Открита пред теб

1

— Трябва да отидем в някой бар още сега и да го отпразнуваме.

Не бях особено изненадана от категоричното изказване на съквартиранта си. Кари Тейлър непрекъснато си намираше извинение да празнува, пък ако ще и най-незначителното. Винаги съм смятала това за част от чара му.

— Сигурна съм, че да се напиеш в нощта, преди да започнеш нова работа, не е особено добра идея.

— Хайде де, Ева!

Кари седна на пода на новата ни всекидневна, насред шестте големи кашона, с които пренасяхме багажа си, и пусна в ход очарователната си усмивка. Разопаковахме от дни, а той все още изглеждаше невероятно. Строен, тъмнокос и със зелени очи, Кари беше от мъжете, които почти винаги изглеждат фантастично. Може би щях да се дразня, ако не бе най-скъпият ми човек на земята.

— Не става дума за пиянски изпълнения — продължи да настоява той. — Само една-две чаши вино. Може да улучим някоя промоция в края на работния ден и да се приберем до осем.

— Нямам представа дали ще се върна навреме — махнах с ръка към клина си за йога и прилепналия потник, с който тренирах. — След като засека колко време ми отнема да стигна до работа, отивам във фитнеса.

— Ще ходиш бързо, ще тренираш още по-бързо.

Кари повдигна вежда в съвършена арка и ме накара да се разсмея. Определено очаквах лицето му, което струваше милиони, някой ден да се появи по рекламни билбордове и модни списания из целия свят. Независимо от изражението му, той винаги изглеждаше поразително.

— Какво ще кажеш да го оставим за утре след работа? — предложих като алтернатива. — Ако изкарам деня, наистина ще имам повод за празнуване.

— Става. Мисля да нахлуя в новата кухня и да се развихря за вечеря.

— Хмм. — Готвенето бе сред най-големите удоволствия на Кари, но не и сред най-големите му таланти. — Страхотно!

Той издуха един своенравен кичур от челото си и ми се ухили.

— Имаме кухня, за която повечето ресторантьори биха убили човек. Няма начин да прецакаш яденето в нея!

Макар силно да се съмнявах в това, само махнах с ръка и излязох. Предпочитах да си спестя разговор на тема „готвене“. Слязох с асансьора до първия етаж и се усмихнах на портиера, който ми отвори със замах.

Веднага щом се озовах на улицата, миризмите и звуците на Манхатън ме обгърнаха, приканвайки ме да ги опозная. Предишният ми дом в Сан Диего не бе дори на другия край на страната, а имах чувството, че ги делят цели светове. Два големи метрополиса — единият безкрайно умерен и чувствено ленив, другият — кипящ от живот и трескава енергия. В мечтите си съм си представяла, че живея в някоя от онези сгради без асансьор в Бруклин, но тъй като бях послушна дъщеря, вместо това се оказах в Горен Уест Сайд. Ако Кари не живееше с мен, щях да съм ужасно самотна в просторния разчупен апартамент, чийто месечен наем бе по-висок от сумата, която повечето хора изкарват за година.

Портиерът докосна шапката си за поздрав:

— Добър вечер, госпожице Трамел. Тази вечер ще ви трябва ли такси?

— Не, благодаря ти, Пол — залюлях се на петите на равните си спортни обувки. — Ще повървя.

Той се усмихна:

— По-хладно е от днес следобед. Сигурно ще е приятно.

— Споменаха ми, че ще е добре да се насладя на температурите през юни, преди да е станало адски горещо.

— Наистина добър съвет, госпожице Трамел.

Измъкнах се изпод надвисналата над входа модерна стъклена козирка, която някак успяваше да се съчетае с възрастта на сградата и съседните й, и се насладих на относителния покой на своята обточена с дървета улица, преди да се впусна в суматохата и натоварения трафик на Бродуей. Някой ден в близко бъдеше се надявах да се впиша тук, но засега все още се чувствах като псевдонюйоркчанка. Имах адрес и работа, но все още изпитвах страх от метрото и се затруднявах да си хвана такси. Опитвах се да не се размотавам разсеяно и да зяпам с широко отворени очи, но не беше лесно. Просто имаше толкова много за виждане и преживяване!

