Робинята

Глава седма

Мерик пусна Таби на земята и скочи, но Клив го изпревари. Спусна се към Ларен и я измъкна от огъня. Още бе зашеметена от удара на Деглин. Десният крачол на панталона й гореше, пламъците бавно се просмукваха в сухата вълна, постепенно се разпалваха и от плата се виеше черен дим. Клив я хвърли по лице, загреба с шепи от пепелта и започна да я посипва отгоре. После взе да я натрива в панталоните. Мерик дръпна Клив настрана, свали ризата си и я притисна върху крака й. Повдигна я и погледна прогорената вълна, цъфнала около кожата й. Ларен се обърна бавно на хълбок и той се взря в лицето й.

— Добре ли си?

Известно време тя го гледаше пребледняла и риеше с пръсти в земята, конвулсивно, без причина, просто риеше ли, риеше. Потръпна и леко опипа бузата си там, където Деглин бе стоварил юмрука си. После разтърси глава, сякаш за да я проясни. Кръвта блъскаше свирепо зад слепоочията й и мозъкът й бе задръстен от страх, но тя се усмихна и каза:

— Малко закъснях.

Мерик само я изгледа втрещен и поклати глава.

— Челюстта ти счупена ли е? — Докосна бузата й, нежно и внимателно, после кимна. — Не, но ще остане синина. — Отново се съсредоточи върху крака й. — Седни.

Около тях се чуваха сърдитите възгласи на спътниците им. Добре, значи нямаше да защитят Деглин, макар на Мерик да му бе все едно.

Тя мълчаливо изпълни нареждането му.

Той разкъса плата и оголи крака й. Не бе много лошо изгорен, но кожата от глезена до коляното бе станала тъмночервена. Помисли си, че сигурно ужасно я боли, но когато отново насочи очи към лицето й, по него не се четеше нищо и той разбра, че още не се е отърсила от преживяното, не е проумяла напълно случилото се и евентуалните последствия от него.

— Не мърдай — каза той и се изправи. Извърна се. Олег държеше Деглин.

Скалдът дишаше тежко и се мъчеше да се отскубне от Олег, но Олег не отстъпваше по сила и буен нрав на Мерик и кипеше от гняв.

Мерик се приближи бавно към тях. Застана пред Деглин, мълчаливо вперил поглед в него. Деглин престана да се съпротивлява и запелтечи:

— Не исках да я нараня, а само да я накажа. Заслужаваше да я ударя по лицето, но не по моя вина падна в огъня. Тя е робиня, господарю, не може да има възмездие.

Клив изръмжа зад гърба на Мерик със свити юмруци и изопнато тяло, готов да се нахвърли. Мъжете бяха наскачали до един и стъписването им след станалото бързо прерасна в ярост. Но чакаха да видят как ще постъпи Мерик. Той трябваше да реши, не те.

Мерик чу плача на Таби и зърна през рамо как детето пълзи към сестра си.

Спокойно каза:

— Клив, заведи момчето при сестра му. Олег, доближи скалда насам до огъня. Сигурно му е студено, ако не на тялото, поне на мозъка, защото показа, че е напълно лишен от разум и мисъл. Сега ще го стопля — точно така, както той постъпи с Ларен.

Олег се усмихна и повлече Деглин към огъня. Мъжете се приближиха, безмълвно ги наобиколиха и зачакаха.

— Дай ми го.

Мерик го сграбчи за врата и го накара да се смъкне на земята. Без предупреждение хвана десния крак на Деглин, пъхна го в огъня и го задържа там.

Деглин гледаше ужасен как пламъците се увиха около крака му и плъзнаха нагоре. Усети непоносима топлина, панталонът му се подпали и опърли кожата му. Той закрещя и зарита, гърчейки се диво в ръцете на Мерик.

Мерик го пусна едва когато платът лумна в пламъци и стана на пепел. Наблюдаваше скалда безучастно как лази и се търкаля в прахта, задавен от викове, хрипове и ридания.

