Глава четвърта

Повече не продума. Миеше краката и гърба й припряно и делово. Тя бе много слаба, бледа и кокалеста и това му помагаше. Видът й бе толкова покъртителен, че направо го съкрушаваше, и той си забрани да вижда друго, освен окървавения й гръб и приликата й с момче. Постара се да увие добре мократа, насапунисана кърпа около ръката си, преди да изтрие бедрата й и улея между тях. Тя беше само една болна, която се нуждаеше от помощта му. Бе просто робиня и нищо повече.

Три пъти натърка косата й, като я изплакна с две води, и се опита да разплете с пръсти възелчетата и сплъстените кичури. Отне му доста дълго време.

— Почти цялата те изкъпах, но утре ще трябва да повторим банята — рече той и бавно я обърна по гръб. — Сега ще те измия отпред.

Съжали, че я обърна.

Очите й бяха затворени, лицето — пребледняло от умора и навярно от болка. Ребрата й се брояха, грозно щръкнали, а под тях се открояваше хлътналият й корем с издадени срамни кости. Но гърдите й бяха много красиви и очевидно не прилягаха на такова хилаво тяло. Той се овладя и се зае за работа. Клепачите й бяха стиснати и останаха така, дори когато приключи с лицето й и продължи нататък. Когато кърпата се плъзна към гърдите й, тя не се помръдна, но той забеляза как сви юмруци до тялото си. Затвори очи, докато миеше корема и слабините й. Бързаше да свърши по-скоро, защото се опасяваше, че треската може да се повтори. С напредването на нощта въздухът все повече захладяваше.

— Скалдовете1 ще съчинят славни песни за мене — рече той, докато провираше ръката си между бедрата й, за да я измие. — Аз съм мъж, надарен със самообладанието на християнски монах и с воинско чувство за чест — съчетание, причиняващо не по-малка болка от тази, която изпитваш в гърба си.

Тя отвори очи и го зяпна слисано.

— Кой си ти? Защо се преструваш, че си мил с мен и с Таби? Какво искаш? На кого ще ме подхвърлиш — на хората си или на някой приятел за лична изгода? Траско се канеше да ме даде на сестрата на киевския княз, която обичала млади момчета. А ти какво ще сториш?

— Трябва първо да се оправиш и ще разбереш — отвърна той и я изплакна припряно, после още по-припряно я зави, придърпвайки дебелата мека вълна чак до брадичката й. После само добави: — Не можеш ли да легнеш по гръб? Много ли те боли?

— Да, много.

Той й помогна да се обърне по корем. Накваси гърба с още топла вода, сетне го покри с чисти ленени кърпи. Зави я с вълненото покривало до тила. Косата й бе гъста, къдрава, къса и ужасно проскубана.

— Каква е косата ти на цвят?

— Червена.

Той приклекна и се намръщи зад гърба й. Гласът й отново звучеше високомерно — бе казала една-единствена дума, но с такъв тон, сякаш бе царкиня. Мерик рече:

— Светлината е слаба и не се вижда добре, а преди косата ти беше толкова мръсна, че можеше и да е зелена. Значи е червена. Не харесвам този цвят и жените по нашия край нямат такива коси.

— Да не мислиш, че ме интересува, викинг?

Той се усмихна широко зад тила й и добави:

— Този цвят е прекалено силен за жена, може би дори неприличен и варварски. Не, не го харесвам. Откъде знаеш, че съм викинг?

— Ти си от Норвегия. Толкова ли си глупав, та не помниш какво говориш? Освен това, имаш руса коса и сини очи. По-едър си от мъжете, които съм виждала по другите земи. Всички викинги са високи. Всички си приличат. Ти по нищо не се отличаваш от твоите сънародници. Съвсем обикновен си.

Той прихна.

— А там, откъдето си ти, всички жени ли са с червени коси, толкова тъмночервени, та изглеждат черни по здрач?

— Не.

— И аз така си мислех. Както и не всички жени от твоя край са с толкова матовобяла кожа като прясно навалял сняг по Вестфолд, нали?

— Не, но мнозина са такива, ако се вгледаш по-внимателно, което викингите нямат навик да правят, защото знаят само да нападат, да убиват и задигат всичко, дето става за носене, включително и хора.

Той не отдаде значение на думите й и каза:

— О, ти си била по-различна от твоите сънароднички. Така и предполагах. Червена коса и бяла кожа — това е дяволско проклятие за жена, което недвусмислено говори за наказание, наложено от християнския бог.

— Не съм прокълната ни от дявол, ни от бог — отвърна тя и той долови в гласа й болка, пълно изтощение и стаен гняв, но толкова дълбоко загнезден в нея, че щеше да остане до сетния й дъх, обсебващ и неукротим.

Той отново се навъси зад тила й, но този път в тона му нямаше насмешка:

— Искаш ли още хляб?