Информацията, която подаваха сетивата ми, бе зашеметяваща — миризмата на изгорели газове от ауспусите на колите, смесена с тази на храната от количките по улиците; крясъците на амбулантните търговци, които се сливаха с музиката на импровизиращите изпълнители край тях; будещото страхопочитание разнообразие от лица, стилове и акценти, великолепните архитектурни чудеса… И колите. Божичко, колите! Забързаният поток от движещи се плътно една зад друга коли не приличаше на нищо, което бях виждала където и да било досега.

Винаги имаше по някоя линейка, патрулка или пожарна кола, която се опитваше да раздели потока от жълти таксита с пронизително надути сирени. Гледах с благоговение натоварените догоре камиони за боклук, които умело се промъкваха из тесните еднопосочни улички, и шофьорите от куриерски фирми, които смело се бореха с безумното задръстване, гонейки спешни срокове.

Истинските нюйоркчани преминаваха през всичко това спокойно и уверено, чувствайки се така удобно в любимия град, както в чифт стари обувки. Те не се вглеждаха с романтично удоволствие в парата, излизаща от дупките по пътя и шахтите по тротоарите, дори не мигваха, когато земята под тях вибрираше при преминаване на метрото отдолу, а аз се хилех като идиот и мърдах пръстите на краката си. За мен Ню Йорк бе като току-що започнала любовна история. Изпълваше ме ентусиазъм, от който очите ми блестяха — и си личеше.

Затова наистина трябваше да положа усилия да се контролирам, докато отивах към сградата, където щях да работя. Поне що се отнася до работата, бях получила онова, което желаех. Исках да си изкарвам прехраната в съответствие със собствените си способности, а това означаваше да започна от най-ниското ниво. От утре сутрин щях да съм асистентка на Марк Герити в „Уотърс Фийлд & Лийман“, една от най-добрите рекламни агенции в Съединените щати. Доведеният ми баща, големият финансист Ричард Стантън, се подразни, когато приех работата. Твърдеше, че ако не бях толкова горда, просто можех да се възползвам от връзките му и да постъпя при негов приятел.

— И ти си същият инат като баща си — каза ми. — Цял живот няма да успее да плати студентските ти заеми с полицейската си заплата.

Спорът беше наистина сериозен, а баща ми бе отказал да отстъпи.

— Мътните да ме вземат, ако позволя на друг да плаща за образованието на дъщеря ми! — отсече Виктор Рейъс след предложението на Стантън.

Изпитвах уважение към него заради тези му думи. Подозирах, че и за Стантън важи същото, макар че никога не би си признал. Знаех гледните точки и на двамата, защото се бях борила аз сама да изплатя заема… и загубих. За баща ми това бе въпрос на чест. Майка ми беше отказала да се омъжи за него, но той никога не промени категоричното си решение да ми бъде истински баща, доколкото беше възможно.

Знаех, че няма смисъл да се дразня от стари истории, затова се съсредоточих върху задачата да стигна до работа възможно най-бързо. Нарочно бях избрала да засека времето за краткото разстояние в пиков час в понеделник и бях доволна, когато стигнах до „Кросфайър билдинг“, в която се помещаваше „Уотърс Фийлд & Лийман“, за по-малко от трийсет минути.

Вдигнах глава и обходих с поглед сградата чак до тясната ивица синьо небе отгоре. „Кросфайър“ беше впечатляваща. Приличаше на лъскава кула, покрита със сапфири, която пронизваше облаците. От интервютата, на които бях ходила преди това, знаех, че зад богато украсените въртящи се врати отвътре сградата е също толкова внушителна — подът и стените бяха облицовани с мраморни плочи на златисти жилки, а пропускателните бариери и бюрото на охраната бяха от полиран алуминий.

Извадих новата си служебна карта от вътрешния джоб на спортното си долнище и я показах на двамата охранители със строги черни костюми зад бюрото. Въпреки това ме спряха, очевидно, защото бях облечена неподходящо за мястото, но в крайна сметка ме пуснаха. След като вземех асансьора до двайсетия етаж, щях да съм наясно с приблизителното време, необходимо да стигна от своята врата до тази на офиса. Задачата — изпълнена!