Погледна го бегло и каза:

— По-глупав си и от охлюв, Деглин. А липсата ти на сдържаност е недостойна. Този път няма да те убия. Но запомни, никога не посягай другиму без мое позволение. Разбра ли?

Деглин бе примрял от болка и от ужас и не можеше да повярва, че Мерик го наказа само задето бе ударил някаква си робиня. Подуши миризмата на изгорялата си кожа. В гърлото му се надигна бълвоч и отвращение. Изрече задъхан:

— Да, господарю, разбрах.

— Добре — рече Мерик и му обърна гръб. Видя, че Ларен седи и разглежда пострадалия си крак. Пръстите й кръжаха над зачервената кожа. Не смееше да се пипне. Клив бе до нея, прегърнал разплакания Таби, и тихо им говореше нещо. Мерик рече на Елър: — Донеси целебния мехлем на майка ми от кесията с билки в шатрата. Бързо.

Мерик приклекна до Ларен. Улови брадичката й с пръсти и я повдигна.

— Мехлемът ще отнеме паренето и болката. Със същия ти намазах гърба и той ти помогна, нали?

Тя само кимна, защото думите заседнаха в гърлото й. Не можеше да откъсне очи от изгорения си крак.

— Добре се справяш.

Явно очакваше това от нея и занапред и бе убеден, че тя няма да го разочарова. Отново се усмихна, което се оказа по-трудно, отколкото си представяше, и рече:

— Трябваше да действам по-бързо. През последните две години се научих да се дърпам светкавично като бълха и да отбягвам ударите пъргаво като жребец за скопяване. — Тя въздъхна и той видя, че лицето й възвръща цвета си, а бузите й станаха дори прекалено розови, после бледочервени. Разбра, че се успокоява, но съзнанието й щеше бързо да я предупреди, че тепърва й предстои да страда.

Не бе справедливо. И бездруго бе преживяла достатъчно, а сега и това изпитание. Елър му подаде мехлема.

— Имам само още един чифт панталони, Мерик.

— Донеси ги. Не може да ходи гола сред цяла армия мъже.

Мерик забеляза как се е втренчила в мехлема, ужасена, че той ще докосне изгорената й кожа и тя ще примре от болка. Не можеше да я вини. Споменът за изранения й гръб и мъчителното усещане, когато го мажеше, още бе твърде пресен в съзнанието й.

Нищо не каза, само взе мехлема в едната ръка и я подхвана под мишница с другата. Почти я довлече в шатрата. Сложи я да легне по гръб и рече:

— Ще ти сваля панталоните.

Тя не искаше, защото бе гола отдолу. Но кракът бе започнал да я боли и да пулсира все по-силно и пронизващо. Какво значение имаше? Вече бе виждал тялото й, бе лекувал гърба й, бе я къпал. Не отвърна, просто изви глава настрани. Той коленичи над нея с напрегнато изражение. Тя не можеше да го погледне. Затвори очи, когато почувства ръцете му на кръста си да развързват връвта, придържаща панталоните на Елър. Той ги смъкна и тя усети прохладния нощен въздух върху голата си кожа. Не можеше да отрече, че е много внимателен, но когато късче овъглен плат се залепи за крака й, тя подскочи и изпищя.

— Знам, че боли. Съжалявам. Легни.

Отново я натисна надолу, разперил пръсти върху корема й.

Лежеше, смазана от болка, и се ядосваше на своята безпомощност. Мерик я зави с одеяло, като остави открит само крака. Искаше да му благодари, но не можеше. Трябваше да впрегне цялата си воля, за да заглуши виковете, напиращи в гърлото й, да не охка, да не хленчи, да не издаде слабостта си пред него.

Внезапно усети пръстите му, които внимателно започнаха да втриват мехлема върху изгорената й кожа. Едва не се изцепи като гръмотевица, но се сдържа и се насили да не мърда. От мехлема почувства невероятна смесица от болка и облекчение, топлина и прохлада, сетне блажено изтръпване, също както преди по гърба. Лежеше неподвижно и стискаше устни.

