Петдесет нюанса освободени

Епилог.

Лежах на одеялото за пикник от тартан и гледах ясното синьо лятно небе. Около мен - цветя и висока зелена трева. Топлото следобедно слънце сгряваше кожата ми, костите ми, корема ми. Лежах абсолютно отпусната. Беше приятно. Беше чудесно! Наслаждавах се на този ценен момент тишина и пълно щастие. Трябваше да изпитвам вина за щастието си, за тази душевна пълнота и завършеност, но истината е, че не съжалявах за нищо. Животът точно тук, точно сега, беше прекрасен. А аз се бях научила да живея за мига, така, както правеше съпругът ми. Усмихнах се и изпитах силно потръпване в слабините, когато се сетих за последната ни нощ в „Ескала“...

Ресните на камшика минаваха по големия ми корем болезнено бавно.

- Стига ли толкова, Ана? - прошепна той в ухото ми.

- О, моля те! - Виех и дърпах белезниците над главата си, очите ми бяха завързани, бях закачена на скарата в Стаята с играчките. Усетих сладкото ожулване на камшика по дупето си.

- Моля какво?

- Моля, сър.

Крисчън сложи ръка върху изнежената ми кожа.

- Добре, добре, добре - каза меко. Ръката му се спусна надолу и пръстите му се плъзнаха в мен.

Изстенах.

- Госпожо Грей, вие сте съвсем готова. - И зъбите му се впиха в ухото ми.

Пръстите му влизаха и излизаха, докосваха онова сладко място, където беше съсредоточена цялата ми възбуда. Камшикът падна на пода и ръката му се плъзна по корема ми, нагоре към гърдите. Цялото ми тяло беше напрегнато. Гърдите ми бяха много чувствителни.

- Тихо - каза той и палецът му се плъзна по зърното ми.

Пръстите му бяха нежни, много внимателни, удоволствието се разля по цялото ми тяло.

- Обичам да те слушам, когато стенеш - прошепна той. Усещах ерекцията му до ханша си. Копчетата на джинсите му притискаха кожата ми, пръстите му не спираха. По зърното ми, вътре в мен, в ритъм.

- Искаш ли да свършиш така?

-Не.

Пръстите му спряха да се движат.

- Така ли, госпожо Грей? Е, вие решавате. - И силно стисна зърната ми.

- Не... не, сър.

- Така вече става.

- Моля те, моля те!

- Какво искаш, Анастейжа?

- Теб! Винаги теб!

Той рязко пое дъх, леко извади пръстите си от мен и ме обърна към себе си. Махна маската ми. Помътнелите му очи изгаряха в моите. Показалецът му мина по долната ми устна и той го пъхна заедно със средния пръст в устата ми. Усетих соления вкус на възбудата си.

- Смучи - прошепна.

Завъртях езика си около пръстите му.

Хм... дори моите сокове имаха приятен вкус върху неговите пръсти.

Той разкопча белезниците и ме освободи. Обърна ме към стената, дръпна плитката ми и ме придърпа до тялото си. Наклони главата ми на една страна, така че устните му да имат достъп до шията ми, и в същото време ме притискаше плътно до себе си.

- Искам в устата ти - каза с тих съблазнителен глас.

Усещах тялото си узряло, готово. Силна сладка болка сви слабините ми.

Обърнах се към него, хванах главата му между дланите си и я дръпнах към устните си. Езикът ми се плъзна жадно в устата му. Той простена, сложи ръце на дупето ми и ме дръпна към себе си, но го докосна само издутият ми корем. Захапах челюстта му и устните ми се спуснаха по шията му. Ръцете ми бягаха към копчетата на джинсите му. Той отметна шава и оголи шията си за устните ми. Прокарах език по гърдите му, по косъмчетата.

Дръпнах колана на джинсите му - копчетата сами изскачаха от илиците. Той впи пръсти в раменете ми, натисна ме надолу и аз потънах между краката му.

Очите му бяха черни, устните разтворени. Той вдиша рязко, когато го поех в уста. Обичам да правя това. Обичам да гледам как се разпада под допира ми, да чувам дишането му, сластните стонове, откъртени от гърлото му. Затворих очи и засмуках силно. Имаше упойващ вкус, а бездиханният му стон бе насладата, за която копнеех.

Хвана главата ми и я закова на място, а аз скрих зъбите си с устни и го поех дълбоко в устата си.

- Отвори очи и ме погледни - заповяда той с дрезгав глас.

Очите му пламтяха. Той натика члена си чак до гърлото ми, после бързо го извади почти докрай. Понечих да го хвана, но той спря ръката ми.

- Не пипай или ще те закопчая пак. Искам само устата ти.

„О, така ли?“ Сложих ръце зад гърба си и го изгледах невинно с пълна уста.

- Добро момиче - каза той и се засмя гърлено. Излезе леко и после нежно, но нетърпеливо пак влезе в устата ми. - Имате прекрасна уста, госпожо Грей. Само за чукане.

Затвори очи и пак влезе в устата ми, а аз свих устни около него. С всяко влизане го поемах все по-дълбоко и по-дълбоко.

- Спри - каза и излезе от мен, остави ме искаща, гладна за много повече. Хвана ме за раменете и ме изправи. Опъна плитката ми и ме целуна силно, алчно, вземаше всичко от мен и ми даваше всичко. Изведнъж ме пусна и преди да се усетя вече ме носеше на ръце към леглото. Леко ме положи да седна, така че дупето ми беше на ръба.

- Сложи си краката около кръста ми - заповяда.

Изпълних и го придърпах с крака към себе си. Той се наведе, сложи ръце от двете страни на главата ми и както беше прав, бавно влезе в мен.

О, колко беше хубаво това чувство - да бъда притежавана от този мъж.

- Добре ли си? - попита загрижено.

- О, Господи! О, да, Крисчън! Моля те! - Стиснах го здраво между краката си и го придърпах с все сила към себе си. Той изстена. Хванах се за ръцете му и той бавно започна да се движи.

- По-силно, по-бързо. Моля те, Крисчън. Няма да се счупя.

И тогава той започна да се движи бързо, да пулсира в мен, пак и пак. О, божествена наслада!

- Да, така! - Здраво стиснах крака около него и оргазмът започна да се надига. „Моля те, не спирай. Близо съм! Не спирай!“

- Хайде, Ана - извика той през стиснати зъби и аз експлоди-рах около него, той почти веднага след мен, аз виках неговото име, а той моето.

Крисчън лежеше до мен, галеше ме по корема, дългите му пръсти бяха разперени широко.

- Как е дъщеря ми?

- Танцува - засмях се.

- Танцува? О, да! Усещам я! - Усмихна се, а Точица номер две подритваше в мен.

- Май сексът й харесва. Още отсега!

Той се намуси.

- Тъй ли? - каза сухо. После долепи устни до корема ми. - Да не съм чул за такова нещо, докато не станеш поне на трийсет, малка госпожичке!

- Как може да си толкова лицемерен? - засмях се.

- Не съм. Просто съм един загрижен баща. - Погледна ме сериозно и разбрах, че не се шегува.

- Ти си прекрасен баща. Помниш ли като ти казвах? - Погалих прекрасното му лице и той се усмихна срамежливо.

- Харесва ми да съм баща - каза и пак погали и целуна корема ми. - Така ще имам повече Ани.

- Не искам да има друга Ана освен мен - нацупих се.

- Много е хубаво, когато свършваш.

- Крисчън!

- И нямам търпение отново да усетя вкуса на кърмата.

- Крисчън! Как може да си толкова перверзен!

Той ме целуна, метна крак върху моя и хвана ръцете ми над главата.

- Ти обичаш перверзен секс - каза и потърка нос в моя.

Усмихнах се. Никой не може да устои на заразителната усмивка на дявола.

- Да. Обичам перверзен секс! И обичам теб! Много!

Събудих се от писък. Щастливият писък на сина ни. И макар че не виждах нито него, нито Крисчън, се усмихнах като идиотка. Тед се беше събудил от следобедния си сън и двамата с Крисчън се боричкаха някъде наблизо. Лежах тихичко и все още не можех да се начудя на енергията и изобретателността на Крисчън, когато играе с детето. Търпението му към Теди беше буквал-но неизчерпаемо. И с него беше много по-тьрпелив, отколкото с мен. Но така и трябва! А моето красиво малко момче, любовта и гордостта на майка си и баща си, не знаеше какво е страх. От друга страна, Крисчън продължаваше да бди над нас и да ни покровителства. Моят сладък, винаги контролиращ, бързо сменящ настроенията си Петдесет нюанса.

- Хайде да намерим мама. Трябва да е някъде из поляната.

Тед каза нещо, което не чух, а Крисчън се засмя безгрижно, щастливо. Магията на този звук! Неговата бащина радост. Не можах да се стърпя. С мъка се вдигнах на лакти и ги загледах от скривалището си сред високата трева. Крисчън го залюля силно, Тед изпищя щастливо, после Крисчън го метна нагоре във въздуха. Сърцето ми спря и затупка спокойно едва когато го хвана в ръцете си. Тед пищеше радостно. Въздъхнах облекчено. Моето малко, скъпо непораснало момче. Винаги в движение.

- Пак, тати! - извика Тед. Крисчън веднага изпълни желанието му и сърцето ми скочи в гърлото, докато гледах как го мята във въздуха. После го притисна до гърдите си, целуна меднорусата му коса, след това го млясна по бузата и започна да го гьделичка безмилостно. Теди се смееше, блъскаше с ръце по гърдите му, риташе и се опитваше да се отърве. Крисчън го пусна на земята и усмихнато му каза:

- Хайде да намерим мама. Сигурно се е скрила в тревата.

Тед се засмя и започна да се озърта. Играта на криеница му

харесваше. Стисна ръката на Крисчън и посочи нещо, което изобщо не бях аз. Засмях се с глас. Легнах бързо. И на мен ми харесваше тази игра.

- Тед, чух мама. Ти чу ли я?

- Мамо!

Тонът му беше почти заповеднически. Същият като баща си, а беше само на две. Засмях се.

- Теди! - обадих се и легнах загледана в небето с глуповата усмивка на лицето.

