Петдесет нюанса сиво

26.

Събудих се със скок в леглото. Беше ми се присънило, че падам по някакви стълби, и скочих да запазя равновесие. Нямах никаква представа какво става. Бях сама в леглото на Крисчън, а беше тъмно. Нещо ме беше събудило, някаква натрапчива мисъл. Погледнах будилника. Беше пет сутринта, но не ми се спеше повече. Защо ли? О, да, часовата разлика. Сега в Джорджия беше вече осем. По дяволите с това хапче! Трябваше да стана да го взема. Станах. Слава богу, че сънят ми, колкото и да бе кошмарен, бе успял да ме събуди навреме. Чух пианото. Плахи звуци. Обичах да гледам Крисчън да свири. Това си заслужаваше ставането. Увих голото си тяло в хавлията и тръгнах тихо по коридора. От голямата стая се носеше тъжна музика.

Загърнат в мрак, Крисчън седеше в едно мехурче светлина и свиреше. Медните крайчета на косата му блещукаха. Беше гол, до кръста, но знаех, че е обул долнището на пижамата си. Беше изцяло погълнат, свиреше красиво, изгубен в меланхолията на музиката. Поколебах се дали да вляза. Гледах го от тъмния коридор. Не исках да го прекъсвам. Изпитах силен порив да го прегърна. Изглеждаше хем изгубен, хем някак спокоен в самотата си. И тъжен. Болезнено сам. Или може би само музиката бе натежала от толкова много печал. Очевидно не искаше никой да го прекъсва. Мелодията свърши, той спря за миг, после започна отначало. Приближих се предпазливо. Като нощна пеперуда, привлечена от светлината. Сравнението ме накара да се усмихна. Той погледна нагоре, смръщи се и погледът му се върна върху клавишите.

Дали го бях ядосала с присъствието си?

- Трябваше да си в леглото и да спиш скара ми се меко той.

Бях сигурна, че нещо го тревожи.

- Ти също отвърнах не чак толкова меко.

Той ме погледна и устните му се извиха в едва забележима усмивка.

- Карате ли ми се, госпожице Стийл?

- Да, господин Грей, карам ви се.

- Не мога да спя.

Раздразнение, дори гняв минаха като светкавица по лицето му. Едва ли беше ядосан на мен.

Реших да не обръщам внимание на изражението му и смело се наместих до него. Сложих глава на голото му рамо. Любувах се на дългите му пръсти и на начина, по който галеха клавишите. Той спря за секунда, после продължи до края на мелодията.

- Какво беше това? попитах.

- Шопен. Прелюдия към опус двайсет и осем. В ми минор, ако те интересува.

- Винаги се интересувам от това, което правиш.

Той нежно целуна косата ми.

- Не исках да те будя.

- Не ти ме събуди. Изсвири ми другата.

- Коя друга?

- Беше от Бах. Първата вечер, когато спах тук.

- О, Марчело!

Започна да свири бавно. Затворих очи. Тъгата на нотите се завъртя около нас, удари се в стените и отекна. Беше величествено, много красиво и много по-тъжно от Шопен. Усетих как пропадам в печалната мелодия. Всъщност се чувствах точно така. Този дълбок, болезнен копнеж да разбера един изключителен, един различен мъж, да проумея тъгата му, ме смазваше.

- Защо винаги свириш такива тъжни мелодии?

Надигнах се и го погледнах. Той само повдигна рамене. Това бе отговорът му на всеки мой въпрос. Гледаше ме уморено.

- Започнал си да свириш на шест, нали?

Кимна. Умореното му лице се изпъна от напрежение. После добави, без да питам нищо:

- Почнах да уча пиано, за да зарадвам новата си майка.

- За да паснеш в перфектното семейство?

- Може да се каже каза войнствено той. Защо стана? Не искаш ли да си починеш от вчерашното пътуване?

- За мен сега е осем. И трябва да си взема хапчето.

Той ме погледна учудено.

- Браво! Но не личеше да е особено впечатлен. Само ти можеш да започнеш да пиеш противозачатъчни в друга часова зона. Може би е добре да изчакаш половин час, утре още половин. И така постепенно ще започнеш да ги пиеш в разумно време.

- Планът е добър. И какво ще правим половин час? Гледах го и мигах невинно.

- Сещам се за няколко неща засмя се той. Вътрешностите ми се свиха от желание. Почнах леко да се топя под погледа му, а на него никога нищо не му убягваше.

- Или да си говорим? предложих тихо.

Смръщи се.

- Предпочитам това, което вече съм си наумил каза и ме сграбчи в скута си.

- Винаги предпочиташ да правим секс пред това да говорим разсмях се аз.

