Петдесет нюанса освободени

23.

В началото беше болката. В главата, гърдите... изгаряща болка. Ръката, цялото тяло. „Къде съм?“ Колкото и да се мъчех, не можех да си отворя очите. Обвити като в мъгла думи. И думите постепенно ставаха по-ясни, по-ярки, като фарове в тъмнината.

- Ребрата са навехнати и охлузени, господин Грей, има и капи-лярна фрактура на черепа, но жизнените показатели са стабилни.

- Защо още е в безсъзнание?

- Госпожа Грей е претърпяла сериозна контузия в главата, но мозъкът й функционира нормално, няма възпаление или отоци. Ще се събуди. Дайте й време.

- А бебето? - Думите бяха изречени без дъх, изстрадани.

- Бебето е добре, господин Грей.

- О, слава богу! - Думи като молитва. - О, Боже, благодаря ти!

„Тревожи се за бебето... бебето?... Малката точица. Разбира се! Моята малка точица“. Опитах се да сложа ръка на корема си. Напразно. Мускулите не ме слушаха.

„А бебето?... О, Боже, благодаря ти!“

„Малката Точица е добре!“

„А бебето?... О, Боже, благодаря ти!“

„Той се тревожи за бебето!“

„А бебето?... О, Боже, благодаря ти!“

„Той иска бебето! О, благодаря ти, Боже!“

Безсъзнанието ме погълна отново и ме спаси от болката.

Всичко тежи, всичко боли - крайници, глава, клепачи, нищо не иска да помръдне. Изплувах бавно от мъглата. Звуците се превръщаха в гласове.

- Няма да я оставя!

„Крисчън! Тук е“. Опитах се да се събудя. Гласът му беше като опъната струна, като прошепната болка.

- Крисчън, трябва да поспиш.

- Не, татко, няма да мръдна, искам да съм тук, когато се събуди.

- Аз ще остана с нея. Това е най-малкото, което мога да направя, след като спаси дъщеря ми.

„Мия!“

- Как е Мия?

- Много изтощена... изплашена и... ядосана. Рогипнолът ще действа поне още няколко часа.

- О, боже!

- Знам. Чувствам се такъв глупак, че й позволих да ме убеди да намаля охраната й! Ти ме предупреди, но знаеш какъв инат е тя. Ако не беше Ана...

- Всички мислехме, че Хайд вече е извън играта. И моята луда жена... Защо не ми каза? - Гласът му беше изпълнен с нечовешко страдание.

- Крисчън, успокой се. Ана е изключителна млада жена. И е толкова смела!

- Смела, упорита, инат и глупава. - Гласът му се прекърши, надроби се под наплива на болката.

- Не я съди, не съди и себе си, сине... По-добре да ида да видя майка ти. Минава три. Наистина трябва да поспиш!

И мъглата падна.

Мъглата се вдигна. Нямах представа колко време е минало.

- Ако ти не я напердашиш, повярвай ми, аз ще го направя!

- Повярвай ми, Рей, може и да го направя.

„Татко! Тук е!“ Опитвах се да изплувам от мъглата, толкова силно се опитвах да я раздухам, но отново паднах в ръцете на забравата...

- Детектив, както виждате, съпругата ми не е в състояние да отговаря на въпроси. - Крисчън беше ядосан.

- Тя е упорита млада жена, господин Грей.

- Ще ми се да беше убила оня шибаняк.

- Това само щеше да ми отвори работа да попълвам повече формуляри. А госпожица Морган си изпя всичко. Тоя Хайд е смахнато копеле. Има ви зъб. На вас и на баща ви...

Мъглата се надигна за миг, покри ме пак и ме дръпна надолу. „О, не!“

- Какво значи това? Как така не сте си говорили? - Гласът на Грейс. Беше ядосана. Опитах се да раздвижа глава, но тялото ми категорично отказваше да ме слуша.

- Какво си направил?

- Мамо...

- Какво си направил, Крисчън?

- Бях толкова ядосан... - почти проплака той.

Светът потъна - или аз потънах.

Чувах тихи, объркани, неясни гласове.

- Ти ми каза, че си прекъснал всякакви връзки. - Беше Грейс. Говореше тихо и укорително.

- Така е. Но когато я видях за последен път, видях цялата картина, бъдещето. Знаеш какво имам предвид... за детето. И за първи път осъзнах, че това, което сме правили... е било грешно.

- Това, което тя е направила с теб, а не вие. Ще видиш, децата ще те научат. Ще те накарат да погледнеш света в съвсем различ-на светлина.

- Тя най-сетне разбра... и аз разбрах и... нараних Ана - прошепна той.

