Робинята

Глава единадесета

Късно същия следобед пред къщата настъпи голямо оживление. Мъжете крещяха, но възбудата им не беше породена от страх от неприятелско нападение. Тя излезе навън и видя, че в Молвърн са дошли гости.

— Това са Торагасонови рече и Сарла. — Те живеят на север, в долината Бергсон, на около три дни път оттук. Преди да умре, бащата на Мерик сключи брачен съюз с Олаф Торагасон между най-голямата му дъщеря Лета и Мерик. Не знам дали Мерик ще го зачете. От него се очаква да го стори. Може и да иска, нищо чудно.

— О! — възкликна Ларен.

Сарла я стрелна с поглед. Сетне зарея взор в далечината, към яркозелените и гъсти борови дървета, покриващи планините в отсрещния край на фиорда.

— Знам, че Мерик те заведе в спалнята си снощи, както и предишната вечер. На всички е известно, на Ерик също.

— Да, Мерик от никого не скри намеренията си.

— Ерик беше бесен. Заповяда ми да остана в общото помещение. После замъкна и Кайлис, и Мегът в спалнята си.

— Той не те заслужава, Сарла.

Сарла сви рамене.

— Той е мъж и сега е господар на Молвърн. Може да се разпорежда, с когото и с каквото си поиска. Включително и с мен. Радвам се, че ме остави на мира. — Тя направи пауза и добави с известна изненада: — Толкова съм откровена с теб, че не мога да се начудя защо. Много от жените тук ми станаха приятелки. Когато пристигнах в Молвърн преди две години като съпруга на Ерик, те ме посрещнаха добре, но с тях не споделям нищо, разговаряме само за домакинството. Същото беше и с Тора, майката на Мерик, макар че и тя се държеше мило с мен.

— Няма да те злепоставя. Не съм клюкарка.

— Не съм си и помисляла, че си способна на подобно нещо. Усещам го. Може би ще ми се довериш и ти. Съмнявам се, че мога да ти помогна, но току-виж успея. Мерик нарани ли те?

— Не.

— О, ти не си като мен. Не, не ми се извинявай, Ларен, няма значение. Ти си свикнала да бъдеш сама и да не споделяш тайните си с никого, освен с едно дете. Мерик заслужава доверие. Навярно ще се убедиш и ще започнеш да споделяш с него.

— Не, нищо не бих спечелила от това. Мога да ти призная, че той не ме иска, Сарла. Просто се стреми да ме закриля от Ерик, както постъпи през последните две нощи и както вероятно ще продължи и занапред. Прави го от любов към Таби, защото смята, че ще измени на детето, ако позволи да ме изнасилят. Той не ме възприема като жена, което е добре дошло за мен. А дали заслужава доверие, кой би могъл да каже? Той е мъж и викинг, а аз открай време знам, че викингите винаги търсят изгода и че държат на дадената дума и честта само помежду си, но не и спрямо външни хора или роби. Да, много добре го знам.

— Но Таби…

— Той обича детето. Но колко ще трае това?

— Не го познавам толкова отблизо. Но ти го харесваш. Сигурно намираш нещо достойно в него. Виждала съм те как го гледаш, Ларен. Знаеш ли, че когато разправяш за Грънлидж Датчанина, очите ти са почти постоянно приковани в Мерик? Да, можеш да говориш каквото щеш, Ларен, да отричаш, додето езикът ти изсъхне, но аз няма да отрека думите си.

— Мнението ти е погрешно, Сарла.

— Ще видим. О, трябва да поздравя Торагасонови.

Торагасонови бяха довели около десетина мъже и четири жени. Ларен си помисли, че са симпатично семейство, но повечето викинги, които бе срещала и тук, и у дома, бяха добре сложени и привлекателни на вид. Колкото до Лета, според нея тя приличаше на разглезено дете. О, беше хубавка, на около седемнайсет години, с гъсти руси плитки, навити на темето, с пълни устни, които явно често се цупеха, и с доста налети гърди. Ларен бе само с една година по-голяма, ала се чувстваше стара, цинична и уморена. Почти не си спомняше времето, когато бе щастливо дете и когато едничката й грижа бе да играе и да язди кобилката си Селдже.

Ларен забеляза как Ерик зяпа тези големи гърди и бързо обърна очи към Мерик. Той също се взираше в момичето. Изглеждаше притеснен. Не личеше да се радва на срещата с избраницата на баща му, просто бе смутен.

