Робинята

Глава шеста

Той се беше надвесил толкова близо над нея, че Ларен усещаше горещия му дъх върху лицето си и долавяше миризмата на вкиснато вино в устата му.

Отначало не се изплаши, не, само се обърка, защото бе посред нощ, а тя бе заспала дълбоко. А и на кого ли би му хрумнало да я навестява в спалнята й в тоя късен час? Лицето му бе досами нейното, вече чуваше дишането му и тя се насили да отвори очи, за да го зърне в сумрака. Видя го ясно и от това й призля. За миг се вцепени от страх. Искаше да извика, но гърлото й бе пресъхнало като пустиня. Тогава ръцете му я сграбчиха грубо и тя се стресна. Подскочи, опитвайки се да се отскубне, да избяга, но ръцете му обвиха раменете й и я натиснаха надолу, а пръстите му така се впиха в плътта й, че болката я прониза чак до костите. Той се хилеше насреща й и тя внезапно осъзна, че това не е сън, нито шега, и че този мъж е дошъл да я нарани.

Таби!

Той лежеше до нея, защото неспокойната му детска природа го бе довела в спалнята й. Тя го бе прегърнала, за да го успокои, и му бе пяла за подвизите на чичо му и баща му, докато отново се унесе.

— Да — рече мъжът, — държа я здраво.

Нямаше да спечели нищо, ако тепърва започне да се съпротивлява. Положи неимоверни усилия и успя да се отпусне безжизнена. За нейно неизразимо облекчение ръцете на мъжа разхлабиха хватката си и той изсумтя:

— Май момиченцето припадна от уплаха.

Някой друг каза:

— Видяла е грозното ти лице. Добре, че припадна. Предупредиха ме, че е дива като вълчица. Аз пък пипнах детето. Не е по-голямо от самунче хляб. Вържи й ръцете и краката и я изнеси. Наоколо се навъртат прекалено много стражи, доста повече от обещаните. Не са близо, но все пак искам да свършим по-бързо.

Тя изчака още малко, насилвайки се да не мърда. Беше напълно отмаляла. Броеше бавно всяка секунда, усещаше как мускулите й се сковават от страх, а гърлото й се стяга от липса на въздух, но не смееше да си поеме дъх. Най-накрая другият излезе с Таби. Тя грабна бронзовия свещник до леглото си и го стовари върху главата на мъжа. Той изрева и се люшна встрани. Тогава тя скочи и го зарита по корема и краката, блъскаше го, докато той се свлече на колене. Забеляза, че от едната рана на слепоочието му бликна кръв. В този момент другият се извърна, зяпна слисан разигралата се сцена и се втурна обратно. Ларен разбра, че не ще може да се пребори и с двамата. Той метна Таби на леглото и се спусна към нея с протегнати ръце. Тя понечи да се изплъзне, удари главата си и запищя с все сила, без да спира…

Но те се нахвърлиха върху нея, впиха пръсти в плътта й и тя закрещя от неистова болка, защото те бяха побеснели от яд. Тя продължаваше да пищи. Мъжът я халоса по брадата, но тя не млъкна, докато в съзнанието й не се възцари пълен мрак. Все се питаше, дори и когато всяка мисъл се изпари от главата й: „Защо никой не ни се притече на помощ?“

— По дяволите, събуди се!

Писъкът й секна и се превърна в дълбоко стенание. Мерик захвърли меча и ножа си, сграбчи я за раменете и я разтърси.

— Събуди се! — извика в лицето й.

— Да не си посмял да нараниш сестра ми!

Ненадейно Таби се озова върху гърба на Мерик, взе да го блъска с юмруци по раменете и да скубе косата му. Ларен напълно се събуди, видя мъжа над себе си и отново запищя. Вдигна ръце, за да го удари. Не, не, чакай, чакай… Това беше Мерик. Таби бе възседнал гърба му, крещеше, налагаше го и хлипаше, а по мършавите му бузи се стичаха сълзи. Риданията му бяха толкова сърцераздирателни, че тя изпита желание да вие от мъка.