- Често нараняваме хората, които обичаме. Трябва да й кажеш колко съжаляваш. И ти го казвам съвсем отговорно. Трябва да й кажеш - и да й дадеш време.

- Тя каза, че ме напуска.

„Не, не, не!“

- И ти й повярва?

- В началото - да.

- Винаги вярваш на лошото в хората и на лошото в себе си. Винаги си бил такъв. Ана много те обича и е повече от очевидно, че и ти я обичаш.

- Тя беше толкова ядосана...

- Сигурна съм, че е така, а и самата аз съм ти много ядосана. Знаеш ли, мисля, че можеш да се ядосаш истински само на човек, когото обичаш.

- Мислих много за това. А тя ми е показвала много пъти, че ме обича... до степен да рискува живота си.

- Точно така.

- О, мамо, защо не се събужда? - Гласът му пак се скърши. -Едва не я загубих!

- Двайсет и четири години. Чак сега, след всичкото това време, мога да те прегърна така.

- Знам, мамо... Радвам се, че поговорихме.

- И аз. Винаги ще съм до теб. Не е за вярване, че ще ставам баба!

„Баба!“ Сладка забрава...

Меката му брада нежно стържеше по ръката ми и той леко стискаше пръстите ми.

- О, бебчо, моля те, върни се при мен. Съжалявам! Съжалявам за всичко! Само си ела при мен. Толкова ми липсваш! Обичам те...

„Опитвам се, опитвам се. Искам да те видя“.

Но тялото ми отказа да се подчини и потънах в съня.

Пишкаше ми се. Отворих очи. Бях в болнична стая. Беше тъмно, единствената светлина идваше от някаква лампа до мен. Беше и много тихо. Главата и гърдите ме боляха. Но най-вече ми се пишкаше. Опитах да помръдна. Усетих леко ужилване в дясната ръка, когато се опитах да я раздвижа. Бяха ме сложили на системи. Затворих очи. Раздвижих глава. Вече реагираше на волята ми. Пак отворих очи. Крисчън спеше, седнал до мен, опрял глава на ръцете си. Протегнах ръка, щастлива, че тялото ми най-сетне изпълнява желанията ми, и прокарах пръсти през меката му коса.

Той подскочи така внезапно, че отслабналата ми ръка падна на леглото

- Здрасти - изграчих.

- О, Ана! - Гласът му се давеше в облекчение, щастие, изненада. Хвана ръката ми, стисна я здраво и я опря до брадясалото си лице.

- Трябва да ида до тоалетната - прошепнах.

Той отвори уста, погледна ме объркано, после каза:

- Не мърдай, ще извикам сестрата! - И докато се опитвах да седна, скочи и в паника затърси копчето за повикване.

- Моля те - прошепнах. - Трябва да стана.

„Господи, защо нямам никаква сила? Защо всичко ме боли?“

- Ще послушаш ли поне веднъж когато ти се казва нещо! -каза той и раздразнено, и притеснено.

- Наистина трябва да пишкам. - Гласът ми беше ръждясал, гърлото и устата ми бяха съвсем сухи.

Някаква медицинска сестра нахлу в стаята. Беше над петдесет, но с катраненочерна коса. Носеше огромни перлени обеци.

- Събудихте ли се, госпожо Грей? Веднага ще уведомя доктор Бартли. Аз съм Нора. Знаете ли къде сте?

- Да. В болница. Искам да пишкам.

- Имате катетър.

„О, това е отвратително!“ Погледнах притеснено Крисчън и после пак нея.

- Моля ви, искам да стана.

- Госпожо Грей...

- Моля ви.

- Ана! - каза Крисчън с предупредителен тон.

Започнах да се набирам на лакти и да се опитвам да стана.

- Ще ви махна катетъра. Господин Грей, мисля, че съпругата ви иска да остане сама. - Погледна го многозначително.

- Никъде не мърдам! - отвърна ядно той.

- Крисчън, моля те! - прошепнах, пресегнах се и хванах ръката му. Той стисна моята и ме погледна тревожно. - Моля те!

- Добре - каза той безпомощно и прокара ръка през косата си. - Две минути! - изсъска на сестрата, наведе се, целуна ме по челото и излезе.

След малко нахлу обратно. Предполагам, че бяха минали точно две минути. Сестра Нора ми помагаше да стана. Бях облечена в болнична нощница. Не помнех някой да ме е събличал.

- Аз ще я поема - каза той и тръгна към нас.

- Господин Грей, мога да се справя сама! - скара му се сестра Нора.

Той я изгледа враждебно.

- По дяволите, това е съпругата ми! Аз ще я занеса! - каза през зъби и отмести инфузионната стойка.

- Господин Грей! - запротестира Нора.

