Петдесет нюанса освободени

4.

Не можех да си намеря място. Крисчън се беше затворил в кабинета си от повече от час. Опитах да чета, да гледам телевизия, да се пека на слънце - облечена, - но не можех да се успокоя. Гадното предчувствие не ме оставяше на мира. Преоблякох се по къси гащи и тениска, махнах скъпата гривна от ръката си и тръгнах да търся Тейлър.

- Госпожо Грей - сепна се той, като ме видя. Седеше в малкия салон пред кабинета на Грей и четеше някакъв роман на Антъни Бърджес.

- Отивам на пазар.

- Разбира се, госпожо - каза той и се изправи.

- И искам да взема джета.

Той отвори уста, намръщи се и загуби дар слово.

- Ами...

- Не, не бих желала да безпокоя Крисчън.

Тейлър едва потисна въздишката си.

- Не, госпожо Грей, не съм на това мнение. Не мисля, че господин Грей ще е особено доволен. Искам да си запазя работата.

„О, хайде стига вече!“ Искаше ми се да му врътна едни очи, но вместо това ги присвих, въздъхнах тежко и уморено и издишах цялото негодувание от факта, че макар да мога сама да управлявам живота си, не ми се позволява. Но не исках Крисчън да ми се сърди, а и никак не исках да се кара на Тейлър. Минах покрай него, почуках на вратата на кабинета и влязох.

Крисчън говореше по телефона. Погледна ме и каза: „Изчакай момент, Андреа“. Изглеждаше много сериозен. И ме гледаше с очакване. „Мамка му! Все едно съм влязла в кабинета на директорката в училище“. Та той ме беше оковал в белезници вчера. „Няма да се съобразявам с настроението му! Все пак е мой съпруг!“ Не позволих на погледа му да ме спре и с широка усмивка и изправени рамене заявих:

- Отивам на пазар и искам да взема охраната с мен.

- Разбира се. Вземи Тейлър и един от близнаците - каза той и разбрах, че каквото и да се случва, е наистина сериозно, защото не попита нищо повече. Стоях и се чудех с какво мога да му помогна.

- Има ли друго? - попита той. Очевидно искаше да го оставя на мира. *

- Искаш ли да ти купя нещо?

Той се усмихна сладко и срамежливо.

- Не, бебчо. Екипажът ще се погрижи за мен.

- Добре. - Исках да го целуна. Какво толкова? Той ми беше съпруг! И тръгнах бодро към него, наведох се и го целунах по устните. Това го изненада.

- Ще ти се обадя след малко, Андреа - каза и затвори телефона. После ме дръпна в прегръдката си и ме целуна страстно. Когато ме пусна, бях останала без дъх. Очите му бяха черни, пълни с желание. - Разсейваш ме, а трябва да оправя тази бъркотия, за да можем да се насладим на остатъка от медения си месец.

- Прокара пръст по бузата ми, пусна го надолу към брадичката, погали я и я вдигна леко нагоре.

- Добре, съжалявам.

- Не се извинявай. Аз обичам да ме разсейваш, особено по този начин. - И целуна ъгълчето на устата ми. - Хайде сега иди да похарчиш малко пари.

- Отивам! - засмях се и излязох от кабинета. Подсъзнанието ми поклати неодобрително глава, свила строго устни. „Не му каза, че ще вземаш джета“ - скара ми се тя. Пренебрегнах я. Гаднярка.

Тейлър чакаше търпеливо.

- Готово - казах му. - С разрешение на висшестоящия всичко е уредено. Може ли вече да тръгнем? - попитах, като се опитах да скрия сарказма си.

Тейлър обаче не успя да скрие скри широката си пленителна усмивка.

- След вас, госпожо Грей.

Тейлър бавно и внимателно ми обясни как да управлявам джета. Имаше нещо наистина успокояващо в него, в гласа му; и говореше авторитетно, като истински добър учител. Гастон ни наблюдаваше, скрит зад слънчевите си очила, един от екипажа на „Феър Лейди“ бе седнал на пулта за управление. Господи! Трима души за едно пазаруване! Нелепо наистина!

Вдигнах ципа на жилетката и се усмихнах на Тейлър. Той протегна ръце да ми помогне да се кача на джета.

- Вържете лентата на ключа към кръста си, госпожо Грей. Ако паднете, двигателят ще спре автоматично - обясни ми той.

- Добре.

- Готова ли сте?

Кимнах ентусиазирано.

- Запалете двигателя след като навлезете десетина метра навътре в морето. Ние ще ви следваме.

- Добре.

Тейлър бутна джета, той се отдалечи няколко метра навътре и леко се понесе към главното пристанище. Тейлър вдигна палец нагоре и разбрах, че ми сигнализира да запаля двигателя. Натиснах бутона и моторът изръмжа.