— Не, но Таби е вечно гладен, по-гладен и от мен. Той сигурно ще иска.

— Клив се грижи за момчето заедно с Олег. Те ще го нахранят. Така ще го натъпчат, че не ще може да мръдне. Храната ще стигне и за двамата. Никой от вас няма да гладува.

— Значи после ще го продадеш?

— Не вярвам Таби да ми донесе много сребро — рече сериозно Мерик въпреки яда, който изпитваше към нея заради вкорененото й недоверие. О, богове, нима не я беше спасил! — Той е само дете и не би могъл да бъде от голяма полза. Да, навярно трябва да го продам.

— Аз ще го откупя. Клив — също.

— Да не би да криеш среброто си някъде, където не съм видял?

Тя мълчеше като камък.

— И себе си ли смяташ да откупиш?

— Да, и тримата.

Смехът му беше изпълнен с почуда.

— Лежиш просната по корем, момиче, без кьорав парцал на гърба си, освен дрехите, които ти дадохме аз и моите хора. Храната в мършавия ти корем също е от мен. Всичко е от мен, дори чистата ти коса и измитата кожа. Ако не бях аз, и Таби щеше да е загубен за теб. Може би трябва да внимаваш и да си държиш езика зад зъбите. Ще ти бъде от полза.

Тя дълго не продума. Мерик се изправи, разкърши се и изхвърли мръсната вода от къпането и дрипите й в гората. После се върна в шатрата и се изтегна по гръб до Ларен. Духна свещта и всичко потъна в тъмнина.

— Прав си — рече тя, извърна лице от него и скоро се унесе.

Мерик заспа едва призори. За какво по-точно беше прав? За това, че в негово присъствие трябва да си стиска езика зад зъбите ли? Не би било зле, но той се съмняваше, че тя е способна да спазва това дълго.


Олег извика:

— Мерик, Елър надушва нещо!

Нюхът на Елър бе напълно достатъчен за Мерик. Само за секунди мъжете грабнаха такъмите си и ги понесоха към лодката. Мерик загърна с едни панталони кръста на момичето, нахлузи му една риза през главата и го метна на рамо. След минута вече избутваха лодката по течението и се прехвърляха през борда. В следващия миг на тесния бряг се втурнаха поне петдесетина човека, които крещяха пронизително към тях и размахваха копия и камъни. Едно копие изсвистя във въздуха и се закова с трясък в дървената пейка, на косъм от стария Фиррен, но той не трепна и ръката му не мръдна от руля.

— Е? — рече той и се изплю през борда към брега.

— Можехме да избием по-голямата част и да пленим останалата — каза Олег с тъга.

— Видът им не е особено подходящ за роби — рече Мерик. — Щеше да се наложи да изтребим повечето, а другите се държат прекалено дивашки.

Олег заслони очи с ръка срещу силното слънце.

— Да, май си прав.

В този момент Таби се присламчи до него и го погледна с ясните си детски очи. Мерик забеляза как изражението на Олег се промени, как той въздъхна и вдигна детето в скута си. Не продума повече и се преви над веслото.

Скоро престанаха да чуват виковете от брега и да виждат дребните мъже, облечени в допотопни животински кожи, които подскачаха нагоре-надолу и ругаеха подире им на неразбираем език.

Мерик обърна очи към момичето. То отново спеше дълбоко. Кожата му беше много бяла и той се уплаши, че ще изгори на слънцето. Надвеси се над него, мъчейки се да му пази сянка.

Тогава Клив безмълвно му подаде нещо като шапка, направена от увита в риза дървена паница.

Мерик чакаше с хляб в ръката да се събуди момичето. Когато то отвори очи, го зяпна втренчено, притихнало и неподвижно.

— Как се чувстваш?

— Чиста.

Той й се ухили.

— Би трябвало. Помниш ли как те окъпах снощи?

Ларен само кимна. Но на него незнайно как му хрумна, че много скоро ще последва друга реплика, и то остра. Не, тя няма да си стиска езика зад зъбите. Той откъсна парче хляб и го пъхна в устата й.

— Радвам се, че си жива — каза Мерик, докато я наблюдаваше как дъвче хляба. На лицето й бе изписано пълно блаженство. Очите й бяха затворени.

Той продължи да я храни, докато тя най-сетне рече:

— Не, не искам повече. Стига толкова — тя въздъхна. — Откакто се помня, съм все гладна. Чудесно е да си сит. Благодаря ти.

— Пак заповядай — отвърна той. — Искаш ли още да поспиш?

— Не.

— Може би все пак ще предпочетеш да затвориш очи, защото трябва да видя гърба ти и да го промия, ако се налага.

Тя само впери очи в него. Мерик знаеше, че момичето иска да го отреже, но не посмя да го стори. Само стискаше устни. Показваше напредък, значи умееше да се владее. Не бе особено изненадан — иначе нито за миг не би оцеляла като робиня.