Той не й обърна внимание, наведе се и нежно ме вдигна на ръце. Увих ръце около врата му, тялото ме болеше. „Господи! Всичко ме боли!“ Крисчън ме отнесе до банята, а сестра Нора ни последва със стойката.

- Госпожо Грей, много сте отслабнала - каза Крисчън неодобрително и леко ме пусна да стъпя. Олюлях се. Той светна лампата. Флуоресцентното осветление ме заслепи.

- Седни, преди да паднеш! - каза той рязко, но не ме пускаше.

Успях някак да седна на тоалетната чиния и да кажа:

- Излез.

- Просто се отпусни, Ана.

- Не мога пред теб. Срам ме е.

„Господи, колко унизително е това!“

- Може да паднеш.

- Господин Грей! - намеси се рязко Нора.

Никой не й обърна внимание.

- Моля те.

Той вдигна пораженски ръце.

- Ще съм отпред и ще оставя вратата отворена. - Отсъпи зад-нешком до вратата и застана до сърдитата сестра.

- Обърни се, моля те.

„Не е ли нелепо да се срамувам така от него? Защо?“

Той врътна очи, но изпълни нареждането.

Направих бърза инвентаризация на щетите. Главата ме болеше, гърдите - там където Джак ме беше ритнал - също, тялото ме болеше от падането на земята, а освен това бях много гладна и жадна. Господи, колко бях гладна! Щом свърших, тихичко благодарих, че са сложили мивката съвсем близо до тоалетната чиния и не се налага да ставам, за да си измия ръцете. Просто нямах сила да се изправя. Избърсах ръцете си в кърпата и казах:

- Готова съм.

Още преди да довърша, Крисчън вече беше при мен и се озовах в ръцете му. Колко ми бяха липсвали тези ръце! Той се поколеба и... зарови нос в косата ми.

- О, колко ми липсвахте, госпожо Грей - прошепна и под гневния поглед на сестра Нора ме отнесе в леглото. Но като че ли не искаше да ме пусне. Поне така си помислих.

- Ако сте приключили, господине, бих желала вече да прегледам госпожа Грей - каза сестра Нора. Беше побесняла.

А той я погледна и каза:

- Цялата е на ваше разположение.

Тя изсумтя недоволно и обърна цялото си внимание към мен.

„Може да те побърка, нали?“

- Как се чувствате? - попита ме тя със състрадателен глас и лека нотка на раздразнение, което отдадох на намесата на Крисчън.

- Всичко ме боли и съм много жадна - прошепнах.

- Ще ви донеса вода веднага щом проверя показателите ви и след като доктор Бартли ви прегледа.

После уви маншона на апарата за кръвно около ръката ми. Погледнах притеснено Крисчън. Изглеждаше кошмарно. Като призрак, все едно не бе спал от дни. Косата му беше рошава, не се беше бръснал от много време, ризата му беше ужасно измачкана. Намръщих се.

- Как си? - попита той и седна на леглото, без да обръща никакво внимание на сестрата, но внимаваше да не докосва тялото ми.

- Всичко ме боли. И съм гладна.

- Гладна? - Той се ококори удивено.

Кимнах.

- Какво ти се яде?

- Каквото и да е. Супа.

- Господин Грей, трябва да получим разрешение от лекар, преди да позволим на госпожа Грей да започне да се храни.

Той я изгледа безизразно, извади телефона от задния си джоб и набра.

- Ана иска пилешка супа... Добре... Благодаря. - И затвори.

Погледнах Нора. Тя гледаше Крисчън с присвити очи.

- Тейлър ли? - попитах.

Той кимна.

- Кръвното ви налягане е нормално, госпожо Грей. Ще повикам лекаря - каза сестра Нора, махна маншона от ръката ми и без да обели нито дума повече, затрака с токчета към изхода на стаята, като пръскаше негодувание около себе си.

- Мисля, че сестра Нора откачи.

- Знам как да упражнявам чара си върху жените - засмя се Крисчън.

И аз се засмях, но спрях, защото усетих силна болка в гърдите.

- Да, така е.

- О, Ана, колко обичам смеха ти!

Нора се върна с каничка с вода. И двамата млъкнахме. Само се гледахме, докато тя наливаше една чаша.

- На малки глътки обаче! - предупреди ме.

- Да, госпожо - казах и отпих жадно една глътка. „О, прекрасно!“ Отпих още една глътка. Крисчън ме наблюдаваше напрегнато.

- Мия? - попитах.

- Добре е. Благодарение на теб.

- Бяха ли я отвлекли?

-Да.

Значи цялата тази лудост все пак беше оправдана. Облекчението се спусна като по спирала из цялото ми тяло. „Слава богу, слава богу, слава богу, че е добре!“

- Как са се добрали до нея?