- Добре, госпожо Грей, сега леко натиснете ускорителя! -викна Тейлър. Натиснах го, джетът тръгна напред и после спря. По дяволите! Как Крисчън го правеше да изглежда толкова лесно? Опитах пак и пак не успях да тръгна. „По дяволите! По дяволите!“

- Задръжте на газта, госпожо Грей - викна Тейлър.

- Да, да, да - мърморех под носа си. Опитах отново. Натиснах много внимателно ускорителя и джетът тръгна напред, но този път не спря. Да! Успях! Продължи да върви! Бях толкова щастлива, че исках да пищя от вълнение. Но се удържах. Отправих се към пристанището. Зад себе си чувах гърленото ръмжене на моторната лодка. Когато натиснах газта, джетът отскочи напред и затанцува по вълните, все едно карах кънки. Топлият бриз играеше весело с косата ми, водата от двете страни на джета ме плискаше и се почувствах... свободна! Невероятно чувство! Нищо чудно, че Крисчън не ми даваше да карам.

Но вместо да се отправя към брега и да сложа край на тази веселба, реших да направя кръгче около яхтата. Леле! Велико! Без да обръщам внимание на Тейлър и на екипажа зад мен, направих второ кръгче. И тогава видях Крисчън на палубата. Май гледаше с отворена уста, но беше трудно да се каже. Смело вдигнах ръка и му помахах ентусиазирано. Изглеждаше като вкаменен, но после вдигна бавно ръка и сковано ми махна. Не можех да видя изражението му, но нещо ми подсказваше, че едва ли ще ми хареса. Отправих се към брега, като увеличавах скоростта. Джетът пореше блещукащите под следобедното слънце средиземноморски вълни.

Когато наближих дока, пуснах Тейлър да мине пред мен. Той ме изгледа, меко казано, страховито. Посърнах на мига. На Гастон обаче му беше забавно. Запитах се да не би да съм пропуснала някакво събитие, което да е охладило иначе така топлите френско-американски отношения, но всъщност знаех, че причината за всичко това съм само и единствено аз. Гастон скочи от моторната лодка и се зае да я връзва, а Тейлър ми даваше указания как да спра. Успях да спра джета съвсем близо до лодката и изражението му малко поомекна. Съвсем малко.

- Сега просто изключете мотора, госпожо Грей - каза той спокойно, хвана дръжките на джета и ми помогна да се прехвърля в лодката. Нескопосано и вдървено протегнах крак към моторната лодка и успях да се прехвърля, без да падна във водата. Чак се изненадах!

- Госпожо Грей - започна нервно Тейлър, бузите му бяха по-розовели от притеснение, - господин Грей не е съвсем доволен от факта, че карате джета... - Милият, чак се гърчеше от неудобство. Вече бях сигурна, че Крисчън му се е обадил, и само можех да си представя тона му. „О, моят мил патологично обсебен доминиращ и закрилящ съпруг! Как ще се оправям с теб, Крисчън?“

- Разбирам... - Усмихнах се спокойно. - Е, Тейлър, господин Грей не е тук и ако не е съвсем доволен, ще се наложи да ме удостои с честта да ми го каже лично, когато се върна на яхтата.

- Както прецените, госпожо Грей. - Тейлър мигаше неловко, докато ми подаваше чантата.

Докато слизах от лодката, с крайчеца на окото си улових уморената му усмивка. Искаше ми са да мога да му се усмихна. Бях наистина много привързана към него, но не ми харесваше точно той да ми се кара. Не ми беше нито баща, нито мъж!

Въздъхнах. Крисчън пак се беше побъркал, а и без това имаше толкова много тревоги. Как бях могла да направя така глупост? Какво си бях мислила?

Докато чаках Тейлър да се качи при мен на дока, телефонът в чантата ми иззвъня. Почнах да ровя из нея и да го търся. За Крисчън рингтонът ми беше една песен на Шаде - Уоиг Ьоуе 1з Кт§.

- Здрасти - казах.

- Здрасти.

- Ще се върна до яхтата, но не побеснявай.

Чух изненадания му стон.

- Беше толкова забавно - прошепнах.

Чух как от гърдите му се откърти дълбока въздишка.

- Не искам да преча на удоволствието ти, не искам и да го развалям. Но, моля те, бъди внимателна. Пази се.

„Мили Боже! Имам разрешение да се веселя!“

- Разбира се, че внимавам. Искаш ли нещо от града?

- Само теб. Цяла и невредима.

- Ще направя всичко по силите си, за да изпълня желанието ви, господин Грей.

- Радвам се да го чуя, госпожо Грей.

- Опитваме се да ви задоволим - казах весело.

Чух смеха му в слушалката.

- Търсят ме по другата линия. До после, бебчо.

- До после, Крисчън.

Той затвори. Май кризата с моя опит в карането на джет беше преодоляна. Колата чакаше. Тейлър отвори вратата. Намигнах му, качих се, а той поклати глава развеселено.

