Петдесет нюанса сиво

24.

Крисчън стоеше в голяма метална клетка. Беше с онези раздрани джинси, бос, гърдите му бяха голи. Голота, от която устата ти се навлажнява. Гледаше ме. Негова тайна шега, която само той си знаеше, играеше с чертите на лицето му. Очите му топящо се сиво. Държеше купа ягоди. Приближи се с цялата си грация до решетките, промуши ръка през тях и ми подаде голяма сочна ягода.

- Яж каза. Устните му се свиха сластно, възбуждащо на буквата „ж".

Опитах се да тръгна към него, но нещо ме държеше, дърпаше ме назад. Някаква невидима сила. „Пусни ме!"

- Ела, хапни си. Говореше усмихнато, примамващо и се усмихваше.

Дърпах яростно, дърпах отчаяно... „Пусни ме!" Исках да пищя, но гласът ми бе изчезнал. Бях няма. Той протегна ръката си още по-напред и ягодата бе пред устата ми.

- Яж, Анастейжа. Устните му оформяха еротични формички от името ми, езикът му бавно галеше всяка сричка.

Отворих уста и захапах. Клетката изчезна, ръцете ми бяха свободни. Протегнах ръка и го докоснах. Зарових пръсти в космите на гърдите му.

- Анастейжа.

„Не, не, остави ме".

- Хайде, бебчо.

„Не, искам да те докосна".

- Събуди се.

„Не! Моля те, остави ме". Отворих за секунда очи. Бях в някакво легло и някой душеше косата ми и прокарваше нос по ухото ми.

- Събуди се, бебчо шепнеше той. Гласът му се разля по вените ми като разтопен карамел.

Крисчън правеше отчаяни опити да ме събуди. Беше още тъмно. Другият Крисчън от съня ми все още ме преследваше. Исках да се върна при него, да докосвам гърдите му. „Защо ме буди сега? Секс ли иска? Посред нощ е. Поне така изглежда. О, дяволите да го вземат!"

- Време е за ставане, бебчо. Ще включа лампата на шкафчето. Гласът му беше тих.

- Не! ръмжах аз.

- Искам да посрещна изгрева с теб каза той и целуна лицето ми, клепачите ми, върха на носа ми, устата ми. Отворих очи.

- Добро утро, красавице каза той. Лампата светеше.

Изръмжах нещо.

- Не обичаш да ставаш рано усмихна се той.

Макар и объркана от светлината, свих очи и го видях, надвесен над мен, усмихнат и весел. Забавляваше се с моето мрънкане. ВЕЧЕ ОБЛЕЧЕН! В черно!

- Мислех, че пак искаш да правим секс промърморих с неохота.

- Анастейжа, аз винаги искам да правим секс и е така хубаво и така сгрява сърцето ми мисълта, че чувствата ни са взаимни каза той сухо и наранено.

Погледнах го, пак свих очи срещу светлината и видях, че все още е усмихнат. Слава богу!

- Разбира се, че искам да правим секс, но сега е много късно.

- Не е късно, рано е. Хайде, ставай. Излизаме. И ще си помисля за секса. Мисля, че засега ще го пропуснем.

- Сънувах такъв красив сън мрънках аз.

- Какво сънува? попита той търпеливо.

- Теб. Изчервих се.

- Какво правех този път?

- Опитваше се да ме нахраниш с ягоди.

Устните му помръднаха весело.

- Може да се наложи доктор Флин да поработи над този сън. Ставай и се обличай. Няма нужда да се къпем, може и после.

„Ние да се къпем! Ние?"

Седнах и чаршафът падна надолу. Бях гола. Той ме гледаше. Очите му бяха тъмни.

- Колко е часът?

- Пет и половина.

- Имам чувството, че е три.

- Нямаме много време. Оставих те да спиш до последно. Хайде.

- Мога ли да взема душ?

Той въздъхна.

- Ако влезеш за душ, ще искам да дойда с теб и знаем какво ще се случи. Денят ще замине. Хайде.

Беше развълнуван като малко момче! Толкова нетърпелив! Не можех да не се усмихна.

- Какво ще правим?

- Изненада е. Казах ти вече.

Какво ми оставаше да направя освен да се усмихна отново и да стана! Огледах се за дрехите си. Разбира се, всичко бе грижливо подредено на стола. Имаше и тесни мъжки боксерки „Ралф Лорън". Че какво друго! Мушнах се в тях, а той се смееше. Пак луксозното бельо на Крисчън. Още един трофей към безценната колекция, към колата, блакберито, аймака, черното му сако и книгите. Първо издание. Поклатих глава и пак ми стана неудобно от това безобразно пилеене на пари. Сетих се за една сцена от „Тес". Онази с ягодите. Дали това бе причината за странния ми сън? Не знам за доктор Флин, но дори Фройд би си помислил над случая, а в очакване някой да помисли можеше да умра, докато се опитвам да се разбера с господин Петдесет нюанса.

- Ще те оставя да се облечеш спокойно каза той и тръгна към всекидневната, а аз към банята. След седем минути бях при него изчеткана, измита, с джинсите и зеленото потниче, и с неговите боксерки. Той ме погледна от малката масичка, където закусваше. „Господи! Закуска, и то по това време".

- Ела да ядеш.

Сетих се пак за съня си. И за езика му, как галеше името ми. Неговият експертен език. Хм.

- Анастейжа подкани ме той строго.

Наистина бе твърде рано за мен. Как се справят хората с подобни ситуации? Ама те не изпадат в такива, нали?

- Ще пия чай. Може ли да си взема кроасан за после?

Той ме погледна подозрително. Усмихнах му се сладко, подмазвачески.

- Не ми проваляй деня, Анастейжа предупреди ме меко.

- Ще ям по-късно, към седем и половина, когато стомахът ми се събуди. Става ли?

- Добре. Погледна ме недоволно.