- Вярно е. Особено с теб. Напъха нос в косата ми, помириса я и започна ме целува от ухото, надолу, по шията. Може би върху рояла? прошепна той.

Тялото ми се скова. Върху рояла?

- Искам да изясним нещо казах и пулсът ми се ускори рязко. Моето друго аз бе затворило очи и се наслаждаваше на устните му, които докосваха леко кожата ми.

Той спря.

- Винаги така нетърпелива за информация, госпожице Стийл! Какво има да изясняваме? Дъхът му отново погали врата ми и той продължи с нежните целувки.

- Става дума за нас казах и затворих очи.

- Хм. И какво за нас? попита той и спря.

- За договора. Отворих очи.

В очите му заигра весело пламъче. Той въздъхна облекчено и прокара пръсти по брадичката ми.

- Е, договорът е хипотетичен. И подлежи на обсъждане. Гласът му бе дрезгав, прегракнал, очите меки.

- Хипотетичен?

- Да усмихна се той. Гледах го и не разбирах.

- Но ти искаше да го подпишем.

- Това беше преди. Но Правилата остават. Те не подлежат на обсъждане. Изражението му стана по-твърдо.

- Преди? Преди кое?

- Преди... Той спря и тревожното изражение се върна на лицето му. Преди... „повечето" каза и сви рамене.

-О!

- Освен това вече два пъти бяхме в Стаята и ти все още не си побягнала от ужас.

- Това ли се очаква от мен?

- Нищо от това, което правиш, Анастейжа, не може да бъде очаквано или предвидено.

- Нека си изясня. Искаш от мен да спазвам Правилата през цялото време, но можем да пренебрегнем останалата част от договора?

- Освен в Стаята. Искам в Стаята да следваш принципа на договора. И да, искам да спазваш Правилата. През цялото време. Така ще знам, че си в безопасност и че ще мога да те имам винаги, когато пожелая.

- А ако наруша някое правило?

- Ще те наказвам.

- Но няма да имаш нужда от разрешението ми?

- Не, ще имам нужда от разрешението ти.

- А ако откажа?

Той ме изгледа озадачено, като че ли не знаеше правилния отговор.

- Ако кажеш не, значи не. Ще се наложи да търся начин да те убедя.

Станах. Имах нужда от разстояние. Той се намръщи. Гледах го учуден и отново разтревожен.

- Значи си сигурен, че елементът на наказание трябва да остане?

- Да, но само ако нарушиш Правилата.

- Трябва да ги прочета пак.

- Ще ти ги донеса каза той. Някак изведнъж заговорихме все едно обсъждаме бизнес сделка.

Лошо. Това стана вече прекалено сериозно. Той се изправи и тръгна с присъщата си грация към кабинета. Мозъкът ми завря. Имах нужда от чай. Защо бъдещето на тази връзка трябваше да се дискутира сега? В 5:40, когато беше притеснен от нещо друго. Дали беше разумно? Тръгнах към кухнята. Беше тъмно. Зачудих се как да включа осветлението. Накрая намерих ключа, включих лампите и сложих вода в чайника. Хапчето! Започнах да ровя в чантата си. Бях я оставила на плота и лесно намерих опаковката. Крисчън се беше върнал и седеше на един от високите столове. Гледаше ме напрегнато.

Ето ти ги каза и ми подаде листовете. Забелязах, че някои изречения и части са зачеркнати.

ПРАВИЛА

Подчинение:

Подчинената ще изпълнява всички инструкции, дадени от Доминанта, незабавно, без колебание или възражение. Подчинената е съгласна да участва във всякакъв вид сексуален контакт, който Доминантът счете за подходящ за сексуалното си удовлетворение, с изключение на дейностите в Приложение 2 Категорични ограничения. Тя ще участва в сексуалните дейности с желание и без колебание.

Сън:

Подчинената ще спи поне осем седем часа през нощта, освен нощите, когато е с Доминанта.

Храна:

Подчинената ще се храни редовно с цел да поддържа добро здраве. Храната може да се избира от списък с препоръчани храни (Приложение 4). Подчинената няма да се храни между основните яденета с изключение на плодове.

Облекло:

За времето, за което се подписва този договор, Подчинената ще носи само дрехи, одобрени от Доминанта. Доминантът ще предоставя бюджет на Подчинената за облекло, като бюджетът трябва да бъде изразходван. Доминантът ще придружава Подчинената при закупуването на дрехи при случаи, в които намери намесата си за уместна. По желание на Доминанта, Подчинената ще носи всякакви накити, които Доминантът изиска от нея за срока на валидност на този договор, при присъствието на Доминанта или при случаи, които той намери за удачни.