Докато пътувахме в колата, пуснах съобщение на Крисчън от блакберито.

Подател: Анастейжа Грей Относно: Благодаря ти Дата: 17 август 2011, 16:55 До: Крисчън Грей

Благодаря ти, че не ми се скара!

Твоя любяща съпруга, ххх

Подател: Крисчън Грей

Относно: Опитвам се да запазя самообладание Дата: 17 август 2011, 16:59 До: Анастейжа Грей

Пак заповядай.

Прибери се жива и здрава!

Това не е молба! х

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Усмихнах се. Моят вманиачен контрольор!

Защо исках да ходя по магазините? Та аз мразя да пазарувам. Но дълбоко в себе си знаех. Подминах „Шанел“, „Гучи“, „Диор“ и останалите дизайнерски бутици и най-после попаднах на едно малко претрупано туристическо магазинче - пълна противоположност на останалите луксозни магазини. Намерих точно това, което търсех. Нежна сребърна гривна за глезен с малки сърчица и камбанки. Струваше само пет евро, а така сладко подрънкваше.

Сложих си я веднага. Беше точно за мен. Това харесвах. Веднага се почувствах по-удобно. Не исках момичето в мен да изчезне. Усещах как се поддавам, как ме залива тази мощна вълна - Крисчън, но заедно с него и парите му. Щях ли да свикна някога с това?

Тейлър и Гастон ме следваха сред плъпналите навсякъде тълпи туристи. Но в един момент дори забравих, че бяха с мен. Исках да купя нещо за Крисчън. Нещо, което да го отвлече от това, което ставаше в Сиатъл. Но какво се купува на човек, който има всичко? Спрях в средата на един малък модерен площад с магазинчета и се загледах във витрините. Забелязах магазин за техника. Сетих се за галериите, които разглеждахме, и за деня, в който ходихме в Лувъра. Бяхме застанали пред Венера Милоска. Сетих се за думите му: „Всички можем да оценим и да се радваме на прекрасните женски форми. Възхищаваме им се независимо дали ги виждаме във филм, в пастели, в сатен или в мрамор“.

И така ми хрумна тази щура идея. Само че се нуждаех от помощ, за да избера подходящия модел. И единственият човек, който можеше да ми помогне... да... пак се зарових в чантата си да търся телефона и набрах номера на Хосе.

- Кой е? - измърмори той сънено.

- Хосе, аз съм, Ана.

- Здрасти, Ана! Къде си? Добре ли си? - Разбуди се бързо.

- В Кан съм, в Южна Франция. Много съм добре.

- Южна Франция ли? В някой суперлуксозен хотел?

- Ами... не... Спим в морето.

- В морето?!

- На една голяма яхта - поясних и въздъхнах.

- Ясно. - Гласът му охладня. Не трябваше да му се обаждам. Нямах нужда от това точно сега.

- Хосе, трябва ми съвет.

- Искаш съвет от мен? - попита той смаяно. - Разбира се -продължи доста по-дружелюбно.

Разказах му за плана си.

След два часа Тейлър ми помагаше да се прехвърля от моторната лодка на стълбата на яхтата. Гастон се разправяше с джета. Крисчън не се виждаше никакъв и аз хукнах към каютата, за да опаковам подаръка му. Радвах се като дете.

- Доста се забави - сепна ме гласът му. Тъкмо лепях последното парче скоч.

Обърнах се. Той стоеше на вратата на каютата и ме наблюдаваше напрегнато. Дали ми се беше разминало заради джета? Или беше такъв заради пожара в офиса?

- Всичко под контрол ли е? - попитах.

- Кажи-речи. - По лицето му мина сянка на раздразнение.

- Купих някои неща - казах с надежда да вдигна настроението му и се молех да не ми е сърдит. Той се усмихна топло и разбрах, че всичко между нас е наред.

- Какво купи?

- Ето това. - Вдигнах крак, стъпих на леглото и му показах гривната на глезена си.

- Много е хубава - каза той, приближи се и пипна камбанките. Те зазвъняха нежно. Той прокара пръсти по червените следи и се намръщи.

- И това. - Показах кутията с надеждата да отвлека вниманието му.

- За мен? - попита той изненадано.

Кимнах срамежливо. Той взе кутията и я разклати. Усмихна се с онази негова хлапашка ослепителна усмивка, дръпна ме да седнем на леглото и ме целуна.

- Благодаря ти - каза щастливо и някак срамежливо.

- Но ти още не си го видял.

- Каквото и да е, знам че ще ми хареса. - Очите му грееха в моите. - Не получавам много подаръци.

- Много е трудно да се избере подарък за теб, защото си имаш всичко.

- Имам теб.

- Така е. - Усмихнах се. - Разбира се, че ме имаш.