Вървях към асансьорите, когато една стройна, прекрасно облечена брюнетка закачи чантичката си на една от бариерите. Чантата се отвори и по мрамора с весело звънтене се изсипаха монети. Наблюдавах ги как се търкалят във всички посоки, а хората ги избягваха и продължаваха по пътя си, сякаш не забелязали настъпилия хаос. Трепнах, обзета от съчувствие, и се наведох да помогна на жената да събере парите си. Същото направи и един от пазачите.

— Благодаря! — обърна се тя към мен и смутено се усмихна.

Усмихнах се в отговор:

— Няма проблем. И на мен ми се е случвало.

Тъкмо бях приклекнала да вдигна една монета от пет цента, която лежеше до входа, когато засякох чифт луксозни черни обувки, над които падаха крачолите на черен официален панталон. Изчаках секунда мъжът да се отмести от пътя ми и когато не го направи, вдигнах глава да го видя. Шитият по поръчка костюм от три части задейства голяма част от сензорите ми за сексапил, но онова, което правеше гледката истински пир за очите, бе високото стройно и силно тяло в костюма.

И все пак, въпреки цялата разкошна мъжественост, бях сразена едва когато погледът ми се спря на лицето му.

Леле! Просто… леле!

Мъжът се приведе елегантно към мен. Замръзнах, напълно зашеметена от мъжкарското му излъчване.

А после нещо премина във въздуха между нас.

Той отвърна на погледа ми и сякаш се преобрази за миг, като че някакъв щит се отмести от очите му и разкри изгаряща, унищожителна воля, която изсмука дъха ми. Непосилният магнетизъм, който излъчваше, се усили и се превърна в почти осезаемо усещане за трептяща от жизненост и безпощадна сила.

Реагирах инстинктивно — отдръпнах се назад. И тупнах по задник.

Лактите ми пулсираха след острия сблъсък с мраморния под, но аз едва регистрирах болката.

Бях прекалено заета да се взирам, обездвижена от мъжа пред себе си. Черна като катран коса обграждаше поразителното му лице. Чертите му биха накарали всеки скулптор да се разплаче от щастие, а изсечените му устни, ясно очертаният прав нос и наситеносините очи го превръщаха в олицетворение на свирепото съвършенство. Същите тези очи сега бяха леко присвити, макар лицето му да бе застинало в очевидно заучена невъзмутимост.

И ризата, и костюмът му бяха черни, но вратовръзката идеално се съчетаваше с искрящите му ириси. Очите му бяха проницателни и погледът му оценяващо се впи в моя. Пулсът ми се ускори, а устните ми леко се разтвориха, за да поемат бързи глътки въздух. Ухаеше греховно добре. Не беше одеколон. Може би душ гел. Или шампоан. Каквото и да бе, караше устата ми да се пълни със слюнка… както ми въздействаше и самият мъж.

Той протегна ръка към мен, разкривайки златни, инкрустирани с оникси копчета за ръкавели и очевидно много скъп часовник.

Поех си рязко въздух и поставих длан в неговата. Когато пръстите му се свиха около моите, сърцето ми подскочи. Докосването му бе като токов удар, електричеството се стрелна нагоре по ръката ми и косъмчетата по тила ми настръхнаха. В продължение на няколко секунди той не помръдна, а между арогантно очертаните му вежди се вряза бръчка.

— Добре ли сте?

Гласът му бе овладян и плавен, с дрезгавина, от която в стомаха ми започнаха да пърхат пеперуди. Извикваше представата за секс. Невероятен секс. За миг помислих, че е в състояние да ме докара до оргазъм, стига просто да говори достатъчно дълго.

Устните ми бяха изсъхнали, затова ги навлажних с език, преди да отговоря:

— Добре съм.

Той се изправи с пестелива грация, издърпвайки и мен. Продължихме да се гледаме в очите, защото не бях в състояние да откъсна своите. Беше по-млад, отколкото бях сметнала първоначално. Вероятно на по-малко от трийсет, макар очите му да показваха далеч по-голям опит. Погледът му бе твърд и разкриваше будна интелигентност.