- Мамо!

Чух как стъпките им приближават. Газеха през тревата. Теди вървеше пред Крисчън.

- Мама! - изпищя Теди, все едно бе намерил съкровището на Сиера Мадре, и скочи върху мен.

- Хей, момченце! - Залюлях го в скута си и целунах пухкавата му бузка. Той се засмя, целуна ме и се отскубна от прегръдката ми.

- Здравей, мамче. - Крисчън се усмихваше над мен.

- Здравей, тати - усмихнах се.

Той вдигна Тед, седна до мен и го сложи в скута си.

- И внимателно с мама - каза му укорително.

Засмях се. Слава богу, че иронията не ме напускаше. Крисчън извади блакберито си от джоба и му го даде. Това щеше да ни даде пет минути спокойствие. Максимум. Тед го заоглежда със смръщени вежди, сериозно, сините му очи впити в екрана, точно както баща му четеше мейлите си. Крисчън зарови нос в косата му и сърцето ми се напълни с щастие така както балон се пълни с въздух, преди да литне. Бащичко! Като две зрънца грах! Двамата ми най-любими мъже на света.

Разбира се, Тед беше най-талантливото дете на планетата -нали съм му майка, няма начин да мисля иначе. А Крисчън... е, Крисчън си беше Крисчън. Бяла тениска, джинси, самата съблазън. Какво бях направила, за да получа всичко това?

- Изглеждате добре, госпожо Грей.

- И вие, господин Грей.

- Мама е много красива, нали? - прошепна Крисчън в ухото на Тед. Но той беше много по-заинтересован от телефона на татко си.

- Не мога да му се начудя - засмях се.

- Знам. Не мога да повярвам, че утре ще е на две - каза Крисчън някак замислено. Протегна ръка, сложи я на корема ми и след малко добави: - Хайде да си направим много деца.

- Поне още едно. - Усмихнах се.

- Как е дъщеря ми?

- Добре е. Май спи.

- Здравейте, господин Грей, здрасти, Ана.

Беше Софи. Десетгодишната дъщеря на Тейлър. Вървеше към нас през тревата.

- Соиии - изпищя Тед, щом я видя. Метна телефона настрани и се отскубна от ръцете на Крисчън.

- Гейл ми даде две ледени близалки. Може ли да дам едната на Тед?

- Разбира се - казах. „Ох, господи, сега ще се омаже!“

- ’алка. - Той протегна ръце към нея и тя му даде близалката. Вече се беше разтекла.

- Ела, дай на мама. - Взех близалката от него и бързо я напъхах в устата си да оближа потеклия сок. „Хм... много вкусно... червена боровинка“.

- Моя! - запротестира Тед, гласът му бучеше от негодувание.

- Твоя. - И му я върнах в не чак толкова течен вид. Той се усмихна и я напъха в устата си.

- Може ли да заведа Тед на разходка? - попита Софи.

- Да, разбира се.

- Но не далече! - каза Крисчън.

- Няма, господин Грей. - Бадемовите очи на Софи го гледаха сериозно. Тя май мъничко се страхуваше от него. Хвана Теди за ръка и бавно го поведе през високата трева.

- Спокойно, Крисчън. Какво може да им се случи тук?

Той обаче изобщо не беше спокоен. Настаних се в скута му.

- Освен това Тед обожава Софи.

Той завря нос в косата ми и каза:

- Тя е прекрасно дете.

- И е толкова хубава. Русо ангелче.

Крисчън застина и сложи ръце на корема ми.

- Ех, момичета, момичета... - Усетих тревога в гласа му. Увих ръце около врата му.

- Не бива да се тревожиш за нея поне още три месеца. Тук е на сигурно място.

Той ме целуна зад ухото и прокара зъби до меката част.

- Както кажете, госпожо Грей. - И ме захапа. Извиках.

- Нощес беше много хубаво. Трябва да го правим по-често.

- И аз така мисля.

- Това би било възможно, ако спреш да работиш.

Врътнах очи и той ме прегърна по-здраво. Усетих усмивката му във врата си.

- Връткате ми очи ли, госпожо Грей? - Заплахата в гласа му беше осезаема и много съблазнителна. Но заради децата реших да не обръщам внимание на сладката болка в слабините си.

- „Грей Пъблишинг“ има писател сред бестселърите на „Ню Йорк Тайме“ Продажбите на Бойс Фокс са феноменални, сайтът за електронни издания е голям удар и най-сетне имам екипа, който исках.

- И правиш пари в тези трудни времена! - добави той гордо. -Но все пак те харесвам боса, бременна и в кухнята.

Погледнах светналите му очи.

- И на мен ми харесва. - Той ме целуна и пак ме погали по корема.

И сега, както го бях хванала в добро настроение, реших да повдигна болезнената тема.

- Мислил ли си за предложението ми?

Той застина.

- Отговорът ми е не, Ана.

- Но Ела е такова хубаво име.

- Не. Няма да кръстя дъщеря ни на майка си. Не. Край на този разговор.

- Сигурен ли си?

- Да. - Хвана брадичката ми в дланта си и ме погледна в очите. Беше ядосан. - Откажи се, Ана, нямам намерение да цапам детето си с миналото си.

- Съжалявам. Добре. - „По дяволите! Не искам да се ядосва“.

- Така вече е по-добре. Няма смисъл. Накара ме да призная, че я обичам, завлече ме до гроба й. Това е достатъчно.

„О, не!“ Завъртях се в скута му и хванах в длани главата му.

- Съжалявам. Наистина. Не ми се сърди. Моля те. - Целунах ъгълчето на устата му, той посочи другото и целунах и него.

Посочи носа си, целунах и него. Той се засмя и сложи ръце на дупето ми.

- О, госпожо Грей, какво ще правя с вас?

- Убедена съм, че ще измислиш нещо.

Той се засмя и ме бутна леко на одеялото.

- Какво ще кажеш да направим нещо по въпроса сега? - прошепна съблазнително.

- Крисчън! - опитах се да протестирам.

Изведнъж отнякъде се чу писъкът на Теди и Крисчън скочи като пантера и хукна натам. Аз бавно тръгнах след него. Всъщност не бях разтревожена. Не беше от онези негови писъци, които ме караха да вземам по две стъпала в къщата, за да видя какво става.

Крисчън го грабна в ръцете си. Теди плачеше неутешимо и сочеше земята, където лежеше остатъкът ог близалката. Разтопена каша в тревата.

- Изтърва я - каза тъжно Софи. - Щях да му дам моята, ама яизядох.

- О, Софи, не се притеснявай. - Погалих я но косата.

- Мамааа! - виеше Тед с протегнати към мен ръце. Крисчън ми го даде с крайно нежелание.

- Няма, няма.

- ’алка - изхленчи Тед.

- Знам, миличко, знам. Ще идем при госпожа Тейлър и ще вземем друга. - Целунах косата му. Миришеше така сладко, така хубаво. На моето бебе.

- ’алка. - Той подсмръкна. Целунах лепкавите му пръсти.

Имаш малко от близалката по пръстите.

Той спря да плаче и започна да разглежда ръката си с интерес.

- Лапни си пръстите.

Той веднага ги засмука.

- ’алка!

- Да, близалка.

Засмя се. Моето малко момче - сменяше настроенията си бързо като моя господин Меркурий. Но пък поне имаше извинение. Беше само на две години, за разлика от баща си.

- Ще идем ли при госпожа Тейлър? - Той кимна и се усмихна сладко, по бебешки.

- Искаш ли тати да те носи? - Той поклати глава и ме стисна силно, заровил лице във врата ми.

- Май и на тати му се иска една вкусна близалка - прошепнах в ухото му. Тед ми се намуси, погледна си ръката и я протегна към Крисчън, разперил пръсти. Крисчън се засмя и смукна пръстите му.

- Ммм... вкусно.

Тед започна да се смее, протегна ръце към Крисчън и той го взе.

- Къде е Гейл, Софи?

- Беше в голямата къща.

Погледнах Крисчън. Усмивката му беше леко замислена. Зачудих се какво ли му се върти в главата.

- Толкова си добра с него.

- С този малкия ли? - Разроших косата на Тед. - Само защото е като всички мъже от семейство Грей, а аз знам как да се оправям с тях.

- Така е, това със сигурност го умеете, госпожо Грей!

Теди се изскубна от ръцете на Крисчън. Сега пък реши, че иска да ходи. Това мое своенравно дете! Хванах го за едната ръка, баща му за другата, и тръгнахме бавно към къщата, като го люлеехме високо във въздуха, а Софи подскачаше край нас.

Открихме Тейлър пред гаража. Беше един от малкото му почивни дни. Беше с джинси и тесен бял потник и се мъчеше да оправи някакъв стар мотор. Махнах му.

Стоях пред вратата на стаята на Тед и слушах как Крисчън чете приказка.

- Аз съм Лоракс. И ще ви говоря от името на дърветата...

Когато надникнах тихичко в стаята, Крисчън продължаваше да чете, а Теди спеше дълбоко. Погледна ме, затвори книжката и включи бебефона с камерата до креватчето на Тед. Погали го по бузата, изправи се и излезе на пръсти. Не се стърпях и се засмях.

Когато затвори безшумно вратата и се отдалечихме, той ме прегърна и каза:

- Господи, колко го обичам! Но когато спи е страхотно!

- Никога не съм била по-съгласна с теб.

Очите му бяха топли, меки.

- Не е за вярване колко бързо минаха две години.

- Знам.

Целунах го и се сетих за раждането: спешното цезарово сечение, ужасът, който преживя Крисчън, спокойствието на доктор Грийн, когато животът на Малката точица беше в опасност.

- Госпожо Грей, от петнайсет часа сте с родилни болки. Контракциите ви намаляха въпреки че ви вляхме гштоксин. Ще се наложи да направим цезарово сечение. Бебето е застрашено. -Беше повече от категорична.

- Крайно време беше - каза Крисчън и се опита да я убие с поглед.

Тя не му обърна никакво внимание.

