Петдесет нюанса сиво

6.

Крисчън отвори вратата на черното си Ауди SUV и аз се пъхнах вътре. Страхотна кола. Не бе споменал нищо за случилото се в асансьора. Дали аз трябваше да кажа нещо? Трябваше ли изобщо да говорим за това, или беше по-добре да се преструваме, че не се е случило нищо? Моята първа целувка закована на стената, без прегръдка. Колкото повече секундите ни отдалечаваха от хотела, толкова повече случилото се ми се струваше мит. Митът за крал Артур или за Атлантида. Вероятно никога не са съществували, никога не е било, като моята целувка. Вероятно всичко беше във въображението ми. Не, не беше така. Докоснах устните си. Още бяха подути. Със сигурност не си въобразявах. Бях съвсем различна жена. Желаех този мъж. Яростен, безнадежден копнеж. И знаех, че той изпитва същото. Погледнах го. Беше както винаги любезен и леко дистанциран.

Пак не разбирах.

Той запали колата, обърна на паркинга и пусна уредбата. Салонът се изпълни с магия. Най-прекрасната музика, която бях чувала. Пееха две жени. Сетивата ми в пълен хаос, разглобени, на парчета... а музиката навлезе в тялото ми като сладка тръпка и се плъзна по гръбнака ми. Крисчън зави към Парк Авеню. Караше бавно и с увереност.

- Какво слушаме?

- Делиб, операта „Лакме". Харесва ли ти?

- Крисчън, удивително е!

- Нали? Усмихна се и ме погледна. И за секунда го видях такъв, какъвто трябваше да е красив мъж на двайсет и седем, безгрижен и усмихнат. Дали музиката бе ключът към него? Облегнах се и се заслушах в ангелските гласове примамливи, съблазнителни.

- Можеш ли да я пуснеш пак?

- Разбира се. Крисчън натисна някакво копче и музиката ме обви гальовно. Беше като нежна, бавна, сладка атака върху сетивата ми.

- Обичаш ли класическа музика? попитах с надеждата да изкопча нещо за... предпочитанията му.

- Вкусовете ми са доста разнообразни, Анастейжа. Всичко от Томас Талис до Кингс ъф Лиън. Зависи от настроението ми. А ти?

- И аз така. Само дето не знам кой е Томас Талис.

Той за секунда отдели очи от пътя и ги обърна към мен.

- Ще ти го пусна някой път. Британски композитор от шестнайсети век. Династията на Тюдорите. Църковни хорали. Звучи доста езотерично, но е прекрасен, уверявам те.

Натисна друго копче. Кингс ъф Лиън „Горещ секс". Колко удачно! Телефонът му звънна и Крисчън натисна някакъв бутон върху волана.

- Грей каза раздразнено. Беше толкова безцеремонен!

- Господин Грей. Уелч се обажда. Имам информацията, която ви трябваше. Гласът бе изнервен.

- Прати ми я по мейла. Нещо друго?

- Не, сър.

Той натисна бутона и музиката се върна. Нямаше „Дочуване!", нямаше „Благодаря!". Зарадвах се, че не приех да работя за него. Потръпнах. Толкова е студен с хората си и как само ги контролира! Музиката пак спря телефонът звънеше.

- Грей.

- Господин Грей, споразумението за конфиденциалност ви е изпратено на електронната поща. Женски глас.

- Добре, Андреа.

- Приятен ден, сър.

Музиката пак спря. По дяволите! Това ли беше животът му? Непрестанни телефонни обаждания?

- Грей. Беше ядосан.

- Здрасти, Крисчън, изчукаха ли те?

- Здравей, Елиът. На хендсфри съм. И не съм сам в колата отвърна Крисчън.

- С кого си?

- С Анастейжа Стийл каза раздразнено той.

- Здравей, Ана!

„Ана?"

- Здравей, Елиът.

- Много неща чух за теб. Гласът му бе прелъстителен. Крисчън се намръщи.

- Не вярвай на нищо, което ти е казала Кейт.

Елиът се засмя.

- Карам Анастейжа към тях каза Крисчън, като натърти върху името ми. Искаш ли да те изчакам и да те взема?