Трябваше да положа огромни усилия, за да не врътна очи.

- Иска ми се да можех да ти врътна едни очи сега.

- Щом искаш. Направи го, за да ми развалиш деня напълно каза сурово той.

Гледах тавана.

- Е, един пердах може и да ме събуди. Свих устни в размисъл.

Той зина от почуда.

- От друга страна, не ми се иска да те занимавам с такава тежка физическа работа в тая жега. Климатът изморява достатъчно казах невинно.

Крисчън затвори уста и се опита да изглежда сърдит, но видях, че смехът се върна в очите му.

- Както винаги, успяхте да ме предизвикате, госпожице Стийл. Сега си изпий чая!

Забелязах опаковката от „Туинингс" и сърцето ми запя. „Виждаш ли, на него наистина му пука и го е грижа". Седнах срещу него с чая и започнах да пия от... красивото му лице. Дали някога щях да му се наситя?

Преди да излезем, Крисчън ми даде горнище на анцуг.

- Ще ти трябва.

Ставаше все по-загадъчно.

- Повярвай ми засмя се той, наведе се и ме целуна, после сграбчи ръката ми и излязохме.

Навън беше сравнително хладно. Нощта започваше да избледнява. Портиерът подаде на Крисчън ключовете от лъскава спортна кола. Погледнах го учудено, а той се засмя.

- Знаеш ли, понякога е страхотно да съм обратно в кожата си каза затворнически и пак се засмя. Не можех да не го обожавам такъв закачлив и безгрижен. Той ми отвори вратата, поклони се артистично като мой лакей и аз се качих. Беше в такова страхотно настроение!

- Къде отиваме?

- Ще видиш. Засмя се пак. Колата тръгна към изхода на паркинга и скоро Савана остана зад нас. Той програмира джипиеса и натисна едно копче върху волана. Колата се изпълни със звуците на класическа музика. Сладкият нежен звук на стотици плачещи цигулки ни залюля като в хамак.

- Какво е това? попитах.

- Верди. „Травиата".

Божествено!

- Всъщност „Травиата" какво значи?

Крисчън ме погледна и се усмихна отново.

- Буквално преведено означава „пропаднала жена". Либретото е по „Дамата с камелиите".

- Знам. Чела съм я.

- Че как иначе.

- Прокълнатата куртизанка. Размърдах се неудобно в седалката от плюш и кожа. Дали не се опитваше да ми каже нещо? Доста тъжна история добавих.

- Потискаща, наистина. Искаш ли ти да избереш музика? Това е на айпода ми. Той пак се усмихна загадъчно.

Не виждах никъде айпода му. Той докосна един малък екран на таблото между нас и плейлистата се появи.

- Избери каквото ти се слуша. Устните му се извиха в дяволита усмивка и вече знаех, че ме предизвиква.

Айподът на Крисчън Грей би бил интересен обект за обследване. Минах по листата и пуснах перфектната песен. Никога не си бях представяла Крисчън като фен на Бритни. Беше някакъв клуб микс. Техно ритъмът май дойде в повече и на двама ни. Той намали звука. Може би наистина беше рано за това. Бритни бе прекалено еротична за случая.

- Токсично, а? засмя се Крисчън. Едва ли имаше предвид само името на песента.

- Не те разбирам казах невинно.

Той намали музиката още малко. Поздравих се. Моето друго аз бе застанало на подиума и чакаше златния си медал. Той намали още повече. „Победа! Победа!"

Не е моя идеята за тази песен каза той някак между другото и натисна рязко педала, за да ме залепи към седалката. Бяхме на магистралата

.„Моля? Кучият му син винаги знае какво прави. Как така не знае за тази песен? Че кой я е качил там?" И изпаднала в догадки, залепена за седалката, трябваше да слушам Бритни до края на света.

„Кой... кой...?"

Песента свърши и айподът мина към Деймиън Райе, който пееше като на опело. „Кой? Кой?" Гледах през прозореца, стомахът ми се обръщаше. Кой?

- Лейла я качи отвърна той на неизречения ми въпрос. Как го правеше този номер?

- Лейла?

- Една от бившите. Обичаше да слага песни в айпода.

Гласът на Деймиън виеше нещо съвсем в тон с настроението

ми. „Бивша подчинена? Бивша какво?"

- Една от петнайсетте ли? попитах. -Да.

- Какво се случи с нея?

- Приключихме.

- Защо?

„Ох, Боже! Как може толкова рано да се водят такива разговори?" Но той беше спокоен, дори щастлив. И най-вече разговорлив.

- Тя искаше повече. Гласът му бе тих, замислен дори, а изречението му увисна между нас с тази силна, тежка дума „повече" в края.

- А ти не искаше, така ли? попитах преди да успея да си сложа цедка на устата. И защо по дяволите ми беше да знам още?

Той поклати глава.

- Никога не съм искал повече до деня, в който те срещнах.

Дъхът ми спря. „Не исках ли точно това? Да го накарам да

иска повече... И той иска!" Моето друго аз бе паднало от подиума и сега се канеше да ходи на картинг.

- Какво се случи с останалите четиринайсет? попитах.

„Той говори! Бързо, възползвай се!"

- Искаш ли списък? Разведени, изоставени, починали?

- Не си Хенри Осми.

- Добре, имал съм четири дълги връзки с четири жени. Освен Елена.

- Елена?

- Госпожа Робинсън. Той пак се усмихна на своята малка тайна шега.

„Елена! Мамка му!" Тая вещица имаше име! И звучеше чуждестранно. Представих си женски вампир с прекрасна бяла кожа, катраненочерна коса и рубинени устни. Знаех, че е красива! Знаех!

„Не трябва да мисля за това! Не трябва да мисля за това!"

- Какво стана с четирите? попитах само и само да спра да мисля за нея.

- Така сте любопитна, така нетърпелива, госпожице Стийл! скара ми се закачливо той.