- Тихо, Крисчън. - Стиснах ръката му. Гласът ми беше слаб, отпаднал, всичко около мен се въртеше - машините, стените, облечените в зелено хора. Но преди това имах да свърша нещо важно... Какво беше... О, да, сетих се.

- Искам да го родя сама, както другите жени.

- Госпожо Грей, моля ви. Цезарово!

- Моля те. Ана - пригласяше умолително Крисчън.

- После ще мога ли да поспя?

- Да, бебчо, да - почти проплака той и ме целуна по челото.

- Искам да видя Малката точица.

- Ще я видиш.

- Добре тогава - прошепнах.

- Най-сетне - каза доктор Грийн. - Сестра, повикайте анесте-зиолога.

- Доктор Милър, готови за цезарово! Госпожо Грей, ще ви преместим в операционната.

- Операционната? - казахме в един глас и двамата.

Да. Веднага!

И вече се движехме. Летяхме по някакви коридори, лампите на тавана се сляха в една дълга бяла движеща се лента.

- Господин Грей, трябва да облечете престилка и панталони.

- Моля?

- Веднага, господин Грей!

Той стисна окуражително ръката ми и тръгна.

- Крисчън! - извиках в паника.

Минахме през някакви други врати, след секунди медицинската сестра покриваше гърдите ми и слагаше пред главата ми параван с перденца. Вратата се отваряше и затваряше и в един миг около мен имаше ужасно много хора. „Ужасен шум! Искам у дома!“

- Крисчън? - Опитах се да огледам лицата на хората. Търсех трескаво неговото.

- Идва след секунди, госпожо Грей.

След малко Крисчън стоеше до мен, облечен в сини дрехи. Стиснах ръката му и прошепнах:

- Страх ме е!

- Не, бебчо, не! Моята силна Ана не се страхува! - Той ме целуна по челото и от тона му разбрах, че нещо не е наред.

- Какво има?

- Моля?

- Какво има?

- Всичко е наред, бебчо. Само си малко изтощена. - Очите му горяха от... страх.

-Госпожо Грей, анестезиологът е тук. Ще ви направим епиду-рална упойка и след това ще продължим.

- Има контракция.

Коремът ме се сви като притиснат с метален колан. Мамка му! Това беше уморителното. Да поемеш цялата тази болка. Стисках ръката на Крисчън. Бях толкова изтощена. Упойката парализираше усещанията ми надолу, все по-надолу и по-надолу. Съсредоточих се върху лицето на Крисчън. Беше ужасно напрегнат, разтревожен. „Какво не е наред? Защо е такъв?“

- Усещате ли това, госпожо Грей? - Гласът на доктор Грийн се чуваше насечен, надробен, далечен зад перденцата.

-Кое?

- Значи не усещате.

- Не.

- Добре. Започваме, доктор Милър.

- Справяш се страхотно, Ана.

Крисчън беше много блед. По челото му беше избила пот. Страхуваше се. „Не се страхувай, Крисчън. Не се страхувай“.

- Обичам те! - прошепнах.

- О, Ана! - изплака той. - И аз те обичам! Толкова много!

Усетих странно придърпване. Нещо ново и различно. Крисчън погледна зад перденцата и застина някак удивен, като че ли гледаше чудо.

- Какво става?

- Обдишване. Добре.

И изведнъж... пронизителен ядосан плач.

- Имате син, госпожо Грей. Апгар тест, моля.

- Апгар тестът показва девет.

- Мога ли да го видя? - едва промълвих.

Крисчън изчезна за секунди и когато се появи, държеше в ръцете си нашия син. Беше увит в синя пеленка. Лицето му беше розово. Имаше следи от кръв и нещо бяло. Моето бебе, моята Точица...Теодор Реймънд Грей.

Погледнах Крисчън. Очите му плуваха в сълзи.

- Вашият син, госпожо Грей! - каза. Гласът му беше обтегнат от напрежение, пресипнал.

- Нашият син! - казах задъхано. - И е толкова красив!

- Да, красив е - каза той и целуна челцето му, на което се кипреше грамаден кичур черна коса.

На Теодор Реймънд Грей не му пукаше за суетнята наоколо. Плачът му беше стихнал, забравен, очите му бяха затворени и той вече спеше. Той беше най-красивото нещо, което бях виждала. Божествен! Заплаках.

- Благодаря ти, Ана! - прошепна Крисчън и очите му пак плувнаха в сълзи.

- Какво има? - Крисчън хвана брадичката ми и вдигна главата ми нагоре.

- Нищо, спомних си раждането на Тед.

Все едно го попарих с вряла вода. Той сложи ръце на корема ми.

- Не, няма да минавам през това отново. Директно цезарово сечение.

- Крисчън, аз...

- Не, Ана. По дяволите, едва не умря минали път. НЕ!

- Не е така. Не бях тръгнала да умирам.

- Не! - Тонът му не търпеше никакви възражения. Но когато ме погледна, очите му омекнаха. - Харесва ми Фийби. Хубаво име. - И потърка нос в моя.

- Фийби Грей?... И на мен ми харесва. - Усмихнах му се.

- Добре. Сега да приготвя подаръка на Тед. - Подаде ми ръка и слязохме на долния етаж. Беше развълнуван като дете. Цял ден бе чакал този миг.

- Дали ще му хареса? - Погледна ме тревожно.

- Разбира се, че ще му хареса. За няколко минути. Крисчън, той е само на две!

Току-що беше приключил със сглобяването на дървеното влакче. Беше го купил за рождения ден на Теди. Освен това беше поръчал на Барни да направи двата от трите двигателя да се движат със слънчева енергия. Като хелкоптерчето, което му бях подарила. И сега Крисчън нямаше търпение да дочака слънцето да се покаже, за да ги пробва. Тайничко предположих, че цялата дандания е най-вече защото Крисчън иска да си играе с влакчето. Коловозите и всички останали неща заемаха почти целия каменен под на верандата. На следващия ден щяхме да правим семейно парти за рождения ден на Тед. Щяха да дойдат Рей и Хосе и цялата фамилия Грей с най-новия си член - бебето на Кейт и Елиът. Ава беше само на два месеца. Очаквах с нетърпение да се видя с Кейт и да поклюкарстваме, а и да видя как й понася майчинството.

Погледнах навън. Слънцето потъваше бавно зад хоризонта. Всичко беше точно така, както ми бе обещал Крисчън. И отново изпитах същата тръпка на блаженство и забрава, както първия път, когато застанах тук. Дъхът ти спира! Неземна красота!

Крисчън застана до мен и ме прегърна.

- Красива гледка.

- Да. - И когато се обърнах към него, той всъщност гледаше мен. Целуна ме и каза:

- Гледката е божествена. Любимата ми гледка.

- Това значи да си у дома!

- Това означавате вие за мен, госпожо Грей. Обичам те, Ана!

- Обичам те, Крисчън! И винаги ще те обичам!

Тоя пуловер как ме дращи и сърби! И мирише на ново. Всичко е ново. Имам си и нова мама. Тя е лекарка. Има слушалки и мога да си ги слагам в ушите и да си слушам сърцето. Тя е мила и се усмихва. Винаги се усмихва. Зъбите й са малки и бели.

- Искаш ли да ти помогна да украсим елхата, Крисчън?

В стаята с големите дивани има елха. Голяма. Виждал съм такива, ама в магазина. Не вътре, при диваните. В новата ми къща има много дивани. Не е само един. Не е като оня кафявия, дето все лепне.

- Виж.

Новата ми майка ми показва някаква кутия и там има топки. Много красиви искрящи топки.

- Това е украса за елхата.

У-кра-са. У-кра-са.

- А това - казва и вади някаква лента с малки цветчета по нея,

- това са лампички. Първо лампичките - казва и слага пръстите си в косата ми. Аз не мърдам и ме е страх. Обаче харесвам пръстите й в косата ми. Обичам новата си мама. Мирише на хубаво и чисто. И докосва само косата ми.

- Мамо!

Онзи пак вика. Лелиът! Той е много голям и само вика. Все вика. Аз не говоря. Няма ми ги думите. Но имам думи в главата.

- Тук сме, Елиът, във всекидневната.

Той влиза с гръм и трясък. Бил е на училище. Носи рисунка. За новата ми мама. Тя е мама и на Лелиът.

Тя кляка, прегръща го и поглежда рисунката. На нея има къща, и мама, и тати, и един Лелиът, и един Крисчън. Крисчън е много мъничък. Лелиът е голям. И усмивката му е голяма, а Крисчън гледа тъжно.

И тати е тук. Тръгва към мама. Стискам здраво одеялцето си. Той целува новата ми мама и тя не се страхува. Дори се усмихва. Тя също го целува. Стискам одеялцето.

- Здравей, Крисчън - казва тати. Гласът му е дълбок, хубав. И не вика. Той не вика като... Той чете книжки. Чете и на мен. Когато си лягам. Чете ми за едно коте с шапка и за зелени яйца и шунка. Никога не съм виждал зелени яйца. Тати се навежда и става мъничък.

- Какво прави днес?

Показвам му елхата.

- Купили сте елха? Коледна елха?

Казвам да с глава.

- Много е красива. С мама сте избрали хубава елха. Избирането на елха е много отговорна работа.

Той ме потупва по косата и аз замръзвам и стискам здраво одеялцето. Този тати не ме бие.

- Татко, виж ми рисунката. - Лелиът винаги се ядосва, когато тати говори с мен. Когато Лелиът ми е ядосан, аз го бия. После новата ми мама се ядосва. Лелиът никога не ме бие. Страх го е от мен.

Лампичките на елхата са красиви.

- Ела да ти покажа. Кукичката минава през дупчицата и после можеш да я закачиш на дървото. - И мама слага червена у-кра-са на дървото.

- Опитай с тази малката камбанка.

Малката камбанка звънка. Клатя я. Звънка щастливо. Пак я клатя. Мама се усмихва. Голяма усмивка. Специална усмивка за

мен.

- Харесва ли ти камбанката, Крисчън?

Казвам „да“ с глава и пак клатя камбанката, и тя пак звъни весело.

