срещу нас. В този ресторант нямаше лоши места, но неговата маса не се намираше на най-доброто. Дали Гидиън знаеше, че и семейство Ландън ще обядва в „Табло Уан“? Не бих се изненадала. Все пак някога ме бе проследил по кредитната карта, която бях използвала в един от нощните му клубове.

Ландън беше висок, макар и не колкото Гидиън, навярно около метър и осемдесет. Имаше чуплива кестенява коса и очи с цвят на кехлибар. Беше в отлична форма и бе много привлекателен; усмихваше се лесно и винаги бе готов да се разсмее. Когато се запознахме, ми се стори чаровен и много внимателен към съпругата си.

— Здравей, Ева — поздрави ме и бързо потърси с поглед жена си, която стоеше зад гърба ми. — Каква приятна изненада.

— Здравей, Райън.

Ще ми се да бях уловила погледа, който си размениха. Ако наистина заговорничеха

срещу мен, трябваше да го знам.

— Днес сутринта стана дума за теб. Чух, че си напуснала „Уотърс Фийлд & Лийман“.

В ума ми светна червена предупредителна лампичка — подозрението, което бях изпитала в тоалетната, се засили. Не бях подготвена за тази трудна игра. Гидиън можеше да се справи с всеки — всъщност той задаваше правилата на играта, но аз не бях готова. С голямо усилие се въздържах да погледна към съпруга си, за да проверя дали ни наблюдава.

Опитах се да се измъкна, тъй като не се чувствах в свои води.

— Работата вече ми липсва, но и двамата с Гидиън сме много привързани към Марк.

— Да, чувал съм прекрасни отзиви за него.

— Наистина си разбира от работата. Запознах се с Гидиън по времето, когато Марк работеше за кампанията на водка „Кингсман“.

Ландън вдигна учудено вежди:

— Никога нямаше да се досетя.

— В добри ръце си. — Усмихнах се. — Марк е най-добрият. Щеше да ми е много тъжно да напусна работа, ако не знаех, че скоро отново ще работим заедно.

Райън видимо смени тактиката.

— Е… Ние все пак решихме вътрешен екип на „Ланкорп“ да се заеме с рекламата. Хората ми заявиха, че могат и сами да постигнат отлични резултати, и тъй като точно за това съм ги наел, прецених, че ще е най-добре да ги оставя да се пробват.

— О, тогава с нетърпение ще очаквам да видя какво са направили — отвърнах и понечих да си тръгна. — Много се радвам, че ви видях и двамата. Приятен обяд.

Сбогувахме се и аз се насочих към масата ни. Забелязах, че Гидиън е потънал в разговор с членовете на борда, и реших, че не ме е забелязал. С приближаването ми обаче веднага стана от мястото си, без дори да погледне към мен.

Казахме „довиждане“ на останалите и си тръгнахме от ресторанта. Гидиън бе поставил ръка на кръста ми. Обожавах този негов собственически жест.

Ангъс ни чакаше в бентлито, паркирано до тротоара. Какта и папараците, които се възползваха от възможността да ни направят множество снимки. Успокоих се, когато се настаних на задната седалка и колата се вля в трафика.

— Ева.

Кожата ми настръхна, щом чух грубия тембър на Гидиън. Погледнах го и видях огъня в очите му. В следващия миг той обхвана лицето ми с ръце и впи устни в моите. Ахнах, стресната от необузданата проява на желание. Проникна дълбоко в устата ми с език и пробуди безкрайната ми страст към него.

— Толкова си хубава изрече и прокара ръце през косата ми.

И непрекъснато се променяш. Никога не знам кого ще видя на следващия ден.

Засмях се, облегнах се на него и отвърнах на целувката му с цялото си сърце и душа. Обожавах допира до него. Когато Гидиън ми се отдадеше, чувствените извивки на устните му омекваха и губеха строгостта си и той ставаше още по-прекрасен.

— Трябва да те държа в напрежение, шампионе.

Гидиън ме придърпа така, че да седна в скута му. Неуморно галеше тялото ми.

— Желая те.

— Надявам се, че е така — прошепнах и прокарах върха на езика си по долната му устна. — Цял живот няма да се отървеш от мен.

— Времето пак няма да ми стигне.