- О, я да видим, господин Кога-Ти-Е-Цикълът?

- Анастейжа, един мъж трябва да знае тези неща.

- Тъй ли?

- Тъй.

- Защо?

- Защото не искам да забременееш.

- И аз не искам. Не и през следващите няколко години.

Крисчън мигна озадачен, но се отпусна успокоен. Добре, дотук добре. Крисчън не искаше деца. Сега или никога. Честността му и желанието му да бъде откровен с мен бяха нещо толкова мило. Може би защото беше утро? Или бяха сложили нещо във водата в Джорджия? Или бяха изпуснали нещо във въздуха? Какво още исках да знам? „Улови мига!"

- И какво стана с четирите? попитах.

- Едната срещна друг. Другите три искаха повече. А тогава не се предлагах на пазара за „повече".

- А останалите? натисках аз.

Той ме погледна бързо, поклати глава и каза:

- Просто не тръгна.

Имах информация, толкова много информация за обработване, имах да човъркам и анализирам колкото си искам. Погледнах през прозореца и забелязах как небето леко порозовява и как мек цвят на аквамарин пролазва бавно напред. Зората ни преследваше.

- Накъде пътуваме? попитах. Бяхме на магистрала 95 и карахме на юг. Само това знаех.

- Към едно летище.

- Нали няма да се връщаме в Сиатъл? викнах в паника. Не се бях сбогувала с мама. Тя ни чакаше за вечеря!

Той се засмя.

- Не, Анастейжа, ще се гмурнем в моето второ любими хоби.

- Второ ли?

- Да, тази сутрин ти казах кое е първото ми любимо.

Погледнах красивия му профил. Гледката бе като миксер за

мозъка ми. Както и последното му изречение. Не разбирах.

- Да ви глезим и да ви удовлетворяваме, госпожице Стийл. По всякакъв възможен начин. Това е начело на списъка.

„О, това ли било!"

- Е, това е начело и в моя списък на разнообразните ми и доста странни приоритети казах и се изчервих.

- Радвам се да го чуя каза сухо той.

- Летище значи...

Усмихна ми се.

- Безмоторно летене.

Това ми говореше нещо. Май го бе споменавал.

- Ще гоним зората, Анастейжа. Той се обърна към мен и се усмихна. Джипиесът му напомни да завие надясно към нещо като индустриален комплекс. Спряхме пред голяма бяла сграда с надпис „Асоциация по безмоторно летене Брънзуик".

Щяхме да летим с безмоторен самолет!

- Готова ли си за това? попита той.

- Ти ли ще пилотираш?

-Да.

- О, да! казах без миг колебание. Той се усмихна, наведе се към мен и ме целуна.

- Още едно нещо, което правим за първи път, госпожице Стийл.

Какво правим за първи път? За мен беше ясно, но за него? Нали каза, -че е карал и преди? Той мина зад колата и ми отвори вратата. Небето бе сменило леко цвета си. Беше като опал, нежно сияние зад мъничките облачета, които се мотаеха като попаднали там съвсем случайно. Зората беше зад нас.

Крисчън ме поведе покрай сградата към хангар, където имаше няколко паркирани самолета. До тях бе застанал мъж с обръсната глава и луд поглед, а до него стоеше Тейлър.

Тейлър! Дали Крисчън изобщо ходеше някъде без него? Аз му се усмихнах широко, а той ми кимна професионално.

- Господин Грей, това е пилотът на другия самолет, господин

Марк Бенсън каза Тейлър. Крисчън и Бенсън се здрависаха и заговориха за техни си работи за скорости, за вятъра, за посоки и разни технически неща.

- Здравей, Тейлър! казах срамежливо.

- Добро утро, госпожице Стийл отвърна той и пак ми кимна. Намръщих се и той веднага се поправи: Ана! Като дявол на колела е тези няколко дни. Радвам се, че сме тук добави затворнически.

О, това беше нещо ново! Защо? Не и заради мен! Да не беше настъпил някакъв нов Апокалипсис? Откровението на Свети Йоан ли се честваше? Определено беше от водата в Савана. Иначе какво друго можеше да накара тези мъже да се отпуснат?

- Анастейжа подкани ме Крисчън. Хайде! И ми подаде ръка.

- Ще се видим после усмихнах се на Тейлър, той ми махна и се върна към паркинга.

- Господин Бенсън, това е приятелката ми Анастейжа Стийл.

- Приятно ми е да се запознаем казах и подадох ръка.

Бенсън имаше невероятно красива усмивка.

- Подобно каза и по акцента му разбрах, че е англичанин.

Докато вървях, стиснала ръката на Крисчън, усещах как вълнението се надига като ураган в стомаха ми. Тръгнахме след Бенсън към пистата. Мъжете не спираха да говорят. Колкото и да не е за вярване, разбрах какво ще се случи. Ние щяхме да сме в Бланик L-23, който май бил по-добър от L-13. Било спорно кой бил по-добър. Бенсън щеше да лети с Пайпър Пони. От пет години управлявал самолети-влекачи. Това не ми говореше нищо, но ми стигаше само да гледам Крисчън. Беше толкова развълнуван, така искрен.

Самият самолет бе дълъг, лъскав, бял с оранжеви ленти. Имаше много малка пилотска кабина с две места едно зад друго. Беше вързан с бяло въже за друг, обикновен едноместен самолет. Бенсън вдигна капака на пилотската кабина, където трябваше да се качим.

- Първо трябва да ти вържем парашута.

„Парашут!?"

- Аз ще се заема с това каза Крисчън. Бенсън го погледна с уважение и каза:

- Ще донеса баласта.

И тръгна към самолета.

- Обичаш да ме закопчаваш в каишки и колани отбелязах кратко.

- Дори нямате представа колко много, госпожице Стийл. Ела, стъпи в тези.