- Имаш такава хубава усмивка, мило дете - казва мама и се пипа по очите. Пак ме гали по косата. - Обичам да те виждам усмихнат. - Ръката й се мести към рамото ми. Не! Дръпвам се назад и стискам одеялцето. Мама изглежда тъжна и после пак щастлива, и пак ме гали по косата.

- Ще закачим ли камбанката на елхата?

Главата ми казва „да“.

- Крисчън, трябва да ми казваш когато си гладен. Можеш да го направиш. Ще хванеш ръката ми, ще ме заведеш в кухнята и ще ми посочиш. - И ми показва пръста си. Нокътят й е бляскав и розов. И е хубав. Но не знам дали новата ми майка е ядосана, или не е. Изял съм си яденето. Макарони и сирене. Много вкусно.

- Не искам никога да си гладен, детето ми. Разбра ли ме? Сега искаш ли сладолед?

Главата ми казва „ДА!“ И мама се усмихва. Обичам усмивките й. Повече от макарони със сирене.

Елхата е красива. Седя до нея, гледам я и прегръщам одеялцето си. Лампичките са шарени. И у-кра-са-та е шарена. Харесвам синичките. Най-горе на елхата има звезда. Тати вдигна Лелиът на ръце и той сложи звездата. Лелиът харесва да слага звезди, но аз не обичам тати да ме вдига нависоко. Не искам да ме държи. Звездата е ярка и свети.

До елхата има пиано. Моята нова мама ми дава да пипам черното и бялото на пианото. Черно и бяло. Обичам как пее бялото. Черното не пее толкова хубаво. Но и то ми харесва. Затова пипам и бялото, и черното. Бяло, бяло, бяло, черно, черно, черно. Много ми харесва как пеят.

- Искаш ли да ти посвиря, Крисчън?

Моята нова мама сяда до пианото. Докосва бялото и черното и те пеят песен. Тя натиска и педалите. Понякога свири силно, понякога - тихо. И песента е весела.

И Лелиът обича мама да пее. Мама пее за едно грозно пате. И кряка като пате. Лелиът си прави носа на патешки, прави си ръцете на крила и маха с тях. Лелиът е смешен.

. Мама се смее и Лелиът се смее. И аз се смея.

- Харесва ли ти тази песен. Крисчън? - пита мама хем тъжно, хем весело.

Имам чо-рап. Той е червен и на него има картинка с един дядо с червена шапка и голям нос и голяма брада. Казва се Дядо Коледа. Той носи подаръци. Виждал съм снимки на този дядо, но никога не ми е носил никакви подаръци. Защото бях непослушен преди. Сега съм добър. А той носи само на добрите деца. Моята нова мама казва, че съм много, много, много добър. Моята нова мама обаче не знае, а аз никога не бива да й казвам колко съм лош. Не искам мама да знае, че съм лош.

И татко има чо-рап над камината. И Лелиът има. Лелиът може да чете буквите на чо-рапа си. На него пише Лелиът. И на моя чо-рап има дума. Моята нова мама казва, че пише К-Р-И-С-Ч-Ъ-Н.

Тати сяда на леглото ми. Стискам одеялцето си. Имам голяма стая. Понякога стаята е тъмна и сънувам лоши сънища. За преди. Моята нова мама идва до леглото ми, когато имам лоши сънища. Ляга до мен, пее ми песнички и аз заспивам. Мирише на меко и ново и хубаво. Не като... не като... И лошите ми сънища си отиват, когато тя заспива до мен.

Дядо Коледа е дошъл. Той не знае, че съм лош, и ми е донесъл подаръци. Радвам се, че не знае моята тайна - че съм бил лош. Имам влак и хеликоптер и самолет и... хеликоптер и кола и... хеликоптер. Хеликоптерът може да лети. И е син. И лети около елхата. Лети над пианото и каца на бялото на пианото. Лети над мама и над тати и лети над Лелиът. А Лелиът си играе с лего. Моят хеликоптер лети из цялата къща, в хола, през трапезарията, после в кухнята. Лети към вратата на кабинета на тати и нагоре към моята стая, към стаята на Лелиът, към спалнята на мама и тати, лети из цялата къща, защото това е моята къща. Моята къща, в която живея.

Понелелник, 9 май, 2011

- До утре - казах така, че да му напомня, че е време да се разкара.

Клод Бастил спря на прага на кабинета ми.

- Голф този уикенд, Грей? - попита нагло, но така или иначе арогантността му бе в кръвта. Знаеше, че ще ме смаже.

Думите му всъщност бяха сипали сол в раната. Въпреки героичните ми напъни в салона тази сутрин персоналният ми треньор ми беше сритал задника. Само Бастил можеше да ме победи и сега искаше да продължи да ръфа като озлобено кръвожадно куче. Никога не съм обичал голф. Но толкова много бизнес сделки се правят на голф, а и трябваше да призная, че покрай Бастил определено ставам по-добър.

Погледнах над Сиатъл, зареях поглед към хоризонта и ме обзе онова чувство на сиво безразличие. Настроението ми беше мрач-но като времето. Дните не се различаваха. Сливаха се в моно-тонно прехвърляне на календара. Трябваше ми нещо ново. Бях работил целия уикенд и сега, в широкия затвор на офиса си, се чувствах неспокоен. Не би трябвало, не и след няколко игри с Бастил. Но беше точно така.

Истината беше една. Единственото, което можеше да ме заинтригува от доста време, беше да изпратя двете пратки до Судан. Което ми напомни, че Рос вече би трябвало да ми е пратила всички логистични данни. Къде се размотаваше, по дяволите? И с намерение да разбера какви номера ми играе, хвърлих око на графика си и посегнах към телефона.

Ох! Трябваше да изтърпя и онова шибано интервю с упоритата госпожица Кавана за студентския вестник. Кой дявол ме накара изобщо да се съгласявам?

Мразех интервюта - малоумни въпроси от устата на някой още по-малоумен идиот. Телефонът звънна.

- Да - извиках така, сякаш Андреа ми беше виновна. Реших да претупам интервюто.

- Госпожица Анастейжа Стийл е тук, господин Грей.

- Стийл? Не беше ли Катрин Кавана?

- Анастейжа Стийл, сър.

Намръщих се.

- Да влиза - казах. Знаех, че говоря като сърдит тийнейджър, но можех най-много да си го преместя от единия крачол в другия.

„Я да видим... Госпожица Кавана не може да дойде!“ Познавах баща й, собственик на „Кавана Медия“. Бяхме правили малко бизнес преди време и ми изглеждаше умно копеле, разумно човешко същество. Интервюто всъщност беше услуга към него. Естествено, после щеше да ми върне услугата, в удобен за мен момент. Трябва да призная, че изпитвах известно любопитство да видя дъщеря му и да се уверя дали крушата настина си пада до корена.

Изведнъж на вратата настана някаква суматоха, някаква рошава дълга коса с цвят на лешник, бели ръце и кафяви ботуши се хвърли с главата напред в офиса ми. Врътнах очи и едва потиснах обичайното си раздразнение от непохватността на хората. Станах и тръгнах към момичето, което се бе пльоснало на пода на четири крака. Хванах я за раменете и я вдигнах.

Ясни светлосини объркани очи. Погледна ме сконфузено. Очите й имаха необичаен цвят - невинни като синя пудра, и в един ужасен миг си помислих, че вижда вътре в мен. Почувствах се напълно разголен. Беше крайно изнервящо. Имаше дребно лице, беше се изчервила, невинна и чиста като роза. За миг се запитах дали и кожата й е такава бяла, перфектна и как ли би изглеждала иорозовяла и затоплена от ухапването на камшика. „По дяволите! Какви ги мислиш, Грей! Това момиче е много младо! Спри се!“ Тя ме гледаше с отворена уста и едва се сдържах да не врътна очи. „Да, да, да, знам, сладката ми, но това е само лице, а красотата обикновено е под кожата“. Как ми се искаше да спре да ме зяпа така и да се отърва от тези големи сини очи.

„Е, време е за шоу. Грей. Поне да се позабавляваме“.

- Госпожица Кавана? Аз съм Крисчън Грей. Ударихте ли се? Елате да седнете?

Ето, пак се изчерви. Поех контрол над положението и вече спокойно можех да я огледам. Беше нетипично хубава, смущаваше ме, и беше така свита, бледа, с огромна коса като махагон, която едва се побираше в ластичето, с което я беше вързала. Брюнетка. Мдаа... много хубава. Протегнах ръка за поздрав, а тя започна да се извинява и сложи малката си ръка в моята. Кожата й беше хладна и мека, но стисна ръката ми удивително здраво.

- Госпожица Кавана е болна и изпрати мен. Надявам се, нямате нищо против, господин Грей.

Гласът и беше тих, колеблив, мелодичен дори; и не спираше да мига насреща ми с дългите си мигли и да ме гледа с големите си сини очи. Не успях да прикрия смеха, който ме напуши, като се сетих как съвсем неелегантно нахлу в кабинета ми. Попитах за името й.

- Анастейжа Стийл. Уча английска литература с Кейт... с Кат-рин... така де... с госпожица Кавана в университета във Ванкувър.

Нервна, срамежлива, от онези, дето само четат. А и точно така изглеждаше. Облечена безобразно зле, скрила дребната си фигурка под раздърпан широк пуловер, леш клоширана кафява пола. „Боже, това момиче няма никакъв вкус за дрехи“. Започна да се оглежда нервно из офиса ми - гледаше къде ли не, само не и към мен. Всъщност умишлено избягваше да ме погледне, което беше наистина забавно.

„Е, как може тази жена да бъде журналистка? В нея няма нищо убедително, никакво самочувствие!“ Нервна, притеснена, но по някакъв чаровен начин мека, изпълнителна... да, подчинена. Поклатих глава, озадачен от посоката на мислите си. Казах някакви любезности и я поканих да седне. И тогава забелязах как дискретно се възхищава на картините в офиса. И преди да се спра, вече обяснявах.

- Местен художник. Тротън

- Прекрасни са. Извисяване на обикновеното до необикновено - каза замечтано, изгубена в изяществото на картините ми. Имаше деликатен профил, чипо носле, пълни устни, а думите й изразяваха точно моето отношение към тези картини. Извисяване на обикновеното до необикновено. Наблюдателно око. Тази госпожица Стийл можеше да се окаже и умна.