Щом свърши, той приклекна на пети.

— Ще се оправиш. Изгарянето не е много страшно. Майка ми казва, че приготвя този мехлем от бъзов сок. Сигурен съм, че ще харесаш майка ми — в един момент може да бъде непреклонна като воин, а в друг — нежна като дете. Разбира от всякакви отвари и лекове. Когато бях момче, веднъж се сбих с по-големия си брат Рорик и паднах в огнището. Тогава тя…

Ларен съзнаваше, че той нарочно се опитва да я разсее, да я накара да се заслуша в ромона на думите му и да забрави болката. Чуваше дълбокия му и тих глас и всячески се мъчеше да мисли за онова, което й говореше, но не можеше. Накрая, щом той млъкна за миг, тя рече:

— Явно обичаш майка си.

— Да, те с баща ми са най-добрите родители, които познавам. Дори когато мразят, мразят силно. Не са безгрешни, не тълкувай накриво думите ми. Помня как ненавиждаха ирландската жена на Рорик, защото я смятаха за зла. Но промениха отношението си, понеже разбраха, че са сбъркали.

Тя кимна и каза:

— Само някои части от тялото ми са още здрави. Благодаря ти, Мерик. Много си мил.

— Пази ги. Със същия мехлем мазах и гърба ти. Не бих искал да го използвам повече върху теб. И бездруго е почти на свършване, а майка ми може да го приготвя единствено наесен.

— Какво друго може да се случи? Нали вече не си много далече от дома?

— Да, така е. И все пак, трябва да се научиш да бъдеш по-бърза.

— Да — съгласи се тя и усети, че кожата й е изтръпнала и вече не пари. — Следващия път аз ще нападна първа.

— Робите никога не нападат — промълви той с напълно безизразен тон. Обърна се и извика: — Олег, донеси чаша медовина.

Когато Олег влезе в шатрата, нищо не каза, само я изгледа втренчено и кимна. Подаде медовината на Мерик и отново се изниза.

Мерик поднесе чашата към устните й и тя отпи.

— Изпий я до дъно. Ще ти помогне да заспиш.

Послуша го.

Цели два дни бяха изложени на бурята в Балтийско море, преди да свърнат във фиорда Осло на север, към Каупанг. Необяснимо защо, но Ларен не се изплаши много. Бе прекалено заета да вдъхва кураж на Таби. Той целият бе подгизнал до кости и бе унил като всички останали. Разправяше му приказка след приказка. Бузата й бе отекла и посиняла от удара. Не я болеше, само я загрозяваше и сигурно приличаше на вещица. Кракът обаче продължаваше да я измъчва и да тупти, но навярно и Деглин изпитваше същото, така че щом се сетеше за това, страданието й сякаш намаляваше. Мерик го караше да гребе наравно с другите и не му даваше миг почивка. Ларен се питаше дали Деглин няма да умре, защото той непрестанно пъшкаше и охкаше над веслото, но никой не му обръщаше внимание. Явно не бе за жалене, защото на петата сутрин, когато слънцето печеше жарко отгоре и ветровете съвсем бяха стихнали, едва издувайки платната, тя забеляза, че не е болен и не се оплаква повече. Бе притихнал и това я разтревожи. От опит знаеше, че смълчаният мъж мисли за мъст. Видя, че е уловил погледа й, и бързо отмести очи. От онази вечер никой не бе отварял дума за Грънлидж Датчанина. Дали ще може да продължи разказа си, ако я помолят? Деглин не заслужаваше милост от нея.

Над главите им кръжаха чайки, спускаха се с пронизителни крясъци ниско над лодката и в последния миг отново се издигаха нагоре. Някой от мъжете извика, когато една го перна с крило по лицето. По пътя ги следваха десетки дяволици — едрите птици се виеха свободно около носа. Разговорите на мъжете бяха станали по-оживени и весели. Всички приказваха за дома, за жените си, за децата, за реколтата. Радваха се на богатството си, удвоено през изтеклите четири месеца.