-Да.

- Ще се видим след малко. Затвори и музиката се поднови.

- Защо е толкова важно за теб да ми казваш Анастейжа?

- Защото това е името ти.

- Предпочитам Ана.

- Сериозно?

Бяхме почти пред апартамента ми.

- Анастейжа каза той замислено. Погледнах го ядно заради това „Анастейжа", но той не ми обърна никакво внимание и продължи: Това, което се случи в асансьора, няма да се повтори, не и преди да сме обмислили нещата.

Спря пред сградата. Сепнах се. Не му бях давала адреса си, но той знаеше къде живея! Ама де бе, как да не знае! Нали беше пратил книгите! Разбира се, че знаеше! Всеки кадърен маниак, собственик на хеликоптер и на програма за проследяване на телефони, лесно можеше да научи адреса ми.

Защо не искаше да ме целуне пак? Мисълта за липсата на такава перспектива бе доста неприятна. Не разбирах нищо. Той беше прикрит и загадъчен, напълно неразгадаем. Излезе и елегантно заобиколи колата, за да ми отвори. Истински джентълмен, както винаги, с изключение на някои много редки и така безценни моменти. Когато пътува в асансьор например. Изчервих се при спомена за устните му върху моите. Как исках да прокарам пръсти през палавата му рошава коса но не ми бе позволено. Не можех да мръдна, когато стискаше ръцете ми над главата. Изпитах разочарование при спомена.

- Това, което се случи, бе много хубаво казах тихо и слязох от колата. Не бях сигурна дали наистина чух как пое рязко въздух, но реших да не обръщам внимание и тръгнах към вратата.

Кейт и Елиът седяха на масата. Книгите, които струваха цяло състояние, бяха изчезнали. Слава богу! Имах планове за тях. Тя се усмихваше доволно. Не, задоволено. И изобщо не изглеждаше изрядна и спретната. Излъчваше единствено и само секс. Крисчън ме последва във всекидневната и въпреки глуповатата усмивка, с която демонстрираше каква страхотна нощ е прекарала, Кейт го изгледа подозрително.

- Ана! Скочи и ме прегърна, отдръпна се и ме огледа. Това, което видя, не й се понрави и тя изгледа Крисчън и каза малко враждебно:

- Добро утро, Крисчън.

- Добро утро, госпожице Кавана отвърна възпитано той.

- Кейт, Крисчън, Кейт! намеси се Елиът.

- Добро утро, Кейт кимна учтиво Крисчън и погледна Елиът, който бе скочил да ме прегърне.

- Здравей, Ана. Усмихна ми се, очите му блестяха весело. Харесах го. Беше съвсем различен от Крисчън, но пък нали бяха осиновени и не бяха кръвни братя.

- Здравей, Елиът. Усмихнах се и без да искам, захапах устната си.

- Елиът, не е зле да тръгваме каза Крисчън.

- Ей сега. Елиът се обърна към Кейт, прегърна я и я целуна сладко и дълго.

Мамицата им и на двамата! Погледнах сконфузено в краката си. После погледнах Крисчън. Гледаше ме напрегнато. Присвих очи.

„Защо не можеш да ме целунеш ТАКА?"

Елиът продължаваше да целува Кейт, после я наведе назад артистично косата й докосваше пода и я целуна пак.

- После, бебо! усмихна се той.

Кейт се бе разтопила. Никога не я бях виждала такава. Миловидна, отстъпчива? Кейт и отстъпчивост! Тоя Елиът трябва да е много добър в кревата. Крисчън ме погледна с напълно неразгадаемо изражение, макар че цялата работа май му се струваше забавна. После хвана нежно едно немирно кичурче, изпаднало от опашката ми, и го прибра внимателно зад ухото ми. Всеки контакт с него ме караше да дишам като астматичка. Наведох глава към най-интересната гледка на света пръстите ми. Погледът му омекна и усетих палеца му по долната си устна. Кръвта изсъхна във вените ми от пламналия в тялото ми пожар. Но след секунди допирът бе изчезнал.

