Петдесет нюанса освободени

24.

- Колкото и да ми се ще да те целувам цял ден, закуската ти изстива - каза Крисчън. Усмихваше се, но очите му бяха тъмни, примамливи и горещи. Кога си обърна настроението този мой господин Меркурий?

- Яж! - каза с мек, но категоричен глас.

Преглътнах, но не само апетитът ми бе възбуден. Мушнах се пак в леглото, като внимавах да не бутна инфузионната стойка. Той сложи табличката пред мен. Кашата беше студена, но палачинките под капака бяха идеални.

- Но Точица може да е момиче.

Той прокара ръка през косата си.

- Как? Две жени? - Май наистина се паникьоса, но поне мрач-ното му изражение изчезна.

- Имаш ли предпочитания? - попитах притеснено.

- Какви предпочитания?

- Момче или момиче.

- Да е здраво. Това е достатъчно - каза той тихо: очевидно полът на детето изобщо не представляваше грижа за него. - Яж - каза рязко и разбрах, че иска да сложим край на този разговор.

- Ям аз, ям. По дяволите, Грей, спокойно!

Наблюдавах го внимателно. Тревогата бе събрала ситни бръчки около очите му. Беше казал, че ще опита, но знаех, че все още изпитва нечовешки страх и паника от бебето. „О, Крисчън, и аз!“ Седеше на стола до мен и малко трескаво разлистваше страниците на „Сиатъл Таймс“.

- Пак си медийна звезда - каза горчиво.

- Пак ли?

- Пак. Но поне фактите отговарят на истината. Искаш ли да прочетеш?

- Ти ми прочети, сега ям.

Той се засмя и зачете на глас. Пишеше предимно за Джак и Елизабет. Описваха ги като Бони и Клайд на двайсет и първи век. Съвсем накратко разказваха за отвличането на Мия и как съм се намесила и споменаваха, че сме в една и съща болница. „Откъде се сдобиват с цялата тази информация? Трябва да питам Кейт“.

Когато Крисчън свърши да чете, казах:

- Прочети ми още нещо. Обичам да слушам гласа ти.

Той послушно ми прочете за бума в бизнеса с кръглите хлебчета и как „Боинг“ трябвало да спре производството на някакъв модел самолет. Докато слушах гласа му, усетих онова приятно чувство на облекчение, че в крайна сметка съм добре, че Мия е добре, че Малката точица е добре - един безценен миг спокойствие, независимо от всичко, което се бе случило през изминалите дни.

Да, знаех, че се страхува за бебето, но не можех да разбера колко дълбок е страхът му. Реших, че пак ще говоря с него, за да се опитам да го успокоя. Това, което ме озадачаваше, беше, че той имаше прекрасни родители, или поне така изглеждаха. Образцово семейство. Може би кучката Робинсън бе успяла да го повреди повече, отколкото предполагах. Искаше ми се да е така, но истината е, че дълбоко в себе си подозирах, че се връща назад към жената, която го е родила. Но и Робинсън не беше помогнала особено много. И тогава се сетих, че с Грейс бяха говорили за това тук, докато бях в безсъзнание. Мамка му! Споменът за тези думи беше така близо, а все ми убягваше.

Дали някога щеше сам да ми каже защо бе отишъл да я види, или трябваше да го подбутвам, за да изкопча и това? Тъкмо се канех да го попитам, когато на вратата се почука.

Детектив Кларк влезе плахо и доста смутено. И с право! Сърцето ми се сви, щом го видях.

- Господин Грей, в неудобен момент ли идвам?

- Да! - отвърна рязко Крисчън.

Кларк не обърна никакво внимание на тона му.

- Радвам се, че вече сте по-добре, госпожо Грей. Трябва да ви задам няколко въпроса за четвъртък следобед. Само рутинни въпроси. Удобно ли е сега?

- Разбира се - казах, макар че никак не ми се искаше отново да преживявам събитията.

- Съпругата ми трябва да почива - сопна се Крисчън.

- Няма да отнеме много време, господин Грей. Колкото по-бързо ви се махна от главата, толкова по-добре, нали?

Крисчън стана и му предложи стола си, седна до мен на леглото, хвана ръката ми и я стисна окуражително.

След половин час приключихме. Не научих нищо ново, но за сметка на това разказах всички събития от четвъртък. Говорех тихо, от време на време гласът ми се губеше. Докато говорех, поглеждах към Крисчън. Изглеждаше все по-блед и угрижен.

- Да се беше прицелила по-нагоре - каза той.

- Да, щеше да направи добра услуга на женската половина от човечеството - съгласи се Кларк.

„Моля?“

- Благодаря, госпожо Грей. Това е всичко засега.

- Да се надяваме, че няма да го пуснете пак.

- Не мисля, че този път ще има възможност да излезе под гаранция.

- Имате ли информация кой е платил гаранцията му? - попита Крисчън.

- Информацията е засекретена, господине.