Спорт

Доминантът ще осигурява на подчинената личен треньор четири три пъти седмично за тренировки във време, уговорено между Подчинената и Доминанта. Личният треньор ще дава отчет пред Доминанта за прогреса на Подчинената.

Лична хигиена/ Външен вид:

Подчинената ще поддържа тялото си чисто и обезкосмено по всяко време. Подчинената ще посещава козметичен салон, избран от Доминанта и във време посочено от Доминанта, където ще й бъдат прилагани процедури, които Доминантът намери за удачни и правилни.

Лична безопасност:

Подчинената няма да пие повече от допустимото, да пуши или да взема наркотици или да се поставя в ситуации, опасни за здравето и живота й.

Лични качества:

Подчинената няма да влиза в сексуални връзки с никой друг, освен с Доминанта. Подчинената ще се държи скромно и с уважение по всяко време за срока на договора.

Тя трябва да приеме, че поведението й ще бъде преценявано от Доминанта и ще бъде държана отговорна за всички грешки, нарушения на правилата и лошо поведение в отсъствието и присъствието на Доминанта.

В случай на неизпълнение на горепосочените правила Подчинената ще бъде незабавно наказвана, като наказанието ще бъде определяно от Доминанта.

- И това за подчинението си остава?

- О, да.

Поклатих глава. Изглеждаше ми забавно и в същото време нелепо и без да искам, врътнах очи.

- Дали се лъжа, или наистина ми завъртя очи, Анастейжа? каза задъхано той.

Мамицата му!

- Възможно е. Зависи каква ще е реакцията ти.

- Каквато е била винаги каза той, поклати глава и очите му грейнаха от вълнение.

Преглътнах инстинктивно и усетих как тялото ми веднага откликна събудено и възбудено.

- Е...

„Господи, какво да правя?"

- Да? Той облиза долната си устна.

- Искаш да ме пляскаш сега?

- Да. И ще го направя.

- Дали, господин Грей? Засмях се. Предизвиках го. Тая игра се играе от двама.

- И мислиш ли, че ще ме спреш?

- Ако изобщо успееш да ме хванеш.

Очите му се разшириха, той се засмя и бавно започна да се изправя.

- Така ли мислите, госпожице Стийл?

Плотът беше между нас. Тази мебел, която винаги бе представлявала мъчение за мен, сега беше спасение. Бях благодарна, че я има.

- И си захапала устната си каза той и тръгна бавно наляво, но аз също мръднах наляво.

- Не можеш да го направиш. Та ти самият си въртиш очите. Опитах се да преговарям с него, но той продължи да настъпва отляво, а с всяка негова крачка се местех и аз.

- Така е, но с тази игра, която ти започна, вдигна доста високо летвата на вълнението.

Очите му грееха. Цялото му тяло излъчваше лудо, животинско очакване.

- Аз съм доста бърза, знаеш, нали? казах.

~ Също и аз, знаеш, нали? И добави: Да свършим тихо и спокойно, а? Ела.

- Кога съм свършвала тихо и спокойно?

- Какво имате предвид, госпожице Стийл? Той пак се засмя. Ще съм по-лош, ако се наложи да те гоня, а знаеш, че ще те хвана.

- В случай че успеете да ме хванете, Крисчън. А точно в този момент нямам никакво намерение да ви позволя да ме хванете.

- Анастейжа, може да паднеш и да се удариш. А това е нарушаване на правило номер седем след поправките номер шест.

- Със или без правила, аз съм в опасност от мига, в който ви срещнах, господин Грей.

- Така е каза той, замисли се и сбърчи вежди.

И внезапно скокна като звяр към мен, аз изпищях и хукнах към масата в трапезарията. Успях да блъсна масата между нас. Сърцето ми биеше, адреналинът блъскаше във вените ми... Господи... беше толкова вълнуващо! Бях като дете, което си играе с огъня. Гледах го как бавно върви към мен. Отстъпих крачка назад.

- Със сигурност умееш да отвлечеш вниманието на един мъж, Анастейжа.

- Целта ни е да задоволяваме господин Грей. Да ти отвлека вниманието от какво?

- От живота, от вселената... И вяло махна с ръка.

- Изглеждаше така напрегнат, докато свиреше.

Той спря и скръсти ръце. В очите му играеха весели пламъчета.

- Това може да продължи цял ден, бебчо, но накрая ще те хвана и ще стане по-лошо.

- Не, няма да ме хванеш.

Не, не биваше да звуча прекалено уверена. Повторих си го няколко пъти като мантра. Подсъзнанието ми бе обуло маратонките „Найк" и беше готово за спринт.