- После, бебчо! каза той и аз се разсмях. Така не му отиваше! И макар че знаех защо го казва, нежността в думите му раздра слабините ми.

- Ще те взема в осем каза той и тръгна към вратата. Елиът тръгна след него, обърна се и прати на Кейт въздушна целувка. Усетих неприятна агонизираща болка. От завист.

- Е, какво? Спа ли с него? попита Кейт, щом излязоха. Гласът й трепереше от любопитство.

- Не! отвърнах раздразнено и с надеждата това да спре въпросите й. Но ти, както личи по всичко, не си прекарала нощта в дискусии. Не можех да прикрия завистта си. Кейт винаги успяваше да ги омагьоса. Неустоима, красива, секси, забавна, пряма... всичко, което аз не бях. Но усмивката й бе заразителна.

- И ще го видя пак тази вечер. Пляскаше с ръце и подскачаше като дете. Не можеше да прикрие щастието си, а аз не можех да не се зарадвам за нея. Една щастлива Кейт... хм... това вече беше доста интересно.

- Крисчън ще ме води в Сиатъл тази вечер.

- В Сиатъл? -Да.

- Може би тази нощ ще спиш с него.

- О, силно се надявам.

- Значи го харесваш? Достатъчно, за да...?

-Да.

Тя ме погледна много учудено.

- Не е за вярване! Ана Стийл най-накрая си хареса мъж. И то не кой да е, а Крисчън Грей красив, секси и милиардер.

- О, да, заради парите му е, нали знаеш! отвърнах и и двете избухнахме в луд смях.

- Това нова блуза ли е? попита тя и вече нямах избор, трябваше да й разкажа всички подробности от моята нощ.

- Целуна ли те вече? попита тя, докато правеше кафе.

Изчервих се.

- Веднъж.

- Веднъж? Тя зяпна.

Кимнах доста засрамено.

- Той е... доста резервиран.

Тя смръщи вежди.

- Много странно.

Беше... повече от странно.

- Така, нека да те направим максимално съблазнителна за тази вечер каза тя решително. Прозвуча като заплаха, като нещо, което ще отнеме часове и ще боли.

- След час съм на работа.

- Час ще ми стигне. Давай!

Улови ме за ръката и ме завлече в спалнята.

Денят буквално се точеше. Времето не минаваше, макар че имахме много работа. Летният сезон бе започнал и се налагаше да оставам по два часа, за да презареждам щандовете, след като затворим. Работата не изискваше никаква мисловна дейност, така че имах твърде много време да мисля.

Под ентусиазираните инструкции на неуморната Кейт мишниците и краката ми бяха обръснати така, че нямаше и косъм, веждите оскубани, цялата бях напудрена, намазана и лъщях като станиол. Кошмарно преживяване. Но тя ме увери, че мъжете очакват точно това от една жена. Какво ли друго да очакват?

Трябваше да убеждавам Кейт, че Крисчън е мой избор, но тя някак не му вярваше. Може би защото беше прекалено хладен и формален. Казваше, че можела да се закълне, че в него има нещо нередно. Обещах да й пусна съобщение, когато пристигнем в Сиатъл.

На всичкото отгоре проблемът с Хосе се задълбочаваше. Имах три съобщения и едно пропуснато повикване, а и беше звънял два пъти у дома да ме търси. Кейт каза, че му била отговорила уклончиво, но понеже я познавах, нямаше как да е било уклончиво. Вероятно ме бе прикрила така, че той да се усети, че ме прикрива. Бях решила да не му се обаждам засега. Все още му бях много ядосана.

Крисчън бе споменал някакви документи и се чудех дали не се бе пошегувал. Трябваше ли наистина да подписвам нещо? Ужасно е да гадаеш. И като добавим мъчителното очакване, едва сдържах вълнението и възбудата си. Нервите ми бяха на ръба. Тази нощ! След толкова години вече бях готова. Моето друго аз ме гледаше и потропваше нетърпеливо с крак. Та тя бе готова от години и бе готова на всичко заради Крисчън Грей, но все още не разбирах какво различно вижда той в мен... неугледната, обикновена като мишка Ана Стийл. Просто не се връзваше.