Той разопакова подаръка и ме погледна озадачено.

- Никон?

- Знам, че си имаш фотоапарат, но този е за... ами... за портрети. Има и два обектива.

Той мигаше и не разбираше.

- Харесаха ти фотографиите на Флоранс Д’Ел. И помня какво ми каза в Лувъра, и разбира се... твоята колекция снимки. - Преглътнах и се опитах да не си спомням какво бях видяла.

Той спря да диша и очите му се разшириха. Започваше да разбира, така че продължих много бързо, преди да се откажа:

- Помислих си, че може би... би искал... да ме снимаш... така...

- Снимки? Да снимам теб? - Гледаше ме с увиснало чене, забравил за кутията в ръцете си.

Кимнах. Отчаяно се опитвах да преценя реакцията му. Най-накрая той погледна кутията, пръстите му минаха по снимката на фотоапарата върху нея. Гледаше я със страхопочитание.

„За какво си мисли?“ О, не, изобщо не очаквах такава реакция. Подсъзнанието ми ме гледаше все едно бях опитомено животно. Крисчън никога не реагираше според очакванията ми! Той ме погледна и очите му бяха пълни с... какво? С болка?

- Защо мислиш, че искам да го правя? - попита замислено.

„Не, не, не! Ти каза, че искаш да го направиш!“

- А не искаш ли? - попитах, без да обръщам внимание на подсъзнанието си, което с право мърмореше: „Че кой би искал еротични снимки точно с теб?“. Крисчън преглътна, прокара пръсти през косата си и изведнъж изглеждаше толкова объркан, така изгубен. После пое дълбоко дъх.

- За мен онези снимки бяха по-скоро застрахователна полица. Знам, че съм се държал с жените като с обекти. И то през целия си живот, преди да те срещна. - И спря неловко.

- И мислиш, че ако ми направиш такива снимки, ще се почувствам като обект? - Цялата кръв се източи от лицето ми, останах без въздух.

- Толкова съм объркан... - прошепна той и стисна очи. Когато ги отвори, зениците му бяха разширени, погледът тревожен и видях в него някакво сурово, първично чувство.

По дяволите! Аз ли бях виновна? Или дето го питах за майка му по-рано? Или пожарът?

- Защо говориш така? - попитах и паниката зазвъня в гърлото ми. Мислех, че е щастлив с мен. Мислех, че сме щастливи заедно. Мислех, че го правя щастлив. А дали беше така? Мислите се блъскаха в съзнанието ми. Не исках да го обърквам. Не беше виждал Флин от почти три седмици. Дали това беше причината? Дали да се обадя на Флин? И в този миг, в някакъв уникален пристъп на логично мислене, осъзнах. Пожарът, Чарли Танго, джетът... Той беше изплашен. Страхуваше се за мен - и когато бе видял червените следи по ръцете и краката ми... това го беше върнало назад. Цял ден не бе спрял да говори и да мисли за тях. И това, което го объркваше, беше, че се чувства ужасно при мисълта, че е причинил някому болка.

Той вдигна рамене и пак погледна китката ми, там където бе закопчал гривната следобед. Бинго!

- Крисчън, това наистина няма значение. - Вдигнах ръце и му показах избледняващите следи. - Ти ми даде ключова дума. По дяволите, Крисчън, вчера беше страхотно! Хареса ми! Престани да мислиш за това! Аз харесвам груб секс. Казвала съм ти го и преди. - Почервенях като рак, но се опитвах да туширам надигащата се паника.

Той ме гледаше съсредоточено, а аз нямах грам идея какво му е на акъла. Може би осмисляше думите ми.

- Заради пожара ли е? Мислиш ли, че има някаква връзка с Чарли Танго? За това ли си притеснен? Моля те, Крисчън, говори с мен. Кажи ми.

Той седеше и ме гледаше безмълвно. Тишината увисна между нас. „Мама му стара! Няма да ми каже нищо, знаех си!“

- Не премисляй прекалено нещата, Крисчън! - скарах му се меко. Това бяха неговите думи, когато говорехме за оня шибан договор. Взех кутията от ръцете му. Той ме гледаше все едно съм някакво забавно, смешно извънземно. Но не помръдна. Знаех, че фотоапаратът е зареден и готов да прави снимки - продавачът беше така любезен до го приготви. Извадих го от кутията и махнах капака на обектива. Насочих го към него. Красивото му разтревожено лице изпълни екранчето. Натиснах копчето и задържах. Вече имах десет дигитални снимки с ужасеното лице на Крисчън.

- Е, тогава АЗ ще те третирам като обект - казах и натиснах пак. На последната уловена снимка устните му се извиха почти невидимо. Натиснах отново и вече се усмихваше... лека, плаха усмивка, но усмивка! Натиснах пак и видях как тялото му започва да се отпуска. Той започна да надува мускули и да чупи устни като някой от онези глупави топмодели. Смеех се с глас. „О, милостиви Боже, благодаря ти! Господин Меркурий се върна!“

- Ей, мислех, че това е подарък за мен - каза той уж сърдито, но мисля, че само ме бъзикаше.