Колкото до Мерик, той поглеждаше бузата й и въсеше чело. Нощем продължаваше да маже крака й с мехлем, макар че тя можеше вече да се справя и сама. Каза му го. Но той поклати глава и поднови заниманието си.

Търговското селище Каупанг бе защитено от дървена ограда, изградена от остри колове, вързани един за друг и набити в полукръг. Имаше около пет-шест дървени пристана, издадени в заливчето, и Мерик накара хората да насочат лодката към най-близкия от тях. Щом стъпиха на пристана, всички нададоха гръмки възгласи. Бяха у дома, или почти у дома.

Тук нямаше да търгуват, а щяха да си набавят жени, тъй като на връщане от Киев не разполагаха с робини за тази цел. Бяха освирепели и искаха да се налудуват на воля за последен път, преди да се приберат при семействата си. Ларен виждаше всичко това и ги разбираше. Мъжете просто бяха устроени така. Не я беше яд на тях, напротив, бе доволна, че никой не налита на нея. И то благодарение на Мерик.

Щом я свали на сушата, Ларен му каза:

— Благодаря за закрилата.

— Нищо не съм направил — отвърна той. — Деглин те нарани лошо.

— Нямам предвид това, а мъжете — те ще задоволят похотта си тук. Вместо с мен. За това ти благодаря.

Той замълча, само се обърна към хората, останали на лодката да пазят среброто им:

— Отваряйте си очите. Ще се върнем след шест часа и ще ви сменим.

Погледна я.

— Можеш ли да ходиш?

Тя кимна.

— Клив ще се погрижи за Таби. Искаш ли баня?

Пуснаха ги да минат през големите двойни порти и те се озоваха на оживено място, претъпкано с хора. Имаше малки дървени къщи и магазини, свързани помежду си с дървена настилка. На Ларен й се стори, че всички продават или приготвят нещо за продан, или се надвикват, за да купят, спазарят или разменят някоя стока. Сякаш говореха един през друг. Тя се усмихна, дощя й се да спре, макар и за миг, за да погледа красивите купи от несмлян талк, наредени пред един дървен магазин, но Мерик продължаваше да върви. Видя комплект оръжия и й се прииска да си купи нож, но жалките четири сребърни монети нямаше да стигнат. Мерик я заведе в една баня, където старицата на вратата не погледна лицето й, а вехтите панталони и мръсната риза, изцъка с изгнилите си зъби и каза на Мерик да вкара жена си вътре.

Беше трудно, но за час тя успя да измие косата и тялото си, без да мокри болния крак. Облече си старата мръсна риза, когато Мерик влезе в сумрачната баня. Той метна ленена долна риза в скута й.

— Чиста е. Облечи я. Ето ти рокля и елек. Не искам, като пристигнем у дома, да приличаш на мършав хлапак.

Тя го изгледа втренчено.

— Благодаря.

— Когато си готова, ще отскочим до обущаря. Трябват ти обувки.

След около три часа се върнаха на лодката. Тя беше сита, пременена от главата до петите и с меки кожени обувки на краката. От две години не се бе чувствала по този начин. Чувстваше се като… Просто не можеше да намери думи, за да изрази състоянието си.

— Страх ме е — каза му накрая, когато той пристъпваше бавно до нея. Тя накуцваше, но Мерик не понечи да я носи или да й помогне. Беше му благодарна за проявената сдържаност. Меката вълна на роклята вече не дразнеше раната на крака й и тя бе доволна.

— Защо?

— Какво ще правиш с мен и Таби? Къде ще денеш Клив?

Той се намръщи, но отвърна само:

— Ще разбереш, когато ти кажа. Искам да видя дали Клив е купил подходящи дрехи на Таби.