Изпълних. Сложих ръце на раменете му. Тялото му се стегна за секунди, но не помръдна. След като сложи каишките върху краката ми, мушнах ръце през тези за раменете. Той сръчно закопча, завърза, обтегна и провери всичко.

- Това ще свърши работа каза меко. Носиш ли си ластичката от вчера?

- Да. Искаш да си вдигна косата ли? -Да.

Прибрах косата си.

- Скачай вътре изкомандва той. Качих се на задната седалка. Защо винаги трябваше да командори така?

- Не, отпред. Отзад сяда пилотът.

- Но няма да можеш да виждаш така.

- Ще виждам достатъчно засмя се той.

Никога не го бях виждала толкова щастлив: не спираше да командва, но беше щастлив. Качих се в моето място и се настаних в кожената седалка. Беше неочаквано удобно. Крисчън се наведе над мен, издърпа коланите през раменете ми, пресегна се да издърпа колана между краката ми и закопча всичко в средата на корема ми. Затегна всички предпазни колани.

- Не съм ли късметлия? Два пъти вече тази сутрин те връзвам прошепна и ме целуна бързо. Няма да трае много дълго. Двайсет до трийсет минути най-много. Терминалите не са много подходящи в това време на деня, но горе сега е безумно красиво, при изгрев слънце. Надявам се, че не се страхуваш.

- Вълнувам се. Ухилих се.

„Тая тъпа усмивка! Откъде се взе?" Част от мен примираше от ужас. Моето друго аз се бе покрило с одеяло зад канапето.

- Добре. Той се усмихна, погали ме по бузата и изчезна.

Чух как се качи, чувах движенията му зад мен. Така здраво ме

бе закопчал, че не можех да мръдна да го видя. Типично! Седалките бяха много ниски. Имах усещането, че седим буквално на земята. Пред мен имаше панел с циферблати и някакви ръчки и лостове. Не смеех да докосна нищо.

Марк Бенсън се появи с омайната си усмивка, провери как сме закопчани, наведе се и провери нещо под кабината. Сигурно баласта.

- Добре, всичко е наред. За първи път ли ти е? попита ме.

-Да.

- Ще ти хареса. Много.

- Благодаря, господин Бенсън.

- Викай ми Марк каза той и се обърна към Крисчън. Наред ли е всичко?

- Да, да тръгваме.

Поздравих се, че не бях яла нищо. Бях повече от развълнувана. Съмнявах се, че стомахът ми щеше да се справи с храната при тези обстоятелства, с вълнението, с полета и със самата идея, че ще напусна земята. Отново бях сложила живота си в ръцете на този красив мъж. Марк затвори капака ни, тръгна към самолета пред нас и се качи.

Пайпърът запали и стомахът ми се надигна до гърлото. Господи! Наистина щях да го направя. Марк подкара бавно по пистата. Въжето се опъна и ни повлече. Чувах разговор по радиото. Мисля, че Марк говореше с кулата, но изобщо не разбирах какво си казват. Пайпърът увеличи скоростта си, а с него и ние. Самолетът ни се тресеше, а другият пред нас беше все още на земята. Нямаше ли вече да излитаме, по дяволите? И тогава стомахът ми падна от гърлото и се завлачи някъде по земята зад нас. Бяхме във въздуха.

- Готови сме, бебчо! извика Крисчън отзад. Бяхме в нашето малко мехурче, само двамата. Не чувах нищо друго освен блъскащия в прозорците вятър и мотора на самолета пред нас.

Стисках седалката толкова здраво, че пръстите ми бяха побелели. Поехме курс на запад, далеч от изгряващото слънце. Изкачвахме се все по-нагоре и по-нагоре, над полета, гори, домове и над магистрала 95.

Беше повече от божествено. Над нас само небето, светлината се разтваряше и разгръщаше в топли нюанси. Спомних си, че Хосе често говореше за „магическия час", този миг, който фотографите обожават. Това беше магическият миг. И аз бях в него. С Крисчън.

Сетих се за изложбата на Хосе. Трябваше да му кажа. Зачудих се как ли ще реагира. Но не, не исках да мисля за това сега, исках да се радвам на полета. Ушите ми пукаха, земята оставаше все по-далеч и по-далеч под нас. И сега разбрах защо обича да лети. Високо над блакберито, над работата, над напрежението, в средата на спокойствието.

Радиото запука. Марк каза, че сме на три километра над земята. Майчице! Това беше много високо! Погледнах към земята и вече не различих почти нищо.

- Пускай каза Крисчън. Изведнъж пайпърът изчезна и вече никой не ни дърпаше напред. И тогава полетяхме, понесохме се из въздуха. Като грамадна птица над Джорджия.

Вълнение е слаба дума за това, което изпитвах. Беше... неописуемо. Екстаз. Едното крило се наклони. Самолетът се понесе в спирала към слънцето. Икар. Това беше. Летях, кръжах към Слънцето, но той беше до мен, с мен и ме водеше. И когато осъзнах това, ахнах от удивление, напълно поразена от гледката.

- Дръж се здраво! викна той и пак наклони самолета. Сега обаче не спря. Изведнъж се оказах с главата надолу. Виждах земята през капака.

Изпищях, ръцете ми автоматично затърсиха опора в капака, мислех, че падам надолу. Чух го как се смее с цяло гърло! Кучи син! Но радостта му бе така заразителна! Усетих как се смея с него. После той изправи самолета.

- Добре, че не закусих извиках.

- Да, може би си права. Защото мисля да го направя пак.

И обърна самолета още веднъж. Този път поне бях готова. Висях на коланите и се смеех като идиотка. Той пак изправи самолета и викна:

- Красиво е, нали? -Да!

Порехме въздуха, слушахме вятъра и тишината на ранната утринна светлина. Какво повече му е нужно на човек!

- Виждаш ли джойстика пред теб? извика пак той.

Погледнах лоста между краката ми. „О, не, какво сега?"

- Стисни го здраво.

О, Боже! Тоя луд щеше да ме кара да управлявам самолета! Не!