- Да не би да не искаш да те хвана?

- Позна. Не искам. Усещането ми към наказанията е същото като твоето към докосването на гърдите ти.

Цялото му изражение се промени за секунда. Веселият Крисчън изчезна. Гледаше ме все едно му бях зашила шамар. Беше като попарен, като изпепелен.

- Наистина ли се чувстваш така? прошепна той.

Тези няколко думи говореха повече от цял роман изписани думи. Говореха толкова много за него, за начина, по който се чувства, за страха му, за омразата му към самия себе си. Не, не се чувствах чак толкова зле. Или? Не бях сигурна.

- Не, не чак в такава степен, но предполагам имаш вече някаква представа казах и го погледнах с безпокойство.

- Нима...

Изглеждаше напълно изгубен. Все едно бях издърпала килима изпод краката му.

Поех дълбоко дъх, заобиколих масата, застанах пред него и го погледнах в тревожните очи.

- Толкова много ли мразиш това? попита той с ужас.

- Е, не чак толкова казах меко, опитвах се да го успокоя. Господи, това беше ужасът, който той изпитваше от докосването! Вярно, не ми харесва, но не мога да кажа, че го мразя чак толкова много.

- Но снощи в стаята... ти...

- Правя го за теб, Крисчън. Защото ти се нуждаеш от това. Аз не се нуждая. А и ти не ме нарани. Това беше съвсем различно и аз напълно ти се доверявам. Но когато искаш да ме наказваш, започвам да се тревожа, че ще ме нараниш.

Очите му притъмняха. Като бурно небе. Секундите минаваха, времето течеше и най-сетне той каза:

- Искам да те наранявам, но не извън границите на нещо, което не можеш да понесеш.

„Еба си!"

- Защо?

Той прокара пръсти през косата си и повдигна рамене.

- Имам нужда от това. Погледна ме с огромна болка, затвори очи и поклати глава. Не, не мога да ти кажа.

- Не можеш или не искаш?

- Не искам.

- Значи знаеш защо.

-Да.

- Но не искаш да ми кажеш?

- Ако ти кажа, ще избягаш с писъци от тази стая и от мен. И никога няма да пожелаеш да се върнеш каза тревожно той. Не мога да рискувам, Анастейжа.

- Значи искаш да остана.

- Повече, отколкото можеш да си представиш. Не мога да понеса да те загубя.

„О, Боже!"

Той ме погледна в очите и изведнъж ме дръпна в ръцете си и започна да ме целува страстно. В целувките му усетих паниката и отчаяната му нужда от мен.

- Не ме оставяй. Каза, че няма да ме оставиш, и ме молеше никога да не те оставя. Това говореше в съня си каза опрял устни в моите.

„О... моите признания в ноктюрно".

- Аз не искам да си отивам. И сърцето ми се сви, обърна се в гърдите ми.

Този мъж имаше някаква огромна потребност. И страхът му гол, видим. Беше изгубен някъде там, в тъмното. Очите му бяха широко отворени, трескави. Аз можех да го успокоя, да отида за кратко с него в мрака и да го изведа обратно навън, към светлината.

- Покажи ми прошепнах.

- Да ти покажа?

- Покажи ми колко силно боли.

- Не те разбирам.

- Накажи ме. Нека разбера колко зле може да е.

Крисчън направи крачка назад от мен, объркан, шокиран.

- Искаш да пробваш?

- Да, искам казах, но имах съвсем други намерения. Ако направех за него това, щях да го накарам да ми позволи да го докосна.

- Ана, объркваш ме.

- Самата аз съм объркана. Опитвам се да разбера. И след това и двамата ще знаем дали мога, или не мога да го направя. Ако успея да се справя с това, тогава може би ти... Не намирах думите. Очите му се разшириха и той разбра какво ще искам от него. За секунда погледна встрани, но после лицето му застина и ме погледна решително. Преценяваше алтернативите.

Изведнъж ме хвана за ръцете, обърна се и ме изведе от грамадната стая и нагоре по стълбите към Червената стая. Удоволствие и болка, награда и наказание. Думите, които ми беше казал преди толкова много време, кънтяха в главата ми.

- Ще ти покажа колко може да боли и след това сама можеш да прецениш и да решиш за себе си каза той пред вратата на стаята. Готова ли си?

Кимнах. Бях твърдо решена. Главата ми се изпразни. Кръвта се източи от нея и за миг ми стана зле.

Той отвори вратата. Все още държеше ръката ми. Грабна нещо като колан от поставката до вратата и ме поведе към червената кожена пейка в дъното.