Братчето й изглеждаше чисто и също толкова добре облечено като нея. Но се изненада, че и Клив има нова риза, нови панталони и кожени сандали с меки върви, които се кръстосваха на прасците. Беше великолепен. Той й се ухили и се изпъчи. За първи път го виждаше да се усмихва. Остана поразена. Почти не забелязваше белега, който сега още повече го загрозяваше. Беше без значение. Това бе истинският Клив, а не онзи, предишният, и тя много се зарадва, направо щеше да се пръсне от вълнение.

Нямаше да може да се въздържи, дори да се бе замислила. Обърна се към Мерик и извика. Прегърна го и го притисна.

— Благодаря ти — рече тя, обвила ръце около врата му, вдигна глава и изведнъж осъзна какво прави, осъзна, че го докосва, че го прегръща като близък приятел, роднина, съпруг. В същия миг внезапно си даде сметка, че той е мъж, едър и привлекателен, и съприкосновението с него, допирът на пръстите й до плътта му я изпълва със странно и непознато удоволствие, дълбоко и изненадващо силно. Но тя не се отдръпна. Напротив, притисна се още повече, отдавайки се на приятното усещане.

Той не я докосна. Целият се вцепени. Ръцете му висяха отпуснати до тялото. Не продума. Накрая Ларен осъзна, че стои като камък. Бе го засрамила с постъпката си. Макар че я закриляше, тя все пак бе просто робиня. И не означаваше нищо за него. Бързо се дръпна и отстъпи назад с наведена глава.

Но Таби не забеляза, че нещо не е наред. Клив го пусна на земята и той моментално зае мястото на Ларен, затегли ризата на Мерик и не го остави, докато той не се наведе и не го вдигна. Детето обви слабичките си ръце около врата на Мерик и го стисна с все сила, заливайки се от смях.

— Аз съм принц — рече Таби. — Купил си дрехи на принц. Един ден ще те възнаградя.

Душата на Мерик се сви от сладостна мъка. Държеше детето в прегръдките си, вдъхваше чистото му детско ухание и ликуваше от звънливия му смях. Искаше това дете и никога нямаше да го изостави, никога.

— Благодаря ти, принц Таби — промълви той, опрял лице до меката момчешка бузка, която вече не бе толкова изпита.

Обърна очи към Ларен. Тя стоеше до Клив и ги гледаше с непонятно изражение. Накрая проумя, че на лицето й е изписан страх. Нима се страхуваше от него? Едва ли. Бе се хвърлила на шията му съвсем доверчиво. Или пък се боеше, че Таби му принадлежи? Пренебрегна онова, което бе изпитал, когато тя се притисна така силно и всеотдайно към него. То нямаше значение. Бе обладан от неистова похот, но само защото отдавна не бе имал жена. Отвърна очи от нея и погали Таби. Целуна го по бузата, опипа го с големите си ръце и се навъси, понеже още бе твърде мършав — дребните му кокали бяха щръкнали и ребрата му се брояха.

Затвори очи за миг, усещайки как топлината на детето се просмуква в тялото му и го изпълва с чувството, че е постъпил правилно, че това малко същество е създадено, за да се грижи за него и да го закриля. Колкото до Ларен, тя бе просто сестра на Таби. За сетен път се запита кои са всъщност Ларен и Таби.

Вестфолд бе обширна земя. Фиордът бе опасан от назъбени скали, които се издигаха отвесно нагоре, забулени често в ниски облаци. Възвишенията и планините бяха обрасли с борови и дъбови гори, толкова стръмни и непристъпни, че тя не можеше да си представи как би се изкачила до тези високи върхове. Водата във фиорда приличаше на гладко стъкло, но течението носеше лодката в желаната посока и мъжете си подмятаха закачки и шеги, докато гребяха.

Въздухът бе топъл и спокоен, слънцето грееше ярко. Никога не бе виждала такава красота. Не можеше да откъсне очи от безкрайната верига скали, които сякаш ставаха все по-големи след поредната извивка на фиорда.