Усетих силно привличане, сякаш около кръста ми бе завързано въже, което той бавно, неумолимо дърпаше към себе си.

Примигнах, отърсвайки се от унеса, и пуснах ръката му. Не беше просто красив, беше омагьосващ. От онези мъже, които карат жената да гори от желание да разкъса ризата им и да наблюдава как копчетата се разпиляват — заедно със собствените й задръжки. Гледах го, облечен в този изискан, цивилизован, безумно скъп костюм, и мислех за грубо, първично чукане, което оставя чаршафите събрани на топка.

Той се наведе отново и вдигна служебната карта, която не бях разбрала, че съм изпуснала, освобождавайки ме от въздействието на предизвикателния си поглед. Умът ми бавно заработи отново.

Подразних се, задето се чувствах толкова неловко, докато той очевидно напълно се владееше. И защо? Защото бях заслепена, по дяволите!

Той вдигна очи и позата му — все едно бе коленичил пред мен — отново ме извади от равновесие. Прикова поглед в моя, докато се изправяше:

— Сигурна ли сте, че се чувствате добре? Трябва да седнете за минута.

Лицето ми гореше. Просто чудесно! Да се покажа така непохватна и недодялана пред най-самоуверения и грациозен мъж, когото бях срещала.

— Просто загубих опора за миг. Добре съм.

Погледнах встрани и съзрях жената, която бе разпиляла съдържанието на чантичката си. Тя благодари на пазача, който й беше помогнал; после се обърна към мен и ме обсипа с извинения. Обърнах се към нея, за да й подам шепата монети, които бях събрала, но погледът й попадна на бога в костюм и тя забрави за мен моментално. След секунда се протегнах и просто пуснах дребните в чантата й. После рискувах отново да хвърля поглед към мъжа и установих, че продължава да ме гледа, макар брюнетката все още да лееше благодарности. Благодареше на него. Не на мен, разбира се, макар аз да бях свършила работата.

Попитах го през нея:

— Може ли да получа картата си, ако обичате?

Той ми я подаде. Макар да се опитах да я взема, без да го докосвам, пръстите му леко допряха моите и в тялото ми отново пробяга електрическият импулс от присъствието му.

— Благодаря — измърморих, след което се промъкнах край него и излязох на улицата през въртящата се врата. Спрях за секунда на тротоара и си поех глътка нюйоркски въздух, ухаещ на един милион неща, някои хубави, а други — отровни.

Пред сградата бе паркиран лъскав джип „Бентли“. Съзрях отражението си в тъмните прозорци на лимузината, по които не се виждаше дори петънце. Бях силно зачервена, а сивите ми очи блестяха прекалено ярко. И преди бях забелязвала това изражение на лицето си — в огледалото в банята, точно преди да си легна с някой мъж. То означаваше „Готова съм за чукане“ и нямаше никаква работа на лицето ми в този момент.

Божичко! Я се вземи в ръце!

Пет минути с господин Тъмен и Опасен бяха достатъчни да се изпълня с нервна, неспокойна енергия. Все още усещах привличането му — необясним и настойчив подтик да се втурна обратно вътре, при него. Можех да се оправдая, че не съм свършила работата, за която дойдох до „Кросфайър билдинг“, но знаех, че по-късно ще се ядосам на себе си, ако го сторя. Колко пъти щях да се правя на идиот за един ден?

— Достатъчно! — смъмрих се сама под нос. — Продължаваме нататък.

Разнесе се свирене на клаксони — едно такси се бе шмугнало пред друго, избягвайки бронята му само на сантиметри, а после шофьорът рязко наби спирачки, защото някакви твърде смели пешеходци стъпиха на платното, преди светофарът да светне зелено. Последваха крясъци, канонада от възклицания, ругатни и изразителни жестове с ръце, които обаче не бяха заредени с истински гняв. Само след секунди всички участници щяха да забравят за случката и тя щеше да се превърне в поредния такт от естествения ритъм на града.