Той, разбира се, дойде точно навреме. Слезе от задната седалка на аудито, отвори ми вратата и ми се усмихна топло.

- Добър вечер, госпожице Стийл.

- Добър вечер, господин Грей отвърнах вежливо и се качих. Зад волана беше Тейлър.

- Здравей, Тейлър! поздравих го аз.

- Добър вечер, госпожице Стийл отвърна той с професионална учтивост. Крисчън седна до мен, хвана ръката ми, стисна я леко. Малкият му жест отекна като ехо през тялото ми.

- Как беше на работа? попита той.

- Много дълъг ден отговорих. Гласът ми беше пресипнал, тих и много възбуден.

- И за мен бе дълъг.

- Какво прави? успях да попитам.

- Ходих на лов с Елиът. Палецът му галеше показалеца ми. Дишането ми се учести и сърцето ми започна да пропуска по някой и друг удар.

„Как го прави това с мен? Докосва само една много малка част от тялото ми, а хормоните ми се носят на километри из околността".

Стигнахме доста бързо. Чудех се къде е баснословният хеликоптер. Бяхме в града, обаче имаше сгради наоколо, а дори аз знаех, че на хеликоптера му трябва място, за да излети. Тейлър паркира, слезе, отвори ми вратата, Крисчън ме заобиколи и ми подаде ръка.

- Готова ли си?

Кимнах. „Готова съм, за всичко съм готова". Но не посмях да кажа последното. Не можех да говоря от нерви и възбудено очакване.

- Довиждане, Тейлър каза той и тръгнахме към сградата, направо към асансьорите. Асансьор! Споменът за сутринта ме връхлетя като ураган за кой ли път. Цял ден бях прекарала в блянове, унесена във всеки детайл на тази целувка. На два пъти господин Клейтьн ми викна. По никакъв начин не можеше да се каже, че бях просто разсеяна. По-скоро бях отнесена от торнадо. Крисчън ме погледна. Ха! И той мислеше за същото.

- Само три етажа са каза ми. В очите му играеше лукаво пламъче.

Опитвах се да запазя неутрално изражение, докато влизахме. Вратите се затвориха и електрическото напрежение между нас започна да пука, почти можех да го чуя, а токът течеше през тялото ми. Стиснах здраво очи, за да преодолея сладката болка и да се опитам да не обръщам внимание. Той стискаше здраво ръката ми. След пет секунди вратата се отвори на покрива на сградата. И той беше там бял, със син надпис GREY ENTERPRISES HOLDINGS, INC. Това определено беше използване на фирмената собственост не по предназначение. Грей ме поведе към малък офис, където зад малко бюро седеше възрастен мъж.

- Ето плана ви, господин Грей. Направени са всички външни проверки. Готов е и ви чака, сър. Може да тръгвате.

- Благодаря, Джо. Крисчън му се усмихна топло.

Най-после един човек, заслужил мило отношение. Може пък да не беше негов служител. Погледнах възрастния мъж със страхопочитание.

- Да вървим каза Крисчън и тръгнахме към хеликоптера.

Отблизо изглеждаше огромен. Очаквах да е двуместен, но имаше поне седем седалки. Крисчън отвори вратата и ме упъти към мястото най-отпред.

- Седни и не пипай нищо! каза и се качи след мен.

Затвори вратата с трясък. Добре че площадката бе осветена, иначе нямаше да мога да виждам нищо в кабината. Седнах, а той се обърна към мен и ме закопча.

Затегна двата колана така, че едва дишах. Той беше тъй близо, изцяло съсредоточен върху това, което правеше. Помислих, че ако наведа глава напред, носът ми ще докосне косата му. Миришеше на чисто, на свежо, миришеше божествено. Той ме погледна и се усмихна. Все едно се смееше на някаква своя си шега. Беше така мъчително близо до мен. После дръпна рязко единия от коланите да го провери. Окончателно спрях да дишам.

- Вече си вързана, няма къде да бягаш прошепна ми. Дишай, Анастейжа.