— Това е моят дом — каза Мерик. — Скоро ще минем покрай долината Гравак. Там живеят много мои братовчеди.

Той млъкна, но Ларен забеляза, че по устните му играе усмивка.

— Ще спрем ли?

Той поклати глава.

— Не, искам да се прибера у дома. Странно е, но предусещам нещо, нещо все ме гложди отвътре, щом се отплесна. Не ми харесва това.

Ларен бе свикнала да се съобразява с подобни усещания.

— Какво те мъчи?

— Не знам точно, но кожата ми настръхва. И ме кара да бързам, предупреждава ме, че вкъщи нещо не е наред. — Той разтърси глава. — Сигурно са глупости. Станал съм глупав като жена.

— Аз не съм глупава.

— Чудесно. Станал съм глупав като жена, която не си ти.

— Домът ти има ли си име?

— Да от незапомнени времена имението на баща ми се нарича Молвърн. Названието е по-старо и от планините, които се издигат от двете ни страни, и никой не знае какво означава, нито от какъв език е произлязло.

— Молвърн — повтори тя. — Думата е странна и неизвестна за мен, макар че… — Гласът й се изгуби като камък, хвърлен от огромните, надвиснали скали.

Той вдигна въпросително вежди.

Тя поклати глава и рече с весел, но толкова престорен глас, че той изпита желание да я разтърси:

— Разправи ми за братовчедите си.

— Един от братовчедите ми е женен за жена, която не чува. Казва се Лоти.

Ларен не можеше да повярва.

— И така е пораснала?

— Да. Еджил, нейният съпруг и мой братовчед, се грижи за нея още когато тя бе на възрастта на Таби. Тя може да чете думите по устните, докато говориш, но Еджил е измислил разни знаци с пръстите, за да общуват по-лесно. Прекрасно е да гледаш как размахват пръсти и се смеят, защото двамата дори се шегуват на този своеобразен език. Много са щастливи и имат четири деца. Лоти е рядко създание.

Тя кимна и се умълча. Мъжете загребаха по-близо до брега и от време на време надвисналите скали, когато затулваха слънцето, ги обвиваха в сянка.

— Не знам дали би ми харесало тук през зимата. Чувала съм за зимите по тия места. Разправят, че… — Тя отново не довърши, но този път той не се намръщи, а само спокойно зачака, взрян в планините, покрай които минаваха. Ларен каза: — Изглежда са трудни за преживяване.

— Не са по-трудни от останалите неща. Просто красотата им е по-различна — отвърна Мерик. — Но ти си права — когато дните се скъсят, а планините и дърветата се покрият със сняг, всичко става толкова еднакво, че започва да те гнети. През зимните месеци прекарваме повече вкъщи, защото снегът понякога е страшно дълбок и излезеш ли навън, затъваш до шия. — Той замълча и след малко продължи: — О, но да се озовеш съвсем сам в гората, заобиколен от борове, тишина и от ослепителната белота на прясно навалял сняг… Рядко някой може да остане равнодушен към подобна гледка.

— Чувала съм да казват, че викингите държат животните в къщите си през зимата.

— Да. Иначе ще замръзнат. Излишните животни се колят, месото им се опушва и изсушава, за да не гладуваме през зимата. А другите животни се вкарват в къщата. — Той се ухили насреща й. — Миризмата не е чак толкова непоносима. Човек свиква. Но когато спре снегът, огрее слънце и всичко се изпълни със свеж въздух, о, тогава става прекрасно. Ти откъде си, Ларен?

— От сев… — Тя млъкна и задърпа жалките си плитчици. — Няма значение, Мерик. Благодаря ти за дрехите. Вече не се чувствам като мъж, никак не ми беше приятно да се преструвам. Макар че ще ми липсва свободата да тичам и да се движа по-бързо.