Влях се в тълпата пешеходци и тръгнах към фитнес залата, а по устните ми плъзна закачлива усмивка. „Ах, Ню Йорк! — помислих си, вече отново спокойна. — Ти си просто велик!“

Смятах да остана един час — първо да загрея на пътеката, а после да поработя с някои уреди, но когато видях, че всеки момент ще започне курс по кикбокс за начинаещи, тръгнах след тълпата ученици. След приключването на часа почти бях дошла на себе си. Мускулите ми трепереха от точно толкова умора, колкото трябва, и бях сигурна, че ще спя добре през нощта.

— Справихте се чудесно.

Изтрих потта от лицето си с кърпата и се вгледах в младия мъж, който ме бе заговорил. Беше висок, с дълги крайници и гладки мускули, будни кафяви очи и безупречна кожа с цвят на кафе с мляко. Миглите му бяха толкова дълги и гъсти, че предизвикваха завист, а главата му бе обръсната.

— Благодаря — изкривих устни в печална гримаса. — Личеше си, че ми е за първи път, а?

Мъжът се усмихна и ми протегна ръка:

— Паркър Смит.

— Ева Трамел.

— Имаш естествена грация, Ева. С малко тренировки можеш да станеш истински майстор. В град като Ню Йорк е наложително човек да знае техники за самоотбрана.

След тези думи той махна към корковото табло за обяви на стената, където с цветни кабарчета бяха закачени множество визитни картички и рекламни листовки. После откъсна една от лентичките в долната част на обява, напечатана върху лист с електриков цвят, и ми я подаде.

— Да си чувала за крав мага?

— В един филм с Дженифър Лопес…

— Аз преподавам и с удоволствие бих те обучавал. Това са адресът и телефонният номер на залата.

Подходът му ми хареса. Беше директен и прям, също като погледа му, а усмивката му бе съвсем искрена. Зачудих се дали не се опитва да ме сваля, но държанието му бе толкова спокойно и овладяно, че нямаше как да съм сигурна.

Паркър кръстоса ръце и бицепсите му изпъкнаха. Беше облечен в черна тениска без ръкави и панталони до под коленете. Кецовете му, марка „Конвърс“, изглеждаха удобни след дългата употреба, а на врата му изпод тениската се показваха племенни татуировки.

— Часовете са на страницата ми в интернет. Трябва да дойдеш и да погледаш, за да прецениш дали е подходящо за теб.

— Определено ще си помисля.

— Направи го! — Той отново протегна длан, ръкостискането му бе здраво и уверено. — Надявам се да се видим там.

Когато се прибрах вкъщи, в апартамента ухаеше фантастично, а от колоните се носеше гласът на Адел, която чувствено пееше за своите „напразни надежди“. Погледнах през коридора в кухнята и видях Кари, който се поклащаше в ритъм с музиката и разбъркваше нещо на печката. На плота имаше отворена бутилка и две високи чаши, едната от които пълна до половината с червено вино.

— Ей! — подвикнах, приближавайки се. — Какво готвиш? И имам ли време първо да се изкъпя?

Той наля от бутилката и в другата чаша и я плъзна по плота към мен с обиграни, елегантни движения. Ако го гледаше сега, никой не би предположил, че е прекарал цялото си детство, подхвърлян напред-назад между своята майка наркоманка и различни приемни семейства, а младежките си години — в интернати за непълнолетни престъпници и държавни клиники за лечение от зависимости.

— Спагети със сос от кайма. И изчакай с душа, вечерята е готова. Забавлява ли се?

— Да, но едва след като стигнах залата.

Придърпах едно от високите столчета от тиково дърво и седнах. После разказах на Кари за урока по кикбокс и Паркър Смит.

— Искаш ли да дойдеш с мен?

— На крав мага? — Той поклати глава. — Прекалено брутално е за мен. Ще ми останат синини, а заради тях ще си загубя работата. Но ще дойда с теб да проверим за какво става дума — просто в случай че този тип е някой смахнат.

Наблюдавах го, докато изсипваше спагетите в приготвения гевгир.

— Смахнат, а?

Баща ми ме беше научил да преценявам мъжете доста добре. Точно затова бях наясно с факта, че богът с костюма е лоша новина. Нормалните хора се усмихваха, след като помогнат на някого, просто за да разчупят леда и да улеснят общуването. От друга страна, аз самата също не му се бях усмихнала.