- Хайде, Анастейжа, хвани го каза той много настоятелно, дори заканително.

Хванах го внимателно и усетих движението на волана, или перките, или каквото движеше това нещо във въздуха.

- Дръж здраво... изправи. Виждаш ли циферблата пред теб? Стрелката трябва да е около центъра.

Сърцето ми беше в устата. Карах безмоторен самолет. Карах сама! Летях!

- Браво викна доволно той.

- Не мога да повярвам, че ми даваш да управлявам извиках.

- Ще се учудиш колко много неща ще да ти позволя да правиш. Сега поемам аз.

Изведнъж лостът се раздвижи. Пуснах го. Стрелнахме се спираловидно надолу. Ушите ми пак запукаха. Земята се виждаше все по-ясно. Скоро щяхме да паднем. Това вече беше много страшно.

- Контролен център, тук Папа Три Алфа, влизаме вляво на писта седем по тревата. Крисчън говореше както обикновено авторитетно и спокойно. От кулата извикаха нещо по радиото, но не разбрах какво. Направихме огромен кръг и плавно започнахме да потъваме към земята. Вече виждах летището, обозначителните ленти, видях и магистралата.

- Дръж се здраво, бебчо. Малко ще подруса.

След още един широк кръг намалихме рязко височината и полетяхме по земята. Зъбите ми щяха да паднат, докато подскачахме с ужасяваща скорост по тревата. Най-сетне спряхме. Самолетът се заклати и едното му крило се килна на дясната страна. Поех дълбоко въздух, а Крисчън отвори капака, излезе и се протегна.

- Как беше? попита ме. Очите му искрящи, ослепително сиви. Наведе се да ме разкопчае.

- Изключително. Благодаря ти прошепнах.

- Това повече ли беше? попита той. Гласът му потрепери с надежда.

- Много повече от повече казах задъхано и той се усмихна.

- Ела. Подаде ми ръка и аз скочих от кабината.

Тогава той ме сграбчи, притисна ме силно към тялото си. В следващата секунда ръката му беше в косата ми, дръпна я рязко, повдигна главата ми нагоре. Другата му ръка се плъзна бързо, настоятелно, търсещо по гръбнака ми. Целуна ме продължително, страстно, езикът му се въртеше яростно в устата ми. Дишането му беше толкова учестено. Желанието му и... майчице... ерекцията му. Бяхме в полето... но какво от това? Какво ми пукаше? Ръцете ми плуваха в косата му, придърпваха го към мен. Исках го сега, на земята, веднага. И тогава той ме пусна, отстъпи крачка назад, очите му бяха потъмнели и все така хипнотизиращи, луминесцентни в ранната утринна светлина, пълни с първично, сурово, грубо желание. Не можех да дишам. За кой ли път.

- Закуска прошепна той. Думата звучеше така еротично.

Как успяваше да накара думи като бекон и яйца да звучат като забранен плод? Рядко умение. И вероятно само той го можеше. Обърна се, грабна ръката ми и тръгнахме към колата.

- Ами самолетът?

- Ще се погрижат за него каза той безцеремонно. Сега ще ядем. Тонът му не търпеше никакви възражения.

„Храна! Говори за храна, а аз искам него".

- Ела усмихна се той.

Никога не го бях виждала такъв, а щастието му ме правеше още по-щастлива. Вървях до него, сложила ръка в неговата, с някаква глупава засмяна физиономия. Спомних си когато бях на десет и прекарах цял ден в Дисниленд. Усещането беше същото.

Върнахме се в колата. Докато пътувахме по магистрала 95 към Савана, алармата ми звънна. „О, да, хапчето..."

- Какво е това? попита той изненадано.

Започнах да ровя из чантата за хапчето.

- Алармата за хапчето ми измрънках и бузите ми пламнаха.

- Добре. Браво. Мразя презервативи. Усмихна се.

Изчервих се още повече. Държеше се както винаги все едно

съм дете.

- Стана ми много хубаво, когато ме представи на Марк като „приятелката" ти.

- А как да те представям? Не си ли приятелката ми?

- Зачудих се. Мислех, че търсиш Подчинена.

- И аз така мислех, Анастейжа. И е така, това търся. Но вече ти казах, че искам повече от това.

Надеждата сви гърлото ми и ме остави без дъх. Дано беше истина.

- Щастлива съм, че го казваш, че го искаш прошепнах.

- Опитваме се да удовлетворяваме желанията на госпожица Стийл засмя се той и спря пред една Международна къща на палачинките.

- Международна къща на палачинките! засмях се аз. Не беше за вярване. Крисчън Грей в МКП!

Беше 8:30, но в ресторанта беше тихо. Миришеше на сладко тесто, на пържено и на някакъв дезинфектант. Крисчън ме поведе към едно от сепаретата.

- Това е последното място, където бих си представила, че ще те видя казах, докато се мушкахме в сепарето.

- Баща ни често ни водеше в МКП, когато майка ни беше в командировка на някой медицински симпозиум. Пазехме го в тайна от нея. Очите му танцуваха. Взе менюто и прокара ръка през рошавата си коса.

О, как исках да заровя ръце в тази коса! Взех менюто и го разгледах. И чак тогава усетих зверски глад.

- Знам какво искам каза той. Гласът му беше тих и дрезгав.

Погледнах го. Гледаше ме с онзи поглед, който свиваше всички мускули в слабините ми и прекъсваше функцията на белите ми дробове. Очите му бяха потъмнели, погледът премрежен и горящ. Тялото ми отговаряше на зова му. Кръвта ми пееше във вените.

- Искам същото прошепнах.

Той рязко пое дъх.

- Тук ли? Усмихна ми се дяволито и стисна върха на езика си между предните си зъби.

Секс в... Международна къща на палачинките? Очите му ставаха все по-тъмни.