Ето че го бе изплашила с ужасните си викове, с воплите си, които бяха като ехо на страха й от онази отдавнашна нощ. Почувства дълбоко унижение и яд, че се е поддала на спомена и е викала като глупачка. От месеци не бе сънувала кошмара, но той отново се бе върнал, този път по-страшен от преди. Би трябвало да е свикнала с ужаса, който предизвикваше у нея, толкова осезаем, също както през нощта на самата случка. Само че този път бе разбудила Мерик и бе изплашила братчето си. Дълбоко си пое дъх, помъчи се да придаде спокоен тон на гласа си и каза:

— Таби, миличък, няма нищо. Не, престани да удряш Мерик. Той се опитваше да ме събуди. Сънувах кошмар и той бе страшно истински, но вече свърши. Хайде, Таби, всичко е наред. Ела при мен.

Мерик не се помръдна. Просто я изчака да прегърне детето в обятията си, без да си дава сметка до този момент, че я е прекрачил и че голите му бедра са стиснали хълбоците й. Нищо чудно Таби да си е помислил, че напада сестра му.

Бавно се надигна и се отпусна на една страна, зяпнал Ларен в бледата светлина на зората. Тя бе с лице към него, прегръщаше Таби, люлееше го и му пееше, сгушена във врата на детето. Усети, че я гледа, и вдигна очи.

— Разкажи ми — рече той.

Тя сведе глава и продължи да люлее Таби. Детето се отдръпна от нея и приседна на колене. Наклони се и докосна с пръсти лицето й.

— Пак ли бяха лошите чичковци?

— Да, но всичко беше само сън, Таби, само сън.

— Какви лоши чичковци? — попита Мерик.

— Просто сънувах кошмар, който ме спохожда, когато съм много уморена. Съжалявам, че те събудих. Такава глупачка съм. Но всичко бе само безсмислен сън, нищо повече, Мерик.

— Така значи — каза той и се изправи. Взря се в нея в бледата светлина, видя как брадичката й се вирна толкова високо, че тя чак впери очи в тавана на шатрата, и излезе.

Ларен чу мърморенето на мъжете, когато Мерик им извика да стават. Притисна Таби силно до себе си и промълви:

— Не бива да казваш нищо на Мерик за оня път. Освен това едва ли го помниш много добре. Той няма да разбере. То е отдавна минало, Таби, отдавна, отдавна.

— Защо тогава още те мъчат лоши сънища?

„Децата винаги попадат право в целта“, помисли си тя и го целуна по бузата.

— Беше ужасно — отвърна искрено. — Наистина ужасно, но вече сме в безопасност.

— Мерик ще се грижи за нас.

Стана й неприятно от непоколебимия му тон, от чистосърдечната му детска увереност. Дразнеше я и фактът, че трябва да разчита на мъж, особено на викинг, навярно едно от най-жестоките и свирепи същества на тая варварска земя. През изминалите две години бе разбрала, че мъжете са груби и зли и не заслужават доверие, че взимат каквото си харесат, без капчица угризение. Бе проумяла, че да се довериш на някого, бе равносилно на смърт или дори по-лошо, макар в момента да не можеше да си представи какво би било по-лошо от смъртта. Спомни си побоя на Траско. Той бе ужасен. Неволно разкърши рамене, стана и се наклони първо надясно, после наляво. Усещаше само известно придърпване, но то бе несравнимо с предишната смазваща болка.

Каза на Таби:

— Не искам да се грижи за нас — Гласът й прозвуча прекалено остро и Таби рязко се отдръпна от нея. — Не, миличко, не е работа на Мерик да се грижи за нас. Той е мъж, а мъжете не обичат да се грижат за хора, които не са от тяхната кръв. Ще се грижи за нас временно, не за дълго. После аз ще поема грижата и за двама ни. Още сме доста далече от дома, но скоро, може би много скоро, ще си идем.

Чудеше се дали сама вярва на думите си. Как щеше да се върне, като дори не знаеше кои са враговете й? И се питаше, както безброй пъти през последните две години, как ли изглежда домът им сега.