- Елизабет Морган.

- Тя? Наистина ли?

- Взела я е от гимнастическия салон.

Намръщих се. Не разбирах.

- Ана, ще ти разкажа всичко, но после. Мия е добре, доколкото може да е добре след подобно преживяване. Била е дрогирана.

Все още е много изтощена и уплашена, но по чудо не се е случило нещо по-лошо. - Стисна зъби. - Това, което направи ти... беше невероятно смело и безразсъдно. Можеше да те убият.

Очите му пламнаха, но в същото време излъчваха сива студенина. Виждах, че едва сдържа гнева си.

- Не знаех какво друго да направя - прошепнах.

- Можеше да ми кажеш! - Ръцете му се свиха в юмруци.

- Той каза, че ще я убие, ако кажа на някого. Не можех да поема този риск.

Той затвори очи, лицето му се сгърчи от ужас.

- Изживях смъртта хиляда пъти от четвъртък.

,Четвъртък?“

- Днес какво сме?

- Почти събота. - Погледна си часовника. - Беше в безсъзнание повече от двайсет и четири часа.

- А Джак и Елизабет?

- Арестувани са. Джак е тук, под охрана. Трябваше да извадят куршума. Не знам в кое отделение на болницата е - каза горчиво.

- Иначе щях да съм го убил досега. - Лицето му потъмня.

„Мамка му! Джак е тук!“

„Това ти е за СИП, шибана курво!“ Пребледнях. Празният ми стомах се сви в конвулсии, очите ми се напълниха със сълзи и цялото ми тяло се разтресе.

- Ана... - Крисчън се наведе към мен, взе чашата от ръката ми и ме прегърна нежно. - Сега си в безопасност - прошепна в косата ми.

- Така съжалявам, Крисчън... - Сълзите ми потекоха.

- Шшш... - Той ме галеше по косата, а аз плачех на рамото му.

- Това, което казах... Никога не съм имала намерение да те напускам.

- Шшш, бебчо. Знам.

- Знаеш? - Думите му спряха сълзите ми.

- Да, разбрах. Не веднага, но разбрах.

- Ти просто ме изненада - казах в рамото му. - Когато говорехме в банката. Ти си помисли, че те напускам. Мислех, че ме познаваш по-добре. А съм ти казвала толкова много пъти, че никога няма да те напусна.

- Но след всичко, което казах и направих, всички тези непростими, отвратителни неща... - Гласът му беше ужасно тих, а ръцете му ме притиснаха по-силно. - Мислех, че съм те загубил.

- Не, Крисчън, никога не можеш да ме загубиш. Но не исках да се намесваш, защото беше опасно за Мия.

Той въздъхна. Не знаех дали от гняв, раздразнение или болка.

- Как се сети? - попитах бързо, за да го изкарам от мрачните му мисли.

Той сложи онова кичурче зад ухото ми.

- Точно бях кацнал в Сиатъл, когато се обадиха от банката. Последното, което знаех за теб, беше, че не си добре и се прибираш у дома.

- Значи си бил в Портланд, когато Сойър се обади от колата?

- Точно се канехме да излетим. Исках да се прибера. Тревожех се за теб.

- Тревожел си се?

- Разбира се - каза той обидено. Прокара палец по долната ми устна. - Целият ми живот минава в тревоги по теб. Знаеш го.

„О, Крисчън!“

- Джак ми се обади в офиса - казах. - Даде ми точно два часа да набавя парите. Трябваше да тръгна веднага и това беше най-удобното извинение.

- И си изпързаляла и Сойър. И той ти е бесен.

- И той? Че кой друг?

- Аз.

Докоснах внимателно лицето му, прокарах пръсти по брадата му. Той затвори очи и притисна буза в дланта ми.

- Не бъди такъв, не се сърди - прошепнах.

- Не мога. Това, което направи, беше огромна глупост, граничеща с безразсъдство.

- Казах ти: не знаех какво друго да направя.

- Ти просто нямаш никакво чувство за самосъхранение. Не се грижиш за безопасността си, а сега не си само ти - каза той ядосано.

Устната ми потрепери. Той мислеше за Малката точица!

Вратата се отвори и двамата се стреснахме. Млада афроа-мериканка е бяла престилка и зелени панталони влезе с бърза крачка.

- Добър вечер, госпожо Грей. Аз съм доктор Бартли.

И се започна един дълъг и обстоен преглед. Тя буквално на-тика някакво фенерче в очите ми, накара ме да докосна пръстите й, после да си пипна носа, като затворя първо едното око, после и другото, провери всичките ми рефлекси. Все пак имаше нежен глас, докосваше ме внимателно и имаше мило, макар и професионално отношение. Скоро дойде и сестра Нора, а Крисчън застана в ъгъла на стаята и започна да говори по телефона. Беше трудно да се съсредоточа едновременно върху доктор Бартли, сестра Нора и Крисчън, но чух, че говори с баща си, с майка ми, с Кейт. Казваше на всички, че съм се събудила. Най-сетне остави съобщение и на гласовата поща на Рей.