Протегна дългите си пръсти и ги прокара по бузата ми, стисна брадичката ми между палеца и показалеца си, наведе се, целуна ме бързо и невинно и се отдръпна, като ме остави да се гърча в агонията на желанието. Неочакваната му целувка предизвика силни спазми в слабините ми.

- Тези колани ми харесват прошепна той.

Какво?

Крисчън се намести в седалката си и започна дългата процедура по вътрешната проверка. Проверяваше датчици, стрелки, бутони, копчета, светлини. Най-накрая цялото табло грейна.

- Сложи си слушалките! каза той. Сложих ги и перките се завъртяха. Шумът бе оглушителен. Той сложи своите и продължи да пуска разни светлини и да натиска копчета.

- Трябва да проверя всичко преди да излетим чух гласа му в слушалките. Погледнах го и му се усмихнах.

- Знаеш ли какво правиш? попитах шеговито.

- От четири години съм квалифициран пилот, Анастейжа. С мен си в пълна безопасност... И се усмихна... като вълк. Поне докато летим... добави и ми намигна.

Крисчън и намигване?

- Готова ли си? Кимнах.

- Контролна кула Международно летище Портланд, тук е Танго Голф-Голф-Еко Хотел. Готови сме за излитане. Чакам потвърждение. Край.

- Чарли Танго, тук Контролна кула Международно летище Портланд. Имате разрешение за излитане. Координати едно-четири хиляди, посока едно-нула-едно. Край.

- Разбрано. Чарли Танго излита.

- Готови сме добави той и ме погледна. Хеликоптерът бавно и гладко се издигна и набра височина.

Портланд изчезна под нас, макар че тялото ми остана някъде в Орегон. Ярките светлинки долу ставаха все по-малки и се свиваха в блещукащи точици. Усещането беше все едно си в малка стъклена купа и гледаш простора навън. Когато се издигнахме по-високо, вече не се виждаше нищо. Беше много тъмно, черно, нямаше дори луна да хвърли малко светлина. Не знаех как изобщо вижда къде летим.

- Зловещо, нали? чух гласа му в ушите си.

- Сигурен ли си, че летим в правилната посока?

- Погледни тук. Посочи една от стрелките. Беше електронен компас. Това е ЕС 135 Юрокоптер. Един от най-безопасните хеликоптери. Пригоден е за нощно летене. Погледна ме и се усмихна.

- На покрива на сградата, в която живея, има площадка за кацане. Отиваме точно там.

„Че как няма да има площадка за кацане! Какво правя изобщо тук при този човек? Та аз съм съвсем обикновена!"

Лицето му беше леко осветено от контролното табло. Беше съсредоточен изцяло върху полета и уредите пред себе си. Тайничко изпивах лицето му с поглед. Красив профил. Прав нос, широка челюст, не се е бръснал... Исках да усетя бодливата му брадичка под пръстите си, по езика си, по кожата на лицето си.

- Когато летиш през нощта, си сляп. Трябва да се довериш на техниката каза той и прекъсна еротичния ми блян.

- Колко дълго ще пътуваме? попитах задъхано. Ха! Не, изобщо не мислех за секс! Хм. Оставаше и да си повярвам.

- По-малко от час. Вятърът е с нас.

По-малко от час... никак не беше зле.

Оставаше по-малко от час. Стомахът ми се сви от притеснение. Нямах представа какво ме чака и от това положението ставаше още по-критично.

- Добре ли си, Анастейжа?

- Да. Нервите ми трудно можеха да допуснат по-дълъг отговор.

Мисля, че се усмихна, но в тъмното не можех да съм сигурна. Натисна някакво копче и каза:

- Контролна кула Международно летище Портланд, тук Чарли Танго. Сега сме на хиляда и четиристотин. Край.

Информацията, която подаваше към кулата, звучеше доста професионално. Реших, че вече минаваме към трафик контрола на Сиатъл.

- Разбрано, Сий Так на изчакване. Край. После се обърна към мен. Виждаш ли онази малка точица светлина? Това е Сиатъл.

- Винаги ли впечатляваш жените по този начин? С „Ела да те повозя на хеликоптера си"?

- Никога не съм качвал момиче тук, Анастейжа. Още нещо, което правя за първи път каза той тихо и съвсем сериозно.