— Бебче — подхвърли Кари и измъкна две купи от шкафа, — ти си изключително секси и привлекателна жена. Бих се усъмнил във всеки мъж, който няма куража направо да те покани на среща.

Сбърчих нос срещу него.

Той постави една от купите пред мен. В нея имаше тънки оризови спагети, покрити с мъничко доматен сос, сред който се виждаха слепнали бучки от говежда кайма и грах.

— Нещо ти се върти в главата. Какво има?

Хмм… Хванах забучената в купата лъжица и реших да не коментирам храната.

— Мисля, че днес срещнах най-сексапилния мъж на света. Всъщност, може би най-сексапилния в цялата история на човечеството.

— О, така ли? Смятах, че това съм аз. Разказвай!

Кари бе застанал от другата страна на плота. Предпочиташе да се храни прав.

Изчаках първо той да гребне от буламача, който беше приготвил, преди да се осмеля да го опитам и аз.

— Честно казано, няма кой знае какво за разправяне. Пльоснах се по задник във фоайето на „Кросфайър“, а той ми помогна да се изправя.

— Висок или нисък? Със светла или с тъмна коса? Слаб или мускулест? Цвят на очите?

Прокарах втората хапка с глътка вино.

— Висок. Тъмна коса. Строен и мускулест. Сини очи. Безумно богат, ако се съди по дрехите и аксесоарите. Освен това беше невероятно секси. Знаеш как е — има мъже, които изглеждат добре, но от тях хормоните ти не започват да бушуват. Други пък, сравнително грозновати, ти действат като сексуален магнит. А този… имаше всичко.

Стомахът ми се сви точно както когато Тъмен и Опасен ме беше докоснал. Зашеметяващото му лице се бе запечатало в ума ми с кристална яснота. Би трябвало да е незаконно един мъж да е толкова умопомрачителен! Все още възстановявах изпържените си мозъчни клетки.

Кари облегна лакът на плота и се наведе напред, при което дългият му бретон закри едното му ярко и пълно с живот зелено око.

— И какво стана, след като ти помогна да се изправиш?

Свих рамене:

— Нищо.

— Нищо ли?

— Тръгнах си.

— Какво? Не пофлиртува ли поне малко с него?

Загребах отново и преглътнах. Наистина, спагетите не бяха толкова зле. Или пък просто бях ужасно гладна.

— Не беше от този тип, с когото можеш да флиртуваш, Кари.

— Няма такова понятие като „мъж, с когото не можеш да флиртуваш“! Дори онези с щастливи бракове от време на време си позволяват да се отдадат на някоя безобидна закачка.

— В него нямаше нищо безобидно — сухо отсякох аз.

— А, един от онези — кимна мъдро Кари. — Лошите момчета могат да са забавни, ако човек не се приближава твърде много.

Естествено, че бе наясно; мъже и жени на всякакви възрасти непрекъснато падаха в краката му. И въпреки това той всеки път успяваше да избере грешен партньор. Беше излизал с такива, които го преследваха или пък му изневеряваха, с такива, които заплашват да се самоубият, ако ги изостави, и с такива, които си имаха половинки, но забравяха да му споменат за тях. Каквото и да се сети човек, на него му беше минало през главата.

— Изобщо не мога да си представя този човек да е забавен — отбелязах. — Излъчваше сигнал „Високо напрежение!“. Но пък съм сигурна, че е страхотен в леглото.

— Ето, дойдохме си на думата! Забрави за него самия. Просто използвай лицето му във фантазиите си и го превърни в Господин Идеалния.

Аз обаче предпочитах изобщо да го разкарам от ума си, така че смених темата:

— Имаш ли прослушвания утре?

— Естествено.

Кари се впусна в пространно разяснение на програмата си за другия ден (спомена реклама на дънки, спрей за изкуствен тен, бельо и одеколон). Изхвърлих всичко останало от мислите си и се съсредоточих върху него и все по-големия му успех. Кари Тейлър ставаше по-търсен с всеки изминал ден, а репутацията му сред фотографите и агентите нарастваше, защото бе добър професионалист и изключително точен. Много се вълнувах и се гордеех с него. Беше изминал дълъг път и бе преживял толкова много.