- Не хапи тази устна. Не тук, не сега каза строго. Погледът му стана суров. Изглеждаше така възбуждащо опасен. Ако не искаш да го направим тук, не ме изкушавай.

- Здравейте! Аз съм Леандра. Какво мога... тази сутрин... да... за вас... да направя? Естествено, бе видяла господин Секс срещу мен и си бе глътнала и езика, и граматиката. Изчерви се до алено, а аз, без да искам, изпитах съчувствие към горкото момиче. Колко познато ми беше това чувство! Самата аз все още се изчервявах така пред него. Но присъствието й ми позволи да избягам от сластния му поглед.

- Анастейжа? попита той и тотално я игнорира. Не мисля, че някой би могъл да изцеди повече страст и еротика от едно име.

Преглътнах сухо и казах наум бърза молитва, за да не стана същия цвят като горката Леандра.

- Казах ти, каквото искаш ти казах много тихо. Той ме изгледа гладно. Моето друго аз припадна. Дали можех да играя тази игра?

Леандра го погледна, после погледна мен, после пак него и цветът на лъскавата й червена коса се сля с цвета на лицето й.

- Да ви оставя ли да решите? Ще се върна след минутка.

- Няма нужда. Знаем какво искаме каза Крисчън и устните му заиграха във весела съблазнителна усмивка.

- Две порции палачинки с кисело мляко и кленов сироп и бекон отделно от палачинките. Също така две чаши портокалов сок, кафе с обезмаслено мляко и чай „Туинингс Брекфаст", ако имате каза, без да отделя очи от мен.

- Благодаря, сър. Това ли е всичко? попита Леандра, като се опитваше да гледа встрани от нас. Двамата я погледнахме, тя се изчерви пак и избяга.

- Знаеш ли, не е честно. Загледах се в някаква формичка на покривката и прокарах пръст по нея. Опитвах се да говоря спокойно.

- Кое не е честно?

- Начинът, по който обезоръжаваш хората. Жените. Мен.

- Обезоръжавам теб ли?

- Непрекъснато казах страдалчески.

- Това е само опаковка, Анастейжа каза нежно той.

- Не, Крисчън. Много повече от опаковка е.

- А вие, госпожице Стийл, обезоръжавате мен. С невинността си. С нея правите трудните за разбиране неща понятни и ясни.

- Това ли е причината да промениш решението си?

- Да променя решението си ли?

-Да... За... нас...

Той прокара пръсти по брадичката си. Красивите си дълги пръсти.

- Не мисля, че съм променил решението си. Просто трябва да променим параметрите. Да начертаем отново плана и териториите си. Ако искаш, разбира се. Убеден съм, че може да се получи и да проработи добре. Искам те подчинена в стаята. Ще те наказвам, ако не спазваш правилата. Всичко останало е въпрос на обсъждане. Това са изискванията ми. Какво ще кажете за това, госпожице Стийл?

- И мога да спя в твоето легло? С теб?

- Това ли искаш? -Да.

- Съгласен съм. Освен това се оказа, че спя доста добре, когато си в леглото ми. Нямах представа, че мога... Гласът му затихна.

- Страхувах се, че ще ме изоставиш, ако не се съглася на всичко прошепнах.

- Никъде няма да отида, Анастейжа. Освен това... спря, помисли малко и продължи в момента следваме твоя съвет, твоето определение: компромис. Написа го в имейла. И засега за мен всичко върви добре.

- Щастлива съм, че искаш... повече казах срамежливо.

- Знам.

- Как можеш да знаеш?

- Повярвай ми. Знам. Усмихна се. Криеше нещо. Какво криеше?

Леандра дойде със закуската и разговорът приключи. Бях много гладна. Крисчън ме гледаше с дразнещо, почти бащинско одобрение. Излапах всичко.

- Мога ли да те почерпя поне веднъж? попитах аз.

- Не те разбирам.

- Да платя за закуската.

- Не мисля каза намръщено той.

- Моля те! Наистина искам.

- Искаш да убиеш всичко мъжко в мен ли?

- Това е може би единственото място, където мога да си позволя да платя.

- Анастейжа, оценявам жеста ти, но не.

Свих устни.

- Не ми се цупи! заплаши той и очите му светнаха зловещо.

Разбира се, Крисчън не ме попита за адреса на майка ми. С тая мания да преследва нямаше начин да не го знае. Не казах нищо по въпроса, когато спря пред къщата. Нямаше смисъл.

- Искаш ли да влезеш? попитах срамежливо.

- Трябва да поработя, Анастейжа. Но ще дойда довечера. В колко часа?

Опитах се да овладея разочарованието си. Защо исках да прекарвам всяка секунда около този контролиращ живота ми секс бог? О, да, как можах да забравя. Бях влюбена в него и той можеше да лети.

- Благодаря за... повечето.

- Удоволствието е изцяло мое, Анастейжа. Той ме целуна и поех с пълни гърди аромата му.

- Значи до довечера.

- Да, до довечера прошепна той.

Махнах му и той отпраши в жаркото слънце на Джорджия. Все още бях с горнището на анцуга му (и с бельото му) и ми беше много топло.

Майка ми беше обърнала кухнята с краката нагоре. Не всеки ден й се налагаше да посреща мултимилионер.

- Как си, слънце? попита ме и се изчервих, защото тя знаеше какво съм правила през нощта.

- Добре. Крисчън ме заведе да караме безмоторен самолет тази сутрин казах с надеждата тази информация да насочи разговора в друга посока.

- Безмоторен самолет? Искаш да кажеш... онези безмоторни самолети?

Кимнах.

Майка ми нямаше думи нещо, което се случваше за първи път. Гледа ме дълго, зяпнала, след доста време се окопити и подхвана нормалното за нея разпитване.

- Как мина снощи? Говорихте ли?

Аленеех като мак.

- Говорихме и снощи, и днес. Нещата вървят по-добре.