Когато Торагасонови научиха за нещастието, те се смаяха, но не само от прекомерна скръб по Харалд и Тора, а по-скоро защото сега вече не съществуваха условия, които да обвързват Мерик Харалдсон с тяхното семейство.

Въпреки това най-старшият Торагасон, грубоват, сърдечен мъж с прошарена руса коса, тупна Мерик по гърба, попита го плахо като див бик дали се е замогнал след лятната търговия, и с лукаво намигване посочи прелестите на дъщеря си.

— Да, сега е още по-надарена отколкото през зимното равноденствие, когато я зърна за последен път — каза той. — Да, може да напълни шепите на всеки мъж.

Мерик се съгласи с твърдението му. Олаф Торагасон се навъси.

— Чудно ми е защо майка й не е така пищна.

Мерик благоразумно премълча.

— Вече навърши двайсет и пет години, Мерик — рече Торагасон с многозначителен тон.

Мерик само се усмихна.

— Още не съм готов да жертвам мъжествеността си.

— О, но потомството разтоварва ума на мъжа, защото е спокоен, че има кой да го наследи, ако падне в бой или бъде поразен от болест. Да, жената и децата осмислят и обогатяват живота.

Мерик се съгласи, че това сигурно е вярно.

— Не е речено, че мъжът непременно трябва да се лепне за фустата на съпругата си — добави Олаф и сниши глас, подсмихвайки се разбиращо на Мерик. — Знам, че брат ти Ерик е заобиколен от жени и се наслаждава на всички. Мъжът може да прави каквото поиска, стига да притежава достатъчно сребро, за да си го позволи.

— Баща ми никога не е унижавал и мамил майка ми.

— Така е, но не е бил длъжен. Послушай ме, Мерик, баща ти много искаше да свърже нашите две семейства. Той сам одобри малката Лета и я избра за теб. Сигурен съм, че почиташ баща си и вярваш в преценката му.

— В повечето случаи, да — отвърна Мерик.

— Не е ли съкровище малката ми Лета? — каза Торагасон с известна острота и настойчивост, защото усещаше, че нещата не вървят в желаната насока.

— Съкровище е, но с твърде голяма цена и не заслужава да бъде похабено за един младши син без земя.

— Да, но моята Лета ще последва мъжа си, където той реши да се установи. Освен това до нашето имение ще се намери предоволно земя за вас. Долината Бергсон е достатъчно богата, за да изхрани теб и семейството ти.

Мерик ненавиждаше долината Бергсон. Там непрекъснато валеше и през повечето време над фиорда се стелеше мъгла. Не харесваше и хората на Торагасон. Стрелна с поглед Лета, седнала до Айлирия, старицата, която тъчеше на стана, откакто се помнеше. Меката вълнена риза на гърба му бе изработена от нея през пролетта от най-фина прежда. Трябвало да му донесе късмет, докато търгува с диваците — това бяха думите й. Лета помагаше на Айлирия, като намотаваше совалката с прежда от една хурка.

— И сега даже се стреми да придобие нови знания, за да облекчи живота ти — прошепна Торагасон до ухото на Мерик. — Все се мъчи да научи нещо, все пита по-възрастните кое е право и кое е най-добре. Тя е чудесно момиче. Ще ти бъде покорна.

Мерик се съмняваше в това, но нищо не каза. Дори успя да се усмихне. Доволен от себе си, Торагасон отиде да говори с Ерик.

Едва след набързо спретнатото пиршество вечерта Олаф Торагасон се отпусна назад, потупа се по корема и погледна към Деглин.

— Е, Деглин, какво ще кажеш? Ще чуя ли някоя нова история от теб сега?

Ерик се обади високо и всички обърнаха очи към него:

— Не, момичето е вече нашият скалд тук.

Торагасон, семейството и хората му избухнаха в невъздържан смях.

— Кой? — провикна се един от мъжете. — Тая ли жалка и кльощава дребосъчка, дето мога да я смачкам само с дъха си?

— Дъхът ти може да повали цял дъб — изрева негов приятел.

Започнаха да се подхвърлят добродушни шеги, докато един от приближените на Ерик твърде разгорещено засегна човек на Торагасонови. Пламна свада. Тя приключи бързо, но с една счупена ръка и окървавен нос.

Навсякъде сякаш бе опръскано с кръв, не само от разбития нос. Ларен обгърна с поглед огромното помещение. Защо с мъжете винаги ставаше така? Само тогава ли се чувстват доволни — когато ядат, съвкупяват се или си трошат кокалите? Умират да се надвикват, да ругаят и да се трепят.