Едва след като приключихме с вечерята, забелязах двете големи кутии за подаръци, подпрени отстрани на дивана.

— Какво е това?

— „Това“ — отвърна Кари, идвайки при мен в хола — е върхът на сладоледа.

Моментално разбрах, че са изпратени от Стантън и майка ми. Парите бяха нещо, от което майка ми се нуждаеше, за да е щастлива. Радвах се, че Стантън, съпруг номер три, бе в състояние да задоволи тази нейна нужда — както и многото й други. Често ми се искаше с това нещата да приключват, но майка ми отказваше да приеме, че моето отношение към парите е по-различно от нейното.

— Какво е този път?

Той прехвърли ръка през раменете ми, което не бе трудно — беше по-висок от мен с почти тринайсет сантиметра.

— Не бъди неблагодарна. Стантън обича майка ти. Обича и да я глези, а пък тя обича да глези теб. Колкото и да не ти харесва, той не го прави заради теб. Прави го заради нея.

Въздъхнах, но трябваше да призная, че е прав.

— Какво има в кутиите?

— Великолепни премени за благотворителната вечеря в събота. Убийствена рокля за теб и смокинг „Бриони“ за мен, защото, когато ми купува подаръци, всъщност го прави за теб. Много по-търпелива си, ако съм наоколо, за да слушам как мрънкаш.

— Много ясно! Благодаря на Бога, че и той го знае.

— Естествено, че знае. Стантън нямаше да има толкова пари, ако не знаеше всичко. — Кари ме хвана за ръката и ме дръпна към себе си. — Хайде! Ела да погледнеш.

Минах през въртящата се врата на „Кросфайър“ и влязох във фоайето на сградата в девет без десет на следващата сутрин. Исках да направя възможно най-доброто впечатление в първия си ден, затова бях избрала семпла рокля по тялото. Комбинирах я с черни обувки на висок ток, които обух, докато се качвах с асансьора, вместо чифта с равни подметки, с който бях дошла. Русата ми коса бе вдигната в артистичен кок с форма на осморка, който бе дело на Кари. Аз не можех да направя и най-елементарното нещо с косата си, но той умееше да създава истински шедьоври. Бях сложила малките перлени обици, подарък от баща ми за дипломирането, и ролекса от Стантън и майка ми.

За миг си помислих, че съм се престарала, но щом пристъпих във фоайето, си спомних как тупнах на пода, докато бях с екипа за тренировки, и изпитах благодарност, че в момента нямам нищо общо с онова недодялано момиче. Двамата охранители, изглежда, не направиха връзката, когато им показах служебната си карта на път към бариерите на входа.

След двайсет етажа асансьорът спря и аз влязох в приемната на „Уотърс Фийлд & Лийман“. Пред мен се простираше стена от бронирано стъкло, по средата на която бе двойната врата за рецепцията. Рецепционистката зад сърповидното бюро видя картата, която поднесох към стъклото. Докато отдръпвах картата си, жената натисна бутона, с който се отваряше вратата.

— Здравей, Мегуми — поздравих я, щом влязох, възхищавайки се на тъмночервената й блуза. Произходът на Мегуми бе смесен, определено имаше азиатска кръв, и беше много красива. Косата й беше тъмна, гъста и подстригана на каре — по-късо отзад и скосено отпред. Очите й бяха кафяви и топли, а устните — плътни и естествено розови.

— Ева, здравей! Марк още не е дошъл, но ти знаеш къде трябва да отидеш, нали?

— Разбира се!

Махнах с ръка и поех по коридора вляво от рецепцията. В края му отново завих наляво и се озовах в просторна зала, разделена на малки кабинки. Една от тях бе предназначена за мен и аз отидох право натам.