Наведе главата ми назад и отново ме целуна. Сложи ръка ни врата ми, за да не мога да се движа, докато навлизаше с език бързо и настъпателно. Все едно ме чукаше. Усещах докосването на езика му навсякъде.

Опитах се да се измъкна, не можех да игнорирам присъствието на Ангъс.

— Гидиън.

Да отидем в мезонета — прошепна, изкушаваше ме като самия дявол.

Почувствах допира на възбудения му пенис. Беше го допрял до бедрото ми, примамваше ме с обещание за секс, грях и удоволствие — толкова голямо, че трудно щях да го понеса.

— Имаш съвещание — отвърнах задъхано.

— Майната му на съвещанието.

Потиснах желанието си да се разсмея и го прегърнах. Притиснах носа си в извивката на врата му и вдишах аромата. Миришеше прекрасно, винаги ухаеше така. Гидиън не използваше одеколон. Долавях само чистата, първична миризма на кожата му и съвсем лекия мирис на любимия му душгел.

— Обожавам миризмата ти — казах тихо и се гушнах в него. Беше толкова топъл, тялото му беше горещо и твърдо, пулсираше от живот, енергия и сила. — Има нещо специално в нея. Докосва нещо дълбоко в мен. Тя е едно от нещата, които ми казват, че си мой.

— Така съм се надървил — изръмжа Гидиън, долепил устни до ухото ми. Гризна го леко, причиняваше ми слаба болка, за да ме накаже за страстта си.

— А аз съм съвсем влажна — отвърнах шепнешком. — Днес ме направи толкова щастлива.

Пое си дълбоко въздух, движеше ръце нагоре-надолу по гърба ми.

— Добре.

Отдръпнах се и видях как Гидиън постепенно си възвръща самообладанието. Толкова рядко се случваше да загуби контрол. Беше много вълнуващо, че мога да предизвикам такава реакция у него. Още по-вълнуващо бе да осъзная, че от момента, в който съм се появила в ресторанта, той е бил на ръба, но с нищо не се е издал пред останалите. Умението му да се владее бе едно от качествата му, които ме възбуждаха най-силно.

Погалих лицето му с върха на пръстите си.

— Благодаря ти — изрекох. — Думите съвсем не са достатъчни и сравнение с онова, което ми даде днес, но все пак ти благодаря.

Затвори очи. Допря чело до моето:

— Няма защо.

— Радвам се, че харесваш косата ми.

— Харесва ми, когато си самоуверена и секси.

Потърках нос в неговия, любовта ми към Гидиън ме изпълни до краен предел.

— А ако се наложи да си боядисам косата в лилаво, за да се чувствам така?

— Тогава ще чукам лилавокосата си съпруга — отвърна с лека усмивка, постави ръка на сърцето ми и се възползва от случая да стисне гърдата ми. — Стига същността да си остане същата, останалото е само обвивка.

Почудих се дали да не му кажа, че е опасно близо до това да стане романтичен, но реших да го запазя за себе си.

Вместо това го попитах:

— Видя ли семейство Ландън?

Гидиън се отдръпна.

— Говореха нещо с теб.

Присвих очи.

— Знаел си, че ще бъдат там?

— Присъствието им не ме изненада.

— Умееш да се измъкваш — оплаках се. — Всички мъже сте такива. Не знам дали Анджела Ландън ме поднасяше, или съвсем сериозно ме покани да отидем заедно на дефилето на „Грей Айълс“ по време на Седмицата на модата.

— Може би по малко и от двете. Ти какво ѝ отговори?

— Че нямам намерение да ходя.

Целунах го, след което се наместих обратно на мястото си. Отначало Гидиън не искаше да ме пуска, но все пак го стори.

— Корин щеше да знае как да се справи е нея — въздъхнах. — Навярно Магдалин също. А майка ми със сигурност щеше да реагира правилно.

— Постъпила си чудесно. А какво каза Ландън?

Нацупих устни.

— Колко е сигурен договорът ти с Марк?

Гидиън ме изгледа въпросително.

— Какво си направила?

— Споменах, че аз и ти имаме здрава връзка с Марк, тъй като с се запознали, докато сме работили с него. Казах, че с нетърпение очакваме да работим отново с него в бъдеще.

— Искаш да видиш дали Ландън ще предложи работа на Марк?