„Рей. Мамка му...“ Спомен, обвит в мъгла. Гласът му. Да, той беше идвал, докато бях в безсъзнание.

Доктор Бартли заопипва ребрата ми. Пипаше внимателно, но здраво.

Смръщих лице.

- Няма нищо пукнато, нищо счупено, само навехнато и охлузено. Голяма късметлийка сте.

Късметлийка ли? Не бих избрала точно тази дума. Крисчън я изгледа ядно. Каза нещо без звук, само с устни. Мисля, че беше нещо от сорта на „идиотка“, но не бях сигурна.

- Ще ви дадем болкоуспокояващо. Трябва ви за болката в ребрата и за главоболието. Но всичко изглежда добре, госпожо Грей. Съветвам ви да поспите. В зависимост от това как се чувствате сутринта може и да ви пуснем да си идете у дома. Тогава тук ще бъде доктор Синг.

- Благодаря.

На вратата се почука. Беше Тейлър. Носеше черна картонена кутия, на която с блестящи кремави букви пишеше „Феърмаунт Олимпик“.

Охо!

- Храна? - попита доктор Бартли изненадано.

- Госпожа Грей е гладна - каза Крисчън. - Това е пилешка супа.

Доктор Бартли се усмихна.

- Супа може. Само бульона, нищо тежко. - И ни изгледа все едно сме непослушни ученици. После двете със сестра Нора излязоха.

Крисчън премести табличката на колелца към мен и Тейлър сложи кутията със супата на нея.

- Как сте, госпожо Грей?

- Добре, Тейлър. Благодаря.

- Радвам се. - Мисля, че искаше да каже още нещо, но се въздържа.

Крисчън отвори кутията, извади термос, купа за супа, чинийка, ленена салфетка, лъжица за супа, панерче за хлебчета, сребърна солница и пиперница... Цял ресторант се пренесе в стаята ми.

- О, това е страхотно, Тейлър. - Стомахът ми ръмжеше. Умирах от глад.

- Нещо друго? - попита Тейлър.

- Не, благодаря - каза Крисчън.

Тейлър кимна.

- Тейлър, благодаря ти! - казах.

- Искате ли нещо друго, госпожо Грей?

Погледнах Крисчън и казах:

- Само чисти дрехи за Крисчън.

- Да, госпожо. - Тейлър се усмихна.

Крисчън погледна ризата си озадачено.

- Откога си с тези дрехи? - попитах.

- От четвъртък- засмя се той.

Тейлър излезе.

- Тейлър ти е много ядосан - каза Крисчън, отвори термоса и изля пасираната пилешка супа в купата.

И Тейлър? Но не се замислих много-много. Цялото ми внимание беше в купата. Миришеше божествено, ароматна пара се издигаше до ноздрите ми. Опитах половин лъжичка. Беше толкова вкусна, колкото изглеждаше.

- Хубава ли е? - попита Крисчън и пак седна на леглото.

Кимнах ентусиазирано. Изпитвах животински глад. Започнах

да ям и не можех да се спра. Направих само няколко кратки паузи да си избърша устата с кърпата.

- Кажи ми какво се случи след като разбра какво всъщност става.

Крисчън прокара пръсти през косата си и поклати глава.

- О, Ана, колко е хубаво да те видя да ядеш.

- Гладна съм. Кажи ми.

- Ами след като се обадиха от банката и след като си помислих как целият ми свят се е сринал...

Спрях да ям.

- Ако спреш да ядеш, ще спра да говоря - прошепна той и тонът му не търпеше никакви възражения.

Продължих със супата. Погледът му омекна и след малко той продължи:

- Та след като приключихме разговора, Тейлър ми каза, че Хайд е пуснат под гаранция. Нямам представа как и защо. Мислех, че сме предотвратили такава вероятност. Но се сетих какво ми каза... и разбрах, че става нещо, нещо много лошо и много сериозно.

- Никога не е било заради парите - отсякох ядосано. - Как можа да си го помислиш? - Повиших тон. - Никога не е било заради шибаните ти пари!

Главата ми запулсира. Той ме погледна изненадано, присви очи и каза:

- Що за вулгарен език! Успокой се и яж.

Погледнах го враждебно.

- Ана! - каза той заканително.

- Това ме заболя повече от всичко, Крисчън - прошепнах. -Почти толкова, колкото срещата ти с онази жена.