- Трябваше да е забавно, но очевидно е символ на репресията срещу жените - казах и продължих да щракам и да наблюдавам в екранчето - съвсем отблизо - как веселието се връща на лицето му. Изведнъж очите му потъмняха, изражението му стана хшцническо.

- Искаш да бъдеш репресирана ли? - попита много нежно.

- Не, не репресирана - отвърнах и продължих да си щракам.

- Ей сега ще те репресирам, и още как, госпожо Грей - заплаши ме той.

- Зная, че можете да го направите, господин Грей, а и често го правите.

Изведнъж лицето му помръкна. Свалих фотоапарата и го погледнах.

- Какво има, Крисчън? - Гласът ми вече издаваше раздразнението ми. - Кажи ми!

Той мълчеше. Побъркваше ме! Вдигнах пак апарата и настоях:

- Кажи ми!

- Няма нищо. - И изведнъж изчезна от екрана. С едно движение беше успял да метне кутията от фотоапарата на пода, да ме сграбчи, да ме просне на леглото и да ме възседне.

- Хей! - викнах и продължих да го снимам усмихнат, приведен над мен, впил тъмните си очи в обектива. Изведнъж той грабна апарата и ролите се смениха. Насочи го към мен и натисна копчето.

- Значи искате да ви снимам, госпожо Грей? - каза весело. Ог цялото му лице виждах само рошавата му коса и широката усмивка върху изваяните му устни. - Е, за начало ще се наложи да ви разсмея - каза и започна безмилостно да ме гьделичка под ребрата. Пищях, свивах се, смеех се и се опитвах да хвана ръката му, за да го накарам да спре. Той се хилеше хлапашки и продължаваше да ме гьделичка и да снима.

- Не, спри! - пищях.

- Ти чуваш ли се какво говориш? - изръмжа той и остави апарата на леглото, за да може да ме гьделичка с две ръце.

- Крисчън! - Борех се за въздух, задушавах се от смях. Никога дотогава не ме беше гъделичкал. Мятах глава, опитвах се да се измъкна, не спирах да се смея и правех жалки опити да изтласкам ръцете му, но гой не спираше и се наслаждаваше с усмивка на сладкото ми мъчение.

- Спри, Крисчън! - примолих се и той веднага спря. Грабна двете ми ръце, закова ги до главата ми и ме изгледа продължително. Лежах задъхана от смеха. Ритъмът на дъха му се сля с моя. Гледаше ме с... какво? Белите ми дробове пак спряха да функционират. С удивление? С любов? Със страхопочитание? Господи, какъв поглед!

- Ти. Си. Толкова. Красива.

Прекрасното му, мило, скъпо лице, наведено над моето, грееше, осветено от очите му. Все едно ме виждаше за пръв път. Наведе се и ме целуна жадно, сякаш бях извор със студена вода. Да го видя такъв - запленен, буквално в краката ми, обезоръжен... И това разбуди либидото ми. Той пусна ръцете ми и прокара пръсти през косата ми, хвана я и я стисна нежно, за да не мърдам. Тялото ми се напълни с желание, с жажда за него. А той вече не ме целуваше сладко и с обожание. Целуваше ме дълбоко, сластно. Поглъщаше ме като хищник. Езикът му се плъзна в устата ми и завладя всичко по пътя си - не даваше, само вземаше. Отчаяние и потребност. И докато желанието полека завладяваше всеки мускул в тялото ми и разбуждаше всеки нерв, внезапно усетих ужасяващ пристъп на паника.

„О, мой Петдесет, какво има? Какво не е наред?“

Той пое рязко дъх и изстена.

- Какво направи с мен? - каза безпомощно, сурово. Изведнъж легна върху мен и ме притисна към матрака. Едната му ръка хвана брадичката ми, а другата се плъзна по тялото ми, по гърдите, по кръста, около дупето ми. Целуна ме отново, вмъкна краката си между моите, вдигна коляното ми и започна да отърква тялото си в моето, усещах твърдия му пенис през дрехите. Изгубих се в неговата трескава страст. Не обръщах вече внимание на паниката, която блуждаеше някъде там, по периферията. Знаех, че ме желае, че има нужда от мен - а когато искаше да ми каже нещо, това беше любимият му начин да се изрази най-правилно. Целунах го, напълно изгубена в него, прокарах пръсти през косата му, стиснах я, дръпнах силно, държах се за него все едно животът ми зависеше от това. Усетих вкуса и аромата му - на Крисчън, на моя Крисчън!