Шест дни по-късно с радостни възгласи и гръмки благодарствени молитви към Тор мъжете най-сетне избутаха лодката в Рижкия залив. Бяха се забавили заради силната буря, която вилня едва ден и половина, но макар и не особено страшна, все пак бе неприятна и постави на жестоко изпитание самообладанието и издръжливостта на хората. Когато лодката се плъзна леко в ясносинята вода на залива, Ларен и останалите спътници изпуснаха дълбока въздишка на облекчение.

Никой не ги беше нападнал.

Тор им бе осигурил безопасен преход, бяха спечелили куп сребро от търговията си и затова до един му бяха признателни.

Спрат ли да пренощуват, Ларен бе решила да им приготви такава вечеря, та да си оближат пръстите. Гърбът й бе заздравял, но въпреки това тя бързо се уморяваше и се ядосваше на слабостта си, на проточилата се толкова дълго немощ на тялото й. Сутринта Мерик й се бе присмял, когато бе започнала да ругае изтощението си с такъв цветист език, че той можеше да се мери единствено с ярките пера на горските птици. Колкото до Таби, вече можеше да го гледа, без да се измъчва. Хлътналите му бузи отново се закръгляха. Вървеше изправен, а не превит от глад. От очите му струеше светлина, а не тъпо примирение или мълчаливи въпроси към нея, на които тя не бе в състояние да отговори. А смехът му — това бе най-хубавото. Само преди няколко секунди, когато мъжете надаваха радостни викове след безопасния преход, Мерик бе вдигнал Таби високо във въздуха и го бе преметнал презглава. Таби бе заквичал от смях. Ларен стоеше, наблюдаваше ги отстрани и слисана слушаше радостното пищене на братчето си.

За вечеря й донесоха елен. Тя наряза месото на дебели пържоли, поръси ги с бели малини и смрика и накрая ги уви в големи кленови листа, намазани с еленова лой.

След като се нахраниха, доволни и сити, мъжете извикаха Деглин да продължи разказа си за Грънлидж Датчанина.

Но Деглин се цупеше. Мерик му бе наредил да изчетка и почисти кожите и най-важното, да внимава да не се намокрят в трюма на лодката. Деглин възропта срещу тази унизителна работа, но Мерик не отстъпи и Деглин не спря да мърмори през цялото време, докато я вършеше, изкарвайки всички от търпение и най-вече Мерик, който изпитваше желание да му прекърши врата.

Та Деглин сега отказваше да се помръдне, обяснявайки на Мерик и на останалите, че благодарение на дарбата си им бил разправял разни истории, но те я били изтощили с четкане и чистене на кожи — крайно недостойно занимание за неговите неоценими умения. Той бил скалд и трябвало да го тачат, а не да го мъчат като роб. Той погледна към Ларен, която съсредоточено прибавяше зеленчуци към убития от мъжете елен. Тя била робинята и било нейно задължение да се заеме с кожите. Мерик отвърна:

— Кожите не бяха много, само ония, дето ще отнесем като подаръци на близките си. Не си се преработил, Деглин, а чистенето се налагаше.

Но Деглин изсумтя и рече, че коремът го свивал от гадната помия, която робинята им била дала за ядене. После се отдалечи сред боровете и се облекчава в продължение на час.

Еленовите пържоли бяха невероятно вкусни, но Ларен не каза нищо. Мъжете недоволно замърмориха срещу опърничавия нрав на Деглин. Някои взеха да мятат камъчета, за да изпробват точността си, но след известно време се отегчиха.

Тогава тя се обади:

— Дълго мислих за Грънлидж Датчанина. Навярно ще мога да продължа разказа вместо Деглин.

Мъжете я зяпнаха — като че си бе изгубила ума. Но тя умееше единствено да готви, нали е жена. Бяха си глътнали езиците от слисване.

Тя отвърна сериозно на погледите им, без да продума.

В този момент Таби, който седеше между краката на Мерик и се бе облегнал на гърдите му, се обади:

— Разкажи ни, Ларен, твоите истории са вълшебни.

— Да — рече Олег не особено убедено. — Нямаме друга работа. Разправи ни каквото искаш.