Крисчън се намръщи, но мисля, че вече подозираше някого. Кларк тъкмо се канеше да тръгва, когато влязоха доктор Синг и двама интернисти.

След пълен преглед доктор Синг каза, че мога да си ида у дома. Крисчън видимо си отдъхна с облекчение.

- Госпожо Грей, в случай че главоболието ви се засили или ако не виждате добре, или размазано, трябва веднага да ви докарат при нас.

Кимнах. Едва сдържах щастието си, че си отивам у дома.

Когато доктор Синг си тръгна, Крисчън пожела да говори с нея насаме. Вратата не беше напълно затворена и щом й зададе въпроса, видях как доктор Синг се усмихна и каза:

- Да, господин Грей, няма проблем за това.

Той се засмя и в стаята се върна един много щастлив мъж.

- За какво я пита?

- За секса - отвърна той и ми се усмихна дяволито.

Изчервих се.

- И тя какво каза?

- Ставаш - засмя се той.

„О, Крисчън!“

- Боли ме главата - засмях се и му намигнах.

- Знам. Ще си извън строя известно време и трябва да се внимава. Но попитах за всеки случай.

„Извън строя? Да се внимава?“ Разочарованието ме прободе като нож. „Не искам да съм извън строя!“

Дойде сестра Нора и ми махна системите. Не спираше да гледа Крисчън с отровен поглед. Мисля, че беше една от малкото жени, да не кажа единствената, която не се поддаваше на чара му. Когато си тръгна със стойката, й благодарих.

- Ще тръгваме ли? - попита Крисчън.

- Ще ми се да видя Рей преди това.

- Разбира се.

- Той знае ли за бебето?

- Помислих, че ще искаш да му кажеш сама. Не съм казал и на майка ти.

- Благодаря. - Усмихнах му се. Бях му благодарна, че ми беше оставил удоволствието сама да хвърля бомбата.

- Майка ми знае - добави той. - Видяла е картона ти. И казах на баща ми, но на никой друг. Майка ми казва, че е редно да се изчака до третия месец, за да сме сигурни.

- Не знам дали съм готова да кажа на Рей.

- Трябва да те предупредя, че баща ти е полудял. Каза да те напердаша.

„Моля?“ Крисчън се изсмя на ужасеното ми изражение.

- Казах му, че ще го направя, при това с огромно удоволствие.

- Не може да си му казал така! - Отказах да повярвам, но някъде в съзнанието ми изплува спомен от разговор... Да, Рей беше идвал тук, докато бях в безсъзнание.

- Ето, Тейлър ти донесе чисти дрехи - каза Крисчън. - Ще ти помогна да се облечеш.

Рей наистина беше бесен. Не помнех някога да е бил толкова ядосан. Крисчън умно реши да остане в коридора и да ни остави сами. За скромен и тих човек като Рей това беше удивително. Почувствах се пак като дванайсетгодишна.

„О, татко, успокой се, не е добре за кръвното ти!“

-И аз трябваше да се разправям с майка ти! - викаше гневно той.

- Съжалявам, татко.

- Ами Крисчън!? Никога не съм го виждал такъв! Състари се с десетилетия! И той, че и аз! За няколко дни се съсипахме!

- Съжалявам, Рей.

- Майка ти чака да се обадиш - каза той малко по-спокойно.

Целунах го по бузата и най-сетне тирадата приключи.

- Ще й се обадя. Наистина съжалявам. Но съм ти много благо-дарна, че ме научи да стрелям.

За секунда той ме изгледа със зле прикрита гордост, така както родителите се гордеят с постиженията на децата си.

- Радвам се, че си го уцелила - каза с дълбок и плътен глас. -Сега се прибери у дома и си почини.

- Изглеждаш добре - смених темата.

- А ти си много бледа. - Притеснението му беше осезаемо. Гледаше ме така, както ме гледаше и Крисчън миналата нощ. Хванах го за ръката.

- Добре съм! Обещавам никога повече да не правя такива неща!

Той ме прегърна.

- Ако нещо се беше случило с теб... - прошепна. Очите ми се насълзиха. Рей почти никога не си позволяваше да показва емоции.

- Добре съм, татко! Един горещ душ и всичко е наред.

Излязохме през задния вход на болницата, за да избегнем папараците - пред централния вход имаше солидна група.

Крисчън седеше тихо. Тейлър караше, Сойър беше до него. Упорито отбягвах погледа му, чувствах се ужасно неловко след последния път, когато погледите ни се срещнаха между процепа на асансьора, когато го изпързалях. Обадих се на мама. Тя не спираше да плаче. Почти през целия път до дома се опитвах да я успокоя. Най-накрая успях, като й обещах, че скоро ще им идем на гости. Докато говорех с нея, Крисчън стискаше ръката ми и прокарваше палеца си по кокалчетата ми. Усещах, че е нервен. Нещо се беше случило.

- Какво не е наред? - попитах, когато най-сетне приключих с мама.

- Уелч иска да ме види.

- Уелч? Защо?