Пуснах чантичката си и торбата, в която бях пъхнала равните си обувки, в най-долното чекмедже на функционалното метално бюро. После включих компютъра. Бях донесла няколко дреболии, с които да направя служебното си място малко по-уютно, и ги извадих. Един от предметите бе поставен в рамка колаж от три снимки — аз и Кари на плажа Коронадо; майка ми и Стантън на яхтата му някъде на Френската Ривиера; и баща ми в неговата патрулна кола с герба на град Оушънсайд, Калифорния. Вторият бе пъстър букет от стъклени цветя, който Кари ми даде тази сутрин като „подарък за първия работен ден“. Наместих го зад снимката и се облегнах на стола, за да огледам резултата.

— Добро утро, Ева!

Рязко станах на крака, за да посрещна шефа си.

— Добро утро, господин Герити!

— Наричай ме Марк, ако обичаш. Ела в кабинета ми.

Последвах го от другата страна на пътеката, като отново си помислих колко добре изглежда новият ми шеф със своята лъскава тъмна кожа, оформената на „катинарче“ брада и засмените си кафяви очи. Марк имаше квадратна челюст и чаровна, леко крива усмивка. Беше стегнат и във форма, с уверена стойка, която вдъхваше доверие и респект.

Той махна към един от двата стола пред бюрото си от хром и стъкло и изчака, докато заех посоченото ми място. На фона на небето и небостъргачите зад гърба му Марк изглеждаше преуспял и могъщ. В действителност бе само младши акаунт мениджър, а кабинетът му бе направо килер в сравнение с тези на директорите и ръководителите на отдели, но това по никакъв начин не разваляше гледката.

Марк се облегна назад и се усмихна:

— Настани ли се в новия си апартамент?

Изненадах се, че помни, но и го оцених. Срещнала го бях по време на второто си интервю и веднага го харесах.

— До голяма степен — отвърнах. — Остават още няколко кашона тук-там.

— Идваш от Сан Диего, нали? Хубав град, но е много различен от Ню Йорк. Липсват ли ти палмите?

— Липсва ми сухият въздух. Трудно се свиква с влажността тук.

— Почакай само да дойде лятото — усмихна се той. — И така… днес е първият ти ден, а ти си първата ми асистентка, така че ще трябва да се учим в движение. Не съм свикнал да възлагам задачи, но съм сигурен, че бързо ще схвана как.

Моментално се отпуснах:

— Нямам търпение да започнеш да ми възлагаш.

— Присъствието ти тук е голямо стъпало нагоре за мен, Ева. Бих искал да си щастлива, докато работим заедно. Пиеш ли кафе?

— Кафето е една от основните ми хранителни групи.

— Ах, асистентка точно по мой вкус! — Усмивката му стана по-широка. — Няма да те карам да ми носиш кафе, но ще съм ти задължен, ако ми покажеш как да използвам новите кафемашини, които инсталираха в стаите за почивка.

Отвърнах на усмивката му:

— Няма проблем.

— Колко тъжно, че нямам друга работа за теб! — Марк смутено потри тила си. — Защо първо не ти покажа кампаниите, по които работя, и да продължим от там?

Останалата част от деня се изниза като в мъгла. Марк имаше две кратки срещи с клиенти и една доста по-продължителна с творческия екип, който разработваше идеи за училище по търговия. Беше наистина удивително да наблюдавам пряко целия процес, как различните отдели си предават щафетата един на друг, за да осъществят една цялостна кампания — от предложението до готовия проект. Може би щях да остана и до по-късно, за да се запозная по-добре с работата и разположението на офисите, но точно в пет без десет телефонът ми звънна.

— Кабинетът на Марк Герити. Ева Трамел на телефона.

— Докарай си задника вкъщи, за да можем да излезем да пийнем, след като ме отряза снощи!

Шеговитата строгост на Кари извика усмивка на устните ми.

— Добре, добре! Идвам.

Изключих компютъра си и излязох. Когато стигнах до асансьорите, извадих телефона си, за да напиша кратко съобщение на Кари: „На път съм“. Разнесе се сигналът, който показва кой асансьор ще спре на моя етаж, и аз се преместих пред съответната врата, като за миг отклоних вниманието си, за да изпратя съобщението. Когато вратата на асансьора се отвори, направих крачка напред. Вдигнах поглед, за да проверя къде отивам, и срещнах чифт сини очи. Дъхът ми секна.

В кабината имаше само един човек: секс богът.