- Наведи се.

„Добре, мога да го направя". Опрях ръце върху гладката червена кожа. Не бе махнал халата ми. Някъде дълбоко в съзнанието ми се промъкна мисълта, че е оставил халата върху тялото ми, защото наистина ще боли. Бях сигурна, че ще боли.

- Тук си, защото каза да, Анастейжа. И защото се опита да избягаш от мен. Ще те ударя шест пъти и ще броиш с мен.

„Защо не започне вече и да приключим с това?" Винаги подхождаше толкова церемониално, когато искаше да ме накаже! Врътнах очи, но знаех, че не може да ме види.

Той повдигна края на хавлията ми и незнайно защо, но беше по-различно, отколкото ако бях гола. Нежно погали дупето ми и бедрата ми.

- Ще направя това, за да запомниш, че не бива да бягаш от мен. Не искам никога да бягаш от мен. Колкото и да е вълнуващо и възбуждащо, не искам да бягаш от мен прошепна той.

Иронията не ме бе напуснала. Та аз бягах, за да избегна това. Ако бе отворил обятията си за мен, аз бих бягала към него, а не от него.

- И ми завъртя очи, а знаеш какво е отношението ми към това.

И изведнъж нервният страх в гласа му изчезна. Крисчън се беше

върнал в тялото си. Усещах го в гласа му, в начина, по който прокарваше пръстите си по гърба ми. Атмосферата в стаята се промени.

Затворих очи и се приготвих за удара. И той дойде силен, хапещ, парещ. Ударът с колана беше това, от което най-много се бях страхувала. Извиках неволно и поех дълбоко дъх.

- Брой, Анастейжа изкомандва той.

- Едно успях да извикам. Прозвуча като стон.

Удари ме пак. „Боже, наистина боли!"

-Две!

„Толкова е хубаво да можеш да викаш!"

Той дишаше тежко, а аз почти не дишах. Отчаяно ровех из душата си за нещо, за което да се хвана. Коланът отново проряза плътта ми.

- Три. Очите ми се напълниха със сълзи. Господи, болеше повече, отколкото бях очаквала. Беше много по-силно и болезнено от пляскането. Той изобщо не се опитваше да смекчи ударите.

- Четири викнах и коланът се заби пак. Сълзите потекоха по лицето ми. „Не искам да плача!" Ядосвах се на себе си, че си позволявам да плача.

- Пет! Гласът ми се давеше в хълцане и в онзи миг си мислех, че го мразя. Задникът ми беше като подпален.

Оставаше още един път.

- Шест прошепнах, когато болката ме порази отново. Чух го как пусна колана на земята. Седна и ме грабна в ръцете си. Беше останал без дъх и състраданието му... А аз не исках неговото състрадание.

- Пусни ме. Не... И започнах да го бутам и да се боря да ме пусне. Не ме докосвай! изсъсках. Изправих се и го погледнах. Той ме гледаше озадачен, с широко отворени очи. Избърсах ядно сълзите си.

- Това ли харесваш? Това ли наистина искаш? Мен в това състояние?! Избърсах носа си с ръкава на хавлията. Ти си абсолютно смахнат кучи син.

- Ана умоляваше ме той в шок.

- Изобщо не ми говори. Да не си посмял да произнесеш името ми! Ти си болен, Грей! Върви на лекар!

Обърнах се и излязох.

Облегнах се на вратата. Къде да ида? Да бягам ли? Да остана ли? Бях полудяла, сълзи се стичаха по лицето ми. Бършех ги с яд. Исках да се свия на топка, да се справя някак си с това, да излекувам размазаната си вяра. Как можах да направя такава глупост! Разбира се, че щеше да боли. Само дето се бях надявала на обратното.

Внимателно прокарах ръка по задника си. Болеше. Къде да ида? Не и в неговата стая. В моята стая? Не, стаята, която щеше да е моя. Не, която е моя. Ето, затова е искал да имам стая. Знаел е, че ще имам нужда да съм далеч от него.

Тръгнах бавно и сковано. Мислех, че може да ме последва.

В спалнята беше все още тъмно. Зората едва се усмихваше на хоризонта. Покатерих се с мъка на леглото. Седнах много внимателно, легнах както бях с хавлията и се отпуснах. Заплаках във възглавницата.

Какво си бях помислила? Защо му позволих да направи това с мен? Исках да видя колко е тъмно, но това беше прекалено тъмно за мен. Не, не можех да го направя. Но той правеше точно това. Така се възбуждаше.