- Намерил е някаква информация за Хайд. - Устните му се извиха като на освирепяло животно. - Не иска да ми каже по телефона.

- И какво?

- Пристига от Детройт днес следобед.

- Мислиш, че е намерил някаква връзка?

Той кимна.

- Какво може да е?

- Нямам представа! - Изглеждаше крайно учуден и объркан.

Тейлър вкара колата в гаража - папараците нямаше как да се

набутат чак тук. Крисчън ми помогна да сляза, прегърна ме през кръста и ме поведе към асансьора.

- Радваш ли се, че си си у дома?

- Да! - прошепнах. И сега, чак сега, така близо до дома, ужасът от всичко, което се бе случило, ме порази изведнъж, удари ме, заля ме и разтресе цялото ми тяло.

- Ана! - Крисчън ме притисна до себе си. - У дома сме, всичко е наред, всичко свърши! - Говореше и целуваше косата ми.

- О, Крисчън! - И водите на някакъв язовир в мен, за съществуването на който дори не подозирах до този момент, се надигнаха, разбунтуваха се, скъсаха язовирната стена и започнаха да се изливат през очите ми.

- Шшшш - прошепна Крисчън и ме залюля в ръцете си.

Но беше късно. Не можех да спра, сълзите ми попиваха в тениската му, а думите на Джак: „Това е за СИП, шибана курво!“, блъскаха в съзнанието ми. И как казах на Крисчън, че го напускам. „Напускаш ли ме?“, и страхът за живота на Мия, за самата мен и за Малката точица.

Когато вратите на асансьора се отвориха, той ме вдигна на ръце, пренесе ме до банята и нежно ме сложи да седна на столчето.

- Вана?

Поклатих глава. „Не, не... не като Лийла“.

- Душ? - Гласът му се давеше в тревога.

Кимнах през сълзи. Исках да отмия цялата кал и смрад в душата си от последните дни, да изтъркам спомена от думите на Джак, от ударите. „Ти, курво, дето се ожени за кинтите му!“ Седях и плачех, а шуртенето на водата кънтеше и се блъскаше между стените на банята. Крисчън нежно избърса мокрото ми от сълзи лице. Гледах го и мигах, за да ги спра.

- Всичко е наред, вече сте в безопасност. И ти, и детето.

Точицата и аз. Сълзите ми пак рукнаха.

- Стига! Не мога да понеса да те гледам как плачеш!

- Съжалявам, Крисчън! Съжалявам за всичко! За това, че ти причиних всички тревоги, за нещата, които казах!

- Тихо, бебчо, моля те! - Целуна ме по челото. - И аз съжалявам. Тангото е танц за двама. - Насили се да се усмихне. - Поне майка ми казва така. Казах неща, с които не се гордея, направих неща, от които се срамувам. - Сивите му очи бяха твърди и убедителни.

- Нека те съблека - каза меко.

Избърсах носа си с ръка и той ме целуна по челото.

Започна да ме съблича, като особено внимаваше с тениската. Всъщност главата вече не ме болеше.

Поведе ме към душа, съблече се много бързо и влезе с мен под топлата вода. Обви ме с ръце и останахме така в успокоителната прегръдка на топлината. Стояхме така в безкрая, аз плачех върху гърдите му, той не казваше нищо, само от време на време целуваше косата ми и ме люлееше в ръцете си. Усещах кожата му до моята, косъмчетата на гърдите му, опрени в бузата ми... този мъж, когото обичах така силно, този мъж, с цялата му неувереност в себе си, този красив мъж, когото щях за малко да загубя заради собственото си безразсъдство. Усещах празнота, и болка, и благодарност, че е тук, с мен, все още с мен, независимо от всичко, което се бе случило.

Имаше да ми дава някои обяснения, но точно в този момент предпочитах да се наслаждавам на кроткото спокойствие, на чувството за сигурност в ръцете му. И в този миг разбрах, че всичко, което искам да зная, всичко, което искам да питам, трябва да дойде от него, а не да го притискам. Не исках да съм една от онези вечно мрънкащи, питащи жени, въоръжени едва ли не с клещи за вадене на зъби, за да изкопчат още малко информация. Това беше просто глупаво. Знаех, че ме обича повече, отколкото е обичал която и да е друга жена, и това беше напълно достатъчно. И когато осъзнах всичко това, задишах свободно и спрях да плача.

- По-добре ли си? - попита той.

Кимнах.

- Добре. Нека те погледна. - Не разбрах какво иска да каже. Но след това той хвана ръката ми и огледа там, където я бях ударила, когато Джак ме нападна. Имаше охлузвания по лакътя, рамото и китката. Целуна всички рани. Взе меката гъба и сладкият познат аромат на жасмин успокои обонянието ми.

- Обърни се. - Започна да мие ръката ми, внимателно и нежно, после врата, раменете, гърба. Другата ръка. Обърна ме настрани и прокара дългите си пръсти по цялата ми страна. Раната на бедрото болеше. Той усети, че тялото ми се стегна, а аз го усетих как се напрегна тревожно.