Изведнъж Ерик се надигна от пода, където бъхтеше един от своите хора, пресегна се към Мегът и пред всички я стисна за гърдите. Целуна я жарко, плесна я отзад и й нареди да му донесе още бира.

Ларен наблюдаваше как Сарла превърза счупената ръка на един викинг, а друга жена, Барта, се зае с окървавения нос на друг. Мегът подаде бирата на Ерик. Той я погали по задника и се усмихна на Торагасон. Ларен зачака смълчана, убедена, че Ерик скоро ще каже нещо. Погледна Мерик, който също бе повалил неколцина мъже и бе цепнал кокалчетата на още толкова. По него поне нямаше кръв. Бе широко ухилен, тъй като току-що бе поел Таби от Клив, прегръщаше го и го подмяташе във въздуха. Детето пищеше и се смееше. Той го целуна и го притисна към себе си. Торагасон го зяпаше изумен и навярно се чудеше дали Таби не е негово отроче. „Защо да не стане, помисли си Ларен, връзката помежду им укрепва с всеки изминал ден.“ Трябва час по-скоро да измъкне Таби оттук, иначе детето ще умре от мъка, ако загуби Мерик. Не, не, децата бързо забравят и с лекота се приспособяват към промените.

Ларен премести поглед от него към Торагасонови и внезапно ги видя с други очи. Ненадейно си ги представи като източник на още сребърни монети. Като спасители. Ако знаеха, сигурно би им се сторило забавно.

Когато Ерик призова към тишина и й нареди да започва, тя се изправи, усмихна се на всички и подхвана отначало. За да не отегчи обитателите на Молвърн, тя украси разказа си с повече подробности и нови приумици. Сетне млъкна и промълви с приглушен глас, влагайки допълнително напрежение и тайнственост в думите си:

— Селина останала на колене да гледа подир съпруга си. А Парма, щом Грънлидж изчезнал зад едно възвишение, се надигнал със смях и затанцувал, горд със себе си и своето лукавство. Пристъпил към Селина, но после се спрял. „Не — рекъл, — ще те взема след смъртта на Грънлидж, след като зърна трупа му и се изхрача върху него. А твоята вещерска глава ще отрежа, за да пресека злините ти.“ Отново се изсмял и я зарязал, цялата разтърсена от ридания.

Грънлидж се почувствал могъщ и непобедим. Один го спасил веднъж и когато за сетен път докаже пред него храбростта си, пак щял да го възнагради и да му даде повече мощ, за да срази всичките си врагове. Върнал се в имението си и събрал своите хора. Те се дивели на господаря си, който се явил пред тях здрав и силен. Но когато им казал, че ще отплават за Исландия, за да заложат капаните за кожи, които ще продадат в Хедиби, те се спогледали крадешком и по лицата им се изписал страх. Все още било зима и щяло да бъде опасно, не по-малко опасно, отколкото първия път. Ала Грънлидж бил техен господар и те му били безкрайно предани, както на никого другиго. Не се ли върнал той при тях здрав и силен? Да, всички знаели, че Один питае слабост към него, и затова му имали пълно доверие. Напуснали Норвегия и поели през Северно море, покрай Шетландските и Фароските острови, сетне право към селището на Тингвелир в Исландия.

Мерик я зяпна изненадан. Откъде знаеше всички тези неща? И тия места?

— Потръгнало им, почти като по чудо. Пътуването отнело само две седмици, вятърът ги носел на запад бързо, много по-бързо, отколкото някой би могъл да си представи. Сякаш невидима сила ги тласкала към целта им. Страхът на хората се разсеял, понеже явно плаването било благословено от боговете. Когато пристигнали в Тингвелир, се сдобили с повече кожи от всеки друг път. Трюмът на лодката бил претъпкан. Всички се радвали. И били готови да умрат за Грънлидж… Тръгнали от Исландия и до един приветствали Грънлидж. Както и преди, вятърът духал в гърба им и ги носел бързо на изток. Изведнъж, без предупреждение, се разразила ужасна буря. Времето така застудяло, че дори най-дебелите кожи не можели да ги стоплят. Също тъй внезапно, на по-малко от ден разстояние до Фароските острови, от север се появил огромен леден блок и се изпречил право насреща. Пътят им бил отрязан. Не можели да продължат. Мъжете се развикали, че трябва веднага да гребат обратно към Исландия, тъй като ледът се разпукал и около лодката започнали да се трупат гигантски ледени късове. Скоро щели да бъдат приклещени и да загинат от студ, далеч от дома, изоставени от боговете. Грънлидж нищо не казал. Усмихнал се, после гръмко прихнал, разперил ръце и се провикнал към небесата: „Один, тук съм. Изпитай ме!“

Ларен млъкна за миг, след което бързо добави:

— Не, тази вечер до един ще научите какво се случило с Грънлидж Датчанина, но първо трябва да наквася гърлото си с малко медовина.