— Тъй съм сит с еленово месо, че ми е все едно какво ще чуя — обади се старият Фиррен. — Давай, момиче.

Мерик мълчеше, прегърнал Таби. Но тя знаеше, че и той като останалите не вярва в умението й да разказва така, че да омае слушателите си — всеизвестно е, че жените не притежават подобна дарба. Скалдовете са мъже, само мъже и никой не се съмнява…

Ларен заговори с тих, равен глас и леко се наклони към спътниците си, за да прикове към себе си цялото им внимание — така бе виждала да прави стотици пъти нейният чичо скалд.

— Когато Грънлидж рекъл: „Не чувствам ръцете си“, всички мъже се натъжили при вида на отвратително съсухрените лапи, в които се били превърнали ръцете му, сякаш завинаги лишени от неземната сила и пословична смелост. Само след броени месеци той се смалил, понеже главата и плещите му били все приведени, погледът — забит в земята, а сърцето — отчаяно, че някога ще получи избавление от небето… Приятелите му се умълчавали, щом го зърнели да се приближава. Не минало много време и той се запилял някъде. Мнозина решили, че се е скрил, за да умре, защото какъв ли смисъл имало да продължава? Силата му си била отишла, а с нея и гордостта, едничкото мерило за собственото му достойнство и величие. Но подир три дни той се върнал притихнал, с безизразно лице… Враговете му ликували, но тайно, защото знаели, че Грънлидж е всеобщ любимец надлъж и шир и не е разумно да се злорадства открито за сполетялата го участ. Някои започнали да кроят планове. Те били лоши хора, без капчица доблест. Не били викинги, юначни воини, а по-скоро саксонски разбойници, жалки и подли, способни само на коварства и мерзости. Решили да нападнат именията му… И тъй в последвалите месеци те грабели военните му кораби и отмъквали робите, среброто и златото му. Избивали хората му и задигали овцете и добитъка. Един дори поискал да отвлече красивата му жена Селина…

Така се започнало и така продължило. Хората на Грънлидж го викали и се молели да ги спаси, но Грънлидж не отвръщал нищо, седял със сведена глава и пиел бира, докато паднел в несвяст и робите му го отнасяли в леглото.

Една гореща лятна утрин обаче, рано призори, Парма, лош саксонски разбойник от Уесекс, успял да се промъкне в главното имение, където живеела Селина. Бил висок на бой, с мургав лик и с толкова гъсти вежди, че се сключвали над очите му. Той мразел Грънлидж и знаел, че най-жестокото отмъщение към него не би била смъртта, а загубата на любимата жена. Някога Грънлидж убил брат му, когато той, замаян от изпитата медовина, умъртвил с камшик един от любимите му коне. Оттам идвала омразата на Парма. Онази сутрин Парма зърнал Селина, била сама, седяла кротко до едно поточе, гледала втренчено пред себе си и мислела за своя съпруг и за злочестата му орис. Той се промъкнал до нея, без да издава звук, и когато се озовал точно зад гърба й, рекъл: „Казвам се Парма и съм дошъл да те отвлека, Селина, жена на Грънлидж. Ще се държа с теб така, както бих се държал с Грънлидж, ако беше мой пленник. Ще те накарам да паднеш на колене и да молиш за милост. После ще те пребия с камшика също както Грънлидж постъпи с брат ми“. Тя не се уплашила, а се обърнала да види злодея и отговорила: „Ако ме докоснеш, Парма, ще съжаляваш до сетния си дъх“. Той гръмко се изсмял, понеже тя била най-обикновена крехка жена и не представлявала никаква заплаха. Да, ама не каква да е, а жена на Грънлидж и затуй Парма се домогвал до нея. Навел се да я сграбчи. Но щом ръцете му пипнали плещите й, случило се нещо много странно.

Ларен се усмихна и каза на Мерик:

— Брат ми почти заспа. Ако искате, ще продължа историята утре вечер. Вярвам, че не съм ви отегчила.

Мъжете я гледаха ококорени. После замърмориха. Тогава Роран се обади:

— Добре де, но какво се е случило? Един мъж докосне ли жена, най-много да я пожелае, а в това няма нищо странно.