— Да, любопитно ми е да видя докъде ще стигне. Не се тревожа за Марк. Той е лоялен и макар да не знае подробности, е наясно, че „Ланкорп“ е една от причините да напусна работа. Освен това се разбира добре с големия шеф в „Крос индъстрис“. В „Ланкорп“ ще бъде просто търтей. Не е толкова глупав.

Гидиън се отпусна назад. Ако не го познавах толкова добре, можеше да си помисля, че се намества по-удобно.

— Опитваш се да разбереш дали ти казах истината за мотивите на Ландън — изрече.

— Не.

Поставих ръка на бедрото му и усетих напрежението. И двамата му родители го бяха предали. Знаех, че донякъде Гидиън очаква и останалите хора около него да постъпят по същия начин.

— Вярвам ти. Повярвах ти, когато ми каза. Думата ти ми стига, нямам нужда от други доказателства.

Загледа се в мен и стисна ръката ми. Силно.

— Благодаря ти.

— Но може би ти си изпитал необходимост да ми го докажеш? — попитах спокойно. — Разбрал си, че Райън Ландън е направил резервация. Искал си да ме представиш на борда на фондацията и си преценил, че срещата в „Табло Уан“ може да постигне две цели, ако случайно се сблъскам с Ландън там. Макар че доста неща си оставил на случайността…

— Не и ако той седи близо до тоалетните.

— Можех да не отида до тоалетната.

Гидиън ме изгледа.

— Не е толкова невероятно — възразих.

— Ти си жена — отвърна той, сякаш това обясняваше всичко.

Присвих очи.

— Понякога ужасно много ми се иска да те ударя.

— Какво да направя, като съм прав?

— Отклоняваш се от темата.

Гидиън сви устни за миг.

— Напусна ме заради него. Исках отново да се срещнете.

— Не е точно така, но добре. Разбрах каква е била целта ти. Леко разочарована, отмахнах новия бретон от лицето си. — И все пак не можах да разбера какво очакват от мен. Ландън е малко по-лесен за разгадаване от жена си, но и двамата идеално се преструват на искрени. Освен това работят в екип.

— Ние с теб също сме екип.

— Ще станем. Трябва да се науча да изпълнявам задълженията си по-добре.

— Нямам оплаквания.

Усмихнах ce.

— Не прецаках нещата, но е съвсем друго да си свърша добре работата.

Гидиън докосна леко бузата ми.

— Изобщо нямаше да ме интересува дали си прецакала нещо, макар че твоята представа за „прецакване“ е съвсем различни от моята. Въобще не ми пука дали косата ти е зелена или лилава, или какъвто там цвят си избереш, макар че я харесвам руса Искам теб.

Извърнах глава и целунах дланта му.

— Анджела много прилича на Корин.

Съпругът ми се засмя изненадано.

— Не, не прилича.

— Напротив, ужасно много прилича на нея. Е, не са като близначки. Но в косата и тялото са еднакви.

Гидиън поклати глава:

— Не е така.

— Мислиш ли, че Ландън нарочно си е избрал жена, която да прилича на твоя идеал?

— Струва ми се, че в момента въображението ти се е развихрило. — Постави пръсти върху устните ми, за да замълча. — А ако си права, значи е сбъркал, така че въпросът остава спорен.

Сбърчих нос. Усетих, че чантичката започна да вибрира до бедрото ми, взех я и извадих телефона си от нея.

Имах съобщение от Раул: „На работа е.“

Погледнах към съпруга си и видях, че ме наблюдава.

— Помолих Раул да разбере къде е Ани — обясних.

Гидиън измърмори нещо под носа си.

— Ужасен инат си — изропта.

— Както ти самият изтъкна, днес се чувствам уверена и секси-заявих и му изпратих въздушна целувка. — Подходящ момент да намина да я поздравя.

Гидиън вдигна поглед към огледалото за обратно виждане. Ангъс срещна погледа му и двамата се разбраха нещо. След това съпругът ми насочи блестящите си сини очи към мен.

— Ще правиш това, което ти казва Ангъс. Ако на момента той прецени, че идеята ти не е добра, ще се откажеш. Ясно?

Мина секунда, преди да отговоря, тъй като очаквах по-голямо съпротива от негова страна.

— Добре.

— И довечера ще дойдеш в мезонета за вечеря.

— Кога разговорът ни се превърна в пазарлък?

Гидиън ме изгледа неумолимо и непреклонно.