Той внезапно спря, изправи се и ме дръпна да стана. Виеше ми се свят. Докато успея да поема дъх, той успя да разкопчае копчето на късите ми гащи, да коленичи пред мен и да ги смъкне на пода заедно с бикините. После за секунди се озовах пак на леглото под него и той вече се събуваше. Не свали нито тениската ми, нито дрехите си. Стисна главата ми и нахлу в мен. Извиках. По-скоро от изненада, отколкото от болка. Чух свистенето на дъха му в ухото ми

- Ужассссссс - изсъска през зъби. Застина, после влезе по-дълбоко. Простенах.

- Нуждая се от теб - ръмжеше той в ухото ми. Прокара зъбите си по челюстта ми, захапваше леко кожата. Целуна ме. Сил-но. Вдигнах крака и ги увих около него, придърпах го към себе си. Бях твърдо решила да се преборя с това, което го мъчеше, и да го унищожа. И тогава той започна да се движи. Френетично, като полудял, примитивно, отчаяно, все едно се опитваше да се покатери по въображаема стълба в тялото ми. Изгубих се в обезумелия му ритъм и след това... темпото се успокои. Пак се зачудих какво има, какво го безпокои. Но тялото ми се оказа по-силно от съзнанието. Мисълта за тревогите му изчезна, бързо се катерех към гребена на вълната, към върха. Тялото ми го посрещаше с всяко нахлуване във влагалището ми. Чувах грубото му свирепо дишане в ухото си, знаех, че аз, аз съм неговата забрава, изгубеният му рай. Нуждата му... от мен... беше толкова възбуждаща. Той ме тласкаше все по-високо и по-високо и почти виждах върха. Исках го толкова много, исках го за себе си и за него.

- Искам да свършим заедно - каза той задъхано, излезе за секунди от мен и спря напиращия оргазъм.

- Отвори си очите - заповяда ми. - Искам да те гледам в очите.

- Гласът му беше непоносимо настоятелен, нетърпелив. Отворих очи. Суровите му пламтящи очи, страстта, любовта в наведеното над мен лице ме изстреляха и тялото ми започна да пулсира около него, главата ми се отметна назад.

- Ана - извика той и се присъедини към моя оргазъм. После застина и падна върху мен. Претърколи се, стиснал ме здраво, и аз се оказах просната върху него, а той все още беше в мен.

Когато изплувах на повърхността и тялото ми се успокои, реших да си направя майтап и да спомена как ме е третирал като обект и как ме е репресирал, но предпочетох да си държа устата затворена. Не бях сигурна в какво настроение е. Вдигнах глава от гърдите му, погледнах лицето му. Той лежеше със затворени очи, с ръце около тялото ми. Стискаше ме здраво. Целунах гърдите му през тениската.

- Крисчън, кажи ми, какво има? - попитах нежно и зачаках търпеливо. Може би сега, след секса, се беше успокоил и щеше да ми каже. Усетих как затегна прегръдката, но уви, това беше единственият му отговор. Нямаше да каже. И тогава заговорих:

- Кълна се да бъда винаги до теб и в болест и в радост, да бъда до теб в добри и лоши времена, да споделям радостта и тъгата ти...

Той замръзна. Единственото, което мръдна в него, бяха очите му - широко отворени, втренчени в мен с онзи неразгадаем поглед. Продължих с клетвата си от сватбата. - Кълна се, че ще те обичам безусловно, ще те подкрепям да постигнеш целите и мечтите си, ще те уважавам и почитам, ще плача с теб и ще се смея с теб, ще споделям надеждите и мечтите си с теб и ще те успокоявам в трудни времена. - Спрях. Исках да каже нещо. Той ме гледаше, но не отрони нито дума.

- И ще те обожавам, докато сме живи - въздъхнах.

- О, Ана - прошепна той и потърка бузата ми с кокалчетата на пръстите си.

- Кълна се, че ще те защитавам, че ще държа близо до сърцето си и в сърцето си - теб и нашия съюз - прошепна с дрезгав глас. - Кълна се, че ще те обичам и ще ти бъда верен, че ще забравя всички други, че ще съм с теб в добри и лоши времена, в болест и радост, независимо къде ще ни отведе животът. Ще те пазя, ще ти вярвам, ще те уважавам. Ще споделям радостта и тъгата ти и ще те успокоявам в трудни времена. Кълна се, че ще те обожавам и ще ти помогна да осъществиш мечтите си. Ще те пазя до себе си, ще ти дам спокойствие. Всичко мое сега е твое. Давам ти ръката си, сърцето си и любовта си от този миг до края на живота ни.

Очите ми се напълниха със сълзи. Погледът му омекна.

- Не плачи - каза и палецът му попи една отронила се сълза.

- Защо не искаш да говориш с мен, Крисчън? Моля те!

Той затвори очи, така както човек затваря очи, когато изпитва непоносима болка.

- Заклех се да те успокоявам в трудни времена. Не ме карай да нарушавам клетвата си! - умолявах го аз.