— Таби хич не е уморен, нали, момче?

— Каква е тая магия?

Мерик мълчеше, втренчен в нея с тънка усмивка. После се засмя. Внезапно нададе одобрителен вик и всички го последваха.

Преди да се прибере в шатрата за през нощта, някой пъхна в шепата на Ларен четири сребърни монети. Тя ги зяпаше слисана как проблясват върху дланта й.

Четири монети за една история. Докато заспиваше, се питаше какво ли е станало с Парма, когато е докоснал раменете на Селина.

След ден вече гребяха в Балтийско море. Нямаше вятър и водата бе тиха и спокойна като настроението на Мерик. Той мълчеше замислен. „Навярно си мисли за нови приключения“, рече си старият Фиррен, докато внимателно насочваше лодката покрай един плаващ дънер.

— Ако излезе попътен вятър, подир пет дни ще бъдем у дома — каза Мерик на Ларен късно следобед, когато тя дойде отпред и застана до него. Бе учил Таби да гребе и сега детето спеше дълбоко на коленете му. Мерик се облакъти на огромното весло и извърна лице към нея:

— Мъжете решиха, че Тор иска жертвоприношение, за да ни прати достатъчно силен вятър, който да издуе платната. Аз смятам, че това зависи от теб.

Тя се олюля назад и едва не падна.

Усети нечия мъжка десница на гърба си и се дръпна като попарена. Политна върху Мерик. Той не я докосна, само я погледна и се ухили.

— Не се предвижда жертвоприношение на девица. Трябва да продължиш разказа си за Грънлидж довечера, иначе Тор няма да ни помогне и да ни даде попътен вятър.

— След като приготвиш гозбата обаче — рече Елър. — Не знаем кое бихме предпочели, ако ни накарат да избираме.

— Вече я надушваш, а? — подхвърли черноокият Роран и се засмя.

— Да, мечтая си за фазан, може би пълнен със спанак, грах и гъби.

„Само яденето им е в акъла“, помисли си Ларен и се усмихна, а нелепият й страх се поуталожи.

— Ще ви напълня гърлата — обеща Ларен и в този момент се вцепени, като зърна лицето на Деглин. По него се четеше смразяваща ярост, която я изплаши до смърт. Мъжката ярост лесно можеше да прерасне в бяс. Деглин не бе воин като Мерик, но въпреки това будеше не по-малък ужас, понеже бе мъж и скалд и двете неща бяха свързани в съзнанието му, а тя бе посегнала на негова собственост. Все едно го бе наранила физически. Спомни си за четирите сребърни монети, скрити във вътрешната страна на панталоните й. Можеше да откупи свободата си от Мерик само със сребро. Не със сладки женски усмивки и вкусно готвене. Не, само със сребро.

Бавно рече:

— Ще ви разкажа какво е станало по-нататък, ако обещаете да не хъркате толкова силно до шатрата ми.

Старият Фиррен така гръмко се изсмя, че рязко изви руля, при което се удариха в друг плаващ пън. Лодката се разтресе и разлюля.

— Откъде накъде шатрата е твоя, момиче? — провикна се Деглин и скалдският му глас прозвуча гърлено, ясно и студено като дълбоките морски води. — Мерик спи вътре с теб. По-скоро ние трябва да те помолим да не крещиш толкова силно, когато пори корема ти нощем.

Мерик се обади съвършено спокойно:

— Стига, Деглин. От суета и самонадеяност загуби интереса на хората. Отказа да продължиш историята и отиде да се цупиш, за да ни накажеш. Не вини момичето.

— Тя не е скалд! — разкрещя се Деглин. — Нищо не е — просто робиня, жалка отрепка, дето трябваше да убиеш и зарежеш в Киев! Не искам да я слушам как скверни дарбата ми с глупавите си напъни. Тя е само жена и единствената полза от нея е да разтваря краката си и да бърка гозби. И двете ги умее, значи това е достатъчно.

Мерик много бавно се надигна. Подаде спящия Таби на Клив.