Ерик изсумтя и се отпусна на стола си. Но Лета, като видя, че момичето е привлякло вниманието на всички, включително и на Мерик, рече високо:

— Омръзна ми това безкрайно дърдорене. Глупаво е. Ти, господарю Мерик, никога не би постъпил толкова безразсъдно, та да се качиш отново на леден къс като тоя самохвалко Датчанина. Бих предпочела Деглин да довърши разказа, защото единствено човек с голямо умение може да измисли достоен край за него.

Настъпи пълна тишина. Ларен се втренчи в момичето, съжалявайки, че не може да зашлеви тая противна драка с големи цици, но премълча. Не тя решаваше. Сети се за сребърните монети и й се доплака.

Ерик се обади:

— Тя ще довърши разказа, Лета Торагасон. Продължавай, Ларен.

Ларен се усмихна на Ерик — бе толкова доволна, че би се усмихнала и на камък, ако бе получила позволение от него. Той я зяпна в отговор с лъстив поглед и тя разбра, че е сбъркала.

Рече бързо, вперила очи в Мерик:

— „Изпитай ме! — ревнал Грънлидж към небесата с протегнати ръце. — Да, Один, всемогъщ наш отец, изпитай ме!“ После скочил от лодката върху най-близкия леден къс. Първо се усмихнал, сетне се засмял с цяло гърло. Провикнал се към хората си: „Не се бойте, вече не съм предишният глупак! Да, някога бях обладан от жажда за слава и си въобразявах, че съм неуязвим и не мога да умра. Имайте ми доверие и знайте, че този път Один изпитва ума, а не силата ми. Хвърлете ми най-дебелите видрови кожи!“

Отрони се дружна въздишка на дълбоко облекчение. Мерик кимна и й се ухили.

— Грънлидж натрошил ледения къс и с все сила запратил отломъците във водата, докато и този път не останало нищо, освен съвсем дребни парчета, които не биха могли да навредят и на една риба. Върнал се в лодката. Рекъл: „Затова исках да натрупаме толкова много кожи. Знаех, че ще са ми нужни. В тази битка съсипах най-малко трийсет от най-здравите. Да, а сега слушайте внимателно, защото трябва да говоря тихо. Не казах на Один какви намерения имам, защото подозирах, че той подлага на съмнение разума ми и че иска да го изпита.“ Сетне се взрял в небето. „Даваш ли ми пак своето покровителство, Один?“ Ударил силен гръм, който паднал в средата на огромното ледено пространство, плаващо на изток. То се разцепило, изхвърляйки гигантски късове лед във въздуха, при което вълните се надигнали и разлюлели лодката. Мъжете паднали на колене от страх и благоговение…

Щом се прибрали в Норвегия, Грънлидж зърнал жена си и побързал да отиде при нея. Разтворил обятията си и казал: „Не съм такъв глупак, за какъвто ме смяташе. Прибрах се и вече съм смирен човек.“ Настъпила небивала радост. Внезапно се възцарила тишина и всички погледи се устремили към отворената врата на къщата. Там стоял Парма и се усмихвал. „Пак ли се върна с почернели лапи, Грънлидж? — изревал той. — Ела тук, но този път ще те убия, ще нарежа червата ти и ще ги хвърля на чайките, дето летят край брега.“ Отговорила му Селина: „Парма, Грънлидж го няма вече. Това е духът му, дошъл да се сбогува с нас. Влез и ще видиш какво постигна със своята хитрост и лукавство.“ Парма прекосил помещението и спрял до Грънлидж. Зяпнал изумен ръцете на воина, силни и здрави. Сетне се втренчил в лицето на Грънлидж. Осъзнал истината и разбрал, че е обречен. Пребледнял и понечил да избяга. Изведнъж в десницата на Грънлидж се появил меч, огромен меч от толкова блестящо и лъскаво желязо, че по-късно всички се кълнели, че в него се отразявал ликът на Один. Грънлидж бавно вдигнал меча с две ръце високо над главата си. Усмихнал се и го отпуснал бавно, много бавно, над челото на Парма, разполовил го и продължил надолу, докато Парма бил съсечен на две равни части, всяка гърчеща се и търсеща другата, за да я върне към изгубения живот. Двете половини паднали на земята. Странно, но от разрязаното тяло не рукнала нито капка кръв. Присъстващите свели погледи, но долу имало само две кухи половини. Съвсем празни. Мъжете се дръпнали смутени и уплашени. Замолили Грънлидж да им обясни какво се е случило. Грънлидж извикал: „Сразих демона, пратен да ме изпита, да ме задуши със своя страх.“ Обърнал се към жена си и рекъл: „Той беше Парма, преди да прекрачи прага на тази стая, но сетне Один го изличи от земята и го хвърли в забрава заради малодушието му. На негово място постави този безплътен демон. Всичко свърши. Край.“