Съгласих се с нея и видях как руменината заля лицето й. Седнах срещу нея и се опитах да си събера мислите.

Тя извади от огромната си чанта някакъв измачкан лист и касетофон. „Господи! Тези не излязоха ли от употреба? С касетките? И колко е непохватна!“ Два пъти блъсна това проклето нещо върху маса „Баухаус“. Моята маса! Очевидно й беше за първи път, но нещо не ми се връзваше. И ми стана още по-смешно. Обикновено такива неща ме докарват до лудост, но сега едва прикрих усмивката си и за малко да хукна да й помагам с проклетия касетофон.

Докато тя продължаваше да чупи пръсти и да се мъчи с касетофона, се замислих колко хубаво би било да усъвършенствам двигателния й апарат с една нагайка. Когато се ползва с вещина, може да накара и куците да проходят. Мисълта за тази... възможност ме накара да се почувствам неудобно и се размърдах в стола си. Тя ме погледна и захапа долната си устна. „Еба си, къде съм гледал досега? Как не забелязах тази уста!“

- Съ-съжалявам. Не съм свикнала с тези неща.

„Това е повече от очевидно, съкровище“. И въпреки иронията в мислите ми касетофонът й изобщо не ме интересуваше, защото точно в този момент не можех да откъсна очи от устата й.

- Не се тревожете. Имаме цялото време на света, госпожице Стийл - казах, понеже ми беше нужно малко време, за да се съвзема. „Грей... спри веднага!“

- Имате ли нещо против да запиша отговорите ви? - попита с очакване, обърнала откритото си лице към мен.

Сега вече беше наистина смешно.

- Питате ме сега, след толкова усилия да си нагласите касетофона?

Тя замига с големите си сини очи, изглеждаше съсипана. Стана ми съвестно. „Спри да се държиш като лайно, Грей!“

- Не, нямам нищо против - казах и никак не ми се искаше аз да съм причината за това изражение.

- Кейт, тоест госпожица Кавана, обясни ли ви каква е целта на това интервю?

- Да. Това интервю ще влезе в броя на вестника, посветен на завършващите тази година, понеже аз ще връчвам дипломите на церемонията.

„Защо се навих и на тая глупост?“ Но Сам от Връзки с обществеността ми каза, че било голяма чест, а Научният отдел в университета имал нужда от реклама, пък и да се поразшуми около дарението ми, за да се привлекат още инвестиции.

Госпожица Стийл, с очи колкото лицето й или лице колкото очите й, не знам как по-точно да кажа, че бяха много големи, мигна неразбиращо и... О! По дяволите! Тя ме разочарова! Не се ли беше подготвила за това интервю, нищичко ли не беше проверила? Поне това трябваше да знае. Кръвта ми се охлади. Беше... да, крайно неприятно. Не очаквах такова нещо. „Не очаквам такова нещо от никого, на когото отделям от времето си“.

- Добре. Имам няколко въпроса към вас, господин Грей. - И бутна кичур коса зад ухото си. Раздразнението ми мина.

- Така си и мислех - казах сухо. „Я да я поизпотим малко“. И тя, естествено, се сгърчи като по команда. После се посъвзе, изправи слабчките си рамене, наведе се, натисна бутона за запис и се намръщи, като погледна смачкания си лист.

- Вие сте толкова млад, а зад гърба си имате огромна империя. На какво дължите успеха си?

„Майко мила! Определено това момиче можеше да измисли по-нормален въпрос. Еба ти тъпия шибан въпрос. Нито грам оригиналност. Много съм разочарован“. Изплюх стандартния отговор за изключителните хора, за екипа, за хората, на които се доверявам. А всъщност аз не се доверявам на никого и не вярвам на никого. Как им плащам добре и всички тези глупости и безкрайни простотии... „Но, мила госпожице Стийл, простичкият факт в този случай е, че срещу вас седи един гений. Да, аз съм гений във всяко нещо, с което се захвана. Фасулска работа. Купувам разни зле управлявани компании, оправям ги, или ако са много зле, вземам активите им и ги препродавам изгодно. Нещата опират само до това, да можеш да прецениш коя става за оправяне и коя за продаване на парче и, разбира се, и до хората, които ангажираш с това. За да успееш в един бизнес, ти трябват хора, а аз мога да преценя характера на човека по-добре от всеки друг“.

- Може би просто имате повечко късмет - каза тя тихо.

Късмет ли? „Как може да ме дразни така? Късмет? Няма никакъв късмет в тая шибана работа, госпожичке Стийл“. Тя ме гледаше смирено, но защо този въпрос? „Никой досега не ме е питал дали имам късмет. Работа, здрава работа, да намеря хората, да ги държа до себе си, да ги наблюдавам как работят, да ги контролирам, да им давам втори шанс, ако си заслужава, а ако не - вън. Без съжаление, без размисъл. Ето това правя, и го правя добре!“ Но все пак реших да се държа прилично и да демонстрирам ерудиция

- изрецитирах й думите на любимия си индустриалец.

- Говорите като човек, който е обсебен от мисълта да контролира всичко и всички - каза тя, и изглеждаше напълно сериозна.

„Я да чуя пак?“

Може би тези невинни очи все пак можеха да виждат през мен. „Контрол е второто ми име“.

- О, аз упражнявам контрол във всяко нещо, с което се заема, госпожице Стийл. - „И точно сега много ми се иска да го поуп-ражнявам и върху вас“.

Очите й се разшириха. Онова приятно изчервяване отново плъзна по лицето й и тя пак захапа устната си. Реших да говоря глупости, за да не мисля за устата й.

- Освен това власт и сила се постигат, когато си убеден, че имаш дарба да контролираш нещата

- Имате ли усещането, че притежавате изключителна власт?

- попита тя. Деликатната й вежда бе вдигната с възмущение и крайно неодобрение. Раздразнението ми нарастваше все повече. Нарочно ли се държеше така и ме предизвикваше? Какво в нея ме вбесяваше толкова много? Въпросът, отношението й или фактът, че я намирах за привлекателна?

- За мен работят над четирийсет хиляди души, госпожице Стийл. Това ми дава известна доза отговорност, или ако ви е по-удобно, може да го наречете власт. Например ако в един момент реша, че ми е писнало да се занимавам с бизнеса си, и взема, че го продам, най-малко двайсет хиляди души ще се чудят как да платят ипотеките си само след месец, и вероятно няма да успеят.

Тя отвори уста от учудване. „Ето така вече става. Сега вече може да го посмучете, госпожице Стийл“. И възвърнах равновесието си.

- Нямате ли борд на директорите, пред който да отговаряте?

- Аз съм собственик на тази компания. Не е нужно да отговарям пред никакъв борд - казах рязко. Та тя трябваше да ги знае тези неща! Погледнах я въпросително.

- Имате ли интереси извън работата си? -- смени бързо темата, щом видя реакцията ми. Разбра, че съм бесен, и незнайно защо това ме зарадва.

- Имам много и разнообразни интереси, госпожице Стийл. Наистина разнообразни.

Усмихнах се. Представях си я в различни пози в моята Стая с играчки - качена на кръста на стената, вързана с белезници за ръцете и краката на леглото, разперена като препарирана пеперуда, по корем върху пейката за наказание. „Еба си мамата! Откъде се взе това девойче? И на всичко отгоре пак се изчервява“. Това май беше защитен механизъм. „Успокой се, Грей!“

- Но след като работите толкова много, как разпускате?

- Как разпускам? - Точно от тази уста въпросът прозвуча странно. Освен това... откъде време да разпускам? Тя имаше ли изобщо представа за броя на компаниите, които притежавам и управлявам? Но тя ме гледаше с тези очи и за моя голяма изненада се оказах в положение да се замисля над въпроса й. Всъщност какво правех, за да разпускам? Плаване, летене, чукане... да пробвам границите на малки брюнетки като нея, да ги дисциплинирам. Размърдах се в стола, но отговорих, без да спомена двете си най-любими хобита.

- Инвестирате в производство. Защо?

Въпросът й ме върна в реалността.

- Обичам да градя. Обичам да съм наясно как стават нещата, какво предизвиква движението, как да надграждам и разграждам. И обичам кораби. Какво мога да кажа повече?

„И тези кораби пренасят храна по света. Вземат от онези, които имат, и носят на другите, които нямат. Какво му е лошото?“

- Това прозвуча съвсем сърдечно, не беше гласът на логиката и фактите.

„Аз и сърце?“ Сърцето ми беше смазано до неузнаваемост по особено брутален начин преди доста време.

- Вероятно е така. Макар че много хора биха казали, че нямам сърце.

- Защо някой би казал такова нещо?

- Защото ме познават добре.

Усмихнах й се от немай-къде. Всъщност никой не ме познаваше добре. Освен Елена. Зачудих се какво ли би казала за малката госпожичка Стийл. Момичето беше доста... противоречиво

- срамежливо, притеснено, очевидно умно и яко възбуждащо. Е, окей, признавам, доста съблазнително парче.

Тя изрецитира следващия си въпрос:

- Мислите ли, че вашите приятели биха ви преценили като човек, който можеш лесно да опознаеш?

- Аз съм доста затворен човек, госпожице Стийл. Мога да направя дори невъзможното, за да запазя своето лично пространство. Не давам интервюта доста често.

„И за да правя това, което правя, и за да живея така, както съм избрал да живея, имам нужда от доста голяма конфиденциалност около личния ми живот“.

- Защо се съгласихте на това тогава?

- Защото съм спонсор на университета и понеже в крайна сметка не успях да откажа на госпожица Кавана. Тя изтормози хората ми във Връзки с обществеността, а аз уважавам такава упоритост. - „И се радвам, че се появи ти, а не тя“.

~ Инвестирате и в селскостопански технологии. Откъде този интерес в тази сфера?

- Не можем да се храним с пари, госпожице Стийл, а на този свят има прекалено много недохранени хора. - Погледнах я без грам емоция.