Той пое рязко дъх, сякаш го бях ударила през лицето, и изведнъж се отпусна изтощен, изцеден. Затвори очи и поклати глава.

- Знам. И съжалявам. Повече отколкото можеш да си представиш. - В очите му блесна разкаяние. - Моля те, яж. Супата ще изстине. - Гласът му беше мек и в същото време заповеднически.

Хванах лъжицата и той въздъхна облекчено.

- И после? - попитах с пълна уста. Мекото бяло хлебче беше превъзходно.

- Не знаехме, че Мия е изчезнала. Мислех, че изнудва теб. Обадих ти се веднага, но ти не отговори. - Намръщи се. - Оставих ти съобщение и се обадих на Сойър. Тейлър започна да проследява телефона ти. Знаех, че си в банката, и той веднага тръгна натам.

- А как ме е намерил Сойър? И той ли е проследил телефона ми?

- Саабът има устройство за проследяване. Всичките ни коли имат. Но когато стигнахме до банката, ти вече беше тръгнала. И ние тръгнахме след теб. Защо се усмихваш?

- Някак си имах усещането, че ще ме проследиш.

- И какво смешно има в това?

- Джак даде изрични инструкции да изхвърля телефона си. И аз взех назаем телефона на Уилън и сложих моя в един от саковете, за да проследиш парите си. Телефонът, който изхвърли Елизабет, не беше моят, а на Уилън.

- Нашите пари, Ана - каза той. - Хайде яж.

Обрах купичката с последния залък и го лапнах. За първи път от много време се чувствах сита и доволна.

- Готова ли си? Добро момиче!

На вратата се почука и сестра Нора влезе пак. Носеше малка хартиена чашка. Крисчън започна да прибира нещата от таблата и да ги пъха обратно в кутията.

- Болкоуспокояващото - каза сестрата и ми показа бялото хапче на дъното на чашката.

- Дали не е опасно да го вземам... заради... знаете... бебето?

- Не, госпожо, няма да повлияе по никакъв начин на бебето.

Кимнах. Главата ми пулсираше. Взех хапчето и го глътнах с малко вода.

- Трябва да почивате, госпоже Грей - каза тя и погледна недвусмислено към Крисчън.

-„Не!“

- Тръгваш ли? - попитах в паника. „Не си отивай, та ние едва сега започнахме да говорим“.

- Ако и за секунда си си помислила, че ще те изпусна от поглед, значи си в голяма заблуда.

Нора пак започна да пуфти и да ми оправя възглавницата, така че се наложи да легна.

- Лека нощ, госпожо Грей - каза тя, метна пореден заканителен поглед към Крисчън и излезе.

- Май сестра Нора никак не ме харесва.

Изглеждаше страшно уморен и колкото и да исках да остане, знаех, че трябва да го убедя да се прибере и да си почине.

- Трябва да си починеш, Крисчън. Прибери се у дома. Изтощен си.

- Никъде няма да ходя. Ще дремна на стола.

Погледнах го сърдито и се отместих на една страна.

- Искаш ли да спиш при мен?

- Не, не бива. Не мога.

- Защо не?

- Не искам да ти причиня болка или те нараня.

- Няма да ме нараниш, нищо няма да стане. Моля те, Крисчън.

- И си на системи.

- Моля те, Крисчън.

По изражението му личеше колко се изкушава.

- Моля те. - Повдигнах одеялото и го приканих.

- О, я майната им на всички тука! - Той изу обувките, свали си чорапите и легна до мен. Прегърна ме нежно, аз сложих глава на рамото му и той целуна косата ми.

- Сестра Нора едва ли ще е много щастлива, като ни види как сме се настанили - прошепна заговорнически.

Засмях се, но болката в гърдите веднага спря смеха ми.

- Не ме карай да се смея, че ме боли.

- Но аз така обичам смеха ти - каза той тъжно. - Толкова съжалявам, бебчо, толкова много съжалявам. - Целуна пак косата ми и вдиша дълбоко аромата й. А аз се чудех за какво съжалява. За това, че ме е накарал да се смея, заради кашата, в която се бяхме забъркали...? Сложих ръка на гърдите му, над сърцето, а той нежно я покри с дланта си. И двамата мълчахме. Не се стърпях и попитах:

- Защо отиде да се видиш с онази жена?

- О, Ана, това ли искаш да обсъждаме сега? Не може ли да го загърбим? Съжалявам, че го направих.

- Трябва да знам.

- Ще ти кажа утре - каза той раздразнено. - И да не забравя! Детектив Кларк иска да те види. Става дума само за рутинни въпроси. Заспивай сега.