- Не боли - опитах се да го успокоя.

- Искам да го убия!

Изтръпнах. Той сложи още шампоан върху гъбата и много нежно започна да мие тялото ми, коленичи и изми краката ми. Спря да огледа коляното ми, после го целуна и пак започна да мие краката ми, после стъпалата.

Прокарах пръсти през мократа му коса. Той се изправи и пръстите му минаха по раната върху ребрата, там където ме бе изритал Джак.

- О, бебчо - простена с агонизиращ глас, но зад агонията се надигаше неконтролируем бяс.

- Добре съм. - Придърпах главата му до устните си и го целунах. Той се поколеба, но щом езикът ми влезе в устата му, тялото му се предаде на целувката ми.

- Не - прошепна срещу устните ми и отстъпи крачка назад. -Хайде да те почистим.

Беше сериозен... Мамка му! Не се шегуваше. Нацупих устни и атмосферата се разведри.

- Чиста, не мръсна - подчерта той и се усмихна.

- Предпочитам мръсна.

- И аз. Но не сега и не тук. - И преди да се усетя и да се опитам да го убедя в обратното, вече ми миеше косата.

След банята се почувствах много по-добре. Дали беше заради душа, или заради това, че си бях изплакала всичко, или заради решението си да спра да го натискам и да го питам, но наистина се чувствах... чиста. Той ме уви в кърпа, уви една около кръста си и аз започнах непохватно да си суша косата. Главата ме болеше, но болката беше тъпа и почти се търпеше. Имах таблетки за главоболие от доктор Синг, но ми беше казала да не ги вземам освен ако не ме боли наистина много.

Докато си сушах косата, се замислих за Елизабет.

- Все още не разбирам защо Елизабет се е забъркала с Джак.

- Аз знам - каза Крисчън.

Това се очертаваше като новина. Зачаках да ми каже. Той сушеше косата си с кърпа, гърдите и раменете му все още бяха мокри, капчици вода блестяха нежно под халогенното осветление. Погледна ме и се засмя.

- Наслаждаваш се на гледката ли?

- Откъде знаеш? - Ужас! Хваната в акт на воайорство спрямо собствения ми мъж.

- Откъде знам, че се наслаждаваш на гледката ли?

- Не. За Елизабет.

- Детектив Кларк намекна.

Погледнах го въпросително. В съзнанието ми изплува друг натрапчив спомен от часовете, през които бях в безсъзнание. Детектив Кларк беше идвал. Но не можех да си спомня какво каза.

- Хайд е имал видеозаписи. На всички момичета. На няколко флашки.

Изтръпнах.

- Снимал е как ги чука. Всичките си асистентки. Да, точно така. Материал за изнудване. Обичал е да играе грубичко. -Крисчън се намръщи, по лицето му мина объркване, примесено с отвращение. А после насочи омразата към самия себе си. И пребледня! Разбира се! И той обичаше да играе грубичко.

- Не е така! - Думите излязоха от устата ми преди да успея да ги спра.

- Кое не е така? - Той ме изгледа със страх.

- Ти си съвсем различен от него.

Погледът му беше твърд и суров. Но не каза нищо. Разбрах, че точно това си е мислил.

- Не си такъв. - Тонът ми беше непоколебим.

- Един дол дренки.

- Не е така - викнах, макар че разбирах защо мисли така. „Баща му е умрял в бар, при побой, майка му се е пропила, влизал е и е излизал от домове за деца без родители, забърквал се е в какви ли не неща, предимно кражби на коли. Бил е и в затвора за малолетни“. Това ми беше казал Крисчън в самолета за Аспен. -Общото между вас е, че и двамата сте имали проблемно детство - и че сте от Детройт.

- Ана, вярата ти в мен е наистина трогателна, особено в светлината на всичко, което стана през последните няколко дни. Но ще знаем повече, когато дойде Уелч. - И от тона му разбрах, че темата е приключена.

- Крисчън...

Той запуши устата ми с целувка.

- Стига за това - каза задъхано и си спомних за обещанието, което си бях дала: да не го притискам.

- И не ми криви устни! - добави той. - Ела, искам да ти изсуша косата.

И темата наистина бе приключена.

Облякох тениска и шорти и седнах между краката му.

-- Кларк каза ли нещо друго, докато бях в безсъзнание?

- Не се сещам.

- Чух някои от разговорите.

Четката в косата ми замръзна.

- Така ли? - попита Крисчън почти безизразно.

- Да. Баща ми, баща ти, детектив Кларк... майка ти.

- А Кейт?

- И Кейт ли е идвала?

- За мъничко. И тя ти е ядосана.

- Стига вече с тази кампания „Всички да се сърдим на Ана“. Става ли?

- Само ти казвам каква е истината - каза той, озадачен от изблика ми.

- Добре, признавам, беше безразсъдно, но сам знаеш, че сестра ти беше в опасност.

Лицето му помръкна.