За Грънлидж Датчанина и неговите деца, и за децата на техните деца настъпили честити дни. От поколение на поколение се разказвало за храбростта и мъдростта му и историята след години се превърнала в легенда. Но се мълви, че неговото потомство още живее тук, в Норвегия — къде точно, никой не знае. Но вие ще повярвате в тази истина, ако в някоя бурна нощ се заслушате внимателно и чуете как тътенът на гръмотевиците реве неговото име, ще разберете, че Один, всемогъщият отец, никога не забравил своя воин, който защитил честта си и останал верен към него, бога на боговете.

Ларен млъкна. Седеше с наведена глава. Не я вдигна и когато гръмнаха възторжени възгласи, и не се помръдна, когато сребърните монети заваляха в краката й.

Една монета я тупна по палеца. На Ларен почти й се зави свят от радост. Остана с наведена глава. Не искаше да се види светналото й, обнадеждено лице, защото бе сигурна, че ако Мерик го забележи, веднага ще разбере причината.

След няколко минути Мерик я отведе в спалнята си. Направи го пред очите на Торагасонови и момичето Лета. Таби повери на Клив, като му каза да го сложи да спи заедно с другите деца, когато се умори да слуша дърдоренето им за Грънлидж и за мъдрата му постъпка. „Сякаш Грънлидж наистина е жив“, помисли си Мерик, и в този миг си даде сметка, че и той го възприема като реален човек, не по-различен от самия него. Може би действително е съществувал, може би на Ларен са й разказвали за него, може би…

Когато легна неподвижно до Ларен, промълви:

— Добре се справи.

Тя му благодари и си пое рязко дъх:

— Ще те попитам нещо, Мерик.

— Да?

— Колко плати за Таби на пазара за роби?

Той се вцепени. Да я вземат мътните дано, за толкова ли глупав го смята, та да вярва, че той не помни спечелените сребърни монети, откакто бе започнала да ниже небивалици. Почуди се с колко ли се е сдобила вече. Тази вечер, след като свърши разказа си, в краката й имаше поне двайсет парчета, двайсет монети и две тежки сребърни гривни, едната от самия Олаф Торагасон.

— Платих петдесет сребърника.

Чу отчаяното й възклицание, но попита невъзмутимо:

— Защо ти е да знаеш? Готов съм да дам още повече за Таби. Той ми е много скъп.

Тя премълча, просто в момента бе неспособна да говори. Видя как мечтите й бързо биват отнесени от бурното течение на Северно море.

Мерик се изкиска.

— Днес следобед Таби отново ми каза, че е принц. Вирна брадичка и ми го заяви, важен като пуяк.

Пълно мълчание. „Странно, рече си той. Би трябвало да се засмее или поне да спомене нещо за въображението на Таби.“

— Каза ми, че ще ми позволи да се грижа за него и занапред. После развали достолепния си вид, като се хвърли върху мен и обви ръце около шията ми. Едва не го изтървах, понеже точех един сърп, с който скоро ще жънем ечемика.

Долови рязкото й, накъсано дишане. Продължи без усилие:

— Вечерята ти беше невероятна, хората ни никога не са опитвали по-голяма вкуснотия. Струва ми се, че когато Торагасон открие кой е лепнал още тлъстина на корема му, ще пожелае да те купи. Само си представи, Ларен, ще се сдобие с готвачка и скалд едновременно. — Млъкна за момент и добави: — Цената ти расте с всеки изминал ден.

— А аз съм твоя наложница.