Той въздъхна и отвори очи. Бяха празни.

- Умишлен палеж - каза и изведнъж го видях тъй млад и уязвим.

„Еба си!“

- И това, което ме тревожи най-много, е, че някой иска да пострадам. А ако някой иска да пострадам... - Той спря и не можа да продължи.

- Могат да наранят мен? - прошепнах. Най-накрая бях разбрала причината за тревогата му. Погалих лицето му.

- Благодаря ти.

- За какво ми благодариш? - зачуди се той.

- Че ми каза.

Той поклати глава.

- Вие сте много убедителна, госпожо Грей

- А ти можеш да седиш и да се оплиташ в собствените си мисли, да се самоизмъчваш и да се тревожиш до смърт. Ще вземеш да получиш сърдечен удар от притеснения преди да станеш на четирийсет. А аз те искам до мен за много повече време.

- Ти, ти ще ме умориш! Като те видях на джета, едва не получих удар. - Той се отпусна на леглото и закри очите си с ръце. Потръпна.

- Крисчън, това е джет. И децата карат джетове. Представяш ли си какво ще е като идем в къщата ти в Аспен и опитам да карам ски за първи път?

Той се извърна към мен и наистина... ужасът в очите му... Беше смешно.

- Нашата къща - каза след доста време.

Както и да е, не му обърнах внимание.

- Аз съм голяма жена, Крисчън. И съм много по-силна, отколкото изглеждам. Кога ще го проумееш?

Той сви устни, повдигна рамене и реших да сменя темата.

- Полицията знае ли за палежа?

- Да - каза сериозно той.

- Добре.

- Ще затегнем охраната.

- Разбирам. - Едва сега забелязах, че е с недосъбути гащи и по тениска. То и аз не бях махнала тениската. Нашата работа - чук-чук, прас-прас, от вратата - за краката. Засмях се.

- Какво? - попита той изненадано.

- Ти.

- Аз ли? Какво ми е?

- Дори не си се съблякъл.

- О. - Той се погледна, после погледна мен и лицето му грейна с ослепителна топла усмивка.

- Е, знаеш, че ми е трудно да те пусна, щом те докопам. Особено когато се смееш като ученичка.

„О, да, гъделичкането! О, да!“ Скокнах върху него, но той веднага разбра подлия ми замисъл и ми стисна здраво китките.

- Не! - каза и това наистина значеше „не“.

Нацупих устни, но прецених, че май наистина му е рано за това.

- Моля те, недей - прошепна той. - Няма да мога да го понеса. Никога не са ме гъделичкали като дете. - Млъкна, а аз отпуснах ръце, за да не се налага да ме стиска.

- Гледах как Карик гъделичкаше Елиът и Мия и изглеждаше толкова забавно... Но аз...

Сложих пръст на устните му.

- Тихо, знам - казах и го целунах нежно. После се свих върху гърдите му.

Познатата болка при мисълта за Крисчън като дете ме прониза за пореден път, дълбоката като океан тъга, в която плуваше сърцето ми, ме удави. Знаех, че бих направила всичко за него. Защото просто го обичах.

Той уви ръка около мен и завря нос в косата ми. Вдиша дълбоко. Другата му ръка галеше нежно гърба ми. Не знам колко дълго сме лежали така. Реших да наруша неловкото мълчание.

- Кой е най-дългият ти период без доктор Флин?

- Две седмици. Защо? Да не би да не можеш да озаптиш желанието си да ме гъделичкаш?

- Не - изсмях се. - Мисля, че той ти помага.

- Трябва да ми помага. Добре му плащам, за да ми помага -изсумтя той. После дръпна нежно косата ми, за да обърна лице към него. Повдигнах глава и очите ми срещнаха втренчения му поглед.

- Да не би да сте загрижена за психическото ми здраве, госпожо Грей? - попита нежно.

- Всяка добра съпруга е загрижена за здравето и доброто на обичния си съпруг, господин Грей.

- Обичния? - прошепна той и думата увисна между нас.

- Много обичан. - Целунах го, а той пак се усмихна срамежливо.

- Искаш ли идем да ядем някъде на брега?

- Искам да ядем там, където ще си най-щастлив.

- Добре. - Усмихна се - На яхтата ще си в безопасност. Благодаря за подаръка. - Взе фотоапарата, протегна ръка напред, обърна обектива към нас и ни снима прегърнати. На снимката сигурно щеше да личи, че сме се гъделичкали, че сме правили секс и че накрая сме си признали толкова много неща.

- Удоволствието е изцяло мое - отвърнах и очите му грейнаха.

Вървяхме сред разкоша на Версай. От пътеводителя разбрах, че е бил построен през осемнайсети век, а преди това е бил обикновена ловна къща. Кралят-слънце го издигнал като изключителен символ на властта, но с края на осемнайсети век идва и краят на монархията.