- Това е хубаво каза тя и се зарови в четирите готварски книги, които бе проснала на масата.

- Мамо, ако искаш... мога и аз да наготвя за довечера.

- О, слънце, остави на мен. Много мило, но ще ти откажа.

- Добре казах и не можах да спра гримасата си на негодувание. Готвенето на майка ми беше като игра на рулетка. Рядко печелиш. Надявах се да е подобрила уменията си, откакто се премести с Боб в Савана. Имаше години, през които не бих подложила на нейното кулинарно майсторство дори... нека помисля за някого, когото мразя... а, да, онази... Робинсън...

Елена... Може би нея. Дали някога щях да видя тази проклета жена?

Реших да пратя бърз имейл на Крисчън, за да му благодаря.

От: Анастейжа Стийл

Относно: Пляскане с криле срещу пляскане по дупе

Дата: 2 юни 2011, 10:20

До: Крисчън Грей

Умееш да покажеш на едно момиче какво значи „приятно прекарване". Благодаря

Ана

От: Крисчън Грей

Относно: Пляскане с криле срещу пляскане по дупе

Дата: 2 юни 2011, 10:24

До: Анастейжа Стийл

И двете са за предпочитане пред хъркането ти. И за мен беше много хубаво.

Но за мен е винаги хубаво, когато съм с теб.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

От: Анастейжа Стийл

Относно: ХЪРКАНЕ

Дата: 2 юни 20 П, 10:26

До: Крисчън Грей

НЕ ХЪРКАМ. И дори и да е така, не е никак деликатно от твоя страна да го коментираш.

Вие не сте джентълмен, господин Грей! Освен това не забравяйте, че сте в дълбоката Южна провинция!

От: Крисчън Грей

Относно: Сомнилоквия

Дата: 2 юни 2011, 10:28

До: Анастейжа Стийл

Никога не съм претендирал, че съм джентълмен, Анастейжа, и мисля, че съм показал това многократно. И не се стряскам, когато МИ КРЕЩИШ С ГЛАВНИ БУКВИ.

Но ше си призная тази малка благородна лъжа. Не хъркаш, а говориш. И е много забавно. И къде ми е целувката?

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

Ужас! Знаех, че говоря насън. Кейт ми бе казвала много пъти.

Какви ли съм ги бръщолевила? О, не...

От: Анастейжа Стийл

Относно: Изплюй камъчето

Дата: 2 юни 2011, 10:32

До: Крисчън Грей

Вие сте вулгарен негодник! Определено не сте джентълмен. И какво казах насън? Няма целувки, докато не ми кажеш.

От: Крисчън Грей

Относно: Думите на Спящата красавица

Дата: 2 юни 2011, 10:35

До: Анастейжа Стийл

Би било крайно неделикатно от моя страна да кажа, а вече ми се скараха за такова поведение.

Но, ако се държиш добре, може и да ти кажа тази вечер. Трябва да влизам на среща. До после, бебчо.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

„Добре тогава! Запазвам пълно мълчание до вечерта".

По устата ми бе избила пяна. Ами ако бях казала, че го мразя? Или по-лошото че го обичам. Надявах се не съм казала това. Не бях готова да му го кажа, а и едва ли той бе готов да го чуе. Погледнах компютъра и реших да направя хляб независимо какво бе решила да готви майка ми. Поне да си го изкарам на тестото.

Майка ми беше решила да ни гощава със супа гаспачо и барбекю: пържоли, мариновани в зехтин, чесън и лимон. Крисчън ядеше месо, а и не беше трудно за приготвяне. Боб бе предложил да направи барбекюто. Какво им става на мъжете като видят огън? Ей такива работи ме занимаваха, докато се размотавах с майка ми из супермаркета.

Докато оглеждахме месата, телефонът ми звънна. Започнах трескаво да търся в чантата. Мислех, че е Крисчън. Но беше непознат номер.

- Ало казах запъхтяно.

- Анастейжа Стийл?

-Да.

- Обажда се Елизабет Морган от „Сиатъл Индипендънт Пъблишърс"

- О, здравейте!

- Обаждам се да ви предложа работа като асистент на господин Джак Хайд. Бихме искали да започнете в понеделник.

- О, това е прекрасно! Благодаря ви!

- Запозната ли сте с подробностите по заплащането?

- Да. Да... тоест... приемам предложението ви. За мен ще е огромно удоволствие да работя за вас.

- Много добре! Ще се видим в понеделник в осем и трийсет сутринта.

- Да. До понеделник. Благодаря ви отново.

Погледнах майка ми засмяна като тиква.

- Дали са ти работата?

Кимах като луда. Тя изпищя и скочи да ме прегръща насред супермаркета.

- Браво, детето ми! Трябва да купим шампанско!

Пляскаше с ръце и подскачаше. На колко години беше тази

жена? На дванайсет или на четирийсет?

Погледнах телефона и видях, че имам пропуснато повикване от Крисчън. Той никога не се обаждаше! Притесних се и веднага се обадих.

Този път вдигна веднага.

- Здравей казах смутено.

- Трябва да се върна веднага в Сиатъл. Изникна нещо спешно. В момента пътувам към „Хилтън". Моля те, извини ме пред майка си. Няма да мога да дойда за вечерята. Говореше така... формално.

- Надявам се не е нещо сериозно.

- Възникна ситуация, с която трябва да се оправя лично. Ще се видим утре. Ще изпратя Тейлър да те вземе, ако аз не успея да дойда до летището. Всъщност говореше студено. Като че ли беше много ядосан. За първи път не обвиних себе си за настроението му.

- Добре. Надявам се да разрешиш проблема. И лек и безопасен полет. Пази се.

- И ти, бебчо каза той вече нежно. И затвори.

Последната „ситуация", в която бе изпаднал Крисчън, бе моята девственост. Дано не беше нещо подобно. Погледнах мама. Радостта й бе отстъпила пред загрижеността.