Не очаквах такъв отговор. Още нещо? О, да, нали не беше спал в едно легло с друг.

- Да разбирам ли, че си впечатлена?

- О, да, Крисчън. Невероятно е!

Той се усмихна.

- Невероятно? И за секунда бе пак онова момче на двайсет и седем.

- Ти си просто много... умееш толкова много неща.

- Благодаря, госпожице Стийл каза той любезно и мисля, че беше поласкан, но как можех да съм сигурна?

Продължихме в мълчание. Точицата светлина ставаше все по-голяма и по-голяма.

- Сий Так контролна кула до Чарли Танго. Продължете по плана към Ескала. Останете на изчакване. Край.

- Тук Чарли Танго. Разбрано. На изчакване. Край.

- Това наистина ти харесва казах тихо.

- Кое? попита той и ме погледна; лицето му бе наполовина осветено от таблото.

- Летенето.

- Изисква контрол и съсредоточаване. Как да не обичам да летя?! Макар че най-много обичам безмоторното летене.

- Безмоторно летене?

-Да.

-О!

Скъпо хоби. Спомних си, че ми го беше казал на интервюто. Аз пък обичам да чета и да ходя на кино. Простичко, нали?

- Чарли Танго, потвърдете, че ме чувате. Край.

Отсеченият глас на диспечера прекъсна мислите ми. Крисчън

му отговори уверено, в гласа му имаше само едно самообладание и контрол.

Приближавахме Сиатъл. Изглеждаше неописуемо красив. Сиатъл през нощта, погледнат отгоре...

- Хубава гледка, нали? каза Крисчън.

Кимнах ентусиазирано. Градът беше неземно красив, нереален, чувствах се като във филм. Може би като в „Блейд Рънър", любимия филм на Хосе. Спомних си опита му да ме целуне. Стана ми гузно, че дори не му се бях обадила. Жестоко от моя страна. Но можеше да почака до утре.

- Пристигаме след няколко минути каза Крисчън и кръвта ми започна да блъска във вените, в ушите ми, пулсът ми се учести и целият ми организъм бе залят от мощна вълна адреналин. Той още говореше с кулата, но вече не слушах. Мислех, че ще загубя съзнание. Този мъж държеше съдбата ми в ръцете си.

Минавахме над сградите. Пред нас видях висок небостъргач с площадка за кацане. На сградата имаше голяма табела „Ескала". Сградата се приближаваше, ставаше все по-голяма и по-голяма, както и тревогата ми. Господи, дано не го разочаровам. Сигурна бях, че ще види достатъчно недостатъци в мен. Съжалих, че не бях послушала Кейт. Трябваше да взема една от нейните хубави рокли. Но от друга страна харесвах черните си джинси и зелената си тениска с цвят на мента. Бях взела черното сако на Кейт. Това за мен бе достатъчно елегантно. Стисках с все сила седалката и си повтарях: „Мога да го направя, мога да го направя". Като мантра. Небостъргачът беше под нас, окъпан в светлина.

Хеликоптерът намали скорост, снижи се, и Крисчън го приземи на покрива на сградата. Сърцето ми отново се беше качило в гърлото. Дали от изнервящото очакване, дали от облекчение, че кацнахме живи, или от страх, че ще се проваля?

Перките спряха да се въртят и вече чувах само пресекнатото си дишане. Крисчън свали слушалките си, пресегна се и свали и моите.

- Стигнахме каза тихо.

Изглеждаше напрегнат, половината му лице тъмно, половината осветено от светлините на площадката за кацане. Черно-бял рицар. Добра метафора. Изглеждаше и доста притеснен. Стиснал челюсти, присвил очи, разкопча коланите си и се наведе към мен да махне моите. Лицето му бе на няколко сантиметра от моето.

- Знаеш, че не си длъжна да правиш нищо, което не желаеш. Знаеш това, нали? каза с молещ, дори отчаян глас. В очите му видях страст, странна, но страст.

- Никога не бих направила нещо, което не желая, Крисчън. Сама не си вярвах, защото в този миг бих направила всичко за този мъж до мен, дори и да не исках. Номерът обаче май мина и той повярва и се успокои.