Изправи се застрашително над Деглин и той се сви, макар че очите му, вперени в Ларен, още горяха от гняв и омраза.

— Казах ти да не я виниш — повтори Мерик.

— Ама тя…

Мерик се наведе и сграбчи Деглин за ризата. Вдигна го и го приближи към себе си.

— Престани или ще те накарам да съжаляваш.

Деглин замънка с тих и умоляващ глас, преливащ от искреност:

— Не, господарю, не исках да те обидя, но тя… о, прав си. Трябваше да изпълня желанието ви, без да се засягам и да се сърдя. Ще продължа разказа. Не бива да ощетявам хората повече. Няма защо да слушате нейните измишльотини.

Мерик се чувстваше раздвоен. Пусна Деглин и се върна на мястото си до сандъка. Погледна Ларен, но тя бе свела глава и той не успя да зърне изражението й. Деглин бе всепризнатият скалд. Нямаше друг избор.

— Тази вечер Деглин ще продължи историята за Грънлидж Датчанина.

Никой не се възпротиви. Мерик отново седна. Лодката се закрепи и плавно запори водата. Да, всичко бе както преди. Ларен усети, че душата й кипи от яд. Но през изминалите две години тя бе привикнала да се сдържа, въпреки че с Мерик това й се удаваше трудно. Сега обаче трябваше непременно да се овладее. Неволно погледна към Деглин. Той й се усмихваше, ала с неприятно свити устни.

Четири сребърни монети. Повече нямаше и да станат.

Вечерта тя, старият Фиррен и Клив се заловиха да приготвят яденето. Почти не обръщаше внимание на разговорите между мъжете, заети с обичайните си занимания. Работеше мълчаливо, знаейки, че би следвало да е благодарна, задето изобщо са живи с Таби. Нощта бе безоблачна, с ярки звезди, наближаваше пълнолуние. Бяха се разположили до самата вода, лодката бе изтеглена на тесния бряг и покрита с борови клони. Шатрите бяха опънати, горяха огньове и въздухът се изпълваше с уханията на яхнията от еленово месо.

След като се нахраниха и мъжете полегнаха върху кожите си на топло край огньовете, доволни и сити, Деглин се надигна, изправи се в пълния си ръст, който съвсем не беше внушителен, изкашля се в шепа, за да прочисти гласа си, и отпи глътка бира. Изгледа всички поред, за да привлече вниманието им, и подхвана:

— Когато Грънлидж Датчанина съсипал ръцете си на леда, разбрал, че се е провалил. Смятал, че силата му е неизмерима и вечна, но ето че погубил част от себе си, не враговете му, а той си причинил това зло. Бил горд човек, нямал равен на себе си по сила и сръчност, но сам си бил напакостил. Погледнал към ръцете си и видял изсъхналите пръсти с мъртви, посинели, извити в края, нокти. Повикал сина си и казал: „Инар, свършено е с мен. Завещавам ти всичко, което имам. Не се погубвай, както сторих аз.“ Прегърнал сина си и го отпратил. След три дни хората му го намерили мъртъв на дъното на една клисура. Преди това бил накарал един от неговите приближени да му отреже ръцете и сега те лежали под утринното слънце, сбръчкани и почернели. Всички разбрали, че е съзерцавал ръцете си, докато му е изтекла кръвта и е издъхнал… Синът му Инар не плакал, защото вярвал, че баща му е постъпил правилно. И той като баща си бил горд и самоуверен, но не почитал много този, от чието семе бил заченат. Нямал желание да разсича бикове надве, нито насила да налага волята си, понеже просто не притежавал мощта на баща си. Наместо това искал да натрупа богатство с разбойнически набези. Оставеното наследство не му стигало. Събрал хората на баща си и им казал, че ще отплават за Киев. По пътя щели да пленят роби и да ги продадат на пазара „Каган-Рус“. Чувствал се смел, заобиколен от тези изпитани воини, калени в битки и грабежи. Те щели да го закрилят, защото такова било задължението им. По време на пътуването и прехода до Киев убили много мъже и отвлекли дваж повече жени. А Инар, сигурен в своята юначност, карал всички да разнасят славата му на хитър, непобедим и безпощаден предводител.