- Да, права си. - Изключи сешоара, остави го до себе си и стисна брадичката ми между пръстите си.

- Благодаря ти - каза съвсем изненадващо. - Но повече никакви такива, или следващия път ще те пляскам до посиняване.

- Не би го направил!

- Ще го направя! Бог ми е свидетел, че не се шегувам. Дори имам разрешението на баща ти. - Засмя се. „О, не може да е вяр-но, само се шегува. Или май не се“. Хвърлих се отгоре му, но той се извъртя настрани, така че паднах на леглото право в ръцете му и усетих силна болка в ребрата. Той пребледня.

- Дръж се прилично! - скара ми се.

- Съжалявам - казах и го погалих по бузата.

- Ана, сериозно, изобщо не мислиш за здравето си. - Вдигна тениската ми и сложи длан на корема ми. Дъхът ми спря. - А и вече си с дете - прошепна и прокара пръсти по ръба на шортите ми, галеше кожата ми.

И желанието изригна неочаквано, горещо, гъсто, тежко и кръвта ми го разнесе из цялото тяло. Ръката му се отмести към палавото кичурче и го сложи зад ухото ми.

Не - прошепна той.

„Какво не?“

- Хич не ме гледай така! Видях на какво приличат ребрата ти. И отговорът ми е не! - каза той категорично и ме целуна по челото.

Сгърчих се недоволна и замрънках:

- Крисчън!

- Не. В леглото!

- В леглото?

- Трябва да почиваш.

- Искам теб.

Той затвори очи, поклати глава, като че ли се бореше със себе си, с изкушението, но когато ги отвори, погледът му беше твърд.

- Просто изпълни това, което ти се казва, Ана.

За секунда си помислих, че мога да приложа друга тактика и да се съблека, но се сетих за охлузванията по ребрата. Не, така нямаше да спечеля битката.

Кимнах с нежелание.

- Добре - казах и му се намусих.

Той се усмихна развеселено.

- Ще ти донеса обяд.

- Ще готвиш, така ли?

- Не, ще стопля нещо. Госпожа Джоунс беше доста заета. - И се засмя.

- Крисчън, мога да наготвя. Добре съм. По дяволите, щом искам секс, значи съм достатъчно добре, за да сготвя нещо! - Седнах в леглото, като се опитах да прикрия парещата болка в ребрата.

- В леглото! - Очите му блеснаха и той посочи възглавницата.

- Ела при мен. - Съжалих, че не бях облякла нещо по-съблаз-нително, а не тениска и шорти.

- Ана, лягай и се завивай! Веднага!

Намусих се, станах и безцеремонно свалих шортите, без да откъсвам очи от него. Устните му се извиха в усмивка и той отметна завивката.

- Чу какво каза доктор Синг. Да почиваш! - Гласът му беше доста по-мек.

Мушнах се под завивката и скръстих ядно ръце.

- И не мърдай! - каза той, но нямаше нищо по-сигурно от това, че цялата ми драма му се струва забавна, което ме ядоса още повече.

Пилешката яхния на госпожа Джоунс бе едно от любимите ми ястия. Крисчън се хранеше с мен, седнал на леглото с кръстосан и крака.

- Супер си го... стоплил - засмях се аз.

Изядох всичко и ми се доспа. Значи това му е бил планът? Да ме приспи?

- Изглеждаш уморена - каза той и взе таблата с чинията ми.

- Уморена съм, да.

- Добре, спи. - Целуна ме. - Имам малко работа. Ако няма да ти преча, ще седна да си я върша тук.

Кимнах. Опитах се да се преборя със затварящите се клепачи, но не успях. Нямах представа, че една пилешка яхния може да изтощи човек толкова.

Събудих се по здрач. Стаята беше обагрена в бледорозови сенки. Крисчън седеше в един от фотьойлите, гледаше ме, сивите му очи светеха с луминесцентна светлина на фона на мекия здрач. Държеше някакви листове. Лицето му беше пепелявосиво.

- Какво става? - попитах и седнах бързо в леглото, без да обръщам внимание на острата болка в ребрата.

- Уелч. Току-що си тръгна.

„Мамка му!“

-И?

- Живял съм с оня задник - прошепна той.

- Живял си? С Джак?

Той кимна. Очите му бяха широко отворени.

- Роднини ли сте?

- Не, о, слава богу, не!

Преместих се, вдигнах завивката и този път той не се поколеба. Събу си обувките, легна до мен, прегърна ме, сви се на топка и сложи главата си в скута ми.

- Не разбирам. - Прокарах пръсти през косата му. Той затвори очи и сбърчи чело, като че се опитваше да си спомни нещо.

- След като са ме намерили и преди да ида да живея с Карик и Грейс, са ме поели социалните служби на щата Мичиган. Живял съм в приемно семейство. Но не помня нищо.

„Приемно семейство? Господи!“

- Колко време? - прошепнах.

- Около два месеца. Нямам никакъв спомен.

- Говори ли с майка си и баща си за това?