- Звучи доста филантропски. Да разбирам ли, че това е нещо като ваш сантиментален ангажимент? Да нахраните бедните?

Гледаше ме въпросително, като че бях пъзел, който непременно иска да подреди. Нямаше начин да й позволя да надникне в тъмната ми душа. „Това не е тема на разговор, не подлежи на обсъждане. Никога!“

- Този бизнес изисква голяма находчивост - казах и се опитах да изглеждам отегчен. Започнах да си представям как я чукам в устата, за да избегна мисли за глада. Да, тази уста трябва да се тренира. Ето ТОВА беше приятна мисъл! Представих си я на колене пред мен.

- Имате ли ваша собствена философия? Ако е така, каква е тя?

- Не мога да кажа, че е точно философия. По-скоро е нещо като ръководен принцип, думите са на Карнеги: „Ако един човек успее да усъвършенства изкуството да контролира и напълно владее съзнанието си, тогава той може да овладее и притежава всичко, което справедливо му се предлага“. Аз действам самостоятелно, по свои вътрешни мотиви. Обичам да контролирам както себе си, така и тези около мен.

- Един вид искате да притежавате нещата? - Погледна ме ококорено.

„Да, съкровище, като започна от теб“.

- Искам да заслужа правото да притежавам каквото пожелая. Но, да, в крайна сметка - да.

- Говорите като краен консуматор. - Гласът й кънтеше от недоволство и пак ме издразни. Чак побеснях. Говореше като някоя пикла от богато семейство, която е имала всичко като дете. Но когато се загледах в дрехите й - вероятно „Блу Нейви“ или „Уол-март“, разбрах, че се лъжа. Не изглеждаше да е израснала в лукс.

„Мога да се грижа за теб!“

„Мамка му, това откъде се взе?“ Макар че, като се замислих, време беше да намеря нова подчинена. Мина колко... май два месеца от Сузана. И ето вече седях и точех лиги по малката брюнетка. Опитах да се усмихна и дори да се съглася с нея, макар че не виждах нищо лошо в консумирането. Само то движи напред остатъците от американската икономика.

- Вие сте осиновен. До каква степен това се е отразило според вас на оформянето ви като личност и на успеха ви сега?

„Какво по дяволите има общо това с цената на петрола? Що за тъп въпрос? Ако бях останал с оня друсана курва, досега да съм умрял. Подхвърлих нещо, което не отговаряше на въпроса й, и се опитах да говоря безразлично. Но тя не млъкна! Взе да пита на колко години са ме осиновили! „Я й затвори устата, Грей!“

- Това е обществена тайна, госпожице Стийл - казах с леден глас. Тя трябваше да ги знае тези неща! Сега вече наистина изглеждаше смазана. „Добре!“

- Налагало ви се е да пожертвате семейните си задължения заради работата си

- Това не е въпрос - отсякох.

Тя пак се изчерви и захапа проклетата устна. Поне се извини.

- Налагало ли ви се е да пренебрегвате семейните си задължения заради работата си?

„Какво да правя с някакво шибано семейство!“

- Имам семейство. Имам брат и сестра и любящи родители. Не възнамерявам да разширявам кръга на семейството си повече от това.

- Гей ли сте, господин Грей?

„Моля?“ Не можех да повярвам, че изрече подобно нещо! Никой в семейството ми не ме беше питал! Никой не си позволяваше! И слава богу! „Как смее!“ Положих огромно усилие на волята, за да се озаптя. Исках да я измъкна от мястото й, да я просна на коляното си, да я напердаша до припадък и после да я метна на бюрото и да я чукам с ръце, вързани на гърба. Това щеше да я осветли по въпроса. „Какво изнервящо женско същество!“ Поех дълбоко дъх, за да се успокоя. И отбелязах злорадо, че тя се почувства неловко от собствения си въпрос.

- Не, Анастейжа, не съм - казах безизразно. „Хубаво име. Анастейжа. Харесвам как се върти около езика ми“.

- Извинявам се. Просто... м-м... така е написано тук. - И нервно прибра косата си зад ухото.

„Не си ли знае въпросите? Може би не са нейни?“

Попитах я и тя пребледня. Мамка му, това момиче беше много привлекателно, но нямаше натрапчива хубост... Дори не бих казал, че е красива.

- А... не... Кейт... госпожица Кавана де... тя написа въпросите.

- Заедно ли работите във вестника?

- Не, съквартирантки сме.

Нищо чудно, че не беше в час. Потърках брадичка и обмислях възможността да я смажа окончателно, да вгорча живота й за дълго време напред.

- По свое желание ли дойдохте тук? - попитах и тя ме погледна покорно, очите й бяха големи и тревожни, заради реакцията ми, предположих. Определено ми харесваше начинът, по който й действах.

- Тя ме помоли да дойда. Болна е - каза меко.

- Това вече обяснява всичко.

На вратата се почука и влезе Андреа.

- Извинете, че ви прекъсвам, господин Грей, но следващата ви среща е след две минути.

- Не сме свършили, Андреа. Моля, отложете следващата ми среща.

Андреа се поколеба, гледаше ме с отворена уста. Погледнах я и знам, че точно разчете посланието в очите ми: „Изчезвай! Веднага! Зает съм с малката Стийл!“ Андреа се изчерви до пурпур но, но бързо се съвзе.

- Както разпоредите, господин Грей - каза и излезе.

Обърнах се пак към интересното забавно същество на дивана ми.

- Та докъде бяхме стигнали с вас, госпожице Стийл?

- Моля ви, не искам да отнемам от времето ви.

„О, не си познала, малката. Мой ред е! Я да видим какво криеш зад тези големи сини очи“.

- Искам да знам повече за вас. Мисля, че е справедливо, нали? - И когато се облегнах и притиснах устни с пръст, очите й се заковаха върху устата ми и тя мъчително преглътна. Изпитах силно задоволство от факта, че не остана безразлична към чара ми. Даже се забравяше.

- Няма кой знае какво за разказване. - И пак се изчерви. „Притеснявам я с присъствието си. Това е добре!“

- Какво мислите да правите след дипломирането?

- Не съм планирала нищо. Засега искам само да си взема последните изпити. - Сви рамене.

- Имаме много добра програма за стажанти. - „И какво за бога ме накара да кажа тая велика тъпня? Правило номер едно - никога, ама никога не чукай персонала! Спри се, Грей! И ти не я чукаш“.

Изглеждаше доста изненадана. Зъбите й потънаха в устната. Защо това ме възбуждаше толкова много?

- О, ще го имам предвид - каза, позамисли се и добави: - Цо не съм сигурна, че това място е за мен.

„Защо, по дяволите? Какво й е на компанията ми?“

- Защо мислите така? - попитах.

- Очевидно е. Не е ли?

- Не и за мен. - Не знаех как да й отговоря. Хвана ме натясно. После стеснително се пресегна да си вземе касетофона. „Мамка му, тръгва си!“ Прехвърлих наум програмата си за следобед. Нямах нищо, което да не може да почака.

- Искате ли да ви разведа и да ви покажа наоколо?

- Сигурна съм, че сте прекалено зает, господин Грей, а и имам доста път с колата.

- Ще карате обратно до Ванкувър? - Погледнах през прозореца. Пътят беше дълъг, а вече валеше. Не трябваше да кара в такова време, но не можех да й забраня. Не знам защо, но това ме подразни. - Карайте внимателно. - Гласът ми прозвуча по-суро-во, отколкото исках.

Тя започна да прибира касетофона, все така непохватна. Бързаше, бързаше да се махне от офиса ми. Но не разбирах защо. Не исках да си тръгва.

- Записахте ли всичко, което ви трябваше? - Последен опит да удължа разговора и да я задържа още малко.

- Да, благодаря - каза тя тихо.

Отговорът й ме заби директно в земята. Начинът, по който думите прозвучаха от тази уста - и за секунди си представих как тази уста изпълнява всяко мое нареждане и винаги е на мое разположение.

- Благодаря за интервюто, господин Грей.

- Удоволствието беше изцяло мое. - И това беше самата истина, защото от много време никой не бе успял да ми достави някакво удоволствие и да ме забавлява толкова. Но мисълта беше крайно обезпокоителна. Тя стана и протегнах ръка с нетърпение. Не за довиждане, а за да я докосна.

- До нови срещи, госпожице Стийл - казах и тя сложи малката си ръка в моята. Да, исках да чукам това момиче в Стаята с играчките. Да я завържа, да я възбудя, да я гледам как ме желае, как ме чака и как ми вярва. Преглътнах. „Не, тая няма да стане, Грей“.

- Довиждане, господин Грей. - Тя бързо издърпа ръката си. Прекалено бързо.

Не, не можех да я оставя да си иде така. Очевидно искаше да си тръгне. Обзе ме отчаяние - и в същото време вдъхновение. Реших да я изпратя.

- Искам да съм сигурен, че ще успеете да минете през вратата без проблем.

Тя се изчерви като по поръчка.

- Много мило, наистина, господин Грей - озъби се.

„Охо, госпожица Стийл имала зъбки и знаела да хапе!“ Засмях се и тръгнах след нея. И Андреа, и Оливия ме изгледаха шокирани. „Да, да, точно така, изпращам момичето“.

- Имате ли палто? - попитах.

- Сако.

Погледнах остро към Оливия, която на секундата скочи да донесе сакото й. Взех го от ръцете й и с поглед я накарах да седне. Много ме дразнеше това момиче - вечно подскачаше като квачка и ми се мазнеше

Оказах се прав. Сакото й беше от „Уолмарт“. Госпожица Анастейжа Стийл заслужаваше да е по-добре облечена. Докато й държах сакото, докоснах кожата на врата й. Тя застина и пребледня. „Да! Определено й действам!“ Осъзнаването на този факт беше изненадващо удовлетворително. Тръгнахме към асансьора и натиснах копчето. Тя стоеше неспокойна до мен, дори потрепваше.

„О, повярвай ми, мога да те успокоя“.

Вратите се отвориха и тя бързо се мушна в асансьора и се обърна към мен.

- Довиждане, Анастейжа - казах.