— Обещах на Кари да излезем на вечеря. Днес, докато бях с теб, той звъни по телефоните вместо мен. Ще ни бъде приятно да дойдеш с нас.

— Не, благодаря. Ела след това.

— Ще се държиш ли прилично?

В очите му проблеснаха палави пламъчета:

— Само ако и ти се държиш прилично.

Помислих си, че щом може да прояви чувство за хумор по въпроса, значи сме направили крачка напред.

— Готово.

Колата спря пред „Кросфайър“ и Гидиън се надигна, готов да слезе от нея. Докато Ангъс отиваше да му отвори вратата, аз се наведох към съпруга си и му предложих устните си. Той обхвана лицето ми с две ръце и ме целуна твърдо и властно. Целувката бе много по— сладка от онези, с които ме дари, щом излязохме от „Табло Уан“. И много по-истинска.

Бях останала без дъх, когато се отдръпна.

Огледа ме за момент и кимна доволно.

— Обади ми се на мобилния веднага щом приключиш.

— Аако си…

— Обади ми се.

— Добре.

Гидиън се измъкна от бентлито и с широка стъпка влезе в „Кросфайър“.

Наблюдавах го, докато изчезна от поглед, и си спомних първия ден, в който го срещнах. Тогава влязох във фоайето, а той се върна обратно в сградата след мен. Опитвах се да не го забравя, знаех, че е глупаво да се чувствам изоставена в момента, но винаги ми беше трудно да гледам как Гидиън се отдалечава от мен. Това беше един от многото ми недостатъци, които трябваше да преодолея.

„Вече ми липсваш“ — написах му.

Получих отговор почти веднага: „Радвам се, че е така, ангелчето ми.“

Смеех се, когато Ангъс седна отново зад волана. Погледна ме в огледалото за обратно виждане.

— Къде отиваме сега?

— Към работното място на Ани Лукас.

— Тя може да е на работа още дълго.

— Помислих си го. Бих могла да свърша някои неща, докато я чакам. Ако приключа с всичко и нямам какво повече да правя, ще пробваме друг път.

— Ясно. — Запали мотора и тръгнахме.

Набрах номера на Кари.

— Здрасти — поздрави ме той. — Как мина обядът?

— Добре — отвърнах и му разказах всичко.

— Не ти е било скучно — отбеляза, когато привърших разказа си. — Май не разбрах цялата история с Ландън, но аз по принцип не разбирам много твоя човек. Има ли на този свят някой, който да не му е сърдит за нещо?

— Аз.

— Да, но не се чукаш с него.

— Кари, кълна се, ще те убия.

Засмя се.

— Свързах се с Блеър. Каза, че ако ти е удобно, може утре да дойде в мезонета. Само му изпрати съобщение кога си свободна и ще направи всичко възможно.

— Чудесно. А какво става с Кристин?

— Сега ще ти кажа и за нея, бебчо. Днес цял ден ще си бъде и офиса, така че можеш да ѝ се обадиш, когато решиш. Или ѝ изпрати имейл, ако ти е по-лесно. С нетърпение очаква да си поприказва с теб.

Ще ѝ се обадя. Реши ли къде ще ходим на вечеря довечера?

— Яде ми се нещо азиатско. Китайско, японско, тайландско… нещо такова.

— Азиатска кухня. Добре, така да бъде — съгласих се и отпуснах глава на облегалката. –

Благодаря ти, Кари.

— Радвам се, че можах да помогна. Кога се прибираш у дома?

— Още не знам. Имам да свърша още нещо и след това си идвам.

— Ще се видим тогава.

Затворих телефона в момента, в който шофьорът паркира колата до бордюра.

— Ей там, от другата страна на улицата, е кабинетът ѝ — обясни Ангъс и насочи вниманието ми към близката тухлена сграда от моята страна. Беше на няколко етажа и имаше малко спретнато фоайе, което се виждаше през стъклената входна врата.

Огледах постройката за момент, представих си как Ани Лукас стои в кабинета си с пациент, който разкрива пред нея най-интимните си тайни, без изобщо да предполага с какъв човек разговаря. Такива са правилата на играта. Психолозите и психоаналитиците, на които се доверяваме, знаят всичко за нас, докато ние знаем за тях само това, което могат да ни разкрият снимките по бюрата им и дипломите по стените.