Мъжете взеха да се споглеждат скришом, ядосани, смутени и объркани. Надигна се глух ропот.

Деглин бързо продължи:

— Инар се прочул с умението си да търгува на пазара за роби. Веднъж той зърнал едно съсипано от глад момиче, цялото в дрипи. Решил, че трябва да го има, купил го и го отвел със себе си у дома. Не знаел, че е изтъкано от злост и мрази участта си на жена, че копнее да бъде мъж с присъщите му способности, дарби и заложби. Мъчело се да подражава на мъжете, ала напразно. Душата му била обладана от неистов гняв, защото разбрало, че не може да се мери с тях.

Мърморенето се усили и заглуши думите на Деглин. Мъжете впериха очи в Мерик. Лицето му бе безизразно. Той дълго мълча, съсредоточено изучавайки Деглин. Накрая вдигна ръка, за да въдвори тишина, и рече:

— Едва ли би искал да продължиш разказа си по настоящия начин, Деглин. — Гласът му се понижи и Ларен потръпна в ужас от смразяващите нотки. — Разправи ни какво е станало с тоя Инар, дето не почитал баща си.

— Ами, господарю — рече след малко Деглин, — той се променил, да, променил се. Стъпил си на краката и предизвикал всеобщо одобрение заради завещаните дарби, които той впрегнал, за да преуспее. Прочул се като ненадминат търговец и спечелил почитта и уважението на хората. Злата робиня убил. Донесъл у дома купища сребро и богатства, за каквито баща му дори не бил мечтал. Оженил се за момичето, избрано от баща му, и се сдобил с много синове. Така коренът на Грънлидж Датчанина бил продължен от достойни за името му мъже.

Настъпи тягостна тишина, нарушена накрая от Олег, който се изправи висок, снажен и застрашителен над Деглин и рече с отвращение:

— Разказът ти не струва пет пари, Деглин. Според мен през цялото време ти преливаше от зле стаена злоба и лъжи. Приличаш на муха, дето само бръмчи — връхлиташ със стръв, после бягаш да се криеш зад страхливото си жужене. Бих предпочел момичето да ни разправи какво се е случило с Грънлидж Датчанина.

Изящният скалдски глас на Деглин трепереше от гняв, когато отвърна:

— Момичето не може да ви разправи нищо! Нито притежава дарба, нито акъл. Преструва се, че има, ама няма. Тя е робиня, жалка робиня и толкоз. Не ще посмее да дрънка глупостите си, защото аз не ще й позволя. Толкова ли сте слепи? Тя е напаст, сее раздори между нас. Кара ни да се препираме. Омагьосала е Мерик и му е взела силата!

Олег измъкна ножа от пояса си. Пристъпи към Деглин. Лицето му беше безизразно и не бе ясно какво е наумил. Спря го гласът на Мерик:

— Чакай, Олег. Деглин за сетен път остави езикът му да изпревари мисълта. Не е ли така, Деглин?

Деглин си пое дълбоко дъх и се овладя.

— Бях небрежен. Да, господарю, не се вслушах в думите ви. Ще ви разкажа друга история, дето повече ще ви хареса.

Олег само поклати глава към Деглин, прибра ножа в канията и отново седна върху вълчата кожа, после кръстоса крака и рече:

— Хайде, Ларен, какво се случило по-нататък? „Парма докоснал раменете на Селина и усетил нещо странно.“ Продължавай.

Тя мълчеше и не знаеше как да постъпи. Мъжете бяха вперили погледи в нея и чакаха. Изражението на Мерик бе непроницаемо. В ръцете му дремеше Таби, облегнал глава на гърдите му. Всички закимаха, някои я подканиха да не ги мъчи повече, а да разказва за Парма и за това какво сторила Селина с него. Тя не откъсваше очи от Мерик. Най-после той й кимна. Ларен се усмихна и стана. Отвори уста, за да заговори, а думите напираха в ума й. Видя как Деглин вдигна ръка, но не се дръпна навреме. Той я цапардоса по бузата с юмрук и я повали на една страна право в огъня.