- Довиждане, Крисчън - прошепна тя и вратите на асансьора се затвориха, а името ми остана да виси във въздуха. Начинът, по който го каза... прозвуча странно, и някак си съблазнително. И дяволски секси.

„Е, какво беше това?“

Трябваше да знам за нея, да знам повече, да знам всичко.

- Андреа - извиках, докато се прибирах към офиса си. - Намери ми Уелч! Веднага!

Седнах на бюрото и зачаках мобилния да звънне. Загледах се в картините и се сетих за думите й: „Извисяване на обикновеното до необикновеното.“ С тези думи можеше да бъде описана самата тя.

Телефонът ми звънна.

- Господин Уелч е на линия.

- Свържи ме.

- Да, сър.

- Уелч, искам информация за едно лице. Анастейжа Роуз Стийл

Анастейжа Роуз Стийл Дата на раждане:

Адрес:

Мобилен телефон номер Осигурителен номер: Банкови данни:

Занимание/професия:

Средна оценка от обучението: Образование:

10 септември, 1989,

Монтесано,

1114 Грийн Стрийт, апартамент 7

Хевън Хайтс, Ванкувър 98888

360 959 4352

987-65-4320

Уелс Фарго Банк, Ванкувър,

98888 номер на сметка/ баланс: 309361: $683.16 Студентка последна година в Колежа за свободни изкуства, Ванкувър

4.0

Основно, начално и средно образование - училище 2150, Монтесано

Професионален опит:

Резултати от 8АТ: Баща:

Дата на раждане: Майка:

Дата на раждане:

Политическа ориентация: Религиозни убеждения: Сексуална ориентация: Обвързаност/ семейно положение:

Магазин „Клейтън“ Ванкувър Драйв, Портланд, почасово 2150

Франклин А. Ламбърт

1. 09. 1969, починал на 11.09.1989 Карла Мей Уилкс Адамс 18.07. 1970

Омъжена за Франк Ламбърт

-01. 03, 1989, овдовявана 11.09. 1989

Омъжена за Реймънд Стийл

- 06. 06. 1990, разведена на 12. 07.2006 Омъжена за Стивън М. Мортън

- 16.08. 2006, разведена на 31. 01. 2007 Омъжена за Робин (Боб) Адамс

06. 04. 2009 няма данни няма данни неизвестна

неомъжена, неангажирана

Четях доклада буква по буква. Може би за стотен път, откакто ми го бе пратил Уелч преди два дни. Търсех нещо, нещо, за което да се хвана, да ми даде някаква представа за това момиче. Енигматичната госпожица Анастейжа Роуз Стийл. Тая проклета жена не ми излизаше от акъла, а това определено ме вбесяваше. През цялата седмица, по време на тъпи срещи, по всяко време се улавях как се сещам за всяка подробност от това интервю. Как пръстите й трепереха върху касетофона, как прибира косата си зад ухото и да... това хапане на тази устна. Шибаната устна ме хващаше за топките всеки път, като се сетех за това.

Препрочитах листа в колата, паркирал пред „Клейтън“ - малко скромно магазинче извън Портланд, където работеше тя.

„Ти си пълен глупак, Грей! Каква работа имаш тук?“

Но аз знаех, че ще се стигне до това. От седмица исках да я видя. И го знаех от мига, в който каза името ми при асансьора, преди да се спусне надолу в бездната на сградата ми. И да кажеш, че не съм се съпротивлявал! Пет дни, пет шибани дни чаках и чаках да ми се махне от главата. Да я забравя. А аз не чакам, никога не чакам! Мразя да чакам! Не чакам нищо, не чакам никого. Всъщност никога досега не бях хуквал да преследвам жена. Тези, които познавах, бяха наясно какво искам от тях и покорно го изпълняваха. Големият ми страх беше, че е прекалено млада и че няма да се съгласи на... офертата ми. Но знае ли човек... Дали от нея щеше да излезе добра подчинена? Поклатих глава. В крайна сметка имаше само един начин да се разбере. И ето ме - седнал като пълен задник в колата си на някакъв провинциален паркинг в най-забутания квартал на Портланд.

В инфото нямаше нищо. Нищо забележително. Освен последния факт, които всъщност беше първи по значение за мен. И затова и бях там. „Как така без гадже, госпожице Стийл? Сексуална ориентация

- неизвестна. Дали пък не е лесбийка? Не. Абсолютно невъзможно“. Спомних как ми зададе въпроса дали съм гей, как се притесни и как се изчерви като роза, като бледа роза... Мамка му, тези неща не ми излизаха от акъла от мига, в който я видях. И ме измъчваха.

„Затова си тук, Грей“.

Нямах търпение да я видя. Да видя сините очи, които не спираха да ме преследват и в сънищата ми. Не казах нищо на Флин. И по-добре, защото сега наистина я преследвах, а това не биваше да го правя. Може би все пак беше редно да му кажа. Врътнах очи. Не, не исках да ме занимава пак с неговите простотии - намиране на решения, какво стояло в основата на нещата и всичките му там глупости. Трябваше ми нещо, което да ме разсее. И за момента единственото, което можеше да ме разсее, се намираше на работното си място. Продавачка в железария!

„Бил си целия път дотука. Поне да видим дали малката госпожица Стийл е наистина така привлекателна, каквато си я спомняш. Време е за шоу, Грей!“

Слязох от колата и тръгнах към входа.

Всъщност магазинът беше много по-голям, отколкото изглеждаше отвън. Макар че беше почти обед, беше спокойно като за събота. Бях забравил какви интересни неща могат да се намерят в такъв магазин. Купувах всичко, което ми беше потребно, онлайн. Но така и така бях тук, можеше да се запася с някои дреболии. Малко велкро, да... малко кукички, метални пръстенчета... После намирам сладката госпожица Стийл и почваме забавленията.

Отне ми гочно три секунди да я забележа. Беше се забила зад някакъв компютър, гледаше втренчено екрана и от време на време отхапваше от сандвича си. СЗбра с пръст трошичка от устната си, лапна го и го облиза. Джинсите ми като нищо можеше да се окажат тесни за случая. „Мамка му, отдавна не съм на четири-найсет!“ Подразних се от неконтролираната реакция на тялото си. Трябваше да сложа край на тези пуберски реакции. Да я закопчая с белезниците за крачетата и ръцете, да я чукам, да я напляскам с камшика... последователността всъщност беше без значение. Да, точно от това имах нужда.

Тя беше погълната от работата си и това ми даде възможност да я огледам. Като оставим настрана всичките ми похотливи мисли, тя беше наистина привлекателна. Няма грешка, бях запомнил добре.

Тя погледна нагоре и замръзна, прониза ме с умните си смущаващи очи, най-синьото синьо, през което можеше да вижда вътре в мен. Почувствах се крайно обезпокоен, като предния път. Тя седеше и ме гледаше и мисля, че беше изпаднала в шок. А не знаех дали това е добре, или не.

- Госпожице Стийл! Каква приятна изненада!

- Господин Грей. - Задъхана и сконфузена. „А! Много добър знак!“

- Минавах оттук. Трябват ми някои неща. Радвам се да ви видя отново, госпожице Стийл! - „И ако знаете само колко се радват очите ми!“ Беше с тясна тениска и джинси, слава богу, не с онзи безформен пуловер. Имаше дълги крака, тънко кръстче и перфектни цици. Седеше и ме гледаше с отворена уста, чак се наложи да хвана ръцете си една за друга, за да не се пресегна да бутна брадичката й нагоре и да й затворя устата. „Бих целия тоя път от Сиатъл да те видя, но честно казано, си струваше“.

- Ана. Казвам се Ана. С какво мога да ви помогна, господин Грей?

Пое дълбоко дъх, изправи рамене също както в офиса ми и ми се усмихна фалшиво, с онази, запазената само за клиенти усмивка.

„Да започваме мача, госпожице Стийл“.

- Имам нужда от няколко неща. Първо кабелни връзки.

Устните й се разтвориха и тя пое дълбоко дъх.

„Бедна ти е фантазията какво правя с тези връзки, госпожице Стийл“.

- Имаме различни дължини. Да ви покажа ли?

- След вас, госпожице Стийл.

Тя излезе иззад щанда. Носеше кецове. Бегло се запитах как ли ще изглежда на високи обувки. „Луботен“, само „Луботен“ за тези крака.

- При електрическите стоки са, осми отдел. - Гласът й потрепери и тя се изчерви... отново.

Да, определено присъствието ми я смущаваше. Надежда се надигна в гърдите ми. „Значи все пак не съм гей!“ Засмях се.

- Вие водите - казах и я подканих с ръка да мине пред мен. Сега вече имах време да се насладя на прекрасния й задник. Тя беше всичко, което търсех в една подчинена: сладка, вежлива, красива и имаше необходимите физически данни. Но големият въпрос беше дали може да бъде подчинена. Предположих, че дори не знае нищо за този начин на... живот. За моя начин на живот.

А толкова исках да й го покажа, да я вкарам в моя свят. „Доста високо се целиш с тая сделка, Грей“.

- По работа ли сте в Портланд? - попита тя и прекъсна мислите ми. Говореше високо, като се опитваше да се престори на безразлична. Стана ми смешно. Беше хубаво чувство. Жените обикновено не могат да ме разсмеят.

- Имах среща в университета. В специалността Селско стопанство - излъгах нагло. „Всъщност съм тук, за да видя вас, госпожице Стийл“.

Тя се изчерви и се почувствах като лайно.

- Финансирам едно изследване върху ротацията на почвите. -Това поне беше истина.

- Част от програмата ви да нахраните света? - Устните й се извиха в полуусмивка.

- Нещо такова - казах. „И ми се смее? Ако е така, много бързо ще й сваля усмивката от лицето. Но откъде да започна? Може би с вечеря, по-добре от обичайното интервю... ето това вече ще е новост, да обмислям перспектива за вечеря“.

Стояхме пред рафтовете с кабели, подредени по асортимент, дължина и цвят. Разсеяно прокарах пръсти по тях. „Мога да я поканя на вечеря, просто така. Като на среща. Дали ще се навие?“ Погледнах я. Тя изучаваше свитите си пръсти. Не смееше да ме погледне... а това беше много обещаващо. Избрах по-дълги връзки. По-лесно се огьват и могат да обхванат два глезена и две китки.