Това беше моментът и на моето пробуждане. И за да съм честна спрямо него, той ме бе предупреждавал много пъти, пак и пак. Казваше ми, че не е нормален. Имаше потребности, които аз не можех да задоволя. И чак сега видях. Спомних си двата пъти, когато ме бе удрял, и колко по-различно беше от това. Той бе милостив към мен, но това едва ли щеше да го задоволи. Заплаках по-силно. Той нямаше да иска да е с мен, ако не можех да му дам това, от което се нуждае. Защо, защо, защо се бях влюбила в господин Петдесет нюанса? Защо не успях да обикна Хосе или Пол Клейтън, или някой като мен?

О, и видът му, докато излизах! Беше напълно съкрушен, шокиран. И колко жестока бях с него! Дали някога би ми простил? Дали аз някога щях да му простя? Мислите ми бяха като топка кълчища, блъскаха се в съзнанието ми. А подсъзнанието ми клатеше тъжно глава. Моето друго аз не се виждаше наоколо. Мрачно утро за душата ми. Бях толкова самотна. Исках да съм при мама. Спомних си думите й на летището:

„Слушай сърцето си и моля те, не премисляй нещата толкова много. Отпусни се и се наслаждавай на живота. Толкова си млада, толкова много неща ти предстоят. Позволи им да се случат. Заслужаваш най-доброто от всичко".

И какво направих? Последвах сърцето си и сега съм с подут задник и сломена душа. Трябваше да се махна. Това е. Трябваше да си тръгна. Той не беше за мен, аз не бях за него. Как е възможно това изобщо да проработи? Мисълта да не го видя никога повече буквално ме задуши. Моят господин Петдесет нюанса.

Чух, че вратата се отваря. Беше дошъл! Усетих, че оставя нещо на нощното шкафче до мен. После матракът се огъна под тежестта му и той легна зад мен.

- Тихо, бебчо каза задъхано. Исках да се дръпна, да ида на другия край на леглото, но лежах като парализирана. Не можех да мръдна, цялото ми тяло беше сковано. Не бягай от мен, Ана прошепна той и нежно ме дръпна в прегръдката си, зарови нос в косата ми и ме целуна по врата.

- Не ме мрази продължи нежно. Усещах дъха му по кожата си. Гласът му беше тъжен, агонизиращо печален. Сърцето ми се сви отново и заплаках тихо. Той продължи да ме целува гальовно, топло, а аз не помръдвах.

Лежахме така, без да си кажем нищо. Мина много време. Стори ми се години. Полека започнах да се отпускам и спрях да плача. Зората дойде, денят дойде и времето минаваше, а ние лежахме тихи.

- Донесох ти болкоуспокояващи и крем каза след много време той.

Обърнах се бавно към него, все още в ръцете му, сложих ръка на рамото му и го погледнах. Очите му бяха като сив кремък.

Гледах красивото му лице. Не издаваше нищо, дори с очи, но гледаше в моите, без да мигне. „О, той е толкова безмилостно красив". За толкова кратко време бе станал едно от най-скъпите за мен неща в живота ми. Вдигнах ръка и го погалих по бузата, прокарах пръсти по четината му. Той затвори очи и издиша.

- Съжалявам прошепнах.

Той отвори очи и ме изгледа озадачено.

- За какво?

- За това, което казах.

- Ти не ми каза нищо, не ме предупреди, аз не знаех... Очите му омекнаха от облекчение. Съжалявам, че те нараних.

- Аз го пожелах. И сега знам... Преглътнах. Ето, сега трябваше да го кажа. Да, трябваше. Не мисля, че мога да съм всичко, което искаш от мен.

Очите му се разшириха и ужасът се върна.

- Ти си всичко, което искам да си.

„Какво?"

- Не разбирам. Аз не съм послушна и знаеш със сигурност, че никога няма да ти позволя да направиш отново това с мен. А ти каза, че имаш потребност да го правиш. Нали така каза?

Той отново затвори очи. Виждах как хиляди емоции минават по лицето му. Когато отвори очи, те бяха празни.

- Права си. Трябва да те пусна да си идеш. Аз не те заслужавам.

Мозъкът ми завря, настръхнах цялата. Светът около мен се сви, остана само една бездънна яма, в която да падна.

- Не искам да си тръгвам казах тихо. „Е, това е". Платих, за да видя картите на другия и да съм в играта. Очите ми се напълниха със сълзи.

- И аз не искам да си отиваш каза той. Гласът му звучеше странно. Той вдигна ръка, нежно погали бузата ми и още по-нежно избърса сълзата ми с палец. Откакто те видях, аз оживях. Палецът му мина по долната ми устна.

- И аз. Аз се влюбих в теб, Крисчън.

Очите му отново се разшириха. Този път в тях имаше само страх.