- Крисчън трябва да се върне веднага в Сиатъл. Извинява се.

- Жалко. Но ние можем да си направим барбекюто и имаме какво да празнуваме. Новата ти работа. Сега ми разкажи за нея.

Късно следобед с мама се бяхме излегнали до басейна. Тя буквално се беше размазала от спокойствие. Нали господин Златна паричка нямаше да идва, та нямаше и от какво да се притеснява. Докато лежах под слънцето и се напъвах да хвана малко тен, не спирах да мисля за предната нощ и за тази сутрин и за нещата, които си казахме, и за нещата, които направихме. И усмивката ми на селски идиот не слизаше от лицето, колкото и да се мъчех да съм сериозна. Спомнях си разговорите ни. Отношението на Крисчън се бе променило рязко, и то към добро. Какво ли се бе променило? Какво се бе случило между онзи негов дълъг мейл и срещата ни вчера? Какво бе направил? И тогава едва не разлях содата си, седнах рязко и се сетих. Бе ходил да се вижда с... нея. Елена.

„Еба ти!"

Мозъкът ми завря. Дали тя му бе казала нещо? О, ако бях муха на стената по време на този разговор, досега да съм скочила в супата й или във виното й и да съм я удушила..

- Какво има, Ана? попита мама, очевидно стресната от реакцията ми.

- Нищо, мамо, сетих се нещо. Колко е часът?

- Към шест и половина.

Хм... няма да е кацнал още. Дали да го питам? Можех ли изобщо да го питам? Или може би тя нямаше нищо общо с това? Силно се надявах да е така. Какво бях казала в съня си? Обзалагам се, че е било нещо за него, когато го сънувах в оная клетка. Каквото и да бе предизвикало тази промяна, исках да е от него, а не да идва по неин съвет.

Проклета жега! Изгарях под това слънце. Реших да се гмурна в басейна.

Преди да легна включих лаптопа. Не се бе обаждал. Нито дума. Дали бе пристигнал?

От: Анастейжа Стийл

Относно: Пристигна ли?

Дата: 2 юни 2011, 22:32

До: Крисчън Грей

Сър,

Моля да ме уведомите дали сте пристигнали благополучно. Започвам да се тревожа.

Мисля за теб.

Твоя Ана

Три минути по-късно пощенската кутия светна.

От: Крисчън Грей

Относно: Съжалявам

Дата: 2 юни 2011, 19:36

До: Анастейжа Стийл

Уважаема госпожице Стийл, Пристигнах и съм добре. Моля, приемете извиненията ми, че не Ви уведомих веднага. Не бих желал да съм причина за тревогата Ви. Толкова е хубаво да знам, че на някой му пука за мен.

Мисля за теб и както винаги с нетърпение очаквам да те видя утре.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

Въздъхнах. Крисчън се бе върнал към официалния си тон.

От: Анастейжа Стийл

Относно: Ситуацията

Дата: 2 юни 2011, 22:40

До: Крисчън Грей

Уважаеми господин Грей, Мисля, че е повече от очевидно, че ми пука за Вас. Как изобщо може да се усъмните в това? Надявам се „ситуацията" да е под контрол.

Твоя Ана

ПП: Ще ми кажеш ли какво казах насън?

От: Крисчън Грей

Относно: Пета молба

Дата: 2 юни 2011, 19:45

До: Анастейжа Стийл

Уважаема госпожице Стийл, Харесва ми Вашата загриженост за мен. „Ситуацията" не е под контрол.

Във връзка с послеписа Ви отговорът ми е отрицателен.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

От: Анастейжа Стийл

Относно: Пледирам за невменяемост

Дата: 2 юни 2011, 22:48

До: Крисчън Грей

Предполагам е било много забавно. Но смятам за редно да отбележа, че не мога да нося отговорност за това, което излиза от устата ми, когато спя. Всъщност почти съм убедена, че не сте чули добре.

Човек на Вашата възраст със сигурност има проблеми със слуха.

От: Крисчън Грей

Относно: Признавам за виновна

Дата: 2 юни 2011, 19:52

До: Анастейжа Стийл

Уважаема госпожице Стийл, Дали ще Ви е възможно да говорите малко повисоко? Не Ви чувам добре.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

От: Анастейжа Стийл Относно: Пледирам за невменяем Дата: 2 юни 2011, 22:54 До: Крисчън Грей

Побъркваш ме!

От: Крисчън Грей

Относно: Надявам се да е така...

Дата: 2 юни 2011, 19:59

До: Анастейжа Стийл

Уважаема госпожице Стийл, Точно това възнамерявам да направя този петък.

И го очаквам с огромно нетърпение.

От: Анастейжа Стийл

Относно: Ррррррр!

Дата: 2 юни 2011,23:02

До: Крисчън Грей

Официално и окончателно съм вбесена. Лека нощ.

Госпожица А. Р. Стийл

От: Крисчън Грей

Относно: Дива котка

Дата: 2 юни 2011,20:05

До: Анастейжа Стийл

Ръмжите ли, госпожице Стийл? Имам си собствена котка да ме предупреждава за хищници.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

Котка? Не бях видяла котка в апартамента му. Не. Реших да не отговарям. О, понякога наистина можеше да ме побърка. Легнах и зазяпах тавана. И тогава чух сигнал от компютъра за новополучен мейл. „Няма да гледам! Твърдо не! Уф, каква съм глупачка!" Не можех да устоя дори на имейлите му.

От: Крисчън Грей

Относно: Това, което каза в съня си

Дата: 2 юни 2011, 22:20

До: Анастейжа Стийл

Анастейжа,

Предпочитам да чувам думите, които каза в съня си, пред думите, които не казваш, когато си будна. И това е причината да не ти кажа. Легни и се наспи. Искам да си отпочинала за това, което съм ти приготвил за утре.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

„О! Какво съм казала?" Вероятно това, от което се опасявах най-много. Вече бях сигурна.