-Не.

- Може би трябва. Вероятно те ще ти кажат.

Той ме стисна в ръцете си.

- Ето. - И ми подаде листовете. Бяха снимки. Две. Светнах лампата до леглото. На първата снимка се виждаше стара олющена къща с жълта врата и голям триъгълен прозорец на покрива. Имаше веранда и малка градинка. Съвсем обикновена къща.

Втората беше семейна. На пръв поглед обикновено работническо семейство. Мъж, жена и деца. Мъжът и жената бяха облечени в раздърпани, избелели от много пране сини тениски. Изглеждаха на около четирийсет. Жената беше руса, с прибрана на кок или опашка коса, а мъжът беше много късо подстриган - почти до кожа. И двамата се усмихваха мило и топло. Мъжът бе сложил ръка на рамото на сърдита млада тийнейджърка. Две момчета - еднояйчни близнаци, на около дванайсет, много руси и широко усмихнати. Имаше и друго момче, по-малко, с черве-никаворуса коса и сърдито лице и зад него, наполовина скрито - друго, по-малко момче, с коса като мед и сиви очи. Широко отворени уплашени очи, облечено в дрехи не по мярка, здраво стиснало мръсно детско одеяло.

- Това си ти! - прошепнах и сърцето ми се надигна и спря в гърлото. Знаех, че Крисчън е бил на четири, когато майка му е починала, но това дете изглеждаше много по-мъничко. Това дете беше подлагано на системно недохранване. Проплаках, сълзи избиха в очите ми. „О, моето сладко детенце! Моят малък Петдесет!“

- Това съм аз, да - каза той.

- И Уелч ти донесе тези снимки?

- Да. Но не си спомням нищо. - Гласът му беше безжизнен.

- Не помниш, че си бил в приемно семейство? Защо трябва да помниш? Това е било толкова отдавна. Това ли те тревожи?

- Помня други неща. Отпреди. Помня и след това. Когато се видях с мама и татко. Но това... Това е като някаква огромна бездна.

И тогава разбрах. Моят миличък, винаги държащ всичко под контрол и в ред Крисчън бе разбрал, че голяма част от пъзела, който уж беше подредил, все още липсва.

- Джак на снимката ли е?

- Да, по-голямото дете. - Очите му бяха здраво стиснати и се държеше за мен както удавник се държи за сал в бурно море. Прокарах ръце през косата му и се загледах в по-голямото момче. То гледаше предизвикателно и арогантно в обектива. Нямаше грешка - това беше Джак. Но на снимката той беше още дете, осем или девет годишен, дете, скрило страха си зад враждебността.

И изведнъж се сетих.

- Когато Джак ми се обади да ми каже, че е отвлякъл Мия, спомена, че ако нещата не се били развили по този начин, твоите пари сега щели да са негови.

Крисчън потрепери.

- Шибаняк!

- Мислиш ли, че е направил всичко това, защото Грей са осиновили теб, а не него?

- Кой знае? Не ми пука за него. - Тонът му беше изпълнен с горчивина.

- Може би е знаел, че се виждаме, когато отидох на интервюто за работа. И вероятно е планирал да вкара в леглото си и мен. Планирал е всичко! - Догади ми се.

- Не, не мисля - каза Крисчън. - Започнал е да събра информация за мен и семейството ми седмица или нещо след като ти тръгна на работа при него. Барни знае точните дати. И, Ана, не забравяй, че е изчукал всичките си асистентки и ги е записал на видео. - Затвори очи и пак ме стисна.

Потреперих. Опитах се да си спомня нещо от разговорите си с Джак в началото. Заех, че е кофти човек, усещах, че има нещо зло в него, но не се бях доверила на инстинкта си. И Крисчън беше прав - аз изобщо не се замислях нито за здравето си, нито за безопасността си. Спомних си колко се карахме за онази командировка с Джак до Ню Йорк.

Господи! Щях да свърша като останалите момичета - героиня в някакъв отвратителен, гнусен порнографски запис. От самата мисъл за това ми се доповръща. И тогава се сетих за снимките, които Крисчън бе правил на подчинените си.

„Един дол дренки“. Не, Крисчън, не си такъв! Не, не си като него!“

Той лежеше все така, сгушен в мен. Като малко момче.

- Крисчън, мисля, че трябва да говориш с майка си и баща си.

Той ме погледна с погледа, с който гледаха сивите очи на момченцето от снимката.

- Нека им се обадя - прошепнах.

Той поклати глава.

- Моля те! - настоях аз.

Той ме гледаше с болка, с недоверие в самия себе си и ми се стори, че обмисля молбата ми.

- Аз ще им се обадя - каза тихо.

- Добре. Можем да отидем заедно, или, ако искаш, иди сам. Както предпочиташ.

- Не, те могат да дойдат тук.

- Защо?

- Не искам да ходиш никъде.

- Крисчън, мога да пътувам в кола.