- Не! почти викна той. Думата излезе все едно току-що му бях изкарала въздуха с ритник.

- Не можеш да ме обичаш, Ана. Не... Това е грешка.

Беше ужасен.

- Грешка? Защо да е грешка?

- Погледни се. Нима мислиш, че мога да те направя щастлива? В гласа му имаше агония, скръб.

- Но ти ме правиш щастлива.

- Не и сега, не и ако правя това, което искам да правя.

Господи! Това беше краят! Ето, дотук бе стигнал с онези петнайсет нещастни момичета. Несъвместимост.

- Никога няма да можем да преодолеем това, нали? казах. Цялата треперех от страх.

Той поклати глава. Затворих очи. Не можех да гледам лицето му.

- Е, тогава да тръгвам казах и седнах с мъка.

- Не, не, не си отивай!

Усетих паниката в гласа му.

- Какъв е смисълът да оставам?

Чувствах се изморена, чувствах се като пребито куче. И исках да си тръгна веднага. Станах от леглото. Той тръгна след мен.

- Бих искала да остана сама казах с безизразен глас и излязох. Той остана в спалнята.

Тръгнах надолу. Огледах голямата стая и си помислих, че само преди няколко часа бях седяла до него, с глава на рамото му, и го слушах как свири. Колко много се бе случило само за няколко часа! Очите ми се бяха отворили и бях разбрала, че най-ужасните ми страхове са били истина. Той не беше способен да дава и да получава любов. И в един миг почувствах странно усещане на облекчение. Поне знаех.

Болката беше толкова нечовешка, че дори отказвах да я приема. Бях като глухоняма, лишена от всякакви сетива. Бях излязла от тялото си, за да не я усещам, и вървях като случаен наблюдател на трагедията, която се разиграваше пред очите ми.

Изкъпах се бързо, като мислех само секунди напред. Например как да изстискам шампоан в ръката си. Сега да сложа шампоана обратно на поставката. Сега изтривалката на лицето. Сега на раменете... прости, механични действия, които изискваха само механична мисъл.

Не си измих косата. Изсуших се бързо. Облякох се в банята. Извадих джинси и тениска от куфара. Джинсите раздразниха кожата ми, но честно казано, болката беше добре дошла. Съсредоточих се върху нея, за да не мисля за смъртоносната рана в кървящото ми сърце.

Наведох се да затворя куфара и погледът ми попадна на подаръка за Крисчън. Едно малко, дори миниатюрно самолетче Бланик L23. Сълзите ми потекоха. Щастливи мигове. Когато имаше надежда за „повече". Извадих го от куфара. Трябваше да му го дам. Скъсах един лист от бележника си и написах бележка.

Спомен за щастливите дни.

Благодаря ти.

Ана

Погледнах се в огледалото. Към мен гледаше блед и изплашен призрак. Навих косата си на кок. Очите ми бяха подути от сълзите, но какво от това? Подсъзнанието ми ме гледаше с одобрение. Дори тя знаеше, че сега не е време да си показва зъбите. Не можех да повярвам, че целият ми свят се разпада, че всичките ми надежди са напълно изпепелени. „Не, не мисли за това. Не сега. Все още не". Поех дълбоко дъх, вдигнах куфара и тръгнах към голямата стая.

Крисчън говореше по телефона. Беше с черни джинси и тениска. Бос.

- Какво е казал! извика толкова бясно, че аз подскочих. Трябваше да ми каже шибаната истина. Какъв му е номерът? Трябва да му се обадя... Уелч, нещата са абсолютно прецакани. Погледна към мен, нареди нещо по телефона и го изключи.

Пристъпих към дивана и си взех раницата. Опитвах се да не го гледам. Извадих макбука, отидох в кухнята и го оставих на плота за закуска, а до него оставих и блакберито и ключовете от колата. Когато се обърнах и го погледнах, очите му пищяха от ужас.

- Ще ми трябват парите, които Тейлър е взел за Уанда. Гласът ми беше спокоен, без никаква емоция.

- Ана, не искам тези неща, те са твои! Отказваше да повярва. Вземи ги.

- Не, Крисчън, приех ги по твое настояване. Не ги искам повече.

- Ана, бъди разумна! Дори сега ми се караше.

- Не искам нищо, което би ми напомняло за теб. Искам само парите за моята кола. Гласът ми беше тих и монотонен.

- Наистина ли искаш да ме нараниш толкова дълбоко?

- Не. „Разбира се, че не искам, та аз те обичам!" Не искам. Опитвам се да защитя себе си прошепнах. „Защото ти не ме искаш така, както те искам аз".