Започнах да прехвърлям номерата в телефона си, докато открих този на Кристин и ѝ се обадих. Секретарката ѝ ме свърза веднага.

— Здравей, Ева. Възнамерявах да ти звънна, но твоят приятел ме изпревари. Всъщност от няколко дни се опитвам да се свържа с теб.

— Знам. Съжалявам.

— Няма проблем. Видях снимките ти с Крос на плажа. Разбирам защо не отговори на обажданията ми. Но трябва непременно да се видим и да уточним някои подробности.

— Сватбата ще бъде на двайсет и втори септември.

Настъпи мълчание.

— Добре. Леле!

Трепнах — знаех, че искам прекадено много за толкова кратко време. И че ще са нужни доста пари, за да стане всичко готово за деня на сватбата.

— Реших, че майка ми е права по отношение на цветовата гама. Нека всичко е в бяло, кремаво и златно. Но искам и малки акценти в червено. Например, ако букетът ми е в неутрални тонове, бижутата, които нося, да са с рубини.

— Добре. Чакай да помисля. Какво ще кажеш да сложим червени волани под белите покривки за маса? Или подложки от венецианско стъкло под кристалните чинии… Ще ти предложи няколко варианта — заяви и въздъхна шумно. — Обаче наистина трябва да видя мястото, където ще се състои събитието.

— Мога да уредя самолет дотам. Кога искаш да заминеш?

— Възможно най-скоро — отвърна, без да се замисли. — Утро вечер съм заета, но можем да го направим сутринта.

— Ще го уредя и ще ти изпратя подробностите.

— Ще чакам. Ева… роклята ти готова ли е?

— Ами… не.

Кристин се засмя. Когато заговори отново, напрежението, което преди долавях в гласа ѝ, беше изчезнало напълно.

— С такъв мъж до теб напълно разбирам, че искаш тържеството да се състои възможно най-скоро. Но ако имаме повече време, ще сме сигурни, че всичко ще мине както трябва и сватбеният ти ден ще е идеален.

— Знам, че ще бъде идеален, дори нещо да се провали. — Потърках пръстена си с палец, присъствието му ми вдъхваше увереност. — Гидиън има рожден ден тогава.

— Добре. Ще уредим всичко.

Усмихнах се.

— Благодаря ти. Ще се чуем скоро.

Затворих телефона и се загледах в сградата от другата страна на улицата. До нея имаше малко кафене. Реших да отида там и да си взема едно лате, но първо трябваше да се обадя на дизайнера.

Изпратих съобщение на Гидиън: „С кого трябва да говоря, за да уредя самолет за утре сутрин, който да отведе сватбения агент до къщата в Аутър Банкс?“

Стори ми се доста странно да задавам такъв въпрос. Кой би пуснал, че някога ще имам на разположение частен самолет? Не бих сигурна, че ще свикна с тази мисъл.

Изчаках около минута и когато не получих отговор, набрах номера на Блеър Атп.

— Здравей, Блеър — поздравих, щом вдигна телефона. — Обажда се Ева Трамел, годеницата на Гидиън Крос.

— Ева. Разбира се, познах те — отговори ми топло и дружелюбно. — Радвам се да те чуя.

Бих искала да поговорим за някои детайли по проекта за преустройство на мезонета. Кари каза, че можем да се видим утре.

Сетих се за пътуването ми е Кристин до Аутър Банкс и отговорих:

— Привечер удобно ли ти е? Към шест?

Гидиън щеше да е в кабинета на доктор Питърсън поне до седем. Едва тогава щеше да тръгне към къщи. Това щеше да ми осигури достатъчно време да променя някои неща с дизайнера.

— Чудесно, за мен е идеално — прие предложението ми Блеър. — В мезонета ли ще се срещнем?

— Да, ще те чакам там. Благодаря. До утре.

В момента, в който прекратих разговора, телефонът ми избръмча. Погледнах екрана и прочетох съобщението на Гидиън: „Скот ще уреди всичко.“

Прехапах долната си устна. Стана ми неприятно, че не се бях досетила да позвъня първо на Скот. „Следващия път аз ще му се обадя. Благодаря!“ — отговорих.

Поех си дълбоко въздух и реших да се свържа с Елизабет, майката на Гидиън.

Телефонът на Ангъс изпищя на предната седалка. Той го вдигна и се обърна към мен:

— В асансьора е. Слиза надолу.