Изгледа ме замислено, после ми помогна да сляза. Бяхме трийсет етажа над земята и се стреснах от усещането да си толкова високо, без да си защитен от нищо.

Крисчън ме прегърна през кръста и ме дръпна към себе си.

- Ела. И ме поведе към асансьора. Вкара някакъв код и вратите се отвориха.

Вътре беше топло. Навсякъде имаше огледала. Виждах Крисчън накъдето и да се обърнех и най-хубавото беше, че той все още ме притискаше към себе си. Виждах го във всяко огледало. Той въведе друг код и вратите се затвориха. Асансьорът се спусна надолу.

Излязохме във фоайе, където всичко беше бяло. В средата имаше кръгла маса от тъмно дърво, а на масата огромен букет бели цветя. Навсякъде по стените имаше картини. Той отвори голяма двойна врата. Тръгнахме по широк коридор, също в бяло, и влязохме в разкошна стая, очевидно всекидневната. Таванът беше много висок. „Много" не е точната дума. Беше в пъти над „много". Едната стена беше от стъкло и през нея се излизаше на балкон, от който можеше да се види цял Сиатъл.

Вдясно имаше огромен диван, на който спокойно можеха да седнат поне десет души. Бе разположен пред камина, в която пукаха дърва. Вляво беше кухнята. Всичко в нея беше бяло, само дървените части бяха черни. Имаше и висок плот за закуска поне за шест души.

До кухнята, пред стъклената стена, имаше маса за хранене с шестнайсет стола. А в ъгъла огромен роял. „О, разбира се, че как е възможно да не свири на пиано!" Навсякъде по стените имаше картини всякакви размери и форми. Всъщност апартаментът приличаше повече на галерия, отколкото на място за живеене.

- Искаш ли да пийнеш нещо? попита той.

След снощи? Майтап ли си правеше? Мина ми през ума да му кажа, че искам една маргарита, но бях прекалено нервна за шеги.

- Аз ще пия чаша бяло вино. Искаш ли да ми правиш компания? попита пак той.

- Да, добре.

Стоях по средата на грамадната стая и се чувствах не на мястото си. Тръгнах към стъклената стена и тя се вдигна автоматично нагоре. Балконът беше пред мен. Сиатъл се простираше красив и ярък. Тръгнах обратно към кухнята. Вървенето из апартамента отнемаше време. Крисчън отвори бутилка вино.

- Какво ще кажеш за „Пули Фюме"?

- Не разбирам от вина, Крисчън, но съм убедена, че е хубаво казах колебливо. Сърцето ми тупаше по-бавно, но все пак доста силно. Исках да избягам.

„Той е богат. Много богат. Какво правя тук?"

„Знаеш много добре какво правиш тук" изсмя се моето друго аз.

Да, исках да съм в леглото на Крисчън Грей.

- Заповядай. Той ми подаде чашата. Тежък кристал.

Отпих, Виното бе леко, свежо, с прекрасен аромат.

- Много си кротка и дори вече не се изчервяваш. Знаеш ли, мисля, че не съм те виждал по-бледа. Какво има, Анастейжа? Гладна ли си?

Поклатих глава. „Не и за храна".

- Много голям апартамент имаш.

- Голям?

- Да, голям.

- Голям е, да. Очите му грейнаха весело. Отпих още глътка.

- Свириш ли? Кимнах към пианото.

-Да.

- Защо ли питам? Има ли нещо, което не умееш да правиш добре?

- Да, няколко неща каза и отпи глътка вино. Не сваляше очи от мен. Следеше погледа ми, докато се въртях и разглеждах просторното помещение. Усещах очите му във всяко мое движение. „Помещение" не беше точната дума за това огромно пространство.

- Ще седнеш ли?

Кимнах. Той ме хвана за ръка и ме поведе към големия бял диван. Докато сядах, с изненада открих, че се чувствам точно като Тес, в онзи момент, когато разглежда къщата на прословутия Алек Д'Ърбървил. Усмихнах се.

- Какво те развесели така? Той седна до мен и ме погледна.