- Моля те, Ана, вземи тези неща.

- Крисчън, не искам да се караме. Искам си само парите от колата.

Той присви очи, но вече не ми пукаше. Е, може би съвсем малко. Гледах го, без да мигам, без да отстъпвам нито крачка.

- Би ли приела чек? попита той горчиво.

- Да. Мисля, че си добър в писането на чекове.

Не се усмихна. Обърна се и зашляпа с боси крака към кабинета си. Погледнах за последно картините, цялото това изкуство по стените — абстрактно, спокойно, студено. Съвсем подходящо за това място. Очите ми се спряха на рояла. Ако си бях държала устата затворена, можеше да се любим върху него. „Не, не да се любим, той щеше да чука, а аз да правя секс". Мисълта заседна тъжно в съзнанието ми и в парченцата от разбитото ми сърце. „Той никога не ме е любил истински, нали? За него винаги е било чукане".

Крисчън се върна и ми подаде плик.

- Тейлър взе добри пари за нея. Колата се оказа класическа. Можеш да го попиташ. Той ще те откара каза и погледна някъде зад рамото ми. Обърнах се. Тейлър стоеше до вратата, облечен в безупречния си костюм.

- Няма нужда. Мога и сама. Благодаря.

Той едва сдържаше яростта си.

- За всяко нещо ли ще ми възразяваш?

- Защо да променяме традицията? Вдигнах извинително рамене.

Той затвори очи за миг и прокара ръце през косата си.

- Ана, моля те, нека Тейлър те закара.

- Ще приготвя колата, госпожице Стийл каза авторитетно Тейлър. Крисчън му кимна и когато се обърнах, той бе излязъл.

Обърнах се към Крисчън. Бяхме на метър един от друг. Той направи крачка напред, а аз инстинктивно отстъпих назад. Той спря, болката в горещите му очи пулсираше.

- Не си отивай каза с копнеж.

- Не мога да остана. Зная какво искам, а ти не можеш да ми го дадеш. Знам и какво искаш ти, а аз не мога да ти го дам.

Той направи още една крачка. Вдигнах ръце да го спра.

- Не, не го прави, моля те. Отстъпвах назад. Нямаше начин да понеса допира му точно сега. Това би ме убило. Не мога да го понеса.

Грабнах куфара и раницата и тръгнах към фоайето. Той тръгна след мен, като спазваше желаното от мен разстояние. Натисна копчето на асансьора. Вратата се отвори и се качих.

- Довиждане, Крисчън.

- Довиждане, Ана каза той. Изглеждаше напълно, изцяло смазан, сразен. Един мъж, умиращ в агонията на болката си. Точно както умирах аз. Откъснах очи от него, преди да променя решението си и да се опитам да го успокоя.

Вратите се затвориха и асансьорът ме дръпна надолу към гаража и към вратите на собствения ми ад.

Тейлър отвори вратата и аз седнах на задната седалка. Опитах се да не го гледам в очите. Бях се издънила. Пълен провал във всичко. Бях се надявала да изведа моя Петдесет нюанса към светлината, но това се оказа задача извън способностите ми. Отчаяно се мъчех да задържа сълзите си. Когато тръгнахме по Четвърто авеню, погледнах през прозореца. И тогава, чак тогава осъзнах какво всъщност бях направила. Бях го изоставила. Единствения мъж, когото бях обичала. Единствения мъж, с когото бях спала. И го бях изоставила. Болката раздра тялото ми. Сълзите потекоха по страните ми. Бършех ги бързо, търсех слънчевите си очила из чантата. Докато чакахме на един светофар, Тейлър ми подаде кърпичка. Без да ме поглежда, без да казва нищо.

Благодаря казах. Този негов мил жест ме довърши. Облегнах се в луксозната кожена седалка и заплаках с глас.

Апартаментът изглеждаше призрачно празен и непознат. Не бях живяла тук достатъчно, за да го усетя като мой дом. Тръгнах направо към стаята си. И там, на леглото, висеше почти спадналият балон. Чарли Танго изглеждаше точно като мен. Грабнах го и го притиснах към себе си. „Какво направих? Какво направих?"

Хвърлих се на леглото с дрехите, с обувките, с всичко, и заридах. Болката се разрастваше. Дори костният ми мозък беше парализиран. Физически, психически, метафизично непоносима, унищожителна болка. Скръб. Сама си бях причинила тази скръб. И тогава видях лицето на моето друго аз. И разбрах. Болката от ударите на колана беше нищо в сравнение с това самоунищожение. Свих се, като отчаяно стисках спадналия балон и кърпичката на Тейлър, и се предадох на скръбта.