Въздъхнах тежко. Исках да зная защо. Но поне бе казал, че съжалява. И това беше нещо. Дори подсъзнанието ми, което очевидно бе в добро настроение, се съгласи с леко кимване. Уф, и тоя Кларк! Никак не ми се искаше да обсъждам събитията от четвъртък с него.

- Има ли някой представа защо Джак направи всичките тези неща?

- Хмм - измънка Крисчън. Гърдите му се надигаха и отпускаха все по-бавно, дишането му ставаше по-дълбоко и спокойно, като приспивна песен за мен, залюля ме като в хамак. И докато се унасях, се опитвах да подредя парчетата накъсани разговори, които бях чула на ръба между съзнанието и безсъзнанието. Но всичко в главата ми се обърка, струваше ми се по-скоро илюзия, отколкото нещо реално, паметта ми играеше номера, а това ме дразнеше, вбесяваше дори и ме...

Устните на сестра Нора бяха свити в тънка черта, ръцете й -скръстени на гърдите. Вдигнах пръст към устните си.

- Моля ви, оставете го да спи - прошепнах и свих очи да се предпазя от нахлуващата утринна светлина.

- Това е вашето легло, не неговото - изсъска тя строго.

- Спя по-добре, когато е тук - настоях и се хвърлих яростно да защитавам съпруга си. А това си беше самата истина.

Крисчън се размърда и двете застинахме.

Той заговори в съня си: „Не ме докосвай. Никога повече. Само Ана!“

Почти никога не го бях чувала да говори насън. Може би защото винаги спях много повече от него. Но бях виждала кошмарите му.

Ръцете му ме обгърнаха по-здраво. Дори ме стиснаха. Заболя ме.

- Госпожо Грей - обади се сестра Нора.

- Моля ви... оставете ни.

Тя поклати глава, обърна се и излезе вбесена, а аз пак се сгуших в него.

Когато се събудих, Крисчън го нямаше. Слънцето заливаше стаята с топла светлина.

А после видях цветята. Цветя! Няколко чудесни букета. Кой ли ги беше пратил?

На вратата се почука и Карик плахо подаде глава. Видя, че съм будна, и се ухили до ушите.

- Може ли да вляза?

- Разбира се.

Меките му сини очи ме гледаха преценяващо. Беше облечен в тъмно сако. Вероятно беше тръгнал за работа. Изненадах се, когато се наведе и ме целуна по челото.

- Може ли да седна?

Кимнах, той седна на леглото и хвана ръката ми.

- Не зная как да ти се отблагодаря за дъщеря ми, мое лудо, смело, мило момиче. Ти спаси живота й. И аз винаги ще съм ти задължен. - Гласът му потрепери от благодарност и състрадание.

„О, какво се казва при такива думи?“ Стиснах ръката му, но не казах нищо.

- Как си?

- По-добре, макар че всичко ме боли.

- Не ти ли дадоха нещо за болката?

- Дадоха ми. Обаче боли.

- Къде е Крисчън?

- Не знам. Нямаше го, когато се събудих.

- Едва ли е далеч. Убеден съм. Не мръдна оттук, докато ти беше в безсъзнание.

- Знам.

- Малко ти е ядосан, и е прав - засмя се Карик. „А, ето откъде Крисчън е взел този смях“.

- Той все ми е ядосан за нещо.

- Наистина ли? - Карик се усмихна, като че ли е нещо много хубаво някой вечно да ти подскача насреща от нерви. Но усмивката му беше заразителна.

- Как е Мия?

Очите му потъмняха и лицето му помръкна.

- По-добре е. Побесняла е. А това е хубав знак. Мисля, че гневът е добра реакция след това, което й се случи.

- Тя тук ли е?

- Не, вече е у дома. Грейс няма да я изпусне от очи.

- То си е ясно.

- И теб трябва да те държи човек под око - скара ми се той.

- Не искам повече да излагаш на риск живота си и живота на внуците ми.

Изчервих се. „Той знае!“

- Грейс прочете картона ти. Е, честито!

- Ммм... благодаря.

Той ме изгледа и видя безпокойството в очите ми.

- Крисчън ще разбере. Това е най-хубавото нещо в живота му. Само... дай му мъничко време.

Кимнах. „О, те са говорили!“

- Трябва да тръгвам. Имам дело. - Усмихна се и стана. - Ще мина да те видя после. Грейс каза доста хубави неща за доктор Синг и доктор Бартли. Те си знаят работата.

Наведе се и ме целуна отново.

- Наистина, Ана, никога няма да мога да ти се отплатя за това, което направи за нас. Благодаря ти.

Погледнах го. Мигах, за да спра сълзите, а той ме погали по бузата с обич, обърна се и излезе.