- Защо ми подари „Тес от рода Д'Ърбървил"?

Той ме гледаше, без да отговори. Мисля, че въпросът ми го изненада.

- Ами ти каза, че харесваш Томас Харди.

- И това е единствената причина? Дори аз усетих разочарованието в гласа си.

Устните му се втвърдиха.

- Изглеждаше подходяща. Мога да съм висок, невъзможен, нереален идеал като Ейнджъл Клеър, но мога и да те унижа, да те завлека надолу като Алек Д'Ърбървил каза тихо. Очите му святкаха: мрачни, тъмни, опасни.

- Ако имам само два избора, бих приела втория прошепнах, без да откъсвам очи от него. Моето подсъзнание ме гледаше втрещено. Той пое рязко дъх.

- Анастейжа, спри да хапеш тази устна! Разсейваш ме. Знаеш ли наистина какво говориш?

- Затова съм тук.

- Да. Извини ме за момент.

Той изчезна през широката врата. Когато се върна, носеше някакви документи.

- Това е споразумение за конфиденциалност каза малко притеснено. Адвокатът ми го изисква от мен.

Подаде ми ги. Бях сащисана.

- Ако решиш да избереш втория вариант, ще се наложи да го подпишеш.

- А ако не искам да подпиша нищо?

- Тогава... високите идеали на Ейнджъл Клеър... е, поне в по-голямата част от книгата е така.

- Какво пише в това споразумение?

- Че нямаш право да разпространяваш и споделяш информация, касаеща нашите отношения пред никого и никога.

Не можех да повярвам. Нещата отиваха на зле. И вероятно се касаеше за нещо наистина лошо, много лошо. Но вече бях любопитна да разбера.

Той ми подаде химикалка.

- Няма ли да го прочетеш?

-Не.

Не изглеждаше доволен.

- Анастейжа, винаги трябва да четеш това, което подписваш каза поучително.

- Крисчън, как не разбра досега, че не бих говорила за нас пред никого, дори и пред Кейт? Така че няма никакво значение дали ще подпиша това споразумение, или не. Ако за теб или за твоя адвокат това е толкова важно, ще подпиша.

Той ме погледна много сериозно и кимна.

- Едно на нула за вас, госпожице Стийл.

Завъртях огромен подпис над пунктираната линия върху двете копия, подадох едното на него, а другото сгънах, прибрах го в чантата си и отпих голяма глътка вино. И казах много по-смело, отколкото се чувствах в действителност:

- Това означава ли, че тази вечер ще правим секс?

„Мамка му! Това на глас ли го казах?"

Устата му зейна изненадано, но той се окопити много бързо.

- Не, Анастейжа. He означава това. Първо, аз не правя секс, не правя любов, а чукам... силно. Второ, има още доста документи, през които трябва да минем. И трето, ти изобщо нямаш представа в какво се забъркваш. Все още можеш да си тръгнеш. Ела да ти покажа стаята с играчките ми.

Чукал... силно? Звучеше толкова възбуждащо! Но защо трябваше да гледаме стая с играчки? Бях повече от озадачена.

- Искаш да играеш на Х-бокса си ли?

Той се засмя се.

- Не, Анастейжа, няма Х-бокс, няма плейстейшън. Ела.

Изправи се, подаде ми ръка и тръгнахме по коридора към вратите, през които бяхме влезли. Вдясно имаше друга врата, която водеше към стълби. Качихме се на втория етаж и завихме пак вдясно. Той извади от джоба си ключ, пое си дълбоко дъх и каза:

- Можеш да си тръгнеш ако пожелаеш и когато пожелаеш. Хеликоптерът е на изчакване, ще те закара там, където поискаш да идеш. Ако искаш, може да останеш през нощта и да се прибереш сутринта. Каквото и да решиш, ще те разбера.

- Просто отвори шибаната врата, Крисчън.

Той отвори вратата и ми направи път да мина. Погледнах го отново. Толкова много исках да знам какво има там. Поех си дъх и влязох.

Щом прекрачих прага, се озовах в друго време и в друг век в Средновековието, в испанската инквизиция.