Той не настоя. Скоро щеше да научи всичко за нея и Таби. Наблюдаваше я как си играе с косата, гъста и къдрава, която бе успяла някак да върже — макар да не бе достатъчно дълга за сплитане, и да прихване жалките опашчици с две дървени шноли на темето си. По-късите косъмчета се виеха около лицето й и няколко непокорни кичура падаха на тила й, И с щръкналите си червени опашчици пак изглеждаше много женствена и той мислено си призна, че в това облекло е страшно привлекателна. Въпреки жълто-зеленикавия белег, който още личеше на бузата й, ловеше око. О, божества, бе направо красива с тая блеснала на яркото слънце шеметно червена коса.

Отвърна поглед от нея и го насочи към брега, който изобщо не приличаше на бряг с тия гигантски скали, спускащи се отвесно в дълбоките води на фиорда, без прекъсване, без никакво разнообразие от пясък или камъчета. Спомни си за Молвърн и отново усети под лъжичката предишното парене, от което го побиха тръпки. Мразеше го, защото не можеше да си обясни произхода му, защото не бе в състояние да предприеме каквото и да било. Нищо не можеше да стори, освен да чака.

Елър се провикна:

— Нищо не надушвам, Мерик, но виждам Молвърн! Ей го там!

Останалите мъже извиха вратове и закрещяха. Олег се приближи до Мерик.

— Имахме успешно търговско плаване — рече той. — Сандъчетата ни са пълни със сребро. Жените ще ни удостоят с голяма признателност за красивите кожи, които им донесохме.

Мерик се засмя, пропъди глупавите си страхове и се почувства безгрижен като хлапак.

— Да, а брошката, дето ще подаря на майка ми, ще я накара да разцъфне от щастие и да ме натъпче с всичките си вкусни гозби, докато ми се пръсне коремът от ядене. — Олег прихна.

— Аз пък донесох на Тора гривна — рече Мерик. — Толкова съм измършавял, че ще трябва да ме храни здраво поне една година. Какво си взел за баща си?

— О, купих му драгоценен нож с чудновата дръжка от слонова кост. — Олег се засмя още по-гръмко.

— А аз донесох на баща си кутия за скъпоценности и ще накарам майстора на руни да му я гравира.

Мерик удари другаря си по рамото. Олег го ръгна с юмрук в корема. Лодката се разлюля. Мъжете се засмяха и ги обсипаха със съвети.

Двамата се боричкаха, ръмжаха от ударите си и лодката се накланяше ту на една, ту на друга страна.

Ларен ги наблюдаваше усмихната, докато внезапно видя, че Мерик е в опасна близост до едно стърчащо остро гребло. Извика му точно в момента, когато Олег го бутна и той загуби равновесие. Размаха ръце във въздуха и със слисано изражение се катурна през борда.

Мъжете избухнаха в смях и го измъкнаха от водата. Той се качи подгизнал в лодката и се изтръска като помияр.

— Много ли ти е смешно? — попита Ларен, която се тресеше от смях.

— Да, приличаш на удавен бог.

Смехът му секна в гърлото. Бог ли? Тя смяташе, че той прилича на бог? Бързо се обърна, смутен от думите й и привлечен от смеха на Таби. Детето се смееше, сочеше към Мерик и се мъчеше да се добере до него.

— Стой настрана, принц Таби — извика му той. — Не искам да станеш мокър бог като мен.

Когато пристигнаха на дългия пристан, който се намираше в подножието на криволичещия път, водещ до огромното имение на върха, мъжете вече не можеха да сдържат вълнението си, защото там ги чакаха жените и децата им с радостни викове.

Мерик обходи с поглед насъбралата се тълпа, за да открие майка си и баща си. Различи брат си Ерик, но от това разстояние не забеляза красивото му лице да е озарено от сърдечна усмивка. Сърцето му силно заби, с бавни и мощни удари. Предчувствието, което го бе глождило… Не, просто не можеше да бъде истина.

Но се оказа, че е истина. И двамата му родители бяха умрели, покосени от чумата, разразила се в имението преди месец.