Внимателно я обърна по корем върху бедрата си и вдигна ризата над главата й. Хвърли бегъл поглед, да се увери, че хората му са надвесени над греблата и са извърнали глави. Гребна вода от реката и се залови за работа. Скалъпената шапка падна, но той не посегна да я нахлупи.

Как са могли да я сбъркат за момче? Косата й, огнена като ранните есенни залези над Вестфолд и искряща като топа кървавочервена коприна от Багдад, който бе видял преди две години, се къдреше на неравни букли около лицето й и надолу по тила. „Хубаво лице, мислеше си той, и в никакъв случай не е момчешко. Но е толкова слабо.“ Още се страхуваше, че тя може да умре и то не от побоя на Траско, а от продължителното гладуване.

Проми гърба й и отново я облече в ризата на Елър. Тя пак заспа. Повери я на Клив и зае неговото място при веслата, защото се чувстваше неспокоен. Таби седеше в скута на Олег и когато Мерик погледна към детето, забеляза, че е уплашено, макар и по-малко от преди, но все пак достатъчно, за да изпита той желание да го притисне към гърдите си и завинаги да го закриля. Усмихна се измъчено и каза:

— Сестра ти спи. Измих я и се погрижих за гърба й. Треската почти е преминала.

Надяваше се наистина да е така. Не можеше да стори нищо повече за нея. Кимна на детето и залегна над веслата. Денят бе безветрен и зноен, не се усещаше почти никакъв полъх, който да разхлади гребците. По обяд оставиха лодката да плава близо до брега, за да отпочинат и да пийнат глътка бира от бурето, пуснато от Роран с въже през борда, за да се изстуди в реката. Тишината се нарушаваше единствено от приглушеното плискане на водата о страните на лодката и от стаените разговори на гребците. Отдавна бяха отминали Чернигов и се намираха на половин ден път от Гнездово и Смоленск, отвъд които Днепър извиваше на изток и малко по-нататък свършваше. Някъде преди залез-слънце по средата между двата града щяха да насочат лодката към отсрещния бряг, а рано на другата сутрин щяха да я изтеглят на сушата, за да я пренесат до река Двина. Пренасянето нямаше да е много трудно, защото земята бе почти равна, превърната в широка просека, отъпкана от стотиците търговци през годините. С течение на времето дохождащите викинги бяха избили повечето от диваците, които нападаха корабите, или ги бяха отвели в робство, но дори част от тях да се навъртаха още наоколо, Мерик не искаше да ги надушват — нещо необичайно за него, защото винаги обичаше сраженията. Но сега не желаеше да срещат спънки заради момчето и момичето, които бяха безпомощни и зависеха от грижите му.


Когато Ларен отново се събуди и се прозина продължително, първо зърна лицето на Мерик. Той се усмихна и пъхна парченце хляб в устата й. Тя мълчаливо задъвка, после пак зина. И този път той я храни, докато тя не поклати глава с израз на доволно учудване върху изпитото си лице. Даде й да пийне студена бира. Тогава тя заяви:

— Искам да сляза на брега за малко.

Той се втрещи.

— Какво?

— Искам да сляза на брега.

— Не може. Опасно е. Ще продължим на север още три часа и едва тогава ще слезем на брега да пренощуваме.

— Значи си страхливец.

Той й се закани с глава.

— Ако наистина беше момче, досега да си мъртва. Пак забравяш, че си жива само благодарение на мен.

Тя трепна. Той не разбра дали от болка, или от напомнянето, че му е длъжница.

Впери поглед право в него и каза:

— Трябва да се облекча.

Отвърна й сухо:

— Знаеш как се облекчават мъжете. За теб като жена е по-трудно, но въпреки това трябва да опиташ. Аз ще стоя отпред, за да те прикривам. Сега ли искаш да станеш?

Тя кимна.

Щом свърши, той й помогна да седне до него.

— Не беше болка за умиране, нали?

— Напротив — рече тя, без да го поглежда. — Винаги е било ужасно. Отначало не можех да свикна, беше толкова унизително, мислех, че ще умра от срам. После видях, че никой не ти обръща внимание, освен ония, които обичат да се гаврят с робите. Те с удоволствие ни зяпаха и се смееха. Когато се превърнах в момче, стана още по-трудно. — Тя въздъхна и се засмя. — Научих се доста добре да подражавам на момчетата. Обръщах се с гръб, нагласявах ръцете си в съответната поза и всички си мислеха, че се облекчава момче. Правех го нарочно, разбира се, за да приспя съмненията.

— Колко време изкара като момиче?

— Не много, беше твърде опасно. Не исках да ме изнасилят. По-безопасно бе да съм момче.

— Но не и в Киев и на юг от него — рече той.