— Да, точно така. Съмнявам се обаче, че това предизвиква особена завист, понеже си още твърде мършава.

— Ти позволи на всички Торагасонови да видят как ме отвеждаш в спалнята си. Щом си сгоден за Лета, защо й причиняваш болка?

— Според мен жената трябва да знае, че мъжът може да прави каквото поиска. Ако се събера с нея, няма да се изненадва, когато лягам с други жени.

— Значи и ти си като Ерик.

— О, не — отвърна той и после съжали, че не си е държал устата затворена. — Какво му е лошото на брат ми? Освен че иска да легне с теб?

— Бие Сарла.

— Не — рече бавно Мерик и се обърна към нея, понеже бе успяла да прикове вниманието му. — Ерик е свикнал да получава каквото му скимне, но е невъзможно да посяга на Сарла. Той е смел мъж и ми е брат. Измисляш си, защото го мразиш и се боиш от него.

— Виж й лицето.

— Грешиш.

— Тя каза, че я бие всеки път, щом не му угоди. Преди три нощи я е ударил, когато ти ме отне от него. Бил е разочарован, смята тя.

Мерик се мъчеше да се пребори с думите й, с картината, която извикваха в съзнанието му. Ерик да бие кротката Сарла?

Ларен въздъхна.

— Ако се окаже ялова, убедена съм, че или ще я убие, или ще я върне на родителите й. Колко време трябва да мине, преди жената да роди деца на мъжа? Три години? Или може би четири?

— Не, той не би постъпил така. Престани с твоите измишльотини, Ларен, защото не ще получиш сребро от мен за награда. Ако искаш обаче, можеш да ми кажеш коя си и откъде си.

— Навярно когато се освободя от теб заедно с Таби и Клив, ще ти изпроводя пратеник, защото вече няма да ме е страх от теб.

Това едва не го влуди.

— Пак тая твоя проклета дързост и високомерие! Караш ме да се ядосвам, жено. Ти се страхуваш от мен? Защо? Причинявал ли съм ти някога болка? Дявол да те вземе, та аз дори не те обладах, когато сама ми се предложи, въпреки че бе повече от склонна, не е ли така? Но не те обладах, защото…

Изглежда осъзна, че с онова, което се канеше да каже, щеше да постигне съвършено различен ефект. И млъкна. Тя рече глухо:

— Не ме облада, защото ти се струвам грозна.

— Не е вярно.

— Другата причина е заради Таби. Обичаш едно дете, което дори не е от твоята кръв. Може да е изтърсаче на някой дивак от смрадливите тресавища на Ирландия, отвлечено от викингски разбойници, какъвто си ти и всички от твоята черга. Признавам, че се грижиш за него, макар да не мога да си обясня защо питаеш такива дълбоки чувства към него. Какво му стори, Мерик? Да не си му обещал, че ще закриляш и двама ни? Да не би да си се заклел, че няма да ме изнасилиш?

— Избери друга дума. Изнасилването не важи за нас.

Тя си пое рязко дъх, защото в най-потайните кътчета на съзнанието й пробягаха мимолетни спомени за невероятните усещания, изпитани онази нощ.

— Даже да се хвърля гола върху теб, ти пак няма да направиш нищо. Просто ще ме отблъснеш.

Мерик се намръщи в тъмнината. Промълви бавно, внимателно подбирайки думите си:

— Говориш така, сякаш искаш да те обладая и да те превърна в своя наложница.

Да, тъкмо това е истината, но тя за нищо на света не би му я признала. Само се засмя и каза:

— Може би ще искам да ме обладаеш веднъж, за да опитам какво е. И ще се наситя. Сетне ще забравя за случилото се. Но да знаеш, Мерик, никога не бих те пожелала за по-дълго, освен за една кратка нощ, да се позабавлявам и разсея, също като с развлекателна приказка.

Той й бе спасил живота, да я вземат мътните дано! Бе се грижил за нея, бе я отървал от брат си. Изпитваше желание да я удуши. Спусна се към нея и легна отгоре й. Ръцете му се сключиха около гърлото й, но без да го стискат.

— Проклета вещица — рече той, после намери устните й в тъмнината и я целуна силно, без да го е грижа дали ще я заболи. Ще се позабавлява, а пък тя нека си вика.

Ядът му се разпали още повече, когато усети, че тя не помръдва и безропотно търпи набезите му. Почувства мекотата на корема й и гърдите, които се сплескаха под тежестта му.

— Дявол да те вземе, съпротивлявай се!