- Не. - Тонът му беше категоричен, но ми се усмихна... саркас-тично. - Но е събота вечер и вероятно са на някакво мероприятие.

- Обади им се. Очевидно всичко това те разстройва. Те могат да хвърлят някаква светлина. - Погледнах часовника. Беше почти седем.

Той ме изгледа, замисли се, стана и вдигна слушалката на телефона на нощното шкафче.

- Добре, щом държиш - каза, все едно му бях хвърлила някакво предизвикателство.

Прегърнах го и сложих глава на гърдите му.

- Татко? - Беше учуден, че баща му вдига телефона. - Да, Ана е добре. У дома сме. Уелч беше тук. Намерил е връзката... приемното семейство в Детройт... Не помня нищо. - Гласът му заглъхна, докато произнасяше последното изречение. Сърцето ми беше сгърчено. Прегърнах го, а той стисна рамото ми.

- Да?... Наистина ли?... Страхотно. - И затвори. - Идват! -Беше толкова изненадан, че едва сега осъзнах, че може би за първи път се обръща към тях за помощ.

Грейс ме прегърна и прошепна:

- Ана, Ана, милата ми! Спаси две от децата ми. Никога няма да мога да ти се отблагодаря.

Изчервих се, объркана и развълнувана от думите й. Карик ме прегърна и ме целуна по челото.

После пък Мия се опита да ми дотроши ребрата. Изобщо не го забеляза обаче.

- Благодаря ти, че ме спаси от оня задник!

Крисчън я изгледа сърдито.

- Полека, Мия, боли я!

- О, съжалявам!

- Добре съм - казах, но определено си отдъхнах, когато ме пусна.

Изгледаше добре, с тесни черни джинси и пухкава розова блуза. Лично аз бях доволна от избора си на тоалет - удобна рокля тип „прегърни ме“ и ниски обувки. Поне изглеждах представителна в рамките на разумното.

Мия уви ръка около кръста на Крисчън, а той, без да каже и дума, подаде снимките на Грейс. Тя вдигна ръка към устата си, за да не се разплаче. Карик я прегърна и също се вгледа в снимката.

На вратата се появи Тейлър.

- Господин Грей, госпожица Кавана, брат й и брат ви са тук, сър.

- Благодаря, Тейлър.

Крисчън изглеждаше повече от озадачен. Мия се засмя и съобщи:

- Обадих се на Елиът и му казах, че идваме. Парти за „Добре дошла“.

Погледнах съчувствено Крисчън. Горкият ми съпруг! Грейс и Карик изгледаха Мия недоволно.

- Ами да хапнем тогава - казах. - Мия, ще ми помогнеш ли?

- О, разбира се!

Подбутнах я към кухнята, а Крисчън тръгна с родителите си към кабинета.

Кейт вилнееше като стихия, като торнадо: цялата й справедлива ярост беше насочена към мен и Крисчън, но най-вече към Джак и Елизабет.

- Какво си си мислела, че правиш, Ана! Мислила ли си изобщо? - крещеше из кухнята, а всички я гледаха.

- Моля те, Кейт, чух го от всички! - сопнах се.

Тя ме гледаше така, сякаш всеки миг щеше да започне да раздува лекция на тема „Инструкции за предаване на откуп при отвличане“. И то в типичния си стил. Но ме изненада - прегърна ме и прошепна:

- Господи, Стийл, понякога изобщо не мислиш! - И ме целуна по бузите. Очите й бяха пълни със сълзи. - Толкова се изплаших, толкова се тревожех!

- Не плачи, че ще разплачеш и мен.

Тя се отдръпна, избърса очите си, очевидно смутена от проявата си на слабост, пое дълбоко дъх и се съвзе за секунди.

- Добрата новина е, че определихме дата за сватбата. Решихме през май. И искам да си ми шаферка.

- О! Честито, Кейт!

„Мамка му. Малката точица... тъй де, Младши“.

- Проблем ли има? - Тя очевидно разбра паниката ми погрешно.

- О, не, просто се радвам за вас. Поне една добра новина. - Прегърнах я. „Мамка му, мамка му, МАМКА МУУ! Кога ми е терминът?“ Започнах да изчислявам датата наум. Доктор Грийн бе казала четири или пет седмици. Значи някъде през май. „Мамка му!“

Елиът ми подаде чаша шампанско.

„Шампанско? Май не бива!“

Крисчън излезе от кабинета си като попарен, лицето му беше с цвят на пепел. Грейс и Карик излязоха след него. Очите му се разшириха от паника, когато видя чашата в ръката ми.

„По дяволите! Искам да пийна!“ Грейс ми се усмихна, взе чаша шампанско и дойде при мен.

- Нищо няма да ти стане от една глътка - прошепна, намигна ми и се чукнахме. Крисчън ни изгледа лошо, но Елиът заговори за мача между „Маринърс“ и „Рейнджьрс“ и го разсея.

Карик дойде при нас, прегърна ни и целуна Грейс по бузата. После тя отиде при Мия на дивана.