— О! — Изненадата ми премина в объркване.

Откъде знаеше? Погледнах отново към тухлената сграда. Нима Гидиън притежаваше и нея, както бе собственик на сградата, в която работеше съпругът на Ани?

— Ето, момиче, вземи това. — Ангъс се обърна към мен и ми подаде малък черен диск. Бе с големината на монета, но три пъти по-дебел. — От едната страна е лепкав. Сложи го под презрамката на роклята си.

Прибрах телефона в чантата си, взех диска и вперих поглед в него.

— Какво е? Микрофон?

— Да. Или ще го сложиш, или и аз идвам с теб — заяви той и ми се усмихна извинително. — Проблемът не е в теб, а в нея.

Нямах какво да крия, така че залепих микрофона от вътрешната страна на сутиена си и бързо излязох от колата, след като Ангъс ми отвори вратата. За по-сигурно ме стисна за ръката и ме преведе до отсрещната страна на улицата.

Намигна ми и влезе в кафенето.

Изведнъж се озовах сама на тротоара и ме обзе ужасна нервност. Но секунда по-късно, когато Ани отвори вратата и излезе от фоайето, се почувствах съвсем спокойна. В прилепналата си рокля на леопардова шарка и с черни обувки „Кристиан Лубутен" изглеждаше свирепа и енергична. Щръкналата ѝ червена коса засилваше още повече това впечатление.

Стиснах чантичката си под мишница и тръгнах право срещу нея.

— Каква изненада! — възкликнах и я приближих.

Ани ме погледна и вдигна ръка, за да спре такси. За момент лисичата ѝ физиономия остана съвсем безизразна, после изведнъж ме позна. Шокът, който се изписа на лицето ѝ, беше повече от признание. Отпусна ръка.

Изгледах я от главата до петите.

— Спри да носиш перука, когато искаш да се видиш с Кари. Късата коса ти отива повече.

Ани бързо си възвърна самообладанието.

— Колко добре изглеждаш, Ева! Гидиън добре те е лъснал.

— Да, лъска ме доста често. При всяка възможност. — Думите ми привлякоха вниманието ѝ.

— Всъщност не може да ми се насити, така че за теб не остава нищо. Затова ще е най-добре да се ориентираш към другиго.

Изражението ѝ стана сурово. Осъзнах, че до този момент не съм виждала истинска омраза. Дори в лятната нюйоркска горещина почувствах как ме обгръща хлад.

— Толкова си заблудена — пристъпи към мен, — сигурно в момента чука друга. Защото той е точно такъв и така действа.

— Нямаш никаква представа какъв е той — заявих. Стана ми неприятно, че трябва да вдигна глава, за да я погледна в очите. — Изобщо не се притеснявам за него. Ти обаче трябва да се притесняваш от мен. Защото ако още веднъж се доближиш до Гидиън или до Кари, ще си имаш работа с мен. И тогава не ти завиждам.

Обърнах се, бях изпълнила това, за което дойдох.

Ани се засмя.

— Той е увреден по рождение. Той е болен и извратен, но все още не ти го е показал. Въобразява си, че може да го скрие от теб, красивото момиченце, което чудесно пасва на приказката. Красавицата и Звяра за пред обществото. Добро прикритие, но той няма да издържи. Не може дълго да потиска истинската си природа.

Мили боже… Дали знаеше за Хю?

Как бе възможно да е знаела, че Гидиън е жертва на перверзните на брат ѝ, и в същото време да е правила секс с него? Така ми призля при тази мисъл, че ми се догади.

Смехът ѝ ме връхлетя като парчета счупено стъкло.

— В дъното на душата си Гидиън е зъл и жесток. Преди да приключи с теб, ще те пречупи. Ако първо не те убие.

Изпънах гръб и стиснах ръце в юмруци. Цялата се тресях от гняв, с всички сили се опитвах да потисна желанието си да забия юмрук в самодоволната ѝ отвратителна физиономия.

— За кого си мислиш, че се женят зверовете, тъпа кучко? — попитах и пристъпих отново към нея. — За красиви и крехки момиченца? Или за други зверове?

Застанах съвсем близо до нея.

— Правилно си разбрала, Ани, това наистина е приказка. Но Гидиън е красавецът, а аз — звярът.