Думите му, благодарността му ме заляха. Може би беше време да забравя онзи костелив орех... предбрачния договор. Подсъзнанието ми кимна мъдро в съгласие. Поклатих глава и започнах бавно и несигурно да се изправям от леглото. Всъщност с облекчение открих, че вече стъпвам на краката си доста по-стабилно, въпреки че бяхме спали с Крисчън на тясното легло, а и главата не ме болеше толкова. Само тъпа досадна болка. Нямаше го онова пулсиране. Като цяло се чувствах доста по-отпочинала и свежа. Бях тип-топ, но исках да си взема душ. Усещах се мръсна.

- Ана - извика Крисчън.

- В банята съм - отвърнах с четка в устата. Чувствах се много по-добре. Не обърнах никакво внимание на отражението в огледалото. Така и така изглеждах ужасно.

Когато отворих вратата, той стоеше до леглото с табла с храна, покрита с капак. Изглеждаше съвсем различен. Облечен в черно, избръснат, изкъпан, отпочинал.

- Добро утро, госпожо Грей! - каза весело. - Донесох закуската ви. - Изглеждаше пак като младо момче, и щастлив.

Усмихнах се и се покатерих на леглото. Той придърпа таблата на колелца, постави храната и вдигна капака. Овесена каша със сушени плодове, палачинки с кленов сироп, бекон, портокалов сок и чай „Туинингс Брекфаст“. Потекоха ми лигите. Бях ужасно гладна! Изпих сока на няколко глътки и се захванах с овесената каша. Крисчън седна на ръба на леглото да гледа. Засмя се.

- Какво му е смешното? - попитах с пълна уста.

- Обичам да те гледам, когато се храниш. - Но май не се смееше само за това. - Как се чувстваш?

- По-добре - казах и продължих да се тъпча.

- Никога не съм те виждал да се храниш така добре.

Погледнах го и сърцето ми прескочи. Време беше да говорим за Малката точица със слонски апетит.

- Защото съм бременна, Крисчън.

Устата му се изкриви в саркастична усмивка.

- Ако знаех, че ще се храниш така добре, отдавна да съм ти направил това бебе.

- Крисчън Грей! - викнах възмутено и оставих овесената каша.

- Яж! - каза той заканително.

- Крисчън, трябва да поговорим за това.

Той застина, после сви рамене; отчаяно си налагаше да изглежда спокоен, но страхът му бе видим.

- Какво има да говорим? Ще ставаме родители.

Бутнах таблата настрани, прилазих по леглото до него и хванах ръцете му.

- Страхуваш се - прошепнах. - И те разбирам.

Той ме гледаше с широко отворени очи и пред мен вече не седеше онова усмихнато младо момче, а сериозен, но и уплашен мъж.

- И аз се страхувам. Това е съвсем нормално и обяснимо — прошепнах.

- Що за баща ще бъда? - Гласът му беше тих, много тих.

- О, Крисчън! - Едва не проплаках. - Човек трябва да опита и да направи това, на което е способен. Най-дОброто, на което е способен. Това можем да направим, и ти, и аз, и всеки от нас.

- Ана, аз не знам дали мога...

- Разбира се, че можеш. В теб има толкова любов, ти си забавен, ти си силен, на детето няма да му липсва абсолютно нищо.

Той седеше замръзнал, красивото му лице бе изкривено от съмнения.

- Да, идеалният вариант щеше да е ако бяхме изчакали, за да имаме повече време един за друг. Но сега сме трима и ще растем тримата, заедно. Ще израстваме заедно. Ще бъдем семейство. Твоето семейство. И детето ти ще те обича безусловно, безрезервно, така, както те обичам аз.

В очите ми избиха сълзи.

- О, Ана! - прошепна той с болка. - Помислих, че съм те загубил. И после пак помислих, че отново съм те загубил. Да те видя на земята бяла, студена, в безсъзнание. Най-страшните ми кошмари се сбъднаха пред очите ми. А сега си тук - смела и силна, даваш ми надежда и ме обичаш след всичко, което направих.

- Да, обичам те, Крисчън, и винаги ще те обичам! Толкова те обичам, че направо ме е срам от самата мен.

Той нежно хвана ръката ми и избърса сълзите ми. Погледнах в очите му и видях в тях страх, удивление, любов.

- И аз те обичам! - каза задъхано, целуна ме нежно, както целува само мъж, който боготвори жена си. - Ще се опитам да съм добър баща! - прошепна в устните ми.

- Знам, че ще опиташ, и знам, че ще успееш. И е време да се изправиш лице в лице с факта, че аз и Точица нямаме никакво намерение да избягаме от теб.

- Точица?

- Точица.

- Все ми се въртеше нещо като Младши...

- Може да е и Младши.

- Но Точица ми харесва! - каза той и ме целуна.