- Как е той? - попитах Карик много тихо. С изненада забелязах, че Мия и Итън се държат за ръце.

- Доста е притеснен. - Лицето на Карик беше сериозно и тревожно. - Помни толкова много неща за майка си... наистина много. Ще ми се да не беше така. Но това... Надявам се да сме помогнали. И се радвам, че ни се обади. Каза, че ти си го накарала. - Очите му омекнаха.

Свих рамене и отпих бърза глътка.

- Ти си най-чудесното в живота му. Слуша само теб, никой друг!

Изобщо не бях съгласна, но си замълчах. Веднага се сетих за

откровенията му пред кучката Робинсън, а знаех, че споделя и с

Грейс. Опитах се да си спомня какво си говореха до леглото ми в болницата, но не успях. Колко ме вбесяваше тази моя неуслуж-лива памет!

- Ела, Ана, и седни. Изглеждаш уморена. Едва ли си очаквала да ви се изсипем така тази вечер.

- Толкова е хубаво да ви видя - отвърнах. И това беше самата истина. Беше невероятно усещане. Аз нямам братя и сестри, но съпругът ми имаше голямо и сплотено семейство. Обичах ги. Всичките. Гушнах се до Крисчън.

- Една глътка - изсъска той и взе чашата от ръката ми.

- Да, сър! - И запърхах с мигли, което го обезоръжи напълно.

- Родителите ми мислят, че можеш да вървиш и по вода - каза Крисчън, докато смъкваше тениската си.

Бях свита в леглото и гледах стрип шоуто.

- Е, добре, че поне ти знаеш истината - засмях се.

- О, не, не я знам. - Събу си джинсите.

- Разказаха ли ти за онова време?

- Казаха някои неща. Живял съм в семейство Колиър два месеца, докато майка и татко са чакали да да оформят документите. Вече са били одобрени за осиновяването и са били взели Елиът, но по закон трябвало да се изчака два месеца. Чакали да видят дали няма да се появи някой да ме... вземе.

- Какво мислиш за това? Как се чувстваш? - прошепнах.

- Че нямам никакви живи роднини ли? Майната му на това. Ако са като истинската ми майка... - Поклати глава с отвращение.

„О, Крисчън, ти си бил дете, ти си обичал майка си!“

Той обу долнището на пижамата, легна до мен и ме прегърна.

- Започвам да си спомням някои неща. Помня храната. Госпожа Колиър готвеше превъзходно. И сега поне знаем вече защо оня глист има зъб на семейството ми. - Прокара ръка през косата си.

- Господи! - викна изведнъж и ме изгледа с отворена уста.

- Какво има?

- Всичко си идва на мястото! Сега вече разбирам!

- Кое?

- Малкото пиленце! Госпожа Колиър ми казваше така. Малкото пиленце.

- Какво си идва на мястото? - Не разбирах.

- Бележката. Бележката за откупа, която беше оставил във вана. Беше нещо от сорта „Знаеш ли кой съм аз? Защото аз знам кой си ти, Малко пиленце,,.

Нищо не разбрах.

- Това е от една детска книжка. Господи! Помня я тази книжка! Казваше се... „Ти ли си моята майка?“ - Очите му бяха широко отворени. - Много си я обичах.

„О, знам я тази книжка“. Сърцето ми подскочи.

- Госпожа Колиър ми я четеше.

Не знаех какво да кажа.

- Господи! Той е знаел!

- Ще кажеш ли на полицията?

- Да, ще кажа. Един господ знае какво могат да направят с тази информация. - Крисчън поклати глава. - Както и да е. Благодаря ти за тази вечер.

Каква промяна!

- За какво?

- Че се погрижи за цялото семейство и приготви вечеря.

- Не благодари на мен, а на Мия. И на госпожа Джоунс. Винаги е заредено с храна.

Той поклати ядно глава. „Ядосан ли е? На мен?“

- Добре ли се чувствате, госпожо Грей?

- Да. А ти?

- И аз съм добре.

О... в такъв случай... Прокарах пръсти по меките косъмчета под пъпа му.

Той се засмя, хвана ръката ми и ме спря.

- О, не, нямах предвид това.

Нацупих се и той въздъхна.

- Ана, Ана, Ана, какво да правя с теб?

- Имам някои идеи. - Свих се до него и болката от натъртените ми ожулени ребра прониза цялото ми тяло.

- Бебчо, достатъчно емоции ти минаха през главата днес. Освен това съм ти приготвил приказка за лека нощ.

- Искаше да знаеш... - Той затвори очи, преглътна и се напрегна.

По дяволите! Какво му ставаше?

- Едно младо момче тръгнало да си търси работа, да изкара малко допълнителни джобни, за да си набавя така потребния му алкохол - започна той тихо. Обърна се на една страна, бяхме лице в лице, очите му - втренчени в моите. - И значи аз работех в двора на Линкълн, разчиствах боклуците от пристройката към къщата, която наскоро бяха довършили.

„Господи! Той говори!“