- Тези ще ми свършат работа - казах и тя пак се изчерви.

- Нещо друго? - попита бързо. Не разбирах дали иска да ме разкара, или се старае да ми покаже колко е учтива с клиентите.

- Ще ми трябва и залепваща лента.

- Ремонт ли правите?

Едва потиснах смеха си.

- Не, не е ремонт. - Не бях хващал бояджийска четка от много време. Има си хора за тези неща.

- Елате с мен - каза тя притеснено. - Лентите са при декоративните материали.

„Хайде, Грей, нямаш много време. Почвай някакъв разговор“.

- Отдавна ли работите тук? - Разбира се, знаех отговора. За разлика от повечето хора, аз обичам да правя проучвания.

Тя пак се изчерви. Господи, това момиче беше срамежливо. „Не бива да се надявам много! Никак даже!“ Тя бързо се обърна и тръгна към някакъв друг отдел. Тръгнах след нея. Нетърпеливо крачех след задника й. „И какво сега? Аз какво съм? Някакво шибано псе?“

- Четири години - каза тя. Вече бяхме при лентите. Тя се наведе и взе две, с различна ширина.

- Ще взема тази - казах. „Широката лента е много добра за през устата“. Когато ми подаде лентата, пръстите ни се докоснаха и слабините ми щяха да гръмнат. „Еба си!“

Тя пребледня.

- Ще има ли друго? - Гласът й беше мек и дрезгав.

„Господи, дали й действам по същия начин, по който тя действа на мен? Или само си въобразявам?“

- Въже.

- Насам. - Тя буквално хукна към друга секция, а аз имах възможност отново да се насладя на задника й.

- Какъв вид въже търсите? Имаме синтетично и от естествени влакна... усукано... обикновено...

„Мамка му! Спри!“ Вътрешно стенех и си я представях как виси вързана на тавана в стаята с играчките, но се борех да прогоня тази мисъл.

- Пет метра от естественото, ако обичате. - По-грубо е, а и боли повече, ако се опитваш да се освободиш от него... точно това ми трябваше.

Пръстите й трепереха, но успя да го премери, после измъкна ножче от задния си джоб, отряза го, нави го прилежно и направи впечатляващ възел.

- Да не сте била скаут?

- Организираните групови мероприятия не са точно моята голяма страст, господин Грей

- А каква е вашата страст, Анастейжа? - Стиснах погледа й в моя и зениците й се разшириха. „Да!“

- Книгите - каза тя много тихо.

- Какви книги?

- О, нищо особено. Класическа литература. Предимно английска

Английска литература? Бронте. Остин. Бях готов да се обзаложа. „Всичките тези романтични глупости. Не, това никак не е добре“.

- Имате ли нужда от нещо друго?

- Знам ли? Ще ми препоръчате ли нещо? - Исках да видя реакцията й.

- Нещо „направи си сам“ ли?

Направо щях да се пукна от смях. Едва се удържах. „О, сладката ми, „направи си сам“ не е за мен!“ Кимнах. Очите й бързо минаха по тялото ми. Сковах се! „Оглежда ме! Не е за вярване!“

- Работен комбинезон? - Тресна го ей така. И това беше най-неочакваното, което бях чул досега от устата й, откакто по същия начин изтърси оня въпрос: „Гей ли сте?“

- Не искате да си развалите дрехите, нали? - Посочи джинсите ми и пак се изчерви.

Нямаше как да се стърпя.

- Винаги мога да ги сваля.

Тя се изчерви като червено цвекло и заби поглед в земята.

- Ще взема и работно облекло. Не дай си боже да разваля някоя дреха - казах, за да не я мъча.

И пак тръгнахме, и аз все така я следвах. Направо препускахме из магазина.

- Имате ли нужда от нещо друго? - каза без дъх и ми подаде сини работни дрехи. Беше като изпепелена, само лицето й пламтеше. Господи, какво правеше с мен това момиче!?

- Как върви статията? - попитах я с надежда да я успокоя поне малко.

Тя ме погледна и ми се усмихна облекчено. Най-сетне!

- Не я пиша аз, Катрин я пише. Госпожица Кавана, еькварти-рантката ми. Тя е писателката. Много е доволна от интервюто. Тя е и главен редактор на вестника и беше много разочарована, че не можа да дойде да се види с вас и да вземе интервюто лично.

Това беше най-дългото изречение, което беше казала досега от първата ни среща. И дори не говореше за себе си, а за някой друг. Странно. И преди да се обадя, тя продължи:

- Само дето й се искаше да има снимки от интервюто.

„Упоритата госпожица Кавана иска снимки, а? Малко публичност, а? Е, мога да го направя. Тъкмо ще мога да се понасладя още малко на сладката госпожица Стийл“.

- Какви снимки й трябват?

Тя ме изгледа и поклати глава.

- Ще съм тук и утре може би... - Можех да остана в Портланд. В хотела. Можех да работя оттам. Една стая в „Хийтман“. Трябваше да накарам Тейлър да дойде да ми донесе дрехи и лаптопа. „Или хгьк Елиът, освен ако не чука някъде, което е основното му занимание през уикенда“.

- И ще се съгласите да ви направим снимки? - Едва сдържаше вълнението и изненадата си.

Кимнах. „Ще се изненадаш какво бих направил, за да прекарам малко повечко време с теб, госпожице Стийл. Всъщност по-изненаданият ще съм аз“.

- Кейт ще се радва, стига да успеем да намерим фотограф. -Тя се усмихна и лицето й грейна като лятна зора. Дъхът ми спря.

- Кажете ми, ако решите за утре. Ето визитката ми. Моля, обадете ми се на мобилния преди десет сутринта.

Ако не се обадеше, щях да си замина за Сиатъл, а мисълта за това ме потискаше.

- Добре. - Продължи да се усмихва.

- Ана - каза някой и двамата се обърнахме. Някакъв млад мъж в скъпи спортни дрехи стоеше зад нас и се усмихваше като селски идиот.

- Бихте ли ме извинили за секунда, господин Грей? - Тя тръгна към него и оня ебалник взе да я прегръща като някаква шибана горила. Кръвта ми се смрази. „Свали чекиджийските си ръце от нея!“ Стиснах юмруци и фактът, че тя не направи никакво движение да отвърне на прегръдката му, никак не ме успокои. Е, може би съвсем малко.

Започнаха да си шепнат нещо. Мамка му! Може би информацията на Уелч не беше вярна. Тоя можеше да е някое гадже. Освен това беше млад и не можеше да откъсне алчните си очички от нея. Огледа я от една ръка разстояние и после отпусна ръка на рамото й. Знам, че в такъв жест няма нищо особено, но го правеше, за да си препикае територията и да ми каже да се махна. Тя се чувстваше неловко, пристъпваше от крак на крак. „Мамка му. Тръгвам си“. После му каза нещо, измъкна се от ръцете му, докосна рамото му, но не и ръката. „Ясно, не са чак толкова близки. Добре!“

- Пол, това е Крисчън Грей. Господин Грей, това е Пол Клейтън. Брат му е собственик на магазина. - Изгледа ме странно. Не разбирах какво ми казва с този поглед, но тя продължи да обяснява: - Познавам Пол, откакто работя тук, макар че не се виждаме често. Той учи бизнес администрация в Принстън.

„А, брат на шефа, не приятел“. Не можех да се начудя на себе си, такова облекчение... не помня скоро да бях изпитвал такова облекчение. „Не, това не е на добре. Тази жена ми влиза под кожата“.

- Приятно ми е, господин Клейтън - казах формално.

- Приятно ми е, господин Грей. - Здрависахме се. Ръката му беше отпусната. Лигльо! Нещастен задник. - Чакай, чакай! Крисчън Грей? „Грей Ентърпрайзис“? - И както наперено си защитаваше територията, след секунди вече беше готов да лази пред мен.

„Да, копеле нещастно, това съм аз“.

- Какво мога да направя за вас?

- Анастейжа вече се погрижи, господин Клейтън. Беше много внимателна и отзивчива.

„Сега си разкарай жалкия задник оттука“.

- Добре, ще се видим после, Ана - разлигави се пикльото, без да спира да се кокори.

- Да, Пол - каза тя и, слава богу, оня се разкара.

- Мога ли да направя нещо друго за вас, господин Грей?

- Това е всичко - казах и осъзнах, че времето е изтекло. Не знаех дали и кога ще я видя пак. Но трябваше да знам дали има някаква надежда да помисли върху това, което планирах да й предложа. И как да я питам? Не знаех дали съм готов да се хвана с още една подчинена, която не знае нищо. А на нея щеше да й е нужно сериозно обучение. О, какви интересни възможности се откриваха. А да стигна дотам... това щеше да е половината от удоволствието. „Дали изобщо ще прояви интерес? Или пък съм се объркал от самото начало?“

Тя тръгна към касата да маркира покупките ми. Не вдигаше поглед. „Погледни ме, по дяволите!“ Исках да видя тези сини очи и да се опитам да разбера какво мисли.

- Четирийсет и три долара. - Най-сетне вдигна глава към мен.

„Само?“

- Искате ли торбичка? - попита. Вече бе влязла в ролята на продавачка. Подадох й кредитната си карта.

- Да, Анастейжа. Искам.

И името й. Хубаво име за хубаво момиче. Как само галеше езика ми!

Тя опакова всичко бързо и вещо и... край. Трябваше да се махам.

- Ще ми се обадите, ако искате да направим снимките утре, нали?

Тя кимна и ми подаде кредитната карта.

- Добре. До утре тогава. Евентуално... - Не можех да си тръгна така. Трябваше някак да й кажа, че проявявам интерес. - И... Анастейжа, радвам се, че госпожица Кавана не успя да дойде за интервюто!

И щастлив от стъписания й вид, метнах торбата през рамо и бавно тръгнах към изхода.

Да, въпреки трезвата ми преценка, че не бива, аз я желаех. И сега трябваше да чакам. Да чакам... пак. А аз никога не чакам.