— Тогава съм извадила късмет, че не съм попаднала на юг — каза тя с хладен тон и той се зачуди дали говори искрено. Не можеше да разбере.

— Ако някога ми хрумне да те унижа, няма да бъде по този начин. Опитах се да ти осигуря известно уединение. Повече не бих могъл.

— Знам.

— Как се чувстваш?

Тя го изгледа изненадана и отвърна:

— Много по-добре.

Сви мършавите си рамене, потръпна и отново ги отпусна.

— Май не си съвсем готова да натръшкаш враговете си — рече той.

— Не, не съм.

Беше необикновено същество — като се започне от червената коса и бялата кожа, и се стигне до вроденото високомерие, напиращо отвътре, което отдавна би трябвало да е сломено.

— На колко си години?

— На осемнайсет.

— А Таби?

— Почти на шест.

— Откога сте роби?

— Близо две години. Не, не помня. Няма значение. Не е нужно да знаеш, нито да се интересуваш.

— Все едно дали ще ми кажеш, или не. Ако бяха повече от две години, досега да сте мъртви, поне Таби със сигурност щеше да е. Удивително е как си успяла да го опазиш жив цели две години. Та той е бил почти бебе. Откъде си?

Тя поклати глава и рече:

— От едно място, което много прилича на твоята родина. И аз ще се върна там, когато му дойде времето, когато съм готова. Хич не се шегувах, като ти казах, викинг, че искам да откупя нас тримата от теб. — Тя си пое дълбоко дъх. — Ще ти платя за дрехите, ще ти върна дълга за Таби, за…

Изпита желание да я удари. Но само я сграбчи за рамото и я обърна към себе си.

— Името ми е Мерик. Така ще ми викаш. Освен това ще се научиш да си държиш езика зад зъбите. Нищо чудно, че Траско те е пребил. Колко още господари са ти съдирали кожата от бой, за да те накажат за безмерната ти дързост?

Тя поклати глава и го погледна право в очите.

— Само първият. След това взех да мълча. Но все пак спечелих, защото той купи и Таби.

— И защо изведнъж забрави наученото? Смяташ, че съм прекалено мекушав, за да те набия ли?

Очите й се отместиха и се насочиха над лявото му рамо, към Клив, който държеше Таби за ръка, гледаше го и го слушаше.

— Ти не си като другите — рече тя. — Не си мекушав, но си различен. Не ме е страх от теб, поне не ме е страх, че ще посегнеш на мен или на Таби.

— Трябва да се боиш от мен само ако ти се стори трудно да ми се подчиняваш.

Тя пренебрегна думите му.

— Различен си от другите, нали? Няма да ни продадеш, да ни нараниш или да ни подхвърлиш на приятелите си? Когато те попитах преди за това, ти ми се присмя.

— Ще си помисля. Току-виж някоя от изброените възможности ми хареса. Ще трябва да преценя каква ще бъде ползата от вас, но вероятно първо ще го обсъдя с Олег, на когото едва не отхапа ръката. Във всеки случай най-напред трябва да те угоя, защото никой мъж не би искал да се бъхти с жена, която има повече ръбести кокали, отколкото мека плът.

Тя рече сериозно:

— От опит знам, че мъжете са готови да легнат с всяка, стига да не е труп. Станах момче, когато видях как някакъв мъж изнасили едно момиче. Налагаше го, докато от устата и носа му рукна кръв, после му разкъса дрехите и го изнасили. Не съм сигурна дали оживя. Когато свърши с него, беше цялото в кръв. Ако имах нож, щях да го убия. Ако решиш да ме продадеш на някого, който ще се гаври така, ще го убия.

— Тогава трябва да се отнасяш по-внимателно с мен.

Май му беше приятно, че тя изключва възможността да я изнасили, макар че би могъл, стига да иска, и тя положително го знаеше. Знаеше, че може да прави с нея каквото пожелае. При предишните пътувания му бяха предлагали робини за удоволствие, за да развързва по-драговолно кесията си и да продава стоките на търговците, доставили момичетата. Дали би повярвала, че ги е изнасилвал? Те никога не се съпротивляваха и не викаха. Нито веднъж не бе вдигнал ръка на някоя от тях. Наистина ли? А не си ли бе тръгнал от къщата на търговеца в Киев, когато видя как Траско бъхти момичето? Да, беше си тръгнал, отвратен от гледката. И все пак робинята е да служи на господарите си, нали? Той се намръщи, недоволен от насоката на своите мисли. Прокара ръка през свежата, хладна вода, питайки се за сетен път защо бе спасил тримата роби от Киев. Трябва да е бил обладан от лудост, от някаква странна болест, от която скоро ще се отърве. Ръката му се сви в юмрук под водата и към гърдите и гърлото му изригна дъжд от ситни пръски.

— Защо ме зяпаше така на пазара за роби?

Загрузка...