Най-поразяващата зала беше Залата с огледалата. Ранното следобедно слънце пръскаше светлина през западните прозорци, а тя палеше в сияние огледалата на източната стена и декорът в златни листа и огромните кристални полилеи светеха с топлината на слънцето. Беше изумително.

- Интересно в какво се превръща един мегаломан деспот, изолиран в такъв разкош - казах на Крисчън.

Той ме погледна, после погледна отражението ми в едно от огледалата.

- Какво искате да кажете, госпожо Грей?

- Нищо, само споделям впечатленията си, господин Грей. - И посочих с ръка лукса около нас.

Той се засмя и ме последва до средата на залата. Там спрях и дори не исках да се съвземам от гледката. Прекрасните градини, отразени в огледалата, и прекрасният Крисчън, моят съпруг със смелите бляскави очи, и неговото отражение. И всичко това се връщаше към мен от всяко огледало.

- Бих построил това за теб - прошепна той - само за да видя как косата ти блести под светлината, точно сега, точно в този миг.

- И сложи едно немирно кичурче зад ухото ми. - Изглеждаш като ангел. - Целуна ме под ухото и добави: - Ние, деспотите, правим такива неща за жените, които обичаме.

Изчервих се на комплимента, усмихнах се срамежливо и тръгнах с него през огромната зала.

- За какво мислиш? - попита Крисчън и отпи от вечерното си кафе.

- За Версай.

- Доста претенциозно, нали? Направено да привлича - усмихна се той.

Огледах доста по-семплата обстановка в трапезарията на „Феър Лейди“ и свих устни.

- Не, това не е претенциозно и не е направено да привлича -каза той в своя защита.

- Знам, но е прекрасно. Най-прекрасният меден месец, за който може да си мечтае едно момиче.

- Наистина ли? - попита той откровено изненадан. И пак се усмихна с онази си срамежлива усмивка.

- Разбира се.

- Остават ни само два дни. Има ли нещо специално, което искаш да направиш или да видиш?

- Само да бъда с теб - отвърнах.

Той стана, заобиколи масата, целуна ме по челото и попита:

- Можеш ли да прекараш един час без мен? Трябва да проверя пощата си и да видя какво става.

- Разбира се - казах бодро, като се опитах да скрия разочарованието си, че няма да го има цял час. Уплаших се от себе си. Исках да съм с него всяка секунда.

- Благодаря за фотоапарата - каза той и тръгна към кабинета си.

Върнах се в каютата и реших да наваксам с моята поща. Отворих лаптопа. Имаше имейли от мама и от Кейт. Информираха ме за последните клюки и питаха как е меденият месец. „Страхотно, докато някакъв идиот не реши да изгори сградата на „Грей Ен-гърпрайзис“. Когато свърших с мама, видях, че е пристигнал нов имейл. От Кейт.

Подател: Катрин Кавана Относно: Мили Боже!!!!

Дата: 17 август 2011,11:45 До: Анастейжа Грей

Ана, току-що чух за пожара в офиса на Крисчън. Мислиш ли, че е умишлен палеж?

Кейт

Кейт беше онлайн! Скочих към новата си играчка - скайп, и видях, че е на линия.

Ана: Хей, там ли си?

Кейт: Да, Ана! Как си? Как прекарвате медения месец? Видя ли мейла ми? Крисчън знае ли за пожара?

Ана: Добре съм. Прекарваме си страхотно. Да, видях мейла ти. Да, знае.

Кейт: Предположих. Няма много информация за това, което става там. И Елиът не иска да ми каже нищо.

Ана: Кейт, материал за вестника ли търсиш?

Кейт: Май доста добре ме познаваш.

Ана: Крисчън не ми е казал подробности.

Кейт: Елиът разбра от Грейс.

О, не, със сигурност Крисчън не искаше това да се разпространява из пресата и из цял Сиатъл. Опитах да сменя темата, като приложих патентованата ми техника за отвличане на вниманието на любопитната Кавана.

Ана: Как са Елиът и Итьн?

Кейт: Итън го приеха в курс по психология за магистърска степен в Сиатъл. А Елиът е неустоим.

Ана: Много се радвам за Итън.

Кейт: Как е нашият любим бивш доминант?

Ана: Кейт!

Кейт: Какво?

Ана: ЗНАЕШ КАКВО!

Кейт: ОК, съжалявам.

Ана: Добре е, даже много добре.

Кейт: Е, щом ти си щастлива, и аз съм щастлива.

Ана: Аз съм блажено щастлива.

Кейт: Трябва да свършвам. Може ли да говорим после?

Ана: Не съм сигурна. Провери, ако съм на линия -да. Има разлика в часовете!

Кейт: Така е. Обичам те, Ана.

Ана: И аз те обичам. До после, х

Кейт: До после!